Текст книги "Армагедони (Антология)"

Автор книги: Джак Дан

Соавторы: Гарднър Дозоа
сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 18 страниц)

Свих рамене.

– Извинявай – казах. Тя ме гледа още няколко секунди, после кимна, отвърна поглед, спря своя душ и се отдалечи.

Останах в мъглата още известно време, мислейки за провала на моя интерес от… добре. Отидох в стаята си и си легнах. Не исках да сънувам, но въпреки това сънувах.

На сутринта, уморен от нощния сън, накъсан от частични изображения на неща, които вече не съществуваха, спрях при бърлогата на Тони Гуалтери по пътя си надолу към хангара на бронираната кола. Тони беше геохимик, който е бил на ТЛ-1 в деня, в който е кацнал на Титан. Оттогава беше тук и бавно се превръщаше в дребното жилаво старо плешиво момче, което срещнах най-напред преди почти четири години.

Когато му казах за цветните, приличащи на восъчни, създания, които бях видял да плават по бреговата повърхност при Работен пункт 31, той, изглежда, се озадачи и се почеса по едва наболата си гъста черна брада.

Каза, че на Титан има всякакъв вид ненормални неща и че всичко е възможно.

Стоях нетърпеливо и чаках. Е?

Той сви рамене. Това е неин проект. Не е моя работа. После се обърна отново към екрана на своя компютър, вършейки онова, каквото и да беше то, което геохимиците вършат със своите данни.

Вършат дори когато…

Моята собствена работа за деня бе нагоре по брега, така че предприех приятно пътуване по терминалния склон към мястото, където една от отдалечените автоматични продоволствени станции необяснимо бе замлъкнала. Вероятно никаква изненада не ме очакваше там. Нещата се развалят. Аз съм тук, за да ги ремонтирам.

Докато пътувах, времето се оправяше и слънцето бе започнало да изгрява. Дълги струи златиста светлина опипваха оранжево-кафявото небе, а златно-червени петна проникваха през мъглата, която скриваше хоризонта на Восъчното море.

Тази картина щеше да остане дълго време, защото на слънцето му бяха необходими часове, за да прочисти мъглата и изчезне в небето, ставайки просто някаква дифузна светла област, превърнала своята част от небето в нюанси на портокалова кора, наслоена като седеф.

Станцията беше на ръба на склона. Уредите за отчитане на атмосферните условия се въртяха и кимаха. Не изглеждаше да има някаква повреда. Сензорите, провесени на кабели, се спускаха покрай страната на скалата по целия път до брега далеч по-долу. Стоях и гледах отвъд ръба в продължение на няколко минути, въобразявайки си, че бих могъл да видя странните цветове, проблясващи в пясъка, но… правилно. Само въображение. Брегът бе твърде далеч, за да може да се види нещо. Не се виждаше изобщо нищо.

Проблемът се оказа прост, но дразнещ. Нещо бе дало на късо в сензорната глава, която висеше в края на един от кабелите, изпращайки енергиен пик обратно нагоре по линията, и това бе накарало записващото данните устройство да се изключи като предпазна мярка. То не можеше да се включи отново, защото със сензора долу все още нещо не бе наред.

Да се рестартира компютърът беше лесно, но ми отне четири часа, за да навия кабела. Някак си някакъв вид черно смолисто вещество бе попаднало в уреда, проникнало в електрониката и после действаше като чудесен проводник, точната дефиниция за късо съединение. Очистването му ми отне секунда време, запазих парченце от мострата в едно шише, в случай че някой се заинтересува, и това бе всичко.

Обратно в бронираната кола седнах на седалката на водача, погледнах навън обширното сребристо-червено пространство на Восъчното море към тъмната мъгла на хоризонта и вдишах леките миризми на Титан, които бяха проникнали заедно с мен през шлюза.

Миризмите не са лоши. Изобщо не са лоши. Определено не са органичните миризми на гнило, които някои стари писатели си въобразяваха. Въображението едва ли се оцветява от рационална мисъл. Просто някаква слаба свежа миризма като от газ на котлон за пикник, незамърсен от окислени съставки. Спомням си как баща ми говореше за приятната миризма на газовата помпа преди години, когато е бил момче, преди да обременят горивата с етер и алкохол. С този аромат и с лек дъх на креозот Титан миришеше подобно на старомоден телефонен стълб, от който капе черна смола на горещото лятно слънце.

Докато мислех за черна смола с натежали клепачи, пейзажът на Титан сякаш се разширяваше в очите ми, изпълваше ги догоре и изхвърляше навън вътрешностите на бронираната кола. Все едно, че бях отвън и можех да се разхождам там, да чувствам вятъра в косите си и тупкането на ледения сребърен дъжд от капки като топки за голф по кожата, а восъкоподобните снежинки да трепкат като пеперуди в лицето ми.

Какво, по дяволите, бе това вещество в сензорната глава?

Наистина не бях научил достатъчно за Титан въпреки годините, прекарани тук. Бях твърде заетият господин Поправитова. Учените не ги беше грижа какво зная или какво не зная.

Джена. Джена понякога се опитваше да разговаря с мен, когато бяхме свършили онова, което правехме съвместно, и лежахме сгушени на нейното легло или на моето. Опитваше се да разговаря с мен за нейната специалност, някакъв клон от метеорологията, изследвания върху атмосферите с високо налягане на газови гиганти.

Не мога да стигна там оттук, бе казала тя. Няма пътувания до Юпитер, до Сатурн. Не и по време на моя живот. Може би някой ден ще се работи и в небесата на Уран или Нептун? Може би след едно поколение? Твърде дяволски късно за мен, бе казала тя. Титан. Титан е всичко, което ще имам някога.

Пророчески думи?

С цялата им невинност, мисля аз.

И с думите си тя караше всичко това да звучи като някакви обикновени числа, редуцираше красота, която имаше силата да замъглява очите ми в нещо като домашна работа по математика.

Веднъж, докато се клатушках под товара на тежка укрепителна конструкция, погледнах от върха на Булото на Ищар високо в Максуелските планини на Венера и видях оцветено великолепие, въртящо се във вълничките на Кирлианова аура, от което останах смаян. Там нямаше никакви числа. Съвсем никакви.

Затварях устата на Джена с нови целувки и я отрупвах с исканията на неограничената от числа плът. След известно време тя преставаше да ми разказва за аритметиката на мечтите си.

Постепенно заспах, с надеждата най-после да сънувам Джена. Да сънувам нещата, които вършехме заедно, простите забавления, които имахме в тези малки помещения. Може би ако сънувах този сън, щях да се събудя през нощта, за да открия, че съм обладан от подновена страст. Може би на сутринта щях да променя нещо и да се върна в базата. Да се върна, да се полюбувам на Джена и… какво, по дяволите, ще ми направят, ако си взема допълнителна почивка? Ще ме уволнят?

Вместо нея сънувах Кристи Мейтнър, безформена в комбинезона, едва приличаща на човек в херметичния си скафандър. Кристи Мейтнър и нейните цветни полета. Кристи Мейтнър, надяваща се като маниак, надяваща се на локви стопено кредоподобно вещество, пропъждаща цветовете.

Събудих се на сутринта, разглеждах известно време моята замразена мостра и после се отправих за Работен пункт 31, като се обадих в базата, за да ги уведомя, че съм се отклонил и ще им се обадя по-късно с променен график.

Помислих си, че отклонението не е много голямо. Няколко часа, това е всичко.

Тя не беше в жилището, чийто син купол изглеждаше по-безформен от всякога и твърде занемарен на дневна светлина, и не отговаряше на моя радиопоздрав. Добре. Във всеки случай снегомобила го нямаше. Тъй като в батериите разполагах с достатъчно енергия, обърнах колата, продължих по следите към ръба на склона и се насочих към чакълестия склон и нейното място с уредите.

По някаква причина спрях на неколкостотин метра. Не се решавах да преваля билото и да се покажа. Вслушвах се в тихия шум от отработените газове и се питах, дали тя ще види облака син пламък, докато той се разсейва, издигайки се над ръба на скалата.

Заслизах надолу. Восъкоподобната повърхност скърцаше под ботушите ми. Около мен започна да се издига па̀ра веднага щом се отклоних от утъпканата следа и започнах да смущавам девствения реголит. Накрая спрях точно до ръба. Погледнах към откритото пространство. Бряг от сребърни захарни кристали с вплетени оранжеви и черни нишки. Сребристочервено море. По-нататък червено-оранжево-кафява мъгла. От небето, оранжево и кафяво с червени облаци и тъмен в далечината сняг, подобно на сенки в мъглата се спускаха сини ленти дъжд.

Един тих глас вътре в мен прошепна: чужд свят. Истински чужд. Луна, Венера, Марс – всичките бяха просто мъртви скали независимо дали под черно, жълто или розово небе. Това място все пак… Леко потръпнах, въпреки че в скафандъра ми беше горещо и вадички пот бавно се стичаха по ребрата ми, под мишниците, продължаваха надолу, докато хигроскопичният комбинезон не ги попиеше и изпратеше към системите на скафандъра, които ги превръщаха обратно в питейна вода.

По-долу, чужди в средата на брега, купчината уреди на Кристи бяха неестествено неподвижни, с отслабнала мощност, установих аз. Самата Кристи представляваше облечена в скафандър миниатюрна бяла кукленска фигура, кацнала несигурно върху платформата за достъп до метеорологичната станция.

Батерии. Изтощените батерии също бяха изчезнали. А, ето ги там, на купчина в подножието на евтектичния⁸ склон, където бе паркирала и снегомобила си. Може би смяташе да ги вземе със себе си, за да ги донесе. Добра идея. Много мило от нейна страна да…

Зад нея на брега, точно долу, до ръба на водата, имаше някаква гърчеща се цветна разливка. Синьо. Зелено. Червено. Широка сиво-маслинена лента, подобно на основа между другите, караше всичко да прилича почти на… добре, не. Само за мен. Кристи е долу на брега. Какво вижда тя?

Цветовете се движеха бавно като завихряния от течно масло в лавалит.

Извадих пръчковидната антена на моя скафандър и увеличих силата на предавателя, възнамерявайки… цветовете внезапно започнаха да потрепват и Кристи изглеждаше приведена, сякаш свита от напрежение. Като че ли тя очакваше… нещо? Господи. Въображението ми се разпали.

– Кристи? – казах аз. В слушалките ми имаше шумов фон, обратна връзка от комуникационната система на бронираната кола.

Цветовете подскачаха подобно на водно разплискване от хвърлен камък, но Кристи не вдигаше поглед. Изглеждаше изцяло съсредоточена върху онова, което виждаше.

– Кристи? Чуваш ли ме? – Възможно ли бе да е изключила радиото на скафандъра си! Глупаво. Фатална глупост на това място.

А цветовете? Докато говорех, те започнаха да се раздробяват на назъбени късове и зигзагообразни линии.

Отработена топлина. Радиовълните са някаква форма на топлина. Просто още един вид електромагнитно излъчване, нагнетяващо енергия в околната среда.

Кристи се изправи, загледана в своите хаотични цветове. Тя докосна шлема си, сякаш се опитваше да се почеше по главата. Погледна надолу, прегъвайки се леко в кръста, така че да може да види и провери уредите на своя скафандър. Какво? Проверка, за да се увери, че всичко, което може да се изключи, е изключено ли?

– Кристи! – Цветовете се разпръснаха на стотици мънички капчици, които започнаха бързо да изчезват една по една, после на групи.

Кристи внезапно се вцепени и завъртя на място. Вдигна поглед първо към разпадането на клатрейта⁹, после огледа горния ръб на скалата. Тук аз изглеждах просто като петънце, но бях съвсем чуждо тяло на фона на небето и тя за секунди ме забеляза.

Дълъг момент на неподвижност. Бърз поглед към мястото, където преди малко бяха цветовете, сякаш да се увери, че са изчезнали, после ми махна с ръка. Отне й около минута да се сети да включи радиото.

Докато прекарвах бронираната кола към дъното на склона, питайки се дали трябва да наруша мълчанието с някакви думи и не успявайки да взема каквото и да било решение, Кристи вече бе включила системата за управление. Метеорологичната станция се въртеше и накланяше, моят комуникационен възел улавяше сигнала й, който изпращаше данни към Работен пункт 31, после, назад през микровълновата връзка, към „Аланхолд“.

Какво количество енергия има в един микровълнов лъч?

Мисля, че е в изобилие. Човешката наука си играе на весел ад с титанската… о, по дяволите. Екосистема не е правилната дума, нали? Не и в това мъртво място. Добре. Нашата наука тук далеч не правеше кашата, която Майката Природа бе направила на Земята.

Когато ние изчезнем, Титан ще я превъзмогне.

Интересно е да си представим слънчева система, изпразнена от всичко, освен от нашите няколко жалки руини.

Помогнах й да натовари всички изтощени батерии в нехерметизирания кош за товари на бронираната кола, после я последвах до дома й в дирята на снегомобила, наблюдавайки неговата неясна петелска опашка да става все по-малка, когато тя потегли напред.

През времето, докато стигнах до жилището, тя вече се бе съблякла по долния комбинезон и, наведена пред отворената врата на хладилника, ровеше в оскъдна купчина от микровълнови удоволствия. Хванала пластмасовата торба на квакерския заместител на кюфтенца в едната ръка, тя се полуобърна със странно бледо лице и попита:

– Искаш ли нещо? Имам, ъ… – изви се, за да погледне отново в хладилника.

Всички видове лакомства.

Дявол да го вземе.

– Кристи – казах аз, – необходимо е да поговорим за онова, което ти току-що направи. Имам предвид, изключвайки радиото си…

Тя се обърна с гръб към мен и прибра заместителя. После бавно затвори вратата на хладилника и застана сковано с лице към стената. Накрая прошепна:

– Какво видя, Ходжа? Колко дълго беше…

Колко странно. Какво съм видял аз? Докато размишлявах, Кристи се обърна и ме погледна. Сепнах се от дълбочината на страха в очите й. Какво, по дяволите, може да съм видял, че…

– Не съм сигурен. Ти наблюдаваше… цветове на брега, там, до самата вода.

Леко облекчение.

– Знаеш ли, много е странно – заговори тя, като ме наблюдаваше внимателно. – Тези цветове изглеждат почти като че ли са… Не зная. Правят някаква картина. Вихрушки. Подобно на абстрактно изкуство.

Страхът се изостри.

– Споменавал ли си за онова… което се случи последния път, на… някого? – попита.

Казах й за Гуалтери и я видях да преглъща, преди да заговори отново.

– Какво каза той?

– Каза, че това не му влиза в работата – свих рамене аз. – Каза да ни уведомиш, когато си готова да… пу-публикуваш. – Публикуваш! Господи.

Доловима въздишка. После тя вдигна поглед към мен, пристъпи по-близо и каза:

– Правилно, Ходжа. Това е моя работа. Хм. Бих желала да ми обещаеш, че няма…

– Кристи, искам да знам, защо бе изключила радиото. Веднага. Хора, готови да нарушат правилата за безопасност за свои собствени цели, могат да убият всички ни. И ти знаеш това, доктор Кристине Мейтнър.

Погледът в очите й стана почти отчаян.

– Ходжа, ще ти дам всичко, което поискаш, за да си държиш устата затворена.

Смехът ме накара да заекна отново.

– Ти ми предлагаш подкуп? Какво, по дяволите, имаш предвид, твоя сметка в швейцарска банка ли? – Учен като нея би получил доста пари за едно пътуване дотук. Много повече, отколкото някой нещастен дребен машинен техник. – Да не мислиш, че е останало нещо от проклетите Алпи?

Това я накара да трепне за секунда, не можа да схване веднага какво говоря. Колкото до мен, аз внезапно видях Женева в пламъци, докато небето изгаряше синьо-бяло от метеоритен дъжд.

Кристи отвърна поглед. Дишаше тежко с отворена уста и се поклащаше леко. Когато се обърна отново към мен, бях шокиран да видя сълзи в очите й.

– За Бога, Ходжа – каза тя. – Моля те. Ще ти дам всичко, каквото поискаш! Само го назови!

Тя хвана пръстена на ципа на комбинезона си и го отвори чак додолу, показвайки ми големи увиснали гърди и възглавници тлъстина около корема. Мизерно кичурче червеникавокафяви лонни косми надзъртаха през най-долната част на ципа.

Застанала така, ме загледа с умоляващи очи.

Почувствах, че дъхът ми спря в гърлото, уловен от непознато усещане.

Протегнах ръка с дланта към нея и казах много тихо:

– Кристи. Просто ми кажи какво става, съгласна ли си?

Тогава тя погледна надолу с помръкнало лице. Бавно затвори ципа и едва успях да доловя какво прошепна след това.

А то беше: „Мисля, че нещата от разтопен пастел са живи.“

Сдържах смеха си, втренчен в нея, с широко отворена уста.

Всичко това бе преди един цял живот, за всички нас.

Спомням си, когато бях малко момче, мисля на седем години, как седях с моя дядо, който тогава трябва да беше в началото на шейсетте, и двамата наблюдавахме съобщенията за ландера „Дискавъри“, който кацна на Европа и заби своята сонда дълбоко в бледочервения лед на лишеното от слънце море.

Спомням си как дядо ми казваше, че когато той бил седемгодишен и по телевизията показвали „Спутник“, неговият дядо бил ужасен до краен предел от тази направляема звезда – неговият дядо, родил се в годината, когато са летели братя Райт; човек, който си спомнял, че е бил седемгодишен, когато Блерио извършил своето легендарно прелитане над Ламанша.

Под ледената кора на Европа нямаше никакъв живот, а само кишаво море от органични бълбукащи водни мехури около безжизнени черни димки. Дядо ми почина няколко месеца преди първият човек да стъпи на Марс и да докаже, че там също няма живот и може би никога не е имало, точно както неговият дядо е починал малка преди „Аполо“ да докосне лунната повърхност.

Представях си, че аз вероятно ще умра, преди човек да достигне до най-близката звезда, който факт ще остане в паметта на някое малко момче.

Това показва колко неправ може да бъде човек.

А сега стоях тук, в безжизнената страна на химически чудеса на Титан, срещу една обезумяла жена и се задушавах в силно вълнение от недоумение и отказ.

Кристи не започна да спори с мен. В очите й нарастваше гняв, заместваше страха и го прикриваше с познатото его на учен, което бях виждал върху толкова много надути лица, така често преди понякога да кажат: „Е, ти си просто един техник“, и да се отвърнат. Мисля, че това се случваше по-скоро често, отколкото рядко.

Кристи ме поведе навън към бронираната кола и ми нареди да я закарам обратно долу на брега. Паркирахме превозното средство доста далеч от пункта с уредите, а тя ми каза да застана върху товарния кош.

– Стой тук и наблюдавай. Иначе ще излъчим твърде много отработена топлина и…

После се отдалечи без повече думи за мен.

При пункта взе чифт щипци и се зае с нещо, което, доколкото можех да видя, стърчеше от реголита на брега. Бърз поглед… да. Върхът на малко вакуумно шише. Когато го отпуши, от него бликна лека мъгла, подобно на дим от бутилка с дух, и се заизвива за кратко на кълба. Крайбрежният пейзаж отвъд стана сивкав на вид от изпарението.

– Какво е това вещество?

Тя дишаше тежко по радиовръзката, бе задъхана, а гласът й прозвуча високо в ушите ми, когато измъкна шишето от леда.

– Дестилат от брегови инфилтрати. Това… което те ядат.

Вече го бе измъкнала и бързаше към заскрежения район, където брегът с начупен лед се превръщаше в повърхност на Восъчното море.

– Какво смяташ…

– Мълчи. Наблюдавай.

Тя внезапно изтръска от шишето няколко капки прозрачна течност, която бързо коагулира и потъмня. Голяма вълна мазна мъгла моментално развали въздуха. После Кристи се затича обратно към мен, захвърляйки щипците и празното шише, докато минаваше покрай пункта.

И не измина много време, преди цветовете да разцъфнат.

Още преди да стигне до мен, на повърхността до ръба на брега започнаха да се появяват червени, жълти, зелени и сини капки. Излизаха на повърхността и после се плъзгаха навътре, слагайки началото на разпокъсани вихрушки около химическата разливка. Наоколо и надолу, те се спускаха под повърхността, без да изчезнат напълно, след това се показваха отново.

Димящата локвичка слуз започна да се свива.

А Кристи, която вече стоеше до мен, каза:

– Виждаш ли? Виждаш ли?

– Не зная какво виждам – отвърнах. – Аз…

Скочих долу от бронираната кола и с бавни подскоци в слабата гравитация се отправих през брега.

– Стой! – извика Кристи. – Спри, ще ги…

Спрях съвсем близо до бавно виещия се пожар от цветове, удивлявайки се как те оставаха отделени един от друг. Човек би помислил, че когато синият цвят докосне жълтия, линията на допира им леко ще позеленее. Нищо. Нито дори линия. Нито дори илюзия за зелено, регистрирано от моите земни очи.

Приличаха на рисувани амеби, както си ги представя едно дете, преди да погледне за пръв път през микроскоп и да установи, че „пипало“ означава точно това, което показва името.

Наистина изглеждаше, като че ли ядяха слузта.

Изведнъж синята капка, която се намираше най-близо до мястото, където стоях, стана неподвижна. Създаде краткотрайно петънце от оранжеви точки, което, изглежда, само за момент се издигна над повърхността й, после се махна и капката изчезна в бреговия лед.

Всичко стана за едно мигване на окото, твърде бързо за мен, за да разбера какво точно бях видял.

За около секунда другите я последваха в нищото, като изоставиха пушещата слуз, една изпаряваща се локвичка с по-малко от половината на първоначалната си големина.

Мисля, че стоях и се взирах около трийсет секунди с празна глава, преди да се опитам да си представя начини, по които човек би могъл да се справи с това, без да потърси магическата дума „живот“.

– Кристи?

Нищо. Но можех да чуя дрезгавото й дишане, което идваше незабавно до мен чрез радиовръзката, въпреки че тя можеше да се намира на километри от мен.

– Кристи… – огледах се наоколо.

Стоеше точно зад мен, на разстояние по-малко от два метра, и ме гледаше с огромните си очи през тъмното лицево прозорче на скафандъра си. Държеше брадвичката ми за разбиване на леда, взета от стойката й отстрани на бронираната кола. Стискаше я с две ръце косо до гърдите си.

Застинах възможно най-неподвижно, взрях се в очите й, опитах се да проумея… Накрая преглътнах и попитах:

– От колко време стоиш там?

– Достатъчно дълго – отвърна тя. После остави брадвичката да падне, като продължаваше да я прикрепя с една ръка, при което острието й се заби и вдигна във въздуха няколко парченца лед от брега. – Достатъчно дълго, но… не можах да го направя.

Обърна се и започна да се отдалечава назад към бронираната кола.

Пътуването назад към жилището беше зловещо и изпълнено с онова шоково усещане, което човек получава непосредствено след тежко нараняване, когато светът изглежда далечен и невъзможен. Не бих могъл да си представя какво би се случило, ако тя се бе опитала да ме удари с брадвичката.

Подобно на нещо от един от онези проклети глупави стари филми.

Например за първата експедиция до Марс, който бе направен преди почти сто години. Филмът, в който ремонтната група излиза върху корпуса, когато започва „метеоритната буря“. Има едно перване като от куршум. Вътрешността на шлема на този човек се осветява, показвайки слисана физиономия, изкривена в агония. После светлината угасва и той е мъртъв. Лицевото прозорче помръква до черно.

Точно като това.

Нашите скафандри поддържат налягане само няколко милибара по-високо от околната среда на Титан посредством хелиев баласт. Може би, ако тя прореже моя скафандър, ще се получи искра и… Представих си как тичам към бронираната кола и изхвърлям ивици бавен син пламък.

– Предполагам… – каза тя.

Нищо. Навън небето бе тъмнокафяво и набраздено от златни ивици, толкова добре осветено, колкото е винаги небето на Титан. Някъде там, горе, сърпът на Сатурн ставаше все по-малък, сгъстяваща се сянка падаше върху пръстените му. Човек би могъл да каже къде е слънцето, едно малко искрящо петно в небето, подобно на парченце пиритна мъгла.

– Продължавам да се опитвам да мисля за начини, по които това би могло да бъде някаква фантастична химическа реакция – заговорих. – Имам предвид органична химия…

Тя се изкикоти, от което кожата ми настръхна.

Обратно в жилището, без скафандрите си, седнали край масата в безформените си комбинезони, ние ядяхме толкова стари „караванни хъмпбъргъри“, че месото имаше вкус на филтърна хартия, питките бяха твърди като пластмаса, а пържените картофки сигурно бяха размразявани и замразявани отново най-малко веднъж в тяхната история.

Твърде много тишина. Кристи седеше и четеше рекламите върху гърба на хъмпбъргърната опаковка. Нещо за някакво състезание, в което ако запазиш опаковката и събереш четири подобни, можеш да спечелиш „научна ваканция“ на Лунната база.

Измъкнах опаковката изпод пръстите й и погледнах ситния шрифт. Датата на екскурзията е била седем седмици преди катастрофата. Господи. Казах:

– Може би спечелилият тази екскурзия е още жив.

Или може би, знаейки какво предстои да се случи, те просто са го изпратили да си умре у дома.

Кристи ме гледаше втренчено с големите си и неразгадаеми очи.

– Възнамеряваш ли да ми разкажеш за цветните създания?

Мълчание, после тя бавно поклати глава.

Улових се, че мисля за начина, по който изглеждаше преди два часа, предлагайки ми добродетелта си като… по дяволите. Като героиня от онези глупави романтични видеофилми, които Лайза гледаше винаги, когато ние… сега в главата ми няма нищо, освен Кристи с нейния комбинезон с отворен цип, висящи навън цици и очи, умоляващи ме да…

Почувствах лицето ми да се отпуска в кратка усмивка.

– На кого възнамеряваш да кажеш? – попита тя с присвити очи.

– На никого. Мисля, че… преразгледах твоето предложение. – Собственото ми хилене прозвуча нервно.

Лицето на Кристи потъмня и тя сведе очи, премрежени от гняв. После каза:

– Аз… аз не съм проститутка.

Не… Внезапно осъзнах мащаба на нейния подкуп, какво може би й е коствало да направи това предложение.

И тогава си представих нас двамата, притиснати на малкото легло, може би проснати на пода на жилището, избутали настрана боклуците, за да освободим достатъчно голямо пространство.

Чувстваше ли как дишането ми става учестено?

Наистина ли?

Нямаше начин да разбера.

– Извинявай – казах. – Просто се опитвам да… облекча нещата. Разбираш. Искам да кажа… когато те видях с онзи пикел…

Тя бавно кимна.

– Наистина ли няма да кажеш на никого?

Свих рамене.

– Какво значение има това?

Притворени очи. Кристи пазеше нещо за себе си.

– Възнамеряваш ли да ми кажеш?

Дълъг неясен поглед. Решаваше какъв вид лъжа може да поиска да ми каже. Мълчанието се проточи, след което последва същото леко тръсване на главата.

– Добре – въздъхнах. После се обърнах и започнах да си обличам скафандъра, а тя седеше и ме наблюдаваше. Всеки път, когато я погледнех, лицето й изразяваше нещо и тя сякаш искаше да го разкрие, каквото и да бе то.

Всеки път, когато видеше, че я гледам, лицето й се затваряше като врата.

Щом облякох скафандъра си и го херметизирах, излязох през шлюза и тръгнах по своя път.

През цялото дълго пътуване обратно се опитвах да разсъждавам рационално за случилото се, но не можех. Всичко, което идваше в главата ми, беше: „Какво може да промени това сега?“ и „Защо тя е толкова умислена?“

Беше достатъчно загрижена, за да вдигне брадва и да си помисли, че трябва да разцепи главата на обречения мъж.

В цялата вселена бяха останали живи по-малко от две хиляди души. Рано или късно всички щяхме да умрем, когато техниката започнеше да се поврежда, когато числеността ни намалееше, резервните части се свършеха… когато всички полудеехме и се втурнехме с викове чисто голи към въздушните шлюзове.

Представях си как разхерметизирам бронираната кола, отварям вратата на шлюза, как се изправям на крака, поемам дълбоко от противния въздух и… по дяволите. Не мога дори да си представя как би могло да изглежда това.

Също като да седиш на електрическия стол със сърце в гърлото и със сетива, магически нащрек, чакащ щракването на включвателя, краткото бръмчене на проводниците и… и после какво?

Не знаем.

Странно. Само преди един ден, точно вчера, аз си мислех, че зная. Мислех си, че нямам нищо против, когато дойде времето… да.

Подобно на Джими Торнтън и неговия нож. Точно по същия начин.

Мислех да взема една купа с добре стоплена вода и, както си седя на леглото съвсем сам с купата между краката, пъхнал ръцете си и ножа под водата, да направя тези деликатни безболезнени порязвания, наблюдавайки образуването на червените облаци.

Може би ще бъде нещо подобно на заспиване, хм?

Джими приличаше на заспал, когато го намериха. Дори не бе разплискал водата, загубвайки съзнание.

Превалих билото на последния хълм преди базата и на хоризонта се появи Боунстелският космодрум. Паркирах бронираната кола върху широк равен корниз в началото на приближаващото се дефиле, питайки се защо, по дяволите, кожата ми бе започнала да настръхва.

ТЛ-2 беше на площадката за излитане, изправена, заредена догоре с гориво и с извисяващ се към небето корпус. На Земята подобна ракета е заобиколена винаги от падаща кондензна мъгла. Тук, където подгряващите елементи се използват за предпазване на горивото от желиране, се получаваше тясна, леко вълнуваща се струйка, най-често термално изкривяване, която се издигаше право нагоре.

Днес тя се издигаше само на неколкостотин метра и после беше отрязана от ножицата на вятъра.

Докато наблюдавах, двигателите се запалиха, мехур синя светлина набъбна между устройствата за кацане и тъмната конусна форма започна бавно да се издига. Имаше едно внезапно сложно разцъфване на червено-оранжев пламък, когато свръхподгретият водород започна да влиза в реакция с атмосферните съставки.

Пламъкът беше дълъг красив синьо-бяло-жълто-червен език, извиващ се като вихрушка, докато се изкачваше на фона на оранжево-кафявото небе, минавайки първо през един прозирен син облачен слой, после през друг, след това започна да изчезва, превръщайки се в дифузна светлина и накрая в нищо.

Знаех, че ракетата се отправя към Енселадус¹⁰, където бяхме открили няколко милиона литра хелий, уловени в стара клетка от лед-9. Ценният газ бе едно от няколкото неща, които не можехме да направим или изкопаем на Титан.

Когато отново подкарах бронираната кола на път за дома, мислех си как ли би изглеждало, ако се опитам да живея през останалата част от живота си на Луната, земната Луна, единствената истинска Луна, която мъртвата стара Земя бе окачила като жив въглен в небето си.

Може би правехме грешка.

Може би те, всички, трябваше да дойдат тук.

Шофирайки под едно безинтересно кафяво небе, заобиколен от обвит в синя мъгла червено-оранжево-златист пейзаж, отново се опитах да мисля за малките зверчета на Кристи, но не успях.

Реших да се скрия в стаята си. Взирах се известно време в преградната стена, после включих устройството за връзка, наблюдавайки с тревога, когато екранът заискри, задавен за момент от цветови смущения, преди да се появи менюто на системата.

Какво ли ще стане, когато електрониката си отиде?

Всички ли ще умрем тогава? Или ще се опитаме да я заменим с временни ръчно направени приспособления и да излетим без електронна система за управление. Ще се опитаме… съществувала е космическа програма, преди да е имало истински компютри. Хора на Луната, нещо такова. Тази технология може би ще ни измъкне оттук. Може би не.