Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 14 страниц)

17. Войводата съдия

Първият ни разговор с Петруш трая цяла нощ. Той беше словоохотлив младеж, обичаше да се хвали. Макар че трябваше да се разисква върху много сериозни въпроси, преди да се загънем в нашите япанджаци, за да спим, той ни разправи как изхитрил петстотин души аскер, като се промъкнал няколко пъти през тях, че той отказал на един италиански жандармерийски офицер да се срещне с него, че свършил петия клас на гимназията и че неговият баща, който бил рибар на Охридското езеро, използвал копринена мрежа за ловене на риба.

Двете сдружени чети образуваха по-голяма сила и ние се осмелихме да спим в селото чак до обед. Охридските момчета ми се видяха много интелигентни. Всичките са били в България. Едного от тях, чието теме беше голо като лицето му, наричаха "Ходжата", защото много приказваше. То ходило даже до Русия. Всичките говореха на чист български език. Тук ни се даваше последната възможност да употребим фотографията. Аз и Ташко направихме няколко снимки, фотографирахме цялата чета, двете наедно с всеки от нас поотделно. Разделихме стъклата между нас, като обещахме да изработим снимките и да ги изпратим един на друг.

Скоро следобед селяните доведоха десет коня, по един за всеки, който щеше да пътува. Ташко ми подари цял комплект от нужните фотографически химикали, няколко табли, един къс червено стъкло, от което се образува тъмната стая в сандъчето, и няколко дузини стъкла "Люмие". След това Петруш и неговата чета, Сандо и аз се качихме на конете и тръгнахме по една стръмна пътека към снежните върхове на планините и когато влязохме в една млада дъбова гора, размахахме ръце на демирхисарската чета за сбогом.

Нашите животни бяха жилави планински кончета. Те ни носеха по тесните извиващи пътеки, каменистите легла на сухите планински потоци, между канари, по ронливия пясъчник и мускулите им се движеха като стоманени лостове под нашите бедра. Отдолу под нас, ту на лявата, ту на дясната страна, оставаше в синя мъгла Демирхисарско и колкото повече се отдалечавахме, ставаше все по-плоско, а селата из него се превръщаха на обикновени червени точки. Наравно с нас орли и соколи се въртяха мързеливо в кръг. Въздухът ставаше по-остър и по-освежителен, думите и виковете се чуваха по-ясно. Тук всеки можеше да се отпусне. Нито аскер, нито шпиони можеха да ни видят, нито маузеров куршум можеше да ни стигне. По същите тия височини Филип и Александър Македонски са се катерили с войските си, за да нападат варварите-илирийци в дефилетата долу. Но това беше една преходна мисъл, едно съзерцание на миналото, което не тревожеше никого от нас, защото колкото по-високо се качвахме, толкова по-високи ставаха виковете, смеховете и разговорите на момчетата, които се намираха под влиянието на своята възбуда.

Това беше към края на месец юни и макар слънцето да залязваше зад белите върхове, здрачът идваше полека и се сгъстяваше неохотно. Слънчевите лъчи горяха в облаците над главите ни, пръскаха през атмосферата румената мъгла и оцветяваха върховете на планините с огнена червенина. Още едно усилие и нашите кончета почнаха да препускат по една равнина между снежните склонове. Ние се намирахме вече в дефилето под върха. Тук слязохме от конете и накладохме огън от сухи дърва, които момчетата донесоха от гората. "Ходжата" почна да пее една турска народна песен и да приготвя ръжен за ярето, което селяните ни бяха дали. Тези, които не взеха участие в приготовляването на вечерята, се наредиха около разпаления огън и разкриха своите япанджаци така, че топлината да остане в образувания кръг. Тогава всички почнаха да пеят една войнствена революционна песен, като я пресичаха с викове и крясъци. Всичко вървеше така, като че аз познавах Петруш и неговите момчета много отдавна, сякаш бях на ученически излет.

Двамата селяни, които ни придружиха, за да върнат конете, ядоха с нас и никак не им се искаше да се върнат. Струва ми се, че беше късно, макар и не тъмно, когато тръгнахме да вървим пеша. Петруш и аз вървяхме напред и разговаряхме, но всички бяхме по-сдържани. Един внезапен завой откри просторен изглед към низините, които бяха потънали в румена светлина и една дълга ивица от пламтяща червенина блестеше на югозападния хоризонт. Там беше прочутото Охридско езеро, което един ден ще стане център на европейските туристи. Нататък далеко към запад беше се очертала крива бяла линия. Това бяха планините на Албания, стара Илирия.

Струваше ми се, че слизаме надолу в мрак, в черна влажна мъгла, все по-дълбоко и по-дълбоко. Разбрах, че минаваме през гориста местност само по клончетата, които тупкаха лицето ми. Най-сетне стигнахме една колиба на малка поляна. Под тоя груб покрив десет души се събрахме да пренощуваме, като оставихме двамата овчари да пазят нас и стадото си. Утрото беше ясно. Тъкмо под нас имаше село, до което слязохме по стръмен склон. И тук въстанието е било бурно, защото стърчащите стени бяха почти равни по число с обитаемите къщи, а дърветата в градините бяха голи и черни.

При закуската сутринта забелязах една връзка със стари оплескани книжа, които бяха натъпкани в чантата на Петруш. Между тях имаше един екземпляр от устава и правилници.

– Защо носите районните архиви? – попитах аз.

– Тия книжа не са архиви. Това са дела. Нося го със себе си, за да ги разглеждам.

– Дела ли? – извиках аз. – Какви дела?

Стори ми се, че моето незнание го оскърби. Той ми обясни пространно и търпеливо така:

– Членове 10 до 15, отдел IV от устава казват: "Войводата разрешава спорове и прочее ⁵⁸ Вие знаете, че сме бойкотирали турските съдилища.

– Нима имате писмена процедура? – попитах аз учудено.

– Защо не? Аз не мога да ги разглеждам как да е. Ето например едно дело за земя. Едната страна е представлявана от попа, а другата от учителя. Преди двадесет и пет години Иван дал на Стоян една нива на изполица. Преди десет години Иван поискал да му се върне нивата. Стоян отказал да я върне, ако не му се плати построеният от него хамбар и плодните дървета, които бил посадил. Те са ходили при турските съдилища, но процесът продължил, докато се обяви бойкот на тия съдилища. Ето делото е заведено пред мене.

– Някой ден – казах аз – редовният съд ще гледа отново тези дела.

Той се съгласи, но струва ми се, че прочетох мислите му.

Петруш виждаше делата, разглеждани отново след години, но виждаше също и себе си, вече свършил правото, да ги отсъжда наново.

Не се мина много време и Петруш назначи заседанието по тия дела. Местният комитет ни въведе в едно училище, което беше празно, защото беше съботен ден. Най-напред ние поприказвахме със селяните, но скоро Петруш заповяда да извадят масите и столовете, хвърли своя япанджак в един ъгъл, седна върху него и покани Сандо и мене да седнем по един от страните му. Местният комитет и четниците заеха места покрай стените на стаята, а селяните останаха в средата назад. Заседанието се откри.

Имаше твърде много ищци и ответници. Те образуваха групи от двете страни на съда. Останалите селяни гледаха на заседанията като един вид борба на петли. Първото дело беше общинско и се представяше от местния комитет. По-рано аскерът идвал в селото и обложил общината с шест лири за поддържане полицейски постове, които да охраняват селяните от разбойниците, когато отиват на пазара в Охрид.

– Преди шест месеца те дойдоха – каза мухтарят – и ни биха по краката, защото не сме платили тия пари. Тогава бяха дванадесет лири. Да оставим ли сега да ни бият само за шест лири?

– Даже ако бяха само шест пари – каза Петруш, – аз щях да ви бия, ако ги платите. Във всеки случай, те пак ще ви бият, но вие не плащайте тия шест лири. Щом ви бият, изпратете делегация в Битоля и се оплачете на чуждите консули, докато си вземат бележка.

– Тази игра с полицейските постове се практикува отдавна – ми каза Петруш настрана. – Народът дава парите от години, защото областта беше пълна с албански разбойници, но полицейски постове все още няма. Парите отиват в джоба на каймакамина.

Другото дело беше обвинение против един от местните бейове, който притежавал единствената мелница в общината.

Той повишил цената на меленето с една трета, бе оплакването

– Не отивайте на неговата мелница – продума Петруш.

– Няма друга.

– Постройте си, вие имате вода.

– Никой от нас няма пари.

– Тогава направете я на обща сметка. Работата няма да ви струва нищо. Упълномощавам ви да изтеглите от касиера нужните суми за стойността на материалите. Тия суми ще върнете на касиера от първите приходи на воденицата. След това воденицата ще покрива своите разноски, а ако има малка печалба, ще я предадете на касиера.

След разглеждането на общинските дела, от народа срещу правителството – разбира се, ответникът не присъстваше, – явиха се частни дела. Една жена настояваше да се разгледа отдавнашната молба за развод. Предавам текстуално основанието на молбата:

"Несходство на характерите. Старецът е съвсем наред, но не можем да се разберем по нито един въпрос."

Почти извиках от изненада. Сякаш се бях върнал в Америка:

– Та и у нас за това се развеждат.

– Ако след толкова дълго време не сте могли да се погодите – каза Петруш – и аз решавам да се разделите. Попе – обърна се той към селския поп, – гледай да поставиш работата така, че владиката да одобри моето решение.

Друго углавно дело. Селянин отишъл в далечно село и откраднал един кон. Престъпникът беше осъден на двадесет удара с тояга. Петруш му каза:

– Другата неделя ще вземеш паспорт и ще заминеш за България. Тук ще останат жената и децата ти. Аз ще ти дам писмо до представителите на комитета в София, които ще ти намерят работа и ще поддържат семейството си. До една година няма да се връщаш в Македония. Ако извършиш някое престъпление и в България, ще предам твоята жена и децата ти на роднините и ще изгоря къщата ти.

Трите седмици, които прекарахме в Охридско, бяха нещо като странства на подвижно съдилище. Освен със съдебни дела, занимавахме се и с избори, каквито предвиждаше уставът. Всеки избор се придружаваше с лекции по гражданско управление. Той стигна дори дотам, че предизвика един районен избор, в който той беше кандидат за преизбиране като войвода. Както по-късно ми писа, той спечелил, макар че съществувала опасност от неуспех. По всяка вероятност за него това удоволствие си заслужаваше риска.

Лятната горещина направи нашето спане невъзможно в полските села, тъй че почнахме да живеем на открит въздух. В гората посрещахме селяните, съдехме хората и правехме избори тъй, както това ставаше по къщите.

Нашият излет трая цели три седмици. Местността не беше тъй дивна, горите бяха стари, дърветата големи и нямаше ситен храсталак, както по други места. Спирахме се на поляна с висока трева, готвехме си храната, а най-често печехме яре или агне на ръжен, поставен на два забити чатала, един срещу други над огъня, след което започвахме да го въртим. Младежите от селата идваха при нас да се борят, да се състезават на скачане, да хвърлят камъни и да правят други юначни упражнения. Ние можехме да крещим и да пеем колкото ни глас държеше. Аскерът не са изкачваше толкова далеч, когато планинските потоци са пресъхнали. Ние можехме да уталожим жаждата си само с тънката струя вода между камъните, но тя не бе достатъчна за петдесет или сто войници.

В лицето на "Ходжата" имахме един весел другар, който беше смешник като Сотир от Караферийските блата. Той знаеше безброй комични песни, повечето от тях пародия на народни сантиментални мелодии. Той обаче обичаше да имитира революционните оратори в България, които спомагаха на делото само със своето ораторство. Ако присъстваше някой свещеник, особено някой, който е над средната интелигентност на съсловието си, "Ходжата" произнасяше типична социалистическа реч. В тези страни, където свещеникът е тъй влиятелен, социалистическите оратори ставаха особено ядовити, когато говореха за църквата. Заключението обикновено се изричаше със страшна разпаленост: "Не ще има мир на земята, докато последният цар не бъде обесен с пояса на последния поп." Българите са особени хора, те са надарени с хумор, който може да изтръгне смях дори от личности, които се смятат свещени.

Не религиозни в обикновения смисъл, почти без национална гордост, наглед неспособни за бурни емоции, вие напразно ще търсите у тях ония качества, които изглеждат необходими за фанатизма на мъченичеството. Човек трудно може да свърже една Жана д'Арк или епископ Латимър с племе от хумористи.

Въпреки това тези български младежи, които ми се струваха тъй лишени от почит към онова, що наричаме висши идеали, и които не вярват в утехата на духовното безсмъртие, умират не по-малко драматично от първите мъченици на християнството. Аз не говоря за тези, които загиват от ръката на врага. Трябва да се отбележи като рекорд, че никоя чета не се е предала на неприятеля, макар че такова предложение винаги се прави. Много рядко някой четник попада жив в плен. Трудно ми е да приведа факти, без да се вълнувам, но аз мога да съобщя цял списък от оцелели четници от една обсадена чета, които, като видят, че друго средство не им остава, освен да се предадат, сами турят край на живота си с последния куршум. Какво решение щях да взема, ако на мене ми се паднеше такъв избор, не знам, но именно това чувство у моите революционни другари придаваше на вика "Аскер!" особено зловещ отглас в ушите ми.

Вече загатнах за сражението между аскера и ресенската чета, от което бяха избягали седем души, тежко ранени. Главатарят, наричан Дякона, отишъл в Битоля да се лекува, но другите намерили убежище в планините, където ги лекувал подвойводата от друг район, студент по медицина някога.

Ресен е близо до Охрид и влиза в плана на пътуванията ми. Ние се опитахме да влезем във връзка със заместника на Дякона, Кръстьо Трайков, но мястото на комитетската болница било тъй тайно, че писмото бе пътувало доста дълго време, преди да стигне до предназначението си. Най-сетне се получи отговор от Кръстьо, в който се съобщаваше за неговото оздравяване и оздравяването на другарите му и се определяше среща на границата между двата района.

По това време бяхме спрели в село Плакие. От няколко дена насам там се носеше слух, че прочутият разбойник Ислям-чауш напуснал албанските планини и се навъртал по тия места, за да може да улови някоя богата плячка. С религиозна ревност той правел тия посещения всяко лято в продължение на деветнадесет години и рядко пропущал да се отвлече някой заможен селянин, за да получи откуп. Въпреки всички усилия на Охридския комитет да го унищожи, той продължавал разбойничеството си. През миналото лято Петруш се бе сблъскал с тоя стар разбойник, разменил с него по няколко изстрела, но по погрешка на сигналите селската милиция не успяла да пресече пътя на отстъплението му.

Няколко дена проследихме Ислям и най-сетне намерихме следите му в околностите на Плакие. По всички села се пратиха куриери с подробни наставления; всяка негова стъпка се следеше през деня, нощно време му се устройваха засади. Целият план беше така добре скроен, че после даде блестящи резултати.

В Плакие се научихме, че Ислям и неговите седем човека побягнали в едно турско село, където имаше гарнизон от аскери. Той стоеше там, докато ние поддържахме трескаво наблюдение от съседната планина към селото. За да ускорим крайния резултат, ние написахме писмо до италианския жандармерийски офицер, който се беше установил в Охрид. Това писмо на италиански съставих аз. То беше може би малко несвързано, защото съм учил италиански отдавна и не методично. За един обикновен интелигентен човек ставаше ясно, че това писмо не е писано от българин, нито от западноевропеец. Американското краснописание се различава от европейското, с изключение може би на английското. Във всеки случай този, който го е получил, е разбрал, че писмото е написано от чужденец. А вече се знаеше, че между комитите има само един чужденец.

В това време пристигна писмото на Кръстьо Ресенски. Понеже нашето съобщение до жандармерийския офицер, изглежда, не даваше никакви резултати, а селската чета бе заела всички изходни точки за отстъпление на Исляма и поради това, че срещата беше толкова близо до турското село, колкото и до Плакие, ние решихме тази нощ да се присъединим към четата на Кръстьо.

Тръгнахме преди мръкнало, – едно малко безгрижие, на което обикновено се предавахме след дълъг период на необезпокоена сигурност. Ресенската граница се намираше в една гола долина и когато минахме през зелените ниви, несъмнено съгледвачите на исляма, поставени в гората над турското село, ни бяха забелязали.

След поход от четири часа ние отново навлязохме в пресечена местност. Петруш ми разказваше какво знаеше за Кръстя. Той дошъл преди една година от България четник с един войвода, пратен от Централния комитет – един учител с деликатно здраве. След шест месеца войводата видял, че животът е твърде тежък за крехките му физически сили. Затова се върнал в България, а Кръстьо, в изпълнение на предварителните планове на Борис Сарафов, на когото бе предан почитател, поел командата на четата. Но поради някаква причина, която Петруш не можеше да обясни, Кръстьо се скарал с окръжния комитет в Битоля и Дякона бил изпратен да го замести в командването. Между Дякона и Кръстьо станало някакво спречкване, вследствие на което Кръстьо веднага тръгнал за България, но един бърз протест от страна на селските комитети заставил Дякона да го задържи ⁵⁹ .

Кръстьо Трайков (Ресенски), 1865/7 – 07.01.1942

При пълнолуние ние се приближихме до мястото на срещата – един горист хълм. Едно силно свиркане предупреди нашия човек, който беше изпратен напред, да разузнава. След това от гората излязоха няколко тъмни фигури. Един широк, брадясал, подобен на горила човек, се спусна към нас и сграбчи ръцете ни, един след други, като че забиваше ножове на своите врагове при разпалена схватка. Неговият тъмен, впит в тялото албански костюм, без власатите ръкави, му придаваше изглед на току-що изскочил в живота млад Хенри Осми (от Холбайн) – едно наподобяване, което още повече се засилваше от особеното наречие, на което с громък глас изказваше своите поздравления. Почувствувах силата му, когато сграбчи ръката ми. Той я задържа кратко време, след това ме улови за рамото, с другата ръка преметна ремъка на карабината си на другото рамо и ни повлече към дърветата, като че бяхме негови пленници.

През една ивица стари дъбове и храсталаци излязохме на поляна на височината на хълма. Кръстьо ни сложи на едно легло от клончета и сухи треви, постлано под голямо дърво, и се просна между нас. Другите момчета, осемнадесет на брой, се разположиха като нас под дърветата.

Хубаво беше да се чувствува човек отново гост на такава голяма чета.

Аз можех да наблюдавам лицето на Кръстьо на лунната светлина, докато той говореше дебело и гърлено, като че из гърдите си. То бе широко, обкръжено с буйни червени бакенбарди, брада и куп кестенява коса. Не е чудно, мислех си аз, че Сарафов е сила в организацията при такива привърженици.

– Аз чувах много за вас в Битоля, Кръстьо – казах аз.

– С кого се срещахте там? – попита той.

– С вашия ресенки делегат, например Лигушев.

– Този проклет вълк – изръмжа Кръстьо. – Но нищо, ако сте му приятел, аз няма да ви закачам, но недейте стоя в този район повече, отколкото ви е нужно. Не вярвам да сте му приятел, иначе той би ви предупредил да не идвате тук.

Ето ви още една загадка за разрешаване. Защо Кръстьо сарафовистът бе във вражда с Лигушев. Подобно много други прости загадки, нейното разрешение бе скрито от самата й простота.

18. Кръстьо Ресенски

На другия ден се събудих от гръмливия глас на Кръстя.

– "Вземете му пушката" – каза Дякона, но нито един четник не вдигна ръка. Тогава той се обърна към милиционния войвода и му каза: "Ако не го обезоръжиш, ще те бия." "Бий ме тогава, каза селянинът. Аз ще взема пушката на Кръстя само ако ми я даде той." После той извика на Дякона: "Защо не я вземеш ти сам?" Той не отговори.

"Аз ще отида в България – казал Кръстьо. – Не искам за войвода такъв патагонски разбойник като тебе. Но аз ще нося пушката си със себе си до границата."

И той тръгнал с четирима от момчетата, но когато стигнали до Крушево, дошла една делегация от Ресен, която му казала, че ако той си отиде, те не искат да имат никаква чета в ресенския район.

– Кой започна кавгата? – попита Петруш.

– Комитетът в Битоля. Той назначи районен комитет в Ресен, когато комитетът трябваше да бъде избран. И какви мошеници назначиха! Все търговци. Добре, но скоро селяните дойдоха да ми се оплакват, че били принуждавани да купуват стоките си от тези членове на комитета на двойни цени. Аз разследвах това. Те наричаха това бойкот срещу неприятелите на организацията. Те искаха да съсипят другите търговци, които не искаха Лигушев за окръжен делегат и настояваха да се проведат избори. Дявол да го вземе, те бяха прави. И аз изпратих няколко здрави селски младежи в Ресен и те разтуриха комитета. Тогава дойде Дякона и аз му се подчиних, защото видях, че той е образован, а аз съм само един неграмотен човек и не разбирам от такива работи и от това възпитание на масите, което иска новият устав. Аз зная само да се бия, а не това е нужно сега. Но Дякона започна терор. Всичките му тактики бяха против нашите хора, против учителите. И после той все бъркаше в селските каси и пращаше парите на хората в Битоля. Скоро щеше да има разправия, ако не беше сражението. Не само раните заведоха Дякона в града. Аз не съм го виждал от сражението насам, той се измъкна по един път, останалите от нас по друг.

В това време се разклатиха листата на храстите и се появи един изпотен селянин. Той коленичи до Кръстьо и му разправи нещо шепнешком. Гласът на Кръстя не можеше да се снишава лесно. Аз чух отговора му.

– Два батальона! Къде са сега?

– Единият взе позиция на отсрещния връх, а другият се пръсна на малки групи, които пазят пътеките из гората. Онези, които са по хълма, лежат ниско и не можем да ги видим.

Аз скочих малко стреснат, Кръстьо се обърна към Петруш.

– Твоите хора са мислили, че се разхождаш из градската градина в София снощи – измърмори сърдито той.

Един от нашите патрули пропълзя тихо до нас и съобщи, че едно отделение аскер върви по пътеката, която следвахме миналата нощ. Настъпи обща, но тиха тревога между нашите момчета. Чуваше се тракането на пушките и дрънкането на патрондашите. Селянинът забърза надолу из храстите. Последва напрегнато мълчание. Всички приклекнахме на коляно и напълнихме пушките. В това време се чу по камъните тропот на много крака и дрънчене на клинци от подкованите ботуши. Те отминаха и шумът от пушките престана. Селянинът бързо се върна при нас.

– Вървят само по пътеката – каза той.

Целия ден лежахме там, само си шепнехме и при всяко движение в храсталака се стряскахме, защото мислехме, че часовоят иде да ни предупреди за приближаването на аскера. Обикновено селяните идваха или да съобщят за движението на патрула, или да ни донесат храна, но винаги носеха секира на рамото си, за да правят впечатление, че идват по тия места да секат дърва.

Приближаването на нощта донесе малко облекчение на нервната натегнатост, но ние останахме там, където бяхме, защото селяните бяха забелязали, че по всички пътеки са поставени засади. Предпочетохме да останем на същото място и положение, отколкото да открием сражение, което би се съпроводило с жертви, за да се пробие път през аскера.

На сутринта с нетърпение очаквахме новини от селяните. Най-после един дойде и ни каза, че аскерът още се навъртал тук, но главното ядро се движело северно от Охрид към Плакие. Към обед ни казаха, че и последното отделение войска заминало. Четниците се отпуснаха и Ходжата искаше да изпее една весела песен на турски, но Кръстьо не му позволи.

Още беше видело, когато разтурихме лагера и се пуснахме по пътеката край потока. Тръгнахме по посока на Крушево. Някой извика:

– Я погледнете оня човек, който иде от Свинище.

Един човек яздеше бързо по пътеката на отсрещната планина. Наблюдавахме го мълчаливо, без да се крием от него, защото се виждаше, че е селянин. Като стигна срещу нас, той ни видя и внезапно спря. Спусна се през храсталака и като силеше коня си към нас, извика, преди да се приближи:

– Ислям избяга, преди да го настигнем. Тръгнал е следобед, преди два часа минал през Свинище, уловил стария Сава, сина му, пет коня и побягнал в планините. Бях тръгнал за Крушево, за да ви съобшя това.

Кръвта на Петруш завря и в деликатните черти на лицето му се появи румен блясък. Устните му се свиха, докато даваше резките си нареждания:

– Кръсте, ти ще ми помагаш. Ти ще пазиш южния проход, а пък аз ще заградя Плакие. Хайде, момчета, стегнете си коланите. Това ще бъде най-бързото и най-дългото преследване. А на вас, стари другарю, и на тебе, Сандо, сбогом. Няма защо да идвате с нас. Чак подир седмица ще можете да се върнете тук.

Ние гледахме как осемте другари тичаха по планинската пътека към Свинище и изчезнаха в мрака. На следния ден се настанихме в една планинска местност, от която се виждаха южните пътища от Дебър за Албания. По-предната нощ Кръстъо беше заел тия пътища със селската милиция. Ислям не можеше тъй бързо да върви, защото му пречеха пленниците. Към обяд чухме един залп, идещ от охридския път.

– Петруш го е уловил – забеляза един четник. Кръстьо се просна на земята и почна да слуша.

– Ислям не носи маузерки – отговори той бързо.

Стрелбата продължи до падането на мрака. В това време, вярвайки, че целият аскер е горе, където ставаше сражението, и като мислехме, че Ислям ще използува това отвличане на аскера, за да мине покрай нас, ние се дигнахме от мястото си и слязохме долу в долината. Сандо с няколко четници на Кръстьо премина рекичката и продължи пътя по срещуположната страна, разделен от нас с рекичката.

И изведнъж видяхме две фигури, които излязоха от гъсталака, към който отиваха Сандо и четниците. Още от първия поглед се разбра, че са от аскера и очевидно преден патрул на приближаващата се войскова част.

– Я погледнете, вълците пред нас – изрева Кръстьо, но едва когато четниците щяха вече да се сблъскат с двамата патрулни. И двете страни веднага се спряха, а двамата турци се връщаха и бежешком се вмъкнаха в гората.

Четниците бързо се присъединиха към нас и тогава всички, начело с Кръстьо, минахме през храстите все на юг и стигнахме до селото, в което отивахме. Много бързо се приближихме до къщите и кучетата почнаха да ни лаят. Селяните ни дадоха хляб и сирене, с които напълнихме раниците си. В това време едно запъхтяно момче дотича и извика, че много аскер се приближавал и че отивали по нивята от двете страни на селото, очевидно да ни обградят. Ние се пръснахме в бойна верига и притичахме по изораните ниви към разредената гора. Почна да се стъмва и от по-голямо разстояние не можеха да ни видят. Във всеки случай не стреляха срещу нас, макар че кучешкият лай ни показваше приближаването на големи групи хора. Като се дръпнахме в гората, пак се наредихме в боева линия, като бързо се изтеглихме назад.

Този нощен поход беше твърде усилен. Минахме през изорани ниви и пресякохме долината, за да отидем в отсрещните планини. Призори спряхме и спахме в гъсталака при едно село, но през нощта направихме друг усилен поход, който ни заведе горе по веригата на планината, която разделя Охридското езеро от Ресен.

На втория ден се научихме, че войниците вървели усилено по дирите ни. Кавалерията обикаляла местността, а пехотни патрули заели всички планински пътеки. На няколко места офицерите се опитвали да подкупят децата с пари и кротки думи.

– А бре, деца, чули ли сте нещо за американеца? Американският комита бил ли е във вашето село?

От това ставаше ясно, че присъствието в четите на един чужденец, който се занимава с журналистика, беше голяма досада за властите.

Една нощ се озовахме на брега на езерото Преспа – един простор от вода, който отстъпва само на Охридското по големина и хубост. На едно уединено място по крайбрежието намерихме да ни чакат шестима рибари, които ни качиха в две големи лодки.

Не знам точната ширина на Преспанското езеро, но помня, че само в ясен ден може да се види от единия бряг до другия. Ние пътувахме две нощи от северния бряг до един пролив на половината път до западния бряг. При светлата луна гребяхме край една редица от високи, неравни канари, пробити от малки пещери, В една от тях видях олтара на една черквица, построена преди много векове, навярно когато римляните са преследвали последователите на Христа. Дори досега рибарите се молят там и палят свещи пред една стара икона, увиснала на скалната стена.

Тук околностите са слабо населени и са диви и почти непроходими над езерото. На втория ден се спряхме на широк песъчлив бряг, между две високи канари. Полегатият бял пясък се миеше от плискащата вода при краката ни тъй ясно, че можеше да се види как дъното върви надолу полегато до петнадесет метра, преди да потъне най-после в сините дълбочини нататък. Риби, сами или на множество, малки и големи, плуваха наоколо тъй ясно за погледа ни, като че ли минаваха през синя мъгла. Ние се къпехме през деня свободно в езерото, дори по няколко пъти. След това ловяхме риба, по-големите риби за печене се ловяха само от рибарите.

Над пролива имаше село, което Кръстьо и аз посетихме няколко пъти. Председателят на местния комитет беше един млад албанец, който се излежаваше до нас по цели дни, като да беше заможен селянин. Кръстьо ми каза, че той бил беят в тази околия и притежавал всичката земя край селото. Той наредил да бъдем прекарани с лодки дотук. Кръстьо го наричаше "бейчето", което показваше тяхната дълга интимност, но на мене ми трябваше дълго време, за да свикна с един албанец в организацията. Скоро схванах, че беят е във връзка със свои съотечественици зад планините и че между тях се засилва революционната дейност. Да имаше време, бейчето щеше да ни устрои среща с една революционна албанска чета, която действаше към Корча.

След едноседмичен излет край езерото ние почнахме да се връщаме на север, като поред посещавахме рибарските села. По това време тревогата на властите за моето появяване с уж унищожената чета бе утихнала. След нещастието от месец май нашите посещения подействуваха благотворно и освен това повдигна се ентусиазмът на селяните от ония героични случки, които им разказваха четниците.

При нашето първо селско събрание Кръстьо почти ме уплаши със своята яростна реч. Населението от тези места беше особено обедняло, тъй като всичко било разрушено през въстанието и само отчасти възстановено оттогава насам. Касата на касиера, която била натъпкана от данъка, който селяните от други села плащали за сечене на дървен материал, била изпразнена от заемите, давани на местните жители в общината. Кръстьо открил това, когато искал да му се даде сметка. Никой касиер не можеше да събере тия дългове, макар че всички длъжници бяха налице. Помислих, че Кръстьо ще им одере кожите веднага. Но той постави един четник на вратата и почва ужасно да им се кара. Никакви пари не се събраха.