Текст книги "Измамата"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 24 страниц)

32. Insignificant bearer

Той скочи върху покрива на метростанцията, провеси се от една от големите греди и се остави да падне долу на перона. Приземяването се получи по-меко, отколкото беше очаквал, а освен това перонът беше на практика празен.

Чу сирени горе откъм „Сьодерледен“, няколко броя, но те бързо се удавиха в шума от пристигащата мотриса.

Когато се качи на борда, се сгромоляса върху най-близкото свободно място. Раницата се опираше в седалката и той зачовърка с треперещи ръце катарамата, но след няколко секунди се отказа.

Адреналиновият шок беше тотален, тялото му се тресеше като пневматичен чук и HP се чувстваше готов да повърне. Наведе се напред и опита да задържи главата си възможно най-ниско.

Мамкамууу!!

Никога преди не беше виждал човек да умира.

Или във всеки случай не по такъв начин.

Макар че всъщност го беше правил…

Точно както с Даг и перилата на балкона, той беше планирал всичко. Намери ивица слънце насред завоя, където шофьор, който тъкмо привикваше към сянката, щеше да бъде заслепен. Примами четвъртития до правилното място…

И точно както с Даг не беше имал избор. Онзи път беше, за да спаси Ребека, този път – за да спаси себе си.

Грешка…

За да спаси и двамата.

Всичко, което трябваше да направи сега, беше да изпрати съдържанието на харддиска на вестниците и Играта и PayTag щяха да бъдат history. Той, Бека, Нора и другите щяха да са свободни.

Нора, между другото…

Тя се беше жертвала за него, беше скочила на четвъртития, въпреки че трябва да е осъзнавала, че няма никакъв шанс. Пое удара в името на отбора. Никой преди не беше нравил нещо такова за него. Щом всичко това приключеше, щеше да ѝ се отблагодари подобаващо.

Ако тя все още беше жива, де…

Влакът спря, бучейки, на „Т-Сентрален“ и той инстинктивно се сви в седалката. Но точно както при „Гамла Стан“, перонът беше почти празен.

Същински призрачен град.

Странно…

Къде, по дяволите, бяха всички хора?

* * *

„Слотсбакен“ беше препълнена, а като завиха наляво покрай „Лугорден“, там ги чакаха още повече хора. Телевизионни камери, професионални фотоапарати, стотици мобилни телефони.

В края на деня тя щеше да присъства на хиляди снимки и клипове независимо дали искаше, или не.

Темпото надолу по хълма беше лежерно, но щом целият кортеж слезе на равна земя, конниците преминаха от ходом в тръс. Впрегнатите коне направиха същото и Ребека и останалите петима охранители около каляската бяха принудени да тичат, за да са на едно ниво с нея.

Видя първата маска още на Норбру.

* * *

HP отвори вратата на интернет кафето и се запъти право към щанда.

– Трябва ми компютър с най-бързата ви връзка два часа или повече… – каза той на рецепциониста, но онзи дори не отмести поглед от телевизора, който висеше над щанда.

– Сори, човек, интернетът падна…

– К’во! И мобилният ли?

– Йеп – рецепционистът се обърна наполовина към него. – Широколентов, ADSL, мобилната мрежа, тути. Всичко падна по някое време през нощта. Казват, че е софтуерен проблем някъде си. Според мен обаче е заради сватбата…

– Заради к’во?

– Сватбата бе, човек! – той направи жест към телевизора, където се виждаше каляска с множество коне. – Големият брат не иска протести, затова са свалили нета точно както направиха в Египет, чаткаш ли?

– Окей – промълви HP разсеяно.

Нещо по телевизията беше привлякло вниманието му. Една от костюмираните фигури около каляската му изглеждаше смътно позната. Камерата зуумна…

Ненадейно HP изтръпна.

– Накъде отиват? – изсъска той и сграбчи изтърканата тениска на мъжа.

– Обратно към двореца, къде другаде. Спокойно…

– Не бе, идиот, имам предвид маршрута. Това там изглежда като „Кунгстредгорден“… Накъде ще тръгнат след това?

– „Сергел“, после насам по „Свеавеген“ и след това наляво по…

„Кунгсгатан“!

Мамицата му стара!!!

* * *

Вторият и третият от маскираните стояха на „Стрьомгатан“, до Операта. Тебеширено бели Гай Фокс маски с черни кози брадички и завъртени нагоре мустаци, точно както пред „Грандхотел“ само няколко дни по-рано.

Облечените в бяло хора зад маските не мърдаха, ами просто стояха, напълно неподвижни, което правеше впечатлението още по-зловещо.

– Луде, видя ги, нали, край – каза тя на микрофона при китката.

– Yes – отвърна той кратко. – Повишено внимание, дами и господа, идва „Кунгстредгордсгатан“… – каза после.

Кортежът направи широк, бавен завой наляво.

* * *

HP изхвърча от кафето, зави зад ъгъла и се втурна към „Хьоториет“. Струваше му се, че може да чуе приветствията на хората в далечината.

* * *

Още четири маски, разпръснати покрай „Кунгстредгордсгатан“, други пет по „Хамнгатан“, но никакви признаци за суматоха.

Може би нищо чудно. Освен най-различните войници и доброволни организации, които изграждаха охранителен обръч покрай маршрута, тя беше видяла още поне двайсет униформени колеги, а освен това и няколко цивилно облечени. Но броят на маските се увеличаваше.

С по една повече за всяка улица, която подминаваха. Нямаше как да е съвпадение. Очевидно нещо се случваше.

Те свиха по площад „Сергел“, заобиколиха стъкления обелиск, а радостните викове бяха толкова силни, ме тя едва чу, когато радиостанцията изпука.

* * *

„Хьоториет“ беше тъпкан с хора и той беше принуден да си пробива път с лакти. Колкото повече се приближаваше до „Свеавеген“, толкова по-гъста ставаше тълпата и той осъзна, че се нуждае от алтернативен план. Метрото, естествено!

Обърна се на ето и осемдесет градуса и се затича обратно по „Сергелгатан“, сви между две от високите сгради и опита да се въздържи да погледне нагоре9191
  Става дума за Хьотори сградите, от покрива на една от които HP беше провесен в предишната част. – Б.пр.


[Закрыть].

Прескочи бариерата, взе стълбите с три скока и се втурна по перона към северния край на станцията. По пътя измъкна телефона от единия джоб на якето.

* * *

– На вниманието на всички охранители. Човек, който отговаря на описанието на един от заподозрените току-що е бил забелязан при „Хьоториет“.

Гласът по радиото принадлежеше на Стигсон, беше почти сигурна.

Устата ѝ беше пресъхнала и тя преглътна няколко пъти, за да опита да я навлажни. Но беше невъзможно.

– Всичко окей ли е, Нормѐн, край?

– Всичко е шест, Луде…

– Добре, всички да са нащрек. Тези с маските ме притесняват…

„Свеавеген“, седем маски.

С една повече в сравнение с площад „Сергел“. Предната част на процесията започна завоя към „Кунгсгатан“.

Телефонът ѝ зазвъня, но тя го игнорира.

* * *

Никакъв отговор, мамка му!

Той изкачи стълбите от северната страна, изблъска се до изхода и излезе на тротоара.

Улицата беше обградена от хора в униформи, но те изглежда бяха там главно за украса.

„Малмшилнадсбрун“ беше само на петдесет метра вдясно.

Сложи си качулката, извади слънчевите очила от джоба и си запробива път натам.

В далечината се чу трополенето на конски копита.

* * *

Тя видя маските в мига, в който каляската започна завоя. Този път стояха едни до други. Първоначално осем броя, но след това и повече.

Много повече…

– Това не ми харесва – промърмори Рунеберг.

Телефонът продължаваше да звънни в дясното ѝ ухо.

* * *

Оставаха му петнайсет метра, когато видя мотива под арката на моста. Розови триизмерни кутии със сини ръбове, криволичещи и образуващи хипнотични праволинейни фигури. Точно както на чертежа дизайнът напомняше лабиринт.

Лабиринтът Лутерн!

Беше го открил!

Тропотът от копитата се засилваше, отекваше между сградите, смесвайки се с овациите на зрителите.

В същия миг видя големите черни въздухопроводи във всеки от краищата на арката. Пет метра над тротоара, насочени под перфектен ъгъл към платното. Две кръгли черни решетки, точно като описанието в чертежа на Учителя, с диаметър около един метър. Или 1016,1 милиметра за по-точно.

МАЙКА МУ СТАРА!!!

Първите коне от авангарда почти бяха стигнали до моста. Той прибра телефона, разбута хората пред себе си, после се добра с лакти до платното и затича към процесията. Раницата все още се друсаше на гърба му. Изведнъж я усети по-тежка от всякога…

* * *

Тя го видя отдалеч.

Тъмни дрехи, чорлава брада, слънчеви очила и качулка над главата. Светлосивите презрамки на раница се виждаха ясно на гърдите му. Тичаше право към каляската, право към нея.

Махаше с ръце и крещеше нещо.

Ръцете ѝ незабавно посегнаха към кобура на колана. Хванаха дръжката на пистолета. Изваждане – издърпване на затвора…

* * *

– БОМБА! – викаше той. – ЕЙ ТАМ ИМА БОМБА!

Но тя, изглежда, не го чуваше. Вместо това видя как тя и другите охранители насочиха оръжията си към него. Сякаш в действителност той беше заплахата.

В следващия миг забеляза маските. Навсякъде покрай улицата петдесет, сто, още повече. Като че ли чакаха нещо. И изведнъж той разбра…

Светът премина в slowmotion, докато парченцата от пъзела изведнъж се завихриха в главата му, разчупиха картината, която беше съставил по-рано, и образуваха нова.

Далеч по-ужасяваща.

Тунелът, бомбата, експлозията в плевнята. Яки ръце, които го изкараха от апартамента със змиите и го инжектираха със серум. Някой, който стоеше пред вратата на апартамента до „Скугсшюркогорден“ и му пращаше текстови съобщения. Предупреждението за предателя.

Експлозията, Рехиман, бягството.

Нора, която старателно закопча тежката му раница. Която му каза за мястото, решаващото парче от пъзела. Целувката на смъртта…

Той спря намясто и вдигна ръце. Гласовете отекваха из главата му, застъпвайки се. Понякога ясни, понякога неясни.

Това е последната ти мисия, Хенрик!

Черно или червено?

Ще извършиш смъртоносен атентат на кралската сватба…

Wanna play a geim, Henrik Pettersson?

Лутерн, не Латерна.

Учителя, него не го познавам…

Наистина ли си сигурен?

Не Учителя…

Той отстъпи бавно, задърпа презрамките, за да свали раницата. Но катарамата отказваше да се подчини.

– НАЗАД! – изкрещя той толкова високо, колкото можеше.

В лабиринта Лутерн човек идва, за да умре! – прошепна гласът в главата му.

Не.

Учителя.

Ами…

Носителят!

– ИМАМ БОМБА В РАНИЦАТА! – изрева той.

* * *

Тя се прицели в смъртоносната зона точно където презрамките на раницата пресичаха сърцето.

– БОМБА – изкрещя някой в слушалката ѝ и за секунда ѝ се стори, че чува гласа на Таге Самер. Но предупреждението беше напълно излишно.

Тя долепи пръст до спусъка.

Вдиша…

* * *

Като удар с юмрук в гърдите – горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлечения панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.

Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата му, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното…

Това не можеше да се случва.

Не сега!

Или изобщо някога!

Тя беше стреляла по него…

ТЯ

БЕШЕ

СТРЕЛЯЛА

ПО НЕГО!!!

Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът ѝ над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.

Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.

В следващия миг едната му пета се удари в бордюра на тротоара.

Секунда безтегловност, докато той се бореше със закона за гравитацията.

После усещане за свободно падане – като насън.

С което за него Играта приключи.

33. Mastermind

Експлозията беше толкова мощна, че тя я усети с гръдната си кост. Отекна между стените на къщите за няколко секунди, преди да бъде последвана от втора и трета.

Светлинните букети се разпръснаха към нощното небе бели, червени, сини. Фойерверките продължаваха.

В далечината, при двореца, се чуваха овациите на тълпата.

– Грандиозно, нали?

– Да – тя изкачи последните стъпала до платформата и застана до него при парапета.

На няколко метра над главите им се въртеше грамаден неонов надпис и зеленото лого на НК премина в червен часовник.

– Скъпа Ребека, наистина съжалявам от дъното на сърцето си… – той се обърна към нея и разпери ръце. – Отговорността, естествено, пада и върху мен.

Тя пристъпи напред и обви ръце около врата му.

– Благодаря, чичо Таге… – каза тя с лице на рамото му.

– Има ли нещо, което мога да направя, милата ми? – той се отдръпна и положи нежно длани върху ръцете ѝ.

– Не, поне не и в момента.

Тя погледна към двореца, където разцъфнаха нови букети фойерверки.

– Да загубиш брат по такъв начин. Да се наложи самата ти да го направиш…

Той поклати глава.

Тя не отговори, вместо това се опита да преглътне буцата в гърлото си.

– Скъпа Ребека, дори не мога да си представя как се чувстваш…

Печалният му глас я проряза като нож и за момент чувствата за малко да я завладеят. Но тя бързо се окопити.

– Планът ми се обърка, обърка се ужасно и въпреки всичките ни опити, за жалост, Хенрик не можеше да бъде спасен – продължи той. – Хенрик носеше бомба и единствено благодарение на решителната ти намеса не успя да я задейства. Той знаеше за бомбата, дори извика на хората, че я носи…

Таге Самер вдигна ръце и направи крачка назад.

– Хенрик направи своя избор и ти беше принудена да направиш твоя. Спаси живота на много хора следобед, надявам се, че го осъзнаваш. Понякога общото благо трябва да е с предимство пред това на индивида…

Тя преглътна тежко и после кимна бавно. Сълзите изгаряха клепачите ѝ, но тя положи крайни усилия, за да се овладее. Да запази контрол…

Зарята продължаваше да избухва над нощното небе.

– Смело решение да продължи със сватбените празненства – промълви тя. – И добра реч държа…

– Даа, лесно е Негово Величество да бъде подценен. Има времена, когато тези хора показват на какво са способни в действителност. Речта по телевизията беше хубаво доказателство за това.

– Ммм – каза тя.

– Нацията има нужда от обединяваща сила – продължи той, – някой, който да ни помогне да се опълчим на всички трудности, които предстоят. Негово Величество разбира това…

– Или поне PR отделът му…

– Моля?

– Нищо – промърмори тя. – Просто всичко изглеждаше толкова подготвено, като че ли…

– Като че ли какво, Ребека?

Той наклони глава и я изгледа изпитателно.

– Нищо… – смотолеви тя. – Извинявай, но не съм съвсем на себе си, чичо Таге.

– Разбирам, мила Ребека, и няма за какво да се извиняваш…

Тя се обърна към парапета и известно време те стояха мълчаливо един до друг.

– И-и какво ще стане сега, в смисъл с разследването? – попита тя после.

Той сви рамене.

– Магнус Сандстрьом и брат ти вече ги няма, другите трима са зад решетките. Макар че остават някои подробности, в основата си случаят е решен. Играта е разбита и виновните ще бъдат наказани…

– Не може да е чак толкова просто, чичо Таге…

– Какво искаш да кажеш?

– Трябва да има още нещо скрито, други замесени. Например кой е изработил бомбата в раницата на Хенрик и кои бяха хората с маските?

– Ами доколкото знаем, всеки един от тях може да е отговорен за бомбата. Сандстрьом е най-вероятният кандидат… а протестът на маскираните покрай маршрута може да е бил чисто съвпадение. Понякога конспиративните теории са просто лесен начин да избегнем да се изправим срещу суровата реалност…

– А татко?

– Какво имаш предвид?

– Той е работил за теб, вършил е всичко, което го помолиш. Горе-долу както аз…

Стомахът ѝ се сви и тя беше принудена да спре.

– Това е така, Ерланд беше изключително лоялен служител. За такива винаги има място в повечето организации, Ребека.

Той изчака, за да остави думите да попият.

– Р-работа ли ми предлагаш, чичо Таге?

Той се усмихна спокойно.

– Ако го направех, щеше ли да приемеш, Ребека? Вярвам, че бихме могли да бъдем забележителен екип. Човек с твоята решителност, твоя самоконтрол. Който не се колебае да направи необходимото, колкото и неприятна да е мисията. За такива хора има място навсякъде…

Тя пое дълбоко въздух.

– Вече имам работа, знаеш. Когато всичко това се уталожи, искам да се върна обратно. Да помогна да разберем какво в действителност се случи там долу… – тя направи жест с глава по посока на „Кунгсторнен“.

Самер кимна бавно.

– Всъщност не съм и очаквал друг отговор, Ребека…

Той се наведе и вдигна кариран термос, който стоеше облегнат на парапета.

– Мога ли поне да ти предложа чаша кафе, преди да се разделим?

– С удоволствие, благодаря…

Той изнамери две чаши и ги напълни.

– Разказвал ли съм ти защо съм толкова привързан към това място?

Тя поклати глава и духна внимателно горещото кафе.

– Баща ми работеше в АСЕА9292
  ASEA (Allmänna Svenska Elektriska Aktieboiaget, или Генерално шведско електрическо акционерно дружество), шведски електротехнически концерн, който през 1988 се слива с Brown, Boveri & Cie и оформя компанията АВВ. – Б.пр.


[Закрыть]. Участвал е в монтирането на този часовник. Но тогава той е стоял горе на телефонната кула при „Брункеберистори“.

Той посочи в далечината над покривите.

– Баща ми ме водеше там и ми го показваше. Разказваше как са успели да го качат горе. Разбираш ли, кулата е била четиридесет и пет метра, главозамайваща височина по онова време…

Тя кимна и доближи бавно чашата към устата си.

– Страшно се гордеех с баща си, понякога дори се хвалех пред приятелите си, че е поставил часовника съвсем сам… – подсмихна се той. – Така или иначе, през 1953 г. телефонната кула изгоря, часовникът беше размонтиран и оставен в склад. Баща ми умря две години по-късно…

Тя тайно разгледа профила му, орловите черти на носа. Кожата, опъната над бузите, тъмните очи, които толкова напомняха на тези на баща ѝ.

– За радост, с помощта на някои различни контакти постепенно успях да договоря тази мачта тук9393
  Часовникът на покрива на магазина НК стои върху двайсет и пет метрова „мачта“, метален стълб, около който се вие стълба. – Б.пр.


[Закрыть]. По този начин часовникът на баща ми можеше да се върне на полагащото му се място…

Самер се обърна и ѝ се усмихна.

Той продължаваше да държи чашата в ръка, но изглежда не се беше докоснал до кафето.

– Благодаря за историята, чичо Таге, но най-вече бих искала да ми…

– Да ти разкажа за баща ти, да, разбирам. Затова си тук. Тревожиш се какво може да е направил Ерланд с онзи револвер. С какво може да се е захванал. Притесняваш се толкова, че не си могла да спиш, нали?

Тя кимна тежко, бавно отмествайки глава нагоре и надолу, сякаш вратът ѝ не искаше да ѝ се подчини съвсем.

– Бедната Ребека – той се усмихна. – Едва ли ти е било леко през последните години, нали? Всичко случило се, катастрофата на „Линдхагенсплан“, атентатът срещу външния министър на САЩ. Между другото, Хенрик караше полицейския автомобил с бомбата, но сигурно вече си се досетила за това…

Тя отвори уста и се опита да каже нещо.

– Шшшш, няма страшно – той сложи облечен в ръкавица пръст на устата си. – Ще си остане между нас. Освен това Хенрик беше този, който хвърли шоковата граната срещу кралския кортеж при „Кунгстредгорден“, но сигурно и това си разбрала, най-малкото когато го видя на онзи видеоклип горе в СЕПО – той се усмихна и направи лека гримаса. – Хенрик е участвал в едно-друго, ще ми липсва всъщност – засмя се той. – Струва ми се, че ще липсва на всички ни… Но мила Ребека, какво има?

Пластмасовата чаша падна от ръката ѝ и се удари шумно в решетъчния под.

– Може би трябва да седнеш…

Той направи жест към стълбата.

Тя послуша съвета му, сви се на най-горното стъпало и наведе глава към парапета. Студеният метал се допря до слепоочието ѝ.

– Бедната Ребека – каза той и се доближи бавно до нея. – Заподозряха те за служебно нарушение в Дарфур, после те изритаха от работа и партньорът ти те напусна. А освен това днес беше принудена да застреляш собствения си брат. Каква ужасна трагедия…

Той погали внимателно челото ѝ.

Зелените букви над главите им се превърнаха в стрелки, придавайки на лицето му червено сияние. Той се наведе и започна да разкопчава сакото ѝ.

– Тъжно е, че трябва да приключи така, милата ми, но за жалост, в моя бранш човек не може да си позволи риска да остави нещата недовършени. Всъщност почти се учудвам, че колегите ти те оставят все още да носиш оръжие след всичко случило се.

Той заопипва колана ѝ и извади служебния ѝ пистолет от кобура.

Тя не се опита да го спре.

– Човек никога не знае какво би могло да ти хрумне, скъпа Ребека.

Той завъртя оръжието в ръце, огледа го внимателно за няколко секунди.

От едното ѝ око се стече сълза, после още една.

– Пък и може би дори чувството е хубаво да избягаш от всичко? Бедната стресирана полицайка, която застреля собствения си брат. Медиите няма да са милостиви. От тази гледна точка може да се каже, че ти правя услуга.

Тя го погледна, опита да отвори уста.

– К-кафето… – каза накрая.

– О, няма страшно. Същата субстанция както в таблетките, които вече използваш. Само малко по-силна. Виж, даже пише името ти на етикета…

Той извади шишенце с хапчета и го разклати между палеца и показалеца си. После го напъха в единия ѝ джоб.

– Опасявам се, че е време да си кажем сбогом…

Той вдигна оръжието и издърпа затвора.

След това го допря до слепоочието ѝ и натисна спусъка.