Текст книги "Измамата"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 24 страниц)

Андерш де ла Моте
Измамата

книга трета от трилогията "Играта"

На Анете

С най-топли благодарности към всички Мравки,

без чиято помощ и съвети Играта нямаше

да бъде реалност.

Авторът

Този, който притежава миналото, управлява бъдещето.

Bubble

Малко количество въздух или газ във вътрешността на течно тяло.

Малко кухо летящо мехурче или кълбо.

Всяко нещо, което е повече въздушно, отколкото реално; фалшиво шоу.

Измама или мошеничество; измамна схема; нереален проект; нечестна спекулация.

Човек, подмамен от нереален проект; будала.

Малка сферична кухина в солидно вещество.

Мамя, заблуждавам (глагол).

(Обикновено временно) състояние на съществуване, в което всичко, което човек вижда, докосва, чува, усеща и подушва, е под стриктно наблюдение или от хората около него, или от някаква система.

Когато човек или електронно устройство е под дистанционно наблюдение (bubbled).

Фантазия/мечта, която е толкова нереална, че никога не може да се сбъдне.

www.brainyquote.com

www.urbandictionary.com

www.wiktionary.com

В един персонализиран свят във все по-голяма степен ще бъдем захранвани само с новини, които са приятни, познати и които потвърждават вярванията ни, и тъй като тези филтри са невидими, няма да знаем какво бива скрито от нас. Миналите ни интереси ще определят на какво да бъдем изложени в бъдеще, оставяйки все по-малко място за неочаквани срещи, които подклаждат творчество, иновации и демократичен обмен на идеи.

Илай Парисър

Знанието е сила. Информацията е сила. Укриването и складирането на знание или информация може да бъде акт на тирания, замаскиран като скромност.

Робин Морган

Не е толкова важно кой започва играта, а кой я завършва.

Джон Уудън

Като удар с юмрук в гърдите – горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлеченият панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.

Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното…

Това не можеше да се случва.

Не сега!

Или изобщо някога!

Тя беше стреляла по него…

ТЯ

БЕШЕ

СТРЕЛЯЛА

ПО НЕГО!!!

Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът ѝ над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.

Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.

В следващия миг едната му пета се удари в бордюра на тротоара.

Секунда безтегловност, докато той се бореше със закона за гравитацията.

После усещане за свободно падане – като насън.

С което за него Играта приключи.

1. A whole new [geim]?

В мига, в който се събуди, HP осъзна, че нещо не беше наред. Минаха няколко секунди, докато успее да установи какво го притесняваше.

Беше тихо.

Твърде тихо…

Спалнята гледаше към „Гулдгренд“ и той отдавна беше свикнал с постоянния шумов фон откъм „Сьодерледен“, който минаваше на няколкостотин метра оттам. HP едва се замисляше за съществуването му.

Но вместо обичайното глухо бучене от трафика, примесено с някоя и друга сирена, лятната нощ беше мъртвешки тиха.

Той погледна към часовника на радиото: 03:58.

Ремонт на пътя, предположи той. „Сьодерледен“, „Сьодер Меларстранд“ и „Слусен“11
  „Гулдгренд“, „Сьодерледен“ и „Сьодер Меларстранд“ са улици в квартал „Сьодермалм“, Стокхолм. „Слусен“ (Шлюзът) е районът, свързващ „Сьодермалм“ с „Гамла стан“ (Стария град). – Б.пр.


[Закрыть] бяха затворени за поредното закърпване… Но освен че това би означавало, че Пътния строител Боб22
  Препратка към „Строителят Боб“, британско анимационно шоу. – Б.пр.


[Закрыть] работеше в stealthmode, гой започна да осъзнава, че липсваха и други звуци. Нямаше вестникарчета, които да захлопват външните врати, нито пияници, които да надават рев откъм „Хорисгатан“. Всъщност не се чуваше и най-малък звук, който да намеква, че отвън има оживена столица. Сякаш апартаментът му беше обгърнат от гигантски мехур, който го отделяше от околния свят. Принуждаваше го да живее в собствена вселена, където обичайните правила вече не важаха.

Което в известен смисъл си беше напълно вярно…

Забеляза, че сърцето му бе започнало да бие малко по-силно. Леко прошумоляване някъде в апартамента го стресна.

Крадец?

Не, невъзможно. Беше заключил блиндираната врата с всички три ключалки точно както обикновено. Вратата му беше излязла доста солено, но си струваше всяко проклето йоре. Стоманена рамка, двойни ключалки с резе тип „кука“ и you name it, така че от гледна точка на логиката нямаше как някой да е влязъл в апартамента. Но чадърът на параноята нямаше да се остави да бъде сгънат обратно толкова лесно…

Той се измъкна от леглото, мина на пръсти по пода на спалнята и внимателно надникна във всекидневната. Отне му няколко секунди, но щом очите му се приспособиха към мрака, резултатът беше недвусмислен. Нищо, никакво движение нито във всекидневната, нито в малката кухня в съседство. Всичко беше окей, нямаше каквито и да било признаци за опасност. С изключение на онази неестествена тягостна тишина, която все още не беше отстъпила…

Той се промъкна внимателно до прозореца и погледна навън. Долу на улицата нямаше жив човек, което всъщност не беше толкова странно, като се имаше предвид часът. „Мария Трапгренд“ далеч не изобилстваше от движение дори през деня.

Затворено за пътен ремонт, така трябваше да е. Половината шибан „Сьодер“ вече изглеждаше като разкопките на Бирка33
  Един от първите градове в Швеция. Съществувал е по времето на викингите и е бил важен търговски пункт. – Б.пр.


[Закрыть], така че защо да не спрат изцяло движението за през нощта?

Бобитата сигурно си бяха направили почивка за кафе…

Plausible – абсолютно! Но въпреки това неприятното чувство не искаше да се разкара.

Оставаше само антрето.

Мина на пръсти по новите дъски, водещи към външната врата, като внимателно избегна третата и петата, защото знаеше, че скърцат.

Когато му оставаше към метър, му се стори, че видя как пощенската кутия потрепери. Той замръзна насред крачката си, а ритъмът на сърцето му се ускори.

Преди две години някой беше излял запалителна течност през вратата и беше драснал клечката. Страшно неприятно преживяване, което за него приключи с кислородна маска в болница „Сьодер“. Едва много по-късно бе схванал, че всичко това е било просто малък предупредителен изстрел, който да му напомни за правилата на Играта.

Той подуши внимателно неподвижния въздух, но не усети миризма на керосин. И все пак вече беше напълно сигурен. Шумът беше дошъл от външната врата.

Може би беше вестникарчето въпреки всичко?

Той направи още две предпазливи крачки напред и доближи око до шпионката.

Внезапният шум беше толкова силен, че той залитна назад в антрето.

Проклятие!

За няколко мига му се привидяха звезди, а сърцето му като че беше спряло.

Още един яростен удар го накара да се отърси от шока.

Някой беше напът да разбие вратата му!

Стоманената рамка вече беше започнала да се огъва, така че който и да беше, трябва да е по-силен от Хълк. Трети трясък, метал срещу метал, не беше проклетият Брус Банър44
  Измислен персонаж от вселената на „Марвел“. Банър е ядрен физик, чието алтер ето е огромното зелено чудовище Хълк. – Б.пр.


[Закрыть], а по-скоро истински боен чук – може би дори няколко.

Рамката на вратата поддаде още няколко сантиметра и той внезапно видя металните шипове на ключалките през пролуката. Трябваха ѝ само още няколко удара.

HP се завъртя, препъна се в собствените си крака и се просна на пода. Поредният удар по вратата запрати шумолящ залп хоросан върху краката му.

Стъпалата му се хлъзгаха по дървения под, ръцете търсеха опора.

Изправи се.

Бързи крачки: всекидневната, спалнята.

Отново фрас по вратата!

Вкус на кръв в устата, сърцето като че експлодираше в гърдите му.

Ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да завърти ключа в бравата.

Каквоповсичкишибанидяволииисеслучвааа…

Още един удар от външната страна на вратата, този път последван от хрущене, което по всяка вероятност означаваше, че рамката беше поддала.

Той сграбчи бюрото, стъпи здраво на пода и за малко да падне по лице, когато то съвсем леко се плъзна към вратата.

Скапан талашитен боклук!

Ако стоманената врата отвън не можеше да спре нападателите, балтийската сглобяема мебел едва ли щеше да направи повече от това да му осигури няколко допълнителни секунди. Той се хвърли на леглото и затърси с ръце по нощното шкафче, което беше покрито с вестници и джобни книги.

Телефонът, къде, по дяволите, беше телефонът?!

Ето! Не, деба, това беше дистанционното на телевизора…

Чу тичащи стъпки във всекидневната, груби гласове, които си викаха, но беше твърде фокусиран върху търсенето, за да чуе какво казват.

Изведнъж пръстите му се натъкнаха на телефона толкова рязко, че той падна на земята.

Мамка му!

Тракане откъм дръжката на вратата, после дрезгав глас, който изрева:

– Тук вътре!

HP се метна на пода и размаха бясно ръце.

Ето го там, съвсем близо до лявата му ръка.

Грабна телефона и занатиска копчетата. Пръстите му още трепереха като от паркинсон.

Едно, едно, две – е лесно да се набере… как не.

Удар по вратата почти накара ИКЕА бюрото да се преобърне.

– Ало, „СОС Аларма“55
  „СОС Аларма“ АД е компанията, която отговаря за номера за спешни повиквания 112 в Швеция. – Б.пр.


[Закрыть], с какво мога да ви помогна? – каза сух телефонен глас.

– Полицията! – изрева HP – Помогнете м…

Ярък блясък го заслепи и се запечата в ретината му.

Последва толкова мощен гръм, че му изкара въздуха.

После му се нахвърлиха.

* * *

– Върнал се е. Ванът – добави тя, след като той не реагира веднага.

– Същият като вчера?

– Ммм – каза тя, без да отмести поглед от собственото си допълнително огледало на предното стъкло, над седалката до шофьорската.

Че кой друг, добави тихо на себе си.

– През четири коли зад нашата. Стои там от известно време… Точно както и вчера и почти на същото място.

– Сигурна ли си, че е същата бричка? В града има доста бели микробуси…

– Сигурна съм – отговори тя лаконично. – Намали малко и го остави да се приближи.

– Но така ще изтърва ВИП-а… – той направи жест към открития спортен автомобил пред тях.

– Забрави за наръчника на СЕПО, Шелгрен, и покажи малко гъвкавост – изръмжа тя ненужно ядно.

Той отпусна газта излишно рязко. Колата зад тях избибитка раздразнено, след което ги изпревари остро. Последва я още един автомобил.

Ребека отвори жабката и извади фотоапарата. Задържа го ниско и близо до себе си, така че шофьорът на вана да не може да го мерне през задното стъкло.

Нов поглед в огледалото за обратно виждане.

Наистина телеобективът беше добър, но ванът все още беше на две коли разстояние и частично скрит.

– Още малко – измърмори тя на Шелгрен, докато нагласяше фотоапарата на коляното си.

Трябваше да се пребори с изкушението да завърти глава.

Изведнъж ВИП-ът пред тях смени платното, мина през непрекъснатата линия и се насочи към „Кунгсгатан“.

Шелгрен нямаше друг избор, освен да повтори маневрата.

Ребека изпсува наум, шансът отиде на вятъра. Но след няколко секунди осъзна, че ванът продължава да ги следва. Още една от колите между тях се беше махнала и сега той беше много по-близо. Значително по-близо, отколкото тя самата би се намирала, ако следеше някого.

Рязкото отклонение явно беше изненадало шофьора. Беше го принудило да направи грешка.

Тя внимателно завъртя тяло, притисна здраво левия си лакът към седалката и намери опора за краката. Номерът на микробуса все още беше скрит от колата помежду им, но Ребека можеше да мерне двамата души на предните седалки през затъмненото стъкло. Светли дрехи с дълги ръкави, някакъв вид гащеризони – точно както вчера. Но тогава тя не бе успяла да извади фотоапарата навреме. Сега мислеше да поправи този пропуск.

Колата зад тях изведнъж сигнализира, че ще сменя платното, и тя съзря шанса си. Обърна се светкавично, вдигна апарата и го насочи към мястото, където всеки момент щеше да се появи регистрационната табела на вана.

Натисна спусъка наполовина. Колата зад тях зави. Кратко изпиукване, когато автофокусът нагласи рязкостта…

Спусъкът докрай. Нащрака няколко снимки. Перфектно!

След зова бързо отмести апарата и вкара в кадър кабината. Прицели се в шофьора и натисна спусъка. Телеобективът избръмча и замъглените контури зад волана моментално станаха значително по-резки. Но в мига, в който автофокусът изписка, Шелгрен изведнъж ускори и рязкото движение я накара да изгуби равновесие.

Когато отново насочи обектива към вана, той вече беше далеч зад тях.

– Какво, по дяволите, правиш, Шелгрен? – изсъска тя, докато почти на сляпо изщракваше редица снимки по посока на смаляващия се силует.

– ВИП-ът, Венергрен младши – той посочи напред, където малкият спортен автомобил почти беше изчезнал от полезрението им, – Изведнъж отпраши напред като опарен трол. Не посмях да рискувам да го изпусна.

Тя свали фотоапарата и потъна обратно в седалката.

По дяволите!

Бърз поглед в огледалото, но вече знаеше какъв ще е резултатът.

Микробусът беше изчезнал.

Прегледа набързо снимките на малкия екран на фотоапарата.

Регистрационният номер се виждаше ясно и хубаво, но точно както и подозираше, снимките на кабината бяха на практика напълно неизползваеми.

Мамка му!

Беше полицейска интуиция или както искат да го наричат, но в онзи микробус имаше нещо, което я притесняваше.

Веднага щом се върнеше в офиса, щеше да провери регистрационния номер, може би дори да се обади на някои места и да провери в регистъра на разузнаването, ако пътната агенция не дадеше резултат…

Изведнъж съжали, че беше изръмжала на Шелгрен. Приоритетите му бяха съвсем верни. ВИП-ът в крайна сметка беше на първо място и тя би направила абсолютно същото, ако самата бе стояла зад волана.

Шелгрен беше изключителен шофьор – една от причините да го привлече от СЕПО. Той вече бе заличил преднината на ВИП-а и се беше върнал на обичайното място, директно зад другия автомобил.

– Преценката ти беше напълно правилна, Шелгрен – каза тя и даде всичко от себе си, за да прозвучи безпристрастно.

Той просто кимна и няколко минути седяха мълчаливо, като се редуваха да гледат в задните огледала.

– Значи кога каза, че ще се качим до Крепостта? – попита Шелгрен накрая почти пресилено приятелски.

– Това зависи и от графика на Блек – тя си позволи да отвърне на усмивката му.

– Окей, между другото видя ли статията в ДН? Беше обширно описание на това как използват стари военни инсталации за съвсем нови неща. Освен че превръщат подземните помещения в сървърни зали, са преустроили и стария комуникационен тунел до брега, така че да отвежда вода за охлаждането. Модерна работа. Сигурността там, горе, очевидно също ще е от съвсем друга класа…

Той намали разстоянието до колата на Венергрен и направи малка маневра, за да откаже един автомобил, който се опитваше да се вмъкне между тях.

– Изглежда от PayTag искат да запазят класификацията на сградата като „защитен обект“ и това е разбираемо. В такъв случай охранителният персонал горе трябва да е въоръжен…

Шелгрен изпусна ВИП-а от очи за няколко секунди, за да ѝ хвърли бърз кос поглед.

Тя чу задаващия се въпрос още преди той да отвори уста.

– Между другото как сме по отношение на оръжията, шефе?

– Лицензиращите органи все още разглеждат молбата…

… за пореден път, за малко да добави тя, но точно тогава мобилният ѝ телефон започна да вибрира в джоба на сакото. Скрит номер. Вероятно отново продажби по телефона или пък бивш колега от полицията, който си търси работа…

Тя премести палец към червената иконка, за да откаже разговора, но в последния миг промени решението си. Шелгрен продължаваше да поглежда към нея, очевидно жадуващ да продължи разговора за лицензите за оръжия. И далеч не беше единственият.

На практика почти всички от новоназначените ѝ охранители бяха приели работата с уговорката, че ще могат да носят оръжие по време на служба. Ако разрешителното отидеше на кино…

Тя натисна бързо зелената иконка на телефона.

– Sentry Security, Ребека Нормѐн – отговори тя с пресилено делови тон.

– Охранителен отдел, криминален комисар Лудвиг Рунеберг – каза бившият ѝ шеф от другата страна на слушалката.

– Здрасти, Луде, отдавна не сме се чували. Радвам се, че се обаждаш…

– Струва ми се, че няма да мислиш така, когато приключим с разговора, Нормѐн…

Нещо в интонацията му я накара несъзнателно да се поизправи.

– Трябва да дойдеш в участъка – най-добре веднага, ако можеш…

Връзката се насече и гласът му изчезна за няколко секунди. Но една част от нея вече се досещаше за продължението.

Коремът ѝ се сви на възел.

Не, не, не…

– … малкият ти брат.

2. Opening

Тялото му лежеше съвсем неподвижно върху масата. Очите бяха затворени и изглеждаше почти като че той спи.

Последния път, когато го срещна, беше късо подстриган, но сега косата бе успяла да израсте и висеше на мазни светли кичури над тебеширенобялото лице. Лампите в клаустрофобичната малка стая караха пръстените под очите му да изглеждат прекомерно тъмни на фона на бледожълтата кожа. Сякаш това, в което тя се взираше през големия стъклен прозорец, в действителност беше восъчна кукла, а не неподвижно човешко тяло.

Беше се страхувала, че това ще се случи. Още откакто преди две години Хенке хвърли камък през предното стъкло на автомобила ѝ и едва не уби нея и колегата Крюсе, тя се боеше от този момент. Или всъщност още по-отдавна. Много, много по-отдавна…

– Пристигнал е през нощта – каза Рунеберг някъде иззад дясното ѝ рамо, но тя почти не го чу. – Информираха ме само преди около час и направо ти позвъних. Може би не постъпих съвсем според правилника, но реших, че би искала да научиш веднага. Поне аз така бих искал, ако ставаше дума за моя брат…

Тя се насили да отмести поглед от стъклото и се обърна към него.

– Благодаря, Луде, наистина го оценявам… – думите се струпаха на буца в гърлото ѝ.

За няколко секунди настъпи тишина.

– Ужасна история – промълви той после.

Рунеберг вдигна недодялано ръка към рамото ѝ.

Внезапно и без предупреждение вратата се отвори с трясък и слаб оплешивяващ мъж към шейсетте влезе вътре. Под едната си мишница носеше папка с документи, и въпреки че беше лято, беше облечен в тъмен костюм от три части, гарниран с перфектно подравнен възел на вратовръзката. Мъжът кимна кратко на Рунеберг, след което се обърна към Ребека.

– Вие трябва да сте сестрата.

– Ребека Нормѐн – промърмори тя и му подаде ръка.

Но вместо поздрав мъжът извади чифт тънки очила за четене от джоба на жилетката, постави ги с тържествено движение на върха на носа си и отвори папката с документи.

– … каза, че тя е работила за Фирмата, Рунеберг?

– Чисто формално тя все още го прави, Стигсон – отвърна бившият ѝ шеф с раболепен тон, който ѝ беше съвсем непознат. – Нормѐн е в отпуск до края на годината, после трябва да реши какво предпочита: Службата за сигурност или бизнеса… – Рунеберг пробва да се усмихне, но изражението на другия мъж не трепна.

– Разбирам… – Стигсон завъртя глава и погледна към Ребека над ръба на очилата си. – Тъй като все още си назначена в Службата за сигурност, Нормѐн, в сила са клаузите за поверителност и секретност, които си подписала, когато си постъпила тук. Негова сестра или не, всичко, което чуеш тук, е тайно и е абсолютно забранено да се разпространява, разбрано ли е?!

– Да – кимна тя. – Естествено – добави после, след като първоначалният ѝ отговор изглежда не го задоволи. – И за какво става дума…

От другата страна на прозореца изведнъж се отвори врата и двама души, мъж и жена, също облечени в тъмни костюми, влязоха в стаята. Няколко секунди всичко там вътре беше неподвижно. После Хенке отвори очи.

Той вдигна глава, изправи се на стола и се протегна бавно и театрално, като че току-що се беше събудил. После каза нещо, което тя не чу през стъклото, и за няколко секунди бе обзета от импулс да нахълта в стаята за разпит и да го зашлеви.

Дрезгавият глас на Стигсон я наведе на други мисли.

– Брат ти е заподозрян в заговор, или подготовка за тежко терористично престъпление.

* * *

– И така, Хенрик, както казахме по-рано, значи ти си планирал и евентуално предприел известни приготовления за престъпление, целящо сериозно да дестабилизира или навреди на основополагащите политически, конституционни или социални структури на страната – каза разпитващата – тъмнокоса късо подстригана жена някъде около началото на четиридесетте, втренчила очи в него.

Но HP почти не ѝ обърна внимание. Уморената му глава продължаваше да се бори с опитите да подреди случващото се. В едно нещо поне беше сигурен. За разлика от преди две години, когато си мислеше, че са го заловили, а всъщност се беше вързал на гигантски номер, сега всяка малка подробност си беше на мястото през целия път, още от нахълтването на спецчастите в апартамента му чак до мириса на загоряло от разтворимото кафе в кафявата пластмасова чаша на масата пред него. Всичко изглеждаше автентично. И по всяка вероятност такова си беше. Което в такъв случай означаваше…?

Темата е теории на конспирацията, а ето го и въпроса за хиляда крони66
  Първият, най-лесен въпрос в шведския вариант на телевизионната игра „Стани богат“. – Б.пр.


[Закрыть]…

– Ммм… – измънка той, защото очевидно се очакваше да каже нещо. Затвори очи и разтърка слепоочията си, за да си осигури малко време за размисъл. За какво, по дяволите, говореше вещицата? Да дестабилизира политическото квоказатая?

– Както казах вече поне десет пъти, искам на разпита да присъства адвокат – промърмори той.

Жената, която се казваше Руслунд или Русквист, или нещо такова, размени бърз поглед с колегата си.

– Да, разбрахме това, Хенрик – каза полицаят, чието име HP вече беше забравил. – Но си мислехме да отметнем някои формалности, докато адвокатът ти се появи. А той ще се появи, нали? Все пак чакаме от няколко часа. На колко бюра позвъни? – той наклони глава и се усмихна по начин, който не можеше да бъде разбран погрешно.

– Естествено, че ще се появи… – измърмори HP.

– Ами добре тогава, какво ще кажеш така или иначе да започнем малко по малко?

– За да си спестим всички малко време – добави полицаят, усмихвайки се отново, – Или може би искаш да позвъниш на някого другиго? Някой близък…?

– Не! – отряза HP малко прекалено високо, като същевременно изправи тяло.

Забеляза погледите им. Беше решил да го играе cool, ама майната му…

– Имам цялото време на света и не мисля да кажа нещо, преди да съм получил адвокат – каза той толкова овладяно, колкото успя, вперил поглед надолу в масата.

– Ама моля – вие си говорете… – каза той след няколко секунди главно за да запълни потискащата тишина.

– Добро предложение, Хенрик – мъжът полицай, чието име HP продължаваше да не може да си спомни, издърпа един стол и седна. От единия джоб на сакото си извади малък цифров магнетофон, който постави на масата между тях.

– Разпит с Хенрик Петершон, наричан HP, трети юни, 15:13 часа. Присъстват полицейски инспектори Русвал и…

* * *

– … Хелстрьом.

Стигсон беше натиснал едно копче до стъклото и изведнъж гласът на разпитващия се понесе от високоговорителите.

– И какво точно се предполага, че е направил Хенке? – каза Ребека не на някого конкретно, докато Хелстрьом там, вътре, продължаваше да говори на магнетофона.

Тя се опита да прозвучи спокойно, като че не се притесняваше твърде много от отговора.

– Имаме данни, според които брат ти планира някакъв вид атентат срещу държавното управление вероятно във връзка със сватбата на принцесата…

– Шегуваш се! – не успя да се сдържи и избухна тя.

Стигсон я изгледа кратко и Ребека прехапа език. Естествено, всичко това беше просто един голям practical joke, СЕПО бяха известни с чувството си за хумор, а този Стигсон беше същински комик…

Стегни се, по дяволите, Нормѐн!

Грешка – очевидно ставаше дума за някаква гигантска грешка. Трябва да са объркали Хенке с някого другиго, омешали са информацията и са разбили вратата на грешен апартамент. Далеч нямаше да е първият път…

– Освен това имаме данни, според които този тип престъпна дейност не е чужда на брат ти…

– Имаш предвид онова с Даг – отряза тя. – Всъщност не беше по вина на Хенке, той просто се опитваше да ме защити. Освен това са минали почти петнайсет години оттогава…

Стигсон поклати глава.

– Не, не историята, при която партньорът ти е загубил живота си, макар че тази случка също е от известен интерес за цялостната картина… Става дума за нещо друго. Погледни сама и ще видиш.

Той посочи към стаята за разпит, където един от полицаите тъкмо беше включил проектор. На стената се появи клатещо се видео от ръчна камера – синьо небе и няколко тъмни фасади. После разпръснати корони на дървета, а под тях редица открити кафенета. Минаха няколко секунди, докато тя разпознае мястото. „Кунгстредгорден“, или по-точно „Кунгстредгордсгатан“77
  Кралският парк и съответно улицата, минаваща по протежението му. – Б.пр.


[Закрыть]. На заден фон се чуваше все по-силен шум, който тя първоначално не можа да идентифицира. Но впоследствие със засилването на звука изведнъж разбра какво представляваше. Конски копита… Множество конски копита, удрящи се в асфалта. Когато кралският кортеж влезе в кадър, тя внезапно усети как потръпва…

* * *

Той веднага разпозна клипчето. „Кунгстредгордсгатан“, преди почти две години, кортежът с кралската двойка и президента на Гърция.

Войниците се поклащаха на конете, зрителите покрай тротоара бяха заети с камерите на мобилните си телефони. Вече беше гледал клипа стотици пъти, разпознаваше всеки човек, всяко изражение. Момчето с кучето, дамата с бялата шапка, немските туристи със своите грамадни раници… Знаеше продължението и насън. Всеки момент силен блясък щеше да направи картината бяла, а почти едновременно гръм от същия калибър като този, който беше преживял в собствения си апартамент, щеше да накара ръката, държаща камерата, да потрепери. Щеше да последва тотален хаос, препускащи коне, войници по земята и хора, крещящи панически.

Но вместо да се фокусира върху кортежа, както той беше очаквал, камерата внезапно започна да разширява картината. Заклати се за няколко секунди и после проследи тълпата хора покрай единия тротоар.

Накрая улови познат силует, спря и бавно приближи, докато фигурата изпълни почти целия кадър.

HP не можа да не се размърда нервно. Внезапно почувства силно гадене.

* * *

Облечен в черно мъж, който беше яхнал мотопед. Действително тъмният визьор на каската скриваше лицето му, но въпреки това Ребека го разпозна без проблеми. Стойката, резките движения, начинът, по който държеше главата си леко наклонена. Нямаше никакво съмнение…

Беше подозирала още тогава, но умишлено не бе попитала, защото не искаше да знае отговора…

Мъжът на клипчето се зарови в найлонова торба, която висеше от кормилото. После извади цилиндричен предмет отвътре и започна да го бърника. Шумът от конските копита ставаше все по-силен с приближаването на кортежа. Камерата зуумна още повече. Мъжът погледна нагоре, изчаквайки секунда, хванал предмета с две ръце. След това направи кратко движение с едната ръка и замахна с другата. Тя вече знаеше какво щеше да хвърли.

* * *

Гърмежът от зашеметяващата граната накара и този филм да потрепери, но операторът не измести фокуса от мотопеда. Според брояча в единия ъгъл на видеото той остана хладнокръвно намясто в продължение на почти десет секунди, наблюдавайки делото си, преди да включи на скорост, да направи остър завой и да изчезне по „Варендорфсгатан“.

Изведнъж клипът спря и настана тишина. HP се размърда и несъзнателно преглътна на сухо няколко пъти. Няколко кликвания на компютъра и изведнъж той самият се появи върху целия екран. Freezeframe тъкмо на мига, в който мяташе гранатата.

Ръката във въздуха, тялото напрегнато като пружина. Като се прибавеше и тъмният визьор, той изглеждаше, меко казано, зловещо.

– Еее, Хенрик – каза Хелстрьом, с далеч не толкова приятелски глас като по-рано. – Това там…

* * *

– … твоят брат ли е? – Стигсон и Рунеберг се обърнаха към нея и за няколко мига главата ѝ беше абсолютно празна. Ризата лепнеше под сакото, въздухът в тясната стая изведнъж стана застоял и труден за дишане. Погледите им като че я изгаряха и минаваха право през нея.

Тя погледна към стаята за разпит, но там също беше станало съвсем тихо. Трябваше да опита да спечели време, да получи шанс да помисли… Но съдейки по погледите на двамата мъже, те очакваха незабавен отговор.

Така че какво трябваше да направи? Да излъже или да каже истината?

Вземи решение, по дяволите!

Тя преглътна няколко пъти, за да разкара буцата в гърлото си.

– Ами… – започна.

– Не е нужно да отговаряш, Хенрик!

Вратата в стаята за разпит се беше отворила и длъгнест мъж със зализана назад сива коса беше влязъл вътре. Мъжът разкопча пресилено тържествено позлатените копчета на блейзъра си, след което се настани на свободния стол до Хенке. В същия миг Ребека осъзна, че го познава.

– Клиентът ми отказва да отговори на – продължи мъжът, този път по посока на полицаите, поставяйки на масата куфарче, от което извади папка с документи, която остави до чашата кафе на HP.

– И така, сега бих искал да разбера защо разпитът е започнал, въпреки че клиентът ми ясно е заявил, че желае юридическият му съветник да присъства. Както сигурно знаете, това е престъпление срещу двайсет и първа глава от съдопроизводствения кодекс…

* * *

– Юхан Санделс!

Изненаданият глас на Рунеберг заглуши останалата част от изложението на адвоката.

– Как, по дяволите, е успял брат ти да наеме адвокат от неговата категория с толкова кратко предизвестие?

– Абсолютно никаква идея – отговори тя и сви рамене.

Което си беше и напълно вярно.

Какво, за бога, се случваше всъщност?