Текст книги "Измамата"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 24 страниц)

Въпреки че мястото не беше затвор от над трийсет години, старите институционални сгради изглеждаха доста зловещо особено така, посред нощ. Чувстваше се малко като в лудница „Аркам“5454
  Измислена психиатрична болница за престъпници, където лежат някои от душевноболните врагове на Батман, известния герой на „ДиСи Комикс“. – Б.пр.


[Закрыть] и му беше трудно да се отърси от това усещане. Големият, ограден със стени чакълен терен, на който се намираше, някога е бил вътрешният двор на затвора. Някъде далеч напред се чуваше музика, смесена с шума от движението по „Весгербрун“ високо над него.

Няколко уморени улични лампи при паркинга в единия край правеха компания на два осветени прозореца в ниските сгради право отпред, откъдето изглежда звучеше и музиката.

Но всички прозорци на внушителната сграда от дясната му страна бяха тъмни и когато се приближи до една от вратите, разбра защо.

Хостелът е затворен за ремонт.

Ще се видим наесен!

Шит! А той вече се беше надъхал за душ и нощувка в истинско легло.

Но имаше поне малко късмет. Беше забелязал строителен контейнер и няколко бараки за инструменти в другия край и когато заобиколи сградата, намери врата от шперплат.

Две хапки и просто катинар бяха всичко, което държеше неупълномощените лица настрана, и той лесно ги разби с една тухла.

От другата страна на вратата имаше коридор, тъмен като в рог и миришещ на строителен прах, но вярната му запалка му осигури поне малко пътеводна светлина.

След няколко метра се озова в големия затворнически блок с килиите. Изглеждаше почти точно така, както си го беше представял.

Слабата светлина на лятната нощ се стичаше през покривните прозорци високо горе. До тавана сигурно имаше двайсет метра, а между него и пода имаше няколко открити етажа и дълги редове килии.

Вдясно имаше метално стълбище и за кратко той обмисли дали веднага да не се покатери и да потърси легло. Но бързо осъзна, че първо трябваше да се хигиенизира.

Стомахът още го свиваше и въпреки принудителната баня, той още усещаше вонята на лайна от гащите си. Така че душът беше приоритет номер едно.

Продължи нататък по първия етаж, държейки запалката високо, за да придобие по-добра представа за мястото.

Действително сградата понастоящем беше хостел. Но затворническото усещане се беше запазило, а така в тъмното се засилваше многократно. Стотици, сигурно хиляди бедни копелета бяха клатили решетките през годините. Буквално казано.

Тесни килии, дебели каменни стени, солидни стоманени решетки на прозорците. Наказателен труд шест дни в седмицата и апетитна диета от вода и хляб.

Мамка му, това доста се различаваше от собственото му затворническо преживяване, колкото и тежко да беше то…

Стресна го внезапен шум. Металически удар, който дойде някъде откъм мрака от дясната му страна.

Той изчака няколко секунди, опита да премести запалката така, че да вижда по-добре. Но помещението беше твърде голямо и катраненият мрак бързо поглъщаше трепкащата малка светлина.

Преглътна няколко пъти и му беше трудно да не настръхне. Нищо чудно всъщност: първо, че мястото беше адски creepy, второ, че беше подгизнал и насран.

Звукът сигурно беше дошъл от електрическо табло или нещо подобно.

За всеки случай изчака още минута. Но всичко беше тихо.

Време бе да намери душа…

Няколко метра по-напред успя да различи очертанията на метална табела, която стърчеше от една от дебелите стени. Вдигна запалката, за да прочете какво пишеше:

Къпалня

Yes!

* * *

Остави торбите до вратата и продължи към всекидневната, без да пали лампата.

Миришеше на застояло.

Зимата бяха обсъждали дали тя да не продаде апартамента си. Двустайният на Мике беше по-голям и на по-централно място, а с парите щяха да могат да купят едностайния в съседство и да избият стената.

Но тя се колебаеше, избягвайки дискусията достатъчно дълго, че съседният апартамент да се продаде. Може би още тогава беше предчувствала, че няма да се получи, че има нужда от backup-plan.

Отвори прозореца и пусна малко хладен нощен въздух. После изсипа върху леглото всичките си вещи, които беше взела от апартамента на Мике.

Счупена връзка, сведена до четка за зъби, малко смачкани дрехи, две наръфани книги и няколко други случайни предмета.

Изритана и зарязана в един и същи ден. Добра работа, Нормѐн…

Странно, но за работата я болеше повече. По някакъв начин да я изхвърлят, беше ултимативният провал. С Мике отдавна се бяха отдалечили, в това всъщност беше напълно прав. Имаше причини, поради които тя предпочиташе времето, когато двамата просто се срещаха тайно, и по-късно, когато тя се промъкваше зад гърба му с Тобе Лунд. Цялата тази сигурност и предвидимост, към която повечето хора изглежда се стремяха, я караше да настръхва. Държеше я будна по цели нощи.

А хапчетата за щастие също не ѝ помагаха особено.

През последните месеци се беше опитала да открие нови начини да се справи с безпокойството си. Повече тренировки, часове, прекарани на стрелбището, и преди всичко повече работа. Купища работа.

Но всички тези методи бяха просто начин да отложи неизбежното. Чисто и просто вече не беше влюбена в Мике, а може би дори никога не го бе обичала.

Не и истински…

Жалко, защото гой беше добро момче, наистина добро.

Но когато погледнеше назад, добрите момчета не бяха точно по вкуса ѝ. Според всички конвенции сега трябваше да се затвори в апартамента, да облече халат, да яде Rocky Road5555
  Шоколадов сладолед с ядки и бонбони от бяла ружа. – Б.пр.


[Закрыть] направо от буркана и да превърти десетина сезона на някой американски ситком.

Но сърцераздирателната ѝ мъка всъщност се състоеше главно от уморено разочарование, примесено с няколко лъжици облекчение. Освен това нямаше време да се самосъжалява.

Банковият сейф, Блек, Стигсон, чичо Таге/Андре Пелас и видяното в апартамента на Хенке – вероятно всичко беше свързано по някакъв начин и тя трябваше да опита да разбере как.

Отвори шкафчето в банята, избра съответното шишенце и взе лекарството си за вечерта.

После извади визитната картичка от джоба си и взе телефона.

* * *

Шишенцето с хапчета, мокрият пакет цигари, запалката, ключовете от апартамента, ролка подгизнали банкноти от тайния му stash…

Той подреди предметите на перваза в голямото помещение с душовете. Плочките по стените отразяваха малко от светлината отвън – достатъчно, за да може да се ориентира без запалката. В единия джоб на якето си намери евтиния телефон с предплатена карта, който беше получил от бандата във ветеринарната клиника.

Шит, мислеше, че вече го е дичнал горе в парка.

Все тая, парчето пластмаса така или иначе беше пълно с вода от Меларен и гарантирано мъртво като камък.

Той пусна душа, откри за своя изненада, че всъщност имаше топла вода и след като се изми по-основно, премина към почистване на дрехите си.

Гащите бяха заминали, нямаше смисъл дори да опитва да ги спаси. Затърка дънките в грубия теракотен под, докато по-голямата част от лайната се отми.

Якето и блузата бяха по-лесни и накрая той окачи всички дрехи да се сушат на няколко куки в ъгъла. Щом приключи, седна за малко на пода, докато водата продължаваше да се сипе върху него.

Облегна се назад и затвори очи. Спиралата от мисли в главата му бавно започна да се укротява.

Въртеше се по-бавно

и

по-баавнооо…

– Не беше лесно да те открием…

Гласът дойде от нищото.

Той подскочи, удари главата си в плочките и му се привидяха звезди.

После опита да се закрепи на крака, докато сърцето му препускаше, а мозъкът опитваше да установи къде беше и кой го беше издебнал, докато дремеше.

– Не особено впечатляващо, а?

Отново мъжкият глас, очевидно говореше с още някого.

HP замижа към вратата, откъдето идваха звуците.

Инстинктивно премести ръце, за да прикрие пакета си. Грубият глас звучеше познато.

Две тъмни фигури се отделиха от мрака и той направи крачка назад.

– Ето, носим чисти дрехи…

Този глас определено го разпозна.

Беше Нора, ветеринарката. Тя пусна една мешка на пода пред него.

За един ужасяващ миг той си втълпи, че беше раирана, ушита по трудово и снабдена с телефонния му номер. Но когато я докосна, за свое облекчение усети, че е направена от найлон.

– Б-благодаря – каза насечено той.

– Обличай се малко по-чевръсто, трябва да се махаме! – измърмори мъжът и HP вече нямаше проблем да свърже гласа със собственика му.

Biffalo Bull от ветеринарната клиника – Джеф или както там се казваше.

– Какво правите тук? – попита той задъхано, но никой от тях не отговори. – Как успяхте да ме на…

После се спря.

– Телефонът, нали?

– Верен отговор, Айнщайн! – ухили се Джеф.

– Трябва да се махаме оттук веднага, HP – каза Нора. – Всички ченгета в страната те търсят. Ако някой в основната сграда забележи, че тук вътре има хора…

– Да, да – той бързо си намъкна гащи, шорти, тениска и суитшърт.

Всичко му беше по мярка, дори и маратонките.

Сякаш знаеха точните размери, които носеше.

– Все още изглеждаш доста зле, взимаш ли си лекарството? – попита Нора.

– Мммм – измърмори той. – Но трябва да съм ял някаква гадост. Коремът аадски ме сви.

Тя го заобиколи и отиде до перваза на прозореца, откъдето взе шишенцето за лекарства.

– Окей, ще го напълня с още няколко хапчета, в случай че си изповръщал предните…

Той напъха останалите вещи по джобовете и отправи към мокрите си дрехи кратък поглед за сбогуване.

– Окей, готов съм. Благодаря за помощта!

– Тогава да тръгваме – Джеф посочи към вратата.

– Сори, не знам дали сте преслушали телефонния си секретар, но не смятам да се присъединя към вас. Not my cup of tea…

Те не помръднаха.

– Ей, пич – каза Джеф с тон, който беше всичко друго, но не и дружелюбен. – Това не беше въпрос…

Той сграбчи здраво десния бицепс на HP и направи знак на Нора да тръгне пред тях.

Изчака малко, докато тя се отдалечи с няколко метра.

– Направи ми услуга – изсъска той на HP, стискайки ръката му. – Ти и аз имаме недовършена работа, така че какво ще кажеш да се посъпротивляваш само малко?

– За какво говориш, по дяволите?

– „Биркагатан“ 32, говори ли ти нещо? Трябваше да ме закарат в спешното и да ми промият очите от червения спрей. Една седмица в болничен, приятелката ми вече не смееше да живее у дома след малкото съобщение на вратата ни…

Ето откъде познаваше мускулестия урод!

Тогава, вече бяха минали две години, беше успял да види само части от зачервено лице и татуирана ръка, но сега впоследствие беше съвсем ясно.

Remember rule number one

Феновете обичаха, когато някого го изпържеха…

– Плъх… – думата се изплъзна от него в стил Турет и той забеляза как Джеф потрепери. Хватката около ръката му се втвърди още повече и за секунда той си помисли, че Джеф смяташе да го осакати.

– Идвате ли, или? – обади се Нора.

Настана тишина за няколко секунди.

– Разбира се, идваме – измърмори Джеф и избута HP пред себе си.

Колата им стоеше паркирана до стената.

– Скачай вътре! – Джеф отвори задната врата.

– Не и преди да ми кажете къде отиваме!

– Скачай, казах – Джеф направи крачка към него и сви юмруци.

– Ще имаш да взимаш – той се огледа през рамо, търсейки път за бягство. Но за съжаление, се намираше на остров, а освен това се съмняваше, че имаше сила за по-дълъг спринт.

– Успокойте се и двамата.

Отново Нора. Тя сложи ръка на рамото на Джеф и интимният жест накара HP да изпита още по-силна неприязън към напомпания мъж.

Но това изглежда проработи, защото Джеф свали ръцете си.

– Имаме среща – каза тя кратко. – Не е далеч с кола, а след това ще те оставим, където поискаш.

Той не помръдна и мускул.

– Хайде, HP, едва ли човек като теб го е страх от някаква си среща…

Тя му намигна и изведнъж той се затрудни да потисне усмивката си. Постоя още няколко секунди, преструвайки се, че размишлява по въпроса. Но в действителност беше прекалено изморен, за да може да мисли.

– Добре – въздъхна и разпери ръце. – Да тръгваме…

* * *

Черното волво се зададе към нейния вход.

Шофьорът едва успя да спре, преди тя да излезе на тротоара.

Вече от петнайсет минути стоеше в тъмното стълбище, а чакането далеч не беше допринесло за подобряването на настроението ѝ.

Тя скочи на задната седалка и тръшна силно вратата след себе си.

– Какво, по дяволите, става? – изсъска тя.

– Спокойно, мога да обясня всичко. Само ми дай шанс, моля те.

Таге Самер вдигна ръце по толкова престорен начин, че ѝ беше трудно да сдържи гнева си.

– Окей – каза тя, след което въздъхна дълбоко. – Слушам…

– Както вече знаеш, работя с въпроси по сигурността. Занимавам се с това, откакто приключих със службата си във Въоръжените сили. Кралският двор, или по-точно казано Държавният маршал, е един от клиентите ми.

– Да-да, това го схванах – отсече тя. – Но защо не ми го каза последния път, когато се срещнахме, и защо се наричаш Андре Пелас, а не Таге Самер? Как се вписва брат ми в картината?

Той положи длан върху ръката ѝ, сякаш за да я смълчи.

– Можем да тръгваме, Йонсон – каза той ненужно високо на шофьора.

– Разбира се, полковник – шофьорът включи на скорост и потегли, отдалечавайки се от бордюра.

Таге Самер се наведе по-близо до нея.

– Разбери, Ребека… – започна той. – Точно както беше с баща ти, понякога е нужно да използвам различни имена. Андре Пелас е името, което използвах в предишната си кариера.

– Военно разузнаване, нали?

На задната седалка беше тъмно, но все пак ѝ се стори, че забеляза трепване в изражението му.

– Намерих стара твоя снимка в една книга за Кипър – добави тя.

– Така значи…

За няколко секунди настана мълчание.

– Не, естествено, не трябваше да правя грешката да те подценявам, Ребека – продължи той с крива усмивка. – Баща ти също беше много прилежен в работата си, подготвяше се докрай, никога не оставяше нищо на случайността…

Тя пое дълбоко дъх.

– Ето как стоят нещата. След атентата в „Кунгстредгорден“ преди две години Кралският двор осъзна, че се нуждае от собствена компетенция в сигурността и разузнаването. Държавният маршал и аз сме стари познати и затова той се свърза с мен. Както знаеш, Негово величество имаше някои…

Той спря, изглежда търсейки подходящата дума.

– … PR неуспехи, може да се каже.

– Имаш предвид онази скандална книга, приятелите, които са наемали гангстери, слуховете за…

– Да оставим подробностите настрана… – прекъсна я той. – Но пониженото доверие винаги върви ръка за ръка с повишена заплаха, а когато иззад ъгъла се задава събитие като сватбата на принцесата, всички са допълнително изнервени.

– Разбирам, но от СЕПО вече са се захванали с всичко това…

– Да, разбира се, че са. Но инцидентът в „Кунгстредгорден“ по-миналата година разкри редица очевидни пропуски както в оценката на опасността, така и в комуникацията между Кралския двор и Службите за сигурност. Моята роля е да действам като посредник. Да преодолея евентуалните различия, ако ме разбираш?

Той допря върховете на пръстите си, за да илюстрира казаното и тя не се сдържа да се усмихне леко. Жестът беше толкова театрален, така добре познат.

– Освен това мога да допринеса както с опита си, така и с връзките, които изградих през трийсетте си години в областта на международната сигурност – продължи той. – Да предложа второ мнение, така да се каже…

Автомобилът изкачи връхната точка на „Вестербрун“ и продължи надолу към „Хорнстул“.

Вдясно се мяркаха старите, тъмни сгради на затвора долу в „Лонгхолмен“.

– Смятаме, че разполагаме с информация, че атентатът в „Кунгстредгорден“ е бил извършен от специална престъпна мрежа. Група, която се нарича Цирка, Събитието и понякога…

– Играта – вметна тя.

– Именно! Допускам, че Хенрик ти е разказал за тях?

Тя кимна.

– Първоначално си помислих, че са просто приказки. Някоя от обичайните му истории…

– Но впоследствие започна да се убеждаваш?

– Да, преди всичко след като говорих с…

Тя прехапа устни.

– … Магнус Сандстрьом? – допълни Самер. – Или Фарук Ал-Хасан, както се нарича понастоящем.

Тя не отговори.

– Няма страшно, Ребека, добре знаем за господин Сандстрьом. Държим го под око от дълго време. Знаем, че една от задачите му е да набира нови хора, от които Играта може да има полза.

– Имаш предвид такива като Хенке?

– Абсолютно, брат ти е добър пример за активен участник. Но Сандстрьом и подобните му вербуват и други хора, разполагащи с по… пасивни ресурси.

– Като?

Той се наведе още по-близо и снижи гласа си почти до шепот.

– Теб например…

17. Game change

Спряха в един закрит паркинг до станция „Сьодра“.

– Ето.

Нора му подаде чифт евтини слънчеви очила от тези, които продават по бензиностанциите.

– Сложи си и качулката.

Не разбра точно защо се налагаше това, докато не подминаха будка за цигари и той видя собствената си изцъклена паспортна снимка на стената.

НАЙ-ТЪРСЕНИЯТ ЧОВЕК В ШВЕЦИЯ, крещяха заглавията по афишите толкова високо, че почти бе принуден да запуши уши.

– Окей ли си? – попита Нора тихо.

– Да… – смотолеви той, без ни най-малко да звучи убедително. – Много ли остава?

Тя поклати глава.

– Отиваме към „Фатбуршпаркен“5656
  Парк в „Сьодермалм“, Стокхолм, разположен между метростанция „Сьодра“ и площад „Медборярплатсен“. – Б.пр.


[Закрыть] и после почти сме там.

Заобиколиха няколко работнически фургона и продължиха покрай една ограда.

Музиката и шумът от откритите заведения при „Медборярплатсен“ се чуваха чак тук долу.

Джеф спря за миг и се огледа.

– Там – каза после и посочи към отвор в оградата.

Последваха малка асфалтирана строителна пътека, която се извиваше надолу в полукръг. Приблизително в момента, когато слязоха под нивото на земята, асфалтът ремина в чакъл, след което се озоваха в малка падина със стръмни, скалисти стени от двете страни. Странно, мислеше си, че познава „Сьодермалм“ като дланта си, но точно за това ъгълче дори не си беше помислял.

Сигурно беше минавал стотици пъти по моста Гонгбрун, който се мяркаше на седем-осем метра над тях, без изобщо да се замисли какво имаше отдолу. Вероятно се дължеше на зеленината, която растеше нагоре покрай скалите и образуваше покрив, който скриваше вътрешността от поглед.

Падината свършваше право срещу отвесна скала. По средата на стената имаше желязна порта и щом се приближиха, ги лъхна хдаден и влажен пещерен въздух.

Джеф се огледа още веднъж през рамо, след което прокара поглед покрай силуетите на сградите горе на повърхността.

– Окей? – попита Нора.

Джеф кимна.

Тя извади голям ключ от джоба на якето си и отключи решетката.

Щом влязоха вътре, я заключи след тях.

Джеф измъкна джобен фенер и освети пещерата.

Десет метра навътре имаше врата.

Нора закрачи бързо напред и се зае с ключалката, но HP не помръдна.

Беше изморен, скапан и нямаше да смогне да извърви още и метър поне докато някой не му кажеше къде, по дяволите, отиваха.

– Хайде – Джеф го дръпна за ръката.

Той отвори уста, за да помоли учтиво краля на бройлерите да върви на майната си, но в същия миг от другата страна на вратата светна редица лампи, разкривайки дълъг тунел навътре в скалата.

Поколеба се още няколко секунди, после любопитството му надделя.

Тунелът беше голям, съдейки по ширината и височината, вероятно някога е бил използван за железопътен превоз. Таванът беше от редени камъни, а през петнайсет метра имаше стари луминесцентни лампи, които осигуряваха сносно осветление. Стените, от друга страна, бяха предимно от груба необработена скала, но тук-там се стичаше вода, която беше полирала по-лъскава повърхност.

Тунелът се извиваше наляво, а подът беше леко наклонен надолу и изморените крака на HP приеха с благодарност улеснението. Стъпките им отекваха между стените и когато бяха изминали към петдесет метра, сгъваемата врата зад тях изчезна от поглед.

– И накъде отиваме? – прошепна той на Нора. Но му отговори Джеф.

– Нали ти казахме още в „Лонгхолмен“. На среща…

– Да, но си мислех… – той не довърши изречението.

Какво всъщност си беше мислел?

Самият той не знаеше. Цялата му система се беше рестартирала, но изглежда мозъкът му едва сега започваше да извършва правилните процеси.

Бяха влезли горе при „Фатбуршпаркен“, тунелът завиваше надолу и наляво. До този момент бяха извървели около двеста метра, което означаваше, че би трябвало да се намират точно под…

* * *

„Санкт Паулсгатан“.

Шофьорът спря колата на едно свободно паркинг място. След това, без Самер да е казал и дума, слезе на тротоара и затвори вратата след себе си.

– Сигурно имаш купища въпроси, Ребека, и вярвай ми – нищо не би ме направило по-щастлив от това да отговоря на всички тях. Както сигурно разбираш, това, за съжаление, е невъзможно…

Той я погледна по начин, който несъзнателно я накара да кимне в съгласие.

– Но тъй като ти се доверявам, ще направя всичко, което мога, за да ти угодя. Разкажи ми всичко, което знаеш, и аз ще опитам да запълня празнините…

Тя отвори уста, за да каже нещо, но отново я затвори.

Това, че Самер работеше и за Кралския двор, и за СЕПО, обясняваше много. Но тя имаше още въпроси, още много въпроси, които сега трябваше да опита да преформулира.

– Банковият сейф… – започна тя. – Ти знаеше, че в него има оръжие…

Той се поколеба за миг, после бавно кимна.

– Във всеки случай го подозирах. Както казах, баща ти започна да действа на своя глава, да взима редица злощастни решения. Ще бъде безкрайно жалко, ако оръжието бъде проследено до…

Той направи жест към прозореца.

– … събития от миналото.

Замълча за няколко секунди и я погледна.

– Банковите сейфове в много отношения са вид мехури, Ребека. Места, където времето е спряло и всички обичайни правила са престанали да важат. Но както вече знаеш, всички мехури имат нещо общо…

– Рано или късно те се пукат – допълни тя.

Той кимна.

– А паспортите?

– Там рискът е по-малък, но въпреки това ще оценя, ако ми ги предадеш заедно с оръжието. Не на последно място за да предпазя паметта на баща ти…

Тя не отвърна, вместо това се опитваше да събере всичките си въпроси в нещо, наподобяващо разказ.

– Листчето, което даде на Хенке горе на гробището. Каза, че искаш да му предадеш съобщение, че затова се налага да се свържеш с него…

Самер не отговори, изглежда изчакваше тя да формулира някакво твърдение.

– Не разбирам съвсем как се връзва това… – каза тя.

Той вдиша дълбоко, задържа въздуха няколко секунди, преди да го изпусне с въздишка.

– Обещах на баща ви, че ще ви наглеждам. И теб, и Хенрик. Когато започнахме да получаваме информация, че Хенрик е дълбоко замесен в Играта, реших да престъпя правилата…

– Какво се е случило?

Той хвърли бърз поглед през прозореца.

– Може да се каже, че избрах донякъде неортодоксална тактика…

– Ама става дума за малкия ми брат! Трябва да ми разкажеш, чичо Таге!

Той понижи глас и се наведе напред.

– Хенрик не ме харесва, не е ли така? Не одобрява факта, че с теб поддържаме близък контакт?

– Ааъ, какво? – въпросът я изненада. – Не или да, може би е така. Но това не се дължи на теб.

– Напротив, Ребека, за съжаление…

Той си пое дълбоко дъх и в продължение на няколко секунди като че обмисляше нещо.

– Ето как стоят нещата. Повечето участници в Играта рано или късно започват да страдат от параноя. Трудно им е да различават реалност и фантазия и започват да виждат конспирации зад всеки ъгъл…

Той спря за няколко секунди и тя не можа да не кимне.

– Точно както се опасявах, същото важи и за Хенрик. Той отдавна е преминал границата, отвъд която не може да разчиташ на здравия му разум…

Тя отново кимна, този път малко по-силно.

– Единственият начин да бъде спасен, за жалост, е да се възползваш от състоянието му. Не се гордея с това, Ребека, надявам се, че разбираш…

– Но какво си направил?

– Накарах Хенрик да си мисли, че в действителност аз съм Водача на Играта.

– К-какво…!

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

– Разбирам какво си мислиш, Ребека, и както казах, не се гордея със стореното. Но вярвах, че лъжата ми е единственият начин да го спася. Разбираш ли, дадох му мисия. Мисия, която беше толкова немислима, че Хенрик не би могъл да се реши да я изпълни. Вместо това щеше да потърси начин да се откъсне от хватката на Играта. Да се завърне към реалността, така да се каже, отново да може да се говори с него, може би дори той да…

– Сътрудничи! – прекъсна го тя. – Искал си да го накараш да се разприказва за Играта, да стане информатор. Затова ли той се озова горе в СЕПО?

Самер кимна бавно.

– Но Ескил действа малко преждевременно. Хенрик не беше напълно готов, а когато се появи и адвокатът…

– … Стигсон се изнерви и остави Хенке да се измъкне.

Тя въздъхна дълбоко.

– Значи планът е бил да притиснете Хенке дотолкова, че да измени на Играта. Но вместо това сте го избутали отвъд ръба и по някаква причина той опита да нападне Блек. И сега се страхувате, че всичко ще излезе наяве. Затова искате първо да се доберете до Хенке, за да се уверите, че няма да ви издаде…

– Не, не, абсолютно не, разбра ме погрешно…

Той вдигна и двете си ръце, сякаш за да ѝ попречи да завърши изречението си.

– Скъпа Ребека, наистина трябва да ми повярваш, като ти казвам, че ви желая само доброто. И на теб, и на Хенрик. Ерланд ми беше приятел, верен другар, който винаги е бил лоялен към мен и към каузата ни. Една от големите мъки в живота ми е, че не бях там и не можах да го спася от самия него. Силите, които са забили нокти в Хенрик, са близко свързани със съдбата на Ерланд и затова реших да прибягна до драстични методи…

Сърцето ѝ изведнъж заби по-бързо.

– Да не искаш да кажеш, че и татко е бил използван от Играта?

Самер направи бегла гримаса.

– Не бива да отговаряш на това, нали? – каза тя.

Той погледна за кратко през прозореца.

Шофьорът стоеше на тротоара малко встрани и съдейки по езика на тялото му, нощният въздух вече го караше да трепери.

– Не ни остава много време, Ребека – продължи Самер.

– Каква беше мисията?

– Какво имаш предвид?

– Мисията, която си възложил на Хенке в гробището за домашни любимци немислимото, което си вярвал, че ще го накара да се откаже. Какво точно беше…

Тя забеляза как той се взира през прозореца. Шофьорът се беше обърнал и се връщаше обратно към колата. Тъкмо когато хвана дръжката на вратата, Самер се наведе към нея толкова близко, че тя усети миризмата на афтършейва му.

– Трябваше да извърши смъртоносен атентат на кралската сватба.

* * *

Продължиха още към двеста метра и сега тунелът слизаше доста рязко надолу.

Чуваше се шум, слаб тътен от вентилационната система. Голяма решетка на дясната стена на тунела изведнъж изпусна въздушен полъх и няколко секунди по-късно от другата страна издрънча мотриса на метрото.

Той чу автоматизирания глас от перона някъде в далечината.

На голямо разстояние напред в тунела се мяркаше нещо, което напомняше на работнически бараки. По една от всяка страна на тунела.

И изведнъж той осъзна накъде се бяха запътили.

По дяволите!

Спря намясто и се огледа бързо през рамо. Нора беше заключила решетката в началото, ключът беше в джоба на якето ѝ. Освен това никога нямаше да успее да изтича чак дотам.

– Идваш ли, или? – Джеф направи крачка към него.

HP се наведе и се облегна с ръце на коленете.

– Чакай малко – измърмори той и се опита да изглежда изтощен, което не беше особено трудно. Пулсът му отдавна работеше извънредно и подземният въздух ставаше все по-тежък за вдишване.

Трябваше да си осигури малко време, няколко секунди за размисъл.

Завиваха наляво през целия път, а освен това вървяха надолу, което означаваше, че станцията на метрото трябваше да е „Слусен“.

Следователно бараките отпред се оказваха точно под…

– Ще се срещнем с Източника, нали? – каза той и погледна нагоре.

Никой от тях нямаше кой знае какъв покерфейс.

– Хайде – каза Джеф и се приближи с още една крачка.

HP не помръдна.

– Източникът ви се казва Ерман. Срещнах го преди много време. Тогава се криеше в пущинака и каза, че е изхвърлен от Играта.

Устата му се напълни със слюнка и той се изплю на пода на тунела.

– Ерман работи за Водача. Видях ги рамо до рамо само преди няколко часа заедно с ченгетата. Преди това го видях да слиза с асансьора, който води до ей там.

Той посочи към бараките.

Джеф опита да каже нещо, но HP го игнорира. Вместо това се взря право в Нора, търсейки погледа ѝ.

– Всичко това е капан, Нора… – каза той възможно най-сдържано. – В най-добрия случай, Източника ви е преметнал, накарал ви е да продължите да търчите по поръчките на Играта…

Тя не отговори, но в основата на носа ѝ се появи малка бръчка.

– … или пък вие сте работили за Водача от самото начало.

Не можеше съвсем да разтълкува изражението на Нора, но все пак почти моментално се убеди, че и тя е била изиграна като него. Но в момента беше все тая.

– Без значение кое от двете, Играта ме търси, иска да се добере до мен на всяка цена. И сега вие ме доставихте на прага им точно както те искат, чаткате ли?

Той спря, за да си поеме дъх.

– Глупости – изръмжа Джеф. – Значи се опитваш да ни пробуташ, че си срещал и Източника, и Водача.

Той се ухили и жестикулира с глава на Нора.

– Ама че badass си имаме тука, а…

– Как изглежда?

Мина някоя и друга секунда, докато HP схване, че Нора говори на него.

– К-к’во? Кой?

– Водача естествено, ти кой мислиш?

– Аа, ами… към седемдесетата, добре облечен, ходи с бастун… Типичен прошарен дедак…

Той се поизправи бавно.

– Нарича се Таге Самер.

– И сте се срещали?

HP кимна. Тонът и изражението и подсилиха теорията му, никакъв шанс тя да работеше за Играта съзнателно.

– Даже пихме кафе заедно на гробището за домашни любимци при Кекнес. Термос на карета в кутия „Уника“, типично по дедашки…

– И искаш да повярваме на това?

От ново Джеф, но HP не му обърна внимание.

Нора беше тази, която трябваше да убеди, и всъщност не само поради простата причина, че искаше да избегне да го предадат на Ерман и Водача. Искаше тя да му вярва.

Истински.

– Е, какво ще кажеш?

Разпери ръце към Нора и изстреля най-очарователната си усмивка.

– Имаш право – каза тя и той забеляза как Джеф се сепна. – Източника иска да се срещне с теб. Чака ей там…

Тя направи жест през рамо по посока на бараките.

– Обикновено е невероятно внимателен, но веднага щом разбра, че си се отказал, поиска да уредим среща. Това трябва да означава нещо…

– Означава само, че иска да ме докопа!

Без предупреждение Джеф изведнъж сграбчи HP за горната част на ръката и се опита да му приложи някакъв вид полицейска хватка.

Ho HP беше подготвен. Опъна му се за половин секунда, докато намери опора, след което се завъртя надясно.

В мига преди да се сблъскат, той замахна с левия си крак и приземи капачката на коляното си право в семейните бижута на Джеф.

Мъжът се срина като къща от карти и за малко да повлече и HP надолу. Но в последния момент той успя да се откъсне. Направи няколко несигурни крачки, възвърна си равновесието и започна да тича към бараките.

Нора протегна ръце в опит да го спре, но тунелът беше достатъчно широк, за да финтира покрай нея без проблем.

До бараките и асансьора оставаха петдесет метра.

Сърцето му вече бушуваше в гърдите.

Да тича по посока на опасността, не беше особено оптимално, но нямаше други алтернативи.

Надяваше се, че Ерман се е каширал вътре в някой от офисите и не смее да надникне навън.