Текст книги "Измамата"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 24 страниц)

Трийсет метра и изведнъж чу стъпки зад себе си.

Трябваше да е Нора, Джеф едва ли беше в състояние да тича.

– Спри, HP! – извика тя и той се пребори с рефлекса да обърне глава.

Оставаха двайсет метра.

Петнайсет.

Гърлото му гореше, беше се свило като сламка.

Стълбите приближаваха.

Още десет метра.

Тунелът се стесни до пътека между бараките, а отвън тях се виждаше светъл правоъгълник в скалната стена, който трябваше да бъде вратата на асансьора.

Тя стоеше отворена!

– Спри, HP!

Гласът ѝ вече беше по-остър и този път той не устоя на изкушението да завърти глава.

Тя беше на шест-седем метра зад него, близко, но все пак по-далеч, отколкото си беше мислил.

Можеше да успее…

Щеше да успее!

В следващия миг забеляза някакво движение с периферното си зрение.

Тръгна да завърта глава обратно напред и успя да долови вратата, която се затваряше право срещу него.

След това всичко почерня.

– Добре ли е?

– Да, сега ще се свести…

Той усети нещо мокро и хладно над очите и челото си.

Главата го болеше, носът му беше като залепен и беше принуден да диша през устата.

Дълги хриптящи вдишвания.

– Чуваш ли ме, Хенке?

Предметът над очите му изчезна и гой замига срещу светлината.

Лицето на Нора се рееше там горе и за няколко секунди го изпълни приятно чувство за сигурност. Тя го нарече Хенке точно както сестра му…

Но изведнъж си спомни къде се намираше.

И защо!

Явно го бяха довлекли в една от бараките…

Той опита да се изправи, да свие крака и да стъпи на земята.

– Спокойно…

Тя го задържа, пробва да го спре, но без грубост.

– Източника… – изпъшка той. – Ерман, трябва да…

В следващия миг го видя.

Седеше на стол, наведен напред, само на няколко метра от него. Слаб, оплешивяващ и с очила с тъмни рамки точно според описанието. Погледите им се срещнаха и за кратко мозъкът на HP се опита да възприеме какво вижда. Какво означава това.

Но беше невъзможно.

Напълно.

Дяволски.

Невъзможно.

– Здрасти, HP. Супер, че успя да наминеш… – ухили се Манге.

18. Impossible things before breakfast

– KAK…

ПО ДЯВОЛИТЕ…

Е ВЪЗМОЖНО…

ДА…

СИ…

ТУК?!!!

Той седеше върху Манге, яхнал гръдния му кош, с пръсти, здраво сплетени около врата му, блъскайки оплешивяващата глава в линолеума.

– Пуснгттт… Нъгхр… Пррдявволитее!!! – гъргореше Манге, отбранявайки се диво с ръце.

Но на HP не му дремеше.

Някой го хвана за раменете, задърпа ръцете му. Нора крещеше нещо в ухото му, но той не слушаше. Щеше да убие малкия шибан лъжлив плъх…

Изведнъж около врата му се стовари здрава ръка и някой му направи хватка, която на секундата прекъсна притока на кръв към мозъка му.

Причерня му пред очите, пръстите му затрепериха спазматично и той изпусна гърлото на Манге. В следващия миг го издърпаха на крака. Хватката се разхлаби малко – достатъчно, за да си възвърне зрението.

Той видя Нора да се навежда над Манге.

– Е, пич, мислиш ли да се поуспокоиш, или? – изсъска Джеф в ухото му. – Иначе с удоволствие ще ти счупя врата…

HP опита да се съпротивлява, замаха с ръце зад себе си, мъчейки се да докопа някоя част от тялото на Джеф, която да може да нарани.

Но беше безсмислено. Хватката беше желязна и жалките му опити за съпротива само накараха Джеф да го вдигне още малко, така че върховете на палците му едва да докосват земята.

Всичките му сили се изцедиха. Ръцете и краката му натежаха като олово и той вече не можеше да ги вдигне, трудно успяваше да се задържи изправен.

Джеф го извлачи няколко метра, след което го пусна право върху малък диван.

Минаха няколко секунди, преди да събере сили, за да се надигне.

Манге се беше изправил, държеше се за врата. После изгълта чаша вода, която Нора като че ли материализира с магическа пръчка от нищото.

Самият HP също нямаше да откаже нещо за пиене, гърлото му беше пресъхнало, а в момента жаждата беше единственото разумно усещане, към което можеше да се придържа.

Манге беше Източника.

Манге

Беше

Източника

Което означаваше…

Което ОЗНАЧАВАШЕ???

Той затвори очи и сложи ръка на челото си. Сълзи пареха в очите му и мижеше колкото можеше, за да им попречи да потекат навън.

Fuck

Fuck!

FUCK!!!

Манге се изправи от стола, на който седеше, и го постави пред HP.

– Ето!

Той му подаде чашата вода, която все още беше наполовина пълна.

HP просто се взираше в него.

– Хайде, HP! Няма нужда да се страхуваш, сред приятели си…

HP грабна чашата и изгълта съдържанието. Водата беше ледена и стегна гърлото му.

– Откога? – промърмори той.

– К’во?

– Откога си забъркан в Играта, Манге или Фарук, или както, по дяволите, се наричаш тази седмица…

Манге сви рамене.

– От доста време всъщност…

HP остави чашата настрана, наведе се напред и разтърка слепоочията си. Опитваше се напразно да накара мозъка си да свърже правилните жички.

Но мамка му, беше просто невъзможно.

– К-какво, защо… в смисъл… офф.

Той продължи да търка лицето си по-силно и по-силно. Заби пръстите си навътре, докато го заболя кожата.

– Ощотачалото? – успя да изтръгне накрая от гърлото си, говорейки на пода.

– Беше ли замесен още в началото? – каза после малко по-ясно, изпъвайки гръб.

Манге си пое дълбоко дъх.

– В Играта съм по-дълго от теб, значително по-дълго, всъщност…

– Значи ти си ме забъркал?

Манге поклати глава.

– Не, в интерес на истината. Не бях разбрал, че си замесен преди онзи път, когато цъфна в магазина и извади телефона. Всъщност дори не и тогава, първоначално си помислих, че си намерил телефона по случайност, че някой Играч го е изгубил. Когато все пак разбрах, че си въвлечен…

Той разпери ръце.

– Н-но не разбир… – HP се изкашля и опита отново.

С крайчеца на око забеляза как Нора го наблюдава.

– К-как се стигна дотук? Какво правиш? Играч или Мравка си? Трябва да ми разкаж…

– Ще говорим за това по-късно, HP, точно сега сме малко притиснати откъм време. Целият град те търси ченгетата, Мравките, всички…

Манге се обърна към Джеф.

– Ще отидеш ли да наглеждаш тунела?

– Разбира се.

– Единственото, което мога да ти кажа сега, е, че опитах да ти помогна… – продължи Манге, когато вратата се затвори след Джеф.

– Да помогнеш! – HP усети как кръвта се втурва в главата му. – За бога, можеше да ми кажеш, че си замесен, да ми обясниш колко опасно е всичко. Да ми кажеш да се откажа! Дагоеба, ти уж трябва да си най-добрият ми приятел!

– Yeah right, сякаш щеше да има ефект…

Манге поклати глава.

– Освен това знаеш какво става, ако човек наруши правило номер едно… Ти не беше единственият, който получи предупредителен изстрел.

Нора се появи с още вода, с чаша за всекиго този път.

– Опитът за подпалване на магазина, remember? – добави Манге, след като HP изглежда не схвана. – Беше насочен срещу мен, не срещу теб. Малко напомняне от Водача какво ще се случи, ако не се придържам към правилата на Играта. Вероятно целта дори не е била да стане пожар. Посланието става по-ясно, ако осъзнаеш какво е заложено на карта.

Едната чаша се плъзна малко и Нора разля вода върху панталоните на HP, но той едва забеляза.

Мозъкът му напразно търсеше твърда земя.

– 3-значи каква част от всичко това е била наистина? – заекна той.

– Какво имаш предвид?

– Какво имам предвид… Ами как мислиш, по дяволите? Всичко, което преживях: пожарът в апартамента ми, бомбата на Е4, сървърната ферма, която взривих в Шиста, бягството, цялата гадост долу в Дубай и всичко, което се случи с ArgosEye. Колко от това е било реално, в смисъл наистина?

– Всичко, естествено…

Манге отпи нова глътка от чашата вода.

– Но може би не точно по начина, по който си мислиш… – добави той и се размърда леко на стола.

– Може да се каже, че реално никога не си напускал Играта… Че в действителност през цялото време си работил за тях. Или, да… За нас…

HP остави чашата на пода и покри лице с длани.

Манге продължаваше да говори, но гласът му внезапно зазвуча кънтящо и отдалечено, сякаш се намираше в друга стая.

Ситуацията беше нереална като насън до такава степен, че трябваше да ощипе ръката си до кръв…

Работил за тях…

Мозъкът му мелеше, опитваше се трескаво да подреди пъзела, но без и най-малък шанс за успех. Та той беше взривил сървърната им ферма, беше се измъкнал от заговора им за убийство и беше потопил бизнес партньорите им ArgosEye с все шефа им и всичко.

Или грешеше?

Възможно ли беше всъщност през цялото време да е…

Работил за тях?

Той се втренчи в Манге. Скучният, сигурен, плешив страхливец Мангелиго. Старата му дружка, неговият BFF.

Светът се разклати.

За миг се върна обратно в осемдесетарския диван пред телевизора с пожълтели от зрънчо пръсти и ококорени очи. На екрана тъкмо се беше отворила вратата на душ-кабината и Боби Юинг беше надникнал навън5757
  Става дума за сериала „Далас“ и сцената, в която героят Боби Юииг, считан за мъртъв, се завръща. – Б.пр.


[Закрыть].

Работи за…

… нас…

– Какво, по дяволите, правя тук, Манге? – прошепна той.

* * *

– Дай ни още няколко минути, Йонсон, благодаря!

Шофьорът затвори вратата, без да каже и дума.

– Сега разбираш ли защо толкова искам да се добера до онова оръжие? – продължи Таге Самер с тих глас.

Тя кимна.

– Поне така ми се струва.

– Хубаво, наистина ще оценя, ако изпразниш сейфа на баща си възможно най-бързо и ми предадеш цялото му съдържание. Мога ли да те помоля за това, Ребека? Имаш думата ми, че оръжието ще изчезне, че нито то, нито паспортите някога ще се появяват на място, където с тях може да бъде злоупотребено.

Тя помисли няколко секунди.

– Оръжието не е в сейфа…

– Какво?

– Преместих го още същия ден, отворих сейф на собственото си име.

– Аах, разбирам. Отлично мислене, Ребека!

– Паспортите са вкъщи, утре сутринта ще отида направо до банката и ще ти звънна, щом приключа.

– Чудесно, Ребека, ти никога не ме разочароваш! Ако само повече от служителите ми бяха като теб!

Той отново я потупа по коляното и тя забеляза, че лекото докосване ѝ допада.

– Няма проблеми, чичо Таге – отвърна тя.

– Обратно към Фредхол, Йонсон, благодаря – каза той и потупа шофьора по рамото. – Госпожица Нормѐн има нужда да си легне, изкара, меко казано, тежък ден…

* * *

– Работата е такава, HP – започна Манге. – Ти си тук точно поради причините, които Нора вече ти е споделила. Ще изключим Крепостта, ще попречим на PayTag и Водача да се сдобият с неограничен монопол върху миналото на хората.

– Ъъ, чакай малко…

Манге вдигна ръка и го прекъсна.

– Знам, че имаш много въпроси, HP… – той погледна часовника. – Но времето лети. Бях принуден в кратък срок да измисля място за срещата, място, което те няма да заподозрат.

Той направи бърз жест с ръка към тавана.

– Това тук е едно от собствените места за срещи на Играта и затова тук няма шпионски очи и уши. Но не можем да останем твърде дълго. Не бяхме предвидили, че ще припаднеш…

Той хвърли още един поглед към часовника.

– Участвам от много отдавна. Имах приятели, които вече бяха в Играта, и общо-взето бях поканен да им помогна. Точно като при теб всичко започна в малък мащаб, като нещо забавно. Но с времето се замесвах все повече, харесваше ми усещането да съм част от някакъв по-голям контекст, за който знаят шепа други хора.

HP кимна неохотно.

– Слушам.

– Чрез Играта всъщност можеше да се окаже влияние, да се промени нещо. Да се извади на показ това, което другите искат да прикрият. Тайни, които различни властимащи се опитват да скрият. Потулени разследвания, доклади, затрити или премълчани. Дребни мисии, които се навързваха заедно, след това можехме да подшушнем на медиите или да постнем откритията си в различни whistleblower5858
  Човек, който насочва вниманието към корупция или друга нередности често в сферата, в която работи, рискувайки да понесе негативни последици. – Б.пр.


[Закрыть] сайтове. В началото правехме много такива неща…

– Но?

Манге погледна към Нора.

– С приятелите ми виждахме само частица от случващото се. Винаги е било така. Цялата Игра е разделена на малки клетки и на практика Водача е единственият, който вижда цялостната картина. Постепенно ставаше все по-явно, че той променя курса. Играта ставаше все по-целенасочена, възможностите за избор пред Играчите намаляваха, а мисиите бяха все по-мъгляви. Всички останали малко по малко изгубихме влиянието си, всичко се случваше чрез Водача. Беше все по-очевидно, че той използва Играта, за да се сдобие с лична власт. Когато PayTag…

– Къде се включвам аз в картинката?! – прекъсна го HP.

Манге изглеждаше видимо объркан от неочаквания въпрос и минаха няколко секунди, преди да подреди мисълта си.

– Ами направо на въпроса, може да се каже, че повечето от това, което си постигнал, е било в рамките на Играта. Служило е на целите на Водача, така да се каже…

Манге се усмихна несигурно на HP, сякаш изчаквайки реакцията му.

– Н-но нали взривих сървърите им във въздуха. Това си беше адски ритник в топките, спрях ги за няколко месеца, изпразних касата им, потопих ArgosEye… Нали го направих? – добави той, след като Манге не отговори.

Той сам усети колко кухо звучеше.

– Както казах, опитах се да ти помогна, всъщност се помъчих да те измъкна – каза Манге. – Но след пожарите… – той размени бърз поглед с Нора. – След пожарите се съгласих да помогна. Водача ми обеща да те пусне, когато всичко приключи.

Той гледаше в пода.

– Те изпразниха сградата в Шиста в деня, след като ти и Рехиман отидохте там. Преместиха се на ново, по-сигурно място. Ти взриви сграда, предназначена за събаряне, това беше. Исках да ти разкажа всичко хиляди пъти, но докато държаха теб и Бека под око, беше невъзможно…

HP си пое дълбока накъсана глътка въздух.

– Значи всичко е било планирано, чисто и просто са ме оставили да се измъкна с кинтите? Но защо?

– Играта имаше нужда от атентат, експлозия, която е свързана с топ заседанието на ЕС, и която не може да се проследи. Парите бяха наградата за това, че изпълни своя End Game и точно както бяха разчитали, ти взе парите и напусна терена. Никакви свидетели, никакви следи…

Той поклати бавно глава.

– Дотук всичко вървеше точно както Водача беше обещал. И ти, и Бека бяхте вън.

– А това, което се случи после: Дубай, ArgosEye…?

Манге направи гримаса.

– Естествено, трябваше да се усетя, че Водача определя правилата. Че той решава кога започва и кога свършва Играта. Очевидно си бил твърде ценен кадър, за да те пуснат просто така. Аз бях заминал, разбрах по заобиколни пътища, че отново си възстановен като Играч, и по това време нямаше какво да направя. Помолих един приятел да те наглежда и да ми докладва за случващото се…

– Кой това?

Манге сви рамене.

– Има ли някакво значение? Така или иначе, ти в крайна сметка се свърза с мен, разказа ми за ArgosEye и помоли за помощ с троянеца, с който да ги съсипеш. Това ме постави в кофти ситуация. Да ти помогна ли директно, или първо да попитам Водача?

Манге кършеше ръце в скута си.

– Обадил си се на Водача…

HP помисли няколко секунди:

– Значи затова не изплува никаква информация за Играта. Разработил си шпионската програма така, че да улови само неща, които не ги засягат.

Манге поклати глава.

– Всъщност го предложих на Водача, но той каза, че няма нужда. Каза да направя всичко, което мога, за да ти помогна. Мина известно време, преди да схвана…

HP отвори уста, за да каже нещо, но му трябваха няколко секунди, докато намери думи.

– Какво, чакай малко. З-значи искаш да кажеш, че ArgosEye…

– … никога не са крили тайните на Играта… – допълни Манге.

– Н-но те кали бяха партньори на Играта? PayTag щеше да ги купи и…

Манге поклати глава.

– Помисли, HP. Кой ти разказа за поглъщането от PayTag? Обзалагам се, че не е бил Филип Аргос или някой от служителите във фирмата, нали?

Мислите му се носеха свободно и мина малко време, докато напипа нишката.

– Ъъх, нее. Беше Моника, сестрата на Анна Аргос, тя ми разказа за това горе в Лидингьо. Каза, че Анна се е противопоставила на изкупуването и затова другите са уредили убийството ѝ…

– Окей – кимна Манге. – Ето как стоят нещата…

Той размени още един поглед с Нора, погледна към ръчния си часовник, след което се наведе напред към HP.

– PayTag никога не са се интересували от ArgosEye. Вече бяха купили друго предприятие от приблизително същия бранш за дребни пари и работеха здраво да съберат компетентно ръководство. Това, което Филип Аргос планираше за фирмата си, беше обикновено листване на борсата. Ако минеше добре, PayTag щяха да имат нежелана конкуренция…

HP се сепна.

– Чакай, значи искаш да кажеш, че сестрата на Анна Аргос ме е излъгала. Престорила се е, че публичното предлагане всъщност е сливане? Защо, по дяволите, ще го прави?

– По две прости причини… На първо място, за да те мотивира да помогнеш. Ти мразиш Играта, Водача и PayTag и веднага налапа шанса да саботираш плановете им…

HP кимна уморено.

– А втората причина е…

– Ами кой би се израдвал на мисълта Филип Аргос да изпразни касата на компанията в твоя джоб, за да купи акциите на Анна? Като по този начин на практика сам потопи кораба си, защото троянецът само миг по-късно изобличи съмнителните им методи и понижи интереса към акциите им до нула. Празна каса, съсипана репутация и никакви спонсори…

Манге погледна HP така, като че ли очакваше незабавен отговор. Но мозъкът на HP изоставаше далеч, далеч назад.

– Помисли, HP… – каза Манге малко по-бавно.

– Кой мрази Филип Аргос достатъчно, за да забърка адски сложно отмъщение?

Той вдигна мобилния си телефон. Лъскава метална джаджа със стъклен дисплей, която накара HP неволно да изтръпне.

На екрана се виждаше жена с тъмна прическа паж, която седеше на маса в ресторант. Държеше чаша вино в ръка и вдигаше наздравица с мъжа, който седеше с гръб, обърнат към камерата.

Жената изглеждаше далечно позната, но той не можа да я разпознае.

– Вгледай се малко и забрави за цвета на косата – каза Манге.

HP го послуша. И изведнъж му се стори, че вижда нещо. Стойката, начинът, по който гледаше мъжа срещу себе си. Но това беше немислимо. Невъзможно!

– Забрави за Моника – продължи Манге. – Говорим за истински коравосърдечен човек. Някой, който, за да постигне целите си, буквално би минал през трупове. Включително своя собствен…

Той смени снимката на телефона и този път мъжът се виждаше по-добре. Беше Марк Блек. Но мозъкът на HP продължаваше да отказва да сътрудничи.

– Понастоящем се нарича Антеа Равел – продължи Манге. – Има шефска позиция в PayTag груп и в момента работи над задвижването на новата им компания. Подходяща фамилия в много отношения, между другото, Равел е Янус-дума, нали?

– Говоринашведскидагоеба… – изръмжа HP разсеяно, залепил поглед за екрана.

– Янус-думите могат да имат две противоположни значения5959
  В българския се използва само по-официалният термин автоантоними. На английски думата ravel е автоантоним, тъй като може да означава бъркотия и усложнявам, заплитам, но също така и разплитане и разнищвам, изяснявам. – Б.пр.


[Закрыть]. Като страшен в смисъл готин и страшен в смисъл ужасен. От Янус, римския бог с две лица…

Манге завря телефона още по-близо до носа на HP.

– Две лица, схващаш ли?

– Анна Аргос – промърмори HP, не вярвайки съвсем, че го казва.

* * *

– Трябва да внимаваш, Ребека, обещай ми – каза Таге Самер, когато колата спря до тротоара и шофьорът излезе, за да отвори вратата ѝ. – Не само когато посетиш банката. Играта има очи и учи навсякъде, а Магнус Сандстрьом е много опасен човек. Не бива да се доверяваш на нищо, което ти е разказвал. По всяка вероятност той е обработвал и двама ви. Насаждал е истории, уреждал е срещи…

Тя поклати глава.

– Това просто не мога да го повярвам. Познаваме се от малки. Манге е готино мило момче.

– Да, разбирам, че може да бъде трудно за смилане. Но Сандстрьом работи за Играта отдавна, от много отдавна. В момента заема висок пост, може би дори най-високия. Хенрик вече ни се изплъзна от ръцете и сега се боя, че Сандстрьом е напът да обърне собственото ни оръжие срещу нас. Силно се надяваме да се доберем и до двамата преди сватбата, преди историята да се е повторила…

Вратата на колата се отвори и той млъкна незабавно.

– Обещай, че ще се грижиш за себе си, мила Ребека. Ако се чуеш с брат си, трябва веднага да ми се обадиш. Ще опитам да ви помогна колкото мога от своята позиция, но преди Хенрик да е в сигурни ръце, за съжаление, не можем да поддържаме повече директна връзка.

Тя кимна.

– Разбирам…

– Добре и както казах, наистина съжалявам, че се получи така, Ребека, от дъното на сърцето си. Част от всичко това е моя отговорност, осъзнавам го добре. Не желаех никому такива изпитания, най-малко на теб и наистина се надявам, че ще можеш да ми простиш.

Тя не отговори, вместо това се наведе напред и го целуна леко по бузата.

Вратата на автомобила се затвори след нея и няколко секунди по-късно тя стоеше сама на улицата си.

* * *

– Бинго! – усмихна се Манге. – Добра пакетна сделка, нали? Анна Аргос получава отмъщението си, PayTag се отървава от конкурент, а Водача получава заплащане. Единственото необходимо, за да се осъществи сделката, беше удобен Играч и начин той да бъде мотивиран да се върне обратно в гнездото на осите. И изведнъж край с преждевременното ти пенсиониране…

HP поклати скептично глава. Това, което разказваше Манге, звучеше, естествено, напълно откачено. Шапка от станиол размер Extra Large…

Но от друга страна, границите на логиката лежаха толкова далеч зад него, че дори не си струваше да се оглежда през рамо.

Анна Аргос от плът и кръв…

В такъв случай тая шибана кучка стоеше зад ареста му, измъчването и накрая депортирането като заподозрян в убийството ѝ – всичко това само за да го настрои достатъчно отмъстително. А през това време си е живяла луксозен живот на някой плаж под новото си име, докато са ѝ зараствали белезите от пластичната операция на фейса.

– Значи цялата работа със закопаването на ArgosEye е била безсмислена… – измърмори той.

– Не, не, абсолютно не!

Манге поклати отчетливо глава.

– Филип Аргос може и да не е бил убиец, но все пак беше квалифициран злодей. Помисли само какво ти причини. А дейността на фирмата му си беше адски гнила…

– Но така или иначе, сега PayTag и Анна Аргос правят същото нещо просто под ново име…

– За съжаление, така изглежда, което ни връща към онова, което казах за все по-шаващия компас на Водача… – Манге направи гримаса.

– А новата фирма на PayTag се казва?

– Sentry Security…

Този път мозъкът му свърза правилните синапси почти моментално.

– Sentry? Каквоподяволите, нали там…

– … работи Ребека, съвсем вярно. Сега започваш ли да разбираш как стоят нещата?

Той провери часовника сигурно за десети път.

– Сори, но трябва да се омитаме веднага. Кента ти уреди място, където можеш да се покриеш известно време, докато сме готови да действаме. Ти трябва да…

– Слушай, точно сега съм на два милиметра от масивен мозъчен кръвоизлив, така че не ми разправяй какво трябва да правя. Както може би разбираш, доверието ми към теб в момента не е до тавана . Дай ми една-единствена причина защо просто да не се разкарам веднага оттук и да се завра в някоя землянка, докато всичко отшуми.

– Защото имаме нужда от теб, HP!

Манге вдигна ръце.

– Да, разбирам, че си скептичен. Разигравах те, а ти беше със завързани очи, веднага си признавам. Няма спор! Но всичко, което направих, беше, за да помогна на теб и Бека, кълна се!

Вратата се отвори и Джеф подаде глава вътре.

– Току-що някой използва четеца горе – изсъска той. – Асансьорът е напът, така че трябва да се махаме веднага!

Манге и Нора се изправиха почти едновременно.

Но HP остана на място.

– Хайде, HP, трябва да се чупим! Ще ти обясня повече по пътя. Ако ни намерят тук, долу, свършено е…

– Не и преди да ми кажеш кои са те…

– Пазачи от метрото, ченгета – все в гъз – изръмжа Джеф. – Размърдайте се, иначе аз ще ви…

Манге вдигна ръка и Джеф млъкна на мига.

– После ще ти разкажа повече, HP, обещавам. Но сега трябва да вървим. Разбирам, че искам много, но трябва да ми се довериш. Ако ченгетата те пипнат, край…

HP огледа внимателно лицето на Манге в продължение на няколко секунди, преди неохотно да се изправи.

Подтичваха през тунела. Първо Нора, след това той самият, после Манге и Джеф като ариергард. HP не можеше да се сдържи от време на време да се озърта през рамо.

Опита да каже нещо на Манге, да му зададе още въпроси, но темпото и нанагорнището напълно ангажираха изтощените му дробове.

Офис бараките изчезнаха зад извивката на тунела и след още няколко метра Нора забави малко.

– Това не ми се връзва – изпъшка HP на Манге. – Нали Играта притежава PayTag. Блек работи за Водача…

Той спря да си поеме дъх.

– Не, съвсем не – отвърна Манге. – PayTag е собственост на тайна фондация. Имаме своите теории кой стои зад нея, но това е друга история. В началото PayTag бяха просто клиенти на Играта. Едни от многото. Но от няколко години са на практика единствените…

Нора спря рязко и останалите бяха принудени да направят същото.

Тя вдигна ръка. За няколко секунди отдалеченото боботене на вентилатори и запъхтелият дъх на HP бяха единствените звуци.

После се чуха слаби ритмични скърцалия някъде пред тях.

Беше лесно да се разпознае звукът. Стъпки, вероятно от няколко души.

Рязък троен сигнал отекна между каменните стени и стресна и четиримата.

– Радиостанция, трябва да са пазачите! – прошепна Джеф.

– Обратно – каза Нора кратко и тръгна назад в посоката, откъдето идваха.

– Но така ще попаднем право в ръцете на който и да е онзи, който… – запротестира Джеф.

– Тихо! – изсъска тя. – Само ме следвайте…

Отново започнаха да тичат.

– Значи ти и приятелчетата ти смятате да се разбунтувате. Малко дворцова революция… – прошепна HP.

– Нещо такова – отговори Манге. – Играта все още може да бъде използвана за добро. Но за целта трябва да срежем връзката с PayTag и да заменим сегашния Водач.

– Дедакът Самер?

Манге потръпна и за малко да спре.

– Значи си го срещал?

– Зимата в гробището за домашни любимци при Кекнас… Бека вярва, че той е от старите приятели на бащата от военните. Такъв ли е?

– Тук! – Нора спря внезапно и посочи към едната стена на тунела.

Малък ръждясал метален капак беше приклещен зад две дебели тръби.

Джеф се промъкна между тях. От малък калъф на колана си извади ножче е различни инструменти. Секунди по-късно беше отворил капака, разкривайки тъмна дупка.

Посрещна ги топъл полъх на спарен въздух от метрото.

Нора не се поколеба и за миг, плъзна се между тръбите и пропълзя вътре.

– Трябва да я последваш – каза Манге и посочи дупката. – Нора ще се погрижи за теб. С Джеф ще останем и ще затворим капака. Има още един изход при метростанцията, с малко късмет ще успеем да стигнем дотам…

– Н-но… ъх, чакай малко – възрази HP.

– Пъхай се веднага – изръмжа Джеф. – Ще се появят всеки момент.

HP изгледа Манге гневно.

– Ти и аз трябва да си поговорим още…

– Разбира се, разбира се, обещавам, HP. Ще изясним всичко, но дотогава трябва да ми вярваш. Размърдай се, по дяволите!

HP се поколеба още няколко секунди. Звуците нагоре в тунела вече се чуваха ясно. Тежки стъпки на ботуши. През сумрака се носеха гласове, последвани от отчетливото изпращяване на радиостанция. HP пое дълбоко дъх, след което се гмурна в мрака.