Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 19 страниц)

– Между десет и единайсет – бързо действуват – промърморвам.

– Остави тия подробности на полицията, момчето ми. По-важно за нас е: чий е следващият ред.

– Уместен въпрос. Радвам се, че се сещаш за него.

– Какво радостно има тук?

– Така по-лесно ще разбереш ползата от сътрудничеството с мене.

– В случай, че играеш чиста игра – подхвърля Флора.

– За това не се безпокой. Безпокой се за друго: ти имаш опасни съперници, скъпа.

– Виждам го и без да го казваш. Надявам се все пак, че те са и твои съперници.

– Аз не се интересувам от…

Фразата остава недовършена, защото дамата ми е направила предупредителен знак за приближаването на келнера. А когато Феличе се отдалечава, разговорът взима друга насока:

– Какво, срещата уредена ли е?

– Тъкмо с това дойдох да те ощастливя.

Думите звучат с интонацията на доста мрачен хумор.

– Къде и кога.

– Точно в шест. Долу, на входа на асансьора. Предполагам, че знаеш къде е.

– Кой асансьор? Онзи при катедралата? – питам невинно.

– Именно. Не другия на Емпайър Стейтс Билдинг.

* * *

До шест часа е още далече. И понеже Флора е предпочела да остане да пазарува нещо на главната улица, аз потеглям с волвото към Остринг с намерение да науча някои допълнителни подробности за убийството от милата Розмари, която е винаги в течение на всичко.

Розмари обаче не е в къщи. Подир паметната нощ у Флора в отношенията ми с квартирантката е проникнала лека хладина. Съвсем лека и едва забележима, но все пак хладина.

– Имам впечатлението, че вие твърде присърце и прекалено самоотвержено се заехте с атаката на тая немкиня – бе забелязала наемателката ми, когато се бях прибрал на следната заран.

– Ако не ме лъже паметта, това е задачата, която вие сама ми поставихте – опитах се да се оправдая.

– Да, но не в тоя сексуален смисъл, в който вие, изглежда, сте я разбрали.

– Сексуален смисъл… Нека да не преувеличаваме – избъбрах примирително.

– Не мислете, че ревнувам. Просто боя се за вас. Човек винаги започва с някои такива дребни отклонения от нормалния вкус, една вулгарно голяма жена или нещо от тоя род. А после съвсем неусетно стига до тежките извращения.

– Нека да не преувеличаваме – повтарям. – Направих го само за вас.

– И какъв е резултатът? Не този, който интригува вас, а другият, който интересува мене.

– Ако смятате, че такава крепост като Флора може да бъде превзета за една нощ…

– И колко още нощи са ви нужни, за да овладеете напълно укреплението? Хиляда и една нощ? Или малко повече?

– Ирониите ви почват да стават безвкусни, мила. Не отричам, че това ми доставя известно удоволствие. Изглежда, все пак ме ревнувате.

– Не си правете илюзии. Напълно ми е безразлично. И ако ме е малко яд, то е, че през цялата тази нощ не сте се сетили изобщо за мене и за грижите ми.

– Не знам как да ви убедя, че за нищо друго не съм мислил.

– Само с факти, мили. Факти и нищо друго.

– Фактите засега са, че Флора наистина се интересува от брилянтите и затова е тук.

– Това не е трудно да се отгатне.

– И че зад Флора, също както и зад вас, се крие друг човек.

– Това го подозирах.

– И този друг човек е един немски търговец по име Макс Брунер.

– Търговец на какво?

– Не на брилянти. Но както знаете, брилянтите интересуват не само бижутерите. Иначе бижутерите нямаше кому да ги продават.

– Съвсем навреме ми го обяснихте. А какви са отношенията й с Пенев?

– По тази линия мисля, че можете да бъдете спокойна. Тя направо го нарече кретен.

– Това нищо не значи. Кретените затова са кретени, за да бъдат използувани от умните.

– Убеден съм, че тя вече не разчита на него. Не знам точната причина, обаче вече не разчита.

– А какво е отношението й към мене?

– Просто ви боготвори.

Продължихме още известно време в тоя тон, ала за да не се покаже съвсем неблагодарна, Розмари все пак призна, че сведенията ми не са без значение, и изрази надежда, че ще успея в най-близко време да изясня още някои подробности и изобщо да превзема напълно масивната крепост, без това да предполага непременно, че трябва да се катеря върху нея в буквалния смисъл на думата. Изобщо всичко завърши в доста примирителен тон. И все пак в отношенията ни се бе настанила някаква лека хладина. Съвсем лека, колкото да не заврим от жега.

Изкачвам се до спалнята, за да хвърля през процепа на завесата бегъл проверовъчен поглед към насрещната вила. Полицаите навярно вече са свършили работата си. След две поредни убийства на едно и също място хората почват да добиват трудови навици и всичко върви по-бързо. Градината е безлюдна, а също и мрачният хол, чиито завеси са вдигнати и който ми се разкрива пустинен и ням. Ням и все пак по своему красноречив: значи Розмари не е отишла да успокоява онова бледо същество. Или ако е отишла, вече е изпълнила задачата си.

Няма какво повече да правя в тая празна вила, освен да чакам някой да се вмъкне, за да види и моята сметка. Излизам и поемам по алеята към гората просто за да се разтъпча и да погледна как се представя ситуацията отвън. Гората ме обгръща бавно, сенчеста и прохладна – една колонна зала, тържествена и тиха, зад чиито колонади, там в далечината, прозира смарагдовозеленото поле, а по-натам синята верига на планините, а още по-натам – заснежените грамади на високите върхове, над които синее небето.

Завивам по пътеката, за да поседна на първата срещната скамейка, обаче скамейката се оказва заета. Свито в единия й край, седи слабичко момиче с тъмна ученическа рокля и бяла якичка. А в скута на момичето лежи сиво плюшено мече. Девойката трепва, когато вижда да се приближавам, но аз бързам да я успокоя:

– Не се стряскайте… Аз съм вашият съсед… хазяинът на Розмари…

– Мисля, че съм ви виждала вече – кима девойката, която, както споменах по-рано, навярно отива към трийсетте.

– Ще разрешите ли да седна за минутка?

– Защо не? Скамейката не е моя.

– Не бих искал да ви досаждам…

– Съвсем няма да ми досаждате… Освен ако заговорите за онова ужасно убийство…

– Бъдете спокойна – отвръщам, макар че желанието ми е да заговоря тъкмо за убийството.

– Тук всички искат да ме успокояват и всички ми говорят все за неща, които още повече ме разстройват, сякаш не ти стига, че тази страшна картина все още ми е пред очите… и това тяло… и тая кръв… И дори да затворя очи…

– Няма да ги затваряте – съветвам я. – Когато искате да разсеете един кошмар, трябва не да затваряте очи, а да ги разтваряте възможно повече и да гледате тия обикновени предмети, които ви заобикалят, красивите дървета, ливадата, планините и небето… да се вслушвате в гласа на простите неща…

– Мисля, че простите неща ги разбирам – казва Виолета, като притиска до себе си мечето, сякаш то се готви да се разплаче. – Ако има нещо, което не разбирам, това са хората… И може би затуй винаги се боя от тях… дори от тези, които са любезни и дружелюбни…

– Има разни хора – произнасям нравоучително. – И въпросът не е само дали са дружелюбни, а и какво се крие зад дружелюбието им: съчувства или сметка.

– Но какво всъщност искат всички тия хора от мене? – запитва ненадейно младата жена, сякаш с баналните си поучения съм засегнал тъкмо скритата рана. – И вашата квартирантка… и оная голяма немкиня, дето тази заран ме покани на чай и торта в сладкарницата… и онзи господин Кьониг… чували ли сте такъв?…

– Името ми е познато… – казвам колебливо.

– То е познато на цял свят, защото ако вземете напосока пет души, един от тях ще е Кьониг, но аз имам предвид господина, който вчера дойде да ме пита не продавам ли вилата, ама наистина ли не я продавам, ама съвсем наистина ли не я продавам, защото той не можел да повярва, че не мисля да я продавам, след като имам друго жилище, а аз го запитах какво друго жилище, а той ми вика, че нали досега все сте живели някъде, а аз му казвам, мисля, че при такова нахалство бях в правото си да му кажа, какво значение къде съм живяла, а той отвръща, никакво значение, разбира се, просто си помислих, че сте готова да продадете ако не вилата, то поне това, другото жилище, къде всъщност беше то и има ли изглед към езерото, а аз го питам за какво езеро става дума, а той вика, ами че вие по-добре знаете, докато накрая, колкото и да беше грубо, наложи се да му хлопна вратата под носа…

Тя разказва тая малка повест, достойна за интересното заглавие „Неканен гост“, в скоропоговорка и леко задъхана, като че внезапно овладяна от порива да излее натрупаната горчивина, и аз отлично я разбирам, защото наистина не е приятно да влезеш в бащината си къща и внезапно да установиш, че си попаднал в змиярник.

– А как си обяснявате тия неща? – осмелявам се да запитам.

– Никак, ама абсолютно никак. Нали ви казвам: струва ми се, че по-лесно разбирам предметите или животните, отколкото хората.

Тя замълчава, поставя отново мечето в легнало положение на скута си, сякаш му е дошло време да спи, сетне забелязва:

– И може би така е по-добре, че не разбирам. Защото, ако почна да разбирам, боя се, че ще ми стане още по-страшно. Ето одеве например си помислих: не ме ли привлече тази немкиня нарочно в сладкарницата, за да бъде убит през това време оня нещастен човек. Навярно почвам да фантазирам и сигурно фантазирам, но почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до страшни неща…

– Около вас наистина стават известни неща – признавам. – Ако не непременно страшни, то най-малкото странни…

– Да, но защо? – запитва с измъчен израз жената. – Какво съм им направила? Какво търсят от мене?

– От вас навярно – нищо. Но може би търсят нещо от вилата. Прегледахте ли добре помещенията, дето е живял баща ви?

– Как искате да ровя, когато няма и десет дни от погребението? И като си помисля само, че са го погребали без мене. Ще повярвате ли, че научих за смъртта му съвсем случайно от един стар вестник… Така изолирано живея, че дори…

– Ах, скъпа моя!… О, Пиер… – раздават се в тоя миг зад гърба ни възклицания, чийто произход не е трудно да отгатна.

– Здравейте, Розмари – кимам, като се изправям. – Всъщност вас бях тръгнал да търся, но сега вече трябва да потеглям. Ще се видим довечера.

– Заповядайте някой от тези дни на чай, заедно с госпожицата, разбира се – предлага Виолета с уморена усмивка. – Ще ми бъде много приятно.

И тя ме поглежда малко по-продължително от необходимото, като че за да ми подскаже, че наистина държи на свиждането и че разговорът помежду ни не е приключил.

Розмари се настанява тутакси на скамейката, явно доволна, че съм й отстъпил мястото и че съм ги освободил от присъствието си. А аз потеглям надолу с тъкмо обратните чувства, защото тази Виолета, каквато е простосърдечна и настроена за излияние, е готова жертва в ръцете на моята прекрасна дама. Да се надяваме, че дамата поне отчасти ще ме информира за някои подробности. Което при установилата се помежду ни хладина съвсем не е сигурно.

Часът е шест без четвърт. Намирам се в долния град и поемам донейде преждевременно по дългата мрачна галерия, водеща към площадчето пред асансьора. Преждевременно, ала и преднамерено, защото при подобни срещи не е излишно да провериш, додето не е станало късно, дали някой трети човек не е решил да се яви неканен на срещата.

Оказва се, че се е явил. И дори не един, а може би двама. Разбирам го едва когато тръгвам с бавни кънтящи стъпки по галерията. Вероятно съм бил проследен с кола, а сега са спрели колата зад завоя и за по-голяма интимност са ме сподирили пеша. Единият върви на десетина метра зад мене под аркадите и крачките му кънтят в пълна дисхармония с моите, което, естествено, ме дразни. Би могъл поне да спазва ритъма. Другият се мъкне покрай шосето, паралелно на галерията, безшумен и заплашителен.

Всъщност, доколкото съм успял да ги засека с бегъл поглед, и двамата са заплашителни: широкоплещести и едри на ръст, изобщо кавалери по мярка за скъпата Флора. За миг ме връхлита коварната мисъл, че може би дължа това внимание именно на Флора. Обидна мисъл. Но както казва Виолета, почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до едни такива неща…

Случайно съвпадение? Подобен въпрос би могъл да възникне само пред новака. Носът ми е достатъчно трениран, за да надуши брояча не от десет метра, а от далеч по-голямо разстояние. И умът ми е достатъчно рутиниран, за да си кажа веднага, че независимо от туй, кой ги е пратил тия двамата, трябва да забравя за срещата и да се измъкна час по-скоро към горния град.

Час по-скоро, това предполага да използувам асансьора. В случай, разбира се, че успея навреме да вляза и да затръшна вратата под носа на ония двамата. Защото да пътуваш в един асансьор с такива спътници не винаги е препоръчително.

Продължавам към мястото на срещата, макар и вече без всякакво намерение за среща. Ония отзад, изглежда, са отгатнали намерението ми, защото натискат газта и почват да скъсяват разстоянието. Налага се и аз на свой ред да изоставя лицемерната походка на безцелен зяпач и също да натисна газта. Нищо чудно, че в няколко мига движението ни се превръща в състезание по бързо ходене.

Вече няма съмнение: броячите имат по-големи амбиции от едно обичайно броене. Правя бърз преглед на положението. Първата касетка с негативите е в тайника-волво. Втората лежи в миниатюрната кухина, в тока на едната обувка. Скривалището не е чак толкова хитро, но не е и съвсем ненадеждно, поне додето обувките са на краката ми. Само че в джобовете ми има и сума домакински уреди – фотоапаратът-запалка, предавателят-писалка, далекогледът, отварячката за врати, без да броим капсулите. Не, съвсем не съм готов за проверки.

Бих могъл, естествено, да подмина асансьора и да продължа по улицата край реката. Но аз я виждам вече, тази улица, и тя е достатъчно безлюдна и достатъчно дълга, за да може да ме изпълни с упование. Другото е все пак за предпочитане. Нужна е само малко бързина.

И понеже е нужна бързина, аз изведнаж побягвам, освободен от бремето на неуместната стеснителност, и се понасям към очакващия ме празен асансьор. Само че онези двамата също се затичват и вече съвсем ясно чувам стъпките им по паважа и нищо чудно, че ги чувам толкова ясно, тъй като още малко и двамата ще се изравнят с мене и ще ме притиснат от две страни, защото очевидно съм надценил възможностите си или съм подценил техните.

Напрягам последни сили и съумявам все пак да стигна асансьора с преднина от метър и нещо, обаче това е съвсем нищожна преднина и когато, озовал се в четвъртитата кутия на това древно подемно устройство, опитвам да дръпна вратата под носа им, усещам, че те с цялата тежест я теглят навън, защото тия проклети врати на асансьорите винаги се отварят навън, и единственото, което ми хрумва внезапно, е да пусна вратата също тъй внезапно и двамата точно според очакванията ми се търкулват назад и аз бих могъл да натисна копчето и да потегля, за да свърши приказката с традиционния щастлив край, само че преди един асансьор да потегли, вратата трябва да бъде затворена, а преди да изпълня въпросната операция, двамата броячи са скочили като по команда, втурнали са се напред и ето ги вече настанени в металната кутия заедно с мене и на две крачки от мене.

Двамата дишат тежко и ме гледат с тежки погледи, говорещи ясно, че ще ми платят за дяволъка. Единият, когото запомням по шоколадения костюм на светли райета, захлопва с груб жест вратата и дърпа подвижната решетка, а другият натиска копчето. Старата тромава машина потегля бавно и понеже поговорката гласи, че всяко заминаване е едно малко умиране, двамата бабаити настъпват от две страни към мене, за да ми докажат, че пословиците не лъжат.

Едрият юмрук на този отдясно връхлита главата ми, за да я сплеска в стената, но за негово нещастие главата ми не се оказва в тоя миг на уречената среща, а се забива в корема на другия отляво, докато този отдясно успява да разбие само собствения си юмрук. Аз също не съм кой знае какъв щастливец, тъй като коремът на оня тип е твърд като железобетонен бункер, обаче и моята глава не е много мека, така че резултатът е едно на едно, по-точно би бил едно на едно, ако досетливият ми юмрук не улучва едно място малко по-долу и което от приличие ще се въздържа да обозначавам.

Противникът рухва, превит от болки, които, подозирам, са адски, ала и собствената ми участ не е по-различна, понеже другият, с разбития юмрук, но с все още непоклатим ритник, е отправил наказателния си удар под ребрата ми, така че за един миг аз имам чувството, че целият кислород на вселената се е внезапно привършил, и се строполявам на пода, а онзи се навежда над мене, за да смачка с враждебен жест лицето ми, само че това е и грешката му, защото двузъбото острие на показалеца и средния ми пръст се забиват в очните му кухини, така че за да запази зрението, той е принуден да загуби позицията и да се дръпне назад, а аз му помагам, доколкото мога, като с всички сили дръпвам единия му крак и бабаитът се просва по гръб, без да пропусне изгодния случай да издрънчи оглушително с темето си в насрещната стена.

Изправям се, макар и не без известни трудности, в скромната роля на победител. Обаче победата нерядко размътва главите ни и аз съвсем съм забравил онзи, комуто съм нанесъл непозволения от съдийска гледна точка удар под корема, тъй че той сам ми напомня за себе си с ненадеен ритник изотзад, който по силата на физическите закони за движение на телата ме запраща напред, където ме очаква безпощадната твърдост на металната стена, а в това време и другият юначага вече се е изправил на нозе и аз отново съм се озовал на изходната позиция, застрашен еднакво от двата фланга, и по-нататъшното развитие на събитията не ми обещава нищо утешително. За щастие и най-мудният асансьор в края на краищата стига до своето местоназначение, в случай, че не заседне нейде между етажите, така че и старинната бернска костенурка най-сетне се дотътря до нивото на площадчето пред катедралата, където ни очакват двама господа и две-три жени с деца, но един от бабаитите, ненавиждащ вероятно навалицата, протяга ръка към копчето, за да ми сервира сега пък обратния рейс с всичките удоволствия на безгрижно пътуване към ада. За щастие децата са нетърпеливи и едно от тях е побързало да отвори вратата, като по този начин е блокирало движението на асансьора, а аз извиквам през решетката „бандити, полиция!“ и за по-голяма убедителност повтарям вика си, което принуждава нападателите да дръпнат решетката и да се отправят възможно по-далеч от вероятните усложнения, ала въпреки експедитивността, характеризираща внезапното им бягство, онзи с шоколадения костюм не пропуска на изпроводяк да ме светне под окото и да ми припомни названието на един забравен филм „Колко много звезди“.

Бернската публика вероятно обича да наблюдава сензациите, но най-вече отдалеч и пред опасността да бъдат замесени като свидетели в някаква криминална история хората, струпани допреди миг пред асансьора, се пръскат и жените дръпват настрани децата, което ми дава идеята да захлопна наново вратата и да се насоча повторно към долния град по най-краткия път, като поставя възможно най-голяма дистанция между себе си и тия необуздани броячи.

– Господин Лоран? – запитва с умерено любопитство човекът, с когото едва не се сблъсквам долу на изхода.

– Господин Брунер? – запитвам от своя страна.

– От боксов мач ли се връщате? – произнася съчувствено мъжът.

– Надявам се, че боксьорите не бяха изпратени от вас? – подхвърлям на свой ред.

– Нима видът ми е толкова немощен, та да допускате, че се нуждая от посредници?

Видът му, както вече споменах, съвсем не е немощен, обаче не толкова видът, колкото нещо в тона на човека ми подсказва, че хипотезата ми е вероятно малко прибързана.

– Предполагам, че за днес поне сте вън от играта? – забелязва Брунер.

– Съвсем не. Трябва само да се поизмия нейде.

– Тогава елате. Колата ми е тук на две крачки.

Колата наистина се оказва гарирана зад един склад и немецът, акуратен и предвидлив, изважда от багажника малка аптечка и ми я предоставя, за да почистя ожулените части на лицето със спирт и да лепна върху скулата си тънка лепенка с тоя приветлив бананов цвят на дамско бельо.

– Бихме могли да продължим с колата или да прескочим до ресторанта насреща да хапнем прясна риба – предлага Брунер.

– Безразлично ми е.

– На мене обаче съвсем не ми е безразлично. Една пъстърва с масло… ако наистина сте безразличен пред такова нещо, това значи, че трябва сериозно да се загрижите за здравето си.

Прехвърляме се прочее по импровизираното дървено мостче от отсрещния бряг и се отправяме към ресторанта с вид на скромна хижа, но прочут в целия Берн с рибните си специалитети. Пренебрегнали пръснатите на поляната маси, ние се приютяваме по на завет във вътрешността на заведението до един прозорец, гледащ към насрещния бряг, тъй че да можем да виждаме, без да ни виждат.

Оставям грижата за поръчката на Брунер, който, изглежда, е възприел простите вкусове на Флора, освен ако й е наложил своите. По една голяма пъстърва с масло, салата и шише бяло вино – така бива очертана гощавката с пълно пренебрежение към всевъзможните встъпителни тънкости и финални десерти. И едва когато яденето е приключено и кафето – поднесено, немецът си дава труд да заговори.

– Приятно градче, спокойно и тихо – забелязва той с добродушието, присъщо на сития стомах, като наблюдава брега отвъд синьозелените води на Ааре.

– Въпрос на гледна точка – отвръщам нехайно. – Напоследък някои в това градче се поминаха.

– Какво да се прави: хората умират навсякъде.

– Обаче не непременно от насилствена смърт.

– Вярно. И все пак да умреш в Берн… Това наистина не е толкова лошо: да умреш в Берн.

– Умирайте вие – промърморвам. – Аз още не бързам.

– Вярвам ви – кима сговорчиво той. – Само че нещата не винаги зависят от нас. Не смятате ли, че беглият побой, нанесен ви преди малко, не е прелюдия към нещо по-сериозно?

– Не е изключено. Но това не е причина да злорадствувате. Ако аз загубя живота си, туй не значи, че вие непременно ще спечелите каквото и да било.

– О, разбира се: човек не може да печели от всичко – кима със същата сговорчивост Брунер.

– Бих казал дори, че ще загубите.

– Какво именно?

– Един вероятен съюзник.

– Съюзник в кое: в деленето на печалбата?

– Не в деленето, а в осигуряването на печалбата.

– Животът, господине, ме е научил, че и най-верният съюзник не е безплатен. Бих добавил даже, че най-верните са и най-скъпи. Ако смятате, че Флора е за мене едно евтино удоволствие, много се лъжете. За вас може би да, но за мене – не.

– Държа да ви уверя, че се обърнах към Флора не от жажда за удоволствие, а от съвсем други подбуди. И, надявам се, тия подбуди са ви добре известни, както и точното ми предложение.

– В доста общи линии, драги: предлагам сведения, търся сведения… това не е никакво предложение…

– Не бих могъл да бъда по-конкретен пред една жена. Става дума за мъжки разговор.

Фразата приятно погалва ухото на Брунер, който като всеки мъж под чехъл е твърде чувствителен към въпроса за мъжкото достойнство. Той поглажда с царствен жест бръснато си теме, сетне попипва изпитателно пълните си бузи, после похваща с два пръста върха на широкия нос и след като се е убедил по тоя начин, че всичко е слава богу на мястото си, опира гръб в креслото и подхвърля великодушно:

– Е, добре: слушам ви.

– Нужни са ми сведения за връзките ви с Горанов, от старо време и от най-ново.

– Защо са ви?

– Аз не питам защо са ви брилянтите.

– Брилянтите са друго. А сведенията за Гораноф могат да се окажат и сведения за мене самия.

– Аз се интересувам единствено от Гораноф, не от вас.

– Но трябва да убедите и мене, че това е така.

– И всъщност по-голямата част от необходимите ми сведения са вече в ръцете ми и ми е напълно ясно, че Горанов е всъщност Ганев и ако нещо все още ми липсва, то са само отделни подробности, които единствен вие можете да набавите.

– Отделни подробности… – изръмжава подигравателно Брунер. – Ама че подробности!…

– Добре, нека кажем, че са съдбоносни неща – кимам, усетил, че съм налучкал правия път. – Но съдбоносни за кого? За вас и за мене? Хайде де! Човекът, за когото тия сведения са били съдбоносни, вече не е между живите. Така че и сведенията са вече без всякаква стойност. Проумейте добре това, Брунер: стоката, за която идвам при вас, е без всякаква стойност.

– Щом е без всякаква стойност, за какво ви е притрябвала? – изръмжава отново Брунер.

– За да възстановя напълно досието на тоя човек. Наречете го педантизъм, ако щете, но на мене ми е нужно цялото досие. И додето нямам цялото досие, не мога да знам дали проучването ми е приключено. Понякога дори една малка подробност…

– Това не е педантизъм, а шпионаж – забелязва немецът. – А аз винаги съм се пазил от подобни работи. Достатъчно ми е, че изсърбах пет години война.

– Казвам ви, че не рискувате нищо и няма да ви замесвам в нищо и разговорът ще си остане напълно между нас, от което и двамата можем само да спечелим.

Брунер замислено вдига ръка към носа си, защото вероятно е от хората, у които напрегнатият размисъл е неизбежно съпроводен с напрегнато човъркане на носа. Сетне се сеща, че е на публично място, и замества човъркането с разсеяно подръпване на тъпия връх.

– Добре, ще помисля по тоя въпрос. А сега, другото: какво предлагате?

– Информация за едно скривалище. И за всичко останало от тоя род, което бих могъл междувременно да науча. Защото вие не смятате, предполагам, че седя тук със скръстени ръце.

– Вероятно. Иначе нямаше да ви бият – признава Брунер.

Сетне насочва към мене присвитите си очи и запитва:

– А откъде знаете, че камъните са в скривалището?

– Не съм казал, че са в скривалището. Но го допускам по известни признаци.

– Какви признаци?

– Ами тия, че всички се въртят наоколо.

– И къде е това скривалище?

– Спокойно – казвам. – Ако подир одевешния побой стана жертва и на едно подхлъзване, ще ми се събере прекалено много за един ден.

– А сигурен ли сте, че скривалището наистина съществува?

– Абсолютно. Виждал съм го с очите си.

– И не бръкнахте вътре? На кого ги разправяте?

– Има места, където не е лесно да бръкнеш, ако не разполагаш със съответни приспособления. Като оставим настрана факта, в който отдавна вече се опитвам да ви убедя: аз нямам никаква нужда от вашите брилянти. Разберете, Брунер: наистина никаква!

– Вашето скривалище може да се окаже празно като неделен ден – забелязва тоя опърничав човек.

– Не съм го отварял, за да знам. Само че ако беше празно, предполагам, че Пенев щеше още да е жив. Той стана жертва тъкмо на любопитството, което трови и вас: да разбере какво има вътре.

Достатъчно заинтригуван от думите ми и напълно уверен, че собствената му стока вече не струва пет пари, немецът най-сетне отстъпва.

– Добре, Лоран. Ще изплюя историята си. Но предупреждавам ви, че всяка неустойка от ваша страна ще бъде наказана с такава суровост, та одевешният побой ще ви се стори като кротка майчина милувка. Повярвайте, че ако избягвам да пускам в ход юмруците си, то е само по една единствена причина: те са смъртоносни!

За по-голяма нагледност Брунер поставя двата си юмрука на масата, два наистина твърде красноречиви юмрука, масивни и тежки като цялата му фигура. Подир което избъбря съвсем без връзка:

– Всъщност бих пил една бира…

Бира след кафето, това е идея, каквато може да хрумне само на човек като Брунер, но аз правя знак на келнера и поръчвам питието. Може би забравих да отбележа, че в тоя делничен ден и в тоя вечерен час заведението е съвсем празно, защото тук навалицата е главно по обед и най-вече в празник, и доколкото все пак се мяркат няколко посетители, те са се разположили навън на чист въздух. С други думи, обстановката е достатъчно спокойна, а бирата, надявам се, достатъчно ободрителна, за да започне най-сетне тоя подозрителен човек тъй дълго очаквания разказ. Един акуратно изчерпателен разказ, оросен с необходимия брой халби и изпълнен с подробности или отклонения, значителна част от които ще си позволя да прескоча.

* * *

„Вие знаете, че съм служил в България, не знам как сте го научили, но е наистина вярно. В скоби казано, Лоран, вие навсякъде си пъхате носа и по тоя именно начин сте стигнали и до мене, защото не мога дори да помисля, че Флора е издрънкала нещо, тя е достатъчно съобразителна, за да направи това, и по-лесно може да ви допусне до леглото си, отколкото до секретите си, но вие навсякъде си пъхате носа и, не знам защо, обаче имам предчувствието, че накрая ще трябва да си платите за любопитството, не казвам непременно на мене, обаче все ще се намери някой, който да ви поздрави за успеха по съответния начин.

Именно в София се запознах и с Гораноф, един доста твърд в сделките господин, но който при нужда умееше и да плаща и с когото аз лично не съм имал сделки, той беше от съвсем друг калибър, за да прави сделки с мене, така че по-скоро взаимно си помагахме, вместо да си разменяме чекове. Не знам дали ви е известно, обаче аз работех по интендантската част, а в интендантските складове с времето се натрупват големи количества залежали стоки, или може би не съвсем залежали, но без които райхът няма да загуби войната. Гораноф съвсем не беше такъв дребосък, че да търгува с подобни стоки, просто ми пращаше разни свои познати от черната борса и всичко го правеше съвсем дискретно и без да настоява за компенсация, но вие знаете, че в търговията, също както и всякъде другаде, компенсацията е неизбежна и моята компенсация се свеждаше до туй, че аз пък от своя страна изпращах на Гораноф други клиенти.

Вие сте млад човек, във всеки случай значително по-млад от мене, и навярно не сте в течение, но в ония години имаше хора, включително и в униформи, които мъкнеха отвсякъде всичко, което им попадне, и особено от окупираните територии, където неприкосновеността на личното имущество като при всяка война бе поставена под съмнение. Разбира се, от формално юридическа гледна точка това бяха крадени вещи, а понякога – не е изключено – и оцапани с кръв, обаче вие знаете, че предметите са също като водата в тая река и както замърсената вода, след като мине през пясъка и камъните, се пречиства, така и крадените вещи, след като преминат през повече ръце, си възвръщат престижа на редовна стока.

Бях си бързо създал едно име на човек безупречно порядъчен в сделките, което, държа да отбележа, съм запазил дори и до днес, а ако вие си позволите да подметнете, че сделките ми от онова време не са били от формално юридическа точка съвсем нормални, аз пък ще си позволя да ви възразя, че никога не съм се срамувал от тази си дейност, а, напротив, съм се гордял, доколкото имам пълно основание да я оценявам като мой личен принос в поражението на нацизма.