Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 19 страниц)

Защото аз съм войник, скъпи господине, но не и нацист и никога не съм вярвал особено на оня екзалтиран човек, нито на генералите му и ако искате да знаете искреното ми мнение по въпроса, ще си позволя да кажа, че една страна трябва да се управлява не от политиците, нито от генералите, а от деловите мъже, от тия, които владеят имота на тая страна, а щом сами го владеят, значи имат и най-голям интерес да го пазят. Останалите са авантюристи или паразити, и нацистите начело с генералния щаб и фюрера бяха също авантюристи и заключителната катастрофа най-добре го доказа, така че не изпитвам никакви угризения, а, напротив, гордея се, задето дори в ония години на масова истерия не се увлякох да играя по свирката на нацистите, а си гледах своята работа.

Ако всички си гледаме своята работа, тоя свят, повярвайте, най-сетне ще миряса, но това за жалост никога няма да стане, понеже всеки се пъха, дето не му е мястото, както впрочем и вие.

И тъй, при мене пристигаха различни хора с различен брой звезди на пагоните и ми носеха различни неща, задигнати също от различни области, и търсеха помощта ми, понеже вече бях добре известен с широките си връзки и с пълната си почтеност. Понякога обаче се явяваха и предмети с уникални качества и уникална стойност, които нямах възможност да купувам и които насочвах към Гораноф, като заслужена компенсация за оказваната ми помощ. Не смея да твърдя, че съм бил напълно в течение на неговите покупки, мисля даже обратното, че ги познавах съвсем откъслечно, понеже Гораноф бързо завързваше преки връзки с тия там, нека да ги наречем доставчици, но и дреболиите, които ми бяха известни, свидетелствуваха красноречиво, че той се насочва към най-скъпото и възможно най-малко обемистото, понеже също като мене и като всички други разумни хора започваше да отгатва как ще свърши целият този боен триумф на райха.

И ето че в първите дни на септември четиридесет и четвърта, на втори или трети по-точно, при мене се явява Гораноф и ми съобщава поверително, че работата поне на Балканите е вече пред самия си край и че който има акъл в главата, трябва да си прибира парцалите и да бяга на запад и възможно по-далеч и че ако аз се съглася да намеря надеждна военна кола и да тръгнем заедно, той пък се наема да издействува от някакъв мой шеф необходимите документи за свободно движение, а за себе си ще осигури цивилен паспорт, но понеже паспортът трябва да бъде служебен и издаден съвсем секретно, налага се като компенсация за услугата – нали ви казах, че без компенсация никъде нищо не става, – налага се да вземем в колата и един от вътрешното министерство, който е хем от вътрешното, хем от военното, изобщо сигурен и опитен човек, от когото винаги има полза.

Не бях дотам лекомислен, че да не приема, още повече катастрофата бе очевидна, а пътуването щеше да стане с редовни документи и Гораноф обещаваше да ме възнагради за услугата, а той не бе от хората, дето плюят на думата си. Решено бе да възприемем маршрута Виена – Инсбрук – Брегенц и вече там, на брега на езерото, и в зависимост от хода на събитията да решим дали да се отправим към стара Германия, или да търсим начин да се вмъкнем в Швейцария. Наредих да стегнат един опел в пълна изправност, снабдих багажника с всичко необходимо, осигурихме документите и още на шести септември рано заранта потеглихме с пълна пара – аз, Гораноф и Ганеф.

Предупредил ги бях изрично да носят само ръчен багаж, понеже провизиите и горивото заемаха твърде много място и наистина Ганеф бе взел със себе си само куфарче с бельо и тънка канцеларска чанта, но Гораноф носеше две куфарчета и едното от тях бе необикновено тежко, така че можех да се сетя, и без да го отварям, какво съдържа. Това си беше, разбира се, съвсем нормално, когато тръгваш към неизвестността и може би завинаги, да вземеш със себе си най-ценното, но по време на дългия път и на неизбежните дълги разговори от скука и притеснение Ганеф постоянно се шегуваше с куфарчето на Гораноф и предлагаше да го изхвърлим някъде, за да облекчим машината, а Гораноф, естествено, възразяваше, че разумният човек не тръгва на път без движимо имущество, а Ганеф отговаряше, че движимо имущество не означава непременно кюлчета злато и че именно разумният човек си осигурява такива неща, чиято стойност не е право пропорционална на тежестта, и че в ей тая негова тъничка чанта например се намират книжа, които струват повече от всякакви кюлчета злато.

Най-първата, а в същото време и най-трудна задача беше да прекосим тия неспокойни области на Югославия, където партизаните се бяха вече застрашително размърдали, и ако накрая ги прекосихме без особени инциденти и без да наскочим на партизаните, това стана, разбира се, не в резултат на особено умение от наша страна, а на чист късмет. И все пак, понеже на дълъг път хората се опознават много повече, отколкото на дълъг гуляй, принуден съм да го кажа, че Ганеф ми беше доста по-симпатичен от Гораноф, който съвсем не можеше да се отърве от навиците си на тлъста риба и смяташе, че ако трябва да се осигури място за нощуване или да се потърси малко зеленчук, това без друго е задача на мене и на Ганеф, докато той, голямата риба, седи в опела да пази шкембето си и че изобщо ние сме негови адютанти само защото на Ганеф му е осигурено място в колата, а на мене – някакво хипотетично възнаграждение.

Вероятно на тая основа между мене и Ганеф се установи нещо като дружба, особено след като навлязохме в Австрия, където Гораноф се почувствува вече съвсем спокоен, а заедно с туй и съвсем се разпусна и вече ни третираше едва ли не като слуги поради единствената причина, че тестетата немски банкноти бяха у него, а не у нас.

Именно тъй възникна и проектът да изкормим тая тлъста риба, когато му дойде времето и мястото, да я изкормим, естествено, в преносния, а не в буквален смисъл на думата, изобщо не ме разбирайте погрешно и имайте предвид, че ако ви доверявам тия неща, то не е от прекалено доверие към вас, а просто защото това са думи на четири очи, които вие нямате никаква възможност да използувате срещу мене.

За двамата българи войната вече бе свършила и те го знаеха, понеже още във Виена бяхме научили, че русите са влезли в България, и намерението на тия двамата бе да се прехвърлят в Швейцария, а аз бях решил да се явя в комендатурата в Брегенц и изобщо да не се увличам в емигрантски авантюри, авантюрите никога не са били по вкуса ми. Така че пътищата ни се разделяха, но преди да се разделят, редно бе като порядъчни търговци да си уредим сметките.

Това стана един ранен следобед някъде между Блуденц и Фелдкирх, ако сте ходили по тия места, планинският път беше достатъчно пуст и аз излязох от платното и свърнах в една горичка.

– Какво? Защо спираме? – сепна се Гораноф, който беше задрямал.

– Свърши бензинът – рекох, което всъщност бе самата истина, макар че другите двама не я знаеха.

– А защо не казахте навреме? – сопна се търговецът. – Тази вечер трябва да сме в Брегенц…

– Ще вземем от някой военен камион – успокоих го. – Пари поне имаме. И понеже стана дума за пари, не е ли време да използуваме почивката и да си уредим сметките?

– В Брегенц – отвърна Гораноф. – На последната спирка.

– Не, тук! – обади се Ганеф.

– А вие по-добре мълчете. На вас нищо не дължа – рече Гораноф.

– Дължите ми живота си. И тъкмо сега е времето да се издължите. Защото за вас последната спирка е тук! – възрази полицаят. – Хайде, слизайте!

– Но какво ви е прихванало? Какво сте намислили? – извика Гораноф.

– Нищо специално. Просто ще делим – каза Ганеф, като с изваден пистолет му помагаше да излезе от колата. – Аз, както знаете, не съм по обемистото имущество. Нито по тежкото. Така че ще се задоволя с брилянтите. Хайде, и по-бързо!

Те стояха един срещу друг на полянката край колата и Гораноф бе вече обзет от паника, но колкото и да бе обзет от паника, съвсем не бе лесно да се раздели с едно съкровище, а брилянтите, за които за пръв път чувах, бяха наистина съкровище, щом Ганеф бе готов да се задоволи с тях, и Гораноф хленчеше и съвсем оглупял от страх, заплашваше, че ще вика, а оня му отвръщаше «викайте, тук има чудесно ехо», но накрая, след като полицаят насочи пистолета в корема му, Гораноф най-после бръкна във вътрешния джоб и извади една плоска черна кутийка, за да откупи живота си, само че не го откупи, защото Ганеф едва взе кутийката и му пусна два куршума в гърдите, а онзи само застана тъй, с отворена уста, сякаш се чудеше какво е станало, и после изведнаж падна.

– Защо го убихте? – запитах, ядосан не на шега. – Не сме говорили за убийство.

– Щях да му стрелям още веднага – рече Ганеф, – но се боях да не съсипя брилянтите. Отде да знам къде ги е скрил.

– Обърквате всичко – казах. – В моята страна още има закони.

– И вашата страна също като моята е фалирала, така че не се грижете толкова за законите – рече Ганеф. – Аз цял живот съм пазил законите и виждате докъде стигнах. Дайте по-добре да свършим с другото и да потегляме.

– Кое другото? – рекох, като заех позиция от задната страна на колата. – Нали вече взехте вашата част?

– Вярно, взех я – отвърна Ганеф. – И нямам никакво намерение да мъкна тежести, та ако ще и да са златни. Но съгласете се, че не мога да харча брилянти. Ще трябва да си разделим поне доларите.

И той понечи да бръкне в купето, обаче аз му казах «марш и да ви видя гърба!», защото вече бях измъкнал валтера, а този подлец в същия момент ми стреля през прозореца на колата и за проклетия ме улучи точно в ръката, с която държах пистолета, и аз го изтървах, изненадан от шока, и добре, че го изтървах, защото се наведох да го взема тъкмо когато онзи изпразни в моя посока останалите куршуми на пълнителя.

Лежах свит до колата, хванал оръжието с лявата ръка, но не знам как сте вие с лявата ръка, обаче аз не мога с нея да бръкна и в носа си, камо ли да улуча нещо от разстояние, и тъкмо се опитвах да видя изпод опела къде е Ганеф, когато откъм мотора лумна пламък. Този мръсник бе решил да запали колата, а заедно с нея и мене и преди да изчезне, бе хвърлил нещо отгоре и аз изпълзях до съседния храсталак и се свих на завет.

Опелът както пламна, така и загасна, защото бензинът наистина бе свършил, така че най-сетне излязох от скривалището си и се върнах на местопроизшествието, но само за да установя, че оня подлец е изчезнал окончателно и безследно заедно с куфарчето, макар да презираше тежкия багаж. Превързах набързо ръката си, огледах за последен път всичко, взех две-три дреболии за спомен и излязох на шосето да чакам някой военен камион.

Най-после наистина се появи камион, обаче това стана едва привечер, понеже в оная планинска местност и в ония дни трафикът съвсем не бе претоварен. Откараха ме до Фелдкирх, но каква полза. Бях загубил твърде много време и Ганеф бе успял навярно вече да се укрие нейде. И после, какво можех да направя с тая ранена ръка? Ще кажете, ръката не ви пречи да го предадете на властите. Съвсем вярно, и шансът да го сбарат нейде, додето още не бе преминал границата, съвсем не бе малък. Щяха да му приберат всичко – и златото, и брилянтите, а вероятно и да му теглят куршума. Но самият аз какво щях да спечеля от цялата тая история?

Аз не съм отмъстителен човек, може да ми вярвате, Лоран. Справедлив – да, справедлив – безусловно. Обаче не и отмъстителен. Реших прочее да запазя делото в личния си архив и когато условията го позволят, да формулирам своя иск.

Ясно, нали?“

* * *

Брунер поглажда с ръка бръснатото си теме, сякаш за да провери дали главата му не се е прекалено разгорещила от прилива на спомени. После десницата се спуска надолу и изчезва във вътрешния джоб. Човекът вади портфейла си, рови известно време в него, а сетне поставя пред мене на масата три малки снимчици. Това са контактни копия от малоформатна камера, но въпреки дребния размер мога съвсем отчетливо да различа изображенията: една и съща сцена, снета от различни гледни точки – проснатият на земята Горанов.

– Това са само мостри от цялата серия – обяснява доволно Брунер. – Заснех я с лайката си, преди да напусна онова място. Имам и други някои спомени или, както би казал човекът на закона, веществени доказателства. Но в цялата колекция най-важният експонат е паспортът.

Той замълчава и ме поглежда все тъй самодоволно, че ме заставя да произнеса очаквания въпрос:

– Какъв паспорт?

– Паспортът на Гораноф. Или, ако щете, паспортът на Ганеф, но вече украсен със снимката на Гораноф.

– Фалшификацията сигурно е доста груба – промърморвам. – Щом е правена там, на място.

– Съвсем не е тъй груба – поклаща глава немецът. – Защото документите още в полицията са били приготвени от самия Ганеф и той е изрязал снимките точно в един размер и е поставил сухия печат точно на едно и също място, тъй че само с просто сваляне на телчетата и подменяне на снимките да свали една самоличност и да я подмени с друга. Предполагам, че е имал достатъчно основания да изпитва известни неудобства от собствената си легитимация.

– Не сте далеч от истината.

– И така, Ганеф е мъртъв за света, а истинският Ганев, добре екипиран с движимото имущество на убития, започва нов живот под нова самоличност.

– Така и става.

– Да, и доста задълго: цели три десетилетия. Всъщност, Лоран, той е изживял живота си и нищо не е загубил. Убиецът му е спестил само тия последни години, които вероятно е щял да прекара в болести или старческа немощ. Губещият съм аз. Защото цели три десетилетия, въпреки всички издирвания, не успях да го надуша тоя тип. И ако го открих, то бе само благодарение на една случайна среща в Мюнхен. Една благословена от съдбата среща наистина, но чак след трийсет години. Настъпил бе най-сетне часът да формулирам скромния си граждански иск.

Настъпил е, изглежда, и часът за следващата халба, защото Брунер поглежда към бара, вече ярко осветен от белия студен флуоресцент, и промърморва:

– Всъщност бих пил още една бира…

Правя знак на келнера и поглеждам към прозореца. Вече е съвсем тъмно и както сме застанали тъй до самия джамлък, ние представляваме съвсем отчетлива гледка за някой любопитен минувач. Разбрал погледа ми, немецът машинално дръпва пердето.

– А какво ще ни предложите за вечеря, драги? – запитва той гарсона, когато му донасят бирата.

Оказва се, че за вечеря има немалко неща. Почва да ми призлява вече от тия застаряващи хора, за които доброто хапване се превръща в главната, ако не и единствена земна наслада. Но службата изисква жертви.

– Проследих го чак дотук – продължава разказа си немецът, когато келнерът се отдалечава с поръчката. – И една вечер го споходих ей така, без предупреждение. Друг може би не би го направил, но аз го направих. Позвъних и когато отвори, казах с най-естествения си тон: „Здравей, Ганеф. Аз съм Брунер. Не знам дали ме помните…“. Стана ясно, че ме помни, понеже се опита да хлопне вратата пред лицето ми, но аз поставих крак на прага и побързах да го предупредя: „Без детинщини, Ганеф. Обяснението при всички случаи няма да ви се размине. Използувайте прочее възможността то да стане между вас и мене, а не между вас и полицията.“ Така че обяснението наистина стана. И още същата вечер, и с всички копия от документацията, която носех у себе си.

– Тази среща е можела да завърши неприятно за вас – забелязвам. – Ганев не беше сам.

– Знам това. Не ме учете. И не си въобразявайте, че бях отишъл там без предпазни мерки. Оригиналите се намираха в сигурни ръце и Ганеф разбираше отлично, че рече ли да вика „помощ!“, всичко ще рухне отгоре му. Така че принуден бе да приеме условията ми.

– А именно?

– О, това са съвсем интимни подробности, Лоран. И вие, позволете да ви кажа, наистина сте далеч по-любопитен, отколкото би било в интерес на личната ви безопасност. Впрочем вие и сам можете да се досетите, че се касаеше до известно обезщетение в брой. И за да не бъдем несправедливи към мъртвеца, трябва да кажа, че то ми бе изплатено в съответния час и на съответното място. Но каква е стойността на едно обезщетение, дори и когато сумата е доста внушителна? Така че макар да не бях формулирал предварително тая подробност, за мене въпросната сума можеше да бъде интересна само като първа вноска. Една вноска, с която щях да изплатя вилата си и някои дългове. А осигуряването на старините? А поддържането на колата? А поддържането на Флора? Защото такива като вас примерно може да са готови да я събличат при случай, но за обличането се грижите не вие, а същият този стар хапльо, Макс Брунер…

Изпълнената с лека горчивина тирада бива прекъсната от появата на пържената риба. Една поява тъкмо навреме, за да разсее меланхолията на немеца и да му припомни, че в тоя наш грешен свят все още съществуват някои малки радости, дори и за застаряващите мъже. Той подтиска горчивината си с няколко едри къса от това бяло, още вдигащо пара месо, залива ги, за да изстинат, с чаша бяло рейнско вино, а после продължава все в същия ред да се тъпче и да се налива и едва след като с лека изненада установява, че чинията пред него е празна, обляга широките си плещи в креслото и се връща към прекъснатия разговор:

– Та ставаше дума за първата вноска, Лоран. Само че тя си остана и последна. Бих му простил на тоя тип, че ликвидира Гораноф: туй си е работа между тях двамата. Бих му простил и че ми простреля ръката. Но това, че се измъкна под носа ми и се пресели на оня свят в мига, когато процесът на доенето бе вече в ход, това, казвам ви, никога няма да му простя!

– Вината не е само негова – опитвам се да оправдая покойника.

– Естествено. Обаче туй не променя нещата. Всичко бе обмислено до последна подробност, включително и наблюдението чрез Флора, за да не се опита тоя стар хитрец да ми изиграе някой номер или да изчезне в неизвестна посока. А той все пак взе, че изчезна. Не, това никога няма да му го простя!

Брунер вдига чашата и отпива дълга успокоителна глътка. Сетне изтрива голямата си хищна уста със салфетката и подхвърля:

– Брилянтите обаче още са тук. Въпросът е само: къде? И тъкмо по този въпрос аз чакам разясненията ви, Лоран. И макар да не обичам да се повтарям, но още веднаж ще ви предупредя, че ако ви скимне да ме подхлъзнете, неизбежно ще се натъкнете на един от тия два смъртоносни юмрука.

– Аз брилянти не съм ви обещавал – опитвам се да изясня отношенията ни.

– Не съм казал, че чакам брилянти от вас. Чакам сведения. Тия, с които разполагате в момента. И ония, до които ще се доберете за в бъдеще. Защото не се съмнявам, че тепърва ще има да душите наоколо с тоя ваш хитър нос. И като душите, не забравяйте, че сте сключили едно споразумение и че Брунер е безпощадно строг що се отнася до споразуменията.

– Не се безпокойте: казах ви, че не давам пет пари за вашите камъни.

– А сега: скривалището!

– Това е един сейф, в хола на Гораноф. А сейфът е скрит зад картината над скрина.

– Че какво скривалище е това? И последният глупак ще го набара.

– Само че след като го набара, трябва и да го отключи.

– Вероятно някой е свършил и тази работа.

– Не допускам. Устройството на ключалката е твърде солидно и сложно. И забележете, Брунер: хората, които биха имали достъп до скривалището – Пенев или Виолета, – не са разполагали с ключа и не са имали време или кураж да прибягнат до някой техник. А човекът, който притежава ключа, засега все още не е стигнал до скривалището.

– Кой човек?

– Името му е Кьониг. Яви се на търга, за да предложи фантастична цена за вилата. Тая подробност говори ли ви нещо?

– Чух вече за това – кима Брунер. – А как е попаднал ключът у Кьониг?

– По същия начин, по който би попаднал и у вас, ако сам бяхте убили Горанов и пребъркали джобовете му.

– Искате да кажете, че Кьониг е очистил Ганеф?

– За ваше щастие не той лично, а хората му. Предполагам, че ако Кьониг сам беше извършил убийството, той щеше да има и достатъчно ум, за да потърси съответна ключалка към намерения ключ. Но тия глупаци не са имали нито указания, нито акъл за подобни операции. Те са изпълнили възложената им задача и са се измъкнали.

– А убийството на Пенеф?

– Същата история. И същата задача: да се премахне Пенев. И дори тя да е била съпроводена с нареждане за обиск, този път не е стигнало и времето. Защото, както личи по полицейските данни, Пенев е бил ликвидиран само минути, преди Виолета да се върне. Допускам дори, че едва забил ножа си, убиецът вече е чул пред входа гласовете на Виолета и на вашата Флора. И е побързал да изчезне през задната врата.

– И вие смятате, че в този момент, додето ние двамата тук си приказваме, брилянтите почиват в онова там скривалище във вилата на Ганеф? – възклицава Брунер с доста забележима възбуда.

– Не смятам нищо. Казвам ви просто какво знам и какво предполагам – отвръщам сухо.

И за да не го обезкуражавам преждевременно, допълвам:

– Там или другаде, но брилянтите все още не са намерени. Иначе кварталът отдавна би утихнал.

– И вашата Розмари навярно също отдавна би изчезнала – подхвърля немецът, като ме фиксира с присвитите си очи. – Защото тя също не е дошла в тоя квартал заради чистия въздух, нали?

– Вероятно… – отвръщам нехайно.

– Слушайте, Лоран! – озъбва се Брунер. – Не забравяйте споразумението ни: аз не искам от вас нищо освен сведения. Съвсем скромен съм, както виждате. Обаче това не значи, че ще допусна да премълчавате по свое усмотрение туй или онуй…

– Оставете я – казвам все тъй нехайно. – Това е една съвсем безопасна пионка. По-точно, пионка на Тео Грабер, бижутера, на когото Гораноф е продал един-единствен брилянт вероятно с цел да ви изплати скромното обезщетение. Така че Грабер е изпратил секретарката си по тия места, за да следи какво става с брилянтите, които той вероятно гори от желание да купи на възможно по-ниска цена.

– Почвате да ставате по-конкретен – промърморва Брунер. – Всъщност тия подробности ги знам и без вас. Зададох въпроса просто за да ви проверя.

Поглеждам го с укор. Сетне, осенен от внезапно хрумване, запитвам:

– А не допускате ли, че камъкът, който Гораноф е продал на Грабер, е бил не първият, а последният от серията? И че той в продължение на тия трийсет години е имал пълна възможност да продаде един по един и всички други камъни?

Брунер ме поглежда сепнато. После внезапно се засмива с къс дрезгав смях:

– Не говорете глупости, Лоран! Вие наистина нямате понятие за стойността на тези брилянти. Такъв въздържан човек като Ганеф не би могъл да пропилее брилянтите и за сто години. Не говорете глупости.

* * *

– Бих предложил да ви откарам с колата до центъра – промърморва Брунер, когато наново сме се озовали на отсрещния бряг. – Но Берн е малък град и по-добре ще е да не ни виждат заедно.

– Съвършено вярно – кимам. – Ще взема асансьора.

– Асансьора? Не е ли той пълен с неприятни спомени?

– Ако е пълен само със спомени, това не е опасно – отвръщам.

И ние се разделяме.

И тъй, ядката е вече извадена, макар и парче по парче – мисля си, додето старото подемно съоръжение ме възнася към горния град. – Историята е сглобена отзад напред и отпред назад, изобщо по тоя малко хаотичен начин, по който децата нареждат кубчетата, за да се получи цялото изображение на петела или кучето. Така образът на кучето е вече налице и цял-целеничък, въпреки че то междувременно е станало жертва на кучешка смърт.

Обаче всичко това е само история. История съвсем не без значение за разбиране отделни особености на сегашната ситуация и все пак история. Гибелта на Ганев слага точка на собствените му грижи, но не и на моите. Защото ако историята е сглобена, то досието все още е разкъсано на три части. И само едната от тях е в ръцете ми, или по-точно под един от краката.

Излизам от асансьора. Площадчето пред църквата е пусто. Поемам по първата пресечка, озовавам се на главната улица и десет минути по-късно вече съм до колата на Беренплац. Едва сега, когато тръбният глас на немеца е престанал да бучи в ушите ми и мислите ми са се уталожили, усещам, че черепната ми кутия е доста натъртена и доста ме наболява. Време е най-сетне да се прибера в тихия дом сред оня тих квартал и да потъна в тих отморяващ сън.

Поемам край парламента по посока на моста. Светещият циферблат на волвото ме осведомява, че е само десет и половина, ала улиците са отдавна пусти, сякаш е дълбока нощ. Влизам в Кирхенфелдбрюке и улавям зад себе си някакъв блясък на фар, ала това е вероятно фар на мотоциклет, завил встрани, защото зад гърба ми няма кола.

Когато разбирам, че съм сгрешил, вече съм на средата на дългия мост. Две циментови червено-бели пирамиди, от рода на тия, които се поставят при поправка на шосетата, препречват пътя ми. Платното обаче не е в поправка и пирамидите вероятно са току-що сложени и светването на оня фар е било именно сигнал, за да бъдат сложени, и изобщо наврял съм се в грижливо приготвения капан и точно според предвижданията на противника.

Предвижданията, разбира се, не са резултат на бог знае каква проницателност. Кирхенфелдбрюке е единственият мост, по който може да се влезе в Тунщрасе без далечни отклонения и аз, също като всички останали жители на Остринг, неизменно се прибирам по тоя мост, така че съвсем логично е било, вместо да ме гонят и дебнат насам-натам из града, да се притаят тук и просто да чакат. По-важното е защо съм им потрябвал. Само че моментът съвсем не е подходящ за размисли.

Спирам по необходимост колата и тутакси се готвя да дам стремително на заден ход, когато двама души изтъркулват зад волвото две добавъчни пирамиди. Няма мърдане. Между другото и защото тия двамата държат пистолети. И мостът е достатъчно добре осветен, за да забележа ясно, че цевите са вдянати в заглушители. А когато един пистолет носи заглушител, вероятността да бъде пуснат в ход при първа необходимост значително нараства.

Между двете платна на моста се разтяга висока желязна бариера, тъй че всеки опит за маневриране е изключен. Няма мърдане. Още повече, че в същия този миг, прескочили изневиделица бариерата, на два метра пред колата застават още двама души. Също с пистолети. И също с подозрително удължени цеви.

Трябва да призная, че са избрали наистина най-удобното място, за да ми теглят куршума. А аз съм им помогнал, като съм се явил и в най-удобния час. Мостът е отчайващо пуст. Няколко сподавени изпуквания и Пиер Лоран е свършен. Което още е половин беда. Лошото е, че заедно с Лоран ще отиде и Боев. И дали ще ме хвърлят в шейсетметровата бездна, отвъд парапета на моста, вече мъртъв, или все още жив, това е подробност, която едва ли ще заинтересува дори и следствената полиция.

Двамата, изправени пред фаровете на колата, са ми добре познати от скорошната среща в един асансьор. И този отдясно, в шоколадения си костюм на светли райета, който вече е имал време да се изтупа от праха, в същия момент ми прави небрежен знак с пистолета: „Слизай!“

Да не се подчиня би значело все едно да ми стреля през джама. Отварям покорно вратата и давам вид, че се готвя да изляза. Ала вместо да изляза, само с бърз жест подхвърлям една от сините капсулки, които нося за всеки случай в джоба си. И без да протакам, повтарям жеста, но този път в обратна посока, към задницата на колата.

Не очаквайте гръм и трясък. Само две ослепителни кълба от пламъци, които се извиват като огнен вихър и тутакси угасват. Заедно с тях обаче угасват и непознатите типове.

Няма време за губене. Такава адска светлинна експлозия по средата на главния мост не може да остане незабелязана дори в един заспал град и дори този град да е Берн в най-късните нощни часове, и по-точно в десет и половина вечерта. Изскачам от колата, измествам светкавично едната пирамида, а сетне и втората, едното тяло, а сетне и второто, сядам обратно зад волана и потеглям с пълна газ. Едва съм поел по Тунщрасе и зад гърба ми се разнася воят на полицейска сирена. Не е чудно подобен вой да се появи и насреща ми. Затуй свивам в първата глуха пресечка и се отправям с досадни, ала своевременни обходни маневри към спокойния си дом.

Един спокоен дом наистина. И един съвсем спокоен град. Но чието спокойствие почва да става зловещо.