Текст книги "Измамата"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 24 страниц)

22. And those we’ve left behind

Стояха в просека между дърветата. Макар че беше тъмно и първоначално той беше далеч, нямаше никакви проблеми да ги разпознае. Високият изправен старец с бастуна.

До него по-свитият силует на Манге. От чашите им кафе се издигаше пара.

Впоследствие, след като се приближи до тях през снега, той успя да различи още хора между дърветата. Десетки, може би дори стотици мълчаливи силуети, които изглеждаха, сякаш го наблюдаваха. Усещаше как снегът скърца под краката му, но колкото и да беше странно, почти не се чуваха звуци. Двамата мъже вече имаха компания в просеката. Още четири фигури, всички с бели Гай Фокс маски, с нарисувани извити мустаци и козя брадичка.

– Добре дошъл, Хенрик – каза Водача, когато той пристъпи в просеката.

– Искаш ли кафе? – Манге му подаде пластмасова чаша и той я взе, без да каже и дума.

– Кои са тези там? – той кимна към четиримата маскирани.

– Не знаеш ли? – подсмихна се Водача.

– Двама от тях са напълно безинтересни, но другите двама може да се окажат жизненоважни.

Първият направи крачка напред и подаде ръка. Въпреки обемистите зимни дрехи, той можеше да различи четвъртитото мускулесто тяло. Те се здрависаха.

– Приятел? – попита HP, но не получи отговор.

Следващият човек пристъпи напред.

– Враг? – опита отново.

Все още никакъв отговор.

Третият човек беше жена, беше напълно убеден.

– Приятел? – попита пак.

За миг му се стори, че тя сви рамене.

Подаде ръка на четвъртата фигура, но вместо това човекът се наведе към него и прошепна нещо в ухото му. Гласът беше добре познат и толкова тъжен, че го заболя.

– Лабиринтът Лутерн – прошепна тя. – Трябва да ни спасиш. Учителя…

В далечината изграчи гарван. Два пъти по някакъв зловещ начин, който го накара да настръхне. Сенчестите фигури между дърветата изведнъж се раздвижиха. Заклатушкаха се към просеката като облечени в черно зомбита. И той внезапно разбра кои бяха…

– Още – изсъскаха те.

– ОЩЕЕЕЕ!!!

В следващия миг той вече тичаше. Снегът хвърчеше около стъпалата му, сърцето биеше в гърдите.

Светлината от пътя се виждаше далеч в хоризонта.

– Ще се видим в лабиринта Лутерн, номер 128… – извика Водача след него. Или не се ли чу всъщност гласът на Манге…

* * *

Ребека излезе на стълбите и вдиша дълбоко няколко пъти.

Свежият въздух накара гаденето да премине и след минутка тя се чувстваше значително по-свежа.

Едно по едно парченцата от пъзела като че се нареждаха. Мисията на ООН, ядрената програма. Татко и чичо Таге. Паспортите, тайните посреднически мисии. После правителството на Палме, което ги предава. Яростта на татко. Банковият сейф на „Свеавеген“, отворен през 1986-а. Едрокалибреният револвер с два изстреляни патрона, който така беше притеснил чичо Таге. Който не биваше да бъде проследен до…

Събития от миналото…

Свеавеген.

1986-а.

Яростта на татко.

Револверът е УПО, Улоф Палме оръжие.

Тя извади телефона си от чантата. Пръстите не я слушаха съвсем и ѝ бяха необходими два опита, преди да въведе правилния пинкод.

Имейлът от чичо Таге се появи почти мигновено, но мина около минута, преди да се зареди и прикаченият файл. Черно-бял клип от трезора, дълъг трийсет и две секунди и явно идващ от някоя от камерите в коридора.

Мъжът, който се зададе по пътя и сви в стаята, където се намираше нейният сейф, носеше слънчеви очила, а освен това имаше и бейзболна шапка, смъкната над челото.

Но въпреки това тя го разпозна без никакви проблеми.

Беше Манге.

* * *

Мамка му, ама че шибани кошмари имаше. Предишния път се дължеше на змийската отрова, този път предполагаемо на лекарствата. Хапчетата бяха предназначени за коне, не за хора, което определено обясняваше доста.

Чакането в апартамента щеше да го побърка. Нямаше Xbox, Playstation или друга игрална конзола, с която да убива времето, а всичко, което успя да изнамери като телевизия, беше стар буркан с основния пакет програми. Нямаше да издържи повече епизоди на Емърдейл и Дните на нашия живот, а освен това вече беше набил две злобарки и трета сесия щеше гарантирано да му разрани джойстика. За щастие поне имаше стабилен запас от цигари.

Той запали поредното „Марлборо“ и отново започна малката си домашна разходка. Всекидневната, кухнята, антрето – и обратно.

Няколко секунди отдих, за да успее да помисли.

Значи един от тях беше предател, поне ако вярваше на мистериозния Е.П., който му изпрати съобщението – чрез смартфона на Нора.

Е.П.

Един Приятел6868
  На шведски E.V. и съответно En Vän. – Б.пр.


[Закрыть]?

Никой освен малката им лига не знаеше, че телефонът на Нора се намираше в апартамента му. Така че съвсем логично Е.П. също трябваше да бъде някой от групата.

Приятел.

Враг.

Проблемът беше, че не можеше да изключи никого.

Джеф го мразеше още от случката на „Биркагатан“, а отношенията им далеч не се бяха подобрили през последните дни.

Вярно, Хаселквист с qv твърдеше, че bygones were bygones, но това, естествено, можеше да бъде чиста лъжа. Той беше прецакал пича горе на Е4. Напръска го със сълзотворен газ, унижи го и го провали по време на неговия End Game.

Такава несправедливост не се преглъщаше от раз, дори да си гърбушкото Кент.

Нора беше малко по-трудна за разбиране. Но очевидно тя стоеше зад пожарите, вероятно както този в апартамента му, който почти му видя сметката, така и изгасналия от само себе си в магазина на Манге.

Освен това не беше изоставил напълно мисълта, че тя го тровеше с ония хапчета.

Последното име в списъка беше старият му приятел Фарук Ал-Хасан, a.k.a. Магнус Сандстрьом. Мамещият Манге, който с благословията на Водача го беше залял с толкова лъжи, че той не можеше дори да опита да отсее кои от преживелиците му през последните две години бяха истински.

Всичко на всичко нелоша колекция заподозрени – успех с разнищването на тоя случай, Коломбо!

Така че защо просто не си останеше вкъщи? Защо да се излага на риск с целия този побъркан проект? Гледай ти – още два добри въпроса, които нямаха разумни отговори…

Питър Фолк6969
  Актьорът, изпълняващ ролята на лейтенант Коломбо в едноименния криминален сериал. – Б.пр.


[Закрыть] очевидно трябваше да работи извънредно.

* * *

Ребека слезе от ескалатора в секундата, когато прозвуча предупредителният сигнал, и тя успя да се шмугне в претъпканото метро точно преди вратите да се затворят.

Потни туристи, повечето от които с чанти на кръста, шапки и бутилки вода, което вероятно означаваше, че бяха американци. Тя се озова право по средата на групата, без да има къде да се хване.

Някой я притискаше откъм гърба и тя опита да се премести настрани доколкото можеше.

Климатикът поне изглежда беше пуснат, защото тътнеше, и заедно с шума от влака ставаше трудно да се чуе какво казваха хората.

Човекът зад нея отново я бутна и тя тъкмо щеше да се обърне, за да му обясни, че няма накъде да се мръдне, когато чу познат глас в ухото си.

– Не се обръщай!

– Манге, какво, по…!

Тя мерна бейзболна шапка и чифт слънчеви очила с периферното си зрение.

– Нене, не се обръщай, по дяволите… – той сложи ръка на гърба ѝ.

– Окей – тя продължи да гледа в обратната посока.

Това беше, меко казано, нелепо и ако той не звучеше толкова притеснен, вече щеше да е пренебрегнала инструкциите му.

– Изпратих ти нещо – прошепна той. – Прочети го и ще разбереш как стоят нещата…

– Виж, Манге, това е просто… – тя завъртя глава.

– Нене, не трябва да се обръщаш. Следят те, той те следи!

– Кой, Манге? Кой би могъл да ме следи?

– Самер, естествено! – гласът му прозвуча уплашено.

– И защо да го прави, Манге? Доколкото знам, той е прекалено зает да търси теб. Сигурно доста би се зарадвал, ако ви събера заедно…

Мотрисата се наклони и тя за малко да се просне на земята, но гъсто наблъсканите тела около нея ѝ помогнаха да се задържи изправена.

– Не се шегувай с това, Бека – изсъска Манге.

– Не се шегувам, Манге. Хенке вече се опита да ме убеди, че чичо Таге е Водача, а сега явно е твой ред, но за разлика от вас двамата чичо Таге ми е помагал, спаси ми кожата на два пъти…

Гласът по говорителите обяви следващата станция, на която тя не чу името и влакът намали скоростта.

– Освен това имаш нещо мое, Манге… – каза тя.

– К-к’во?

– Не се прави на глупав. Банковият трезор на „Свеавеген“. Открадна от сейфа ми метална кутия, която принадлежеше на баща ми. Видях те на записа…

– Не знам за какво говориш, Бека – каза той малко припряно. – Виж сега… – той се наведе по-близо до ухото ѝ. – Играта е като теста на Роршах – онези мастилените петна, знаеш. Мозъкът има собствено тълкуване и сам запълва дупките. Човек вижда само това, което иска да види, Ребека…

Влакът стигна перона, спря рязко и тя отново едва не падна.

Вратите се отвориха и хората се заблъскаха във всички посоки.

Когато си възвърна равновесието и се огледа, него го нямаше. Минаха няколко минути, докато открие мобилния телефон, който беше пъхнал в джоба ѝ. Лъскав и сребрист със стъклен сензорен екран.

23. Spheres of reality

Вече беше подредила почти целия пъзел.

Или поне така си мислеше. Баща ѝ, Андре Пелас, ядрената програма, банковият сейф, Таге Самер… Всички брънки бяха свързани, а веригата можеше да стане и още по-дълга, ако се включеше и немислимото: револверът, „Свеавеген“ и Улоф Палме…

Но засега опитваше да усмири препускащото си въображение.

Вместо това продължи да клати веригата, която беше започнала преди няколко дни:

Татко и Андре/Чичо Таге служат заедно в ООН.

Татко е несправедливо отстранен за действие, което смята за правилно.

Чичо Таге отново назначава татко в тайната ядрена програма. Изпраща го на секретни мисии до САЩ, за да обменя информация с американците. Прави това години наред, въпреки че проектът официално е прекратен. Продължава чак докогато онзи вестник започва да се рови в работата им в средата на осемдесетте. Тогава всички се паникьосват, проектът е заровен веднъж завинаги и без предупреждение татко отново се оказва на улицата, а всичко, в което той и чичо Таге са вярвали и за което са работили през годините, попада в кошчето за боклук.

И всичко това по вина на правителството на Палме…

Гаденето, което я преследваше още от клаустрофобичния малък офис на Туре Шьогрен, не искаше да си отиде. Тя стана от дивана, отиде до прозореца и го отвори.

Улицата долу беше тъмна, нямаше никакво движение. Короните на дърветата отсреща правеха невъзможно да се види на повече от десет метра навътре в парка. За няколко мига ѝ се стори, че някой стоеше между сенките, някой, който я наблюдаваше. Знаеше, че просто си въобразява, но все пак не можа да не дръпне една от завесите, преди да се върне при дивана и лаптопа.

Трябваше ѝ само минутка да открие описанието на извършителя в Уикипедия:

„Мъж, действащ самостоятелно, индивид с разстройство на личността, движен от омразата си към Палме. Вероятно е имал трудности в отношенията, особено с различните видове авторитети. Той е интроверт, самотен, с разстройство на личността, но не и психопат. Състоянието му е тясно свързано с това, че се е «провалил» в живота. Неуспехите го депресират, а състоянието му се задълбочава до параноя. Когато/ако такъв човек започне да извършва тежки престъпления, той по правило е на 35-45 години…“

През 1986-а татко беше на 45. Мотивиран, разочарован, неуспял и параноичен. Освен това от хората, които никога не забравят несправедливостите, въображаеми или реални.

Абсолютно никога…

Всичко необходимо беше оръжие, УПО. И малко помощ…

Защото може би не е бил сам? Ами ако е получил внимателно побутване в правилната посока от някого, на когото е разчитал? Разговор, указание за час и място. Може би не беше нужно повече от това. Може би татко си е мислел, че е получил нов шанс? Че отново е бил част от по-голям контекст, където услугите му все още са били желани. Където все още е бил някой.

Обратно в играта.

Историята се повтаря…

Но нещо не се връзваше, малко парче от пъзела, което стоеше леко накриво. Проблемът беше, че тя не можеше да разбере кое.

* * *

Белият микробус изкачи стръмен хълм и влезе в малък павиран двор, обграден от разрушена селскостопанска постройка с Г-образна форма.

– Пристигнахме.

Нора сложи внимателно ръка на рамото на HP, но той вече се беше събудил преди известно време, когато колата изостави асфалтираното платно и тръгна по тесния чакълен път.

Плъзгащата се порта на плевнята беше отворена и Хаселквист вкара буса на задна, прецизен до милиметър. Малкото червено поло на Манге ги чакаше вътре.

Джеф изскочи бързо навън и затвори портата след тях. Самият HP не бързаше да се измъкне от седалката. Провери ключалката на сака за хокей, който беше оставил на пода, протегна се и вдиша пропитата във въздуха миризма на крави и стара слама.

Мина малко време, докато очите му привикнат със сумрака.

Забеляза няколко големи бели найлонови чувала в единия ъгъл на плевнята, а до тях редица палети, пълни със стари гуми, два варела и всякакви отломки. Малко по-нататък имаше някакъв вид ръждясала земеделска машина. Мястото определено не беше използвано от поне пет-десет години.

Може би дори по-дълго.

– Здравейте и добре дошли!

– Здрасти – измърмори HP, без да среща погледа на Манге.

– Последвайте ме…

Манге мина между няколко клетки за добитък, докато стигна до врата в края на плевнята. Другите го последваха, като HP беше последен на опашката.

– Само си пазете краката, подът не е в отлично състояние.

Манге отвори вратата, те минаха през къс коридор, след което се озоваха в малка кухня.

Миришеше на влага и на прясно сварено кафе.

На HP незабавно му се привидя flashback с малката барака на Ерман в гората. Но тя беше в значително по-добро състояние от това място. Стари разлепени хартиени тапети по стените, на няколко места водата беше пробила дупки през пожълтелия таван, а тук-там дъските на пода бяха поддали и разкриваха тъмни изгнили кухини. В средата на стаята бяха подредени къмпинг маса и пет сгъваеми стола.

– Значи тук се скатаваш – каза HP и посочи спалния чувал и падащото легло в ъгъла.

– Бетул да не те е изхвърлила навън, или?

Манге сви рамене.

– В момента най-сигурно е така… – каза той. – Има кафе за тези, които искат…

Той взе картонена чаша и я напълни с кафе от термоса с помпа, който стоеше в средата на малката маса. Докато другите последват примера му, Манге седна. Извади малък лаптоп, пусна го и после го завъртя така, че всички да виждат какво има на екрана.

– Окей, всичко е готово. Операция „Пробив“ започва точно след…

Той погледна ръчния си часовник.

– … девет часа, двайсет и седем минути и единайсет секунди…

Всички освен HP свериха часовниците си.

– Ще вземем буса, колата ми ще остане тук.

– Не, трябват ни и двете брички… – прекъсна го Джеф с авторитетен тон. – Вчера бях горе да разузная. Последната отсечка до скалите е просто мек горски път и бусът ще заседне. Освен ако не искаме да мъкнем нещата петстотин метра, трябва да натоварим всичко в полото. То е по-леко, а освен това е с предно предаване, така че няма да има проблеми.

– Ам-мии ъъ… – Манге звучеше така, сякаш възнамерява да възрази, но после, изглежда, промени решението си. – Окей, така ще направим. Добре се сети!

Той кимна на Джеф, който се усмихна доволно.

– Сега да преговорим всичко още веднъж – продължи Манге. – После предлагам да се преоблечем и да се поупражняваме с оборудването половин час преди тръгване. От тук има час и петдесет и три минути път с кола, после двайсет минути, за да разтоварим, което означава, че имаме доста време за убиване. Ако някой иска да се разходи, от задната страна има езеро. В хладилната чанта ей там ще намерите сандвичи и напитки…

Той направи жест с ръка към единия край на стаята.

– Тоалетната не функционира, но зад плевнята има стар външен клозет.

– Еех, old school сране… – ухили се HP, но без да получи отговор.

Оперирани от хумор паляци!

Все тая. Имаше седем часа, за да разгадае кой тук беше приятел и кой беше враг. Най-добре да почне веднага.

* * *

Писмото лежеше на килима в антрето заедно със сутрешния вестник.

Беше плик с прозорче с нейното име и тя първоначално си помисли, че е сметка. Затова изчака с отварянето му, докато си налее чаша кафе и седне на дивана. Но когато все пак отвори плика, видя, че писмото съдържаше нещо съвсем различно. Върху листа хартия А4 с името ѝ в заглавната част имаше само два реда. Първият беше адрес на уебстраница. Вторият съдържаше две тъжни смайлита.

Манге, едва ли можеше да е друг.

Тя взе листа и седна пред компютъра, въведе уеб адреса и натисна enter.

Отвори се логин прозорец с полета за потребителско име и парола. След известно колебание тя написа пълното си име на горния ред. Но нямаше представа каква парола искаше страницата. Тя огледа плика от горе до долу, но без да намери някаква следа.

Накрая написа Mange и натисна enter.

Грешна парола, съобщи страницата.

Мамка му!

Тя пробва отново, този път с думата Henke.

Грешна парола, остава един опит.

Само един опит.

Отиде в антрето, за да провери да не би да е получила и второ писмо, съдържащо логин данните. Но не намери нищо.

За всеки случай прочете писмото отново, вдигна го, както и плика, срещу светлината, за да опита да определи дали има скрити послания.

Но единственото отклонение, което намери, беше, че подателят беше написал името ѝ с ck, вместо с двойно с.

Точно Манге би трябвало да знае как се пише името ѝ?

Освен ако…

Тя написа думата Rebecka в полето за парола и натисна enter. Прозорецът смени цвета си и изведнъж тя влезе.

Сайтът напомняше на страница в Уикипедия, всъщност беше толкова подобен, че ѝ беше трудно да открие разлика. Но беше сигурна, че точно тази страница я нямаше в публичното интернет пространство.

Играта

Позната още като Цирка, Събитието или Представлението – е името на секретен военен проект, стартиран в САЩ вероятно по някое време през петдесетте години.

Първоначално Играта е разклонение на така наречения MK-ULTRA проект, изследващ различни видове промиване на мозъка и mind control (виж също понятието Манджурски кандидат).

За разлика от MK-ULTRA, където опитват да накарат кандидатите да изпълняват определени действия чрез различни видове наркотици и груби принудителни средства, учените в Играта работят с коренно противоположен подход.

Използвайки различни видове мощни позитивни стимули като признание, оценяване и идолопоклонничество, те постигат успешни резултати с много от опитните обекти, склонявайки ги на действия, които в началото на експеримента са посочили, че никога не биха извършили.

В Играта опитните хора, всички от които притежават нарцистични черти, са поставяни в различни ситуации в съответствие с психиката им.

Някои преживяват усещането, че участват в спортно състезание, други – че се намират насред филм или политическо събитие от голяма важност. Общото за всички обекти е, че са третирани като звезди и че са манипулирани да си мислят, че има голяма маса хора, която им се възхищава и следи всяка тяхна стъпка.

Подсилвайки по различен начин преувеличената представа на опитните хора за самите себе си и превръщайки ги в главните действащи лица в един по-голям контекст, учените успяват изключително бързо да накарат много от тях доброволно да изместят границите си и да извършат редица драстични действия.

Някои членове на военния персонал, обвързани с проекта, започват дори да залагат колко далеч са готови да стигнат опитните обекти, откъдето произхожда и името Играта.

Както MK-ULTRA, така и всичките му странични проекти са прекратени през седемдесетте години, но съществува информация, според която Играта се е откъснала и е започнала собствен живот.

Информацията твърди, че Играта, водена от човек, наречен Водача, чрез различни видове усъвършенствана психическа манипулация кара наглед обикновени хора да извършват необясними и понякога драстични постъпки. Според същите данни Играта е организирала структура от различни помощници, т.нар. Мравки, които допринасят с информация и по-прости мисии. Те прокарват пътя за по-активните участници, които се наричат Играчи.

Има редица добре известни събития, които понякога се приписват на Играта, като например убийства, умишлени палежи, саботажи или крупни кражби, но подобно на повечето други конспиративни теории липсват реални доказателства…

Недостигът на информация се отдава на това, че Играта използва голяма част от ресурсите си, за да остане скрита, като по този начин в някои кръгове именно самата липса на доказателства парадоксално се счита за индикация, че Играта действително съществува.

Ребека прочете страницата поне три пъти, след което направи скрийншот и разпечата няколко копия на принтера си.

Всичко се връзваше перфектно с разпокъсаните истории на Хенке и с нейните собствени наблюдения, но също така и с информацията, която чичо Таге ѝ беше доверил.

Наистина имаше Игра, която манипулираше хора да вършат различни неща. Сили, които можеха да докарат Играчите до абсолютно откачени постъпки.

Фиксирани в себе си нещастници, които считаха, че светът не оценява напълно уникалните им способности и величие, готови да направят почти всичко, за да получат най-накрая признание.

Точно такива като Хенке.

И баща ѝ…

Но чия версия беше вярната в действителност?

Чичо Таге ѝ беше помогнал с историята в Дарфур, когато беше заподозряна в служебно нарушение, но също и с лиценза за оръжията, а сега и със записа от трезора.

Беше ѝ разказал за тъмното минало на баща ѝ и макар да се наложи да изтръгне една част от информацията, той в крайна сметка ѝ беше доверил повече тайни, отколкото беше позволено.

От друга страна, тя познаваше Манге, откакто се помнеше, и мисълта, че той е криминален mastermind все още ѝ се струваше, меко казано, нереална. Но Манге неоспоримо я беше лъгал право в лицето, той всъщност сам си го призна. Всичко, което ѝ бе дал, беше информацията на уебстраницата, информация, която на практика не доказваше нищо.

Така че чия версия всъщност беше истина?

На кого можеше да се довери?

Кой от двамата можеше да ѝ помогне да спаси Хенке?

Тя се облегна назад в дивана и отново преговори всичко, което се беше случило през последните дни, но чувството, че пропуска нещо, продължаваше да не я оставя на мира.

* * *

Въпреки че беше средата на лятото, дървената рамка под гъза му беше ледена.

Между дъските на външния клозет имаше пролуки, пропускащи достатъчно дневна светлина, за да може да види щипалките, които влизаха и излизаха, пълзейки, през прага.

Джеф и Хаселквист се бяха захванали с оборудването направо след брифинга. Беше се надявал да има шанс да поговори необезпокояван с Нора, но тя, изглежда, предпочиташе да виси с Манге в кухнята. Така че вместо това от пълното му внимание се облагодетелства майката природа.

Доста sweet да се изтропаш така сред зеленината, поне през лятото. Тоалетна хартия, естествено, нямаше, но купчината пожълтели стари вестници сигурно щеше да свърши работа. Освен това много практично решаваха почти натрапчивата му нужда да чете нещо, докато сере.

Упсала Нюа Тиднинг7070
  Упсалски нов вестник, либерален сутрешен вестник, излизащ в Упсала, четвъртият по големина град в Швеция. – Б.пр.


[Закрыть].

Е, точно този брой беше от 1986-а, така че не беше баш нов.

33-годишен пуснат от затвора

Полицията премълчава подробностите

Първият мъж, заподозрян в убийството на Палме. Самият него го затриха по-късно в Щатите, ако не се бъркаше… Като стана дума за САЩ, PayTag бяха, меко казано, nasty копелета. Те и Водача го бяха прецакали няколкократно, заради тях го измъчваха в Дубай, а после го използваха като инструмент, за да потопят ArgosEye и да направят от сламената вдовица Анна новата си суперзвезда…

И той какво получи в замяна?

Някой и друг милион за утеха, цифра, която сигурно беше просто десетична запетая в счетоводството на PayTag. Скапана грешка при закръглянето!

Освен това през последните седмици се опитваха да го пречупят, а бяха и доста близо до успеха. А сега обединените полицейски сили на цяла Швеция бяха по петите му… Така че защо, по дяволите, беше толкова тъп да се съгласи отново да пъхне глава в бърлогата на лъва?

Е…

Отмъщението, естествено, беше движеща сила, и то адски силна.

Рискът си струваше дори само заради мисълта за шибаната физиономия на Водача, когато разбере, че са пъхнали гаечен ключ в зъбните колела на главния им спонсор. Той, Блек и Анна Аргос, крещящи един на друг в някоя стая. So fucking Sweet!

Но имаше и други фактори.

Вълнението.

Ловът.

А освен това имаше да разрешава цял куп мистерии, не само тази с малката им група.

Кой беше Учителя? Къде беше лабиринтът Лутерн, където бомбата най-вероятно щеше да бъде поставена? Към кого щеше да е насочена?

И може би най-важното: Как се вписваше Ребека в уравнението?

* * *

Тя седи на мястото до шофьора.

Татко кара, мама и Хенке седят отзад.

Криволичат през редица малки улички и чак когато вижда величествената църква на хълма вляво, разбира къде се намират.

„Дьобелнсгатан“, съвсем до „Йоханесшюркан“, движейки се нагоре по „Брункеберисосен“7171
  Хребетът Брункебери, част от по-големия Стокхолмски хребет, съставен от кръгли камъни, чакъл и друга седименти, натрупани от топящите се ледници. – Б.пр.


[Закрыть].

Хенке е на не повече от 6-7 години и хленчи на задната седалка. Мама се опитва да го успокои, обяснява му, че не остава много. Татко не казва нищо, но тя вижда как е стиснал челюсти.

– Скоро ли пристигаме? – проплаква Хенке и тя се обръща, за да помогне на мама.

И тогава го вижда.

Той стои съвсем неподвижно, малко навътре в мрачното гробище и изглежда ги наблюдава, докато колата бавно минава покрай него. Тя мярка огънче на цигара в едната му ръка. С другата ръка държи бастун. Без да знае защо точно, тя вдига ръка към него.

Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека? – пита майка ѝ тихо.

– Мълчи! – изревава внезапно татко и Хенке незабавно се разплаква.

– Накарай го да млъкне, по дяволите – тя вижда как кокалчетата му побеляват над волана. Мама изкрещява нещо в отговор, което тя не чува.

Вдига ръце и ги притиска към ушите си.

Но гласът продължава да шепне в главата ѝ.

Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека?

Колата продължава да се плъзга бавно през кишавия сняг и тя изведнъж разбира къде отиват.

В момента, в който излизат на хребета и „Дьобелнсгатан“ преминава в „Малмшилнадсгатан“, сцената ненадейно се променя.

Сега нейното възрастно аз седи зад волана.

Плачът на Хенке все още се чува от задната седалка, но щом тя поглежда в огледалото за обратно виждане, вместо него тя вижда лицето на Таге Самер.

– Напред, Ребека, не назад. Трябва да гледаш напред – казва той с тон толкова тъжен, че я заболява сърцето.

И в мига, когато се обръща обратно, той е там, право пред капака на колата. Мъж, облечен в тъмно яке, с яка, вдигната около лицето. Трябва да се е качил по стръмните стълби вдясно. Тези, които водят надолу към „Тунелгатан“, където лежи умиращ един министър-председател.

Тя се обляга на спирачката, колелата блокират, но колата продължава се хлъзга напред през кишата.

Право към мъжа.

Плачът на Хенке преминава все повече в писък.

Тя отпуска спирачката, отново я набива.

Опитва се да намери сцепление.

Но е безполезно.

Мъжът извръща глава, вдига ръка към нея, сякаш за да се предпази. Тогава тя вижда револвера в другата му ръка.

– Татко, нееее! – крещи Хенке.

Или пък тя самата.

После чува друг глас в далечината.

Вика нейното име.

Ребека, Ребека.

И в мига, в който се събужда, тя най-накрая осъзнава кое не е наред.

Името.

Тя остана, лежейки неподвижно на дивана няколко минути, докато размишляваше, напасваше новата информация към всичко, което бе преживяла през последните дни.

После се изправи, взе мобилния си телефон и намери нужния номер.

– Аз съм – каза тя веднага щом мъжът от другата страна отговори. – Мисля, че вече разбирам как е свързано всичко. Татко, Хенке, Играта, всичко. Само ми кажи какво искаш да направя!