Текст книги "Измамата"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 24 страниц)

Той тропаше нетърпеливо с крак, докато гризеше неравния си нокът. Все още му оставаше половин година… Шест месеца, сто и осемдесет денонощия, за да измайстори план, изход, стратегия за измъкване, която да го освободи от целия този дяволски капан, в който се беше оказал.

Грешка – в който те се бяха оказали… Защото, както и да го въртеше и сучеше, не можеше да избяга от заключението, че Бека се забъркваше все повече и повече всеки път, когато те се доближаха един до друг.

А след срещата в гората, когато тя го събра с Водача, едно ново-старо и меко казано неприятно чувство беше напомнило за себе си.

Чичо Таге го беше нарекла тя. Твърдеше, че той е бил един от старите приятели на баща им от запаса. Че те – тя, той и бащата – дори са ходили на гости в лятната вила на чичото, когато са били малки.

Естествено, той беше опитал да ѝ разкаже истината, но без никакъв успех.

Тя така и не беше повярвала напълно на историята с Играта въпреки всичките му предишни опити да ѝ обясни. От друга страна, очевидно бе готова да приеме без ни най-малки резерви образа на чичо Таге.

Мамка му, в гласа ѝ почти се появяваше някаква нежност, когато говореше за него, горе-долу както когато говореше за бащата. Времето определено беше накарало паметта ѝ да избледнее, що се отнасяше до стария. След само още няколко години сигурно въобще нямаше да си спомня всички пъти, когато онзи го беше пребивал.

Всички пъти, когато шибанякът беше лъгал лекари и социални и беше убеждавал нея и майка им да подкрепят измислените му истории.

Не, колкото и да се опитваше, просто не можеше да обуздае омразата, която кипваше в него веднага щом станеше дума за стария. И същото се отнасяше за „чичо Таге“.

Омразата и – let’s face it – ревността…

Само допреди няколко години той никога не би признал, че се чувстваше така, че изпитваше това и към бащата, и към Даг. Като че бяха откраднали неговата Бека и я бяха превърнали в съвсем друг човек.

Някой, когото той едва помнеше. Непознат.

Ревност и омраза, значи – доброто старо комбо, допълнено с неговото и без това вече ниско ниво на надеждност, ефективно разбиваше всички възможности да я убеди в истинската самоличност на Таге Самер.

Но той съвсем не можеше да я вини. Факт беше, че цялата му история звучеше толкова шибано невероятно, че на него самия понякога му беше трудно да повярва в нея. За щастие, му бяха останали малко memorabilia, които бе скрил на сигурно място.

На първо място, това беше телефонът, които беше завоювал преди две години горе на Е4 от Кенг „58-и“ Хаселквист. С изключение на цифрите на гърба телефонът беше абсолютно същият като този, който беше намерил във влака и който го беше въвлякъл в цялата тая болна история.

След това идваше картата за достъп, малкият бял заек, който бе изпаднал от една книга горе в НК и който му беше помогнал да спре часовника на нормалния си живот, давайки му достъп до негова собствена Страна на чудесата.

Третият предмет в колекцията му беше харддискът с всички файлове от ArgosEye, фирмата, която се беше погрижила Играта да остане скрита в дълбоководната гробница на интернет.

Троянецът, който Манге беше конструирал и който той сам, с известни усилия, бе успял да внедри в информационната мрежа на компанията, беше свършил работата си. Множество неща бяха изкарани на светло: фалшивите тролове, блоговете, които предоставяха готово пакетирани мнения по поръчка, списъкът в стил Щази на опонентите с различни възгледи и цял куп други съмнителни дейности, с които Филип Аргос и бандата му се бяха занимавали в най-горните офиси на Хьотори сградата.

Но въпреки че подозираше, грешка – въпреки че знаеше, че ArgosEye прикриваше Играта, помагаше ѝ да остане скрита, като същевременно регистрираше всички, които си пъхаха носа или нарушаваха Правило номер едно изтеклите файлове не бяха разкрили и едно-единствено мизерно доказателство, че теорията му всъщност беше вярна. Може би бяха подсигурили този тип информация зад двойни катинари или пък шпионската програма на Манге чисто и просто беше търсила на грешните места?

Играта не беше изплувала на повърхността, както се беше надявал. Все още се спотайваше в дълбините също толкова невидима, колкото и преди. С други думи: нещата, които беше записал, всъщност не доказваха нищо за никого, който не беше запознат с цялостната картина. Дори и последното попълнение в колекцията му нямаше реална доказателствена стойност: обикновен лист А4 с напечатан текст, който всеки би могъл да напише. Последната ти мисия, HP, беше казал Таге Самер, a.k.a. Водача, там, между надгробните плочи, докато пийваха кафе заедно.

След всичко, което сам беше направил, за да прецака Играта – плановете, които съсипа, и всички пари, които отмъкна – мръсникът все пак изглеждаше напълно спокоен. Като че положението беше no hard feelings…

Но от друга страна, мисията, която му домъкнаха, не беше каква да е.

Пред ама че шибан избор беше изправен.

Изпълнеше ли мисията, на практика беше изцяло прецакан. Fucked for life във всички нюанси на понятието. Ако пък не го направеше, не само неговият живот щеше да е заложен на карта…

ДЕБАА!

46 от 78 файла проверени, няма намерени чужди обекти, съобщаваше програмата.

Той погледна към часовника. Беше минала над минута, оставаха само девет, преди да трябва да се чупи.

Хайде, хайде, хайде… Скапаните бавни компютри на библиотеката!

Сканиране…

70 от 78 файла проверени, няма намерени чужди обекти.

Той се наведе над клавиатурата, премести курсора върху интернет иконката и се подготви да започне. Без търсачки, право на адреса, после изтриване на всички отметки и бисквитки от компютъра, преди да излезе. Абсолютно колкото се може по-малко следи…

Неочакван звук откъм вратата го стресна. Той вдигна глава и се огледа внимателно над ръба на монитора.

Нисък мъж, облечен с кожено яке, тъмни очила и бейзболна шапка, смъкната над челото, беше влязъл в компютърната зала.

Мъжът остана на вратата, докато обходи работните места с поглед, и нещо в цялостния му вид незабавно накара всички алармени системи на HP да зазвънят като полудели.

По дяволите!

* * *

Тя набра номера и натисна зелената иконка.

Свързване… твърдеше дисплеят, но след като се взира в него сигурно половин минута, осъзна, че той грешеше. Раздразнено спря повикването и повтори ритуала. Най-новият смартфон, а не можеше дори да се позвъни с него…

– Телефонната централа на полицията – каза изведнъж глас от слушалката, преди дори да са се чули и няколко сигнала.

Тя се поколеба две секунди:

– Лицензионният отдел, благодаря – каза след това.

– Един момент.

Добре дошли в лицензионния отдел, времето за изчакване се очаква да бъде… шест… минути…

Тя въздъхна и погледна към ръчния си часовник. За миг обмисли дали да не отложи разговора и вместо това да звънне на Рунеберг, за да пробва да получи повече информация за случващото се…

Стигсон и беше забранил да се свързва с Хенке. Но това всъщност не беше голям проблем. Тя дебнеше Хенке от няколко седмици, всъщност вече месеци, като се замислеше. Но въпреки че знаеше, че си беше вкъщи, той нито отваряше вратата, когато му звънеше, нито дори отговаряше на обажданията ѝ.

Няколко есемеса по задължение, това беше на практика всичко и тя не хранеше никакви илюзии, че сега би било по-лесно да се свърже с него.

Онзи сейф я притесняваше.

Очевидно Хенке имаше тайни, които бяха толкова ценни, че се беше видял принуден да ги скрие в трезор дълбоко под земята. Хората на Стигсон вече бяха изпразнили апартамента му, нужно беше само човекът, който преглеждаше конфискуваното, да намери копие от договора за сейфа или пък съобщение, подобно на това, което тя самата беше получила. Една заповед за обиск, след това щяха да извадят свредлото и тайните на Хенке да избягат навън.

Каквото и да имаше в онзи сейф, то едва ли щеше да подобри ситуацията му.

– Лицензионен отдел, Першон… – гласът я накара да се сепне.

– Да, здрасти, ъъм, името ми е Ребека Нормѐн… – тя погледна към листа хартия пред себе си и опита да събере мислите си. – Става дума за молба от охранителна компания за разрешение за носене на оръжие. Просто се чудех докъде сте стигнали…

* * *

Ченге!

HP залегна инстинктивно зад монитора. Онзи целият миришеше на фуражка толкова силно, че от миризмата носът му запари.

Той се наведе надолу, за да издърпа USB паметта от компютъра. Хич не мислеше да им предостави цялото инфо, което беше събрал през последните месеци. СЕПО гарантирано щеше да намери начин да използва всичко срещу него, за да го задържи за неопределено време…

Пръстите му обхванаха пластмасовия стик, но в същия миг мъжът с шапката избухна в шумна тирада на непознат език. Друг, по-тънък глас отговори почти незабавно и щом HP надникна предпазливо, откри как шапкарят излезе от залата заедно с една жена на средна възраст, която бе стояла през няколко компютъра от него.

Той изчака още няколко секунди, после бавно се поизправи и си отдъхна.

Фалшива тревога.

По дяволите, съвсем се беше побъркал!

Сърцето му продължаваше да бие твърдо като камък в гърдите, ръцете му трепереха и се наложи да си поеме няколко дълбоки глътки въздух, за да успокои пулса си. Крайно време беше да сгъне параноя чадъра и да се завърне към задачите за деня.

Сканиращата програма определено трябваше вече да е приключила, а той беше любопитен какви реакции в медиите беше предизвикало задържането му.

Афишите по будките, странно, продължаваха да рекламират съвети за отслабване, но в интернет версията на „Експресен“ определено трябваше да пише за него.

Държавната служба за сигурност арестува снощи 32-годишен мъж, заподозрян в подготовка за терористично престъпление.

Източник от СЕПО заяви, че залавянето по всяка вероятност е предотвратило терористичен акт на шведска земя.

Йеп, ето така се осигуряваше повишено финансиране. Това, че го пуснаха само след няколко часа, вероятно нямаше да бъде публикувано по-рано от следващата седмица, а дотогава вече на никого нямаше да му пука.

Медийният прозорец е тесен, Хенрик, хората смогват да следят само по една история…

По дяволите, понякога Филип и ArgosEye-бандата горе в Хьотори почти му липсваха. Въпреки че се бяха погрижили Анна Аргос да бъде убита и почти бяха успели да го натопят за убийството, да не говорим за всичко, на което го бяха подложили, когато прикритието му се пропука, той не можеше да се сдържи от време на време да си фантазира какво би станало, ако не го бяха разкрили.

Кой щеше да бъде гой сега в такъв случай?

Приятелят на Рилке?

Дясната ръка на Филип?

Или още по-добре: неговият наследник… Верният партньор на Водача, може би дори един бъдещ Марк Блек. Всичко това не звучеше никак зле…

На монитора изведнъж се беше отворил малък зелен прозорец. Програмата явно беше забила, когато той помръдна USB паметта.

Мамка му, още две пропилени минути!

Той премести раздразнено курсора, за да затвори прозореца и да стартира сканирането наново. Но в мига, в който стрелката достигна кръстчето в горния десен ъгъл на прозореца, започнаха да се появяват букви.

Една по една, докато образуваха изречение, което накара космите по ръцете му да настръхнат.

И

с

к

а

ш

л

и

д

а

и

г

р

а

е

ш

е

д

н

а

и

г

р

а

Х

е

н

р

и

к

П

е

т

е

р

ш

о

н

?

Той се хвърли под работната маса и изтръгна USB-паметта от компютъра. Изправяйки се обратно, удари главата си в плота, препъна се в офис стола и беше напът да се просне по лице на пода. В последния миг се улови за масата, издърпа се на колене и опита отчаяно да извърне глава. Но беше твърде късно. Погледът му бе привлечен неумолимо към монитора, както обречено насекомо към UV лампа.

Бягай, крещеше ужасен малък глас в ухото му.

Изчезвай, по дяволите, глупак!

Но тялото не му се подчиняваше.

Вместо това той остана на колене пред монитора с полуотворена уста и очи, ококорени като топчета за пинг-понг, докато мозъкът му поглъщаше това, което се случваше на екрана.

Отвори се нов прозорец на програма и започна да тече слайд шоу. Копи-пейст на заглавия от различни новинарски сайтове:

Кралският двор съобщава за рекордно голям интерес измежду чуждестранните медии във връзка с предстоящата сватба на принцесата…

Огромно сървърно помещение открито на мястото на старо военно съоръжение северно от Упсала. Строга охрана…

Докладвана е още една масивна хакерска атака, но както и при предишните случаи полицията твърди, че изглежда няма открадната информация…

„Сьодра летен“2020
  Южната връзка, магистрала в Швеция, дълга 6 км, от които 4,6 минават през тунел. Магистралата свързва пътищата между Стокхолм и Нака. – Б.пр.


[Закрыть] затвори за втори път в рамките на една седмица поради компютърна грешка, която спря работата на бариерите и вентилационната система…

Няколко водещи новинарски сайта отново затварят полетата си за коментари…

Разпозна всичко, самият той бе издирил статиите, беше извадил най-важното и го беше записал на USB паметта.

После изведнъж последваха нови изрезки, такива, които не си спомняше:

За трета поредна седмица се съобщава за смущения в компютърните и мобилните мрежи. Отнася се главно за операторите 3 и Телиа, но и други са засегнати…

Три килограма плутоний от секретен шведски проект от Студената война наскоро са били предадени на САЩ. „Няма да бъде използван за военни цели“, обещава министърът на външните работи…

ЕС принуждава Швеция да приложи Директивата за съхранение на данни!

Заглавията изчезнаха и бяха заменени от лаконични текстови съобщения:

Входящо съобщение, 03/04 09:55:

Смених си работата, това е новият ми номер. Обади се! /Бека

Входящо съобщение, 12/04 14:55:

Защо не си вдигаш телефона? /Бека

Входящо съобщение, 02/05 16:39:

Отново ходих до вас и ти звънях. Телевизорът беше включен.

Защо не отвори? /Бека

Изходящо съобщение, 06/05 22:02:

Хей, Мангелито, върна ли се? /HP

Входящо съобщение, 14/05 21:13:

Какво става с теб, Хенке? Добре ли си? Моля те звънни ми! /Бека

Изходящо съобщение, 15/05 03:11:

Манге, обади се, трябва да говорим пронто! /HP

Входящо съобщение, 23/05 18:36:

Моля те, Хенке, отговори!!! /Бека

В мига, в който осъзна, че четеше собствения си есемес трафик, текстът изчезна от монитора и бе заменен от движещи се образи.

Добре позната фигура, която отмъква чадър от торба.

CUT

Кортеж конници по улиците на Стокхолм.

CUT

Облечена в черно фигура върху мотопед.

CUT

Цивилен полицейски автомобил, който се преобръща на slow motion.

CUT

Горяща къща в гората.

CUT

Мършоядни птици, кръжащи над пясъчни дюни.

И накрая:

Силуетът на възрастен мъж с шапка, който се открояваше на фона на покрита със сняг горичка, пълна с примигващи фенери.

Внезапно екранът почерня. Но HP все още не можете да отлепи поглед. Стоеше неподвижно пред монитора, затаил дъх и чакаше. Когато съобщението най-накрая се появи, той за малко да се напикае:

Време е да решиш, Хенрик!

Това е последната ти мисия.

Искаш ли да играеш една Игра?

YES

or

NO?

5. Ghosts from the past

Тя трябваше, разбира се, да опита да се свърже с него, той все пак беше неин брат. Трябваше да каже на Стигсон да вземе проклетия си правилник и да си го завре в…

Но всъщност вече беше опитала. Дебна го почти цяла пролет, звъня му, писа му и няколко пъти тропа по вратата на апартамента му. Той беше там, знаеше го. Жилището миришеше на обитавано, а не на застояло, както през месеците, докато той беше заминал.

От улицата на два пъти бе забелязала примигваща светлина от телевизор горе в апартамента, но той въпреки това не беше отворил.

Освен това по някое време през зимата явно беше сменил бравите, защото резервните ѝ ключове вече не пасваха. Беше ѝ ядосан. И тя знаеше точно защо…

Не одобряваше контакта ѝ с Таге Самер. Той знаете много добре защо тя харесваше стария мъж, и именно поради същата причина Хенке беше принуден да го ненавижда, без дори да му даде шанс.

Чичо Таге напомняше за татко…

Но макар че Хенке беше твърдоглав идиот, тя беше задължена да му помогне.

Да направи каквото можеше, за да го спаси от него самия.

Тя изнамери номера в тефтерчето, поколеба се няколко мига и накрая го набра.

Беше идиотска идея. Но нямаше избор…

Той отговори след първия сигнал:

– Охранителен отдел, Рунеберг!

– Здрасти, Луде, Ребека е. Сори, че ти звъня толкова късно, но заложих на това, че работиш…

– Ама здравей, Нормѐн! М’да, светнали сме нощните лампи и работим по тъмно. Затрупани сме до шията, както знаеш. Да не би да звъниш, за да кажеш, че си размислила? Копнееш да се завърнеш в кораба-майка?

Гласът на Рунеберг звучеше точно както обикновено, което направи продължението малко по-лесно.

– Не, не съвсем. Все още обмислям предложението – излъга тя. – Исках да те помоля за една услуга, Луде… Малко деликатна.

– Ммм.

Стори ѝ се, че чу офис столът да изскърцва, докато той изпъва едрото си тяло.

– Става дума за брат ми…

– Обади ми се на мобилния след десет минути – интонацията му незабавно зазвуча съвсем различно.

– К-какво…

Но той вече беше затворил.

* * *

За трети път през последните пет минути той надзърна предпазливо през щорите и се взря надолу към сумрачната улица. Всичко изглеждаше спокойно, но въпреки това знаеше, че го наблюдават. Сто про, абсолютно сигурно, никакво съмнение…

Всяко едно движение, всяка страница, която беше посещавал, есемесите му. Бяха следили всичко въпреки железните предпазни мерки. Играеха си с него, опитваха се да се ебават с мозъка му.

И много добре им се удаваше…

Той пусна щорите и обиколи дивана, първо едно кръгче, после още едно. След това седна, избарабани по едното си коляно, преди да намери нокът, който все още не бе успял да изгризе напълно. Планът му дотолкова, доколкото бе имал такъв, не беше предвиждал такъв сценарий.

Not by a longshot!

А той дори се беше опитвал да се убеди сам, че са го забравили…

Epic fucking fail!

Трябваше да се разкара от апартамента, и то на мига, тук не можеше да си намери място от нерви. Часът беше едва малко след седем сутринта и обикновено биха оставали няколко часа, докато той стане от леглото. Но преживяването в библиотеката явно бе отпушило всички бентове в мозъка му. Главата му все още беше изпълнена с трептящи малки фрагменти от образи. Като че беше сънувал цял филм с начало, среда и край, но сега си спомняше само отделни случки. Мементо сцени, които не можеше да подреди, колкото и усилено главата му, която вече беше почнала да го боли, да се бореше с проблема.

Освен това препълненият пепелник на масата току-що беше погълнал последната му цигара, което представляваше съвсем легитимна причина да отскочи до „ШуЕлван“2121
  От шв., буквално „Седем-единайстката“, т.е. пошведчено наименование на магазин от веригата 7-Eleven. – Б.пр.


[Закрыть] долу при „Марияториет“ и да подиша малко чист въздух.

Веднага, щом отвори външната врата и излезе на улицата, усети очите им във врата си. Завъртя глава, провери от всички възможни ъгли, но те, естествено, бяха твърде умели, за да се оставят да бъдат разкрити толкова лесно.

Въпреки че беше рано сутринта, в „ШуЕлван“ вече се бяха наблъскали четири-пет души. Мускулест татуиран мъж до един от рафтовете му хвърли бърз поглед с периферното си зрение и HP замръзна по средата на крачката си. Беше почти сигурен, че е виждал пича и преди. Мъжът разглеждаше десертите престорено невинно, което доубеди HP – желираните бонбони едва ли влизаха в LCHF диетата2222
  Low carb, high fat (малко въглехидрати, много мазнини) е вид кетогенна диета, придобила популярност в Швеция през последните години. – Б.пр.


[Закрыть]. Нямаше друг избор, освен да се завърти кръгом и да излезе от магазина възможно най-бързо. Реално трябваше да се върне в апартамента, но без цигари определено щеше да пукне.

Вместо това продължи надолу по „Хорнсгатан“, нататък към „Слусен“, докато се бореше с изкушението да пресече между колите от сутрешния трафик, поставяйки преследвачите на изпитание. Разходката продължи по-малко от пет минути, но въпреки че не беше особено топло, тениската лепнеше за гърба му и той беше принуден да седне на една от пейките до входа към метрото, за да си поеме дъх.

Беше схванат не само в тялото и успя да порови доста из джобовете си в търсене на цигари, преди да си спомни, че тъкмо липсата на никотин беше причината да предприеме цялата тази малка екскурзия.

Имаше „Пресбюро“2323
  Шведска верига магазини за дребни стоки. – Б.пр.


[Закрыть] точно в началото на метростанцията и той отправи няколко бързи погледа около себе си, преди да се надигне и да се насочи натам.

Явно тъкмо беше пристигнала мотриса, защото на входа на метрото изведнъж го пресрещна цяла тълпа, запътила се навън.

Офис служители с вратовръзки и сака, ранобудни туристи и съвсем обикновени шведи на път за работа. Той снижи брада към гърдите си и се запровира с лакти през тълпата, откъдето се чу кисело роптаене, но на него не му дремеше.

Ненадейно го смушкаха отстрани и той за малко да загуби равновесие. Погледна ядосано нагоре, наоколо прехвърчаха лица от всички посоки, но нямаше как да определи кой го беше бутнал.

После потокът изведнъж секна и той се озова в билетното помещение. Но вместо да тръгне към малката будка, остана намясто, докато мозъкът му търсеше правилната синаптична връзка. Лицата на един от преминаващите също му беше познато. Възможно беше бодибилдърът в „ШуЕлван“ да е бил шега на мозъка му, но това тук беше друго. Погледът, челото, издадено над носа и очите, всичко му беше ужасно добре познато. Но нещо не се връзваше, нещо липсваше, за да се нареди пъзелът.

Трябваха му още няколко секунди, преди мозъкът му да направи необходимите връзки.

Брадата!

Той направи няколко колебливи стъпки обратно към вратите, после още няколко, този път по-бързи. Изскочи на площада, завъртя глава като шибаната Линда Блеър2424
  Актрисата, изиграла малкото момиче Реган Макнийл във филма „Екзорсистът“. В една от сцените обладаната от демон Реган завърта главата си на триста и шейсет градуса. – Б.пр.


[Закрыть] и дори скочи върху една от пейките, за да вижда по-добре.

– Ерманн! – изрева той. – Ермаааааан!

Но виждаше единствено гърбове, които бързо се отдалечаваха и никой не изглеждаше по-познат от останалите.

Отвори уста, за да извика още веднъж, но забеляза погледите на хората наоколо. Въпреки блъсканицата на площада, около пейката, върху която стоеше, се беше образувал кръг зрители, сякаш всички искаха да видят какво се случва, но никой не смееше да се приближи твърде много.

Две кифли го сочеха с пръст и се кискаха, баща придърпа детето си по-близо до себе си, а няколко немски туристи, привлечени в Швеция от Стиг Ларшон, вече бяха вдигнали фотоапаратите.

Той мерна отражението си в една от стъклените врати, през което току-що беше излязъл. Ярко зачервено лице, рошава коса, очи като топчета за пинг-понг. Като се прибавеха и едноседмичната брада и опърпаните дрехи, едва ли беше чудно, че хората зяпаха. Изглеждаше като побъркан!

Schwedisch Wahnsinn, ja,ja – sehr gut!

Засрамен, той бързо слезе от пейката, заби поглед в паветата и се постара колкото можеше да се смеси с тълпата, насочвайки се към „Гулдгренд“.

Беше му се привидяло.

Трябваше да му се е привидяло.

За хиляден път беше изпуснал шибаната си препускаща фантазия от клетката и я беше оставил да се развихри.

Естествено, че беше така.

– Призраци не съществуват – смотолеви той.

Призраци

Не

Съществуват

* * *

– Осъзнаваш ли, че това противоречи на всички възможни правила, Нормѐн?

Тя кимна.

– Абсолютно и както казах, Луде, наистина оценявам, че ти…

– Да, да, достатъчно за това. Имаш половин час, после като се наям, трябва да получа нещата обратно. Днес Сюнесон шефства долу при иззетите вещи, сигурно си го спомняш.

– От персонала от Нормалм, да. Известно време работеше като дежурен офицер.

– Добре, значи няма да има проблеми. Просто се усмихни и му помахай… Заради прилива в обедната почивка коридорите ще са пълни с минаващи хора. Но Сюне е твърде стиснат, носи си кутия с обяд. Не иска да изпуска конните надбягвания по обед…

Рунеберг се наведе напред и предпазливо ѝ подаде сгънат брой на „Метро“ над масата за кафе.

– Тук ще намериш всичко необходимо…

– И си напълно сигурен, че ще бъде там?

– Да, проверих в протокола от изземването, след като ми се обади.

– Чудесно!

За момент не знаеше какво да каже. Без дори да е ставало въпрос, тя знаеше почти със сигурност защо той ѝ беше помогнал. Рунеберг беше най-добър приятел с Тобе Лунд и кръстник на сина му Йонатан. Същият Йонатан, който с приятелчето си Маркус беше създал интернет фантома МауВеу, чрез когото я бяха тормозили месеци наред: разпространяваха слухове и клюки за нея по нета, дори я накараха да повярва, че Хенке е в сериозна опасност, чак докато тя най-накрая разгада каква беше работата и сложи край на маскарада.

Естествено, трябваше да вини главно себе си, тя беше тази, която започна връзка с Тобе Лунд, въпреки че знаеше, че той е женен и има семейство.

Но така или иначе, Рунеберг се чувстваше по някакъв начин отговорен за случилото се.

Тя изведнъж се усети, че съжалява за това, че използва чувството му за вина по такъв начин. Целият този план всъщност беше идиотски от началото до края… Инструкциите на Стигсон бяха кристално ясни:

Докато трае разследването за терористично престъпление, ти, естествено, не трябва да имаш какъвто и да е било контакт с брат си. Повтарям: какъвто и да е било контакт, разбрано ли е, Нормѐн?

Но тя нямаше избор. Беше принудена да се добере до онзи сейф преди следователите на Стигсон да успеят да стигнат до там. Беше нужен само бърз поглед и щом се увереше, че вътре няма нищо, което да влоши ситуацията на Хенке, тя на практика можеше сама да подшушне за съществуването на сейфа. Да бъде от полза на разследването. Или поне така се опитваше да се убеди…

Рунеберг изглежда забеляза колебанието ѝ.

– Тръгвай, Нормѐн, часовникът тиктака, а храната ми пристига…

Към тях се приближаваше сервитьорка с тежък поднос и Ребека стана, преди младата жена да бе стигнала до масата им. Докато се изправяше, грабна бързо вестника от масата и го напъха в чантата си.

– Благодаря отново, Луде, наистина съм…

Той се усмихна и сви рамене.

– Няма проблеми, Нормѐн, а сега тръгвай.

– Между другото… – засмя се той, след като тя направи няколко крачки към изхода. – Ако всичко отиде по дяволите, ще ми трябва нова работа и в такъв случай очаквай да ти се обадя…

Три минути бърза разходка беше всичко необходимо, за да стигне до входа за персонала.

Допря картата до четеца на въртящата се бариера, като умишлено я държеше наопаки, за да не види никой, че отпред стоеше снимката на Луде.

Пазачът я погледна набързо и кимна, като я разпозна.

Премина първата пречка.

Тя продължи по отворения стъклен тунел между сградите, вдигнала високо глава и опитвайки се да изглежда като че беше напът към съвсем обикновен работен ден. Не трябваше да е особено трудно, все пак беше работила тук до зимата. Чисто теоретично все още беше назначена в Службата за сигурност, така че разликата не беше голяма.

И въпреки това се чувстваше като чужд човек – някой, който не си беше у дома тук. Не можеше да се сдържи да не поглежда към сферите на камерите по тавана и правеше всичко по силите си да стои колкото се може по-далеч от тях.

Зави надясно, надолу по дълъг, боядисан в жълто коридор. В дъното спря пред широка стоманена врата с малка бяла табелка.

Отдел вещи и изземване

Приближи картата на Луде към четеца.

Чу се изпиукване, но нищо не се случи. Мамка му!

Тя опита отново, този път по-бавно.

Ново изпиукване и този път ключалката започна да бръмчи.

Спокойно, Нормѐн!

Тя влезе в малка рецепция. Леко встрани от бюрото седеше възрастен, набит мъж с прическа тип Робии Худ. Закрепен за стената телевизор показваше конно надбягване и мъжът направи раздразнена гримаса, когато бе принуден да отдели поглед от екрана.

– Здрасти, Сюне – викна тя пресилено сърдечно. – Не, не, стой си, ще се оправя – продължи тя, щом мъжът понечи вяло да се изправи. – Само ще проверя една конфискация от миналата седмица.

– Добре – измърмори набитият и остави туловището си да потъне обратно в стола. – Запиши се…

Той махна с ръка към рецепцията, прехвърляйки в същото време вниманието си към телевизионния екран.

Ребека придърпа към себе си книгата за посетители и надраска нечетлива отметка на мястото за име.

– Готово!

Без да вдига поглед от телевизора, Сюнесон вдигна ръка и натисна копчето над бюрото си. Вратата вдясно от Ребека избръмча и секунди по-късно тя се намираше в голям и просторен склад с редици метални рафтове.

Бяха минали няколко години, откакто беше идвала тук за последно, и тя направи няколко крачки напред, опитвайки се да се ориентира. Във всеки случай миризмата беше точно такава, каквато си я спомняше – на хладен въздух, примесен с хартия и боядисан бетон. На няколко метра встрани до едната стена имаше служебен компютър и тя се забърза към него.

Извади картата на Рунеберг и я напъха в малката кутия до клавиатурата. После въведе бързо неговото потребителско име и парола.

Пясъчният часовник, който се виждаше на монитора, се завъртя веднъж, след което базата данни се отвори.

Хенрих Петершон написа тя в полето за търсене по име, а на долния ред въведе рождената му дата.

Натисна „търси“ и часовникът се завъртя веднъж, после пак.

Ребека се огледа, но в голямото помещение нямаше никакви хора.

Чуваше от разстояние звуците от телевизора на Сюнесон. Пясъчният часовник изчезна и беше заменен от лентичка текст:

Номер на делото К3429302-12, Секция 5,

Ред 47. Рафт 23-25

Складът беше по-голям, отколкото си беше мислила, и ѝ отне няколко минути да се ориентира.

Главният коридор минаваше покрай едната външна стена, а от него се разклоняваха по-малки коридорчета към различните секции.

Секция пет се намираше в далечния край на помещението, където светлината беше значително по-приглушена, отколкото при входа.

Едва всяка втора лампа беше светната и тя предположи, че някъде имаше ключ, който да се погрижи за това, но нямаше достатъчно време да го търси.

Огромните рафтове около нея се издигаха чак до тавана и почти всеки беше претъпкан с големи кафяви кашони, които поглъщаха още повече от и без това слабата светлина.

Най-долу на пода имаше палети, пълни с предмети, твърде обемисти, за да се поберат в кутиите, и по пътя към съответната секция измежду конфискуваните вещи тя успя да мерне мебели, макари за кабели и част от нещо, което приличаше на бронзова скулптура.

Четири от кашоните на рафт 23 бяха означени с правилния номер. Тя свали този, който стоеше най-близо, и го отвори.

Картонената кутия беше пълна с книги и филми, което обясняваше защо беше толкова тежка. Тя затвори капака и я върна на мястото ѝ.

Следващата кутия, както се оказа, съдържаше почти същите неща, но при третата тя усети, че става топло, топло, горещо. Няколко папки, различни документи и накрая – бинго!

Голяма връзка ключове със сигурно петдесет различни ключа точно както пишеше в протокола от изземването.

Бяха се отървали от общо взето всички вещи на татко след смъртта му, но мама беше взела твърдо решение, що се отнасяше до връзката.

Човек никога не знае кога ще му потрябва някой ключ, така че ще я запазим…

Сигурно по същата причина и Хенке беше решил да запази колекцията ключове.

Половината от тях бяха толкова стари, че металът беше започнал да става грапав, други бяха изкривени и износени от ползване, но като се загледа по-отблизо, тя видя, че имаше поне пет-шест ключа за колела и два, които напомняха на контактни ключове за мотопеди или мотори, така че точно както си беше мислила, Хенке беше продължил да разширява колекцията…