Текст книги "Измамата"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 24 страниц)

24. Corporate invasion of private memory

Той тъкмо беше направил първата сутрешна дръпка и се канеше да свие зад ъгъла на плевнята, когато чу гласовете им и спря намясто.

– На него не може да се разчита, не разбирате ли – изсъска Джеф. – Бил е прекалено дълбоко забъркан, вършил е твърде много неща…

– Искаш да кажеш като мен?

Гласът на Нора само на метър от него.

HP се долепи до стената и наостри уши.

– Не е същото. Той няма абсолютно никакви скрупули.

Аха, значи влюбената двойка също не разчиташе на Манге или поне единият от тях. Може би трябваше да ъпгрейдне Джеф малко, пичът очевидно не беше чак толкова тъп, колкото изглеждаше.

– Всички заслужават втори шанс, Джеф. Освен това имаме нужда от него.

– Нямам проблеми да давам втори шанс на хората, Нора, но човек трябва първо да се разкае. Да покаже, че се е променил. Но той продължава да мисли само за себе си, не казвай, че не си го забелязала?

HP не можа да не се ухили. Малко любовни препирни в храсталака…

– Просто си бесен за това, че ти надраска вратата…

Усмивката на HP рязко изгасна.

– Трябваше да вися седем часа в спешното заради това, може би си спомняш?

– Да. И наистина оценявам, че правиш това за мен, Джеф…

HP се усмихна горчиво. Не стига че говореха за него, ами и гласът на Нора беше придобил мек тон, който не му се понрави.

– Вечно ще съм ти благодарна, че ми помагаш. Без теб още щях да съм в Играта… – продължи тя.

Настана мълчание и за няколко секунди HP си въобрази, че те са осъзнали, че ги подслушва.

Но после тя продължи.

– Знаеш, че това е важно. Не само за мен, ами за всички, които те са използвали и продължават да използват. Ако се справим с това, всичко ще приключи…

Джеф измърмори нещо неразбираемо.

– Дай му шанс, Джеф, само за това те моля…

Мамка му!

Цигарата беше изгоряла до долу и изгори пръста му. Той беше принуден да я хвърли в тревата и да я стъпче здраво, за да я изгаси.

Когато погледна зад ъгъла, Джеф и Нора ги нямаше. Поне беше разбрал някои неща.

Джеф очевидно не беше от феновете му, не че си беше въобразял нещо подобно, което означаваше, че кралят на бройлерите определено отпадаше като Е.П. От друга страна, Biffalo Bull все още можеше да се окаже предател, поне ако предателството нямаше да засегне Нора.

Той сви зад ъгъла и влезе лежерно в плевнята. Хаселквистът се занимаваше с нещо отзад в минибуса.

– Здрасти, Кента – викна HP през отворената странична врата.

Хаселквист подскочи и изтърва това, което държеше в ръце.

Кръгъл предмет, който приличаше на хокейна шайба, се изтърколи по пода по посока на вратата. Хаселквистът се хвърли след него, но HP беше по-бърз.

– Какво имаме тук? – каза той шеговито и вдигна шайбата във въздуха.

Хаселквист я изтръгна от ръцете му.

– Я си гледай работата! – изръмжа той и HP направи несъзнателно крачка назад.

– Сори – промърмори той.

Но Хаселквист затръшна плъзгащата се врата под носа му. Все тая, все пак бе успял да прочете текста отстрани на малката шайба.

Elite GPS 512

Интересно.

Много интересно…

Той продължи нататък през плевнята и се завърна в жилищната част. Манге седеше наведен пред компютъра, но погледна нагоре веднага щом HP влезе в кухнята.

– Здрасти – каза той прекалено високо.

HP само му кимна в отговор.

– Слушай, знам, че си ми ядосан, HP…

– No shit…

– … и имаш пълното право. Излъгах те, няколко пъти подред при това. За което наистина те моля за прошка…

Той се усмихна несигурно.

– Но точно както казах, в действителност се опитвах да ти помогна. Пазех гърба ти… И твоя, и на Бека…

– Какво знаеш за Бека!?

Манге направи гримаса.

– Не толкова, колкото бих искал. Имам добре поставен източник близо до Самер, но единственото, което всъщност знам, е, че той и Бека са се срещали няколко пъти. Самер изглежда много заинтригуван от нея, това поне е сигурно, но още не знам как се вписва тя в картината. Както казах, Водача не споделя информация, без да има нужда. В момента тя във всеки случай не е в непосредствена опасност, това го знам. Самер изглежда изцяло съсредоточен върху теб…

– Окей, хубаво… – HP пое дълбоко въздух. – Какво е лабиринтът Лутерн и кой е Учителя? Как се вписват те в цялата работа?

– К-к’во?

– Хайде, Манге, не се прави на глупак. Апартаментът до моя, работилницата, змиите?

Той впери поглед в Манге, търсейки и най-малкия признак на слабост. Но не откри нищо, нито дори блуждаещ поглед или леко, неволно потрепване на лицевите мускули.

– Честно, HP, нямам представа за какво говориш…

– И искаш да ги повярвам просто така? Доверието ми в теб не е точно до небето, Манге…

– Хайде, HP, нали те помолих за извинение… – дори гласът на Манге издържа теста. Абсолютно нищо издайническо… – Всъщност не знам за всичко, което се случва, както казах, Водача не дава на никого да види цялостната картина. Всичко, с което разполагам, са малки парченца, но най-добре ми разкажи за апартамента. Всичко е свързано по един или друг начин…

HP се вторачи в Манге, докато мислеше.

Вярно, Манге беше лъжец, но лъжите му всъщност бяха добронамерени. Двамата все пак бяха стари приятели, correction – най-добри приятели.

Винаги беше гледал на Манге като на слабак, компютърен нърд, а в последните години и мъж под чехъл в ноктите на оная чума жена му. Но колкото и трудно да беше да го признае, беше грешал. Манге не беше слабак, напротив, пичът се беше оказал способен на не едно и две неща.

Освен това сега, като погледнеше назад, беше подозирал Манге още от първия ден, всъщност още от първата секунда, когато намери телефона във влака. Така че в определен смисъл не го бяха преметнали докрай. Все пак беше имал известно право.

Но въпреки всичко беше най-добре да запази някои неща за себе си. Малко информационно предимство нямаше да му навреди.

– Това може да почака – каза той накрая. – Припомни ми по-добре точно защо трябва да се съглася с целия този идиотски план?

– Разбира се, няма проблеми – разочарованието в гласа на Манге беше явно. – Ето, виж.

Манге отново седна на масата и завъртя лаптопа, така че HP да вижда екрана.

– Направих списък с клиенти, които вече са започнали да съхраняват информацията си в онази планина. Сядай!

Манге посочи към един от столовете. Той отвори една екселска таблица и скролна през списъка.

– Транспортната агенция, данъчните, полицията, митницата, три различни биобанки7272
  В биобанките се съхранят множество биологични проби, обикновено човешки, използвани за научни изследвания. – Б.пр.


[Закрыть], една от които има над петстотин хиляди ДНК проби в регистъра си. Стоматологичната асоциация, държавният граждански регистър, избирателната комисия, последвани от редица по-малки правителствени органи. На практика всички доставчици на интернет и телевизия подписаха договори още преди директивата на ЕС да бъде прокарана, което означава, че всички телефонни разговори, всички IP адреси и целият есемес трафик вече се съхраняват в Крепостта.

– Окей, горе-долу както си мислех… – промърмори HP.

– К’во?

– Преди няколко седмици те ми пуснаха цяла браузинг история плюс всичките ми есемеси до теб и Бека. Малко предупреждение, за да ми покажат, че ме държат под око. Не схванах съвсем как са се добрали до всичко толкова бързо от толкова различни източници. Но сега разбирам. Нужно е било само да натиснат няколко копчета…

Манге кимна.

– Продължавай… – HP махна с ръка.

– Окей, вече си схванал същественото, но скоро няколко от големите хранителни вериги също ще се включат, а след това и почти всички други компании с различни видове членски клубове. Всички умират от страх, че информацията им ще изтече и клиентите им ще загубят доверие в тях. Но може би най-интересното е какво има най-навътре в планината…

* * *

– Здрасти, Луде, Ребека е, сори че ти звъня толкова късно…

– Ъъ, няма проблеми. И без това бях буден…

Тя чу, че лъже, и му даде няколко секунди да се разбуди.

– Какво мога да направя за теб, Нормѐн? – каза той после, с не чак толкова сънлив глас.

– Искам да се върна на работа.

– Ъ, окей. Не би трябвало да има проблеми. Звънни на „Човешки ресурси“ след девет и те ще ти помогнат. Ще отнеме две седмици или някъде там…

– Не, не, нямам време за това. Искам да се върна сега, незабавно. Сватбата е утре и сам каза, че ви трябва всеки охранител, до когото можете да се доберете.

– Да, разбира се. Но сама разбираш, че…

Той прочисти гърло.

– Значи, докато продължава цялата тази работа с брат ти, не мога да те взема независимо колко искам. Стигсон ще откачи, ако дори само го предложа…

– Питай го!

– К’во?

– Обади му се и го питай!

– Не те разбирам, Нормѐн…

– Моля те да звъннеш на Стигсон и да го питаш дали е окей да се върна на служба. Ще бъдеш ли така добър да го направиш, ако може веднага?

За няколко секунди настъпи мълчание.

– Добре – промърмори после той. – Но вече знам какъв ще бъде отговорът.

Аз също, помисли си тя.

* * *

– Най-долният етаж в Крепостта е отделен за специален клиент. Всичко е строго секретно…

Манге се огледа през рамо, сякаш се притесняваше, че някой може да подслушва.

– Но лично аз мисля, че този клиент е повече от обикновен потребител. Може би тайният наемател на долния етаж всъщност е човекът, който стои зад целия PayTag груп. Но вместо да рискува собствената си скъпоценна търговска марка, той използва PayTag като фронт, като стъкло на кола, в което насекомите се блъскат и измират, докато истинските собственици стоят удобно и безопасно на шофьорското място от другата страна.

– И кой ще да е това?

Манге сви рамене.

– Ти как мислиш? Кои предприятия имат най-голяма тежест в бранша на събирането на информация? Кои са тези, които постоянно измислят нови услуги, за да изкопчат от нас какво точно правим, къде се намираме, какво търсим най-често или дори – какво мислим?

HP помисли няколко секунди.

– Има предостатъчно кандидати. Интернет търсачки, социални мрежи…

– На прав път си, млади падауан…

Манге затвори капака на лаптопа.

– Гугъл, фейсбук, туитър и някои други са схванали, че останалите сме твърде тъпи, за да разберем.

– Че…

– Че информацията е новата валута. Ако можеш да се сдобиеш с достатъчно информация, накрая всички ще искат да правят бизнес с теб. Виж само пазарната капитализация на фейсбук. Да, оказа се по-малка, отколкото очакваха, но все пак струват колкото три-четири компании като „Ериксон“. Но знаеш ли какви са активите им, HP? Как мислиш? Налучкай. Не са телефонни системи, дългогодишни изследвания или десетки хиляди патенти. Това, което фейсбук притежава и което струва всички тези милиарди, техният най-голям актив са…

– Потребителите – промълви HP.

– Правилно! Или може би още по-точно информацията, която потребители сами предоставят. Цялата им история се съхранява в системата, коментари, споделяния, снимки, плейлисти, лайкове…

Манге започна да се зачервява.

– Как се предвижда бъдещето, HP? Ами, като погледнеш назад към миналото, това е basic правило за който и да е прогнозист. Колкото повече информация имаш за миналото, толкова по-сигурна е прогнозата ти за бъдещето. Но представи си следното…

Манге спря за миг, за да си поеме дъх.

– Представи си, че миналото, миналото на ВСИЧКИ е събрано на едно и също място? Държавни и медицински регистри, потребителски навици, предпочитания в социалните мрежи и търсачките. Всичко в една гигантска база данни? И трябва просто да съпоставиш информацията. След това остава само да въведеш каквито искаш ключови думи, за да проследиш тенденциите. Колко души са се разболели от рак през коя година, колко предпочитат бели коли пред сини, кои възрастови групи са най-предразположени към престъпления, кои търсят най-много дадена търговска марка, кои са най-активни в туитър, къде живеят, каква музика слушат, кои книги четат и какво си купуват от супермаркета в сряда преди заплата…

Той отново направи пауза за въздух.

– Този, който контролира миналото, управлява бъдещето, това го пише Оруел в 1984 и безспорно има право. Само че аз твърдя, че проектът PayTag е още по-хитро измислен…

Нова пауза и HP не се сдържа да се наведе напред.

– Този, който управлява бъдещето, HP. Който го управлява, без никакво съмнение… в действителност е този, който притежава миналото. Именно с това се занимава целият проект PayTag!

HP запали цигара. Умишлено не бързаше, за да успее да помисли.

Всичко това беше, меко казано, малко трудносмилаемо. Пък и далеч не беше първата конспиративна теория, която чуваше. Предния път беше Ерман, който нищеше Играта, сега беше Манге с PayTag.

Но ако беше научил нещо през последните две години, то беше, че никоя теория, колкото и пресилено да звучеше, не можеше да се отхвърли изцяло. Няма дим без огън, поне не и когато ставаше дума за Играта.

Освен това всичко, което Манге беше разказал, съвпадаше доста точно с малката демонстрация, на която самият той стана свидетел на компютъра в библиотеката. Или може би още по-добре, съвпадаше с малкия backup план, който постепенно беше започнал да майстори. Правеше го още по-добър…

Дръпна дълбоко, след което бавно издиша дима.

– Окей, Манге, разбирам какво имаш предвид, но честно казано, ме боли фарът с какво се занимава PayTag. Всичко, което искам, е да стисна Водача, Анна Аргос и Блек за топките. А тук, за щастие, интересите ни изглежда се припокриват. С други думи, имаме общ враг…

Той направи нова дръпка, след което изгаси старателно цигарата в стара спукана чинийка за кафе, която стоеше на кухненския плот.

– Ето какво, Манге: ако искаш помощта ми, искам услуга в замяна. Трябва да се свържа с Рехиман, ако може веднага. Трябва да говоря с него, без някой да ни подслушва…

Манге вдигна поглед от екрана на компютъра.

– К-какво, защо?

– Предпочитам да не ти казвам точно сега. Ти ме помоли да ти се доверя, това е същото… Но можем да се престорим и да го наречем цената за участието ми във всичко това…

Той махна с ръка към пожълтелия таван.

Манге го изгледа продължително, изглежда размишлявайки.

– Окей, в крайна сметка е справедливо… – измърмори той.

Затрака по клавиатурата, после извади хартия и химикалка и записа някакъв номер на листчето.

– Ето, той е онлайн, така че можем да му звъннеш веднага. Има няколко телефона с предплатени карти в чекмеджето ей там. Когато приключиш, счупи симкартата и изхвърли парчетата в гората, окей?

– Разбира се, няма проблем…

Манге му хвърли нов продължителен поглед.

– Разбираш с какво се захващаш, нали, HP? Това не е игра, ако нещо се обърка…

– Да, не се притеснявай, положението е под контрол. Не се изпречвам срещу Водача за пръв път…

– Нее, това се подразбира. Но това е първият път, когато правиш нещо, което не влиза в плановете на Играта…

– Хубаво, че не съм сам – засмя се HP. – Ако нещата отидат по дяволите, всички сме еднакво преебани!

25. Quests

– Ето.

Той ѝ подаде ключа за оръжейното ѝ шкафче.

– Значката и картата ти за достъп също са вътре, нали?

Тя кимна.

– Добре тогава, вземи си нещата и после право към стрелбището. Трябва да минеш изпита по стрелба, преди да те пуснем отново на служба. Човек бързо губи форма, ако не тренира…

– Няма да има проблеми, Луде.

– Е, чудесно.

– Има ли още нещо?

Той кимна.

– Преди да тръгнеш, Нормѐн, трябва да те попитам. Как, по дяволите, убеди Стигсон да се съгласи с назначаването ти?

– Ами може да се каже, че ми помогна един общ приятел.

Тя се усмихна и той я изгледа продължително.

– Мислиш ли, че би могла да дадеш малко по-конкретен отговор на шефа си?

Тя въздъхна дълбоко.

– Още не, Луде. Може би по-натам…

– Окей…

Той продължи да я гледа изпитателно.

– Знаеш какво правиш, нали, Бека? – каза после тихо.

– Не се притеснявай, Луде, искаше да се върна и ето ме тук. Засега се задоволи с това – усмихна се тя.

Мишената се показа, когато ѝ оставаха десет метра и много преди съзнателната част от мозъка ѝ да го регистрира, тя вече беше започнала движението. Отмятане на сакото, двете ръце към кобура.

Оръжието нагоре, лявата ръка около затвора. После движението напред и нагоре, което поставяше патрона на място. Опорната ръка, подпираща дръжката. Мерникът, мушката, мишената.

Два бързи изстрела.

Мишената се прибра.

Отпусна ударника с палец. Продължи да се движи напред. Появи се нова мишена, този път далеч вдясно. Тя стреля два пъти и дори не се замисли за резултата. Бързо отпусна ударника и продължи. Две мишени тръгнаха да се показват едновременно и тя надупчи първата още преди да е спряла.

После оръжието ѝ изщрака.

Тя удари дъното на пълнителя с ръка, после издърпа затвора, с което запрати отказалия патрон на пода. Три бързи изстрела.

Мишените се скриха.

– Край, прекрати огъня, изпразни оръжието! – извика инструкторът.

– Изпразни оръжието! – повтори тя.

Извади пълнителя, дръпна затвора и извади патрона, който вече лежеше в камерата. После върна затвора обратно, прибра оръжието в кобура и свали слуховите протектори. Всички мишени се вдигнаха със силно съскане, но тя не погледна резултата. Инструкторът мина покрай нея, обиколи набързо мишените и се върна обратно. Тя го чу да подсвирва.

– Брей, Нормѐн, мина доста добре, какво ще кажеш?

– Йеп – каза тя.

– Всъщност не ти засичах времето, но ако го бях направил, предполагам, че щеше да е близо до досегашния рекорд. Ще звънна на Луде на мига и ще му съобщя, че стрелбата ти е… одобрена. Ще отбележиш ли сама попаденията, моля те…

Той ѝ подаде ролка малки черни лепящи се листчета.

– Разбира се.

Той ѝ обърна гръб и тръгна към вратата.

Тя откъсна четири листчета, не по-големи от пощенски марки, и остави ролката настрана.

Напът към мишените вдигна малкия зелен учебен патрон, който инструкторът беше вкарал в пълнителя ѝ и който беше предизвикал прекъсването на стрелбата.

Всички двойни изстрели бяха в средата на смъртоносната зона. Дупките в три от мишените бяха толкова близо една до друга, че се засичаха, а останалите две дупки имаха само милиметър хартия помежду си.

* * *

– Добре, значи ми звънни. Благодаря за помощта предварително…

Той прекъсна разговора, отвори капака на телефона и измъкна симкартата.

Тъкмо когато я счупи през средата, Хаселквист се зададе иззад ъгъла.

– Ъъ, здрасти, HP. Слушай, искам само да изясня нещо…

– Добре.

Той обърна гръб на Хаселквист и запрати едната половинка от симкартата към близкия храст коприва.

– Онова там в колата…

– Имаш предвид GPS кутийката.

Той метна другата половина между смърчовете.

– Да, точно… Разбираш ли, тъкмо я бях намерил, когато ти изскочи. Разтоварвах нещата и един от саковете се беше заклещил под седалката. Когато го дръпнах по-силно, GPS предавателят се изтърколи от него. Точно тогава ти отвори вратата…

– Окей…

– Твой ли е?

– К-кво? – HP се обърна.

– GPS предавателят твой ли е…?

– Да, разбрах, Кента. Не, не е мой…

– Окей, исках само да проверя. Нали ти седеше най-отзад и си помислих…

HP поклати глава.

– Nope, не е мой. Може би си е бил към буса?

– Не ми се вярва…

– В такъв случай предлагам незабавно да се отървеш от него.

– Разбира се, само първо ще питам Джеф, в случай, че е негов. Той беше взел буса за няколко дни, докато разузнаваше…

– Окей, направи то.

– Ще се видим след малко, значи…

Хаселквистът се изниза и HP изчака още няколко минути, преди да извади нова симкарта от джоба на панталоните си. Той я намести в телефона, който беше взел от Манге, включи го и въведе пинкода.

Текстовото съобщение се появи почти незабавно.

Готово!

Скрит номер, но въпреки това той знаеше кой го беше изпратил.

Проклетият Рехиман беше бърз.

Преоблякоха се мълчаливо. Черни тесни неопрени, гумени обувки и непромокаеми скиорски маски, които правеха жегата нетърпима и HP почти веднага разкара своята. Ама че уникални идиоти!

– Всичко е намясто – чу той Манге да казва откъм багажника на полото.

– Искам все пак да проверя – отвърна Джеф.

– Ама времето…

– Ще стигнем – прекъсна го Джеф. – Винаги има време да се провери оборудването…

Манге изглежда се беше предал, защото щом HP заобиколи колата, капакът вече беше отворен.

– Водолазна екипировка, надуваема лодка, комплект за заваряване, взривно вещество… – изброяваше Джеф на себе си, докосвайки с ръка различните черни сакове в багажника.

Думите взривно вещество стреснаха HP, той получи внезапен flashback от Е4 преди две години, когато беше плъгнал телефона си в подобен сак. Сак, пълен с толкова експлозиви, достатъчни да вдигнат цяла сграда във въздуха.

Почти две години беше вярвал, че е взривил мозъка на Играта till Kingdom Come7373
  Фразата се превежда буквално „Докато дойде Твоето Царство“ (от англ.) и идва от християнската молитва „Отче наш“. Използва се в смисъл завинаги, до края на света. – Б.пр.


[Закрыть]. Но според Манге това беше просто илюзия, старателно имплантирана от Водача в мозъка му. Истинската Звезда на смъртта не е била в стара офис сграда в Шиста. Беше дълбоко в подземна инсталация само на два часа от тях.

Но ако всичко, което беше преживял, чак до последните няколко дни беше просто изпипан mindgame, какви гаранции имаше, че това, което се случваше сега, беше истинско?

Бореше се с този проблем от няколко дни.

Дори и ако решеше да се довери на Манге, пак нямаше гаранция. Манге като че ли казваше истината, доколкото можеше да прецени, той наистина вярваше на разказа си. Но ако разказът не беше негов?

Ами ако някой друг играеше mindgame е Манге точно както бяха направили и е него? Ако това, което бяха напът да направят, всъщност беше просто още една част от още по-сложен план?

Това беше проблемът с конспиративните теории. Ако човек започнеше да приема съществуването им, беше невъзможно да се каже къде всъщност свършваха.

Just because your paranoid, doesn’t mean they aren’t after you…

– Тихо! – каза внезапно Джеф и подаде глава от багажника. – Чухте ли го?

Никой не каза нищо.

– Кое, Джеф? – изкряка Хаселквист след няколко секунди.

– Ето!

Приглушен пулсиращ звук като че се приближаваше от изток.

HP веднага схвана какво беше това. Направи няколко бързи скока, хвана голямата плъзгаща се врата и я задърпа.

– К’во правиш, беее… – викна Джеф.

HP го игнорира.

Звукът се приближаваше все по-бързо, блъскайки тъпанчетата на ушите като парен чук.

Портата беше почти затворена, оставаше само около метър и HP увисна с цялата си тежест на дръжката. Но вратата се забави, тръгна накриво и накрая спря с остро скърцане.

Пулсиращият звук изведнъж отекна между сградите, усилвайки се дотолкова, че вибрациите се усещаха с гръдната кост, и чак сега останалите също започнаха да схващат.

Хеликоптер, адски нисколетящ, който щеше всеки миг да се появи над върховете на дърветата. HP направи нов опит да затвори портата. Но колелото в края изглежда беше изскочило от релсата и портата стоеше като камък.

Той сви колене с крилото между краката си и задърпа дръжката с цялата си тежест. Изведнъж без никакво предупреждение портата се освободи и полетя право към гърдите му. Той се метна настрани и за една педя се размина с това главата му да бъде заклещена.

– Сори! – викна Джеф, който продължаваше да държи другия край на крилото.

В следващия миг хеликоптерът забуча над двора и от пулсиращите перки на ротора ушите на HP почти заглъхнаха.

Той и Джеф инстинктивно приклекнаха, докато се опитваха да мернат хеликоптера през разнебитения покрив.

Той като че кръжеше само на няколко метра над плевнята.

HP хвърли бърз поглед към останалите. Джеф изглеждаше изцяло съсредоточен върху хеликоптера, същото важеше и за Нора. Хаселквистът, от друга страна, бързо се шмугна в буса.

– Трябва да се махаме, и то веднага! – изкрещя той, докато се качваше на шофьорското място.

– Н-но не сме готови… – викна Нора.

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над тях и въздушното завихряне от ротора накара керемидите да затрептят. Първоначално бавно, после все по-бързо.

От тях започнаха да се отчупват глинени парченца, които падаха вътре в плевнята.

– Кента е прав! – изрева Джеф. – Още минута и целият покрив ще се срути върху нас…

Голямо парче керемида падна върху буса с шумен трясък.

– Ще отворя портата, вие тръгвайте директно… Просто карайте, не спирайте да ме изчакате – викна Джеф в ухото на HP.

HP кимна и опита да се добере с приклякване до минибуса.

Малко глинено парче го удари по главата и той вдигна инстинктивно ръка, за да се предпази. Чу се тежък трясък, после още един. Вероятно пилотът на хеликоптера беше оставил единия плаз на шейната да се удари в покрива.

– Хайде, Нора – извика той, когато стигна до вратата на буса.

Но тя, изглежда, се колебаеше.

Джеф ѝ изкрещя нещо, което HP не чу. Той махна с ръка към колата. Още един удар, този път по-силен. Голяма керемида се разби в земята точно пред буса и разпръсна шрапнели във всички посоки.

Хаселквистът запали двигателя.

– Трябва да се махаме, хайде! – викна той отново.

Нора погледна към него, после обратно към Джеф. Но той се беше обърнал с гръб и натискаше вратата. Десетина керемиди паднаха долу и запратиха дъжд от отломки право към буса.

HP запуши ушите си с ръце. Щом вдигна поглед, Нора лежеше на земята.

По дяволите!

Той изскочи от колата, но тя беше на крака, преди да успее да стигне до нея.

– Влизай вътре, HP, хайде!

Тя го забута пред себе си. Още един трясък, после срутване. Сгромолясаха се още керемиди, които, изглежда, бяха повлекли със себе си част от покрива. Лицето на Нора беше пребледняло, над челото ѝ се лееше кръв, идваща от мокро петно на скалпа. Той я сложи да легне на една от седалките.

– Джеф – изстена тя.

– Зарежи гаджето, трябва да се махаме… – отряза той.

През предното стъкло видя портата да се отваря бавно.

Хаселквистът пришпори двигателя.

– Брат… – изпъшка тя.

– К’во?

– Това е батко ми, идиот такъв!…

Джеф почти беше отворил тежката порта. Мускулите на гърба и врата му изпъваха тениската му, заплашвайки да я скъсат.

Ванът тръгна напред.

Брат ѝ…

Той сграбчи облегалката на най-близката седалка, след което се провеси през вратата.

– ДЖЕЕЕФФФ! – изрева той.

Планината мускули се завъртя и срещна погледа му. Задните гуми на буса забуксуваха по мръсния бетонен под, търсейки сцепление…

HP се разтегна колкото можеше и му подаде ръка. Джеф направи две бързи крачки.

Срутването изглежда обхващаше целия покрив, участъците от керемиди пропадаха един след друг, разпръсквайки порой заострени шрапнели, които тракаха по каросерията. Парче с размерите на длан профуча само на сантиметър от носа на HP, но той едва го забеляза. Разтегна се още няколко сантиметра.

Джеф се хвърли напред…

Гумите внезапно намериха опора и колата се изстреля от плевнята като стрела. В следващия миг целият покрив се срина.

* * *

Когато се прибираше, тъмният автомобил я чакаше пред вратата. Щом се приближи, шофьорът отвори вратата и излезе. Но не беше същият като предния път, този мъж беше значително по-млад и минаха няколко секунди, докато тя го познае.

– Здрасти, Ребека, името ми е Едлер, аз съм адютантът на полковник Пелас…

Той ѝ подаде ръка.

– Срещнахме се за кратко в апартамента на „Мария Трапгренд“…

– Здрасти – каза тя и стисна ръката му.

Той отвори вратата на задната седалка.

– Добра вечер, скъпа Ребека – каза Таге Самер. – Прощавай, че идваме така без предупреждение, но имам добри новини…

Тя се поколеба и погледна към Едлер.

Самер изглежда прочете мислите ѝ.

– Можем да говорим свободно, нямам тайни от Едлер…

– Добре… Значи може да се качим горе – добави тя след няколко секунди размисъл. – Малко по-уютно е, отколкото да седим в колата…

– Благодаря за поканата – усмихна се той. – С радост някой друг път, но точно сега предпочитам колата. В апартаментите никога не се знае кой може да подслушва…

Той потупа задната седалка до себе си и Ребека нямаше друг избор, освен да седне.

Едлер скочи на шофьорското място, запали колата и потегли бавно по „Роламбсвеген“.

– Да не сте намерили Хенке? – попита тя, преди той да успее да отвори уста.

– Още не, но мислим, че знаем къде се намират и той, и Сандстрьом. Очакваме залавянето им в скоро време.

– Окей, хубаво. Или хубаво може би не е правилната дума…

– Знам какво имаш предвид, Ребека. Всичко това е за доброто на Хенке и сме изключително благодарни, че ни помагаш. Трябва да се доберем до него, преди да е сторил някоя глупост. Разбираш, че не става дума само за револвера…

Той хвърли бърз поглед към гърба на Едлер.

– Има данни за бомба…

– Какво? Но тогава трябва да отложите сватбата на принцесата…

– Не, не, това въобще не се коментира. Кралският двор е твърдо решен по въпроса.

– Ами рискът?

Той пое дълбоко дъх, след което сви рамене.

– Рискът е преценен като приемлив за ситуацията.

– Как може такова нещо, сериозно? Бомба…

– Това е все още непотвърдена информация. Разполагаме с твърде малко подробности, за да посмеем да предложим такава сериозна мярка като отлагане на сватбата. Бомбени заплахи има често и работодателите ми…

Той въздъхна.

– Много е заложено на карта, Ребека, значително повече, отколкото можеш да си представиш. Обществената подкрепа за кралското семейство е намаляла наполовина през последните петнайсет години, Риксдагът е пълен с републиканци, които чакат своя момент, и ако цифрите продължат да падат със същото темпо…

Той замълча и сви рамене.

– Естествено, такива фактори не трябва да се отчитат, когато се прави оценка на опасността, но знаеш не по-зле от мен как стоят нещата. Всички големи организации са едни и същи. Някъде винаги има служител, когото го е страх да не изгуби работата си, и затова се колебае при взимането на неприятни, но понякога необходими решения.

Той разпери ръце.

– Няма почти нищо друго, което да увеличава подкрепата за кралския двор толкова, колкото една сватба, работодателите ми научиха това още преди няколко години. За съжаление, всички писания, колкото и неверни да бяха, надупчиха цялото покачване.

– Ами кръщенето? То не беше толкова отдавна?

Той поклати глава.

– Кръщенията са твърде спокойни, не излъчват същия блясък. В днешно време, за жалост, има само две неща, които ни карат да се обединим около кралското семейство – сватба и национална криза. Така че се искат екстремни обстоятелства, за да се вземе решение за ограничаване на празненствата, още повече за отлагането им. Освен това, що се отнася до евентуалната бомба, все още имаме твърде малко подробности.

– Тогава какво знаете, позволено ли е да ми кажеш?

– Всъщност не, Ребека… – той се поколеба няколко секунди, после размени бърз поглед в огледалото с Едлер, преди да продължи.

– Само преди няколко часа ни подшушнаха за един апартамент. Направихме обиск и намерихме определени индикации, че вътре е била изработена бомба…

– И това как е свързано с Хенке?

Самер си пое дълбока глътка въздух.

– Апартаментът се намираше на „Мария Трапгренд“, врата до врата с този на Хенрик…

Сърцето ѝ започна да бие все по-силно, но тя даде всичко от себе си, за да го прикрие.

– Чакай малко, значи смятате, че Хенке би… Не, не, забравете. Хенке не може една библиотека Billy да сглоби, а бомба…

– Напълно съм съгласен с теб, скъпа Ребека.

Той я потупа внимателно по коляното.

– Ние също не вярваме, че Хенрик е изработил бомбата сам. Но от друга страна, едва ли може да е съвпадение, че този, който го е направил, е разположил работилницата си в апартамента до неговия. Освен това вътре намерихме два пръстови отпечатъка от Хенке…