Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

ПЕТА ГЛАВА

– Как изглеждам? – пита Розмари, като излиза от стаята си.

– Нормално – отвръщам.

Вече наближава седем, а в седем трябва да бъдем на бридж у Бентън и наемателката ми държи да има естествения вид на човек, не особено покрусен от убийството на някакъв почти непознат съсед. Сега вече лицето й е спокойно и дори си е възвърнало обичайния здрав цвят може би с помощта на някои дребни козметични манипулации.

Жената прави няколко крачки из хола, поставила едната ръка на кръста си, както е в обичая на модните манекени. Тя сякаш репетира в момента ролята на естественото държане.

– Ще изглеждате още по-добре – забелязвам, – ако не си придавате по-непринуден вид от необходимото.

– За какво намеквате? – сепва се тя, като спира и ме поглежда.

– За одевешното ви поведение пред полицаите. В началото стояхте съвсем вдървена, а подир туй така се отпуснахте и разбъбрахте, че непременно бихте събудили подозрението им, ако не бързаха толкова. Тъй че не е зле тая вечер да приказвате по-малко и да не пускате в ход тоя прекалено звънък и ужасно фалшив смях.

Тя мълчи, сякаш съкрушена от думите ми.

– Вие ме разочаровате, скъпа – позволявам си да добавя. – Вие, жената с безбройните индивидуалности.

– Моите индивидуалности са предназначени за мирното всекидневие, а не за криминални ситуации, Пиер.

– И какво от туй? Нали вие наистина не сте го убили?

– Не ме карайте отново да изпадам в криза – простенва Розмари. – И какво като не съм го убила? Нали видях всичко с очите си: проснатия труп и кръвта… толкова кръв… И нали можеха да ме сварят на мястото и да запитат какво правя тук до този труп и в тоя хол и да се заинтересуват защо съм ходила тъй често в тая вила и какво съм търсила при тоя старец и… и… една минута закъснение и щях да хлътна в катастрофата…

Тя млъква за миг, а сетне с обичая си да променя внезапно тона запитва:

– Сигурен ли сте, че човекът, който ви се обади по телефона, беше наистина хер Гораноф?

– Откъде мога да бъда сигурен, след като никога не съм чувал гласа му?

– А какъв беше гласът? Имаше ли акцент?

– Нисък и дрезгав. Не усетих акцент.

– Значи не е бил Гораноф – промърморва съкрушено жената и се отпуска в едно кресло.

– Какво значение кой е бил? – отвръщам нехайно. – Може да е бил оня, другият.

– Искате да кажете Пенеф. Не е бил и Пенеф – поклаща глава Розмари. И двамата говорят с подчертан акцент. И гласовете им не са нито ниски, нито дрезгави. Това е било капан, Пиер…

– Какъв капан?

– Един адски капан. Помислете само: обаждат се, за да ме примамят във вилата тъкмо когато там се готви или вече е извършено убийство…

– Но за да стори някой това, той трябва да има сериозни основания – съобразявам гласно. – Имате ли неприятели, готови на подобна постъпка?

– А защо смятате, че човек непременно е длъжен да познава неприятелите си? Те могат да съществуват и без да ги познавам – отвръща не без известна логика жената.

– Но за да съществуват, трябва да има причини…

– Причините също могат да бъдат неизвестни за мене. Отде да знам… Не е изключено да са ме примамили просто защото са смятали, че върху мене най-лесно ще падне подозрението… Честите ми, макар и невинни посещения у Гораноф…

– Всичко е възможно – прекъсвам я. – Но смятам, че е по-добре да оставим тия разсъждения за по-късно. Иначе наистина отново ще се разстроите.

И за да дам друга насока на мислите й, забелязвам:

– Подозирам, че сте решили тази вечер окончателно да изкусите Бентън.

Имам предвид по-специално пределно късата й пола, една от тия поли, каквито вече носят само подрастващите момичета, понеже Розмари вероятно подир доста колебания отново е избрала ролята на глезена мамина щерка.

– Все пак – добавям – смятам, че изкушението ще бъде по-сигурно, ако се явите направо без пола.

– Не вярвам и това да помогне – промърморва жената, която е започнала да се успокоява. – Имам чувството, че вие си правите известни илюзии относно сексуалните вкусове на тоя господин.

В малкия замък на Бентън ни въвежда неговият шофьор, докато вътре в самата приемна зала прислужникът завършва приготовленията около бюфета, поне додето Ралф не го подканва да се махне. И двамата тия верни служители са смугли метиси, в чиито големи очи и мудни грациозни движения има нещо женствено. Може би са братя, освен ако са близнаци, във всеки случай, макар Бентън да ги нарича Тим и Том, аз никога не успявам да различа кой точно е Тим и кой – Том.

Ралф още не е сварил да формулира баналния си комплимент по адрес на Розмари, когато в хола изгрява с неповторимата си царственост и Флора. Изпитанието на енергичното ръкостискане не се разминава на никого от нас, но аз забелязвам, че американецът предвидливо е преместил масивния златен пръстен на лявата си ръка. Карето е в пълен състав, тъй че бихме могли да започнем играта както винаги. Само че днес не е както винаги.

– Каква сензация, а? – произнася новодошлата, като се разполага върху златистия копринен диван, а не на съответния стол до масата.

– Не искам да ви разочаровам, но подобни сензации стават всекидневно с дузини по всички краища на света – забелязва апатично Бентън.

– И аз не бих желала да ви засягам, драги, но позволете да ви обърна внимание, че нашият квартал не е Чикаго – отвръща Флора, докачена, че някой се е опитал да омаловажи нейната сензация.

– В Чикаго нещата са далеч по-безопасни – пояснява все тъй апатично Ралф. – Там ви убиват само в краен случай и само при сериозен мотив.

– Мотивът е винаги един и същ – подхвърля Розмари, която единствена се е настанила до масата и разсеяно разбърква колодата карти.

– Един и същ? – вдига веждите си на жена-вамп Флора. – Казват че убиецът дори не се е докоснал до парите, намиращи се в портфейла на Гораноф.

– Вероятно не е имал време да се занимава с такива дреболии – решавам и аз да се намеся. – Търсел е нещо по-ценно.

– Трийсет хиляди франка съвсем не са дреболии, момчето ми – възразява Флора.

– Да – кимам. – За вас и за мене. Но представете си, че убиецът е търсел нещо за три милиона…

– Не ставайте лекомислен, Пиер – апострофира ме американецът. – Когато човек притежава нещо за три милиона, той го съхранява в банката. Особено ако живее в един град на банките.

– Не твърдя обратното. Но вие по-добре знаете, че такива неща се държат в сейф, а сейфът си има ключ. И какво чудно, ако убиецът е проникнал тук именно за да получи ключа.

– Точно така! – възклицава Флора.

– Точно така ли? – поглежда я Бентън. – Само не забравяйте, че за да стигнете до сейфа, е нужен освен ключ и един друг елемент, без който няма да ви пуснат при сейфа: шифърът.

– Е, добре – казвам сговорчиво. – Можем да обобщим, че убиецът е проникнал при нашия съсед, за да получи ключа и шифъра.

Американецът ме поглежда лениво и струва ми се да долавям в тъмните очи лека насмешка:

– В случай че вие имате шифър, бихте ли го съобщили на първия натрапник?

– Ако нахалникът държи в ръката си нож…

– Ако държи нож, ще му подхвърлите фалшив шифър, ще го излъжете, ще спечелите време и ще уведомите полицията, но едва ли заедно с ключа ще му връчите и вълшебната цифра.

– Тогава? – запитва озадачено Флора.

– Тогава? – вдига рамене Бентън. – Тогава питайте убиеца.

– Все пак вие като човек на закона не може да нямате своя версия – обажда се предизвикателно Розмари, като продължава безцелно да размесва картите.

– Моите интереси към закона се отнасят само до сферата на банковите операции – припомня американецът. – И при всички случаи една версия не се строи върху основата на махленски клюки и без да имаш представа що за човек е бил убитият.

– Вие, мисля, добре го познавахте, скъпа приятелко – обръща се в тоя миг Флора към Розмари.

– Ако смятате, че един тип може да се опознае от три партии белот… – подхваща наемателката ми с мъртъв глас, ала не довършва.

– Три партии белот? – вдига отново вежди жената-вамп. – Аз пък имах впечатлението, че доста честичко го навестявахте…

– Не черпите ли сведенията си, мила, от хер Пенеф, с когото, изглежда, сте в отлични връзки? – запитва с лъчезарна усмивка квартирантката ми.

– „Отлични връзки“? Само защото ме видяхте онзи ден да разменям с него две думи пред кафенето на Остринг…

– И друг път съм ви виждала – поправя я Розмари. – И не пред кафенето, а вътре в кафенето.

– А вие какво ще направите, ако някой нахалник се курдиса на масата ви? Ще вдигнете скандал?

Тя ни оглежда, сякаш търси у нас съчувствие, задето е станала жертва на недостойно подмятане, и добавя:

– Предполагам, че вината не е моя, ако правя такова силно впечатление на мъжете…

– На известни мъже… – поправя я Розмари.

– Няма такава жена, скъпа моя, която да прави впечатление на всички мъже – произнася философски Флора.

Тя става от дивана с една просто удивителна за това едро тяло лекота и се отправя към игралната маса. Ние с Ралф също заемаме местата си. Разговорът изглежда приключен и вероятно би бил приключен, ако Розмари не се изкушава да подхвърли:

– Одеве чух да говорят в бакалницата, че вашият Пенеф бил задържан. Интересно е наистина да се знае къде се е намирал по време на убийството…

– Къде се е намирал – за това, ако се не лъжа, той е представил непоклатимо алиби – отвръща Флора, като сяда срещу мене. – И за ваше сведение веднага е бил освободен. И на всичко отгоре той съвсем не е „моят Пенеф“.

– Казах го съвсем без умисъл… – промърморва Розмари с тон, призван да ни убеди в обратното.

– Не се и съмнявам – съгласява се с не по-малко лицемерие немкинята. – Но ако говорим за вкусове и за мъже, имам чувството, че моите вкусове не са твърде различни от вашите.

Тя го казва, разбира се, с единствената цел да вбеси квартирантката ми и в името на същата тази цел ми отправя един продължителен поглед на откровена симпатия. Подир което играта най-сетне започва.

Холът на Бентън, както и частният му замък, е значително по-обширен от нашето жилище, както се и полага на човек, заемащ не само поста на юрисконсулт в голяма банка, но и притежаващ известен брой от акциите на същата. И все пак това е един замък под наем, макар и с малко по-голямо изобилие на мека мебел и на английски гравюри с ловни сцени, заместващи нашите галантни сюжети. Изобщо, ако се опитате да съдите от характера на интериора за характера на домакина, непременно ще сгрешите, защото всичко тук е доставено и подредено не според вкуса на домакина, а според вкуса на собственика. С две думи, Ралф е от хората, убедени, че високото ниво на месечния доход им осигурява свободата да живеят по своя воля, без дори да си дават сметка, че всъщност през целия си живот са подчинени на нечия друга воля – тая на хазяина или на шивача, или на фризьора, или на метр д’отела, осигуряващ им в приемните дни студения бюфет.

Макар че за да бъда справедлив, следва да призная, че студеният бюфет е наистина изряден. Такова поне е мнението на Флора и Розмари, тъй като аз лично не разбирам твърде от омари и не знам каква си риба с не знам каква си майонеза и когато съм гладен, бих хапнал какво да е, например пържени яйца с шунка.

Прочее настъпил е часът на студения бюфет и след като дамите задоволяват изкушението си да опитат от всичко, разговорът, естествено, се насочва към изходната тема, и по-специално към евентуалния убиец, и Розмари поддържа, че Пенеф едва ли е освободен, такива не ги освобождават току-тъй, а Флора поддържа, че е освободен още веднага и че ако искате, можете сама да видите, че прозорецът му насреща свети, на което Розмари отговаря, че прозорецът, естествено, ще свети, защото полицаите няма да стоят на тъмно, додето накрая, за да прекъсна този безплоден спор, аз предлагам на Бентън:

– Ралф, не бихте ли могли да изпратите някой от хората си да провери как стоят нещата с Пенеф, за да осведомим дамите и да продължим играта?

Американецът галантно потвърждава, че ако става дума за дамите, той е готов на всякакви жертви, на което дамите в един глас възразяват, че не дават пет пари за тоя Пенеф, и всички отново сядаме край игралната маса.

* * *

Вестникарското съобщение за убийството на Горанов е внушително само с едрото си заглавие. Самата информация под заглавието е къса и бедна откъм любопитни данни. Споменава се за евентуалния час, в който престъплението е било извършено, както и фактът, че нападателят е бил навярно с ръкавици. Подир което следва коментарът на журналиста, посветен на упадъка на нравите, един упадък стигнал дотам, че дори в порядъчен град като Берн, с такива богати културни традиции могат да се вършат вулгарни и кървави покушения.

Едно убийство, което ще бъде забравено от местната публика още същия ден, а от публиката на квартала – седмица или две по-късно. Едно убийство с неясни мотиви и с неизвестен извършител, обречено да мине по реда си в архивата. Но и едно убийство, което аз и колегите ми едва ли сме склонни да изпратим тъй бързо в купчината на канцеларските вехтории.

Човекът, за чиято идентификация и проучване са похабени толкова сили и време, вече не фигурира между живите. На пръв поглед би следвало да се заключи, че това слага край на операцията и смъква от плещите ни едно тежко бреме. Лека му пръст… мъртвият не ни е враг… и други от тоя род. Шпионите, опериращи в задгробния живот, не влизат в обсега на разузнаването.

Само че ако Ганев не фигурира вече между живите, то неговият убиец вероятно фигурира. И това обстоятелство автоматично поставя на дневен ред известни въпроси. В случай, че покойникът, както съм склонен да допусна, е разполагал с кадрова картотека на агентурата си, къде е тя в момента? И желанието да се сложи ръка върху тази картотека не е ли всъщност истинският мотив на убийството? И ако тя наистина е сменила своя стопанин, не е ли придобита от този нов стопанин с цел да бъде тепърва използувана? От кого, как и защо – това са само подтеми на същите тия основни въпроси, очакващи своето разрешение и подсказващи, че операцията въпреки ненадейната кончина на нейния главен обект съвсем не е приключена.

Един по-обстоен преглед на вилата, обитавана от покойния Горанов, би хвърлил може би известна светлина върху занимаващата ме проблематика. Но да говорим на тая тема, значи просто да споделяме мечтите си. Обискът само на едно единствено помещение, искам да кажа обискът в истинския смисъл на думата, педантичен и прецизен, е свързан с дълги часове напрегната работа. А аз нямам възможност да прекарам в тая вила не часове, но дори и минутка. Защото сградата все още е окупирана от швейцарската полиция. И пътем казано, швейцарската полиция не си играе. Добре подготвян, добре заплащан и добре подпомогнат от суровите закони, тукашният полицай пипа енергично. В случай, разбира се, че иска да пипа. И ако престъпността все още не е замърсила тук социалния бит в същата степен, както в някои съседни страни, причината не е в здравословния алпийски въздух, а в здравата ръка, стискаща полицейската палка.

И тъй, целият долен етаж на вилата, обитаван от Горанов, е на разположение на властите. Що се отнася до горния етаж, там, както и преди, живее Пенев. Непосредствено подир откриването на престъплението Пенев наистина бива намерен в града и повикан за справка, но алибито му, както твърди и Флора, се оказва желязно. Точно по време на покушението той се е намирал в едно кафене, където е бил чест посетител и където целият персонал го познава.

Вярно е, че с желязно алиби обикновено разполага тъкмо този, който има най-голяма нужда от него. Обаче в полза на Пенев говори и едно друго обстоятелство: от всички възможни убийци на Горанов най-малко Пенев е човекът, който се нуждае от убийство, за да постигне една или друга користна цел. Доверено лице на покойника, той многократно е оставал сам във вилата и всяка нощ е бил в съседство с потъналия в сън неин собственик, следователно разполагал е с многобройни възможности, за да осъществи евентуалния грабеж и без да си цапа ръцете с кръв.

Разбира се, в очите на полицията грабежът не е единственият възможен мотив. И всъщност хипотезата за някакъв друг мотив бива сервирана на властите тъкмо от Пенев. Запитан за възможните причини на покушението, той не пропуска благоприятната възможност да окаля страната си, като подхвърли, че вероятно убийството е дело на българи и има политически характер. Което пък е добра възможност за местното консервативно вестниче да публикува по тоя повод поредната бележка срещу политиката на размразяването.

Прочее – Пенев. След като Ганев окончателно е залязъл, съвсем естествено е да изгрее Пенев. И нищо чудно именно Пенев да е наследникът, ако не на имуществото, то на шпионската дейност на покровителя си. Всъщност, както гласят кварталните клюки, Пенев няма нищо против да стане наследник и на имуществото и дори се опитва да използува пред властите свидетелството на един нотариус, при който Горанов се готвел да направи завещание в полза на квартиранта си. Обаче властите очевидно не вярват на голи думи, а само на документи, подписани и подпечатани, тъй че – пак според кварталните клюки – имуществото на мъртвеца подлежи на скорошна разпродажба в полза на държавното съкровище.

Прочее – Пенев. Досието на този човек с дълго бледо лице и остри подвижни очи ми е добре познато. Заминава на времето за краткотрайно гостуване при вуйчо си, живеещ в Хановер. Обявява се за невъзвръщенец. Поредната микроскопична сензацийка с поредното микроскопично съобщение в местния печат под обичайното заглавие „Избрал свободата“. Поради сравнителната си образованост свободата му се представя като възможност да оплюва свободно родината си от микрофона на Радио Свободна Европа. Това е тъкмо времето, когато и Белев се намира в Мюнхен, зает с дейността на някои хора около тоя институт. Съвсем нищожното участие на Пенев в емисиите дава основание да се допуска, че за да заслужи заплатата си, той е активен по други линии. Впрочем тия други линии също не са тайна: срещи с временно пребиваващи на Запад българи, разговори, мизерни опити за изтръгване на някаква информация, а в отделни случаи и за вербовка. Сетне Пенев изчезва от хоризонта. За да се появи няколко години по-късно в тоя мирен град и в тоя сънен квартал като адютант на Горанов.

Една жалка биография, характеризираща напълно тоя жалък човек. Но съвсем недостатъчна, за да осветли положението му в най-ново време. Адютант на Горанов? В какъв смисъл? В смисъл, че му служи като партньор за вечерния белот? Старецът би могъл и без помощта на Пенев да си вари чай и да се оправя с данъчната служба. Евентуалната роля на Пенев като телохранител също е съмнителна. Той е еднакво далече както от външността, така и от функциите на домашно куче. Остава другото. Натрапен на Горанов от господарите или приет на драго сърце, Пенев е бил негов помощник в шпионската дейност. Той притежава необходимата квалификация за целта. И е достатъчно млад и подвижен, за да представлява щастливо допълнение към тоя грохнал старец.

Именно допълнение. Обаче сега, след като титулярът е изчезнал, допълнението се е превърнало на свой ред в титуляр. И ако Горанов и Пенев действително са ръководели някаква секция в шпионажа, логично е да се предполага, че сега тя ще бъде изцяло в ръцете на Пенев.