Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 19 страниц)

– Ти луд ли си! – прошепва стреснат Борислав, когато, отворил вратата, се сблъсква с мене.

– Стремя се да не стигам дотам – промърморвам, като го избутвам навътре, и блъсвам вратата зад гърба си. – Дай нещо за пиене!

Той ме въвежда в уютния си хол, горе-долу като моя, но без този отморяващ зелен цвят на тапетите, слага на масата бутилка уиски и тръгва за помощните материали.

– Остави – спирам го. – Ще мина и без лед. Няма време.

Наливам си два пръста от медикамента, изпивам го на един дъх и съобщавам:

– Боян хлътна. Отивам да го отървавам. Срещата е след половин час във вилата на Ралф Бентън. Вероятно Бентън е шеф на цялата комбинация. Затуй до сега е стоял в сянка.

Наливам си още един пръст, колкото да не стоя без работа, и добавям:

– Друго. Ето ти този ключ. Мотото е „Зебра“. Банката е Кантонал банк. Сейфът е на Ганев или, ако щеш, на дъщеря му. Вътре се намира втората част на досието: имената. Измъкваш я утре, още рано заранта, и я изпращаш по предназначение. И още нещо: трябват ми справки за една вила в Лозана. Регистрирана е вероятно на името на Горанов или на дъщеря му. Издири строителната фирма, а също и другата – при тия думи правя многозначителен жест – в случай, че има такава. И в случай, че има такава, намери човек, способен да свърши работа.

Изпивам споменатата вече добавка и подхвърлям просто за уточнение:

– Боян, разбира се, ще го върнеш! А сега да изчезвам!

Борислав не е продумал ни дума, защото всичко е ясно и без думи. И макар по лицето му да личи, че подир толкова дълга раздяла копнее за приятелски разговор, едничкото, което най-сетне казва, е от значение само професионално погледнато:

– Значи комбинацията с колата остава същата?

– Същата: редът на улиците по реда на дните.

Стискам му ръката, потупвам го бащински по рамото, макар да е почти на моите години и да ме надвишава на ръст с една дреболия от няколко сантиметра – чудесен партньор за Флора, трябва някой ден да му го кажа – и изхвръквам навън.

* * *

– Доведете младежа! – нарежда късо Ралф на шофьора.

И като се обръща към прислужника, застанал ни жив, ни умрял до мене, подхвърля:

– А вие вървете оттатък!

После добавя любезно по мой адрес:

– Сядайте, Лоран. Какво ще пиете?

– Същото, което и вие, Бентън. И по възможност от същата бутилка.

– Какъв бич за новите времена… – промърморва меланхолично американецът, като се отправя към количката с напитките.

– Кое по-точно?

– Мнителността.

– Обичайна предпазливост, драги, нищо повече. И съвсем естествена, струва ми се, след като вчера по обяд вашите хора се постараха и донейде успяха да ми нанесат побой, снощи се опитаха да ме убият, а днес отвлякоха младия ми приятел.

– Неизбежни служебни процедури, Лоран. Знаете, че не аз съм ги измислил. Аз съм само един чиновник. Също както вие. Едно безлично звено в системата. И което няма право на приятелски чувства.

Той говори с обичайния си тих глас, един апатичен глас, който едва ли е способен да изразява нещо друго освен спокойствие и безучастие. Също като черните меланхолични очи, с тоя странно отсъствуващ поглед, сякаш скрит в полумрака под клепачите. Също като ленивите жестове, с които налива на двама ни по чашка калвадос.

– За ваше здраве, Лоран!

Готов съм да му кажа нещо по въпроса за здравето, ала в тоя момент шофьорът въвежда Боян. За щастие цял-целеничък. И без видими следи от телесни повреди. Момъкът ми отправя бегъл поглед, в който предаността е примесена с чувството за вина, и свежда очи. Иска ми се да му подхвърля нещо ободрително, но усещам, че гърлото ми е свито. Беше тръгнал тъй доволен от сериозната си задача и тъй щастлив, че ще заслужи доверието, и едва потеглил, се бе провалил. Ще ми се да му кажа, че трябва да свикне да преглъща огорченията… че иначе няма да стигне и до победите… че тия неща всекиму могат да се случат и не са чак толкова фатални. Но какво мога да му кажа в тая вила на ЦРУ и пред тоя човек на ЦРУ, който ни наблюдава флегматично през полуспуснатите си клепачи.

– Хайде, тръгвай си – промърморвам. – Прибирай се и не се безпокой.

„Прибирай се“, това значи връщай се в страната и Боян го знае, както знае, че няма да се върне като победител. Той ме поглежда още веднъж, посрамен и угнетен, и само кима с глава.

– Не се безпокой – повтарям, за да му вдъхна малко кураж. – Никой не е умрял.

И вдигам ръка за сбогом. А той поема към изхода с тия мудни инертни стъпки, с които крачат победените.

– Вашите хора, изглежда, са чувствителни – установява Бентън, когато оставаме сами.

– А вашите не са ли?

– Разбира се. Но най-вече към болката. Допускам, че това е един плюс. Нашият занаят не е за сантиментални хора.

Не намирам за нужно да възразявам. Американецът също мълчи и аз използувам паузата, за да премисля още веднаж следващия ход. Рискован ход. Но от друга гледна точка – не чак дотам. Двете части на досието, включително и най-важната, са вече осигурени за Центъра. Боян ще поеме обратния път. Борислав е вън от подозрение. И едничкият залог в тая игра с открити карти остава собствената ми персона, А когато рискуваш само себе си, играта върви по-леко. Иначе е все едно, като че играеш с държавни средства.

Американецът стои прав, навярно за да не мачка излишно новия си костюм в цвят кавяр, и небрежно облегнат на камината, търпеливо чака. Той знае много добре, че не съм дошъл само за размяната на пленниците, но държи да ми покаже, че не бърза. Аз също не бързам. Особено додето сме тук, в тази екипирана от ЦРУ сграда. Искам да кажа, екипирана с подслушвателни апаратури.

– Не знам трябва ли да ви благодаря за станалото, или мога да си тръгна и без тия светски етикеции – избъбрям, като ставам.

Бентън ме поглежда с едва доловим нюанс на изненада и уловил погледа му, аз правя красноречив жест към вратата в смисъл „нека излезем навън“. Сянката на учудване в черните очи се заменя от сянка на насмешка, но все пак той кима и ние тръгваме заедно към изхода.

– Надявам се, не сте замислили някой глупав трик – подхвърля американецът, когато излизаме на асфалтовата алея.

– Бъдете спокоен – отвръщам. – Тия неща са ваш монопол. Исках просто да избягна апаратурите, с които навярно ви подслушват. Защото у вас, ако се не лъжа, системата е именно такава, нали: всеки подслушва другия.

– Не се грижете за системата ни. В случая тя е съвсем без значение. Не вярвам ние с вас да имаме да си кажем такива неща, дето не бива да стигат до трето лице.

– Ще се убедите, че се лъжете, Бентън. И то само след няколко минути. Една малка разходка из гората – и готово. Освен ако се боите от тъмното.

Той не си дава труд да отговори и ние поемаме бавно нагоре по алеята. Разбира се, не е чак толкова тъмно, та да те побият тръпки и флуоресцентните лампи, макар и поставени доста нарядко, достатъчно ясно осветяват пътя ни.

– Вие имате късмет, Лоран… – промърморва по едно време американецът.

– Това и други са ми го казвали, но за жалост без валидни обяснения.

– Имате късмет, че ви надуших много късно… Че тия разни жени отвлякоха вниманието ми и много късно ви засякох… Иначе отдавна вече щяхте да сте вън от играта…

– А вие какво щяхте да спечелите? Щяхте само да развалите карето ни, това мило и тихо каре, и да се лишите от предстоящия разговор.

И като снишавам тона, казвам:

– Искам да ви предложа нещо, Бентън. Но за да ви го предложа, трябва най-първо да знам от какво всъщност се интересувате – от брилянти или от досиета…

– От целия пакет – отвръща също тъй тихо Ралф и без секунда забавяне, сякаш отдавна е очаквал репликата.

– Ако разполагах с целия пакет, нямаше да бъда вече тук и да водя разговори с вас – забелязвам. – А и на вас, мисля, целият пакет не ви е нужен. Нужни са ви камъните.

– На мене лично, да! – потвърждава американецът. – Само че аз имам и шефове.

– Вижте, Бентън: вие сте професионалист, значи трябва да ви е ясно, че тия досиета вече не струват много нещо, след като ние сме в курса на нещата.

– На мене лично ми е ясно. Само че аз имам и шефове.

– Стига сте ми тикали в носа тия ваши шефове – промърморвам с нотка на раздразнение.

– Вие също сте професионалист, а все пак, изглежда, не разбирате – произнася спокойно събеседникът ми. – След като този малък, но така добре организиран информационен център бе разнебитен от необмислените действия на Гораноф, след като Пенеф на свой ред се провали, след като стана ясно, че най-различни сили по различни подбуди са проникнали в един до вчера строго законспириран сектор, съвсем естествено е моите шефове да настояват за една поне частична реабилитация на службата ми. И тази реабилитация ще трябва да я заплатите вие. Вие лично, а не някой дребосък като онова ваше хипи. И понеже няма с какво друго да я заплатите, ще се наложи да ви вземем живота.

Думите, макар и лишени от евтини заплашителни интонации, звучат достатъчно сериозно, но аз все още не знам доколко са наистина сериозни и доколко Ралф се старае – както е редно в началото на едрия пазарлък – да ми внуши да не си придавам излишна тежест, защото един човек пред прага на гибелта няма особена тежест.

Ние сме стигнали до заобления хребет и от едната му страна, долу в ниското, почива мирно кварталът на вилите, осеян с лампи, хвърлящи къси ярки лъчи върху гъстата листовина на дърветата. А от другата страна тъмнее гората, в която осветената пътека се разтяга като някакъв глух и пуст коридор. Тръгваме бавно по тоя коридор, додето стигаме първата скамейка, онази същата, където бях заварил Виолета с малкото мече в скута.

– Можем да седнем – предлагам.

Ралф поглежда подозрително дървената седалка, попипва я гнусливо с ръка, сетне промърморва:

– Защо не! Сядайте.

Сядам прочее, додето той остава да стърчи до скамейката, за да не би случайно да изцапа тоя великолепен сив костюм с цвят кавяр.

– Вие знаете много добре, Бентън, че да пречукате един или двама като мене, това не е никаква реабилитация. И като разумен човек навярно разбирате, че една показна реабилитация е празна работа и че единствено съществена е печалбата.

– Вие сте упорит човек. Не чухте ли: имам шефове. А вие знаете, че в система като нашата това решава всичко.

– Нищо не решава. Прибирате брилянтите и изчезвате.

– Не говорете глупости – отвръща той.

Сетне поставя безупречната си черна обувка на седалката, вглежда се в нея и вдигнал ненадейно очи към лицето ми, запитва:

– А вие имате ли диамантите?

– Засега не.

Американецът се засмива с късия си невесел смях.

– Така и предполагах.

– Не бързайте да предполагате. Уверен съм, че в най-близко време наистина ще разполагам с тях. И то само заради удоволствието да ви ги предложа.

– И те ще бъдат вероятно от рода на тия, дето вече ги предложихте на Пенеф.

– Не съм предлагал нищо на Пенев.

– Не ви вярвам. Но това в случая е без значение… И по кой начин смятате да си осигурите брилянтите?

– По най-простия: като бръкна в скривалището.

– Надявам се, че това не е онуй скривалище, дето вече доста хора бъркаха…

– Не, разбира се. Нямам предвид сейфа в хола на Горанов.

– А какво имате предвид?

– Нещо, което никой не подозира. Никой, включително и дъщерята на Горанов, която вашият Кьониг идва да обсажда с хитроумните си въпроси. Но съгласете се, че да ви разкрия скривалището, това би значело да ви дам брилянтите. Казах вече: готов съм да ви ги дам. Но не срещу пирони. За вас – брилянтите, за мене – досиетата.

– Изключено – поклаща глава Бентън. – За мене – целият пакет, за вас – останалото.

И за да намекне по-ясно кое е това „останалото“, той прави красноречив жест към слепоочието си, сякаш си пуска куршума.

Изобщо преговорите започват тегаво и всеки предявява максимални претенции, ала това е съвсем естествено, защото в подобна сделка винаги трябва да пледираш за максималното, ако искаш да изтръгнеш от партньора минималното. Най-сетне, изморен от безплодните пререкания, американецът благоволява да стъпи на по-здрав терен:

– Чувайте, Лоран: дори да ми предложите наистина тия хипотетични диаманти и дори да съм готов да ви върна жеста, това едва ли ще ви задоволи по простата причина, че не разполагам с досиетата.

– Искате да кажете „с целите досиета“ – поправям го.

Той ме поглежда малко по-остро от обичайното и кима:

– Значи сте в течение…

– Напълно. Мога дори да ви доверя, че единият фрагмент от бумагите е вече в ръцете ми, макар и под формата на фотокопия.

И понеже отново вдига глава и ме стрелва с поглед, бързам да добавя:

– Само не се възпламенявайте. Не съм дотам лекомислен, че да ги нося у себе си. Обаче вие имате останалите два фрагмента…

– Може би – отвръща уклончиво Ралф. – Но аз лично в момента разполагам с един-единствен.

– Имената?

– Не, кадровите бележки.

– Това е почти нищо – промърморвам.

– Това е всичко – разтваря ръце в красноречив жест американецът. – И забележете, засега аз още съвсем не мисля да ви предлагам тия фрагменти.

– Искате да ме убедите, че се скъпите дори за тия дреболии без значение? И че не бихте ги разменили срещу едно съкровище за милиони долари? Вие просто не се чувате какво говорите, Бентън.

– Бих ги разменил може би – подхвърля събеседникът ми. – Обаче само при едно условие: моите негативи срещу вашите негативи плюс брилянтите.

– Вие ставате прекалено алчен, драги.

– Съвсем не. Просто приемам условията ви. Защото вие няма да почнете да отричате, че негативите, които бихте ми предали, са копия. Вярно е, че и моите също са копия. Но за вас копия или не, това е без значение. А аз, с двата фрагмента на ръка, ще мога поне отчасти да задоволя началството.

– Не, вие наистина сте ненаситен – произнасям със сянка на скръбно примирение.

– Аз съм великодушен, Лоран. Иначе в този час вече щяха да ви правят аутопсия. Вие нанесохте вчера побой на двама мои хора, докато други четирима се лекуват в болницата от тежки обгаряния. Без да смятам днешното ви издевателство над Том. За всяка една от тия лудории вие напълно заслужавате по един куршум. А вместо туй, както видяхте, аз най-галантно освободих вашия хлапак и дори стигам дотам в своята мекушавост, че седя сега тук, в гората, и беседвам е вас. Не, моето великодушие наистина минава отвъд пределите на здравия разум. Но какво да се прави – характер.

– Вие така ме разнежихте, Бентън, че съм готов да отстъпя. Добре: дайте ми негативите в качеството на малко капаро и да смятаме, че сме се разбрали.

– Аз не работя с капаро – поклаща глава американецът. – Ще получите копията точно в мига, когато и аз получа брилянтите.

Той отново ме поглежда, ала този път погледът му е добил обичайната си сънливост:

– И все пак в сделката има едно капаро. Само че от ваша страна. И това сте вие. Не си въобразявайте, че имате дори и най-малкия шанс да офейкате. Нито да вършите някакви лудории. От тази вечер вие сте под карантина, Лоран. И макар може би да не го забелязвате, дори и в тоя момент сте под карантина.

Не правя глупашки опит да се оглеждам. Нямам основание да се съмнявам в думите му и мога да бъда почти уверен, че нейде в съседство верният Тим или някой от този род се е притаил с пистолета си, предвидливо съоръжен със заглушител, или стиска някой от тия ножове, които напоследък тъй често се забиват в гърбовете на съседите ми.

– Ваша работа, Бентън – произнасям примирено. – Само че, мисля, вече ви казах: за да сложим ръка на брилянтите, трябва да стигнем до скривалището. А за да стигна по-бързо до скривалището, ще ви моля да не ми се пречкате. Упражнявайте карантината си, но не ми се пречкайте и не ме въвличайте в боксови мачове. Не мога да искам от вас да изоставите тия старомодни методи, те са станали ваша втора природа, обаче, моля ви, не ме обременявайте с тях поне следните няколко дни.

– Аз съм мек човек, както знаете – признава Ралф неохотно, сякаш е принуден да разкрие ахилесовата си пета. – И не държа да ви развалям физиономията. Но това зависи и от вас. Придържайте се към правилника и никой няма да ви се пречка.

Той натиска копчето на кварцовия си часовник и забелязва:

– Развалихте ми вечерта с тия ваши пазарлъци. А можехме да направим едно предпразнично каре с онези две пепелянки.

– О, „пепелянки“!… Вие сте прекалено жесток спрямо тия две безпомощни жени.

– Имате пълно основание да ги щадите – съгласява се американецът. – Ако не бяха те, да ми отвлекат вниманието с дивотиите си, вие отдавна вече щяхте да фигурирате в графата на покойниците.

– Не се притеснявайте – отвръщам, като ставам. – Има време за всичко. За всичко и за всички.

И ние бавно потегляме назад към тихия и мирен квартал, където в тоя момент може би две жени сънуват прекрасни и страшни сънища, изпълнени с мрачни кошмари и сияйни брилянти.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Розмари не спи. Тя седи на дивана на обичайното си място и в обичайната си поза, кръстосала разголени крака и обърнала лице с напрегнат израз към вратата, дето в тоя миг се появявам.

– О, Пиер! Как ме изплашихте.

– Не ме ли очаквахте?

– Цяла вечер това правя: очаквам ви. И си ям нервите. Помислих, че пак са ви нападнали… че може би даже няма никога да ви видя.

Петте или шестте недопушени цигари в пепелника потвърждават думите й. Обикновено такава е нейната порция за целия ден.

– Излишно се безпокоите, мила. Покушения не стават всяка вечер. Даже и в нашия мирен Берн.

– Вие сте едничкият човек, на когото мога да се осланям, Пиер! Дори тази Виолета се оказа една малка неблагодарница…

Вдигам предупредително ръка, за да я приканя да смени плочата, и забелязвам без връзка:

– А вашите приятели импресионистите? Портретуването на мига или как беше там? Изобщо неуловимото и вечно променливото…

– Напоследък промените са предостатъчни и тук, около нас – отвръща жената. – За жалост всички до една не твърде приятни.

– Вината е наша: не знаем да се радваме на живота – произнасям дълбокомислено. – Какво ще кажете за една разходка тия дни до Женева?

Тя ме поглежда изненадано, дешифрира настойчивия ми поглед и отвръща:

– Защо не! Тъкмо ще видя татко.

„Татко Грабер“, поправям я наум, но премълчавам и поемам към кухнята. Розмари обаче ме сподиря и понеже усещам, че ще се пръсне от желание да мн каже нещо, подминавам кухнята и излизам в градината през черния вход.

– Защо тази вечер се държите като смахнат? – пита тя, като снишава глас, респектирана от затворническия ми жест. – И какви са тия странни мимики? Нима мислите, че ни подслушват?

– Сигурен съм.

– И откога?

– Вероятно от смъртта на Пенев. Оттогава нещата твърде много се сгъстиха.

– А какво е това пътуване до Женева?

– Не мога да ви кажа нищо, преди да се изясни едно друго обстоятелство.

– Ще ме карате пак да си ям нервите…

– Защо ще си ядете нервите? Дайте по-добре да хапнем пържени яйца с шунка.

Пътуването се осъществява чак в сряда заранта, тъй като едва вторник вечер намирам лаконичното указание на Борислав в тайника-волво и трябва да предприема отегчителни двучасови маневри, додето се отърва от поредния си брояч. Бентън е изпълнил обещанието: никой не ме закача, ала за сметка на туй неотстъпно съм броен. Тъй че отскубвам се от наблюдението само за няколко минути, а сетне отново и съзнателно се напъхвам в полезрението на брояча, за да не предизвиквам излишни съмнения.

Сряда според поверието също е лош ден, понеже е точно средата на седмицата. Само че ако се вярва на поверието, понеделник е още по-лош, без да говорим за вторник, чието мрачно реноме не се нуждае от коментарии, както и за четвъртък, а най-вече за черния петък, тъй че трябва да стигнем до събота и неделя, които пък са почивни дни.

Примирявам се прочее с нерадостната прогноза за срядата и предлагам на Розмари да вземем нейната кола. Този червен Фолксваген е наистина доста фрапантен, обаче тъкмо това най-добре ще покаже на преследвачите добрите ми намерения. Да се надяваш, че с такава алена кола ще се стопиш в движението, е все едно, като да разчиташ, че можеш да скриеш камила сред стадо гъски.

– Вашето волво повредено ли е? – осведомява се жената, додето забърсвам предното стъкло на фолксвагена.

– Съвсем не. Боя се дори, че е снабдено в мое отсъствие и с някоя добавъчна част.

– А какви са гаранциите, че и аз не съм обект на подобно внимание?

– Гаранции няма. Но имам чувството, че напоследък някои хора са загубили интерес към вас, мила. А дори, боя се, и към Флора.

– Включително и вие? – възклицава тя с присторено учудване.

– Знаете добре, че моят интерес винаги е бил насочен към един-единствен обект. Аз не съм импресионист.

Заранта е слънчева и обещава топъл ден, което може да е добро, а също и недотам добро в зависимост от степента на топлината. Оставям на Розмари грижата да се оправя с колата, която в края на краищата е нейна, а не моя, ала все пак я предупреждавам да не превишава без нужда скоростта и изобщо да не създава впечатление, че бягаме от нещо.

Въпросното „нещо“ аз го виждам достатъчно ясно в огледалото на ретровизора и то е конкретизирано в черния и елегантен като лачен чепик ситроен, който с привидна нехайност ни следва от разстояние.

– Това дразни… – промърморва Розмари, забелязала също ситроена.

– Само в началото. Само докато свикнете. А сетне се превръща в привичка. И дори се засягате, ако няма никой подире ви. Чувствувате се обиден и пренебрегнат.

– Имам впечатлението, че вие отдавна сте свикнали.

– Не съм запазил спомен за началната дата.

– Изобщо аз нищо не знам за миналото ви, Пиер. Онази вечер, когато чаках да се върнете, изведнаж си помислих, че ако не се върнете, така и ще си отидете от живота ми, без да съм научила нещо за вас. Странно наистина: живееш дълги месеци с един човек, под един покрив, в едно легло, а не знаеш нищичко за него, за миналото му, за детството…

– Какво има да знаете за детството ми, когато нямам детство – отвръщам небрежно. – Аз съм едно подхвърлено дете, израсло в сиропиталище, а не като вас – в заможно семейство.

– О, заможно семейство! – обажда се тя подигравателно. – Това е просто част от фасадата, скалъпена от Грабер. Заможно семейство!

Тя натиска нервно клаксона, противно на правилата, за да подкани камиона пред нас, заел средата на платното, да се дръпне вдясно. Сетне изсвирва още веднаж и още веднаж, додето камионът, макар и без излишно бързане, най-сетне освобождава пътя.

– Кварталът, дето живеехме, бе наистина богаташки квартал, само че ние не бяхме богати и баща ми бе успял да се сдобие с таванското апартаментче единствено с помощта на своя шеф, който разполагаше с осемстайна квартира на белетажа. Но таванският апартамент трябваше да се изплаща не от шефа, а от баща ми и тази проблема за изплащането ангажираше всичките му мисли и всичките му средства и това бе цяла система от хитроумни ходове – да взема заем от една банка, за да погасява заема в друга банка и да изплаща една ипотека, за да прави друга ипотека…

Тя замълчава и вперила поглед в летящата към нас лента на пътя, произнася:

– Защо ли всъщност ви занимавам с тия неща…

– Ако смятате, че не съм достоен за доверието ви, можете и да не ме занимавате.

– Глупости. Просто не искам да ви отегчавам. Защото това е една наистина отегчителна история. Тия операции се превърнаха за баща ми в дело на живота му, в мисията му на тоя свят и тази мисия той по-късно великодушно ми я прехвърли на мене, защото всичко това, викаше, ние за тебе го правим и апартаментът ще остане на тебе, и трябва да помниш, че родителите ти са пожертвували всичко, за да ти осигурят покрив над главата, а колко са тия, дето могат да се похвалят, че имат собствен покрив над главата. Покрива той го бе получил по височайшата милост на шефа си, но услугите, дето ви ги правят богатите, обикновено се плащат скъпо и тая услуга зароби баща ми за цял живот и единствената му надежда бе, че всичко ще се уреди, когато стане главен касиер, обаче той така се и пенсионира, без да стане главен касиер, а след като се пенсионира, операциите по изплащането още повече се усложниха и той от грижи и напрежение така се бе изтощил, че една пневмония за два дни го отнесе в гроба.

Слушам историята й, наистина прозрачна история, и разсеяно наблюдавам прелитащия край нас пейзаж, един също прозаичен пейзаж и доста чужд на цветните картички за туристите: голи хълмове, разпарчосани от ръждиви огради, разровени терени, дето жълти багери гребат червеникава пръст, скучни сиви зидове или слепи калкани на индустриални постройки. Защото и в Швейцария, както на много други места, делничната реалност е доста по-различна от поетичните изображения, както не без основание бе отбелязала простодушната Виолета.

– За тоя покрив над главата – чувам гласа на Розмари – аз също трябваше да плащам още от детинство, макар и не с пари. Класът, дето ме записаха, бе почти само от богаташки деца, понеже кварталът беше такъв, и те ме гледаха пренебрежително и, разбира се, наум не им минаваше да ме канят у дома си и това не бе бог знае каква трагедия, понеже не бях умряла за рождените им дни. Само че, макар да ме гледаха пренебрежително, те добре забелязваха с какво съм облечена, а аз винаги бях облечена с най-евтините дрешки, тия, дето ги продават в магазините на Мигро, докато останалите деца се обличаха в магазините на Бон Жени и други подобни, затова почнаха да ми викат мис Мигро и аз плачех от унижение – насаме, разбира се, – но когато казвах на майка си, че ми викат мис Мигро и че искам да се преместя в друго училище, тя отвръщаше, че това било за мене една добра школа и че така съм щяла да науча къде ми е мястото, а баща ми казваше, каква полза да вървиш при бедните, ако може човек да научи нещо, то не е от бедните, а от богатите, на което майка ми отговаряше, ти пък не се обаждай, защото, като работиш цял живот на богатите, не виждам какво си научил от тях, освен да броиш парите им.

– Не натискайте толкова газта, намалете малко – казвам, като забелязвам, че стрелката трепти на 130, а ония зад нас почват да нервничат и също надуват.

– Вярно, увлякох се – промърморва Розмари и поотпуска педала. – Щом се развълнувам за нещо и почвам да препускам…

– Значи не ви преместиха в друго училище?

– Не ме преместиха в друго училище. Но по едно време в нашия клас дойде едно ново момиче, което също не бе от заможните, макар да не се обличаше чак от Мигро, и с което постепенно се сприятелихме. „Сприятелихме“ е силно казано, понеже то бе от тия, мълчаливите и саможивите, но във всеки случай излизахме понякога заедно и отивахме най-често в картинната галерия на Пти пале, понеже баща му бе уредник в Пти пале, и това бе за мене истински празник, да се разхождам из тези светли и тихи зали и да разглеждам всички тия прекрасни картини, защото в ония години съвсем не бях разглезена от зрителни излишества и в къщи нямахме дори телевизор – трябваше да се пести за ипотеките, – а на кино ме пускаха само когато ни водеха от училището. Полин познаваше всички тия съкровища и ми обясняваше някои от тях, как Зевс дошъл при Даная под формата на златен дъжд и как Сузана била издебната от сладострастните старци, но мене най-много ме привличаха тези картини, дето нямаше нужда да се обясняват, и особено пейзажите, и особено платната на импресионистите, може би зарад странните цветове, защото с тия странни цветове и най-прозаичното ставаше някак празнично и можех да гледам до забрава една река и една гора, и едно небе, и да се пренасям някъде далеч, и да се усещам притихнала и спокойна, сякаш че лежа сред високата трева, галена от тихия ветрец и вперила очи в облачно – слънчевите простори на небето.

В далечината отдясно и отвъд бензиностанцията се е появил яркожълтият навес на крайпътно заведение.

– Бих пила едно кафе – подхвърля Розмари, като намалява скоростта.

– Добра идея – кимам, като поглеждам все пак за проверка часовника: девет и нещо, има достатъчно време.

Настаняваме се край една маса пред заведението. Мястото е достатъчно видно, за да хрумне някому мисълта, че замисляме нещо повече от мирна закуска. Вероятно такова е и мнението на ония от ситроена, които гарират в паркинга зад бензиностанцията.

– Значи оттогава се посветихте на изкуството? – запитвам, когато ни донасят кафето с обичайната сметана и неизбежните кроасани.

– Да, но това беше само един детински проект без последствия – уточнява жената, като разбърква машинално захарта. – Понякога Полин ми даваше за в къщи някой от албумите на баща си и аз научавах постепенно историята на всички тия художници, и плачех над тъжната участ на Ван Гог и Гоген и на бедния Сисле, и все повече заживявах с мечтата да стана като бащата на Полин, а понеже Полин ми бе казала, че за това е нужно да свърша история на изкуството, постепенно свикнах с мисълта, че такъв ще бъде пътят ми – да свърша история на изкуството. Само че когато наближи времето на гимнизиалната диплома и трябваше да споделя своята мечта с баща си, той каза, че това са детинщини, че не разполага с никакви средства, за да ме издържа в университета, че положението с ипотеките е по-зле отвсякога и че единственият изход е да постъпя в курса за секретарки и да го завърша час по-скоро, за да се изплати най-после този покрив над главата ми, който ще бъде мой покрив за цял живот.

Тя престана да бърка с лъжичката, сетила се най-сетне, че се е увлякла, налива сметана от каничката и потапя в чашата върха на един кроасан. Сетне отхапва малко и отпива от кафето.

– Но вие знаете, Пиер, че човек не се разделя лесно с мечтата си, особено когато това е младежката му мечта и най-голямата му мечта. Казах на баща си, че сама ще си търся средства за следване и ще работя какво да е, за да следвам едновременно, а той каза, е добре, щом искаш аз и майка ти да застанем на улицата като просяци да продаваме цветя, за да изплащаме ипотеките, додето ти се занимаваш с твоето следване, прави каквото знаеш. Той вече бе пред пенсия и повишението му очевидно никога нямаше да се състои и възможността да тръгне да продава цветя не бе чак тъй невероятна и аз ясно си го представях, застанал с майка ми като просяк до някой ъгъл на рю Мон Блан, и тая картина бе тъй непоносима, че изоставих проекта за следване и влязох в курса по машинопис и стенография. Така свърши приказката.

– Първата приказка – поправям я. – За да почне втората.

– Коя „втората“? – запитва Розмари.

– Ами тази на скъпоценните камъни.

– Е, да. Може да се подигравате, но изкушенията на красотата, изглежда, са ми били орисани за цял живот. Всички тия разкошни камъни в оная фирма… Тези късчета втвърдена светлина… най-чистите бои… и най-звучните… Но какво да ви говоря, вие нямате никакво отношение към красотата дори като парична стойност. А в тая къща аз научих не само как се правят камъни, но и как се правят пари. Бразилският бедняк лишава земните недра от хилядолетните кристали, а сам той бива ограбван от собственика на мините, който на свой ред бива ограбван от износителя, който пък е жертва на производителя, а производителят – на ангросиста, а ангросистът – на бижутера, като, разбира се, разходите по цялата верижна операция се заплащат от купувача, който е и главният потърпевш.

Назад к карточке книги "Тайфуни с нежни имена"