Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

ОСМА ГЛАВА

– Изглежда, беседата с Флора е била доста разпалена – подхвърля Розмари, като забелязва леките промени, настъпили във физиономията ми.

– Грешите – отвръщам. – Това не са любовни контузии.

Отпускам се в любимото си кресло и въздъхвам мечтателно:

– Как бих искал, скъпа приятелко, да мога истински да разчитам на вас.

– Мисля, че можете да разчитате напълно.

– Дори дотам, че да се надявам на чаша кафе?

– Негодник – промърморва Розмари, но все пак става неохотно. – Щом жадувате за една безсънна нощ…

Ала да я изпратя в кухнята, това означава да получа само краткотрайна отсрочка. И малко по-късно заедно с кафето тя ми сервира и следващия си въпрос:

– Сега най-сетне ще ми кажете ли какво ви е сполетяло?

– Нападение – заявявам лаконично, като отпивам глътка животворна течност.

– От страна на кого?

– Нямам понятие – отвръщам почти искрено и паля цигара.

– И с каква цел?

– Мисля, че целта личи достатъчно от последствията.

– Смятате, че са искали да ви пребият?

– Вероятно.

– А може би и да ви ограбят?

– Едното върви с другото. Особено ако са си втълпили, че джобовете ми са пълни с брилянти.

– Значи допускате, че нападението е било свързано с тия неща тук наоколо?

– А с какво друго? Все пак ние сме в Берн, а не в Чикаго.

– Вие вече почвате и да цитирате Флора… до там ви е влязла в главата – подхвърля Розмари.

Но понеже не получава отговор, минава на нещо по-сериозно:

– Пиер, страх ме е…

– Щом ви е страх, свивайте знамената. Нищо по-лесно от това. Мястото ви при Грабер, надявам се, е запазено.

Тя помълчава малко, сякаш преценява предложението ми. После казва с променен тон:

– Няма да ги свия! Няма да отстъпя пред тези…

– Кои „тези“?

– Ами тези, дето са ви нападнали… Всъщност колко души ви нападнаха?

– Цяла тълпа. Отпърво бяха двама, сетне станаха четирима. И ако не бях сложил край на номерата им, навярно щяха да продължат да се удвояват.

– Колкото и да са там, няма да отстъпя! – повтаря Розмари.

Обичам такива решителни същества. Дори и когато са от другия пол.

Тия думи биват доказани с дела още на следния ден, когато квартирантката ме уведомява, че следобеда Виолета ни е поканила на чай.

– Такава визита пред очите на целия квартал не ме привлича особено – избъбрям кисело. – Значи съвсем ще се разголим пред евентуалните наблюдатели.

– И какво като се разголим? – запитва предизвикателно жената, сякаш не е секретарка на Грабер, а шампионка по стриптийз. – Законите в тая страна запрещават не следобедния чай, а бандитските нападения.

– О, законите!…

Естествено, въпреки лицемерните ми възражения ние се настаняваме малко след пет в познатия мрачен хол, който вече не е тъй мрачен може би благодарение на две добавъчно поставени настолни лампи с розови абажури. Виолета се е пременила в скромна батистена рокличка, съвпадаща напълно по цвят с абажурите, но украсена плюс това и с малки сини цветчета. Седим край масата, за да не се разнасят напразно чашите и сладкишите насам-натам, и разговаряме за всичко и нищо, както е прието в добрия тон. Додето Розмари не изтърсва ни в клин, ни в ръкав:

– А вчера нашият скъп Пиер е бил на два пъти нападнат от бандити, представяте ли си?

– О! – възклицава Виолета, като зяпва от учудване. – Нима е възможно?

– И въпросът не е в това, че са го поожулили – продължава квартирантката ми с оная обичайна небрежност, която проявяваме към чуждото тегло. – Въпросът е, какво се крие зад тия покушения?

Тя снишава глас и като отправя към домакинята тъмния си загрижен поглед, добавя:

– Защото, мила, нападенията са станали непосредствено след вашия разговор с Пиер в гората!

– О, нима е възможно! – възклицава пак Виолета, която очевидно не е в състояние да измисли нищо друго. – Но ние не сме разговаряли за нищо такова, което…

– Не се съмнявам – бърза да се съгласи Розмари. – Само че, изглежда, онези господа не са на същото мнение…

– Но какви господа имате предвид? И какво всъщност искате от мене? – запитва домакинята, вече явно разстроена.

– Не е ли по-добре да прекратим тоя неприятен разговор и да минем на нещо по-леко? – обаждам се най-сетне и аз.

– Но тя трябва да бъде в течение, Пиер! – възразява приятелката ми.

– В течение на какво? – недоумява съвсем разтревожена Виолета.

– В течение на това, че те искат да премахнат час по-скоро всички хора около вас… всички тия, които биха могли да ви защитят. Както заклаха тоя мил хер Гораноф, както се справиха с Пенеф, така утре могат да свършат и с Пиер…

– Мерси – промърморвам. – Вие наистина ме окуражавате.

– Но това е точно така, скъпи… И снощните покушения напълно го потвърждават. А нищо чудно после да дойде и моят ред. Те искат да ви оставят сама, мило дете, съвсем сама, а тогава вече да се заемат и с вас…

– Но какво всъщност търсят те от мене? – недоумява милото дете, което, както вече споменах, едва ли е по-младо от квартирантката ми.

– Това вие по-добре трябва да знаете – отвръща Розмари.

– Нищо не знам, уверявам ви!

– В такъв случай трябва да се облегнем на предположенията – свива рамене приятелката ми. – Какво могат да търсят такива алчни хора освен нещо ценно… злато… или, да речем, брилянти… Да, може би наистина брилянти… Тук в квартала говореха нещо за брилянти, спомняте ли си, Пиер?

– Май че имаше нещо такова – промърморвам съвсем неохотно, за да подскажа на Розмари, че доста грубо води следствието.

– Брилянти?… Не знам баща ми да е споменавал някога за брилянти.

– Той може да ги е притежавал и без да споменава за тях – обяснява кротко приятелката ми, като че наистина има пред себе си малко дете. – И после вие сте го виждали толкова рядко… Нали сама ми бяхте казали, че сте го виждали рядко… Следователно не сте имали възможност за обстойни разговори…

– Да, наистина – кима Виолета.

А после повтаря замислено и сякаш на себе си:

– Брилянти…

– Брилянти, да – потвърждава Розмари. – А може би и някои други неща от този род…

– Отдавна ли загубихте майка си? – опитвам да сменя темата, додето квартирантката ми все още не е стигнала в нахалството си дотам, че да предложи да започнем тутакси задружното търсене.

– О, аз почти не я помня. Доколкото знам, живели сме с нея в Базел, а баща ми съвсем рядко е идвал при нас… А сетне, когато съм била още на три години, майка ми е умряла, поне татко така казваше, че е умряла, но после разбрах от жената, която ме гледаше, че всъщност била заминала нанякъде… Навярно й е дотегнало да седи сама и да чака напразно баща ми.

– Това още не е причина да ви изостави, мила моя… – не успява да се въздържи от присъда Розмари.

– Е, да, и аз мисля същото, но тя, изглежда, е мислела друго – казва неуверено Виолета, като че става дума за нещо, което е просто въпрос на вкус. – А после дойде периодът на пансионите. Пансиони, пансиони, чак додето завърша университета…

– Изглежда, спомените ви от тия места не са особено приятни – обаждам се, колкото да кажа и аз нещо.

– Защо? Зависи от местата… От някои съм запазила не лоши спомени. Не от всички, но от някои.

– А нима не можехте да живеете при баща си? – подхвърля на свой ред Розмари.

– Той винаги твърдеше, че не било удобно… Че щял да ми обясни, когато му дойде времето… Че по-късно, някой ден, може би…

Тя замълчава, сетне отново подхваща:

– Искрено казано, аз също не държах да бъда при него. Беше затворен човек. Усещах го чужд. И после вече бях свикнала с пансионите. Човек, знаете, свиква с всичко.

– Вие сте имали наистина нерадостно детство, скъпо дете! – въздъхва съчувствено приятелката ми. – Отрано без майка… И с такъв баща… А сега, на всичко отгоре и тези брилянти… Искам да кажа, тия хора, дето така ви обсаждат…

Розмари очевидно напира да се върне отново на темата и аз напразно се опитвам да й внуша с поглед да замълчи, защото, каквато е хитра, тя избягва нарочно да гледа към мене, така че принуден съм да седя като безпомощен свидетел и да слушам глупостите й.

– Извинете, мила, но нямате ли нещо студено в хладилника? – запитва по едно време наемателката ми е обичайната си непринуденост. – Да ви призная, малко се сгорещих от чая в това топло време.

– Но, разбира се – става с готовност Виолета. – Какво бихте предпочели – кока-кола или минерална вода?

– О, не си правете труд, аз сама ще си донеса – скача и Розмари. – Забавлявайте тук нашия кавалер, аз мога и сама…

Съвсем ясно е, че умира от желание да огледа поне коридора и кухнята, въобразявайки си, че тутакси ще зърне някое тайнствено скривалище или нещо, което би могло да послужи за скривалище. Колкото до самия хол, предполагам, че вече добре го е огледала още при първата си визита и дори на няколко пъти по различни причини е пращала домакинята в кухнята, та да го огледа още по-добре.

Но дали понеже е наистина прекалено наивна, или защото има нещо друго наум, Виолета охотно я оставя да се разпорежда в кухнята и сяда отново на мястото си. Оказва се, че второто е вярно. Едва Розмари излязла, тя се навежда над масата и ми прошепва:

– Бих искала да ви видя… Насаме.

– Кога и къде? – питам късо, тъй като приятелката ми е бърза в огледите.

– Утре в пет, в гората… на вчерашното място…

Наивница.

– Само там – не. Предлагам – в сладкарницата на Меркур, на първия етаж, там на главната улица, изобщо ще я намерите.

– Ще я намеря – кима като послушна ученичка Виолета.

– И постарайте се никой да не ви следи – казвам за чиста формалност, защото дори някой да я следи, не вярвам тя да го забележи, каквато си е простосърдечна.

Тя обаче наново кима важно, за да покаже, че разбира цялата сериозност на положението. Розмари се забавя повече от допустимото. Вероятно е открила нещо заслужаващо внимание – някой отдушник за изпаренията или някоя кутия на електрическата инсталация. Накрая квартирантката ми все пак се появява, като носи триумфално шише газирана вода и чаша. Боя се обаче, че дори ще забрави за какво ги е донесла.

* * *

Меркур. Пет часа. Това е тъкмо времето, когато бабичките, пардон, възрастните дами идват да изпият следобедния си чай и да изядат обичайния огромен резен шоколадена торта с каймак, с много каймак, тъй великолепно разбит, че напомня не на каймак, а на ефирен полъх, на младежка мечта, на свиден блян.

Изобщо бабичките, пардон, възрастните дами тук наоколо са в такова изобилие, като че животът – целият – е предназначен изключително за тях, докато задача на младите е да се трудят из канторите и зад автоматическите каси и изобщо да обслужват акуратно широките бабешки маси. Те изпълват кафенетата, магазините и улиците и, разбира се, на първо място главната улица, която е открай докрай осеяна с бабички. Но какви бабички! С ондулирани и фризирани коси в бледолилави, бледосини и дори бледозелени тонове, с ефирни копринени рокли в най-весели цветове, с модни обувки – тия същите с отвратително грубите токове, – с чадърчета и чанти от крокодилска кожа. Най-съществената част от тоалета на тая бабешка фауна обаче са безспорно шапките. Загубили възможност да изтъкват другите части на тялото, стариците съсредоточават цялото си внимание върху главата и най-вече върху увенчаващата я шапка. Тук можете да срещнете шапки от всякакви материи, цветове, размери и форми – като кошници, птичи гнезда, тигани и тенджери, но най-вече като тенджери, – възможно по-дълбоки и импозантни по размер.

Точно в пет часа се озовавам в просторната сладкарница на Меркур и с колебливите движения на неопитен плувец или на сомнамбул навлизам сред морето от настанените край малките масички и пред шоколадените торти шапки. Шапките правят леко въртеливо движение в моя посока, защото – забравих да кажа – те са твърде любопитни. Сетне, преценили ме, изглежда, за твърде млад, а може би и за прекалено стар и изобщо за безинтересен от тяхна гледна точка, шапките отново се завъртат на изходна позиция и се съсредоточават върху шоколада и сметаната.

За мой късмет намирам свободна масичка, настанявам се и дискретно се оглеждам. Беглият поглед ми подсказва, че съм единственият мъж в заведението, и това ме успокоява. Макар че в наши дни не е изключено западните разведки да са прострели пипалата си и върху света на бабичките. А какво по-опасно от една бабичка-шпионин, тъй дълбоко нахлупила тенджерата върху главата си, че не можеш да зърнеш дори очите й, а камо ли да й разбереш мислите.

Няколко минути по-късно в залата се появява най-сетне едно младо същество – Виолета (ново въртеливо движение от страна на шапките, продължителен оценъчен поглед, а подир туй – завъртане до изходна позиция). Ставам и дискретно вдигам ръка. Младата жена улавя жеста ми и забързва насам.

– Мисля, че един господин вървеше подире ми – прошепва тя леко задъхана, – но аз му се изплъзнах. Влязох в Льоб и му се изплъзнах в навалицата.

– Не е чудно да е бил и непознат обожател – подхвърлям, като й правя място да седне.

– О, мьосю Лоран – отвръща тя сконфузено, – аз съм дошла тук, за да говорим сериозни неща.

Поръчвам неизбежния чай с неизбежните торти на келнерката с рокля, къса до корема – сега такива къси рокли носят само келнерките, ако не броим някои периодични прищевки на Розмари, – и когато лакомствата биват сервирани, произнасям:

– С какво мога да ви бъда полезен?

– Нямам представа – отвръща Виолета. – Искам да кажа: с нищо специално. Ще ми се просто да поговоря с някого съвсем свободно, да се оправя в бъркотиите си, а нямам нито един човек, на когото бих могла да разчитам, и дори тази ваша Розмари, простете, може да е добро момиче, но проявява понякога едно такова любопитство, че… че… Изобщо вие единствен ми вдъхвате доверие, именно понеже не сте любопитен, и ми направихте добро впечатление още онзи ден, там, в гората… И колкото да не разбирам хората, струва ми се, че вие не сте като другите, които душат наоколо, сякаш в тая вила са скрити…

– … Брилянти – подсказвам.

– Да, брилянти или не знам какви си съкровища.

– Откровеност за откровеност – кимам. – Брилянтите наистина съществуват, госпожице Виолета.

Тя ми хвърля бърз, недоверчив поглед:

– Сигурен ли сте?

– Напълно.

– Но тогава къде се намират?

– Вероятно нейде във вилата. В някое секретно скривалище.

– Единственото секретно скривалище е един сейф. Знам това от баща си.

– Значи в сейфа са.

– Сейфът е празен.

– Вие имате ключ от него?

– Да, разбира се, баща ми го беше оставил в Лозана.

– Тогава са някъде другаде. Например в зимника.

– Тази вила тук няма зимник. Зимник има моята вила в Лозана. Но ако смятате, че не съм в течение на туй, което се намира в собствената ми вила…

– Значи досега сте живели там?

– Не съвсем. Живеех повече при една приятелка. Къщата ми е на доста усамотено място и, искрено казано, ме е страх да оставам там сама, особено вечер. Затова живея в апартамента на една приятелка от пансиона. Там съм записана, там получавам кореспонденцията си, доколкото жена като мене има някаква кореспонденция…

– И все пак брилянтите съществуват – повтарям, за да я отклоня от тия битови подробности. – И тъкмо на туй се дължи оживлението около вас и около вашия дом. Без да говорим за убийствата…

– О, да, моля ви, нека не говорим за убийствата.

– Съгласен съм. Ще говорим за по-чисти и невинни неща. А има ли нещо по-чисто и невинно от един разкошен брилянт?

– Може би – не. Вие по-добре знаете. Но трябва да ви призная, че скъпоценните камъни съвсем не ме интересуват. И ако тия камъни не са легенда, а реалност и някой ден попаднат в ръцете ми, можете да бъдете сигурен, че тутакси ще ги продам на първия срещнат бижутер.

– А защо? Нима имате нужда от пари?

– Съвсем не, поне що се отнася до личните ми нужди. Баща ми ме е осигурил напълно с доживотна рента. Но ако имам една голяма сума, една наистина голяма сума, ще построя в Лозана на брега на езерото светъл и слънчев детски дом. Вече съм избрала дори мястото – голям парк с поляни и високи дървета. Вие правилно отгатнахте: в тия пансиони прекарах невесело детство, и то, забележете, в доста скъпи пансиони. А какво ли е детството на бедните деца? Моят дом, ако някога все пак го построя, ще бъде само за бедни деца.

– Мечтата ви е благородна – признавам. – Но за да стигнете до тая красива мечта, вие навярно сте имали известни надежди.

– Познахте – усмихва се тя едва-едва. – Но понеже говорим за мечти, какво бихте направили вие сам, ако получите шепа брилянти?

– Нямам никакъв интерес към камъните.

– А към паричната им равностойност?

– Също.

– И ако ви попаднат, бихте ги хвърлили просто на улицата?

– Не, разбира се. Но на драго сърце бих ги отстъпил на този, който има по-голямо право над тях от мене.

И понеже улавям погледа й, един детински недоверчив поглед, бързам да допълня:

– Знам, че това може да ви звучи невероятно, обаче то е самата истина. Което още не значи, че съм съвсем безкористен. И ако нашият сегашен разговор продължи със същата искреност, с която е започнал, мисля, че ще мога да ви доверя накъде точно е насочен интересът ми.

Тя отново ме поглежда, ала сега недоверието в погледа започва да се разсейва. И сякаш за да оправдае изцяло очакванията ми, произнася просто:

– Аз знам за тия брилянти, мьосю Лоран. И не от кварталните клюки, а от баща си. И тъкмо на това са се градили надеждите, за които сам споменахте. Защото още преди години, когато чух за камъните, реших, че ще направя с тях нещо, което да осмисли живота ми.

– Намерението ви е достатъчно благородно, за да ви даде предимство сред останалите претенденти – признавам.

– Мисля, че предимството ми е осигурено и от закона за наследството – усмихва се наново тя.

– В известен смисъл – да, а в известен смисъл – не – смънквам. – Не знам какво ви е разказал баща ви, но историята с тия брилянти е всъщност доста заплетена…

– Баща ми не е навлизал в подробности. Казал ми е просто, че един ден ще наследя от него кутийка с камъни, която да възнагради напълно самотата, на която съм била обречена… Горкият… Той си въобразяваше, че за мене тя е страдание…

– Нима самотата не ви подтиска?

– Съвсем не. Ако нещо ме плаши, то не е самотата, а общуването. И ако съдите само по външната ми бъбривост, може да стигнете до съвсем погрешни изводи. Аз съм страшно необщителен човек, мьосю Лоран.

– Но всеки има нужда от общуване.

– Аз също. Обаче с децата. И ако държа да получа това, което ми се пада по закон, то не е за да трупам лихви в банката. Само че ако съдя по намеците ви, правото ми над камъните, изглежда, съвсем не е тъй безспорно, както твърдеше баща ми…

– Не съм казал това – бързам да възразя.

– Недейте да ме успокоявате. Искам да чуя самата истина. И ако действително тия брилянти не ми се полагат, можете да бъдете уверени, че няма да посегна на тях, дори ей сега да ги сложите пред мене тук, на тази маса.

– За жалост не съм в състояние да сторя това. Мога обаче да ви разкрия истината. Това са десет брилянта с изключителна стойност, от които баща ви не твърде отдавна е продал най-малкия, тъй че в момента камъните са девет. Някога те са принадлежали на един гръцки милионер, но нацистите са го ограбили, а сетне са продали плячката на баща ви, който може би дори не е знаел произхода на камъни те…

– И все пак те са крадени…

– Е, да. Но някогашният собственик отдавна е мъртъв, а наследници също липсват, следователно няма никакъв законен претендент, като оставим настрана, че и времето е покрило цялата тая история с давност…

– И все пак те са крадени… – повтаря сякаш на себе си младата жена.

– Обаче не са крадени от баща ви. И баща ви е платил за тях навярно доста солидна сума…

– Наистина… – произнася тя отново, сякаш на себе си. – Може и да сте прав… И все пак трябва да призная, че подир вашия разказ тия брилянти изведнаж помръкнаха в очите ми…

„Също като белия сапфир на Розмари“ – минава ми през ума.

– Щом сте решили да ги използувате за едно толкова благородно дело, няма никакви причини да помръкват – казвам решително. – Нима е по-добре да попаднат в ръцете на мошеници и алчни хора?

– Дано да сте прав – отвръща тя все още с нотка на колебание.

После се сеща да запита:

– А каква е целта на вашите интереси?

– Ще ви отговоря направо, понеже вече ви вярвам и понеже сте българка…

– О, българка! Силно казано – усмихва се тя с анемичната си усмивка. – Никога в живота си не съм виждала България.

– А не бихте ли искали да я видите?

– За какво да я виждам? Нищо не ме свързва с тая страна. Нито обичам да пътувам. Всяко пътуване е едно разочарование. Както и всяко познанство. Както и всяка промяна. Отдалече нещата винаги изглеждат по-хубави. И светът е по-хубав, когато го гледаш през прозореца на стаята или през прозореца на телевизора. Реалността е винаги по-грозна от изображението. В реалността има винаги неудобства – жега или студ, неприятни миризми или досадни мухи, напразна умора и излишно изпотяване.

Тя замълчава. Сетне отново се сеща:

– Бяхте почнали да разказвате нещо…

– Да: за собствените ми интереси. Един човек, ще ви кажа направо – един бивш полицай, е оставил някога на съхранение у баща ви някакви списъци. Баща ви ги е взел просто тъй – за да направи услуга на своя стар познат. Само че познатият отдавна вече е умрял, а списъците са още налице и ако попаднат в нечисти ръце, биха могли да създадат доста неприятности на хората, чиито имена фигурират в тия книжа.

– Искате да кажете, че именно тия книжа са ви нужни…

– Точно така. Само че нямам понятие къде се намират и понеже те са съвсем безполезни за вас, както и за всеки друг освен за някой злосторник, бих ви замолил, в случай, че ги намерите…

– Не е нужно да ги намирам – прекъсва ме Виолета с най-банален тон. – Аз знам къде се намират. В случай, разбира се, че са тъкмо това, което търсите: едни тънки и тесни листа, върху които са написани разни български имена.

– Предполагам, че са именно тия листа – кимам, като се старая на свой ред да задържа гласа си в амплитудата на баналните интонации.

– Можете да ги имате още утре. Те са в банковия сейф на баща ми. Но, уверявам ви, в тоя сейф няма нищо друго освен стари книжа без значение.

– Нищо друго не ме и интересува – промърморвам.

– Тогава можем да прескочим още утре до банката – предлага тя, явно доволна да ми бъде полезна с нещо, което за самата нея няма никаква стойност.

– Чудесно. Само трябва да го направим тъй, че ония хора, които са толкова любопитни към вас, да не ни усетят. Банка… Сейф… Това за тях е достатъчно, за да стигнат и до следващата мисъл: брилянти.

Тя кима мълчаливо. Сетне изведнаж гениалната идея я спохожда. Бръква в чантата си и ми подава малък секретен ключ:

– В такъв случай най-добре е да отидете сам. Ето ви ключа. Не забравяйте обаче и мотото: „Зебра“. В тая банка вместо цифров шифър използуват мото.

Промърморвам неизбежното мерси, поемам с безразличие ключа и го пъхвам в джоба си, все още неспособен да повярвам в станалото. Толкова сложни комбинация, толкова слухтене и дебнене, толкова сблъсъци и рискове, за да дойде един момент, когато някакво невинно същество в някаква натъпкана с бабешки шапки сладкарница ще бръкне небрежно в чантата си и ще ти предаде ключа към секретната архива.

Жената дори не можеше да допусне, че тия мизерни бумаги струват повече от всички брилянти, защото с тях е свързано спокойствието на милиони хора и на цяла една страна. Но какво я интересуваше нея тази страна, за която само бе чувала и която дори не изпитваше желание да види.

– Разбирам ясно, че не ви правя бог знае каква услуга – долавям като в сън гласа на Виолета. – Но все пак смятам не толкова заради услугата, колкото зарад приятелските чувства, че при нужда и вие ще проявите отзивчивост.

– Разчитайте на мене – казвам. – Няма да позволя косъм да падне от главата ви.

И кимам към полуголата келнерка за сметката.

* * *

Пропуснах да кажа, че днес е петък. И както винаги в този ден и този час, аз се намирам на терасата на две крачки от онзи фатален Кирхенфелдбрюке, който снощи едва не бе прибавил към многобройните си други исторически особености и още една: лобно място на вашия предан… но нека прескочим личните имена.

Дните вече са значително по-дълги, даже твърде дълги, понеже сме в началото на юни и в тоя час още съвсем светло и ми се ще да погледна през парапета, да зърна на долната площадка Боян, маскиран като хипи. По начало това не е тъй трудно, понеже в тоя късен следобеден час и в тоя петъчен ден терасата е пуста, ако не се брои един-единствен разхождащ се лениво под дърветата възрастен гражданин. Само че за беда тъкмо в уречената минута гражданинът е на две крачки от обичайното ми място до парапета, така че за да не пропусна емисията, налага се да седна на близката скамейка.

Писалката изпращява предупредително и аз долавям гласа. Само че това не е гласът на Боян:

– Вашият приятел не може да дойде по здравословни причини – изграква неприятно чуждият глас в предавателя. – Той лежи пребит до входа на асансьора в долния град…

– Прието – отвръщам и с облекчение виждам, че възрастният е освободил площадката и е продължил към моста. – Имам да предам нещо важно…

При тия думи правя няколко скока и се озовавам до парапета. Долу, точно на мястото, дето трябва да се намира Боян, сега седи слаб, невисок мъж, чиято фигура ми е смътно позната.

Не знам дали е време за подобни разсъждения, но дължа да отбележа, че в рефлексите на поведение съществуват стереотипи, които, колкото и да са смислени от практическа гледна точка, са опасни именно защото са стереотипи. Затуй, преди да постъпиш по даден начин, винаги трябва да прецениш дали противникът не очаква да постъпиш тъкмо така и да е изградил плана си точно върху тая възможност.

Какво прочее очаква в случая противникът от мене? Да се затека към асансьора и да хлътна в примката? Или да скоча върху този долу и да хлътна в примката? И не са ли и двете тия действия еднакво рисковани, професионално погледнато? Кажи, не са ли глупави, професионално погледнато, обръщам се мислено към Любо. Обаче Любо мълчи и гледа замислено надолу, там, дето би трябвало да се намира Боян. Аз също бих мълчал на негово място, ако се касаеше за сина ми.

Но макар и да не се касае за сина ми, нямам сили да стоя в бездействие и да обсъждам нещата между себе си и себе си, и то професионално погледнато. И мисълта, че ще оставя да свършат с момчето, точно тъй както бяха свършили и с баща му, така ме задавя, че ми иде да изляза от кожата си. И понеже не мога да изляза от кожата си, изхвръквам от площадката. Изхвръквам и от три метра височина връхлитам онзи, застанал долу.

В първия миг имам впечатлението, че съм го смазал, ала после се оказва, че не съвсем. И за да избягна възможните и съвсем излишни в момента лудории от негова страна, забивам един юмрук в лицето му. Смугло лице с големи очи и нещо женствено в израза. Лицето на Тим или Том. Тия двамата постоянно ги бъркам.

– Кой те изпрати? – питам полугласно, като сграбчвам метиса за врата.

– Не мога да кажа – изхърква оня.

– Тогава ще умреш. И то още тук. И още сега.

И за доказателство стискам малко по-силно тънкия врат. Големите очи на Тим или Том стават още по-големи и тъй изпъкнали, сякаш ще изскочат навън. Отпускам ръчните си клещи, за да му дам възможност да говори, и отново прошепвам:

– Кой те изпрати?

– Господарят.

– Ралф Бентън?

Метисът свежда утвърдително тежките си клепачи.

– Къде е Боян?

– Нямам понятие. Никога не съм го виждал. Казах това, което ми казаха да кажа – бърбори Том или Тим вече по-охотно с отчаяната мисъл, че мокър от дъжд се не бои.

– А къде трябваше да стои човекът, комуто предаваш?

– Нямам понятие – повтаря онзи. – Казаха, някъде на двеста метра наоколо. Казаха да предам това, което ми казаха.

„Виждаш ли? – струва ми се да чувам най-сетне гласа на Любо. – Момчето не е издало нищо. Просто са го проследили и са видели къде стои и кога. А после са го пипнали и са му отнели апаратчето. Но момчето не е издало нищо.“

„Мълчи сега – казвам му. – И не ми пречи на работата. Тия неща друг път ще ги обсъждаме.“

Но аз също съм доволен, че Боян не е проговорил. И че рефлексът не ме е излъгал. Щеше да ме излъже, ако бях тръгнал към асансьора. Човекът, когото съм сграбчил за врата, продължава да върти уплашено големите си очи. Отпускам леко ръчните си клещи, за да може да диша. В тоя момент той непременно трябва да диша. И колкото по-дълбоко, толкова по-добре. Защото, додето го държа с една ръка за шията, аз притискам с друга в устата му една от вече познатите ампули с упойващ газ. Сетне го затътрям на завет под близкия храст и бързо поемам по посока на Беренплац.

Десет минути по-късно спирам волвото на две крачки от терасата, изчаквам подходящия момент, сграбчвам все още тънещия в сладка наркоза Тим или Том и без много церемонии го натъпквам в багажника. Добре, че са ми пратили тоя метис, достатъчно слаб и лек за манипулиране, а не някой исполин от типа на оня с шоколадения костюм. Не е чудно исполините да са в момента на привършване. Особено след снощния мач. Което не значи, че в най-близко време запасите няма да бъдат попълнени.

И тъй: Ралф Бентън. Моят тих и порядъчен съсед. Моят привичен партньор в тия сънни домашни карета. Дошло е значи време да преминем към една по-друга игра. И то вече с открити карти.

Връщам се обратно в квартала край главната улица и спирам колата пред първата срещната телефонна кабина. Набирам номера и изчаквам познатия въпрос и познатия глас:

„Лоран е, драги приятелю“ – съобщавам.

„А, Лоран! Тъкмо мислех да ви се обадя. Какво бихте казали за един малкък бридж?“

„Чудесна идея, макар и не съвсем навременна. Бих предпочел един малък разговор на четири очи.“

„Знаете, че за вас на всичко съм готов“ – отзовава се меко Ралф.

„Само че преди това трябва да ми предадете онзи момък, когото не знам защо сте пребили. В противен случай ще се наложи и аз да прибягна до известни санкции над вашия Тим или Том, който понастоящем се задушава в багажника ми.“

В слушалката се раздава късият тих смях на американеца:

„Е, значи аз съм по-милосърден от вас. Човекът ви се намира не в багажника, а в гаража ми. И съвсем не е пребит. Така че минете да си го приберете, когато обичате. Като не забравите, разбира се, да ми върнете прислужника. Трябва да ви кажа, че без този прислужник съм съвсем безпомощен.“

Закачам слушалката и се мятам на волвото. Потеглям обаче не към Кирхенфелдбрюке, а към съседния мост, макар да не допускам, че противникът е толкова тъп, та да повтори два пъти поред един и същи номер. Въртя известно време безцелно по най-различни улици, колкото да се убедя напълно, че съм свободен от нежелана компания, сетне спирам в малка пресечка, излизам на друга, намирам сградата и с асансьора – почва да ми прилошава вече от асансьори – възлизам до най-горния етаж.