Текст книги "Тайфуни с нежни имена"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 19 страниц)

Понякога старият вдига рязко глава и поглежда към прозореца, а понякога и Пенев отправя очи натам, сякаш зад тоя тъмен прозорец се таи неизвестното и нежеланото. Сетне играта продължава. Продължава обикновено до единайсет, когато двамата хвърлят картите, а победеният хвърля освен картите и някоя банкнота. Партньорите напускат хола и загасят лампите. Край на спектакъла.

Досаден и празен спектакъл, точно в стила на тоя тих и сънен квартал, отвъд Остринг, дето при нужда бихте могли да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите. И точно в стила на тоя мил и стар Берн, дето улиците опустяват след осем часа и дето едничкото възможно приключение е Бенато да залее костюма ви с милански сос или да прогори ръкава ви с цигара.

* * *

Минали са цели две седмици, когато една заран най-сетне се случва нещо необичайно. На вратата ми се позвънява. Не на задната врата, където доставчиците носят продуктите, а на парадния вход.

Отварям, за да се озова лице срещу лице с млада дама. Не мислете, че се касае за самка от холивудски тип, призвана да вземе акъла на героя. Дамата е без особени отличителни белези, изобщо от тия, дето минават край вас по улицата, без да ги сподирвате с поглед. Среден ръст, строг сив костюм и не твърде интересно лице, отчасти скрито зад големи очила с опушени стъкла.

– Дойдох за квартирата – оповестява прозаично посетителката.

– Каква квартира?

– Тази, дето я давате под наем.

– Няма такава – отвръщам.

– А обявата.

– А, да, обявата… Просто съм забравил да я махна – казвам, като се сещам за малката картичка над градинския вход, която наистина отдавна би трябвало да смъкна.

– Може би все пак знаете нейде наоколо свободно жилище… – продължава да беседва дамата.

– Съжалявам, но не знам. Имаше едно в съседната сграда, но то също е вече заето.

– Странно… А бяха ми казали, че тук е пълно със свободни квартири.

– Нямам представа… Възможно е – мънкам отегчено, като поглеждам часовника си.

Подир което най-сетне тя ми кима за сбогом и се отправя към червения си фолксваген, гариран пред входа.

Следната заран отново започва с необичайно събитие. И това отново е звънчевият сигнал – не откъм задната врата, а откъм парадния вход. И пред мене отново се възправя една дама, но такава, че трябва да мине известно време, додето разбера, че това е пак вчерашната посетителка. Пастелновиолетовата рокля от скъп вълнен плат обвива плътно снагата, за да подчертае предизвикателните извивки на силуета и щедрите форми на бюста. Лицето, освободено от нощната пеперуда на опушените очила, сияе в обаятелна усмивка. Усмивка на сочните устни и на тъмните очи под здрачни клепачи.

– Дойдох пак за квартирата – осведомява ме дамата.

– Но нали ви казах, че няма такава – отвръщам, като се опитвам да се съвзема от изненадата. – Дори ако сте забелязали, вече няма и обява.

– Забелязах, вярно е – кима непознатата, като продължава да ме озарява с усмивката си. – Но повярвайте, че никъде наоколо не можах да намеря нищо подходящо. И понеже научих, че сте сам… И понеже съм готова да се задоволя с единия етаж, а дори в краен случай и с една стая, помислих си, че…

Аз също съм си помислил нещо и даже съм готов да дам словесен израз на мисълта си и да пратя нахалницата по дявола, ала тя ме изпреварва и с все същата мила усмивка добавя:

– Ще оставите ли без покрив една бездомница… в тая студена и влажна есен… Уверявам ви, че не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно не съществувам…

Додето тя продължава малката си роля, разсъжденията ми взимат нова насока. В края на краищата тая жена идва за нещо, казвам си. И това нещо едва ли съм аз. Така че не е зле да се разбере какво е то, щом не съм аз. И после, едно подобно съседство може да се окаже полезно, И после, холната стая ми е наистина съвсем излишна.

– Вие просто ми късате сърцето – промърморвам. – Бих ви отстъпил стаята на долния етаж при съвместно ползуване на хола. Но нищо повече.

– Още от първия миг разбрах, че сте великодушен човек – бъбре дамата, додето я въвеждам. – Даже и съвместно ползуване на хола… Сега вие ми късате сърцето…

– Бих ви го отстъпил целия – отвръщам сухо, – ако не беше телевизорът. Тъкмо тия дни, знаете, върви оная серия, „Черното досие“.

– Но тук е великолепно! – възклицава непознатата, озовала се в просторния хол, над който вече съм загубил част от правата си. – И всичко е в зелено… Любимият ми цвят…

Съседната стая, както и полагащата се към нея баня също предизвикват одобрение. Дамата обаче, противно на обичайната женска психика, отделя по-малко внимание на банята, отколкото на изгледа през прозореца. А изгледът през прозореца обхваща най-вече вилата на Горанов.

– Мисля, че по-добре е още сега да уредим въпроса с наема – предлага жената, когато отново се връщаме в хола.

– Излишно е да бързаме – възразявам. – Пък и трябва да потеглям за работа. Ето ви ключа на външната врата. Извадете си дубликат, а оригинала поставете в кутията за писма.

Подир тия думи кимам за поздрав и си тръгвам със спокойния вид на човек, дето може да си позволи разкоша да ви остави квартирата си ей така по простата причина, че е порядъчен и скучен гражданин, който няма какво да крие.

Когато привечер се прибирам и изваждам ключа от секретното място, едва не се блъскам на входа в някакъв безполов младеж с широкопола шапка, груб дебел пуловер и сини джинси.

„Вече почнаха и посещенията“ – помислям, но в тоя миг хипито ми се вижда подозрително познато.

– На маскарад ли? – запитвам, след като се уверявам, че асексуалният тип не е никой друг, а моята тъй женствена наемателка.

– На художествена дискусия – уточнява дамата хипи.

– А, разбирам. Значи затуй сте се облекли тъй художествено.

– Иначе ще ме смятат за чужд човек. Няма нищо по-неприятно от това да те смятат за чужд човек.

По силата на тая именно максима непознатата се настанява у дома ми като свой човек. Изобщо настанява се у дома ми като у дома си. И го прави без сянка на нахалство и тъй естествено, че дори не го усещам.

Още същата вечер, след като се прибира от споменатата дискусия, тя се отпуска в едно кресло и непринудено оповестява:

– Ох… умирам от глад.

– Хладилникът е на ваше разположение – казвам.

– И ще ми правите компания?

– Защо не, „Черното досие“ вече приключи.

И ние тръгваме към кухнята.

Подир известно ровене в хладилника дамата хипи избира тъкмо туй, което и аз самият бих избрал, най-прозаичното и най-насъщното: яйца и резен шунка.

– Никога ли не спускате завесите? – запитва жената, додето поставя тигана с маслото върху газовата печка.

– За какво трябва да ги спускам?

– Нима не поддържате връзки с другия пол?

– Вие сте първата. А колкото до пола ви… в тоя тоалет.

– Расото не прави монаха, господин… Не знам просто как да ви наричам…

– Името ми фигурира на вратата.

– Видях, но не знам как да ви наричам. Бие как бихте ме наричали мене?

Въпросът ме поставя в затруднение, макар че подир завръщането си от работа съм намерил предвидливо изложена на масата в хола визитната и картичка „Розмари Дюмон, студентка, Берн“. Една луксозна гравирана картичка и при туй съвсем наскоро отпечатана, както проличава, когато размазвам по-силно буквите с пръст.

– Зависи – промърморвам. – Ако смятате да останете по-дълго, бих ви наричал Розмари, понеже и без туй някой ден ще стигнем до това. А ако идвате съвсем за малко…

– В такъв случай наричайте ме Розмари, драги Пиер.

Тя загася печката, оставя тигана на масата върху предварително приготвената дървена подложка, но преди да се разположи на стола, прави две крачки към прозореца и с рязък жест спуска завесата. Навярно сте забелязали, че в живота, противно на театъра, действието нерядко започва именно подир спускане на завесата.

Известно време дамата хипи се храни мълчаливо и очевидно наистина е здравата изгладняла. Сетне, преполовила блюдото, тя запитва ни в клин, ни в ръкав:

– Обичате ли импресионистите, Пиер?

– Да ви призная, аз доста ги бъркам всички тия школи: импресионисти, експресионисти…

– Как може да бъркате импресионизма с експресионизма? – поглежда ме тя с явен укор.

– Ами така… без никакво затруднение.

– Но нали самите думи имат различен смисъл?

– О, думите!… Думите, етикетите, фасадите…

Розмари ме поглежда бегло, сетне отново се съсредоточава върху чинията си.

– Всъщност вие сте прав – забелязва жената две хапки по-късно. – И тук, както обикновено, названията не се покриват с явленията. Но все пак вие няма да твърдите, че не сте чували нищо за художници като Моне, Сисле, Рьонуар…

– Последното име действително ми напомня за нещо – признавам. – Напомня ми за някакви голи жени. Много червени. И ужасно дебели.

– Разбрах – кима Розмари. – Вие не сте от типа на съвременния мъж с широки културни интереси. Вие сте от другия тип – на тесните специалисти. Само не знам каква точно е специалността ви.

– Съвсем прозаична: опитвам се да печеля пари.

– Това всички се опитват, макар и по различен начин.

– Моят начин е търговията. По-точно, вносно-износната дейност. И още по-точно хранителните продукти. Изобщо предполагам, че във вашата класификация на различните типове за мене е отредено най-долното място: типът на човека егоист.

Тя отмества чинията си, поглежда ме отново с беглия си проверяващ поглед и отвръща:

– „Типът на човека егоист“? Съвсем излишно е да го наричате тъй, защото друг тип няма.

– Как така „няма“? А филантропите, търсачите на истината, дори вашите импресионисти?

– Няма, няма – поклаща жената глава като някакво упорито дете. – И вие отлично го знаете.

После се оглежда и отправя поглед към пакета кент. Поднасям й цигара и щраквам запалката.

– Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче от жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, което е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас още сме живи и околните не са ни разкъсали, то е само понеже силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки…

– Ако разбирам правилно, вие смятате, че всички крадат?

– А вие сега ли узнавате тая подробност? Към каквото и да протегнете ръка, то вече без друго принадлежи някому. Следователно, щом го вземате, вие ограбвате някого. Разбира се, обществото, тоест силните, присвоили си правото да действуват от името на обществото, са създали сложна система от правила, за да осуетят безразборния грабеж и да осигурят привилегията на грабежа единствено за себе си. Но законите и моралът само регламентират грабежа, а не го отменят.

– На лоши работи ви учат в училище – установявам с меланхоличен тон.

– Тия работи не се научават в училището, а в живота – уточнява Розмари, като ми отправя заедно с предизвикателния поглед и гъста струя дим.

– Кой живот? Тоя на бедните бездомни студенти?

– Благодарение на вас вече не съм бездомна. Но колкото да ми е неловко, ще трябва да добавя, че не съм и бедна. Баща ми е натрупал доста пари точно по вашия начин: търговията.

– Кой бранш?

– Не хранителният, а часовниците. Но това е подробност…

– … Която не ви пречи да го третирате като крадец.

– Не знам защо е нужно да го щадя, след като и всички други наоколо са крадци.

– Включително и вие самата?

– Естествено. Щом се издържам с крадените му пари.

– Логично! – кимам и поглеждам часовника си. – Предполагам, че е време за лягане.

– Наистина. Аз май доста се разбъбрах.

– Навярно червената книжка на Мао е винаги под възглавницата ви…

– И какво ако е така? – поглежда ме тя отново предизвикателно.

– Нищо, разбира се. Въпрос на вкус. Но понеже става дума за вкус, позволете да ви кажа, че тая униформа на хипи съвсем не ви отива. Вашето тяло, Розмари, заслужава по-добра участ.

Пожелавам й лека нощ и поемам към горния етаж.

И може би е въпрос на случайност, но повече никога не я видях в тия оръфани джинси и тоя развлечен пуловер.

* * *

„Не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно, че не съществувам…“

Трябваше да призная, че откакто се е настанила у дома, Розмари е оправдала горната си декларация по всички точки освен последната: тя съществува. И го знае много добре. И държи и аз да го знам. Затуй, когато се прибира от лекции привечер, грациозно се полюшва на високите си токове и с това движение придава добавъчен живот на изразителните очертания на бедрата и бюста, а очите – такива очи, че би било грехота да се закриват с очила – ме гледат тъй предизвикателно-закачливо-обещаващо, та… Та няма как да се абстрахирам от съществуването й.

– Скучаете ли? – пита дамата, като захвърли чантата и ръкавиците си на дивана.

И преди да реша какво да отговоря, добавя:

– Тогава нека се навечеряме, а сетне ще скучаем заедно.

Всъщност при нея рисковете от скука са доста минимални. Тя непрестанно мени облеклата си, които е домъкнала в три обемисти куфара, и се прибира вечер ту светски елегантна, сякаш се връща от дипломатически коктейл, ту пременена в спортна рокля с бяла якичка като глезена мамина щерка, ту стегната в дискретен тъмен костюм като персона от деловия свят. Тя непрестанно се мени не само по външен вид, но и по обноски, поведение, настроение и размисли: весела или замислена, бъбрива или мълчалива, артистично настроена или грубо практична, резервирана или агресивна, престорена или искрена, макар че искреността при тая жена хамелеон е нещо доста трудно за установяване.

– Вие ме уморявате с привичките си на хамелеон – позволявам си да забележа при един разговор.

– Надявам се, че знаете какво е хамелеон…

– Някакъв гущер, ако не се лъжа.

– И вие проявявате вулгарния вкус да ме сравнявате с влечуго?

– Имам предвид не влечугото, а непостоянството.

– В такъв случаи сравнявайте ме с някои скъпоценен камък, от тия, очарователно-променливите.

– Кой камък? Аз, както знаете, не търгувам с камъни.

– Например александритът… За него казват, че утринта му е зелена, а вечерта червена. Или опалът, събрал в себе си всички цветове на дъгата. Или лунният камък… или слънчевият камък.

– Прекалено сложно. Също като импресионистите. Не е ли по-добре да прибегнем към нещо съвсем просто: изберете си една индивидуалност и мирясайте върху нея.

– А вие коя бихте ми препоръчали? – запитва тя с предизвикателна усмивка.

– Истинската.

– Истинската? – тя ме поглежда замислено. – А не се ли боите, че ще сгрешите?

Лицето й е хубаво, но за да видите какво точно е това лице, трябва да го издебнете в някой миг на вглъбеност и размисъл, а тъкмо тогава то губи от хубостта си, защото хубостта му е в непрестанните изменения, в гамата от погледи на тъмните очи, в усмивките, полуусмивките и ослепителния смях на червените устни, разкриващи белите красиви зъби, в красноречивите гънки на тия устни, в движението на веждите, в едва забележимите вълни на настроенията, минаващи по това ту наивно и непорочно, ту студено иронично или предизвикателно чувствено лице.

Може би е на 23 години, но ако разбера, че е на 32, това не би ме изненадало особено. Изобщо понякога изглежда на 32, а понякога на 23, обаче аз съм по-склонен към хипотезата на третото десетилетие или – за да бъдем кавалери – към края на второто. Външността нерядко мами, ала начинът на разсъждение, дори когато разсъждението не е съвсем искрено, говори достатъчно ясно, стига да умееш да го дешифрираш.

– Скучаете ли?

Традицията на тоя въпрос, който Розмари неизменно ми отправя, щом се върне от града, датира още от първата седмица на нашето съвместно съществуване. Но като казвам „съвместно съществуване“, не желая да бъда криво разбран. Защото ако дамата се ръководи от правилото „не се натрапвам на хазяина“, то аз от своя страна съблюдавам принципа „не задирям наемателката“.

И тъй:

– Скучаете ли?

Тоя въпрос ми е зададен още в края на първата седмица.

– Съвсем не, поне засега – отвръщам. – Току-що гледах „Черното досие“.

– О, Пиер! Престанете най-после с това досие и с тия клоунади. Вече достатъчно ви познавам, за да знам, че използувате телевизора най-вече като осветително тяло.

– Не трябваше да ви казвам, че не разбирам нищо от импресионизма – забелязвам унило. – Фатална грешка. Вие веднъж завинаги ме причислихте към категорията на най-тъпите.

– Съвсем не. Най-тъпите не скучаят.

– А защо смятате, че непременно скучая?

– А какво друго бихте могли да правите, освен да скучаете? Не се разхождате из градината, не се отбивате с приятели в кафенето на спирката, не приемате гости, не играете карти, не проучвате готварската книга, не хвърляте пасианси, не правите утринна гимнастика… какво още?… Изобщо не умеете да потънете в тоя сънен живот на квартала. А щом не умеете да потънете, значи скучаете.

– Не и във ваше присъствие.

– Мерси. Но това не е отговор.

Сетне добавя с променен тон – тя има тази привичка да променя ненадейно тона:

– А може би тайната наистина е тъкмо в това: да се приспособиш към околната летаргия. Щом те е повлякла тая река и щом си обречена докрая да те влачи, най-добре е да се отпуснеш по течението и да не се съпротивяваш.

– Ами че отпускайте се, кой ви пречи – казвам примирително.

– Кой ли? – възкликва тя, наново променила тона. – Желанията, стремежите, мисълта, че бих могла да видя и преживея толкова много неща на тая земя, вместо да вегетирам в това кварталче, забутано нейде сред хълмищата на Бернската област.

– Не си правете илюзии – позволявам си да възразя. – Хората се отегчават не само в Бернската област.

– Да, защото са свикнали със своя край и своя бит. Едно и също нещо, дори да е пуйка с портокали, повторено пет пъти, се превръща в тягост. Секретът е да го напуснеш, преди да се е превърнало в тягост, и да минеш към следващото. Секретът е в промяната, в пътя, в движението, а не в тъпченето на едно място.

– Като ви слуша човек, може да остане с впечатлението, че най-щастливите хора са шофьорите и търговските пътници.

– Не опростявайте нещата.

– Но и вие не ги усложнявайте. Мисля, че ако човек държи на всяка цена да живее по-интересно, би могъл с малко въображение да постигне това навсякъде, дори и в тоя заспал квартал.

– Всъщност, да! – казва тя, наново променила тона. – Ако не по-интересно, то все пак по-малко скучно!

И добавя замислено:

– Трябва наистина да се прави нещо.

Казано в скоби, нямам впечатление, че наемателката ми чак толкова се отегчава. Тя по няколко пъти дневно шари между Остринг и центъра, а и когато е в самия квартал, продължава пак да шари насам-натам – до сладкарницата или до близките магазини, до гората или до селището на Робинзон, един икономично построен ултрамодерен комплекс от другата страна на хълма, дето Розмари има някакви познати от университета.

Когато се прибирам привечер и когато тя ме е изпреварила, неведнаж я заварвам да разговаря край алеята с едни или други съседи. Освен с козовете на обаятелната си външност, тя разполага и с козовете на своята общителност и приветливост, така че не се учудвам твърде, когато една вечер запитва:

– Пиер, бихте ли имали нещо против, ако направим утре тук едно каре на бридж? Предполагам, че познавате бриджа малко повече от импресионистите.

– А кои са останалите партньори?

– Ами нашата съседка Флора Зайлер и оня, американецът, дето живее малко по-горе, от другата страна на алеята – Ралф Бентън.

– Имам чувството, че вие вече сте ги поканили.

– Да… тоест… – тя млъква сконфузено.

– „Не пия, не каня гости…“ – цитирам собствената й декларация.

– О, Пиер!… Не ставайте лош. Поканих ги главно заради вас, за да ви изтръгна от лабиринтите на онуй „Черно досие“.

– Плафон или контра? – питам лаконично, за да сложа край на тия лицемерни излияния.

– Каквото вие желаете, скъпи – отвръща сговорчиво Розмари.

Следният ден е събота, така че и двамата сме в къщи, но това е само формално така, защото наемателката ми препуска с червената си кола до Остринг и обратно, за да доставя необходимите за леката закуска деликатеси, докато аз бивам изпратен чак в града, за да попълня с напитки домашния бар, който до тоя момент съществува само номинално, а едва завърнал се, трябва наново да се връщам да търся бадеми и зелени маслини, понеже Розмари твърди, че нищо не става без бадеми и зелени маслини, но вече прибрал се, Розмари казва „а на какво ще играем, като нямаме маса“, на което аз отвръщам „как да нямаме маса“, а тя възразява, че има предвид не маса за ядене, а специална маса със зелено сукно и че такава маса бездруго отлично ще подхожда на зеления хол, на което аз забелязвам, че зелените маслини са съвсем достатъчни като допълнение, но, разбира се, в края на краищата отново слизам до града и обикалям доста из Льоб, додето намеря най-сетне съответното игрално съоръжение, и се прибирам тъкмо навреме – поне такова е мнението на Розмари, която казва, че съм се прибрал тъкмо навреме, та да помогна за сандвичите.

Точно в шест часа на парадния вход се позвънява и това е, разбира се, споменатият вече Ралф Бентън, понеже мъжете винаги са точни, а на всичко отгоре Бентън – според сведенията на Розмари – е юрисконсулт в някаква банка, а юрисконсултите пък са особено точни, особено банковите.

Гостът поднася на наемателката ми целофанена кутия с три орхидеи, надявам се, не от ония, отровните, на Бенато, а на мене предлага една любезна, малко сънлива усмивка точно в стила на тоя сънлив квартал. Това е черноок и флегматичен хубавец, който вероятно вече се е запътил към 40-те, но още не ги е достигнал. Добивам възможност да го разгледам по-подробно, когато се настаняваме в хола, защото бремето на празния разговор за това противно време и прочее бива поето изцяло от Розмари, така че на мене ми остава само да пуша и да зяпам.

Ако не знаех вече, че е янки, едва ли бих го сметнал за такъв. Във всеки случай той е твърде различен от грубата мъжественост на оня тип, издигнат от уестърните в образец на породистия американски самец. Бентън е среден на ръст и добре сложен, ала с известна склонност към пълнеене, която вероятно обуздава с доста усилия. Черна грива, подстригана не дотам късо, че да противоречи на модата, но не и прекалено дълга, та да го оприличава на хипи. Черни вежди с някаква меланхолична извивка и черни меланхолични очи – очи с един поглед, който сякаш отсъствува, скрит нейде в полумрака под клепачите. Малко гърбав нос, в чийто низходящ, леко пречупен диагонал има също нещо меланхолично. Пълни устни, изрязващи се отчетливо върху матовото лице. И заоблена брадичка с трапчинка, която вероятно му създава известни затруднения при бръсненето. Може би в жилите му има една-две капки мексиканска или порториканска кръв. А може би просто е от тоя, не каубойския тип, а от другия, меланхоличния и мечтателния, на който във филмите е отредено да дрънка на китара, вместо да стреля с колта.

– Мистър Бентън, нашият приятел Пиер би предпочел да играем плафон – чувам в тоя момент гласа на Розмари, минала с естествената си непринуденост от темата за времето към темата за картите. – Бихте ли имали нещо против това?

– Предпочитанията на домакина са за мене закон – отвръща с флегматичната си усмивка американецът.

– Не става въпрос за предпочитания, а за възможности – бързам да поясня. – Иначе не бих ви предлагал такава просташка игра.

– В наше време, знаете, човек вече трудно може да съди кое е просташко и кое – не – забелязва Бентън. – Като гледаш как се облича младежта и като слушаш с какви думи си служи…

Розмари е готова, изглежда, да възрази, ала на вратата за втори път се позвънява. Това е, както и следва да се очаква, нашата съседка Флора Зайлер, наемателката на съседа рентиер. Влизането й сепва донейде Бентън, а също и мене, макар да съм зърнал вече дамата отдалече. Защото едно е да я зърнеш отдалече, а друго – да я видиш отблизо.

Флора Зайлер е на възрастта на моята наемателка, а може би и по-млада – при жените точността по тоя пункт е често илюзорна, – но във всеки случай не изглежда по-млада. За сметка на туй тя е доста по-висока от Розмари, а като обем спокойно би могла да побере у себе си две Розмари, без да й мигне окото. За да не изпадам в клюкарски тон, бързам да поясня, че фрау Зайлер съвсем не спада към персоните, затлъстели поради неправилен обмен на веществата, нито към ония мъжкарани, защищаващи спортната чест на родината си в дисциплината по хвърляне на гюлле. Тя си е съвсем добре пропорционирана, ако не броим известна щедрост на природата в бюста и тазовите части, само че добре пропорционирана върху импозантния ръст от метър и осемдесет. Изобщо една от тия пищни самки, които създават чувство за малоценност у по-голямата част от мъжете и събуждат груби атавистични апетити у останалата част.

Немкинята свойски стиска десницата ми, а сетне и тая на Бентън, при което онзи едва успява да сподави страдалческото си изражение. Предполагам, че в случая вината е не само в енергичното здрависване, а и в масивния пръстен на американеца. Не знам дали сте забелязали, но когато носите пръстен и ви стиснат здраво ръката, ефектът е значително по-неприятен.

За да не се чувствува притеснена в креслото, Флора Зайлер настанява импозантното си телосложение върху дивана, а Розмари докарва по-близо количката с напитките, представляваща нашия домашен бар. Няколко минути отиват в избора на питиетата и в сложните операции с различните видове чаши и кубчета лед, чиято главна функция, както е известно, е да се изплъзват от щипките. Подир което Розмари се приготвя за малък встъпителен разговор, тъкмо навреме осуетен от немкинята:

– Не е ли по-добре да пристъпим веднага към работа? Забелязала съм, че тия светски ритуали на празните приказки повече отегчават хората, отколкото ги сближават.

Това е, изглежда, и мнението на останалите, защото всички като по даден знак вземаме чашите си и се настаняваме около зелената маса, допълваща тъй щастливо зеления интериор на хола. Жребият решава, че първия робер аз ще играя с Розмари срещу Флора и Ралф, нещо добре дошло за мене, защото ако ще трябва да се караме, по-удобно е все пак да се караш с близък човек.

Тая игра, бриджа, на времето я бях усвоил по чисто професионални съображения при едно от многобройните си превъплъщения, когато, също като бащата на Розмари, работех в бранша на часовниците. Само че от ония младежки години вече е изтекло доста време, така че в началото се въздържам от прекалено бурни анонси и оставям инициативата главно в ръцете на наемателката си, която като всяка дейна и амбициозна натура няма нищо против именно тя, а не някой друг да осъществява разиграването.

– Пиер, не ми се сърдите, че влязох, нали? – пита мило Розмари, когато проваля една игра на три без коз, от която би следвало да направим шлем.

– Съвсем не, скъпа. Подозирам даже, че го сторихте само за да повишите самочувствието ми. Когато видиш, че и други допускат грешки, това те окуражава.

Тя всъщност играе добре, но с известна склонност към авантюрата, която при бриджа винаги се заплаща, особено ако имаш срещу себе си двама безпощадни играчи като Флора и Ралф. Те са изцяло съсредоточени в картите и очевидно вече напълно се разбират без всякакви приказки – искам да кажа разбират се в играта, защото за другото е още рано да се съди – и използуват думите с едничката цел да анонсират.

Роберът, както следва и да се очаква, завършва катастрофално за нас, при което Розмари наново пита дали не й се сърдя, а аз наново отхвърлям възмутено това с нищо неоправдано подозрение. Сменяме местата си и този път аз се озовавам срещу американеца, а когато двама мъже се опълчат срещу две жени, работата им, естествено, е спукана, така че подир втория робер моята загуба вече двойно нараства и Флора, срещу която се настанявам, промърморва майчински, макар да е доста по-млада от пишещия тия редове:

– Трябва да разчитате на мене, мойто момче. Иначе никога няма да се отървете от батака.

Отговарям й, че именно на нея разчитам, и тя приема тази декларация като нещо, разбиращо се само по себе си, защото се радва на невъзмутимо самочувствие. Пътем казано, немкинята съвсем не е притеснена от внушителния си калибър. Изобщо държи се тъй естествено, сякаш смята, че именно тя олицетворява истинската самка и че не носи никаква вина, задето наоколо й се мотаят разни женски пигмеи от кукленския тип на Розмари. Да, Флора съвсем не изтъква щедрите си форми, но не се опитва и да ги крие, още повече, че това е просто невъзможно, освен ако рече да се яви в шперплатова опаковка. Облечена с външна непретенциозност – пола, блуза и жилетка, небрежно наметната, за да не притеснява обемистия й бюст, – немкинята очевидно се снабдява с тия дреболии само от ателиетата на висшата мода и, естествено, по поръчка. При тия размери…

Разчитам на нея и се задоволявам коректно да анонсирам, като не пропускам да следя красноречивите й погледи. Тоя разговор с погледи не е от най-коректните при една джентълменска игра, но той вече ни е наложен като стил от жените, защото Розмари също не пропуска да блещи тъмните си очи към тъмните очи на американеца.

Флора използува разумно предимствата на краката си, а също и слабостите на авантюризма, с който моята наемателка все още не може да се прости, така че накрая наистина, макар и частично, съумява да ме поизмъкне от батака. А подир туй настъпва и часът на закуската.

Закуската е „студен бюфет“, както се изразява Розмари. Прочее всеки си взема в чиния от деликатесите, натрупани върху масата в ъгъла, подир което се настанява на някое от креслата, в съседство с подвижния бар. Само Бентън, застанал до бара, се храни на крак. Имам чувството, че го прави, за да не мачка излишно костюма си, освен ако не желае да притеснява немкинята, разположила се на дивана. Облечен е безупречно, дори малко по-безупречно, отколкото се полага на светски човек. Искам да кажа, че му липсва оная едва забележима небрежност, която отличава светския човек от мъжкия моден манекен. Но един юрисконсулт не е длъжен да бъде светски човек.

– Грешката е ваша, Ралф – говори Розмари. – Трябваше да ме подкрепите, а не да казвате „пас“.

– Тази подкрепа щеше да ви струва пет вътре с контра – обажда се Флора, като ми хвърля съучастнически поглед в смисъл „каква наивница“.

– Да, но нямаше да вземете робера. Вината е на Ралф, че ви пощади.

– Очарователна съседко – произнася американецът с апатия, от която е ясно, че пет пари не дава за очарованието на въпросната съседка. – Има моменти, когато за да пощадиш самия себе си, трябва да щадиш и противника.