Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 19 страниц)

– Разпределение на вината…

– Да, и то до такава степен, че вината изчезва. Всеки е грабен според мястото си и всеки граби според силите си, и това са всъщност функциите на обществото, дишането на обществото, храносмилането на обществото и не знам защо ние с вас трябва да се обявим за единствено честните в това общество на всеобщия грабеж. Във всеки случай аз лично нямам подобни амбиции.

– Разбирам ви добре – казвам. – Но вие трябва да ме разберете: необходимо ми е на всяка цена да се изплъзна в Женева от ония зад нас и да отскоча да свърша една работа…

– Каква работа? – запитва подозрително жената.

– Една работа, свързана пряко с интереса ви към камъните. Мисля, че съм на път да открия къде се спотайват брилянтите.

– О, Пиер!…

Тя ми отправя погледа на тъмните си очи и изразът й представлява смес от две части надежда и една част недоверие.

– Виждате ли, че нищо не крия от вас – подхвърлям. – И ако мислех да крия, щях да прескоча сам до Женева.

– Вярвам ви… Бих искала да ви вярвам…

– В такъв случай ще спрете пред Грабер и ще ми посочите пътя към задния вход.

– Но това би означавало да се разконспирирам…

– Тази задача отдавна вече сте я изпълнили – успокоявам я.

– Мислите ли, че някой…

– Не мисля, а знам. И не „някой“, а Ралф Бентън.

– Ралф Бентън? Възможно ли е?

– Вие сама на времето бяхте казала, че е тиха вода.

– Казах го в съвсем друг смисъл.

– В какъв смисъл?

– Ами че той е съвсем покварен тип. И посещава проститутките край гарата… И вероятно не е способен да прояви интерес към порядъчните жени.

– Може би просто не успява да оцени тънката разлика между едните и другите.

– Циник – срязва ме тя.

Минаваме транзит Лозана, макар че напоследък Лозана започва да привлича любопитството ми, и към единайсет вече сме в Женева. Розмари кара порядъчно бавно, точно според инструкциите и дава пълна възможност на ситроена да ни следва. Когато свиваме в малката улица, дето е предприятието на Грабер, ситроенът спира още в началото, вероятно от неловкост – иначе би трябвало направо да се залепи за нас. Влизаме с Розмари в преддверието на сградата и додето жената поема нагоре по стълбата, аз дискретно излизам през задния вход в съседната пресечка.

За да наскоча на моята скъпа Флора.

– Предател – казва ми импозантната персона с леден глас.

– Любезностите после – избъбрям. – Имаш ли кола?

И в същия миг забелязвам, че колата, гарирана насреща, едва се подава зад могъщия корпус на дамата.

– Да бягаме – предлагам и забързвам към опела.

– Къде да бягаме? А Брунер? – пита жената, но покорно ме следва, може би от страх да не се изплъзна.

– Предполагам, че Брунер дебне откъм фасадата – подхвърлям, като се настанявам на мястото на шофьора.

– Да, там в кафенето е – обяснява Флора, която не знам по какво чудо успява да се вмести зад кормилото.

– В такъв случай тръгвай към Лозана.

– Но ти какво ме командуваш? – промърморва дамата, като запалва мотора. – Как така ще оставя Брунер?

– Брунер не е дете. Ако отидем да го търсим, всичко пропада. Отвъд са хората на Бентън.

Тя потегля стремително и без повече приказки излиза на крайбрежната, после свива по моста Мон Блан и едва тогава запитва:

– Хората на Бентън?

– Да, твоя мил Бентън, дето му се увърташе.

– Аз не се увъртам около никого, Пиер – възразява с достойнство Флора. – Мъжете тъй се лепят по мене, че не ми е необходимо да се увъртам.

– Само че Бентън не ти се залепи, а се лепна на мене.

– Човек на Кьониг, тъй ли?

– Обратното, ако нямаш нищо против.

– Докато ти изглежда си станал човек на Грабер и на Розмари.

– Аз отдавна съм човек на Розмари, но само в смисъл на хазяин. Не виждаш ли, че я използувам за фасада и я зарязвам при първия двоен вход.

– Следя ви още от Берн.

– Щом нямаш друга работа…

Тя излиза на насрещната крайбрежна и поема вдясно.

– А сега, мила, натисни по-здраво на гъбката с нежното си краче.

– Пиер, ще знаеш, че не обичам да ме командуват – измърморва тя, но изпълнява нареждането.

Колата полетява по булеварда, все още доста свободен в тоя час, после свива вляво и няколко минути по-късно вече сме на шосето за Лозана.

– Какво всъщност ще правим в Лозана?

– Тъкмо това, което съм обещал на тебе и на Брунер.

– Брилянтите са в Лозана?

– Брилянтите не са в Лозана, но пътят към тях минава през Лозана.

– Нали знаеш, че не обичам празни приказки. Говори по-ясно, момчето ми.

– По-ясно от това няма накъде. Имам среща с един човек, който трябва да ми даде известни сведения. Частични сведения, но които, съчетани с другите, ще разкрият цялата картина.

– Какви сведения? Какво ме баламосваш? – извиква дамата, чието обичайно спокойствие почва да се нарушава от смътните ми изрази.

Ужасна жена. И твърде неудобна за момента. Но как бих могъл да знам, че ще наскоча на нея, А наскочиш ли веднъж, спасение няма. И целия този ден ще трябва да я мъкна със себе си. Освен… Освен какво?…

– Подозирам, че в някой час на следващото денонощие най-сетне ще мога да изрека магическата фраза „Отвори се, Сезаме!“ – казвам успокоително. – Тогава ще видиш дали те баламосвам.

– Имай предвид, че каквото и да изричаш, ще го изричаш в мое присъствие – предупреждава ме Флора. – Оттук нататък ще бъдем неразделни.

– Повтори още веднъж тия думи, скъпа! Прозвучаха ми като райска музика.

– Не се лигави, Пиер! Можеш да ми вярваш, че говоря сериозно.

Нямам никакви основания да не й вярвам. Поглеждам унило към познатия вече пейзаж – бреговете на синия Леман, който напоследък нещо се е поразмътил, и зелените паркове, сред които се гушат бели вили, и чистото светло небе, но от това на душата ми не става по-светло.

– Ти гледаш много комерчески на живота, скъпа. Дотам дори, че когато аз казвам „любов“, ти мислиш „пари“.

Дамата обаче съвсем не изглежда засегната от бележката ми. Напротив.

– Най-важното на този свят, момчето ми: да се печелят пари. И най-простото на този свят, момчето ми: да се печелят пари. С една подробност все пак: за всяка работа са нужни инструменти. За тая – също.

– Вероятно ти и мене третираш като инструмент.

– Защо не? Стига да влизаш в работа.

– Ако не ме лъжат очите, природата те е надарила с доста пищен инструмент.

– С два – поправя ме тя. – Само че вторият не е между телесните атрибути. А той единствен е важен: умът, мойто момче. Колкото до другото, което имаш предвид, това са разговори за бардами.

– Защо? Наскоро четох, че някаква жена-феномен в Америка получава всекидневно десетки писма с изгодни предложения за брак. Наистина тя била с около двайсет сантиметра по-едра от тебе и с около сто килограма по-тежка, но ти също не си за пренебрегване. Вероятно има мъже, дето умират за тебе.

– Нали ти казах! Лепят се като мухи. Въпреки непристойните ти подмятания. Умират за мене. Само че умират в рамките на една вечеря или на едно стандартно бижу за две хиляди. Аз мога да изкарам две хиляди и като се събличам в някой вертеп на Санкт Паоли. Ти ме смесваш с някоя друга, Пиер.

– Добре – отстъпвам. – Нека прескочим тялото, без оглед на размерите, и да минем към интелекта. Нима ти липсва?

– Не, но ми липсва другото. За да печелиш пари, е нужен още един инструмент…

– … Пак пари.

– Именно. Капитал.

– Хващам се на бас, че в същата тая минута в малката стара Европа двеста-триста фирми са на път да фалират, макар да са били започнати с немалко пари и с доста акъл.

– Ако са на път да фалират, значи едното от двете не им е достигало – възразява невъзмутимо Флора. – И по-вероятно – второто. Всеки глупак, който знае да събира и изважда, си въобразява, че има акъл.

– Ако разбираш под интелект искрата на гения…

– Моята съседка фрау Пулфер – произнася дамата, без да обръща внимание на глупостите ми – направи състояние с мизерно наследство от двайсет хиляди плюс малко съобразителност. Мога да ти го потвърдя, защото доскоро ръководех едно от магазинчетата й.

– Магазинчета за какво?

– Не за брилянти. Нито за парижки тоалети. А за най-прозаични неща: лули, запалки, пепелници, цигари…

– Какво може да се спечели от пакет цигари?

– Дребна работа. Но когато това са хиляди пакети на ден… И когато от една лула за петстотин марки прибираш двеста марки чиста печалба… И когато знаеш къде да откриеш магазинчето и как да го обзаведеш…

– И това ли е мечтата ти?

– Да продавам тютюн? Ти ме смесваш с някоя друга, Пиер, Ти ме вземаш ту за американски феномен, ту за фрау Пулфер.

– Ей там, веднага зад завоя има малко отклонение – казвам. – Завий в него и спри.

– Нали отиваме в Лозана?

– Завий и спри – повтарям.

– А, разбрах! Хитрец такъв…

Наблюденията ми в ретровизора не са открили нищо съмнително до тоя момент, обаче човек никога не може да бъде сигурен, особено ако онзи зад него има повече интелект, както се изразява Флора. Така че не е зле да оставим движението да се поизтече край нас, за да не би още в Женева някой да се е залепил зад колата на немкинята.

Тъй както сме спрели в малкия страничен път, засенчени от дърветата, няма начин да ни забележат откъм шосето. Затуй пък ние можем спокойно да наблюдаваме. Но макар да наблюдаваме на протежение на цяла цигара, край нас не минава нищо подозрително.

– Потегляй – казвам. – И спри нейде около гарата. И по възможност тъй, че да не сме пред очите на целия град.

– Я го виж ти как ме командува! – промърморва Флора, смаяна от нахалството ми.

Ала потегля, а десет минути по-късно и паркира точно според предписанията в една малка уличка отвъд гарата.

– Господин и госпожа Лоран – обяснявам на човека, застанал зад гишето на ресепцията в хотел „Терминюс“.

Човекът ни поглежда с видим интерес, най-вече Флора, разбира се, понеже е още във възрастта на любопитството или понеже си пада по едрите мадами.

– За колко дни?

– О, само за една вечер – бърза да го осведоми дамата, и то съвсем невярно, тъй като не смятаме да останем и една вечер.

Човекът ми подава ключа и заръчва на пиколото да ни придружи, като не пропуска сам да придружи с поглед Флора до входа на асансьора.

Додето временната ми съпруга се освежава в банята, използувам случая да завъртя два телефона, като се старая гласът ми да не надвишава шума на течащата от крана вода. Първата връзка е с една авиокомпания, където помолвам да ме свържат с господин Спринг. Още една непредпазливост, ала в края на състезанието и при подобни обстоятелства нямам никаква възможност да бъда деликатен.

– Бих искал да запитам… – съобщавам в мембраната.

– Да?

Да-то е с въпросителна интонация, но с напълно положителен смисъл, поне за мене: Борислав най-сетне е успял да изпрати на Центъра изтегленото от касетката досие. Траквам победоносно слушалката все едно, че връзката се е прекъснала.

– На кого телефонираш, момчето ми? – подава Флора мокрото си лице от банята.

– Опитвам се да вляза във връзка с оня човек… нали ти казах…

Тя не възразява, обаче за всеки случай забравя да затвори вратата към банята. Главната част от операцията е приключена. Мога да си отдъхна. И да продължа играта без това тягостно чувство, че играя е държавни средства.

Навивам следващия номер. Флора, разбира се, е спряла крана, за да не й пречи.

– Мьосю Арон?… Тук е Лоран, мисля, че сте чували за мене… Да, да, много ще ми бъде приятно… Къде бихте предложили да се видим? Изобщо къде можем добре да се нахраним? Аз, знаете, твърде слабо познавам вашия град… Да… Да… Чудесно!… Точно в един…

– Трябваше да му кажеш, че ще отидеш със съпругата си – напомня Флора.

– Смятам, че ще те забележи и без да го предупреждавам… И боя се, че идването ти всичко ще обърка…

Ние спорим известно време по тая точка. Жената гори от желание да присъствува на разговора, ала мисълта, че любопитството й може наистина да провали операцията, явно я тормози.

– Добре, момчето ми – отстъпва тя накрая. – Ще те послушам и този път, макар че не търпя да ме командуват, Само не си въобразявай, че съвсем ще те изоставя. Ще бъда в същото заведение и в същия час, макар и на друга маса. И гледай да се сбогуваш с тоя Арон още вътре в ресторанта, защото навън ще те чака твоята малка Флора. Мисля, че си запомнил какво ти казах: оттук нататък ще бъдем неразделни!

Ужасна жена.

* * *

Влизаме в ресторанта „Двата гълъба“ заедно с Флора, но според уговорката тя се разполага край самостоятелна маса до прозореца, което ми внушава идеята да заема друга маса в насрещния ъгъл. Заведението съвсем не е претъпкано, нещо лесно обяснимо, ако се вземе под внимание делничният ден и високата тарифа на менюто.

Дамата ми хвърля един изпълнен с порицание поглед, ала аз се правя на разсеян и се ограничавам да наблюдавам входа. Значителната дистанция между моята маса и нейната, изглежда, не се нрави на Флора. Само това липсваше, да се настани в съседство и да почне да подслушва.

Един възрастен човечец с оредели сиви коси и сив костюм влиза в този момент, оглежда залата изпитателно и очевидно се колебае накъде да се насочи. Решавам да му помогна, като се надигам от мястото си и му отправям подканваш поглед.

– Мьосю Арон?

– Мьосю Лоран?

Предоставям му сам да направи избора си по страниците на кулинарната карта. За мьосю Арон вероятно това е екстрен случай да влезе в подобно заведение и рядка възможност да задоволи гастрономическите си щения. Излишно е да уточнявам, че те са насочени към най-скъпото, но в това отношение вече съм достатъчно трениран от школата на нашия Бенато.

Изучавам го бегло, додето избира менюто. Малко прегърбен в резултат на многогодишни канцеларски занимания. Голям нос, също тъй прегърбен и увиснал надолу, сякаш през всички тия години заедно с господаря си усърдно се е взирал в преписките. Малки влажни очи, които в резултат на същите занимания са въоръжени с многодиоптрови очила, снемани само за да бъдат заменени с други, за по-далечно разстояние. Изобщо в течение на обеда ми е съдено да установя, че постоянното опериране с оптиката не се ограничава в смяната на очилата, а и в местенето им ту по-напред, ту по-назад върху просторния гръб на носа, твърде удобен с големия си формат за подобни операции.

Сивият костюм на госта изглежда, общо взето, прилично, ала при по-голяма взискателност би следвало да се добави, че се намира на ръба на приличието, тъй като вече е достатъчно излъскан по невралгичните места – лактите, гърба и вероятно седалищните части. Подобни следи на едва скрит упадък се забелязват и в останалите съставки на тоалета: ризата, демодираната вратовръзка и обувките. Но ако очакваме, че тия белези на износване са засегнали и психиката, ще бъдете неприятно изненадани: мьосю Арон е в пълно владеене на духовните си способности и особено на онази, която е прието да се смята за най-необходима – съобразителността. Имам възможност да се убедя в това още при първите реплики, след като метр д’отелът се отдалечава, за да даде разпорежданията си.

– Вашият приятел обстойно ми разясни накъде са насочени интересите ви – осведомява ме мьосю Арон, като съвсем уместно прескача досадните встъпления на тема „Харесва ли ви нашият град“ и „Видяхте ли катедралата“.

– Много се радвам. Това ще ни спести време – отвръщам любезно.

– Не знам… Не съм сигурен… – промърморва неуверено гостът. – Трябва да ви кажа, че у мене възникнаха известни колебания… Професионалният секрет и всичко останало… Ние сме хора от старата генерация, мьосю Лоран…

– Именно това ми внушава доверие – бързам да го погъделичкам. – Старата генерация съвсем не е като новата.

Той обаче очевидно няма гъдел.

– Драго ми е да го чуя от вас. Но може би именно затуй се и двоумя.

– Какво има да се двоумите – подхвърлям окуражително. – Вие сте вече пред пенсия.

– Да. И това е още едно основание да си отварям очите, за да не я загубя.

Той наистина добре си е отворил очите и дори заменя диоптрите за четене с ония за по-далечно разстояние, ала погледът му е насочен не към мене, а край мене, по посока на Флора. Изобщо Сузана и сладострастните старци, както казваше моята квартирантка.

– Няма да загубите пенсията – успокоявам го. – Най-много да я гарнирате с нещо добавъчно.

– „Нещо“… – изсумтя недоверчиво мьосю Арон, като отново се съсредоточава в разговора. – Това ваше „нещо“ не ми говори нищо. Хората от моята генерация са свикнали на по-точни изрази.

– Смятам, че една единица с три нули отзад звучи достатъчно точно.

– Да, но и съвсем обезкуражаващо. Както знаете, единицата е възможно най-малката цифра.

– Обаче с нулите отзад…

– Нулите са си нули, те се разбират от само себе си.

Той се готви вероятно да добави още някое оскърбление по адрес на единицата, ала в тоя момент келнерът поднася на мьосю Арон черния хайвер, а на мене тривиалните филийки пушен бут, защото когато единият от екипа се отдава на разхищения, другият трябва да балансира с пестеливост.

Додето довършваме ордьовъра, келнерът отново се инсталира край масата ни, въоръжен с разни спиртници и тигани, за да довърши пред очите ни сложната подготовка на главното блюдо, което, между нас казано, се свежда до едно телешко филе, само че поляно с някакви изфинени сосове и гарнирано с гъби, парченца месо и не помня още какво, всичко туй с едничката цел да се лепне на прозаичното филе някакво необичайно наименование и някаква невероятна цена.

Най-сетне келнерът ни поднася с неизбежните ритуали специалитета и се разкарва, което ми позволява да се върна към прекъснатата беседа.

– А мога ли да знам как вие си представяте интересуващата ни цифра? – запитвам госта.

Той сдъвква методично късчето филе, добавя към него за вкус една гъба, отпива от бордото деветстотин петдесет и не знам коя си година и едва тогава отговаря:

– Представям си я като нещо действително способно да изкуси един разумен човек към риска…

– Но тук изобщо няма риск.

– Така вие си мислите – поклаща с укор глава мьосю Арон. – За вас, младите, само затворът е риск. А опетненото достойнство? А погазената чест?

Щом почваме с такива силни думи като чест и достойнство, значи цената ще бъде солена. И децата знаят, че честта и достойнството са скъпи артикули.

Оставям госта да се нахрани добре и да пийне още две-три чаши с надеждата, че ситият стомах ще засили сговорчивостта му. Старецът наистина се оживява, но това оживление е насочено не толкова към мене, колкото към Флора, която, сякаш усетила, че е обект на внимание, предизвикателно е кръстосала импозантните си бедра и безучастно пуши оная вкусна цигара, която увенчава обеда и съпровожда кафето.

– Мисля, че за пръв път виждам тази млада дама… – промърморва мьосю Арон, като сменя за не знам вече кой път диоптрите.

Той произнася фразата с такъв тон, сякаш е редовен посетител на „Двата гълъба“ и отдавна е свикнал с всички клиенти. Не благоволявам да отвърна, тъй като в качеството си на пришелец аз имам още по-малки шансове да познавам дамата.

– Все пак не чух вашето разбиране за цифрата – позволявам си да напомня при кафето.

– Моето разбиране, мьосю Лоран, е твърде привързано към цифрата седем. Чувал съм да казват, че това е еврейско число, но какво да се прави: аз също съм евреин по баща, така че тая цифра е за мене донякъде и въпрос на национална гордост.

– Струва ми се, че в Библията доста често се среща и цифрата три – опитвам се да възразя.

Той обаче решително поклаща глава и забелязва, че в Библията като във всяка голяма книга, могат да се срещнат най-различни цифри, но на цял свят е известно, че истинското еврейско число е седем и че тъкмо затова той не се е насочил примерно към числото девет, което също е на почит в свещените книги.

Накрая подир дълги дружески пререкания ние се спираме на едно, общо взето, безлично, обаче удобно и за двама ни число, а именно пет.

– Не забравяйте само, че в цифрата пет се съдържа и ключът – бързам да го предупредя.

– Ключът ли? Какъв ключ? – пита изненадан мьосю Арон и дори повдига с една ръка очилата, за да ме разгледа по-добре и да провери не съм ли слънчасал, сякаш до тоя момент сме говорили не за съоръжения, свързани с ключове и ключалки, а за опазването на околната среда.

– Ключът на сейфа – пояснявам наивно.

На което мьосю Арон отвръща, че фразата ми звучи именно наивно, защото сейфът бил дело на съвсем друга фирма, в която наистина той имал някакъв познат, само че този познат бил изключително труден човек, и после това била една толкова стара история и издирването на дубликата щяло да бъде свързано с такива мъчнотии, че вече не могло да става и дума за някакви си пет и че дори кабалистичното число седем щяло да изглежда твърде мизерно, така че следвало да минем направо и решително към деветката.

Флора следи отдалеч оживения ни разговор, явно все по-заинтригувана от оживлението ни и от това, че очевидно буксуваме на място и аз при други обстоятелства навярно бих я поканил, за да може старецът да я види по-отблизо и да се поразмекне, ала тъкмо сега не се решавам дори да помисля за подобно нещо, тъй като то би означавало направо да вкарам вълка в кошарата.

Най-сетне, подир дълги пазарлъци ние се срещаме върху терена на компромиса и тоя терен, както и следва да се очаква, звучи именно като седем, това еврейско число, което подир толкова изразходвана слюнка и двамата прегръщаме с облекчение.

Оказва се, че въпреки страшните затруднения, свързани с издирването, ключът може да бъде набавен още същия следобед, най-късно до шест часа. Подозирам дори, че ключът и в тоя момент се намира нейде из джобовете на госта и че ако мьосю Арон се е въздържал да го измъкне, то е било само с цел да измъкне от мене две добавъчни хилядарки.

– Удобството на скривалището – започва най-сетне старецът информацията си – е в това, че то не фигурира в първоначалния план на сградата и следователно не може да бъде отгатнато при разчитане на плана. Защото това, господине, е един железобетонен бункер, скрит под земята и долепен до самата сграда, един бункер, който е струвал доста пари на предишния собственик и който е бил дело на разгорещена фантазия. Стопанинът, изглежда, се е боял, че дори неутрална Швейцария може да стане жертва на бомбардировки, защото бункерът датира именно от периода на войната. Няколко години по-късно новият собственик, мьосю Гораноф, решава да използува скривалището за по-друга цел и тогава работата бива възложена на нашата фирма. Една наистина образцово свършена работа, казвам ви го не от пристрастие, а защото познавам тия неща. Цялата циментова стена между зимника и бункера – по начало непроницаема – може да се помести върху скрити релси само с едно натискане на бутона. Но ще кажете: къде е бутонът? А бутонът, това е също едно магистрално решение, защото е скрит в един от крановете на радиатора за парното. Изваждаш ръчката на крана, натискаш бутона вътре и – готово: тежката масивна стена се помества като по чудо, за да разкрие вътрешността на бункера. Гениално, нали?

– А сейфът?

– Е, сейфът не представлява никаква загадка, освен че трябва да притежаваш ключа. Но целият въпрос е как да проникнеш до сейфа, или, ако щете, как да предпазиш сейфа от проникване. И този именно въпрос е бил магистрално решен от нашата фирма!

Мьосю Арон ме поглежда победоносно, сякаш решението е негово лично дело. Сетне погледът му се плъзва през рамото ми и се спуска леко надолу, за да кацне вероятно точно върху обемистите бедра на оная разкошна жена. Той обаче твърде бързо свежда погледа още по-ниско и още по-насам и дори наново сменя диоптрите, защото въпреки късогледството си е установил, че някакви оранжево-кафяви и жилави листчета, сгънати на две, са се появили по незнаен път до ръката му. Мьосю Арон, разбира се, не е дотам невъзпитан, че да ги брои, което не му пречи веднага да отгатне бройката:

– Мисля, че са три и петстотин.

– Точно толкова.

– Значи трябва да добавите разликата до пет.

– Обаче вашите сведения не струват пукната пара без ключа.

– А какво би струвал един гол ключ без моите сведения?

И като забелязва мъчителното ми колебание, подхвърля:

– Ключът при всички случаи е ваш.

– Добре – въздъхвам и изваждам банкнотите, които всъщност още предварително съм приготвил.

Но преди да ги пъхна под ръката му, нареждам:

– Кажете мястото и точния час на срещата.

– Най-удобно е в къщи. Шест часа.

– По-рано не може ли?

– Е, елате четвърт час по-рано. Аз, знаете, в пет излизам от работа.

Пъхвам парите и едновременно прибирам визитната картичка с адреса. Боя се обаче, че жестът ми въпреки цялата си дискретност не е пропуснат от Флора.

– И тъй, шест без петнайсет у вас – повтарям, за да няма недоразумения. – И ако чуете на раздяла да кажа нещо друго, имайте предвид, че е, просто за дезинформация на някое странично ухо.

– Разбирам ги тия работи – кима с достойнство мьосю Арон.

Уреждам сметката, а подир туй двамата с госта по стар мъжки обичай се отбиваме за минутка в тоалетната. Това е съвсем удобен случай да прочета визитната картичка, да запаметя адреса, а подир туй да я скъсам и да пусна водата. С такава жена човек никога не знае…

Когато излизаме на тротоара пред „Двата гълъба“, дамата от насрещната маса по някакво странно съвпадение също излиза, сподирена от двама старци с британски вид. Тия старци. И тази Сузана.

– И тъй, в пет часа пред „Контис“ – произнасям дискретно, но достатъчно ясно.

– Пред „Контис“, да! – промърморва мьосю Арон, като ми хвърля заговорнически поглед.

– Ще ми кажеш ли най-сетне какъв е този тип? – запитва нетърпеливо Флора, щом само тръгваме към хотела.

– Не се обременявай с подробности – отвръщам. – Какво значение какъв е, щом върши работа.

– Тогава свивам подире му и сама ще разбера всичко. Той така ме зяпаше, че само при една моя дума…

Тя не довършва, защото прави кръгом и аз съм почти сигурен, че с цялото си нахалство действително е готова да го сподири.

– Престани с тия детинщини – промърморвам, като я хващам за ръката. – Както сама чу одеве, казва се Арон и работи в „Нидегер и Пробст“.

– А за какво ти е притрябвал? – продължава да пита тя, като тръгва неохотно с мене.

– За ключа, разбираш ли, за ключа! Сега доволна ли си?

– А къде е ключалката? – настоява тази невъзможна жена.

– Това ще го разбера следобед. Информацията плюс ключа – такава е сделката.

– И толкова време се разправяхте само за един ключ? – любопиствува тя.

– Този ключ струва пари, мила. И то много пари.

– Видях, че му пъхна нещо под ръкава. Не съм сляпа.

Вървим известно време мълчаливо, додето тя наново запитва:

– Но все пак ти трябва да знаеш къде приблизително се намира тази ключалка… Във вилата на Гораноф или другаде?

– Естествено, че във вилата на Гораноф.

– А защо е поръчал устройството чак в Лозана?

– Ами защото навярно е имал предвид такива хора като тебе и мене. И се е постарал да затрудни задачата им. Можеш да ми вярваш, че съм похарчил доста време, додето надуша този Арон.

Прибираме се най-сетне в хотела и аз свалям сакото и се обтягам на двойното брачно легло, така, само за да поотпусна мускулите си, като не пропускам междувременно да пъхна за всеки случай един малък лечебен препарат под възглавницата. Флора също се готви за къса почивка и за да не мачка чудесната си лятна рокля, която така подчертава могъщите й форми, предвидливо се съблича пред огледалото.

– Като гледам това дантелено еротично бельо, имам чувството, че си се приготвила не за делово пътуване, а за стриптийз – не се стърпявам да забележа.

– Деловата жена трябва винаги да бъде готова за стриптийз, скъпи мой, понеже може да й бъде наложен и принудително – отвръща тя спокойно.

– Принудително? На тебе? Не ме разсмивай.

Тя не благоволява да отговори, а продължава да се върти насам и натам пред огледалото, вероятно заета не толкова да се оглежда, колкото да ми осигурява възможността аз да я гледам. Което и правя, за да не я обидя.

Сетне се приближава с предизвикателно полюшване в стила на съблазнителка от старите филми, изправя се до мене и подхвърля:

– Съблечи се де, така ще си измачкаш панталона.

Подчинявам се, все с тази същата цел – да не я обидя. Подир което някак от само себе си изпадаме в ситуацията, отбелязана от целомъдрените автори с един или повече реда многоточия. А после се отпускаме да подремнем, понеже до пет часа още има време и „Контис“ не е твърде далече. Аз, разбира се, нямам никакво намерение да дремя и нервите ми са достатъчно опънати, за да дремя, и просто следя кога съпругата ми за един ден най-сетне ще заспи, ала тя не заспива, а се върти насам-натам и аз с трепет очаквам, че леглото под нас в някой миг ще изтрещи и ще рухне, сразено от тази неспокойна красавица.

– Ти вече си похарчил толкова пари по тази операция, Пиер… – чувам сънливия глас на Флора.

– Не е лъжа – промърморвам.

– … И си загубил толкова време…

– Не е лъжа – повтарям.

– С едничката цел да ме ощастливиш, нали, момчето ми?

– Клопката ти е доста грубичка, мила. И съвсем ясно е, че това не е едничката ми цел. Но въпреки туй наистина ще те ощастливя. И то по една-единствена причина.

– А именно? – пита тя, обаче сънливият тон вече се е разсеял.

– Там, където се намира това, което ти търсиш, лежи и нещо друго, което аз търся. Просто, нали?

– А какво е това другото, Пиер?

– Книжа, документи, изобщо нещо без парична стойност.

– И ти си готов да изоставиш брилянтите заради тия книжа без парична стойност?

– Именно: готов съм. Колкото и невероятно да изглежда това от твоя гледна точка. Не допускаш ли, че на тоя свят има и неща по-важни от парите?

– Не. Такава глупост не мога да допусна – признава тя.

Сетне гласът й отново става сънлив:

– Впрочем това е наистина въпрос на гледна точка. Ти си вероятно от тия там, дето хвърлят бомби и се стрелят по политически причини…

Не отговарям, за да я оставя спокойно да заспи и се съсредоточвам върху предстоящето. Изобщо познатото малко съвещание между себе си и себе си с цел да се изясни перспективата. Не знам колко време трае съвещанието, но имам чувството, че Флора вече е съвсем притихнала, и леко протягам ръка под възглавницата, за да докопча лечебния препарат. Трябва да се е натикал доста навътре, защото не мога да го напипам. И тъкмо когато се старая да го напипам, жената ненадейно надвесва над мене едрата си гръд:

– Спиш ли, момчето ми?

Тия думи и тази едра гръд са последното, което запомням, преди да изпадна в неясния и странен свят на наркозата.

Събуждам се с остър главобол и с отвратителен горчив вкус в устата. Трябва обаче да мине време, додето разбера, че съм се събудил, тъй като в главата ми витаят несвързани образи и аз дори не мога да разбера защо и как съм попаднал в тая съвсем непозната квартира. Сетне се сещам, че това трябва да е хотелската стая в „Терминюс“, и виждам над лицето си полюшващите се едри гърди и чувам загрижения глас на Флора: „Спиш ли, момчето ми“.