Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

ТРЕТА ГЛАВА

Събота следобед. Изтягам се на креслото и разсеяно си мисля, че топлината на електрическия радиатор и пролетните цветове на зеления хол приятно контрастират с едрите парцали мокър сняг, сипещи се зад прозореца. Атмосферата на уют за жалост е понакърнена от големия зимен пейзаж, който Розмари е окачила на стената. Той наистина също е в зеленикави тонове, но такива леденозеленикави, че тръпки те побиват.

– От този ваш пейзаж ми става студено – позволявам си да подхвърля.

– Той не е мой, а на Моне – уточнява наемателката ми, която в момента нарежда пасианс.

– Все едно. Става ми студено, като го гледам.

– Но, Пиер, как да ви обясня, че задачата на една картина не е да отоплява стаята.

– Знам това. И все пак мисля, че тоя пейзаж би бил по-подходящ за през летните горещини.

– Вие разсъждавате с логиката на най-елементарния зрител: искате да получите от изкуството това, което в момента животът не ви предлага – произнася Розмари, като вдига очи от картите.

– Аз лично не искам нищо – поправям я. – Но все пак смятам, че ако закачите една картина у дома си, тя трябва да съответствува на нещо. На нещо желано. На някакво настроение.

– Тази картина също съответствува. Съответствува на вас – казва жената.

И прочела недоумението ми, добавя:

– Ами че погледнете се, това сте вие, цял-целеничък: хладен и навъсен като облачен зимен ден.

– Много мило от ваша страна, че сте си окачили портрета ми.

– А ако сам решите да украсите стаята си с някой пейзаж, който да ви напомня за мене, какво бихте сложили? – запитва Розмари.

– Във всеки случай не бих сложил пейзаж, нито каква да е картина. Това е прекалено мъртво за вас. Бих сложил някой камък, дето заранта му е зелена, пладнето златисто, а следобедът син и вечерта цикламена.

– Такъв камък няма.

– Възможно е. Вие по-добре знаете. Предполагам, че владеете материята на скъпоценните камъни не по-зле от тая на импресионистите.

– Защото това е всъщност все тази материя на изменчивата хубост – отвръща жената, без да мигне.

– Нима в университета изучавате и камъните? – продължавам аз да нахалнича.

– Камъните съм ги изучавала при един приятел на баща ми, който има предприятие за шлифовка – обяснява все тъй непринудено Розмари. – И то съвсем не с научна цел, а просто защото ти грабват очите.

– Но с какво всъщност ви привличат те? С красотата или стойността?

– А с какво ви привлича вас едно печено пиле? С приятния вкус или с хранителните качества?

– Все пак едно от двете трябва да доминира.

– Тогава защо говорите излишни работи. Ясно е кое доминира.

Тя се замисля за миг, сетне казва с променен тон:

– Когато преди време видях у тоя приятел на баща ми един великолепен безцветен камък, рекох с цялата си наивност: „Този брилянт навярно струва фантастично скъпо“. На което приятелят на баща ми добродушно се засмя: „Да, щеше да струва наистина фантастично скъпо, ако беше брилянт. Само че е бял сапфир“. И знаете ли, Пиер, едва бе произнесъл тия думи и ми се стори, че блясъкът на камъка изведнаж помръква.

– Не се ли опита приятелят на вашия баща да реабилитира камъка в очите ви?

– По кой начин?

– Като ви го подари.

Розмари се засмива скептично.

– А вие бихте ли ми го подарили?

– Незабавно. Нямам никакво отношение към камъните.

Тя ме поглежда, сетне произнася замислено:

– Интересно тогава към какво имате отношение.

Подир което отново променя тона:

– Мисля, че вече е време да се обличам. Нали не сте забравили, че тази вечер сме у Флора?

* * *

И тъй, тази вечер сме у Флора. Това става не знам за кой път, тъй като сбирките на карето са отдавна традиционни и доста чести, а според календара независимо от парцалите сняг сме в началото на март.

Немкинята е превърнала целия етаж в обширно студио, като е съединила двете стаи и ги е подредила удобно, но просто, искам да кажа без излишъка на мебели и настолни лампи, характерен за нашия зелен хол. И доколкото една обстановка разкрива нещо от индивидуалността на обитателя си, дотолкова би следвало да се заключи, че фрау Зайлер е жена на здравия практицизъм, а не на будоарния бит. Никакви галантни сцени и никакви импресионисти. Едничката украса се свежда до три-четири порцеланови статуетки, наредени върху ниския бюфет – рекламни подаръци на фабрики за порцеланови сервизи, тъй като Флора е представителка на фирми, снабдяващи човечеството с готварски и кухненски съдове.

Състезанието започна този път в моя полза, нещо доста рядко, понеже обикновено губя. Губя на дребно. Не както първия път.

– Би трябвало да се радвате – утешава ме в подобни случаи Бентън. – Това значи, че ще ви върви в любовта.

– Не говорете баналности, Ралф – възразява Розмари. – Когато един човек е апатичен в играта, той е апатичен и в любовта.

На което пък немкинята би могла да възрази, че американецът, макар да е апатичен в любовта, съвсем не е апатичен в играта. Но тя не възразява, въпреки че има основание да го стори. Доколкото си позволявам да съдя по беглите наблюдения, Флора бе опитала в началото няколко хода на повърхностен флирт с Бентън, които, уви, не бяха го изтръгнали от летаргията му. Може би просто не е любител на големия формат.

И така, състезанието този път протича в моя полза, но най-големите ми завоевания започват, когато сядам срещу импозантната фрау Зайлер, защото това е един дълъг робер и асовете, и ригите на колодата почти винаги се оказват събрани в ръката ми, а Розмари и Бентън се впускат в отчаяна отбрана и отбраната им продължава дори след като успяват по чудо да влязат в опасната зона, а наказателните удари от страна на неумолимата немкиня се сипят един подир друг и колоната на печалбите ни все повече добива очертанията на небостъргач, така че когато накрая Флора тегли чертата и прави сбора – счетоводството е винаги нейна задача, – Ралф е принуден да признае, че не помни в живота си друг толкова нещастен робер.

– Както виждате, старая се за вас, момчето ми – промърморва Флора и аз забелязвам, че очите й под влияние на тихото вътрешно доволство са добили в тоя момент лазурносин цвят.

– Ще се стараете, естествено – отвръщам. – Ако не са такива като мене, никой няма да купува чиниите ви, понеже няма да има какво да сложи вътре.

– Мисля, че се лъжете, ако смятате, че симпатията ми се дължи на вашата търговия с хранителни продукти – подхвърля немкинята, с което още повече разваля настроението на Розмари.

В резултат на продължителното съжителство Розмари е свикнала да ме третира донейде като своя територия, макар че между двама ни всъщност няма нищо освен празни разговори. Но ако в момента подмятанията на Флора я дразнят, то е най-вече понеже е бясна подир този нещастен робер. Само че когато е бясна, тя има обичая да го крие. И ако се показва бясна, значи е просто малко ядосана. А когато е наистина бясна, предпочита да мълчи.

Сега вече Розмари седи срещу мене, подчертано съсредоточена в картите си, и аз съм доволен, че мога поне отчасти да подобря настроението й, като обявя направо три без коз, на което, въпреки че съм затворил играта, Розмари не може да се въздържи да не отговори с четири пики и да изгори моите двеста от тузове. Но три без коз или четири пики – играта е при всички случаи голям шлем и това донейде подобрява настроението на партньорката ми, която дори благоволява да каже:

– Съжалявам, Пиер, обаче съвсем не се сетих, че може да имате двеста от тузове.

– Излишно е да съжалявате. За мене беше истинска наслада да наблюдавам магистралното ви разиграване – отвръщам галантно, дори прекалено галантно, тъй като разиграването е възможно най-баналното и при такава карта човек би могъл да го извърши дори с левия си крак.

– Е, доволна ли сте? – запитвам, когато вторият манш завършва също в наша полза.

– Съвсем не – отговаря Розмари. – Вие спечелихте с Флора тройно повече. Значи обичате Флора повече от мене.

– А може би аз го обичам повече от вас, скъпа – забеляза невъзмутимо немкинята.

Така или иначе, в момента е време не за обич, а за закуска и ние се отправяме към дългия бюфет, където наред с рекламните порцелани са поставени и някои други, съвсем плоски по форма и отрупани с меса и зеленчуци. Практицизмът на немкинята намира своя израз и върху терена на готварското изкуство. Тя се ограничава с немного по брой, но достатъчно вкусни и питателни кулинарни специалитети, без да изпада в разхитителните импровизации на Розмари, нито да гони скъпия финес на американеца, който поръчва закуските за своите вечери в близкия ресторант.

– Бъдете великодушни, яжте възможно повече! Иначе ще трябва цяла седмица да дояждам тия блюда – подканва ни немкинята, която отдавна е възприела навика да поддържа светския разговор, като нарушава светския тон.

И ние ядем, доколкото е по възможностите ни, а сетне отново се разполагаме около масата и по силата на правилото „когато върви – върви“ аз отново продължавам да печеля и първата ми печалба е пак с Розмари, само че за проклетия тя и този път е далеч по-малка от прихода, който реализирам половин час по-късно с немкинята.

– Сега вече е съвсем ясно: вие наистина обичате Флора повече от мене – установява наемателката ми.

– Три пъти повече – уточнява домакинята, за да налее още малко масло в огъня и да подчертае внушителния размер на общия ни удар.

И тя ми хвърля бегъл поглед с лазурносините си бадемови очи, сякаш подир толкова срещи едва сега ме забелязва. Един поглед, който би могъл да събуди у мене известни размисли, в случай, че съм любител на големия формат и в случай, че не съм в течение на една подробност, неизвестна може би на Розмари: тая Флора, кокетираща с бита си на студена и независима жена, има приятел.

– Мисля, че немкинята ми поопъна нервите одеве – призна наемателката ми, когато се прибираме.

– Предполагам, че вината е повече в малшанса.

– Да, в малшанса. Но също и в немкинята.

Подир това ненадейно самопризнание за слабост дамата ми пожелава лека нощ и се оттегля в покоите си.

* * *

Узнал съм съвсем случайно за приятеля на Флора. Но когато поддържаш връзки с определени хора в продължение на месеци и когато животът ви протича в такова тясно място като Берн, случайностите от подобен ред придобиват известна закономерност.

Това става през една от обичайните ми следобедни разходки из главната улица и съседните пресечки. По време на тия разходки неведнаж ми се случва да срещам ту Ралф, ту Флора, обаче ние разменяме набързо по някоя дума, за да отминем всеки по работата си, и само ако се сблъскам с Розмари и тя не се е запътила на някое крайно интересно обсъждане, програмата ми заплашва да се промени, защото дамата ме помъква със себе си към някое кафене или кино със същата тая непринуденост, с която се е настанила и в дома ми.

Този път обаче срещата става не с Розмари, а с Флора и не на главната улица, а на едно далеч по-пусто и необичайно за срещи място. Налага се да поясня, че част от стария Берн е разположена на два етажа, като горният етаж е на нивото на главната улица, а долният – значително по-ниско, до нивото на Ааре. Разходката без посока през въпросния ден ме е довела именно до тоя долен етаж, състоящ се от редица потъмнели и мрачни сгради, край които се разтяга също такава мрачна и ниска покрита галерия.

Движа се бавно из галерията, като се вслушвам в стъпките си, кънтящи отчетливо под тия сводове. Сетне излизам на открито и продължавам нататък. Отляво тече реката, дълбока и бърза, но водите й в тоя зимен ден са загубили звучния си синьозелен цвят и са станали студеносиви. Променливи също като очите на Флора, казвам си, и, както става в подобни случаи, виждам в същия миг пред себе си самата Флора.

За щастие тя е твърде далеч от мене, там пред входа на огромния стар асансьор, който, колкото и да е тромав, може за две минути да ви изкачи до горния град и да ви спести два километра пешеходна обиколка. Дръпвам се зад спрелия наблизо камион и отново поглеждам предпазливо към асансьора.

Флора не е сама. До нея е изправен мъж, значително по-нисък от дамата, но за сметка на туй широкоплещест и масивен като професионален борец. Случайният минувач, ако изобщо обърне внимание на тия двамата, би могъл да ги вземе за двама непознати, очакващи идването на асансьора. Те вероятно именно на това и разчитат, за да си дават тук среща и дори с цел да подсилят илюзията – стоят полугърбом един към друг, Флора, отправила поглед към реката, а борецът, загледан в обувките си.

Те стоят полугърбом като непознати, които пет пари не дават един за друг. С тая малка разлика, че разговарят. От разстоянието, на което се намирам, и при необходимостта да се крия на завет зад камиона аз нямам никаква възможност да чуя отчетливо разговора. Затуй пък мога добре да ги наблюдавам и да установя подир известно време, че този разговор почва да става необичайно дълъг за двама непознати, случайно сблъскали се пред градския асансьор.

Най-сетне Флора влиза в асансьора, който вероятно отдавна вече чака пътници, а борецът поема пеша, като тръгва право към мене. Заобикалям бързо камиона, пресичам асфалтирания път и се спускам към брега на реката, достатъчно нисък, за да изчезна от хоризонта. Изчаквам няколко минути и наново се връщам на изходната си позиция до камиона, за да установя, че непознатият вече е поел по каменния коридор на галерията.

Десет минути по-късно, додето тежкият асансьор бавно ме възнася към площадчето пред катедралата, уреждам спешен военен съвет между себе си и себе си. Тия военни съвети, въпреки че могат да бъдат взети от някой психиатър за сигурен симптом на шизофрения, са доста обичайно и твърде полезно за мене занимание. Сблъскване на идеи между аз – предпазливия скептик, и другия аз – дейния оптимист. А както казва генералът, спорът нерядко води до доброто решение.

Да сподиря бореца не е трудно. Пешеходният излаз към горния град е само един и – спестил достатъчно време посредством асансьора – мога тъкмо навреме да причакам непознатия. Нещата се усложняват оттук нататък. Не е изключено Флора също да дебне отнейде, за да провери дали нейният приятел не е под нечие наблюдение. Не е изключено и той да има някакъв съучастник. Най-сетне не е изключено и просто да ми се изплъзне, като хлътне в някоя пресечка и надуе колата си. Въпросът е: заслужава ли си да поемем още днес евентуалния риск и не е ли по-добре да изчакам.

Разбира се, мене вече ми е дошло до гуша от чакане. Вече четири месеца съм в тази страна и по тази писта при нулев резултат. Обаче тъкмо когато ти е дошло до гуша, трябва да бъдеш особено предпазлив, за да не допуснеш нетърпението и отегчението да те повлекат в оная посока, дето ще си разбиеш главата.

Когато излизам на площада пред катедралата, спешният военен съвет е вече приключен и рискът е окончателно поет. Вмъквам се в малкото кафене на края на главната улица, изчаквам появата на бореца иззад завоя и тръгвам подире му, като му давам достатъчно преднина. В края на краищата, какво чудно, ако съм се озовал на трийсет метра от някакъв гражданин, чието съществуване изобщо не подозирам, и то в тоя тесен град, дето всичко е на две крачки от главната улица.

Непознатият се движи с равния забързан ход на човек, който знае накъде отива и няма излишно време за губене. Целта му се оказва гарата, и по-точно влакът Берн-Базел-Мюнхен. До тръгването на влака остават още осем минути, време напълно достатъчно, за да отскоча до гишето и да се снабдя с билет. Билет за Базел. Макар че може да се наложи да продължа и до Мюнхен.

Движа се бавно по перона, додето забелязвам, че борецът се е настанил в едно второкласно купе. Качвам се в същия вагон и сядам достатъчно далече, за да не се набивам в очите на непознатия, и достатъчно близо, за да мога да го наблюдавам. Изваждам от джоба си вестника и по примера на останалите неколцина пътници потъвам в проучване на борсовата ситуация.

Пътуването до Базел трае към един час. Един час, през който съм погледнал само четири-пет пъти бореца, възползуван от обстоятелството, че и той е потънал в изследване на борсовите курсове. Човекът очевидно не изпитва никакви опасения, че е следен, и аз нямам никакво намерение да го убеждавам в обратното, още повече няколко бегли погледа са напълно достатъчни за набиране на визуална информация, в случай че си добил привичката да гледаш, а не да зяпаш.