Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

СЕДМА ГЛАВА

Заведението вероятно доскоро е било един обикновен просторен зимник, натъпкан с вехтории. Но ето че по невидими пътища сексуалната революция е проникнала тук, макар и като плах далечен отглас. Няколко плаката на Казино дьо Пари от началото на века, няколко червени лампи в нишите, една дузина маси, един подиум, осветен с прожектори – и зимникът се е превърнал в бърлога на еротичния разгул, поне в очите на малобройната местна бохема.

Това е второто и последно нощно заведение в тоя порядъчен Берн, значително по-ниско по ранг от Мокамбо, но очевидно и значително по-интересно, ако се съди по факта, че е натъпкано с публика. Магнитофонът, заместващ скъпия и съвсем излишен за един зимник оркестър, подпомогнат от усилвателната апаратура, изпълва помещението с едва поносима поп-истерия. Излишеството на децибели обаче рязко контрастира с недостига на светлина, тъй че аз доста дълго се лутам сред масите в червения полумрак, додето открия в един ъгъл интересуващата ме личност.

– Ще разрешите ли?

Личността ме поглежда бегло и свива безразлично рамене. Сетне повторно ме поглежда и вероятно ме разпознава, защото бледото дълго лице още повече се удължава и острите очи заиграват неспокойно.

– Един скоч? – пита келнерът, който въпреки суматохата не е пропуснал да улови появата ми.

Кимам утвърдително и като забелязвам незапалената цигара в устата на съседа си, услужливо щраквам запалката. Човекът обаче се дръпва сепнато, сякаш пламъкът го е опарил, сетне промърморва:

– Мерси, не пуша.

– Но вероятно по-рано сте пушили? – запитвам любезно, колкото да подхвана разговора.

– Пушех много. Но един ден лекарят ми каза, че ако пуша много, ще живея малко. Гърдите ми не са в отлично състояние. – Той замълчава и изведнаж престава да ми обръща внимание, защото вниманието му е привлечено изцяло от жената, която внезапно се е появила на подиума под предупредителния гръм на магнитофонните ударни инструменти.

Нямам представа каква е програмата на Мокамбо, тъй като онази вечер, преждевременно похитен от Флора, съм пропуснал възможността да я видя. Но що се отнася до тукашната програма, тя е твърде далеч от класическите традиции на прочутото Казино дьо Пари. Дамата, излязла на подиума, съвсем очевидно е пристигнала не от Париж, а от някой вертеп на превърнатия в развалини Бейрут. Порядъчно тлъста и порядъчно подвижна, тя се старае да съчетава ориенталския танц на корема с американския стриптийз, като постепенно смъква ефирните си воали, за да разкрие всичко, което природата й е дала, върти тазовите си части, показва ги на публиката ту отпред, ту отзад и тръска пълните си телеса като някакво игриво пелте под екзалтирания вой на усилвателите.

Съседът ми, превърнал се изцяло в слух и зрение, вероятно оценява по достойнство еротичната сгъстеност на зрелището. И все пак имам чувството, че нещо му пречи да се съсредоточи напълно. Надявам се, че това не съм аз.

Дебеланата, след като не е оставила по себе си нищо освен обувките и след като обстойно е поднесла на публиката всичко, което би могла да поднесе, изчезва с няколко прощални завъртвания на задните части отвъд завесата, за да бъде тутакси заменена от своя антипод – една много дълга и много бяла представителка на северната раса, тъй добре облечена с коприни и кожи, та очевидно ще мине маса време, додето напълно се съблече.

Нямам обаче никакво намерение да дремя тук маса време, пък и събитията напоследък съвсем не са подходящи за дремане, тъй че си позволявам да отвлека за малко вниманието на съседа от поредното сексуално блюдо:

– Аз не съм дошъл тука за стриптийзи, господин Пенев, а за да ви кажа няколко думи, които, струва ми се, е във ваш интерес да изслушате.

Човекът ми отправя бързия си поглед, сетне отново вперва очи в скандинавката, която, захвърлила жакетчето от изкуствен хермелин, вече се е заела с роклята.

– Не съм ви викал на разговор – промърморва Пенев. – Но ако имате нещо да кажете, говорете. Не съм глух.

– Необходими ми са досиетата на агентурата. Агентурата на Горанов.

Съседът отново ме стрелва с поглед и после отново го насочва към дългата бяла самка, която вече е навлязла в етапа на дантеленото бельо.

– Досиетата ли? – произнася мъжът глухо. – И какво още? Свръхзвуков самолет, атомна бомба, космическа ракета? Правете спокойно заявките си; аз съм на разположение.

– Вижте, Пенев: нека да прескочим това обичайно, но твърде отегчително встъпление на наивни недоумения. Казах ясно: досиетата. И би следвало да добавя: няма време за губене.

– Аз лично не бързам за никъде…

– Само че тия, които са по петите ви, бързат. Не знам дали сте в течение, но от известно време насам вие сте под наблюдение. Не бих се учудил, ако и в този момент от някоя маса ни следят.

– Защо е нужно да се тревожите за мене? – забелязва съседът ми, без да откъсва очи от подиума. – Ако продължавате да си тикате носа, дето не ви е работа, и да бълнувате разни агентури, предполагам, че по-уместно е да помислите за себе си.

– Мисля и за двама ни. Не защото имам специални симпатии към вас, но защото такава е създадената ситуация: аз търся нещо, което е у вас, а вие търсите нещо, което е у мене. Това е и предложението ми: да разменим туй, което е нужно на мене, срещу онуй, което е нужно на вас. Мисля, че съм ясен.

– Не съвсем – поклаща леко острата си глава събеседникът ми. – Чух вече какво търсите, но не разбрах какво търся самият аз.

– Брилянтите.

Пенев най-сетне благоволява да отмести очи от сцената, макар че тъкмо в този момент северната красавица, разположила се върху един стол в безсрамна поза, почва да смъква чорапите си. Тя ги навива с отегчителна мудност, сякаш разправя някой безкраен и досаден виц. Един съвсем стар виц.

– Не бихте ли могли да бъдете по-точен? – запитва мъжът, като отлепва от устните си съвсем измокрената вече цигара и я захвърля в пепелника.

– Казах: брилянтите. Брилянтите, оставени от Горанов и за които вие от сума време вече напразно дебнете. И напразно очаквате да се докопате до тях било чрез Виолета, било чрез Флора, било чрез собствените си усилия. Съвсем напразно, Пенев. Защото те са у мене.

– Досиета… Брилянти… Приказки – промърморва пренебрежително мъжът.

Но фактът, че вече е загубил всякакъв интерес към номерата на дългата скандинавка, говори друго. Той вади от джоба си пакетче лъки-страйк без филтър – студеното му пушене винаги се осъществява с цигари без филтър – и поставя нова цигара в ъгъла на устните си.

– Вие, изглежда, наистина не си давате сметка за положението – забелязвам спокойно. – Вие се пазите от тютюна, за да живеете по-дълго. И даже не се сещате, че има всички шансове животът да си остане за вас като тази незапалена цигара, дето постоянно я дъвчете. Тия, които премахнаха Горанов, се готвят да премахнат и Пенев. Допускам дори, че са вече съвсем готови за операцията. Така че ако държите да оцелеете, не ми губете времето с приказки и фалшиви съмнения.

Репликата е достатъчно дълга, за да даде възможност на артистката да смъкне чорапите и на Пенев – да се пребори с колебанията.

– За какво са ви досиетата? – пита ненадейно той, без да пропусне да добави: – В случай, че изобщо има някакви досиета.

– В тях са записани мои близки, които вече не държат да фигурират там и изобщо биха желали да спят спокойно в бъдеще.

– Значи вие сте българин? – запитва този път съседът ми на матерен език.

– А вие какъв смятате, че съм? Американски негър? – отвръщам на същия език.

Той не дава обяснение на въпроса и потъва в мислите си, додето високата жена на подиума с царствен жест запокитва сутиена и най-сетне се насочва към връхната точка на номера – освобождаването от слипа. И понеже събеседникът ми дори в тоя напрегнат момент не вдига очи към хубавицата, и понеже размислите му почват да ми се струват прекалено дълги, позволявам си да му помогна:

– Дължа да ви предупредя, че ако съобразявате как да спасите собствения си живот, като похарчите моя, това е фатална грешка. Фактът, че се разкривам пред вас, би трябвало да ви подскаже, че гърбът ми е добре защитен. Хората, които ще ви ликвидират при всеки опит за предателство, са налице и нащрек, Пенев. Те няма да ви изпуснат от очи и няма такова място, където бихте могли да се заврете, за да избегнете куршума.

И понеже нещата и без туй вече са стигнали дотук, позволявам си да добавя:

– Всъщност куршума вие отдавна вече сте го заслужили. И аз проявявам голямо великодушие, като ви давам амнистия. И великодушието е наистина фантастично, ако съобразите, че заедно с амнистията ви давам и брилянтите.

– Колкото едно нещо е по-фантастично, толкова по-малко доверие заслужава – отвръща не без известно основание Пенев.

– Вие знаете много добре, че хората, които представлявам, не се интересуват от брилянти. Особено пък когато са крадени.

– А какви са всъщност тия брилянти, за които постоянно ми говорите? – започва малката си проверка съседът.

– Многокаратови. Невероятна колекция. Подредени с вкус в малка черна кутия.

– Колко парчета?

– Девет.

– Ето че сбъркахте – поклаща глава Пенев. – Десет са.

– Били са десет. Само че единият е поел пътя към пазара за крадени вещи. Така че сега са девет.

Той, разбира се, отлично знае, че са девет, и просто пуска в ход уловките си, за да разбере дали и доколко съм в течение.

Дългата скандинавка е изчезнала по реда си зад завесата, за да бъде заменена от едра мулатка с предизвикателни форми и лека поплинена рокля. Тази явно работи в съгласие с лозунга „Пестете ни времето“.

– Не умувайте – подканям съседа си, – защото ако умувате, сделката може и да не се състои. Вие разполагате с твърде малко време, за да си приберете парцалите и да изчезнете.

– А как впрочем си ги представяте вие тези досиета? – пита Пенев, като най-сетне вдига глава и ме поглежда.

– Външният им вид никак не ме интересува. Нито начинът, по който са написани. Нито шифърът, ако има шифър.

– Шифър няма – успокоява ме Пенев. – Но има друго: тия досиета, гражданино, са нарязани на три отвесни ивици. Десет листа, нарязани на три ивици, това прави трийсет парчета, нали? Е, добре. Само че дори да стигнем до сделка, аз мога да ви предложа всичко десет парчета от цялата серия.

– А къде са останалите?

– На две различни места.

– Обаче вие знаете къде точно се намират тия места.

– Едното – да. Колкото до другото, за него трябва да попитате Горанов.

– А къде именно е това, едното?

– А къде са брилянтите?

– Не се безпокойте за тях. Мога да ви ги връча още тази вечер.

– Когато ми ги връчите, тогава ще получите и информацията. Заедно с десетте листа.

– Сделката, която ми предлагате, съвсем не е равностойна.

– Аз нищо не ви предлагам. Предлагате вие.

– И все пак не е равностойна.

– Не мога да ви дам повече от това, което имам – свива рамене Пенев.

– А какво съдържат вашите „ивици“?

– Най-важното: псевдонимите. Листовете, както ви казах, са разрязани на три. Едната част съдържа псевдонимите, другата – имената, а третата – данни за съответната дейност.

– Обаче псевдонимите съвсем не са най-важното.

– За нас те са най-важното, понеже с тях работим. Във всеки случай с това разполагам, това предлагам.

– Предлагате дреболия без значение. Разчитах на друго.

– Може би и аз съм разчитал на друго, но както виждате, стигнах дотам да правя сделка с такъв като вас… – промърморва мрачно той и смачква мократа цигара в пепелника.

За него явно е връх на падението, че след като не може повече да предава родината си, сега е принуден да разкрие част от предателството, да грабне плячката и да изчезне в неизвестна посока.

Мулатката отдавна и с рекордна бързина е смъкнала почти всичко от себе си, но това се е оказало само скромно встъпление към главната част на атракцията, някакъв безкраен и бесен танц под бесните писъци на магнитофона.

– Още няколко думи – казвам. – А колкото до предаването, предлагам то да стане още тази нощ…

* * *

Още тази нощ. Доверието на господарите към слугата – ако изобщо е съществувало някога – през последните дни напълно е рухнало. Пенев е под наблюдение и това му е добре известно. Само че след като съм влязъл в контакт с него – а контактът в момента е неизбежен, – аз също мога да попадна под наблюдение, колкото и благовидни предлози да имам за легендирането на една случайна среща в едно случайно заведение. Затуй необходимо е да се бърза.

Шепа брилянти, равностойни на милиони долари, могат да размътят главата и на най-пресметливия хитрец. Това се е случило и с Пенев. Той се е готвел, както се бе похвалил на Флора, да купи вилата за своя сметка, разбира се, с парите на ЦРУ. А ето че ЦРУ го елиминира от сделката и на търга се появява Кьониг. Откритото излизане на Кьониг на сцената, както и ненадейната поява на неподозираната наследница създават у Пенев страха, че плячката, които толкова време е дебнал, може да му бъде внезапно отнета. Това го тласка към своеволни действия и по-специално към неотстъпно следене на Виолета, което може би никой не му е възлагал и което в даден момент е било засечено от хора като Кьониг. Не е изключено и това – покушението над Кьониг във вилата да е било приписано на Пенев, при положение, че друг вероятен извършител не е налице. Така или иначе, наследникът на Горанов е под наблюдение. И тази подробност не само му предлага материал за размисъл, но и очевидно го тласка към заключението час по-скоро да се измете и да премине в нелегалност.

Нелегалност – къде? Ако човек е успял веднъж да забегне от родината си, ако е съумял веднъж да смени шумния Мюнхен с тихия Берн, това не значи, че може непрестанно да скача от място на място, особено в случай, че ЦРУ не гледа с добро око на подобни лудории. Но това са си проблеми на Пенев.

Важното за момента е сделката да се състои без усложнения. Още тази нощ. Така че според уговорката ни Пенев напуска пръв задимения червен полумрак на сексуалния зимник, а малко по-късно аз на свой ред излизам и потеглям на известно разстояние от шевролета. Нямам сериозни основания да смятам, че наследникът на Горанов ще се опита да ме измами и предаде. Той не е в положение да си позволи подобен лукс. И все пак като патил човек предпочитам да бъда подире му и да наблюдавам отдалеч дали не ще се опита да свърне нейде встрани от правия път.

Доколкото мога да вярвам на образите, прелитащи в огледалото на ретровизора, подир нас няма опашка. Само че, както вече споменах, аз не обичам да се осланям на привидностите. В разгара на техническата ера съществуват най-различни начини да бъдеш следен, без да го забелязваш. Затуй именно сделката е насрочена чак за три часа през нощта, сиреч доста време, след като и двамата сме се прибрали и след като би трябвало да се очаква, че отдавна сме заспали.

Три часа. Обстановката е напълно ясна за хората от старото поколение, които все още помнят сърцераздирателната песен:

 
Нощта е тиха и безлунна,
липите ронят златен прах…
 

Това за липите, разбира се, е поетическа волност – в градината на вилата ми няма липи, – но останалото е съвсем вярно. Тишина и мрак, под чието прикритие стигам до дъното на поляната в гъстака на ябълковите дървета, дето между двете имения, върху ниската ограда, се издига една никому ненужна каменна ваза.

Тъмнината не ми попречва да видя, че до вазата, от другата страна на оградата, вече ме очаква Пенев.

– Аз нося пистолет, Лоран – предупреждава ме той – Така че ако имате някакви лоши проекти, по-добре е да ги забравите. Ще ви стрелям в карантията, дори с риск да обезпокоя квартала.

– Аз също съм въоръжен – излъгвам най-нахално. – Но мисля, че не сме дошли тук, за да се дупчим. Извадете бумагите.

– Най-първо вие извадете брилянтите!

Бъркам в джоба си, измъквам познатата вече кутийка и я разтварям. Въпреки безлунната нощ брилянтите проблясват красноречиво, привлекли тутакси мъждивите лъчи на уличните лампи отвъд ябълковия гъсталак. Безсилен да подтисне порива си, съседът протяга към съкровището жадна ръка.

– Не пипайте! – предупреждавам го. – Да видя бумагите!

Той отдръпва ръката си, бърка на свой ред в джоба на сакото и изважда някакви тънки листа, сгънати на две.

– Предполагам, че са били у вас и в кабарето… – подхвърлям.

– Естествено. Също както и вашите камъни.

– Можехме спокойно да си разменим стоката под масата. Но с такъв мнителен човек като вас…

Сякаш за да докаже правотата на думите ми, Пенев ненадейно запитва:

– А каква е гаранцията, че това са истинските камъни?

– А каква е гаранцията, че това са истинските досиета? – отвръщам аз на въпроса с въпрос. – Вие имате поне предимството, че знаете как изглеждат камъните, докато аз нямам понятие за вида на досиетата. Само че както вече ви споменах, ако вместо истински документи ми пробутате парчета невинна хартия или изобщо някакъв фалшификат, екзекуцията ви е неизбежна. И неотложна, Пенев!

– Не съм вчерашен – избъбря съседът. – Дайте камъните!

– И това ще стане. Да чуя най-напред информацията ви. Къде са другите ивици?

Той помълчава, додето съобразява евентуалния риск да бъде преметнат. Сетне прошепва:

– У Кьониг. Не знам това име говори ли ви нещо?…

– Говори ми за ЦРУ – отвръщам.

Пенев премълчава, но в подобен случай мълчанието е по-красноречиво от думите.

– Сега дайте камъните!

– Ето, ще ги оставя на оградата. А вие оставете в съседство литературата.

Той изпълнява нареждането. И без да броим до три – защото за част от секундата не можеш да преброиш до три, – ние грабваме всеки своята плячка.

– Един съвет – казвам му, преди да се отдалеча. – Изчезвайте незабавно. Животът ви наистина виси на косъм.

Той измърморва нещо в смисъл „не съм вчерашен“ и изчезва в тъмнината по посока на вилата.

Пет пари не давам за живота му. Предателят в мига на предателството сам слага кръст на живота си. Но в момента за мене е от значение да се пръждоса възможно по-далече. Преди да е открил истинската стойност на камъните. И преди господарят му да е надушил сделката, чрез която ги е получил.

Промъквам се в мрака до дома, изкачвам се безшумно по стълбата и влизам в кабинета. Напрежението не е чак такова, че да ми се пръсне сърцето – отдавна съм изживял периода на подобни младежки напрежения, – но не искам да лъжа, че съм съвсем спокоен. Рискът да ми е подхвърлен фалшификат, колкото да е незначителен, все пак съществува.

Запалвам настолната лампа и бързо превеждам книжата. Тънката жилава хартия е достатъчно измачкана от прелистване и достатъчно излиняла от времето. Излинели са машинописните букви, така че абсурдно е да смятам, че досието е приготвено лично за мене. Машинописът е оригинал, а не копие, макар че в момента това не ме интересува особено. Що се отнася до съдържанието, то се свежда до наредени едно под друго на неравни интервали названия: Искър… Огоста… Росица… Янтра… Места… Осъм… Тия названия нерядко се повтарят, обаче придружени от различни цифри: Искър две… Искър три… – Общо петдесет и две речни обозначения. Между нас казано, не съм очаквал подобно пълноводие.

Солидна зестра от миналото. Петдесет и двама предатели, които периодично са действували или са били готви за действие при съответни обстоятелства. Петдесет и двама агенти, които ще бъдат на разположение на противника, додето не бъдат демаскирани. А евентуалното демаскиране засега е изцяло в несигурното бъдеще. Тъй като листите пред мене съдържат само маските, а действителните лица са обозначени в липсващия ми втори фрагмент на ръкописа.

Парчетата, до които съм се добрал, са една доста горчива победа. И все пак победа. Защото началните подозрения, поставили в ход операцията, изцяло са се потвърдили. И защото вече имам точна представа за размера на поразията и за необходимостта час по-скоро да й се сложи край. И защото най-сетне знам къде се намира другата част на ръкописа.

Само че тази друга част не е втората и най-важната, а третата, доколкото може да се вярва на добавъчните сведения, дадени ми от Пенев още в кабарето. Което всъщност беше и заключителният пасаж на нашия разговор:

– Как са попаднали фрагментите у друг човек?

– Навярно са ги взели от сейфа веднага след убийството.

– А нима те не са имали копие от досиетата?

– Вие Горанов за идиот ли го мислите? Картотеката – казваше – е тук! – И Пенев многозначително потупва с показалец главата си. – Старика беше от стара коза яре. Макар че и той отиде по реда си.

– А защо отиде?

– Ами защото след гафа с Караджов… който се оказа, че не е Караджов… не знам дали сте в течение…

– В течение съм – прекъсвам го.

– Най-глупавото е, че Старика хлътна именно от желание да се предпази. И от страх да не го пипнат вашите съобщи за гафа на… на Хикс. А Хикс изпрати мене за подкрепление и изглеждаше, че всичко се е разминало. Само че после се появиха тия жени… Розмари, Флора… и стана ясно, че Старика го броят. А после дойде и онова обаждане по телефона…

– Кое обаждане?

– Мислех, че е ваша работа. Някой му поиска среща… с подозрителни намеци… и навярно без да знае, че телефонът на Старика се подслушва отвън… Това му реши съдбата на Горанов.

– Те едва ли биха го очистили, ако не сте им казали, че досиетата съществуват черно на бяло върху хартия – подхвърлям, колкото за да поддържам разговора. – Няма такива глупаци, които биха теглили ножа на една жива картотека, преди да я изцедят.

– Мислете каквото искате – отвръща Пенев.

– И какво съдържат книжата от сейфа?

– Третия раздел.

– А втория?

– Нали вече ви казах: за втория може да ви осведоми само Горанов.

Това, че именно вторият раздел с истинските имена липсваше, бе, от една страна, лошо, но, от друга страна – добре. Кьониг и хората му засега още не притежаваха самоличността на агентите. Сведенията, съдържащи се в третия фрагмент, бяха важни, ала без практическа полза, додето не бяха съпроводени от съответните имена.

При тая донейде утешителна мисъл вадя фотоапарата запалка и се заемам да снимам листите на машинописа. Снимам ги цели два пъти с две различни касетки. Едната ще отиде още утре заран в тайника волво. А другата… другата също може да потрябва.

* * *

– Вървите по улицата и на главата ви пада саксия. Какво е това: случайност или съдба? – пита Бенато и ме гледа зад очилата с кръглите си бебешки очи.

– Да – отвръщам с готовност.

– Какво „да“? – пита наново той вече с нотка на недоволство. – Вие, драги, просто не слушате какво ви говоря.

– Признавам, че изтървах за малко нишката – промърморвам, като се отърсвам от размислите си.

– При тази ваша разсеяност има риск да изтървем и обеда – отбелязва все тъй недоволно съдружникът ми и поглежда часовника си – Не смятате ли, че вашата дама ни кара прекалено дълго да я чакаме?

– Мисля, че бихме могли вече да поръчваме – казвам, понеже разговорът става в уютния кът на „Златен ключ“ и понеже тъкмо в тоя момент виждам, че на входа се е появила една импозантна фигура, която като огромен и добре закръглен облак е затулила светлината на белия ден.

Ставам и изпълнявам неизбежния церемониал на представянето, подир което настанявам дамата между себе си и Бенато. Бенато е респектиран от Флора, но само що се отнася до ръста. Той, струва ми се, отдавна вече е навлязъл в оная възраст, когато започваш да гледаш на жените само като на евентуални събеседници.

Подир късо съвещание с Феличе, винаги готов да ви предложи най-скъпото, поръчваме аперитива и определяме менюто. След което Бенато се връща на предишната тема, ала сега вече насочил плахите си детски очи към Флора:

– Скъпа госпожо, представете си, че вървите по улицата, и някаква саксия пада върху очарователната ви глава. Какво смятате е това: случайност или съдба?

– Саксия – отвръща лаконично немкинята.

– Е, да, но все пак тя е движена от някаква сила…

– Земното притегляне – напомня дамата.

– А нима въпросът за Фатума не е възниквал пред вас?

– Вижте, господине: ако върху главата ви падне саксия и ако все пак оцелеете, най-добре е да помислите не за Фатума, а за телефона на „Бърза помощ“. Ако пък не оцелеете… Е, ако не оцелеете, можете да бъдете уверен, че проблемата за Фатума вече никога няма да ви безпокои.

Приключила по този начин с трудния философски въпрос, Флора поема току-що сервираната от светкавичния Феличе чаша Дюбоне и отпива голяма глътка. Предполагам, че въпреки заплахите на съдбата Бенато би сторил същото, ако междувременно не е успял да разлее своята чаша. Обаче той е успял, за щастие върху собствения си костюм, а не върху тоя на дамата. Вездесъщият сънародник се притичва тъкмо навреме, за да прикрие следите с две чисти кърпи и да донесе ново Дюбоне. Ние с Флора следим с известно напрежение да не се повтори злополуката и Бенато, изглежда, също е в плен на подобни опасения, защото побързва да изпразни чашата на един дъх.

Додето съдружникът ми в очакване на коктейла от раци изяснява пред нас една от любимите си теми, и по-точно тази за зверските убийства, дело на мафията, немкинята се навежда леко към мене и ми прошепва с безучастния си глас:

– Тази заран оня, Пенев, е бил убит.

– Кой го е убил? Как?

– Също както Горанов: с нож в гърба.

– Но вие, изглежда, не слушате какво говоря – промърморва с лек укор Бенато. – А аз ви казвам, че в наши дни тия убийства наистина взимат заплашителни размери…

Най-сетне раците идват, а подир тях и телешкото филе с макарони по италиански, зелената салата, плодовата салата, кафето и напръстникът коняк за облекчаване на храносмилането. Изобщо, ако се оставят настрана няколко счупени чаши и съборените прибори, обедът минава съвсем нормално не само за Бенато, но дори и за Флора, която въпреки преждевременната гибел на кварталния си познат явно не е загубила апетита.

– Да пием по още едно кафе – предлагам с надеждата да чуя тъкмо това, което чувам:

– Чудесна идея, но аз лично ще ставам. Напускам с мъка тази тъй приятна компания, но неотложна среща ме приканва да тръгвам.

Бенато не само ни напуска с мъка, а вече и с мъка говори, тъй като следобедната дремливост го е обхванала напълно и срещата с домашния креват наистина е съвсем неотложна. Отпращам го прочее, поръчвам на Феличе добавъчна порция кафе и запитвам:

– Кога го откриха?

– Откри го онази, Виолета, към единайсет. Прибира се, тръгва към кухнята и наскача право върху него, както бил проснат в антрето с един нож в гърба. И вероятно е бил убит минути преди това, защото Виолета е излязла чак към десет, за да иде до сладкарницата на Остринг.