Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 14 страниц)

20. Недовършена екскурзия

Претърсването на Йени махле от полицията беше обща мярка, не насочена към някое определено лице. При все това тя беше предлог за мене да променя жилището си и да отида в къщата, където Сандо и аз бяхме прекарали една нощ и един ден. В къщата на майката на Михаил Х-в. Тя се смяташе за най-безопасна в Йени махле, защото кварталът имаше неправилна форма и полицията не можеше да го обгради лесно.

Бабата ме посрещна по-сърдечно, отколкото по-рано. Оттогава досега тя бе посрещала повече от дузина нелегални и можеше лесно да ме забрави. Беше сама с дъщеря си. Нейният по-млад син беше заминал за България.

Привечер Мойсей и Георги дойдоха да ме видят и трябва да призная, че независимо от дългата си близост с хора, които бяха отнели човешки живот, непосредственият контакт с човек, който може да подмами жертвата си в едно мазе и там предумишлено да го убие, след което да скрие трупа, ми бе наистина непоносим. Не мога да кажа дали успях да прикрия инстинктивното си отвращение от него. Това бе последният път, когато го видях жив.

Едва излязоха Мойсей и Георги, а вратата бе заключена за през нощта, една странична врата в градинската стена се отвори и Елена, последвана от три други момичета, в това число и Саша, най-голямата дъщеря на Ташко, дойдоха при мене. Десет минути по-късно пристигнаха още двама ученици. Единият беше Владимир, за когото ми беше говорила Елена. Особено ми харесваше Владо. Той беше осемнадесетгодишно момче, откровено с приятно лице, но малко слабичко; нищо в него не показваше борбеността, която бе проявил по време на изборите.

Тази нощ беше приятна и спокойна. Едно другарско събрание, такова, каквото не бях прекарвал в Македония. И при най-добро разположение българинът е с твърде ограничен речник за ясно определено изразяване при обсъждането на сложни въпроси и понякога ми правеше впечатление несъответствието между чисто македонското наречие и чуждестранните френски, немски и руски думи, които моите нови приятели употребяваха. Саша ми се видя в съвсем друга светлина. Никога не допусках, че тя е толкова интелигентна, колкото беше наистина. Не бях виждал по-начетена жена от нея на нейната възраст. Вън от своите училищни занятия, те бяха устроили малки групи за изучаване на литература и политическа икономия. По първия предмет те повече бяха склонни към реализма на Зола, Виктор Юго, Мопасан и най-вече руските писатели, които четяха в оригинал. При тази тенденция нищо не беше по-естествено от това, че тяхната политическа икономия ги бе довела до социализма.

Момичетата си отидоха рано през нощта, а Владо остана и ние говорихме с него до съмнало. На сутринта, когато се събудих, той беше си отишъл. Новите приятели често ме посещаваха.

Към края на следната седмица получих бележка от Бел-Шишман махле, в отговор на която веднага отидох там и влязох в къщата на моя стар познайник Ицо. На пода лежаха двама в селско облекло, очевидно спяха, но при моето влизане те скочиха и ме поздравиха. Тези двама бяха Сандо и Кръстьо. Последният беше си обръснал брадата и беше се преобразил на едър, добродушен търговец на добитък. Тази нощ останах при тях. По-късно Владо и друг един от учениците дойдоха при нас. Кръстьо, който едничък от нас имаше пари, ни даде великолепна вечеря и толкова бира, че последната част от нощта прекарахме доста весело.

На следната сутрин аз се върнах в Йени махле, но не можах да взема Сандо с мене, защото слязох в града с намерение да отпътувам до Солун с железница с фалшив паспорт и оттам по море за България, което беше твърде рисковано за двамина. Сандо и Кръстьо бяха дошли в града без знанието на Мойсей и Георги.

Вече бях научил не само че Дяконът е все още в града, но и в коя къща се укрива. Особено се тревожех той да не узнае за присъствието на Кръстьо в града, защото бе напълно в състояние да му навреди. Никой от нас обаче не можа да разбере по какъв начин той е научил след около седмица, че Кръстьо се намира в града. Още на следващия ден той избяга, отново преоблечен в свещенически дрехи, и аз дълго след това не знаех нищо за него, докато не се озовах в София и го заварих там, че се радва на протекцията на Сарафов.

Дните минаваха бързо. Занимавах се или с писане, или с фотография. Вечерно време рядко прекарвах сам. Често си спомням с удоволствие за събранията, които правех с младежите ⁶⁵ .

Много пъти следобед Владо и аз, понякога придружени от момичета, се скитахме из полето. В тези разходки нямаше почти никаква опасност, защото през това приятно време на годината гражданите излизаха масово. След триседмичното ми престояване в града, един съботен ден устроихме излет. Със себе си взехме ядене и целия ден прекарахме под дърветата край рекичката, която минаваше в полите на Пелистер.

Рано сутринта в събота при мене дойде Саша. Тя беше единствената от социалистическата група, която можеше да ходи съвсем открито из улиците. Елена и Владо, които живееха наблизо, трябваше да минат през града по околни пътища, по тесни улици и проходи. Саша носеше една кошница на ръката си и с русите плитки по гърба си изглеждаше достатъчно невинна, за да измами и най-проницателния полицай.

Както споменах вече, местните хора трябваше да се преструват по улиците, че не познават нелегалните. Когато видят някого, те трябва да вървят напред, а нелегалният да ги следва на известно разстояние. Като стигнахме главната улица, аз тръгнах по-бавно, за да дам възможност на Саша да мине напред. Донякъде тя вървя напред, но изведнъж се обърна и ме хвана за ръката.

– Това е подло – каза тя. – Мене не ме е страх. Треперещата й ръка опровергаваше думите й.

– Не бъди глупава – отговорих аз. – Върви напред, както правят другите.

– Не се боя – повтори тя.

– Друг път няма да изляза с тебе, Саша – казах аз.

Тя се изсмя, но при все това ние продължавахме да вървим заедно. На един ъгъл тя се спря и купи един голям симид. Разкъса го на две и даде на мене едната половина.

– Вземи, яж – каза тя. – Ако се държим като идиоти, никой не може да ни подозре.

По цялото продължение на главната улица ние лапахме своите късове симид и се кикотехме.

Минахме градския затвор, навлязохме в полето и оттам поехме нагоре към хълмовете. Елена, Владо и други екскурзианти бяха стигнали там преди нас и образуваха голяма група. Много от тия момичета и младежи не познавах, но всички бяха приятна компания. При това и самата местност, където бяхме спрели, беше по-приятна, отколкото полето зад Йени махле. Тук имаше дървета и храсти в изобилие, и поляни с трева, където можехме да се скитаме.

Ние не вдигахме шум. Някои дори бяха донесли книги за четене. На обед ядохме в тревата, близко до рекичката, в която тече бистра планинска вода, още незамърсена от града.

Че всички принадлежаха към социалистическата фракция, бе ясно от общото обсъждане на случките, и между младежите, с които Елена ме беше запознала, вече имаше един, завършил гимназията миналата година. Той току-що се бе върнал от София и каза, че се е виждал с двама членове на Централния комитет и им е обяснил истинското положение. Те го уверили, че ще се вземат сериозни мерки за очистването на Битоля от Лигушевците.

Следобед се развеселихме повече, пяхме народни песни и се ловихме за ръце да играем хоро, придружавайки играта с пеене. На няколко пъти забелязах, че минувачи край шосето, което беше под нас, хвърляха поглед към нас и си заминаваха. Някои дори ни махаха с ръце.

Привечер се събрахме на разговор под един огромен дъб.

– Струва ми се, че чух изстрел в града – каза някой.

Всички погледнахме към далечните червени тухли и чухме само тропота на една кола.

След половин час се разделихме на групи по двама-трима. Аз не виждах вече Елена. Неочаквано я съзрях с Владо, по една пътека, която пресичаше хълма на долната страна, закрита с дървета. Малко по-далече зад тях вървяха бързешком двама селяни.

Елена и Владо се спряха и почнаха да махат с ръка към нас. Другите групи не ги забелязаха, но аз и двамата ми другари се спуснахме към тях. Двамата селяни се бяха скрили в храстите. Владо носеше две бохчи.

– Бързайте! – извика Елена, – Облечете тия селски дрехи. Преди половин час Георги бил застрелян пред неговата къща. Улиците гъмжат от полиция, арестуват всеки непознат.

Владо и аз се вмъкнахме в храстите.

– Убит? – повторих аз.

– Мъртъв като камък – отговори Владо. – Ударен в челото между очите.

Преоблякохме се бързо и излязохме пак там, където Елена, Саша и другите наблюдаваха долния край на най-близките махали. Бързо и мълчаливо се сбогувахме, а ние двамата поехме нагоре към планината. Малко по-горе на една пътека стояха двамата селяни, които ни чакаха: Сандо и Кръстьо.

– Бързайте! – извика Кръстьо. – Трябва да застигнем четата, преди да се съмне.

21. Аскерът

Моето бягство от града в началото на месец септември прекъсна връзката ми с битолската организация. Това, което се бе случило след мене, научих по-късно от верен източник и по слухове. Няколко дни след моето заминаване Елена и другите момичета отишли в България с лъжливи паспорти, преоблечени като кадъни. На следната зима ги видях в Пловдив. Те се готвеха да постъпят в университета. Някои от познатите ми момчета постъпили в четите.

След един месец две големи чети, едната под командата на Михаил Х-в, пристигнали в Битолския вилает. Десет здрави младежи влезли в града и с помощта на местните членове унищожили неколцината останали партизани на Лигушев. Мойсей също бил принуден да бяга от една сила, от която неговите американски протестантски приятели не можеха да го закрилят.

Лигушев бил изкаран на съд и за учудване на всички турският прокурор станал и драматично го изобличил като предател, който служи на двете страни и лъже и двете. Пратили го на доживотно заточение в една от крепостите на Мала Азия, където той навярно бил в най-голяма безопасност. По-сетне той бил освободен и се завърнал в Битоля, където бил убит на улицата, както бил убит и нещастното му оръдие Георги.

След една година, на минаване през Париж за дома, аз срещнах един приятел българин от София, студент по медицина. След няколко дена ние обядвахме заедно. При тази нова среща той внезапно извика:

– Снощи в българския клуб срещнах един ваш приятел Б-в, той бил учител по математика в битолската гимназия миналата година. Праща ви много здраве.

– Какво прави в Париж – попитах аз.

– Той е аташе в българската легация.

По такъв начин, за разлика от злодеите в романите, Орела свърши щастливо, награден от своя господар – да бъде украшение на една служба, чиято етика за нас, простосмъртните, е най-малко странна.

Една последна дума за Сарафов, героя на тези интриги. Както бе съобщено под големи заглавия дори и в американския печат, неговите погрешни сметки го доведоха до съдба, подобна на тази, която имаше неговото невзрачно оръдие в Битоля – Георги терористът. В един момент, когато изглеждаше, че неговите проекти ще се увенчаят с успех и че революционните сили в Македония ще преминат под негов контрол или под контрола на господаря му – "цар" Фердинанд, един изтъкнат ръководител от Северна Македония сложи край на кариерата му, като го застреля на прага на собствената му къща.

За да бъдем справедливи към Сарафов, ще си позволя да добавя, че поне за мене, а аз го познавах доста добре, бе съмнително дали той беше добре запознат с двойнствената игра на своето протеже Лигушев. Сарафов беше авантюрист, а може би дори и мошеник, но неговите постъпки не трябва да се приравняват с долното изменничество на Лигушев. Сарафов може би бе готов да убие политически противник, но той никога не би го предал на турците. Ако не беше корумпиран от амбициозния княз Фердинанд, вероятно неговите несъмнени способности и енергия биха му отредили едно почтено място в македонската история.

Владо, Сандо и аз останахме около две седмици в Ресен с Кръстьо и неговата чета. Най-сетне видяхме дълго отлагания избор и трябваше да тръгнем веднага на юг към Воденско, защото беше настъпило времето, когато Лука и аз трябваше да участваме в едно дело, което бяхме планирали още когато бях при него. Той и Апостол искаха с един бърз поход да се отиде до гръцката граница и там нощно време да се изненадат гръцките погранични постове. Това се правеше, за да се докаже, че те търсят бойните сили на гърците, а не безвредните селяни.

Но между нас и Костур, района на юг от Преспа, лежеше широко поле и там не можеше да се мине при светлината на пълнолунието.

Една нощ ние тръгнахме рано: Владо, Сандо и двама четници, Матей, Сава и аз. Двамата четници ни предвождаха чак до Корбовите планини, които разделят Преспа от Костур. Към среднощ, преди да изгрее месечината, пристигнахме в едно село, което лежеше в началото на езерото Преспа и там прекарахме деня. В гората.

До планините ни оставаше пет часов ход. Нямаше голяма опасност да се срещнем с аскера, но можеше да се сблъскаме с турци от множеството турски села наоколо, тъй като през време на жетвата те често спяха по нивите.

Вечерта рано се измъкнахме от гората и влязохме в едно наше село. След дълго разискване убедихме десет души от милицията да ни придружават. Те бяха истински селяни, зле въоръжени с гръцки пушки "гра". При все това те ни даваха една сила, поради която турските селяни едва ли биха ни оспорвали пътя.

Беше тъмна, макар и ясна нощ. Спомням си, че минахме през едно равно тресавище, езерото блестеше като сребриста струя в далечината. Понякога блатата от застояла вода ни пречеха да ходим и на някои места газехме широките и плитки потоци. Разбира се, ние не смеехме да ходим по шосето, където обикновено вървят селяните, и за нещастие нашата милиция, която ни водеше, беше сбъркала пътя, та заобиколихме повече, отколкото трябваше.

Навярно беше минало полунощ, месечината светеше на хоризонта, когато стигнахме езерото и тръгнахме по пътя край брега.

Когато месецът се издигна, под неговата блестяща светлина разбрахме, че се намираме под турските села. Езерото оставаше от дясната ни страна, високата тръстика стигаше почти до шосето. Наляво, на повече от един и половина километра, се издигаха право нагоре стени от планински канари. Но между нас и тях имаше села. Ние трябваше да извървим няколко километра покрай брега на езерото, преди да минем полето.

Последния час вървяхме доста бързо. Савата, един от милицията и аз вървяхме заедно начело на групата и другите ни следваха.

– Нека починем тук няколко минути – каза Савата, като сочеше необикновено гъстата ниска тръстика. – Ей сега ще почнем да вървим из стърнищата, а това ще бъде тежко с мокри и окаляни крака.

Тази заповед се предаде на цялата редица и всички налягахме в гъстата растителност. Петима души, които представляваха отделна група, разговаряха шепнешком. Внезапно един от милицията се повдигна на колене, после се изправи на крака, макар все още свит и почти на две. Един друг зад нас се повдигна, след него и всички се понадигнахме предпазливо. Някой произнесе късата, но остра дума:

– Аскер!

В този момент при светлината на месечината видях фигури, които излизаха на пътя едва на стотина метра далеч от нас. Ние веднага се спуснахме към полето.

– Дур! ⁶⁶ Дур! Дур-р-р! – чуха се множество гласове, а след това последва блясък и един изстрел. Неколцина от нас извадихме своите нагани и стреляхме в масата, която ни следваше. Залп от пушки изгърмя след нас, куршумите пищяха над и около нас. Ние продължавахме да тичаме и да стреляме. Милиционерите се пръснаха по нивите, няколко души се спънаха и един падна. Савата и аз останахме заедно. Стрелбата зад нас продължи, смесена с викове.

По едно време ми се стори, че тичам сам, след това стигнах до една каменна ограда, прескочих я и видях хора, които тичат пред мене. Внезапно стрелбата отзад спря, дори виковете престанаха. Четири или пет души тичахме в една пръсната група. Тичането отслабваше. Нивите почнаха да се възвишават към основата на канарите, които не бяха по-далече от един километър.

Стигнахме до друга каменна ограда, преминахме и през прелеза за добитък и се спряхме запъхтени. Някои бяха стигнали там и чакаха, а други още се прибираха.

– Колко са? – запита един запъхтян.

– Ако се съди по стрелбата, най-малко петдесет – каза Савата.

– Ще ни преследват.

– Нека ги почакаме... зад тези камъни.

Стояхме зад оградата мълчаливо и дишахме тежко. От ляво се чу вик.

– Тука те ще ни пресекат пътя – предупреди Сандо.

– Там горе, под оградата, има една скалиста могила – каза един от милицията. – Там можем по-добре да им се противим. Пътеката с точно над нас. Може да успеем да стигнем горе.

Спуснахме се тичешком през нивите в пръсната редица. Виковете се чуха отново зад нас и след това рядка стрелба. Изкачихме се по изровения склон на могилата и залегнахме между големите камъни на върха, където имаше прикритие за всички. Основата на оградата беше няколкостотин крачки по-нататък. Една права гола пътека пресичаше диагонално нагоре скалистата стена и се обръщаше на тесен пролом на стотина метра далеч от нас.

Там лежахме няколко минути запъхтени. След това аз съзрях разредената редица от тъмни фигури, които напредваха през големи стърнища. Те идваха към нас с къси и бързи прибежки, с голяма предпазливост и при всяко приближаване се навеждаха към земята. Някои бяха легнали, когато открихме силен, напрегнат огън. Войниците отговориха остро, а след това като че и двете страни съзнаха безполезността на тази безцелна стрелба. Тя бе спряна от двете страни и настъпи тишина. Далече някъде се чуваше лаят на кучетата в турските села. Неочаквано се чу вик и някакви думи, но аз не можах да ги разбера.

– Какво е това? – попита Савата.

– Слушайте!

След малко викът се повтори.

– Да сложим оръжие – отговори Сандо. – Те щели да се отнесат добре с нас. При тях имало италиански жандармерийски офицер, който искал да дойде горе и да говори с нас.

– Отговори им нещо! – казах аз.

– Да, ще им кажа нещо за свинята – каза Савата.

Трети път извикаха, но сега на български език.

– Ей, другари, сложете оръжие! Падишахът ви дава прошка. Европеецът гарантира това.

Савата вдигна и двете си ръце до устата и почна да говори нещо доста грубо, което тук не може да се напише, разбира се, но нещо досежно свинска мас. Друг вик не последва.

Аз не разбрах какво се случи, но тичащи фигури се спуснаха от всички страни по полето, събраха се и бързо се отправиха към нас. Зачудих се, като видях, че Савата пали цигара. Неговият профил светна от пламъка в дланта на ръката му.

След това всички почнахме да стреляме нервно. Войниците се спуснаха с викове: "Аллах! Аллах! Аллах!", но тъй пресипнало, че не можах да разбера значението на думите. Тук-там някой падаше или се спъваше и политаше напред, сякаш да се гмурне в земята. Със свиреп едновременен вой войниците стигнаха до основата на нашата могила и започнаха да лазят нагоре. Видяха ми се най-малко сто души. Тъкмо в това време Савата направи едно силно движение – една светла, трепкаща точка от огън се устреми надолу, пламък се понесе през нощта и избуча под нас. Когато очите ми се отвориха от ослепителната светлина, аз можах да видя маса войници изпобити, и други, които се пръснаха по разни посоки и изчезнаха. При все това ние продължихме стрелбата. Веднъж пипнах цевта на карабината и опарих ръката си.

През тези няколко минути нервната тревога беше по-изтощителна, отколкото тичането по нивите.

– Чудесно беше, нали? – извика Савата тържествуващ.

– До един час няма да се спуснат към нас.

Всички почнахме да викаме "ура". Това се повтори и потърси, смесено с нечленоразделни ликуващи викове. Савата стана и изрева:

– Бягайте, мохамедански свине. Намазахме ви опашките със сланина.

Челното място, което свинята, изглежда, заемаше в мислите на Савата, ме развесели до крайност дори в този момент.

Мълчанието беше по-лошо от шума. Ние трябваше да сдържаме желанието си за безразборна стрелба.

– Погледнете! – извика един селянин.

Той посочи основата на оградата. Между дъбовите храсталаци нещо се движеше.

– Те ни пресичат пътя – извика Савата. – Но няма да им позволим това. Хайде, момчета, спуснете се срещу тях – сега, когато са разстроени.

Никой не отговори, но се почна общо раздвижване.

– Ти им хвърли твоята бомба – прошепна Савата на мене. Той ми показа една запалена цигара в дланта на дясната си ръка.

Те очевидно не усетиха намеренията ни, докато не стигнахме до средата на отделящото ни пространство. Савата и аз тичахме напред заедно. Щом войниците почнаха да стрелят, ние се спряхме и той ми подаде цигарата. Аз поднесох запалката, а тези, които бяха зад нас, минаха към пътеката. Тогава аз я хвърлих и ние избягахме.

Експлозията почти ме свали на земята, но аз се свестих и започнах да тичам след другите, отчаяно се силех да вървя по скалистата пътека, тук-там се спъвах и употребявах карабината си като подпорна тояга. По-нагоре някъде пътеката се разширяваше и там седнахме да си поемем дъх. Някои от милиционерите, останали без амуниция, продължиха пътя си и изчезнаха в мрака на урвата. В това време куршумите отдолу почнаха да пращят по скалите над нас.

Още едно усилие и ние се изкачихме горе. Един четник пред мене се спъна, падна и се търколи под мене, като ме препъна. В това време аз зърнах бялото лице на Сандо, направих едно усилие да го задържа, но той се отърколи в бездната и изчезна.

– Бягай! За бога, бягай! – чук гласа на Савата. Той ме сграбчи за ръката, но аз политах насам-натам, ослепяван от късчета, които куршумите къртеха от скалите. По едно време чувствах, че ту ме тикат, ту ме влачат. Бях напълно смутен, но все се силех да вървя напред. Пляскането на куршумите в скалите престана.

– Ние сме добре сега – чух гласа на Савата. – Сега е лесно, ох, боже, аз повръщам кръв.

Очите ме сърбяха болезнено, но при силно мускулно усилие на клепките виждах толкова, че можех да направлявам стъпките си. Стрелбата отдолу престана.

Когато можах да виждам ясно, ние вече се катерехме по тясната урва, полека и с почивки. След половин час изпълзяхме на една равнина, обрасла с дървета и налягахме под тях. Там бяхме Матей, Савата, Владо, двама селяни и аз.

– Ние ще те заведем в овчарските колиби – каза един от селяните, – другите тръгват по северната пътека за дома. Ние ще те заведем.

На следния ден ние прекарахме на едно по-горно ребро на планината. В това време ме надви душевното униние. Някои паднаха убити, други ранени, това вече знаехме; но аз разбрах само това, че съм изгубил Сандо.