Текст книги "Тайфуни с нежни имена"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 19 страниц)
Оскъдните ми лични наблюдения през цепката на завесата, допълнени с някои откъслечни сведения, получени от Боян, ми представят тоя тип, у когото всичко е остро – от острия нос, подобен на птича човка, до острия поглед на малките очи – като една доста тъпа човешка разновидност. Облича се с евтина елегантност и сменя по два пъти на ден костюмите, макар че едничките достъпни за него светски места са кината и – веднаж седмично – кабарето Мокамбо, символизиращо в тоя заспал град разгула на плътските страсти. Вън от това вечерите му – поне до неотдавна – са изпълнени с партиите белот, а нощите навярно с еротични видения от програмата на споменатото Мокамбо или от прелестите на загадъчната Флора. Една-единствена черта на самобитност: незапалената цигара, която дъвче, преди да я смачка и замени с нова – също тъй незапалена. Макар че и туй не е бог знае каква самобитност. Доколкото си спомням, Борислав по време на мъчителния си въздържателен период използуваше същите похвати на залъгване. Само че за да пести материала, смучеше едно празно цигаре.
* * *
Розмари нахълтва в хола, изправя се пред мене в целия си ръст, поставя ръка на хълбока като моден манекен в бойна поза и ми отправя настойчив поглед.
– Тази рокля с големи лилави цветя наистина чудесно ви отива – произнасям, като предполагам, че бойната поза е подкана за комплимент.
Обаче жената оставя без внимание комплимента и запитва:
– Научихте ли новината? Вилата на Горанов ще се продава на търг.
– Чудесно. Не разбирам само защо трябва да се вълнувам от подобно събитие.
– Но това е великолепна вила. Като оставим настрана, че е и великолепно капиталовложение: цените на имотите непрекъснато растат.
– Нямам нужда от имот.
– Аз обаче имам нужда.
– В такъв случай остава само единствената подробност да имате и пари.
– Говорих вече с баща ми. Готов е да ми отпусне известна сума.
– Тогава какво очаквате от мен? Да ви честитя?
– Да ми помогнете.
Стигнала до същината на въпроса, Розмари вдига полата си – тия летни рокли страшно се мачкат, – тръшва се на дивана, кръстосва крака. Предлагам й цигара, преди да я е поискала, и зачаквам допълнителни пояснения.
– Вие неотдавна ми подадохте ръка в труден момент… – започва жената с малко книжна интонация, като ми отправя заедно с погледа на признателност и гъста струя дим. – И знаете колко съм ви благодарна… и вероятно ще разберете, че ми е страшно неловко да моля наново за помощ… Но какво да правя, Пиер. Една жена, дори и независима жена като мене, понякога има ужасна нужда да се облегне на някого…
– Поласкан съм, че изборът ви е спрял на мене. Макар и не в качеството на жених, надявам се.
– По тоя пункт можете да бъдете напълно спокоен. И може би сбърках с това сантиментално встъпление, защото се касае за нещо съвсем прозаично. Както ви споменах, имам известна сума от баща си. Допускам дори, че тя напълно ще покрие покупката. Но представете се, че за проклетия не стигне.
– Не е трудно да си го представя. В тия времена на инфлация…
– Искам да ви помоля да ми услужите с необходимото, в случай че собственият ми капитал се окаже недостатъчен.
– А кога и как ще ми се изплатите? – запитвам непринудено, тъй като опитът ме е научил, че при сделките кавалерската куртоазия не е задължителна.
– Веднага и по най-простия начин: ипотекирам вилата и ви връщам дълга.
– В такъв случай мисля, че мога да направя нещо за вас.
– О, Пиер! Вие с всеки изминат ден все повече ме трогвате!
При тия думи и с риск наистина да измачка роклята си жената се хвърля на врата ми. Сетне, когато покъртителната сцена отминава и всичко се връща на мястото си, Розмари – на дивана, а аз – в обичайното си кресло пред тъмния телевизор, правя опит да насоча квартирантката си към реалността:
– Мисля обаче, че вие малко надценявате шансовете си. Говори се, че Пенев също се готвел да купи вилата.
– Нека се готви.
– Само че той има известни предимства… Освен ако си поделите предимствата, като сключите предварително брак…
– Какви предимства? – пита Розмари, като подминава с пренебрежение темата за брака.
– Ами че той е наемател в тоя имот.
– Това не е никакво предимство. Поне в Швейцария.
– Чудесно – кимам. – Тогава, да вървим.
– Излишно е да бързате. Търгът е едва подир два дни.
Влезеш ли веднаж в една идиотска история, не се знае докъде ще стигнеш. Така че ето ни и на търг. Търгът следва да се състои в една масивна стара сграда, боядисана в охра, като всички подобни казионни учреждения, и намираща се до Бубенберг. И два дни по-късно, точно в уреченото време, сиреч в два часа следобед, ние с Розмари проникваме в зала номер три, дето вече са се скупчили десетина търговски хиени, прехранващи се с покупко-продажба на недвижими имоти.
Комисарят оценител застава на катедрата и оповестява първия по списък обект, който не е нашият, а някаква скромна къщурка в някакъв затънтен квартал. Комисарят е слаб мъж с аскетично лице и тъмен костюм и така, както е застанал до катедрата, под строгия лъч, падащ от високия прозорец, той прилича на свещеник, изнасящ проповед, с тая разлика, че респектира енориашите си не с божия кръст, а с кокаленото чукче.
– Видяхте ли – прошепва ми Розмари, когато чукчето с късо изтракване оповестява края на наддаването. – Купиха я само за петдесет хиляди.
– Но това е най-обикновена барака – опитвам се да изстудя ентусиазма й.
– Няма значение, ще видите…
Тя не довършва фразата, защото туй, което действително заслужава да се види, и двамата го виждаме: сред малобройната публика се промъква Пенев, застава недалеч от нас и отправя дружески привет към Розмари, на който тя отвръща с лесно обяснима хладина, като кима едва-едва.
Облечен винаги на най-високото ниво на просташкия вкус, емигрантът този път е надминал себе си вероятно в чест на тържественото събитие. Наконтен е в спортен костюм с гущеров зелен цвят, пронизан от лилави райета, жълта карирана риза и вратовръзка с огромен възел и такъв разгул на багрите, че изобщо не подлежи на описание.
Втората къща по списък е почти тъй сиромашка, както и първата, и подир кратко пререкание между две търговски хиени комисарят с остър удар на чукчето заковава покупката на шейсет хиляди.
– Видяхте ли? И тая също… – прошепва ми Розмари.
Ала тя и този път не довършва фразата си и втренчва поглед надясно, дето са се появили двама други конкуренти, единият от които превъзхожда околните пигмеи с цяла глава. Това са Ралф и Флора.
– Тази нахална немкиня… – промърморва квартирантката ми.
Миг по-късно обаче тя окачва на лицето си една любезна усмивка, защото новодошлите са ни забелязали. Една змийска усмивка, на която Флора не пропуска да се отзове с друга змийска усмивка. Все пак, за да спечели поне една точка в своя полза при тоя дуел от разстояние, Розмари ме хваща подръка, сякаш за да каже „аз си имам съюзник“, докато немкинята не може да стори същото, понеже Бентън не е по интимностите. Впрочем аз също не съм по интимностите, но кой ме пита.
Бедната ми квартирантка. Тя, изглежда, не се сеща, че Флора на свой ред се осланя на съюзник. Или е забравила, че ако трябва да седнем един срещу друг с американеца, за да броим парите си, по-добре би било изобщо да не вадя моите.
Подир още два незначителни имота най-сетне идва ред и на нашия. Комисарят посочва бегло изложените в ъгъла снимки – тук всички обекти са представени със снимки, които, разбира се, никой не си дава труд да гледа, защото къщите своевременно са огледани на самото място. Сетне с ясния си и сух служебен глас започва да изрежда достойнствата на вилата, квадратурата и кубатурата, и размера на градината, и броя на дърветата, и всичко друго от тоя род, додето накрая извика високо:
– Първоначална цена: сто хиляди!
– Сто и десет хиляди! – чувам тутакси до себе си звънкия глас на Розмари.
– По-кротко! – промърморвам. – Изчакайте другите. И когато наддавате, правете лъвски скок, за да ги обезкуражите.
Тя прехапва устни, разбрала, че е избързала, защото тъкмо в тоя момент се чува спокойната реплика на немкинята:
– Сто и двайсет хиляди!
Настъпва пауза, по време на която оценителят подканя присъствуващите да побързат, защото е ясно, че такъв имот, все едно, няма да се продаде на такава ниска сума. Обаче и присъствуващите, имам предвид хиените, вече са разбрали, че борбата тепърва предстои да се разгаря, тъй че всички си мълчат и само някакъв дилетант, колкото да опита, се обажда от ъгъла:
– Сто и трийсет хиляди…
– Сто и четиресет – захлупва го веднага немкинята.
И отново пауза. И отново подканване от страна на комисаря, защото бързаме. И не само подканване, а и предизвикателно вдигане на чукчето:
– Сто и четиридесет хиляди! Едно… Две…
– Двеста хиляди! – оповестява в същия миг Розмари.
На което Флора невъзмутимо възразява:
– Двеста и десет!
Квартирантката ми подир съответното очакване вдига цената на двеста и петдесет. С тази сума всъщност приключват личните й авоари, но тя разчита на мъглявото ми обещание за една дреболия от още петдесет хиляди или малко повече.
И този път обаче Флора добавя своите неизменни десет хиляди. Тя още от началото качва все с по десет хиляди, но качва безпощадно и методично, дори и когато Розмари стига до триста хиляди.
– Триста и десет! – произнася немкинята.
Само че този път паузата е значително по-дълга. Търговската цена постепенно е почнала да надвишава реалната стойност на имота.
– Какво има в тая вила, злато ли? – чувам зад гърба си репликата на някакъв зяпач.
„Да, какво има наистина в тая вила – мисля си. – И дали изобщо има нещо освен въздух.“
Присъствуващите с видим интерес следят развоя на събитията, защото, когато двама съперници се вкопчат здравата, спектакълът си заслужава вниманието. Обаче това са само зрители, всички освен двете амбицирани дами, всички, включително и Пенев, който противно на очакванията ни през цялото време изобщо не се е обадил.
Розмари ме поглежда въпросително и като долавя едва забележимото ми кимане, наново оповестява звънко:
– Триста и двайсет хиляди!
– Триста и трийсет! – откликва се немкинята, ала сега в спокойния глас се долавя лек нюанс на умора.
Розмари отново ме търси с поглед. Свивам едва-едва рамене в смисъл „правете каквото щете“. Въпросът вече не е за моите пари, а за нейните, тъй като вилата на Горанов съвсем не струва такава сума. Жената се колебае няколко секунди, но когато оценителят вдига заплашително във въздуха чукчето, не се стърпява и отново извиква:
– Триста и четирдесет хиляди.
Този път колебанията са отдясно. И те са тъй дълги, та за всички е ясно, че приятелката ми най-сетне си е осигурила разорителната покупка. Комисарят за сетен път вдига чукчето:
– Триста и четирдесет хиляди, дамата в средата… Едно… Две…
– Триста и седемдесет хиляди! – прозвучава ненадейно глас в залата.
Само че това не е гласът на Флора, а басов мъжки глас. Поглеждам в съответната посока и виждам някакъв гражданин на средна възраст и среден на ръст, с обикновена физиономия и обикновен сив костюм, изобщо от тия типове, дето ги срещаме всекидневно по улицата, без дори да ги забелязваме, а камо ли да ги запомним.
Розмари също е погледнала натам и по безстрастното й каменно лице разбирам ясно, че е вбесена.
– Той ви отърва – промърморвам, за да я успокоя. – Престанете, това е лудост.
– Ще престана, разбира се – отвръща тя с безучастен глас. – Но не защото е лудост, а защото не съм в състояние да си позволявам подобни лудости.
– Триста и седемдесет хиляди, господинът в дъното… – започва експертът, ала млъква, понеже до него са се приближили двама мъже и една млада жена.
Между непознатите мъже и комисаря се завързва тих полугласен разговор, придружен с връчването и проучването на някакъв документ, подир което експертът отново отправя към публиката аскетичното си лице, за да съобщи уморено:
– Търгът за вилата в Остринг се отменя.
В залата се разнася глух ропот на недоволство.
– Мисля, че съм в правото да знам причината! – раздава се басовият глас от дъното.
– Причината не е от процесуален характер, а по същество – обяснява сухо комисарят. – Вилата не подлежи на продаване, понеже покойникът има законна наследница.
Отново ропот в залата, само че този път ропот на изненада.
– Това е най-добрият възможен край – подхвърлям към Розмари. – Така няма да ви е криво, че са ви надвили.
Тя не отговаря нищо и аз се обръщам да видя защо мълчи. Оказва се, че мълчи, защото я няма.
– Е, мисля, че както сме събрани, тъкмо сме готови за едно каре – забелязва добродушно Бентън, който току-що се е приближил с Флора.
– Защо не! – отвръщам любезно. – Сега или утре, за мене е съвсем без значение кога ще си платя данъка.
– Данъкът би трябвало да се плати от нашата мила Розмари – обажда се немкинята. – Тя надмина днес всички рекорди на лекомислието.
– Но къде е всъщност Розмари? – пита американецът.
И аз това се питам поне до момента, в който я виждам, че разговаря с младата жена, появила се преди малко в компанията на непознатите мъже. Те двете идват бавно насам и аз долавям безгрижното чуруликане на моята квартирантка:
– Ах, скъпа, какъв чудесен човек беше баща ви! Истински джентълмен…
ШЕСТА ГЛАВА
Обикновено се смята, че в обичайната на Запад битка между половете най-силното оръжие на жената е хубостта. И малцина се сещат, че ако това наистина е тъй, то трудно би могло да се обясни как хиляди жени с невзрачни лица и плоски тела съумяват да упражняват властно влияние върху хиляди мъже. Очевидно женските средства за въздействие са далеч по-разнообразни от голата хубост и техният пълен регистър би могъл да ви бъде разкрит само от някоя жена.
Не допускам, че Виолета Горанова – наследницата на моя покоен съсед – владее тоя пълен регистър. Затуй пък, макар и съвсем несъзнателно, тя печели от скромното си умение да събужда съчувствие.
Ако Розмари напомня на стройна гръцка ваза, а Флора – на пищна амфора, то Виолета наподобява епруветка. Едно равно и монотонно тяло с тесни рамене, хилав ханш и слаби крака, едно безполово тяло, увенчано от анемично лице. Но в това тяло има някакъв израз на безпомощност и някаква сянка на боязън, а погледът на кафявите очи е тъй плах и детински, че неволно изпитвате желание да вземете това крехко същество под своя закрила.
Вероятно усетила отрано, че никога няма да добие външността на жена, тя продължава все още да се облича като момиче. И когато я гледате, пременена с плисираната си пола и с тиролското жакетче и с късите бели чорапи и обувките без ток, по-лесно е да я вземете за гимназистка от горните класове, отколкото за млада дама, наближаваща тридесетте. Предполагам, че в това припознаване немалка роля играе и сивото плюшено мече, което Виолета обикновено мъкне със себе си, може би не толкова в качеството на играчка, колкото – на талисман.
– Чувствувам се като натрапница – признава тя на Розмари още в първите минути подир запознаването им в търговата зала.
– Глупости! Вие сте в правата си. И ако питате мене, трябва да наредите на хер Пенеф още днес да си изнесе багажа.
– А къде живее той?
– Ами че заема почти целия горен етаж на вилата.
– В такъв случай господинът съвсем няма да ми пречи. Аз ще се настаня в долния етаж.
– Но, скъпа моя, ако вие го оставите само за седмица, той няма да си излезе и след година! Тия неща трябва да се решават веднага и да се режат накъсо!
– Не, не ми е удобно – мънка Виолета. – Никак не ми е удобно. И после, той съвсем не ми пречи…
Тия подробности ги научавам същата вечер, когато Розмари се прибира. Карето бридж не се е състояло по нейна вина. Квартирантката ми взема под свое покровителство наследницата още в търговата зала – нещо, което, не знам защо, страшно дразни спокойната Флора – и я отвежда до бащината вила и й помага да се настани и изобщо полага майчински грижи за бедното сираче, което вероятно е с година-две по-старо от нея.
– А защо държите толкова да прогоните тоя Пенев? – питам, след като тя ми е съобщила накъсо беседата си с Виолета.
– Отде да знам… Не че държа особено… Просто не ми е симпатичен…
– И просто приказвате напосоки – добавям. – Знаете, че не държа непременно да отговаряте на въпросите ми, обаче защо е нужно да замествате отговори с фалшиви фрази.
– А вие винаги ли сте искрен с мене, Пиер?
– Не виждам причини да бъда неискрен. Доколкото знам, не сте ми конкурент в доставката на рибни консерви.
– А не допускате ли, че мога да ви бъда конкурент в нещо друго?
– Изключено.
Думата прозвучава категорична и откровена. Не твърдя, че винаги съм бил искрен с Розмари, ала тоя път репликата ми е наистина откровена и жената разбира това.
– Радвам се да го чуя – казва тя сякаш на себе си.
– Какво толкова има да се радвате?
– Защото Пенеф например не би казал същото.
– В какво се кръстосват интересите ви с Пенев?
– Откъде да знам? Питайте него. Във всеки случай имам чувството, че ме мрази и че заговорничи срещу мене с Флора.
– По повод на вилата ли?
– Вероятно.
– Е, можете да бъдете вече спокойна: този повод отпадна.
Тя ме поглежда замислено, като че съобразява нещо. Сетне прави две крачки към мене, сякаш се готви да довери нещо. А после продължава към дивана, сяда, кръстосва крака по обичая си и въздъхва:
– Ах, как имам нужда от една приятелска ръка!…
– Кажете, кого трябва да убия? – запитвам с готовност.
А понеже тя седи все тъй замислена, решавам да не й преча и се качвам в стаята си.
И тъй, качвам се в стаята си и по силата на навика надниквам в процепа на пердето. Долу, в хола на Виолета, свети, ала завесите са спуснати. Горе при Пенев също свети, обаче и тук завесите са спуснати. Аман вече от завеси.
Сядам на леглото, без да паля лампата. Не знам как е с другите, но когато наоколо е мрак, имам чувството, че в главата ми става по-светло. Розмари си е втълпила да прогони Пенев и ще направи всичко възможно, за да го стори. Значи трябва да й се попречи по един или друг начин. Не че изпитвам особени симпатии към тоя човек с остро лице, обаче нещата съвсем ще се объркат, ако го изгубя от очи.
Друго. Другото е онзи невзрачният със сивия костюм и сивото лице. Противникът най-сетне е подал глава от окопа, колкото да му видя физиономията. Само колкото да му видя физиономията, защото тутакси подир туй се изпарява. Но щом веднаж се е показал, навярно ще се покаже и втори път. Важното е, че е налице и че потвърждава предположенията ни. Триста и седемдесет хиляди. Злато ли има в тая вила? Оня със сивия костюм знае много добре какво има. Това ме успокоява: значи още го има. Понеже, ако нещо ме е измъчвало до тоя момент, то не е било скръбта по покойника, а мисълта за онези двамата с чантите. И опасението, че може би в тия чанти се е намирала тъкмо архивата, по която харчим толкова сили и време. Триста и седемдесет хиляди! Едно възклицание, способно да ти възвърне вярата в живота.
И друго още. Последното и най-важното. Трябва да се изпреварят съперниците. Флора и Пенев, които не е изключено да се обединят в опасна двойка. Толкова по-опасна, защото двойката става всъщност тройка, ако прибавим и Брунер. Розмари, търсеща неизвестно какво, но способна да обърка всичко, особено ако впримчи в комбинациите си и оная наивница Виолета. Най сетне човекът със сивия костюм. Един самотник. Самотник, зад чийто гръб се крие цяла организация.
Разсъждавам по всички тия неща, като информирам себе си, а понякога водя и спор между себе си и себе си, когато изведнаж до ушите ми долита шум на мотоциклет. Един шум, на който едва ли бих обърнал внимание, ако не секва внезапно пред съседната вила. Надничам през цепката, за да видя тъкмо навреме раздавача, който звъни на вратата, а минута по-късно връчва на Виолета някакво бързо писмо или телеграма.
Пощенският служител едва наново е възседнал моторния си кон, когато Виолета излиза, вече облечена в светъл шлифер, заключва бързо вратата, изтичва навън от градината и на свой ред възсяда моторния си кон – едно бяло рено. Едно бяло рено в тъмната нощ.
Предполагам, че надзъртането през прозореца не е само моя привичка. А ако съм допускал известни колебания по тоя въпрос, крайно време е да им сложа точка. Защото едва бялото рено забръмчава по алеята, когато квартирантката ми изскача от къщи, за да го последва с червения си фолксваген. Мисля, че е чист педантизъм да уточнявам, че малко по-късно в същата посока се отправя и шевролетът на Пенев.
Поглеждам часовника си: осем и десет. Рано е за лягане. Но не е ли рано и за действие? Добре, че не съм емоционална натура, иначе бих се скъсал от яд. В тоя град имам двама помощници и тъкмо когато ми е нужна братска ръка, нито един от двамата не е на разположение. Работата би могла да се организира леге артис, ако примерно Боян се намира в съседство и е готов да ме предупреди всеки момент за евентуалната опасност.
И все пак налага се да се действува. Такава удобна ситуация навярно никога вече няма да ми се представи. И какво толкова рискувам, щом главните лица на пиесата са изчезнали почти всички, и то в една посока. Всички освен човекът в сивия костюм. Но човекът в сивия костюм не живее в съседство и не може да наднича зад пердето.
Додето мисля по тия неща, аз вече слизам по стълбата и през черния вход се озовавам в градината. Осветена фронтално от лампите на асфалтовата алея, вилата хвърля тъмна сянка точно дето се намирам. Тъмна сянка лежи и зад съседната сграда. Само че между двете сенки се простира широка ивица осветена ливада, през средата на която минава ниската ограда. Налага се прочее да се отдалеча до дъното на градината и там, под прикритието на ябълковите дървета, да проникна в съседния двор на Горанов. Сега вече сянката на къщата ми върши добра работа, защото както съм свит тук в тъмното, едва ли някой би могъл да ме забележи от алеята.
Притичвам до черния вход на Горанов и бързо се заемам с ключалката. Тя е секретна, но от обичайния тип, който отдавна вече не е секретен за никого, тъй че подир пет минути вече прониквам в коридора, минавам край кухнята и се озовавам в хола.
Първата ми работа е да подсигуря втория изход. Затуй пресичам хола транзит и стигам до антрето, извеждащо към парадната врата. Резетата на двойната ключалка за щастие се задействуват от вътрешната страна само с едно завъртване на съответната ръчка, тъй че тук не са нужни ключове.
Връщам се в хола. Едничкият източник на светлина е силният, но тънък лъч на миниатюрното ми джобно фенерче. Бегла разходка на лъча по стените и мебелите, подир което се премествам в съседната спалня. Какво всъщност търся? Игла в копа сено. Съвсем малка игла в една огромна копа, при твърде ограничен срок за издирване. Надеждата ми е най-вече в професионалния рефлекс. Ако пуснете някой невежа из тия помещения, той може да загуби два дни, без да намери нищо. Ала човек с известен опит знае кои места и по какъв начин се използуват за скривалища в едно помещение. На туй отгоре за щастие или нещастие тук преди мене е минала полицията и дори беглият оглед ми подсказва къде точно тя вече е ровила, за да не си губя времето напразно.
Такъв е например случаят със сейфа, замаскиран над скрина в хола под една картина с банална митологична сцена. Картината дори не е поставена както трябва на мястото си, което личи от факта, че очертанията на рамката не съвпадат точно с тъмните очертания, които времето е отпечатало върху стената. Откачвам все пак картината и откривам ключалката на сейфа, ала това е вече едно сложно устройство, не по възможностите на моите джебни инструменти. Какво значение: полицията явно вече е минала оттук.
Без големи илюзии, а просто за да ми е чиста съвестта, правя светкавичен оглед на чекмеджетата в писалищната маса. Понякога не е изключено тук да остане някоя бележка с телефонен номер или откъслечна фраза, някой отпечатък върху попивателната, изобщо някоя следа, която полицаят чиновник би могъл да отмине. Следи обаче няма. Ганев също е бил професионалист и също е спазвал елементарното правило: скривай на сигурно място или изгаряй.
Тъкмо минавам на следния невралгичен сектор – библиотечния шкаф, когато слухът ми долавя откъм черния вход подозрителен шум: някой на свой ред се е заел с ключалката. Първият ми порив – този порив, стар като човека – е да се изплъзна от парадната врата. Обаче частната изчислителна машина на мозъка ми, след като обработва наличната информация за три секунди, дава друга програма. Откъм алеята не се е чул шумът на мотор и непознатият явно действува също тъй предпазливо като мене, прочее и той е пришелец като мене, а установяването на самоличността му е в момента от изключителна важност.
Прибягвам към най-елементарния, но и най-ефикасен трик. Прехвърлям се в спалнята и оставям джобното фенерче да свети в единия ъгъл. Сетне се връщам в тъмния хол и се спотаявам до вратата. Две минути по-късно се чуват тихи несигурни стъпки, а подир туй очите ми долавят и смътната сянка на влезлия. Той прави крачка напред, но спира за миг и очевидно обмисля действията си, защото е забелязал светлия лъч, прорязващ мрака на спалнята. После продължава с дебнещи безшумни движения нататък. Продължава всъщност само додето ме подминава, понеже, едва подминал ме, аз го впримчвам изотзад с една ръка през врата, като притискам другата към устната му и носна кухина. Въпрос на подробност е, ала подробност не без значение, че в дланта ми се е озовава крехка ампула зашеметяващ газ, която счупвам в зъбите му.
Ефектът е мигновен и, надявам се, безболезнен. Тялото на човека ненадейно натежава, сякаш съм прегърнал чувал картофи, свлича се надолу и се просва върху килима. Донасям фенерчето и правя необходимия оглед. Това е непознатият от търга, онзи с безцветното лице и синия костюм, но въпросът е какво съдържат джобовете на костюма. Единият от тях, и по-точно специалният и секретният под мишницата, съдържа маузер 7.65. В портфейла освен пари и паспорт на името на Кьониг намирам и служебна карта, издадена от ФБР. Нищо чудно. Има такива служители на ЦРУ, които за по-голяма секретност се разхождат с карти на ФБР.
Между другите дреболии, каквито всички носим по джобовете си и които не заслужават отбелязване, намирам и ключ с малко необичайна форма. И понеже се касае до ключ, а не до нещо друго, той ненадейно отключва в главата ми известна асоциация. Налага се прочее отново да махна митологическата сцена от стената и да проверя верността на съжденията си. Ключът действително действува. А сейфът, както съм и очаквал, се оказва празен.
Все пак един сейф, макар и празен, заслужава по-щателна инспекция. Проучвам под лъча на фенерчето цялата вътрешност сантиметър по сантиметър. Стените са металически, идеално гладки и очевидно непроницаеми. В никое от ъгълчетата нито следа от секретно отделение. Но стоманеносивият интериор е разделен от също метална лавица, дебела към два сантиметра. Една малко необичайна дебелина при положение, че сейфът не е предназначен за щанги. Уви, беглото опипване отдолу ми подсказва, че лавицата няма двойно дъно. И все пак – тази дебелина… Опитвам се да повдигна и да измъкна лавицата, което не ми се отдава изведнъж, тъй като е здраво залостена в сейфа. Но когато най-сетне операцията е приключена, очите ми не без известно удоволствие съзират в дъното зад мястото на лавицата широк процеп и напълно достатъчен, за да се пъхне в него едно секретно досие.
Обаче кухината не съдържа досие. Не съдържа нищо. Изваждам от писалището случайно забелязаната там канцеларска линия и я напъхвам в отверстието, за да го изследвам докрай. Едва тогава линията се натъква на нещо твърдо. Но когато най-сетне успявам да го изтикам навън и да го измъкна, то се оказва плоска кутийка, облицована с черна кожа. Една кутийка, подобна на тия, в които гимназистите държат пергелите си, макар и значително по-луксозна на вид. Разтварям я и пред погледа ми блясват върху фона на тъмното кадифе две редици едри скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и съвсем безцветни. Изобщо брилянти или нещо подобно.
Пъхвам кутията в джоба си, възстановявам реда в сейфа, заключвам го и връщам ключа на притежателя му. Време е.
Защото минута по-късно музикалното ми ухо долавя нови звуци – и пак от черния вход. В тая къща, изглежда, гостите са свикнали да влизат само от черния вход.
Поради липса на време не мога да измисля нищо по-оригинално, освен да повторя номера. Отмъквам тежкото тяло на непознатия в другия край на хола, за да разчистя мястото, поставям запаленото фенерче в спалнята и се спотайвам край вратата. Фигурата, която малко по-късно смътно се откроява на фона на едва просветващите плътни завеси, е тъй импозантна, че напълно засенчва и този оскъден източник на светлина. Налага се почти да се вдигна на пръсти, за да я обхвана в мъжествената си прегръдка. Ако Пенев би бил на мое място, вероятно би тръпнал от възбуда. Да държиш в обятията си това пищно тяло… тая разкошна Флора…
Но Флора също не е чужда на силните и внезапни преживявания, защото внезапно примира в ръцете ми – не смея да се надявам, че това става от любовен унес – и тежко се свлича на килима. Земният трус е от такава степен, че спящият от другата страна на масата проявява признаци на пробуждане. Налага се да му счупя още една ампула в устата, преди да продължа издирванията си. Четвърт час по-късно пък Флора започва да се опомня, тъй че трябва да нагостя и нея с повторна доза.
Напразно хабене на материала. Всички по-нататъшни изследвания, които би било отегчително и безполезно да описвам, се оказват напразни. Разбира се, не бих поел риска да твърдя, че съм проучил цялата вила до последния сантиметър. При подобен импровизиран обиск човек не може да бъде абсолютно сигурен, че нещо не му се е изплъзнало. Обаче „нещото“, което търся, е съвсем определено и опитът ми подсказва, че то едва ли се намира в тая вила, ако изобщо се намира някъде.
Излишно е да се подлагам повече на заплахи и да черпя ония двамата в хола с упойващи вещества. Стига наркомания. Измъквам се от гостоприемния дом и по обратния път се връщам в покоите си, като не пропускам да се отбия в кухнята и да поставя на мястото им тънките пластмасови ръкавици, които съм взел за временно ползуване измежду готварските съоръжения на Розмари.
Брилянти… Прозрачни, безцветни и ослепителни… Само че ние сме по ония, другите – по мътните и нечистите. Черните брилянти на предателството.
* * *
Реното се завръща към осем и половината заранта, и по-точно в часа на скромната ми закуска. Наблюдавам събитията през кухненския прозорец, но сега в светлината на белия ден бялата кола съвсем не е тъй ефектна, още повече че е и доста окаляна. Едва Виолета се е прибрала във вилата, когато и Пенев гарира шевролета си двайсетина метра по-нататък и с обичайните си крадливи погледи се промъква към черния вход. А няколко минути по-късно кухненската врата се отваря и до ушите ми долита репликата:
