Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 14 страниц)

Забележки

1. Алберт Сониксен пристига в България през лятото на 1904 г. Пратеникът на ВМОРО в САЩ Иван Радулов в писмо от 4 юли 1904 г. до Димитър Стефанов в София го препоръчва по следния начин: "С настоящото си желая да ви препоръчам Mr. Albert Sonnichsen, секретар на Македонския комитет в New York. Той иска да се запознае по-отблизо с македонския въпрос; и понеже се интересува много от него, иде чак в България да стори това. Имайте доверие в него и бъдете откровени към него във всичко. Само му обаждайте кое е за пресата и кое не е. Той е изряден момък и ще бъде полезен за делото в Америка. Той е заемал главно участие във Филипините като въстаник. Говори малко немски, испански и чисто английски. Не го оставяйте под влиянието на генералите; той ги мрази, но пак по-добре да няма много близки сношения с тях."

След това в писмото се иска Сониксен да бъде запознат с някои войводи и да му се даде "материал за разни приключения. и геройства из македонското движение", което показва, че той още в началото е възнамерявал да напише по-подробно за революционното движение в Македония.

2. След освобождението на България до обявяването на независимостта през 1908 г. чуждите дипломатически представители в страната се наричат дипломатически агенти и генерални консули. Турският представител в София носи титлата комисар на вакъфите. В съшия период от време българските дипломатически представители в чужбина се наричат дипломатически агенти, а консулските представители в Турция – търговски агенти. От май 1909 г. дипломатическите представителства в чужбина стават легации, а търговските агентства – консулства.

3. Датата не е точна. Датите у Сониксен са по нов стил. Тук става дума за първите дни на февруари по нов стил или за края на януари 1906 г. по стар стил. Срв. датите в бел. 1.

4. Каймакам(ин), тур. – управител на каза (околия) с административни и военни функции, околийски началник.

5. Не полицейски, а жандармерийски офицери. Мюрцщегската реформена програма, наложена на Турция от великите сили след Илинденско-Преображенското въстание, предвижда като една от мерките за умиротворяване на страната, реорганизация на жандармерията в Македония. Преустройството се извършва под ръководството на италианския генерал Диджорджис, към когото се придават като помощници офицери от великите сили (без Германия, която отказва да участвува в реформата). Реформената област е разделена на пет жандармерийски сектора: Скопски санджак с офицери от Австро-Унгария; Битолски – от Италия; Солунски – от Русия; Серски – от Франция и Драмски – от Англия. Град Воден влизал в Солунски санджак и съответно в руския сектор.

6. По понятни причини, когато говори за легални дейци на организацията, Сониксен употребява псевдоними. Някои от тях вероятно са истинските псевдоними на съответните лица, а други – измислени от самия него. В случая Филчев е псевдоним. Българският лекар във Воден през 1906 г. се нарича д-р Николов. Запазени са документи, в които се говори за покушение срещу него, извършено на 25 юли 1906 г. в Солун от гръцки терористи. Бил ранен леко и след десетина дни лечение се завърнал във Воден.

7. Железниците в Турция по онова време са строени и експлоатирани от чужди компании. Служителите в тях са предимно чужденци, от страната, която ги е построила.

8. След създаването на Българската екзархия (1870 г.) поради непримиримостта на българските църковно-народни дейци по въпроса за македонските епархии, населени предимно с българи, но невключени в състава на Екзархията, Цариградската гръцка патриаршия свиква през 1872 г. църковен събор, който обявява българската църква за схиматична (отцепническа), а признаващите нейната духовна власт – за схизматици, Патриаршията дори настоява пред турското правителство да наложи на българските свещеници да променят облеклото си, за да се отличават от гръцките. С това се цели да се внесе смут сред вярващите и да се спре процесът на преминаване на населението от македонските епархии към Екзархията. Българите обаче не обръщат внимание на схизмата. Напротив, тя става за тях знаме в борбата за национално обособяване и признаване.

Борбата продължава с особена сила след Руско-турската освободителна война, когато Македония и Одринско остават извън пределите на свободната българска държава. Важна роля в тази борба играе Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която въпреки различията по отделни въпроси е Екзархията, като цяло подкрепя нейната родолюбива дейност. Патриаршията продължава да си служи с аргументи, че българите екзархисти са еретици. Но понеже това не дава резултати, след Илинденско-Преображенското въстание се организира гръцката въоръжена пропаганда, която със силата на оръжието се опитва да задържи българите-патриаршисти под властта на гръцките владици. Под предлог да сложи край на взаимните борби между българи и гърци турското правителство обявява т. нар. статукво от 1903 г., според което до умиротворяването на областта се забранява преминаването на християнското население от едно духовно ведомство в друго. В действителност тази мярка се оказва насочена само срещу българите, тъй като турските власти не само не създават спънки на преминаващите с насилие под ведомството на Патриаршията села, но и подкрепят дейността на гръцката пропаганда. Не са редки и случаите, когато в състава на гръцките чети, нападащи и тероризиращи български села, влизат и въоръжени турци.

9. Лука Иванов – роден пред 1867 г. в гр. Панагюрище. Завършва Военното училище в София и служи в българската армия като офицер. Включва се в македоно-одринското революционно движение през 1900 г. По време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета във Воденско. След въстанието участвува активно в борбата срещу гръцката въоръжена пропаганда във Воденско и Ениджевардарско. Умира на 25 август 1906 г. от раните, получени при нападение на гръцки андарти в Баовските колиби край с. Сборско, Воденско.

10. Четите са въоръжена сила на революционната организация. Създават се през 1899 г. като околийски агитационно-организаторски чети. Тяхната задача е да разясняват целта на ВМОРО сред потиснатото население, да разширяват организационната мрежа, като укрепват съществуващите и създават нови комитети, да съдействат за въоръжаване на населението, да го подготвят в боево отношение и да поддържат неговия дух. С разрастването на ВМОРО се стига до масово въоръжаване на населението. В селата всички въоръжени членове на организацията съставят т. нар. селска милиция. Освен това се създават селски чети, в които според правилника влизат "най-решителните и най-деятелните работници в селото". Ролята на селската милиция и селските чети се засилва след въстанието, когато върху тях пада главната тежест при защитата на селата от нападенията на чуждите пропаганди. Предвижда се създаване и на градски чети, но в градовете борбата срещу враговете и шпионите фактически се поема от терористите на организацията.

11. Запазени са три писма от българския търговски агент в Солун Атанас Шопов до Министерството на външните работи в София, с копия до дипломатическия агент в Цариград и до търговския агент в Битоля, в които се съдържат сведения за изчезването на Сониксен. В първото, с дата 12 февруари 1906 г., се съобщава:

"Тия дни злобата на деня в тукашните кръгове е изчезването от града Воден на един млад момък, който е пристигнал преди няколко деня с американски паспорт и с карта на кореспондент на "Ню Йорк Хералд".

Името на тоя момък е Албер Сушин (Souschin) и е пристигнал от Будапеща на 1 февруарий. Явил се е със своя паспорт при тукашния американски консул, препоръчал се е за кореспондент и е поискал да му се извади тескере за Битоля. На възраст е бил около 26 години и е говорил английски, немски и шпаньолски. Забележено е, че е живял много бедно. На 3/16 февруари е тръгнал за Битоля и по пътя се отбил във Воден, дето се спрял в хотел "Стамбул". Същия ден посетил гръцките училища и воденската фабрика за памучни изделия, а на другия ден посетил и българските училища, след което, същия ден вечерта, изчезнал безследно. Белгийският офицер Бюро бей ходи от Солун във Воден да произвежда следствие и разказва, че като багаж на изчезналия Сушин в хотела намерили една мръсна риза и едни скъсани обуща. Нищо повече.

Правят се разни предположения за това изчезване. Едни казват, че американецът се е самоубил от нищета в красивите околности на Воден, други предполагат, че е възможно да го е задигнала за откуп някоя гръцка или българска чета. Гръцкият източник твърди, че това е бил български революционер с американски паспорт, който е постъпил в някоя чета около Воден."

Във второто писмо, изпратено на следния ден, се правят някои уточнения според сведенията на турската полиция:

"В допълнение на писмото си с вчерашна дата под No 254 по изчезналия във Воден американски кореспондент, имам чест да Ви явя, че той, според сведенията на солунската тайна полиция, се казвал не Албер Сушин, а Албер Сонишен; дошъл е от София с редовно визиран от комисарството паспорт; преди да пристигне в Солун, отбивал се е в Одрин, Драма и Кавала; бил женен за българка, името на която било Наталия и която в настоящото време била в София; бил човек на българските комитети и при пристигванието си в Солун посещавал гръцките училища, а през нощта се срещал с подозрителни личности българи; във Воден, преди да изчезне, се бил срещал с председателя на Воденската българска община; жена му Наталия телеграфирала от София до тукашния американски консул, за да пита за участта на мъжа си.

Това са сведенията на солунската полиция за изчезналия американец. Положително обаче още нищо не се знае."

Третото писмо е изпратено на 27 февруари 1906 г. В него Шопов предава данни, получени от главния инспектор по реформите в Македония Хилми паша. В писмото се посочва, че в Солун "вече с достоверност се твърди, че изчезналият във Воден американски кореспондент Sonneckson е постъпил в четата на Лука, която се движи във Воденския район.

"При това Хилми паша ми съобщи – добавя Шопов, – че тоя американец и други път бил постъпял в една българска чета, която се движила около границата в Горноджумайско, обикалял няколко време по горите с тая чета и пак се завърнал в България."

12. Ким син сис? – Кои сте вие?

13. Това сведение на Лука Иванов (предните две изречения) не е вярно и може би затова е изпуснато при превода от М. Л. Мавродиев. Той не е бил и редактор на вестник.

14. Дамян Груев – роден през 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Учи в родното си село, в Битоля и Солун, а след това в Белград и София. През 1891 г. по време на следването си във Висшето училище в София прави опит да създаде революционна организация за освобождението на Македония и Одринско. На 23 октомври 1893 г. в Солун заедно с д-р Христо Татарчев, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов, Андон Димитров и Христо Батанджиев полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Груев е избран за секретар-касиер на Централния комитет, но фактически той е главният ръководител на организацията във вътрешността. На Смилевския конгрес през април 1903 г. е избран заедно с Б. Сарафов и Ан. Лозанчев за член на Главния щаб на въстанието в Битолски революционен окръг. След въстанието остава сред населението и възстановява разстроената организация. Участвува в Прилепския конгрес на Битолски революционен окръг през май 1904 г., а на общия Рилски конгрес през октомври 1905 г. е избран за член на ЦК на ВМОРО. Загива на 10 декември 1906 г. в сражение с турска потеря край с. Русиново, Малешевско.

15. Апостол Петков Терзиев (Апостол войвода, Ениджевардарското слънце) – роден през 1869 г. в с. Боймица, Гевгелийско. Дългогодишен войвода първоначално на хайдушка чета, а по-късно на чета на революционната организация. Участвува във въстанието през 1903 г., като дава няколко сражения на турската войска. След въстанието воюва срещу гръцката въоръжена пропаганда в района на Ениджевардарското езеро. След Младотурската революция от 1908 г. става легален, но не след много, разочарован от политиката на младотурците, забягва в България. През 1910 г. подновява нелегалната си революционна дейност и влиза отново с чета в Македония. Убит от засада на 2 август 1911 г. край с. Крушари, Ениджевардарско.

16. На 1 март 1905 г., издадени от овчари арнаути, край с. Смол, Гевгелийско се обградени четите на Апостол войвода и Сава Михайлов – всичко 42 души. Според сведенията на българския търговски агент в Солун сражението продължава, 4 – 5 часа. Загиват 36 четници заедно със Сава Михайлов, Апостол войвода, ранен в петата, се спасява заедно с 5 души четници. Турското правителство награждава всички участници от турска страна в сражението с медали, повишения и пари.

17. Валия, тур., управител на вилает (област), обикновено носи титлата паша. В случая се има пред вид солунския валия.

18. Поляк – пъдар, полски пазач.

19. Тук, както и на други места, където предава събитията по разкази на други лица, авторът не е съвсем точен. Става дума за т. нар. Солунска афера от януари 1901 г., при която са арестувани членовете на Централния комитет на ВМОРО и организацията е сериозно разстроена. Делото се гледа на 26 февруари до 14 март 1901 г. Пред съда са изправени 19 души българи. От тях 3 души са осъдени на смърт; 7 души, сред които Христо Матов и Пере Тошев – на "вечен крепостен затвор"; трима души, в това число и д-р Христо Татарчев и поп Стамат – на "петгодишен тъмничен затвор в окови"; един – на "двегодишен прост затвор" и 5 души са оправдани. Осъдените са изпратени на заточение в Мала Азия, крепостта Подрумкале (някогашният Халикарнас). Амнистията е издействувана от българското правителство през втората половина на 1902 г.

Дамян Груев е арестуван през август 1900 г. в Битоля. Осъден е на 17 март 1901 г, и е изпратен на заточение също в Подрумкале през май 1902 г. Освободен е през пролетта на 1903 г.

Името Тодор не фигурира сред имената на осъдените и заточените по Солунската афера.

20. Бинбашия, тур. – началник на 1000 войници, дружинен командир.

21. Поручик К. Мазаракис, по-късно генерал. Селата са Света Марина, Луковица и Янчища, Негушка нахия, Берска (Караферийска) каза.

22. Датата е по нов стил.

23. Клането в с. Загоричани, Костурско, е извършено на 25 март 1905 г. Голяма сборна гръцка чета под ръководството на Вардас (поручик Георгиос Цонтос) напада селото и подлага на безразборна сеч жителите му, единствената вина на които била, че не искали да признаят духовната власт на Гръцката патриаршия. Опожарени са над 30 къщи, убити – около 50 души селяни, ранени – 7, а други 28 мъже са отвлечени и след това избити в планината.

24. Освен това писмо Лука Иванов изпраща и друго, с дата 1 март 1906 г., до каймакамина в Бер (Караферия), на когото се посочват причините за опожаряването на с. Ниси. Българският търговски агент в Солун, който няколко дни по-късно видял писмото, го оценява като "много грамотно и смислено написано". Той предава накратко съдържанието му. "Войводата Лука казва на караферийския каймакамин, че гръцка чета, съставена от селяни от някои гръцки караферийски села, нападнала на 28 февруари (на посочената от Сониксен дата по нов стил съответствала 25 февруари по стар стил – бел. К. П.) българското село Св. Марина, стреляла дълго време и убила един невинен селянин. При всичко, че знаел кои са нападателите на селото, каймакаминът не отишъл да преследва тях, а арестувал някои от самите нападнати селяни.

На 27 февруари било нападнато пак от гръцка чета ениджевардарското село Голо, дето били изгорени две къщи и ранен человек. Властите знаели кои съставлявали гръцката чета и наместо да ги уловят и накажат, те правели отговорни самите пострадали."

Френският консул в Солун в рапорта си от 18 април 1906 г. също предава съдържанието на писмото (в свободен превод):

"Лука, войвода на българска чета

до каймакама на Караферия

1/14 март 1906 г.

Господине,

Гръцка чета, съставена от селяни от различни села на Караферийска каза на 28 февруари ст. ст. нападна българското село Св. Марина и след като стреля дълго време с пушки, уби един невинен селянин. При все че знаехте нападателите – вместо да ги преследвате и арестувате, вие арестувахте невинни от нападнатото село.

Освен това на 27 февруари ст., гръцка чета нападна село Голо, Ениджсвардарска каза, където тя изгори две къщи и рани един човек. Властите знаят много добре кои са нападателите, но обвиняват самите жертви.

Вследствие на това, като виждам, че вместо да преследват виновните, властите ги покровителстват, а преследват изключително невинните жертви, аз, Лука, реших да накажа някои от виновните и затова опожарих село Ниси и убих двама от жителите му, които бяха взели участие в злодеянията на гръцките чети.

Занапред ще се постарая да наказвам виновните, които властите покровителстват. Съжалявам обаче, че от това ще пострадат и интересите на чифликчиите."

Според консула в Ниси били изгорени 27 къщи. Не много след това на телеграфните жици край с. Постол, Ениджевардарско били окачени главите на трима убити от гърците българи с надпис: "Ето съдбата на тези, които горят села."

Документи със сведения във връзка с опожаряването на с. Ниси се съхраняват и в английските дипломатически архиви. Наред с другото, запазени са и преписи от две писма на самия Алберт Сониксен. На 17 март 1906 г. английският генерален консул в Солун Р. Грейвс в рапорт да посланика в Цариград Никола О'Коцър пише:

"Имам честта да съобщя, че през нощта на 13 т. м. българска чета нападнала малкото гръцко село Ниси, близо до станцията Гида на ж. п. линия Солун – Битоля. Селото, което е чифлик на богатия солунски евреин М. Модиано, италиански поданик, било изгорено от комитите и според официалното съобщение 25 къщи, заедно със значително имущество и около 60 глави добитък били унищожени, а пъдарят бил убит и едно шестгодишно дете изгоряло. Жителите избягали в Гида и други съседни села. Научавам, че италианският генерален консул е разговарял с Хилми паша по повод на понесените от М. Модиано щети, които се твърди, че възлизат на 1500 турски лири.

На следващия ден гръцка чета нападнала българското село Голишани, близо до Негуш, изгорили четири къщи, убила един селянин и ранила друг."

Няколко дни по-късно, на 22 март 1906 г., Грейвс изпраща поверително до О'Конър в Цариград препис от писмо на Сониксен, за когото посочва, че е кореспондент на нюйоркския вестник "Ивнинг пост", че е изчезнал от Воден на 16 февруари, че е прекарал един месец с четата на българския войвода Лука ванов и че е очевидец на опожаряването на с. Ниси. Грейвс подчертава като важна съдържащата се в писмото на Сониксен декларация, че "войводите на българските чети във Воденска и Енидженска околия са решили да изоставят отбранителната тактика, която бяха възприели след Битолското въстание от 1903 г. и да предприемат активни наказателни мерки срещу гръцките чети". Ето и текста на писмото на Сониксен:

"До британския консул,

Солун, Турция.

Господине,

Вие вероятно ще познаете в долуподписаното име американския гражданин, който изчезна от Воден на 16 февруари. По този начин ще научите, че аз съм бил с революционерите точно един месец и нека добавя, имах възможност да наблюдавам всички инциденти, станали в това време между македонските революционери от тази околия и въоръжените чети на гръцките владици.

В интерес на делото, което вярвам, че е едно от най-справедливите, за които някога са се борили хората, аз пожелах като вас да събера фактите, всеки от които ще намерите потвърден от безпристрастно проучване, които доведоха до изгарянето на гръцкото село Ниси през нощта на 14 март от революционерите под ръководството на Лука Иванов и Апостол. Аз бях очевидец на повечето от тези събития и имах възможност да ги проуча внимателно. Като американец, вие можете да знаете, че предубежденията, които имам, не са основани на расова или религиозна омраза. Естествено, аз съм предубеден, но моите предубеждения са основани на твърдата увереност в справедливостта на едната страна в тази борба и егоистичните мотиви на ръководителите на другата. Но даже и такова пристрастие не би следвало да повлияе на фактите, които представям.

На 7 февруари (стар стил) селяните от Марина, Караферийска каза, получили писмо от Коста Акритас, войвода на чета от гръцки "войници на Христа", предупреждаващо ги, че ако се оплакват пред европейците или турците от гръцките чети и ако не се обявят веднага за привърженици на гръцката църква, техните къщи ще бъдат изгорени, те, техните жени и деца и целият им род ще бъдат убити и нарязани на малки парчета. Те трябва също да отиват да пазаруват в града Негуш. Селяните отбягваха този град като известно свърталище на гръцките чети.

Писмото веднага беше изпратено на Лука Иванов, революционен ръководител на тази околия, след което аз го изпратих на Лондонския Балкански комитет, заедно с друго подобно.

Никаква бележка не беше взета от тази заплаха. През нощта на 10 март (н. ст.) в селото внезапно нахлула гръцка чета, която влязла в една къща и започнала да насилва обитателите. Някои от селяните, със стари пушки и револвери, заели позиции и открили огън. Гърците отвърнали на огъня и шумът довел на помощ мъже от едно съседно село, които помогнали на тези от Марина да отблъснат гърците. Те отстъпили, като оставили след себе си петима убити. От селяните един бил убит. При лунната светлина гърците били видени да отстъпват едни към Негуш, други към Ниси. В същото време, докато ставало това, турски войници влезли в съседното село Янчиша и тъй като селяните се връщали от сражението в Марина, те уловили един – Леко, и го подложили на мъчения, за да признае къде е скрито оръжието. По-късно аз го видях; гърбът му беше една незараснала рана. На кръста му се виждаше също рана от щик.

Сутринта на 13 март гърците отново нападнали село Голо, изгорили две къщи и ранили един селянин, но накрая били отблъснати от селяните. Било забелязано, че гърците отстъпват през блатата към Ниси.

Лука Иванов и Апостол със своите подвойводи се срещнаха и взеха решение за бърза наказателна мярка срещу Ниси, което беше известно като главен център на гръцката чета. Предния ден те бяха приготвили обръщения към консулите, че след две години на въздържане те не могат повече да търпят гръцките действия и занапред българите трябва да защищават своята кауза пред европейското мнение, което досега не е обръщало внимание на безчислените влашки и български села, изгорени от гръцки чети. Тези документи бяха захвърлени настрана, хората бяха събрани заедно и през нощта се отправиха към Ниси.

Като очевидец на събитието, давам подробности. Иванов с 20 души влезе в горния край на селото, Апостол с 20 – в долния край. Десет души бяха оставени отвън като охрана. Два залпа бяха изстреляни над покривите, за да предупредят жителите да избягат. Тогава къщите в центъра на селото бяха подпалвани една по една, след като първо се проверяваше да не е останало назад някое дете. В няколко къщи, особено в къщата на попа, имаше големи складове от бойни припаси за пушки "гра", които избухнаха, когато огънят стигна до тях.

Бяха давани чести залпове, за да се предупредят евентуално дошлите на помощ, че силите са значителни. За да се подсили това впечатление, вън от селото беше възпламенена връзка динамит. Бяха убити двама албанци и един грък случайно, а друг нарочно, тъй като беше известен като голям шпионин. Дали са пострадали и други, ние не знаем.

Един мъж и жена с две деца бяха останали в селото и бяха взети под личната закрила на Иванов и по-късно им бе дадено писмо, адресирано до кмета на селото, в което се обясняваше защо бе изгорено селото. Нищо не бе ограбено, даже запасът от цървули, намерен в хана, беше оставен да изгори.

Междувременно "войниците на Христа" не бяха далеч и откриха огън от блатата. Отначало революционерите отвърнаха, но след като се видя, че те са вън от обсега и останаха така през цялото време, докато ние бяхме там, повече не им се обърна внимание. Селото беше окупирано два часа, от 3 до 5 (по турски). По-бедните къщи в горния край на селото не бяха изгорени.

От моя опит с по-легално воюване аз прецених, че би могло да има опасност от беззаконие. Но хората на Иванов и Апостол всички до един постъпваха с по-голяма сдържаност и спокойствие, отколкото съм наблюдавал да проявяват американските войски във Филипините. Вие може би знаете от инцидентите от вашата собствена война с бурите, че даже дисциплинирани войници е трудно да се управляват в дела от този род. Всички правила, съблюдавани от цивилизованите армии, бяха спазени в Ниси срещу хора, които от своя страна не постъпват така.

Отсега нататък всяко нападение, извършено от гърци върху непатриаршистко село, ще бъде последвано от наказателна мярка върху патриаршистко село. Това е решението, взето от войводите на тези два района. Друга тактика беше безуспешна следвана от две години; гръцките чети сериозно отказват да се срещат с въоръжени революционери и само тероризират невъоръжени общини и отделни личности. Това съм помолен да ви съобщя с посочените съображения. Подобна декларация е изпратена до каймакама на Караферия. Не се сметна за нужно да се безпокоят другите консули и цивилните агенти, тъй като досега не е имало никакви резултати от оплакванията до тях.

Не зная какви са вашите средства за получаване на информация и точни данни за положението на населението във вътрешните околии на Македония. Ако мога да ви бъда в услуга в това отношение, ще ми бъде драго да ви снабдявам с резултатите от моите наблюдения, тъй като зная, че ще ги използвате честно във вашите доклади. Ако решите да отговорите на това писмо, приносителят ще вземе вашия отговор. Разбира се, аз ще смятам всяко съобщение от вас като абсолютно поверително.

Искрено ваш, (подписал) Алберт Сониксен."

А ето и следващото писмо на Сониксен, преписи от което Грейвс изпраща в Цариград с поверителен рапорт от 25 април 1906 г.:

"До британския консул,

Солун 5 април 1906 г.

Уважаеми господине,

В последния конгрес на Българския революционен комитет, състоял се през миналия октомври, беше решено занапред всички оплаквания или молби от населението до чуждите представители да се отправят направо до консулите. Тъй като цивилните агенти досега са се отзовавали на оплакванията на населението като бездушни стени, занапред те ще бъдат по същия начин пренебрегвани. Войводите на Воденски, Караферийски и Пазарски революционен район са единодушни във вярата, че от всички чужди консули в Солун само вие, представителят на Великобритання, бихте проявили човешки интерес към положението на населението в Македония. Вярва се поне, че вие ще направите всичко, което зависи от вас, за да представите на вашето правителство фактите такива, каквито са. По тази причина аз отправям това писмо само до вас.

Преди няколко седмици ви писах, като обясних защо революционните сили в тези райони изгориха Ниси. Казах ви, че е било взето местно решение за всяко българско село, нападнато от четите на гръцкия владика, да се изгаря гръцко село. През нощта, след като беше изгорено Ниси, гърците отново нападнаха българите, като изгориха три къщи в село Голишани, убиха един селянин, раниха друг и изклаха 17 вола. Въпреки взетото решение, вземайки пред вид също, че Ниси пострада тежко и с надежда за мир, не беше предприета никаква наказателна мярка. Инцидентът беше подминат.

Дори това обаче, че са дали последния изстрел, не удовлетворява гърците. В последвалата през седмицата война те бяха тежко потърпевшите, тъй като техните нападения на села във всички случаи бяха отблъсквани. Сега те прибягват към друга тактика.

Тази сутрин получихме новината, че миналата нощ, когато селяните се връщали от пазар в Караферия, гърците ги нападнали и убили 4 и ранили 2. Убитите са Доне Париш от Миноспата, Ангел Гешов, ранен, от същото село, Джоджа Тръпчок и Търпо Попиванов от Долно Купаново и Георги Лутак от Голишани, убити. Ранен Паско Пешов от Царбор.

Вероятно ще си спомните, че на 24 септември м. г. невъоръжени селяни бяха убити от гръцка чета на връщане от пазар във Воден. Единственото отмъщение от страна на революционерите беше да посъветват селяните да бойкотират града Негуш, известното свърталище на войниците на гръцката църква. Други подобни инциденти в по-малък размер ставаха често, но те бяха подминавани.

Последният инцидент обаче не може да бъде пренебрегнат. Убийците са ясно разпознати като жители на Негуш. Тъй като турското правителство, въпреки факта, че тяхната самоличност може да бъде доказана, не ще вземе мерки срещу тях, революционните ръководители ще трябва да го направят. Това е очевидно дело на терористите на гръцката църква. Тъй като настоящите убийци ще бъдат вероятно съшо добре защитени от турските войници, за да не бъдат заловени, ще се вземат други наказателни мерки. Желанието на войводите тук е да накажат най-виновните, но тъй като това е невъзможно, ще бъдат преследвани тези, които им дават поддръжка. Когато всички други средства за отбрана пропадат, трябва да се прибегне до убийство за убийство.

Ние ви пишем с надеждата, че вашето правителство може по някакъв начин да употреби своето влияние, за да се сложи край на този гръцки тероризъм, и по този начин да не се допусне щото революционерите да бъдат заставени да започнат подобни действия на тероризъм в защита на населението. Във властта на вашето правителство е да направи това, защото без подкрепата на турските правителствени чиновници гърците не биха могли да продължават тази игра нито седмица повече. Султанът, както и гръцкият патриарх, са действителните фактори, на които трябва да се въздействува. Това във всеки случай вие вероятно знаете толкова добре, колкото и ние.

Искрено ваш, (подписал) Алберт Сониксен."

Нападенията на гръцки чети срещу български села и отделни селяни обаче продължават и през следващите месеци. В една кореспонденция от Солун, публикувана в броя на в. "Таймс" от 20 юни 1906 г., са изброени 14 български села, нападнати от гърци в разстояние само на три месеца. В същото време турските войски, които с настървение преследват и унищожават българските чети, всячески се стараят да отбягват срещи с гръцките чети.

25. Според сведенията на Българското търговско агентство в Солун сражението станало на 22 февруари 1905 г. Четата се състояла от 11 души и отседнала в две гъркомански къщи. От едната група, наброяваща 6 души, петима се измъкват и един загива, а от другите четирима са убити, а се избавя само един – писарят на четата Сотир Николов от с. Месимер.