Текст книги "Измамата"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 24 страниц)

15. Double play

Стрелката на скоростомера от цял час не беше падала под сто и седемдесет.

Повече няма да се нуждаем от услугите ви…

Копелетата я бяха изритали!

След всичко, което беше направила, след стотиците часове, които вложи, за да задвижи дейността. Изграждане на стратегии, писане на ръководства, набиране на правилните служители – да не говорим за всички безсънни нощи.

Очевидно това не означаваше абсолютно нищо.

Ако беше друго работно място, вече щеше да се е обадила на профсъюза. За да отстои своето.

Но на кого можеше да се обади сега?

Тя просто беше в отпуска и не си беше направила труда да си смени профсъюза. Полицейският синдикат едва ли щеше да помогне на частен служител. Оставаше да си намери добър адвокат.

Но с какво щеше да помогне това? Едва ли можеше да ги принуди да ѝ върнат работата, а дори и да успееше, нямаше никакво желание да продължава да работи за човек като Томас.

Той я беше предал, това беше пределно ясно. Направи се на глупак, след което я остави да поеме удара вместо него.

Това, че мъжът с войнишкото яке е бил Хенке, беше, естествено, пълен абсурд.

Някой трябваше да е разказал на Томас за Хенке или преди, или по време на полицейския разпит.

Може би дори му бяха показали снимка? После на Томас е оставало само да каже „да, той беше“, и работата беше ясна.

Хенке вече беше разследван по подозрение в терористичен акт и ако Томас го посочеше като извършител, собствените му действия пред „Гранд“ щяха да се превърнат почти в похвални.

Да, беше нарушил закона за оръжията, но все пак беше опитал да пребори терорист.

И сигурно щеше и да успее, ако не се беше намесила сестрата на извършителя…

И хоп, тя се оказваше изкупителната жертва!

В такъв случай с когото беше говорил Томас в ареста?

Ако беше станало така, както тя си мислеше, в действителност имаше само един възможен кандидат.

Тя пъхна хендсфри слушалката в ухото си, натисна бутона за бързо набиране на телефона и изчака няколко секунди.

– Нормалмски арест, Мюрѐн.

– Здрасти, Мюрѐн, Ребека Нормѐн е – каза тя престорено весело.

– Здрасти, Нормѐн, отдавна не сме се чували. С какво може един обикновен полицай да помогне на СЕПО? – пошегува се мъжът от другата страна. Очевидно не беше чул, че е прекъснала, което я устройваше перфектно.

– Само бърз въпрос, Мюран… – започна тя.

– Shoot!

– Сутринта сте прибрали един мъж от „Грандхотел“. Чужденец, заподозрян за притежание на нелегално оръжие?

– Мммм.

Тя го чу да прелиства документи на заден фон.

– Кой го е разпитвал, знаеш ли?

– Чакай!

Още шумолене на хартия. После мъжът се върна на телефона.

– Таакаа, Нормѐн. Той пристигна с патрулен автомобил и щеше да бъде разпитан от Бенгтсон от дежурния отдел. Но той настоя вместо това да говори с друг колега. Един от твоите по-точно…

– Знаеш ли кой?

Тя несъзнателно затаи дъх.

– Аха, тук го пише. Той сам се е записал в книгата… Комисар Ескил Стигсон.

* * *

Не беше лесно да се замъкне дотук.

Първо беше принуден да криволичи по редица малки улички. После да прескочи няколко дъски и огради, докато се окаже в правилния вътрешен двор.

А сега се налагаше да плати цената за усилията си. Тялото го болеше, блузата му беше мокра от пот и въпреки че от’ доста време стоеше спокойно на перваза на прозореца, пулсът му отказваше да се върне напълно към нормалното си ниво.

Зачуди се дали не беше време да вземе едно от конските хапчета, които Доктор Нора му даде. Но той, глупакът, не носеше нищо за пиене, а да преглътне на сухо една от тия дълбочинни бомби не беше вариант. Така че хапчето щеше да почака…

Във всеки случай наблюдателният пост беше перфектен. Седеше във входа диагонално срещу своя собствен, в най-горната част на стълбището и с цялостен изглед към случващото се на улицата.

Полицейският бус си стоеше там, но шофьорът и цивилното ченге ги нямаше. Вероятно се скатаваха вътре.

Не бяха обикновени разузнавачи, това го беше разбрал.

Онзи със слушалката в ухото смърдеше твърде много на ченге, същото важеше и за черния минибус. По-скоро ставаше дума за униформени горили, които си бяха навлекли цивилни дрехи.

Логичният извод беше само един.

В същия миг по улицата бавно се зададе подобен автобус откъм „Хорнсгатан“. Спря пред неговата врата. Мъжът до шофьора вдигна микрофон към устата си. Секунда по-късно улицата гъмжеше от ченгета.

Входната врата се отвори и банда от отбрани напомпани орки се втурна вътре. Двама от тях носеха някакъв инструмент, който приличаше на таран.

Нямаше да им отнеме много време да разбият и без това разнебитената врата на апартамента му.

Освен това вече се бяха упражнили веднъж.

Още едно странно дежа вю за колекцията му…

Мехурът му така се беше надул, че едва стоеше на едно място, но въпреки това му беше трудно да се откъсне от сцената, която се разиграваше отсреща. Този път не бяха толкова амбициозни с бариерите.

Патрулна кола с пуснати сини светлини блокираше улицата малко по-надолу и той виждаше как хората вече бяха почнали да се струпват пред лентата. После забеляза как щорите на единия му прозорец се разтресоха.

Късмет, че не си беше направил труда да разтреби…

Какво, по дяволите, си мислеха куките, че могат да намерят този път? Мина доста време, докато зацепи…

Него, разбира се!

* * *

Стигсон можеше да върви на майната си.

Щеше да се добере до Хенке, ако ще да се наложеше да разбие с шутове входната му врата. Беше принудена да се увери, че той е окей, че историята на Томас беше празни приказки. Че той стоеше настрана от Играта, Събитието, Цирка или както там се наричаше…

Тя смени платното, натисна газта до дъно и задмина три коли само за да се върне рязко в дясното платно след това и да продължи по отбивката.

Колата зад нея примигна със светлини и тя отвърна, като показа среден пръст през рамо.

Зави по „Хорнсгатан“ и мина през непрекъснатата маркировка, за да излезе на Гърбицата5151
  Гърбицата (Puckeln) е част от „Хорнсгатан“, която се издига над останалата част от улицата. В началото на миналия век наклонената „Хорнсгатан“ е била изравнена, за да могат по нея да минават трамваи. Една част от сградите и оригиналната улица обаче са запазени. Тази част от града днес се нарича Гърбицата и там се намират множество културни паметници, галерии и колоритни дворове и тесни улички. – Б.пр.


[Закрыть].

В същия миг видя сините светлини отпред и намали.

На пресечката се беше разположил патрулен автомобил и двама униформени колеги прокарваха ограничителна лента право над входа към „Мария Трапгренд“.

Тя мина покрай тях едва-едва, опитвайки се да види какво се беше случило. Но всичко, което успя да забележи, беше, че портата на Хенке стоеше отворена. Гаденето, което беше почувствала по-рано през деня, внезапно се завърна и тя бързо намери свободно място за паркиране малко по-нататък.

За късмет един от полицаите при ограждението я разпозна и без да е казала и дума, той вдигна найлоновата лента и я пусна да мине.

Във входа се натъкна на екипа на спецчастите. Шестима мъже, всичките цивилно облечени, но можеха със същия успех да носят и униформи. Кобури за крака и бронежилетки върху дрехите не създаваха особено дискретно впечатление…

Двама от полицаите ѝ кимнаха и едва когато почти беше стигнала до апартамента, тя осъзна кой екип беше това. Той стоеше в антрето с гръб към стълбите, което ѝ даде няколко секунди да се овладее.

– Здрасти, Тобе – каза тя после възможно най-сдържано.

Той подскочи и се завъртя.

– Ооъъ, з-здрасти, Бека… – каза той и изглежда не знаеше върху какво да спре погледа си. – Тъкмо се чудех дали трябва да ти звънна…

– Така ли и защо? – тя прекрачи внимателно останките от външната врата.

Антрето беше толкова претъпкано, че Ребека трябваше да се притисне до стената, за да се промъкне.

Близостта изглежда го притесни още повече.

– Апартаментът. Нали се…

– … срещахме тук – допълни тя.

Обърна се и го погледна. Той беше все така готин и за кратък миг тя почти усети физическото привличане. Но само почти…

Откъм стълбището се чуха стъпки, звучеше като че ли няколко души се качват нагоре.

– И ако бях на твое място, Тобе, нямаше да обеля и шибана дума за това – каза тя тихо.

Двама полицейски техници с гащеризони и всеки с по една чанта с инструменти стояха на входа.

– Зелено ли е? – попита единият от тях.

– Да, влизайте – Тобе Лунд кимна към вътрешността на апартамента.

Двамата мъже си проправиха път покрай тях и секунди след това се чуха фотоапаратите им.

– Каква е цялата тая работа? – каза тя и се наведе напред, за да не я чуят техниците. Тобе се огледа бързо през рамо.

– Брат ти е издирван, заподозрян е в опит за убийство.

– К’во!?

Той кимна и отново се огледа.

– Не знам повече, СЕПО провежда разследването, ние само помагаме. Те ще пристигнат всеки момент. Може би е най-добре да офейкваш…

Тя поклати глава.

Не, не мислеше да ходи никъде. Възнамеряваше да разнищи това веднъж завинаги. Хенке може и да беше идиот, лесно подвеждащ се глупак с прекомерно его и нулев контрол над поривите си. Но не беше убиец, пък било то и неуспешен.

Или…?

Чисто теоретично може би беше такъв, но Даг беше друга работа.

Съвсем друга…

Тя направи няколко крачки навътре. Леле, как изглеждаше. Апартаментът обикновено си беше разхвърлян, но това придаваше на понятието изцяло ново измерение. Навсякъде в антрето и кухнята имаше купчини вестници, а освен това вонята на цигарен дим и боклук беше толкова силна, че пареше на очите.

Щорите на всички прозорци бяха свалени, единствената светлина идваше от голата крушка на тавана.

Стената изглеждаше странно, някак си на ивици и минаха няколко секунди, докато тя осъзнае какво представляваха тъмните полета. Армирано тиксо. Изглежда беше облепил всички контакти и фуги.

Тя продължи към всекидневната. Положението там беше същото: купища вестници, препълнени импровизирани пепелници и всички контакти и процепи старателно облепени с тиксо.

– Сигурно са отишли десет ролки най-малко – обобщи единият от техниците и направи няколко снимки с фотоапарата си.

– Сигурно го е било страх от радиация, бедния…

Той зуумна един от облепените контакти и направи нова серия снимки.

– Или това, или са го подслушвали извънземни – ухили се другият, докато ровеше в чантата си с инструменти.

– Аз ще поема спалнята – каза после на колегата си и изчезна през вратата.

Тя чу гласове от антрето, някои от които познати, и въздъхна дълбоко.

Стигсон влезе през вратата, а зад него се мерна гигантското туловище на Рунеберг.

– Значи вече си пристигнала… – каза Стигсон лаконично. Дори не звучеше изненадан.

– Докосвала ли си нещо тук, Нормѐн?

– Не, разбира се…

– Хубаво, но естествено, ще трябва да те помолим да изпразниш джобовете си на излизане. Рунеберг, ще се погрижиш ли за това?

– Да, няма проблеми – промърмори бившият ѝ шеф и направи крачка напред.

– Говорил си с Томас горе в ареста – каза тя и впери полицейския си поглед в Стигсон. Той дори не мигна.

– Естествено.

– Ти ли предположи, че е възможно Хенке да е бил пред „Гранд“? И сервира на Томас удобен извършител, за да можеш да продължиш да тормозиш брат ми?

Стигсон поклати глава.

– Не беше нужно. От телевизионния екип, който беше намясто, бяха достатъчно учтиви да споделят всичкия си видео материал. Извършителят се вижда ясно. Определено е брат ти, без никакво съмнение. Напът да извади нещо от джоба на якето си, което господин Томас уверено твърди, че е оръжие. Може и да греши, но за съжаление, след предупредителния ти изстрел, както знаеш, настъпва известна суматоха, поради което не се вижда какво се случва след това. Томас е изключително надежден свидетел, а като се имат предвид предишните подозрения срещу брат ти, ние естествено, не можем да поемем никакви рискове. С кралската сватба на хоризонта най-сигурно за всички е да го задържим в ареста…

Той изчака няколко секунди, като че очакваше тя да каже нещо.

– Има ли още нещо, което искаш да знаеш, Нормѐн, защото в противен случай тук имаме да вършим работа…

Тя понечи да отговори, но в същия миг техникът се върна в стаята.

– Трябва да видите това… – каза той.

* * *

Изпика се зад бараката за велосипеди в двора, после намери кранче за вода и успя да изгълта едно конско хапче. Коремът му къркореше и той трябваше да направи нещо по въпроса, да зареже всичко това и да се скатае за няколко дни, докато историята изтече във вечерните вестници и той може да прочете какво, по дяволите, ставаше. Освен това си имаше собствен план, към който да се придържа. Да открие Ерман и да изстиска от него всичко, което знаеше за Играта.

Но не можеше да се откъсне от мястото си, не още.

Безспорно имаше известно задоволство в това поне веднъж да е една крачка напред.

Да дебне ловците.

Ченгетата бяха изпразнили апартамента още при първото си нахлуване, така че очевидно търсеха него. Лично него. Тъпите копелета явно си мислеха, че си е вкъщи.

Ако се бяха забавили малко, щяха и да имат право, а той самият щеше да се озове обратно в пандиза.

Нещо му подсказвате, че този път нямаше да се измъкне толкова лесно…

Когато се позиционира обратно на перваза, колата вече беше спряла пред входа му. Голяма черна лимузина волво с малки хромирани поставки за знаменца от двете страни на капака. Далеч не приличаше на разузнавателна кола…

Шофьорът седеше вътре, но пътниците бяха влезли в сградата.

Колата имаше черни регистрационни номера с жълти цифри и му трябваше известно време да схване какво означаваше това. Автомобилът принадлежеше на военните.

Ставаше все по-любопитно и по-любопитно…

* * *

Едната стена на спалнята беше почти изцяло покрита с изрезки от вестници, залепени с армирано тиксо. Толкова нагъсто, че се застъпваха или понякога закриваха едни други. В средата имаше снимки на Блек от различни списания, като на всички лицето му беше заградено с черен маркер по начин, който напомняше оптически мерник.

Изрязаното заглавие, поставено отгоре над всички, гласеше HE IS THE ONE!

Стигсон ѝ хвърли бърз кос поглед.

– Още ли вярваш, че брат ти е невинен?

Тя не отговори. Изведнъж устата ѝ пресъхна, а стомахът ѝ се сви. Атентатори или не, човекът пред „Гранд“ очевидно е бил Хенке, а тя дори не го беше разпознала.

Или всъщност го беше направила?

Ако се беше поколебала още някоя секунда, сега той вероятно щеше да е мъртъв. Томас щеше да го е застрелял.

Или някой друг от охранителите. Тя самата например…

Подът се залюля под краката ѝ и за няколко секунди си помисли дали да не седне на леглото.

Освен чашата кафе и сухия сандвич със сирене, които беше успяла да нагълта по време на церемонията горе в Крепостта, Ребека не беше яла стабилно от поне денонощие. А що се отнасяше до спане, положението беше още по-лошо.

Но не беше сега моментът да се пречупи. Хенке не се чувстваше добре, това беше очевидно. Имаше нужда от помощ, и то незабавно, преди да е направил нещо още по-глупаво.

Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към Стигсон, за да каже нещо.

В този момент в стаята влязоха двама костюмирани мъже.

Единият беше над трийсетте, слаб, късо подстриган и носеше очила с тъмни рамки.

Другият беше Таге Самер.

– Полковник Пелас, колко хубаво – каза Стигсон и двамата мъже се здрависаха. – Вече познаваш колегата ми, комисар Рунеберг, а това тук е…

– Ребека Нормѐн, сестрата на заподозрения – каза Самер бързо и протегна ръка. – Приятно ми е да се запознаем, името ми е Андре Пелас, свързан съм с организацията на сигурността на Кралския двор.

Тя смотолеви нещо и стисна ръката му, търсейки погледа му, но той умишлено гледаше встрани.

– Нека ви представя Едлер, моя адютант.

Той посочи с бастуна си към очилатия мъж, който кимна кратко за поздрав.

– Така, какво знаем, Ескил… – Самер се обърна към Стигсон.

– Заподозреният, за съжаление, не беше намясто, както се надявахме, но за сметка на това успяхме да потвърдим, че е имал мания към Блек… – той показа стената с изрезките.

Самер кимна леко на Едлер и той отиде до стената и започна да повдига изрезките.

– Открихме ли някакви следи за интерес към кралското семейство?

– Нищо освен видеоклипа… – отговори Стигсон. – Но Петершон е издирван от сутринта, освен този апартамент на практика няма къде да отиде, а Нормѐн, естествено, ще ни сътрудничи напълно.

Той кимна към Ребека.

Тя отвори уста, но бързо осъзна, че всъщност не знаеше какво да каже. Мислите хвърчаха в главата ѝ без никаква подредба.

„Грандхотел“, събитията в Крепостта, апартаментът, а сега изведнъж Самер, изскочил като Джак от кутията, и то оказвайки се, че познава и Стигсон, и Рунеберг…

– Полковник Пелас, най-добре да видите това.

Адютантът Едлер беше вдигнал няколко от изрезките. Зад тях стояха други снимки, на които лицата на хората също бяха заградени с черен маркер. Той повдигна още няколко произволни изрезки. Резултатът беше същият.

Навсякъде се криеха снимки на кралското семейство.

* * *

Той ги видя да излизат през входната врата.

Първо голямата напомпана горила, която можеше да бъде posterboy на Полицейската академия. Плътно зад него вървяха дребни сиви чичаци с костюми, увлечени в нещо, което изглеждаше като сериозна дискусия. Не познаваше по-ниския от тях, но Самер, от друга страна, разпозна почти веднага, щом видя бастуна.

Сърцето му започна да бие по-силно.

Водача и ушевите – ръка за ръка, точно както подозираше.

Когато Бека излезе през вратата, настроението му потъна с поне още две нива.

Самер, ченгето и Бека не бяха добро комбо, както и да го гледаше.

Но последният член на дружината беше този, който наистина го накара да подскочи.

Проклет…

Шибан…

Шит…

16. Quit while you’re ahead

Добре дошли в химическо чистене „Крукенс“. Моля, оставете съобщение.

Беше толкова разпален, че почти забрави да изчака сигнала.

– Свършени сте – извика в слушалката, докато подтичваше в посока към „Шинарвикспаркен“.

– Източника – този, който ви е събрал… Той работи за Водача. Току-що ги видях заедно…

Изведнъж гърлото му набъбва и той се изкашля няколко пъти, за да го прочисти.

– Ако той работи за Водача, значи и вие го нравите… Вървете на майната си, никога повече не ме търсете. Никога, схващате ли!

По средата на улицата го налегна нов пристъп на кашлица и го принуди да се превие надве.

Една кола профуча опасно близо и шофьорът се облегна на клаксона. Той дори не успя да му отвърне с подобаващ жест.

Ерман, малката свиня, изобщо не се беше завърнал от мъртвите с план за отмъщение в задния джоб. Вместо това се беше уредил с опрощение от Водача… Всъщност беше съвършено логично. Единственото прегрешение на Ерман се състоеше общо взето в това, че просто искаше да участва в цялата работа. Да продължи да се занимава с обичните си сървъри. Един от най-добрите на света в професията си, това сигурно беше помогнало на защитата му. PayTag гарантирано бяха пропищели за експерти във връзка с гигантския си сървърен проект. Капитализъм owns!

Тогава защо, по дяволите, беше събрал тая банда лузъри? И защо ги прилъгваше да проникнат в перлата в короната на Играта? Естествено, зад това се криеше някакъв план, който също така включваше него и Бека.

Но както с всичко останало, което му се беше случило през последните дни, той не можеше да подреди парченцата от пъзела. Мозъкът му работеше извънредно, а търчането беше накарало пулса му да се забърза до опасни нива, затова той се насочи към най-близката пейка в парка.

Положението беше толкова fucked up, че той вече не можеше да се справи. Гадеше му се от самата мисъл, че едно време си беше мечтал да се завърне към целия този психоцирк. Играта очевидно му беше по петите, а същото важеше и за ченгетата…

Всичко, което искаше, беше да се разкара, да се чупи някъде далеч и да пропълзи в някоя дупка, докато нещата отшумят.

Но Ребека още беше забъркана в лайната, буквално вървеше за ръчичка с Водача, а Ерман, малкият предател, припкаше зад тях.

Не беше съвпадение, разбира се, нищо, което правеше Водача, не беше съвпадение.

Той облегна глава на дланите си и няколко секунди се бори с нов пристъп на кашлица.

Кожата му беше гореща не само заради тичането, така че вероятно треската се беше върнала.

Само това му липсваше…

Имаше нужда от хапване, после малко кинти, с които да плати за спокойно местенце, където да се съвземе и да опита да подреди цялата каша.

Ако изобщо беше възможно…

* * *

– Както казах, беше ми приятно, Ребека – каза полковник Пелас, стискайки ръката ѝ на раздяла.

– Ако брат Ви се обади или при най-малката индикация къде се намира, ще бъдем изключително благодарни, ако Вие незабавно ни съобщите.

Той ѝ подаде визитна картичка, която тя механично напъха в джоба си.

– Ще поддържаме контакт, Ескил – каза после той на Стигсон, докато се настаняваше на задната седалка на голямото черно волво.

Вратата се хлопна, шофьорът включи на скорост и точно преди колата да потегли, той ѝ хвърли бърз поглед през страничния прозорец. Тя се усмихна за проба, търсейки поне малък знак на признание. Но изражението му не трепна.

Колата зави зад ъгъла и изчезна със свистящи гуми по калдъръменото нанадолнище.

– А, вярно, Нормѐн… – започна Стигсон тъкмо когато тя се канеше да си тръгне. – Открихме банков сейф, с който брат ти е разполагал…

Умишлено направи пауза и тя за малко да падне в капана. Но в последния момент прехапа език.

– Знаеш ли нещо за това? – продължи той, след като тя не отговори.

Тя поклати глава.

– С Хенке рядко поддържаме връзка в последно време…

– Да, това го каза още горе в СЕПО, но ето че сега се появяваш в апартамента му точно когато извършваме обиск…

Тя отново се въздържа да отговори. Докато не кажеше нещо, той не можеше да твърди, че тя лъже.

Изглежда обаче тактиката не раздразни Стигсон така, както тя се надяваше.

– Ти си съпритежател, Нормѐн, така че предполагам знаеш какво е имало вътре?

Тя поклати глава.

– Нищо, Нормѐн. Сейфът беше празен.

– Аха… – тя се преструваше на безразлична, доколкото можеше.

– Хубавото е, че банката има модерна охранителна система…

Тя усети как пулсът ѝ се покачва.

– Купища камери, горе-долу както в участъка…

Той отново направи пауза, опита се да я подмами да каже нещо, но вместо това тя гледаше надолу към калдъръма. На коя дата беше посетила трезора? Помисли си за камерите, броейки наум. Седем, осем, девет…

– Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш, Нормѐн? – гласът му внезапно прозвуча малко по-приятелски. – Според Рунеберг си страшно добър охранител, ценен актив за отдела, струва ми се, че така те нарече…

Тя погледна нагоре, срещна погледа му. Стигсон наклони глава.

– Естествено, ние се застъпваме за нашите хора. Помагаме на колегите, които са се оказали в беда…

Нова пауза.

Тя отвори уста, за да каже нещо, после се поколеба няколко секунди.

– Даа… – каза той окуражително.

– Седем – каза тя.

– К-какво? – овладяното му изражение най-накрая като че трепна.

– Седем дни, толкова време банките съхраняват записания видеоматериал, нали? Или поне така беше по времето, когато бях в следствения отдел…

Устата му се затвори като капан за мишки. Предишното почти доброжелателно изражение се беше изпарило. Но нямаше значение. Блъфът му беше разкрит, знаеха го и двамата. Нямаше снимки, нищо, което да може да я свърже със сейфа. Всичко е било изтрито преди няколко дни.

– Има ли още нещо, което те интересува?

Стигсон не отговори, така че тя махна на Рунеберг, който стоеше малко встрани, и се обърна, за да си върви.

– Поискахме от банката списъците с карти за достъп… – каза Стигсон, след като бе изминала няколко метра. – Ще минат два дни, докато ги получим, така че предполагам, че скоро пак ще се чуем, Нормѐн…

* * *

HP се събуди, защото цялото му тяло се тресеше като пневматичен чук.

Наистина беше средата на лятото, но вечерната дрямка на открито под шибано платнище в някаква лодка не се беше оказала най-умният му ход.

Трябваше му топлина на мига. Но тялото сякаш не искаше да го слуша. Цепеше го главата, устата му беше пресъхнала, ръцете и краката бяха като преварени спагети. Когато опита да се завърти по корем, изведнъж забеляза мократа буца в гащите си. Първо си помисли, че това беше рулото банкноти, което беше измъкнал от буркана, заровен на няколкостотин метра в гората. Но после си спомни, че го беше напъхал в един от предните джобове на дънките си.

Минаха още няколко секунди, докато схване.

Мамка му!!

Посегна към планшира, опитвайки се да се надигне. Вонята от панталоните пареше в носа му, коремът му се сви конвулсивно. Трябваше да се напрегне дори само за да се изправи на крака.

Палубата се разлюля под него и накара колената му пак да се огънат.

Падна по лице, удари брадичката си в една от дъските за сядане и остана да лежи проснат на дървения под.

Хранително отравяне, ама че шибана ирония. Не беше ял стабилно от седмици, на практика живееше на консервирани сардини и бял боб. Но когато най-накрая хапна дюнер, той, естествено, се оказа стафилококова бомба с допълнително чеснов сос…

Стомахът му направи гърч и го накара да се свие на топка.

Майкамудебааа!

Отново опита да изпълзи нагоре, но напразно. Силите му бяха изцедени, а сковаността от премръзването не го напускаше. Но трябваше да се махне оттук веднага, иначе щеше да стане есен, докато Нисе или както там се казваше собственикът на шибаната гребна лодка откриеше изсъхналия му на студа труп.

Беше късна вечер, а тази част от Полсундет5252
  Протокът между езеро „Лонгхолмен“ и „Сьодермалм“ в Стокхолм. – Б.пр.


[Закрыть], където лежаха старите лодки, не беше особено посещавана дори през деня.

Ударът беше изсмукал и последните му сили, но ако не искаше да свърши като Йоци, Ледения човек5353
  Йоци, известен още като Симилаунския човек, е замръзналата мумия на мъж, живял през 3300 г. пр. Хр. Трупът му е открит през 1991 г. в алпийския район Йоцтал. – Б.пр.


[Закрыть], беше принуден да се размърда.

Стомахът отново го сви и го накара да вдигне колене до уши. Студената тестена буца в гащите му се премести малко нагоре покрай опашката.

Подяволитебе…

Той изчака конвулсиите да преминат, после събра колкото сила можеше и се издърпа до коленичило положение. Кеят беше само на половин метър.

Стъпи на пода с единия крак, напрегна бедрените мускули и се изправи. Краката му се олюляха, но се задържа. Крачка напред, после още една. Вдигна едното си стъпало, опита да го насочи към кея.

Но опорният му крак изведнъж поддаде и той падна назад в тъмната вода.

Замаха бясно с ръце, гълтайки литри вода, докато се опитваше да дойде на себе си. За няколко мига се озова обратно на койката в дубайския затвор, където ченгетата се надяваха да изплюе признание заедно с водата, с която го давеха. Но после палците на краката му докоснаха морското дъно и паниката се поуталожи.

Извлачи се с мъка до брега, пропълзя до седнало положение и облегна гръб на едно дърво. Задъха се няколко пъти, след което издрайфа фонтан от зелената вода на Меларен. Отново и отново, през уста и нос, докато стомахът се изцеди напълно. И той с него в тази връзка…

Пошибанитедяволи…

Но странно, след малко все пак се почувства донякъде по-свеж. Като че ли краткото гмуркане и принудителното изпомпване на стомаха бяха рестартирали тялото му.

Освен това му беше дошла идея. Хостелът в „Лонгхолмен“. Как не се беше сетил по-рано…

Използва ствола на дървото като опора, за да се изправи на крака, а после опипа механично джобовете си за цигара. Изнамери подгизнал фас, който напразно се опита да запали.

С незапалената цигара между устните той се затътри внимателно нагоре към пътеката, която водеше към стария затвор.

* * *

Вратата на офиса му беше затворена, но Ребека не си направи труда да почука.

– Изритаха ме – каза тя, преди той изобщо да успее да се обърне.

– Ъх, да… Чух за това.

Той стана, но не направи опит да се приближи до нея.

– Аха, слухът вече е плъзнал. Какво знаеш?

– Не много, имахме конферентен разговор с Антеа преди малко…

– И?

Той сви рамене и като че ли разглеждаше някакво петно на стената зад нея.

– Тя каза само, че уволнението ти влиза в действие незабавно.

Той срещна погледа ѝ за около секунда, но отново погледна встрани.

– Нещо за безразсъдна намеса, която е поставила компанията в опасност. Че с това си изчерпила доверието на ръководството…

– Нали не се връзваш на тази версия? – тя впери поглед в него.

– Не, естествено, че не…

– Не звучиш особено убедително…

– Стига, Бека, всъщност се опитах да те защитя. Разказах им колко ти е било тежко през последните месеци. Приспивателните и така нататък…

– Казал си им КАКВО?

Той вдигна ръце пред себе си.

– Нищо, просто че ти е трудно да спиш. Това си е напълно вярно. Липсата на сън може да има голям ефект върху преценката…

– Не вярвам на ушите си… – тя закри лице с длани за няколко секунди.

– Ами исках само да помогна… – смънка той.

Тя пое дълбоко въздух няколко пъти и се въздържа да изрече първото, както и второто изречение, което ѝ дойде наум.

– Трябва веднага да изпразня бюрото си – каза възможно най-сдържано. – После мисля да позвъня на адвокат. Това няма да им се размине – тя погледна към ръчния си часовник.

– Трябва да го обсъдим у дома…

– Оо?

Той като че изведнъж събра кураж.

– Ами, Бека, аз харесвам фирмата. Страшно много всъщност. Тук съм почти от началото, а сега като PayTag наливат пари…

Той я погледна в очите. За няколко секунди никой от тях не каза нищо.

– Честно казано, Бека, ти и аз, нещата отдавна не вървят. Откакто…

Тя понечи да каже нещо, да го среже с язвителен отговор.

Но вместо това продължи да стои мълчаливо.

– Сега или след два месеца, резултатът ще е същият, така че защо да отлагаме…

Той сви рамене.

Бучката лед, която я стягаше в гърдите от сутринта, изведнъж стана два пъти по-голяма. Искаше да му възрази, да му изкрещи, че бърка, че е идиот. Че всичко щеше да се нареди…

Вместо това бавно се обърна. Погледна го уморено през рамо.

След което напусна стаята и затвори внимателно вратата след себе си.

Нещата ѝ се побраха в една найлонова торбичка.

Няколко папки с фишове за заплати, трудови договори и различни бумащини. Старата ѝ полицейска шапка, която беше окачила на стената заедно с няколко рамкирани снимки от обучението за Охраната. Сложи саксийното растение, което беше получила като подарък за преместването от Мике, в кошчето, но после съжали и го върна обратно на мястото му на перваза.

Всичките ѝ охранители бяха навън по работа, а хората от офис персонала отдавна се бяха прибрали у дома. Тя взе торбата и слезе на долния етаж.

Първо заключи оръжието си в хранилището, а после изпразни шкафчето си. Всичко, което оставаше, беше да остави ключовете и картата си в пощенската кутия на отдел „Човешки ресурси“. Но вместо да се върне горе, тя излезе на улицата през вратата на приземния етаж и тръгна към метростанцията.

Затърси картата за метрото и я намери в единия си вътрешен джоб. Но когато я извади, навън я последва визитната картичка на чичо Таге, която ѝ беше дал пред апартамента. Дебела бяла хартия с герба на Швеция в златно, червено и синьо в единия край.

ПОЛКОВНИК АНДРЕ ПЕЛАС

Офис на държавния маршал

Кралски двор

Отдолу имаше номер на централата и електронна поща, но странно, не видя мобилен телефон.

Намери го от обратната страна, написан със синя писалка.

070-430506

/Ч.Т

По някаква причина краткото съобщение я накара да се почувства поне малко по-добре.

* * *

Вървя известно време покрай тухлената стена, докато намери вход.