Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 14 страниц)

Алберт Сониксен, 05.05.1878 – 15.08 1931

1. С редовен паспорт

Моето отиване в Турция стана напълно по законния ред. Турският дипломатически агент в София не се поколеба да визира паспорта ми, макар две години наред ¹ да се бях въртял из малката българска столица, дружейки с хора със съмнителна репутация в очите на консулските чиновници ² .

– Да не сте от някоя актьорска група? – попита той, като гледаше добре избръснатото ми лице.

Въпросът ми даде една идея. Кой консулски чиновник не би помогнал на един закъсал актьор по пътя му към Кайро, известният сборен пункт на всички изпаднали водевилни артисти?

– Да – казах аз, – от Солун навярно ще отида в Кайро.

И така, вечерта на 28 февруари 1906 година ³ минах границата и през Одрин стигнах в Солун, без да срещна някаква по-голяма пречка от конфискуването на един неподвързан роман.

В продължение на 10 дни аз видях официална Турция, както я описват една дузина добри книги. В Солун се явих като журналист. Обиколих местните учреждения и първенци, повечето гърци, макар че градът в болшинството си да е еврейски.

Една сутрин тръгнах във вътрешността със специално разрешение, получено чрез американския консул, също грък.

Железницата до Битоля минава през широко блатисто поле. Наляво се вижда Олимп, чиито върхове стърчат като кули над горите. Планината е толкова близо, че могат да се различават пукнатините из скалите; тя продължава навътре в непрекъсната верига от каменисти върхове. Но това забелязвах мимоходом. Погледът ми бе съсредоточен надясно, към блатистото поле.

Минавахме сред тръстика и вода. Тракането на колелетата се обръщаше понякога в глух шум, когато минавахме над открити мостчета. В далечината се виждаше езеро и гора, в която стърчеха черните голи клони на изсъхнали дървета, чиито силуети се очертаваха на ниския, блед хоризонт. Виещи се орляци черни птици, гарги или гарвани само увеличаваха тъжната безжизненост на гледката.

Така изглеждат блатата на Караферия, гледани от прозореца на влака.

На редовни промеждутъци минаваха селища, сгушени в подножията на хълмовете. От тях се виждаха белите минарета на джамии. Ето Караферия, Негуша и най-сетне, когато пътят изви по първите възвишения – Воден. Тук е древна Македония. Тук също тъй е съсредоточена най-лютата борба, която прави от Македония най-кървавото бойно поле в наше време.

Паспортът ми даваше правото да престоявам по един ден във всеки град по пътя. Аз слязох във Воден. Носех само един куфар със стари дрехи, а в джоба си имах пари само за един обед. Нищо за конфискуване. Минах през гарата и се смесих с навалицата, излязла да гледа пристигналите.

Срещу мен се спуснаха момчета за багажа, но аз държах здраво куфарчето си, докато не забелязах един як, млад човек, който носеше бял фес и стоеше в най-задната редица на момчетата. Той се промъкна сред навалицата и улови багажа ми. Другите отстъпиха. Младежът ме последва. От гарата до града има около един и половина километра.

– Ще ви заведа в гръцкия хотел – каза младежът на български. – Така ми поръчаха да ви кажа. Следобед най-напред при каймакамина ⁴ , после в гръцкото училище, а ако остане време и при гръцкия владика. След това в четири часа ще ви чакам пред хотела.

Този младеж вършеше своята работа като най-изпечен заговорник. Ние преминахме тясната и крива главна улица и стигнахме хотела. Тук моят носач, в усърдието си да играе ролята си реалистично, ми поиска толкова голямо възнаграждение, че аз се слисах. Съвсем не бях подготвен да се преструвам на щедър чужденец. Пред очите на събралите се зрители дадох и последните си пари, които момчето прие, без да прояви особена благодарност.

Хотелът беше малко по-добър от обикновен хан, но Воден няма нужда от повече. В кафенето на първия етаж няколко турски чиновници, граждани и неколцина попове пиеха сливовица и играеха карти и табла. Чужденецът бе достатъчно рядко нещо, за да възбужда общо любопитство. Съдържателят на хотела уж беше грък, а говореше на слугите си български; по-късно научих, че той говорел гръцки, колкото и аз. Нищо чудно! Нямало ли е по времето на Цезар римляни, които не са знаели латински?

Следобед излязох през просеките в общата маса ниски каменни постройки, които минаваха за улици в тая страна. Бях облечен с горно палто с пелерина, което е доста обикновено в тая част на Ориента, но дюкянджиите, седнали с кръстосани нозе пред дюкяните си, минаващите турски войници, безделниците в селяните, които идеха за пазара, ме зяпаха с нескривано любопитство.

Воден е официално гръцки град, но разговорите, които чувах наоколо си, бяха само на български или турски. Трябваше да питам за пътя и не знаех какво да правя. Турски не можех да говоря, а за български беше уговорено да се преструвам, че не владея. Суетните ми усилия да разбера къде е къщата на каймакамина събраха наоколо ми тълпа турци и християни. Някои произнасяха отделни френски думи, всички желаеха да поведат разговор с мене. Мислено проклинах местния комитет, дето не ме бе снабдил с преводач. Идеше ми да заговоря умишлено на развален български език, който да мине за руски, но чух да се наговарят:

– Хайде да му намерим един от руските полицейски ⁵ офицери: те говорят френски или немски.

– Не, нека го заведем при доктор Филчев ⁶ – подхвърли един, – той говори немски.

Докторът навярно помисли, че тълпата иска да напада къщата му, защото изскочи доста набързо. Той беше висок, красив човек, с изфинена външност. Изгледа ме студено за момент, после спокойно обърна гръб и заговори на тълпата:

– Кой ви каза, че знам немски – попита той рязко на български. – Нямам време. Водете го при началника на гарата, той е австриец ⁷ .

Тоя упрек не направи такова тежко впечатление на тълпата както на мене. Поведоха ме отново. Хората сякаш бяха решили да не отидат по работата си, докато не турят край на тревогата ми. Един турски подофицер предложи на развален български език, ако началникът на гарата не свърши работа, да ме заведе при някакъв бей в крайните квартали, който се учил в Париж и знаел всички европейски езици. За мое щастие, срещнахме началника на гарата в следната улица и с него заговорихме доста добре на немски. Навалицата около мене, която на всяка улица се увеличаваше, остана много доволна, че е свършила работата си и се разпръсна.

Австриецът толкова много се зарадва от случая да се срещне с чужденец, че ми предложи да отидем в единственото заведение, където продаваха бира на бутилки. Приех поканата. После отидохме при каймакамина, който беше такова вежливо, добро човече, че почувствувах съжаление за тревогата, която щях да му причиня, преди да се измине още един ден.

От каймакамина тръгнахме за гръцкото училище. Австриецът, който не можеше да допусне, че друг чужденец освен журналист може да посети Воден, се зае да ми достави материал за една, по негова преценка, безпристрастна, обстойна статия по положението в Македония. Съвсем доверено, между четири очи, той ми откри, че турското управление било хилаво. Загатна ми обаче недвусмислено, че гръцката черква държи в ръцете си административната машина, която действува отлично. Гърците били чудесен народ – весели хора.

– Ако българите стояха мирни – забеляза той, – всичко щеше да върви наред.

– Значи, българите са смутителите! Но не е опасно; те са такова меншество, че не могат да направят нищо.

– Ех – призна той, – днес не се разбира кой е грък, кой е българин.

– Ами по езика?

– Много гърци са българогласни. Някои пък са тайни българи и поддържат разбойниците из планините. Нека ви предупредя, не ходете вън от града без силна стража. Тука се навърта един разбойник – Лука го казват, – той и неговите бандити слизат чак до града.

Аз благодарих за това предупреждение.

Директорът на училището, който беше истински грък, пришелец, говореше немски. Аз не бях дошъл да обсъждам политически въпроси с него, но почнах да виждам, че политическата ненавист на тия хора е тъй напрегната, щото е почти непонятна за чужденеца. Тук хората се събуждат и започват дневната си работа с люта ненавист на първо място в сърцата си, деня прекарват с планове да унищожат другите и лягат да спят с цел да сънуват перспективите на злобата си.

– Пазете се от българите – бяха последните думи на директора при нашата раздяла, – те са предателски народ. Те са еретици ⁸ .

Когато излязохме от училището, моят водач каза:

– Тук наблизо има фабрика за памук. Нейният управител говори английски. Господин Григораки е бил в Англия. Да го посетим.

Аз наострих уши при това име. То ми беше познато. Възкачихме се по тясна пътека, която изчезваше между стръмни скали. На върха се виждаше сградата на фабриката, заградена със стени като бойна крепост. Тежко въоръжен часовой в албанска униформа нн посрещна при вратите. След това минахме покрай добре въоръжените пазачи и влязохме в двора на фабриката. Един човек на средна възраст, отпуснат, в европейско облекло, ни посрещна при вратата на своето бюро. Синкавите торбички под очите му и около устата говореха за неговия заседнал живот. Това беше Григораки.

Той говореше мек, плавен английски език, приятно убедителен. Веднага предложи да ни разведе из фабриката, показа ни машините, манипулирането. Изглеждаше погълнат от интереса към предприятието си. Случайно се докоснах до политиката.

– Това е гръцко предприятие – каза той. – Затова българите не го обичат. Те се опитаха да го хвърлят във въздуха.

Не толкова фабриката, колкото самия Григораки, мислех си аз. Направи ми впечатление, че от няколкостотин работници само 10 – 20 бяха възрастни; повечето бяха момичета от 8 до 14 години, българки, както можах да чуя от говора при минаване край тях, но не опасни българки.

Върнахме се в малкото, мръсно бюро да пием кафе. Григораки продължи да говори. В един ъгъл на стаята стоеше подвижно легло. Над него, на стената, висеше модерна пушка. Като разглеждах непретенциозната мебелировка, аз мъчно можех да повярвам, че по-скоро тук е истинският център на управлението на тази размирна област, отколкото в канцеларията на каймакамина.

Не беше лесно да се повярва, че този безобиден наглед, затлъстял грък, с вид на нюйоркски продавач на леблебии, е началник и организатор на такъв кървав съюз на разбойници.

Но Григораки умееше да не изглежда разбойник. В очите на дипломатическа Европа той беше човек на закона и реда, за какъвто минаваше и неговият другар, владиката. Григораки бе човек с организаторски качества. Той бдеше за благоденствието на светата гръцка черква в тая област. Със своята овчарска гега той достигаше всяка овца, която побягваше от стадото на патриарха. Чрез своите агенти той ги достигаше и при удобен момент ги премахваше от полето на дейността им. За тази цел той поддържаше организирани чети, от християнски войни, чиято длъжност беше да режат главниците на най-високите житни стебла в нивата. Григораки туряше в действие огъня, който чистеше, той измиваше греховете на хората с кръв, с тяхната кръв, разбира се.

Аз се върнах в хана преди четири часа'. Австриецът ме напусна, като мислеше сигурно, че ще се заловя да преработя материала, който бях събрал.

Младежът се разхождаше по улицата. Отбих се да изпия един чай и веднага излязох. Тръгнах да се скитам, като незабелязано следвах белия фес на моя водач. Той вървеше далеч пред мене по извити тесни улички. Постепенно стигнахме края на града. Тук снажният младеж неочаквано се спусна и се вмъкна в една отворена врата. Аз се огледах. В един момент, когато не виждах никого на улицата, последвах водача си. Вратата се притвори след мене. Качих се по тъмни дървени стъпала и се намерих в една осветена стая, постлана с черги и възглавници. Трима души седяха на чергите. Те станаха и ме поздравиха:

– Добре дошъл, друже.

Един от тях беше докторът, който със своята нелюбезност ме беше натъжил тоя ден. Той прихна да се смее, когато го познах.

– Eine unangenehme Begegung in der Strasse kann doch sehr angenehm sein, wenn sie zu Hause ist. (Една неприятна среща на улицата може да е много желана в къщи.)

Той говореше немски като всеки студент от Хайделберг, но многото знание понякога е вредно.

2. Присъединяване към четите

Имаше още един час до мръкване, когато се върнах в хотела. Кафенето беше препълнено с хора. Един млад полицай ме покани да пием нещо.

Той говореше достатъчно немски, за да се разберем, но зад случайните въпроси долавях желанието на местните власти да открият намеренията ми за утрешния ден. Той предложи да играем домино; играхме два пъти и аз изгубих. Станах и мимоходом попитах кога ще бъде готова вечерята. Ханджията рече:

– След половин час.

Погледнах часовника си и после казах:

– Ще имам време за една разходка до гарата.

Страхувах се полицейският да не ме придружи. Той се задоволи само да ме предупреди, че в мръкнало хотелът се затварял, войници обграждали града и никой не смеел нито да влезе, нито да излезе от него.

Аз напуснах хотела и тръгнах полека по улиците за гарата.

Тук-там се мяркаха хора, които бързаха да се приберат по домовете си. Точно зад последните няколко къщи имаше мост. Двама души в грубо селско облекло стояха там, облегнати на оградата. Когато приближих, тръгнаха бавно из пътя. Аз ги последвах, като не се стараех да ги настигна. Наоколо не се виждаше никой друг.

На половината път до гарата двамата се отбиха и се втурнаха през едно лозе. Бързо тръгнах след тих и между лозовите пръчки, които бяха американски и по ръста ми, ги настигнах. Без да проговорим, ние вървяхме по лепкавата, влажна почва. Беше валяло, прокапваше даже и в момента.

Преминахме около един и половина километра през лозята и градините, прескачахме плетове, пресичахме пътеките предпазливо, най-после излязохме на полето. Беше се вече съвсем стъмнило. Спряхме за няколко минути, закрити зад едни храсталаци. Единият от хората ми подаде револвер-наган с колан, който беше натъпкан с куршуми.

– Внимавай сега – пошепна той, – ще минем железния път.

Тръгнахме през полето полека и предпазливо. Когато в тъмнината се провидя насипът на железопътната линия, коленичихме наблизо, а единият от спътниците ми пропълзя да разгледа мястото.

Както границите, тъй също и железопътните линии в Турция внимателно се пазеха от войници. Човекът отпред свирна тихо. Ние се втурнахме нагоре и минахме линията. Около половин километър далеч от нас група стражари се бяха събрали пред малък огън. Нощта бе станала толкова тъмна, че с мъка разпознавах двете фигури пред мене.

Почти веднага навлязохме в планинска местност и започнахме да се изкачваме по хълмовете в подножието й. Цели два часа вървяхме непрекъснато. Спирахме само да се ослушваме. Въздухът ставаше все по-хладен и все по-често се виждаха тук-там, зад някое дърво или скала, петна сняг. Най-сетне спряхме и седнахме под върха на един хълм. Единият от водачите нададе вик; отгоре отговори свиркане, а малко по-късно един човек се яви при нас. Той водеше кон.

– Качете се – предложиха ми, – вие не сте свикнали на много ходене.

Благодарих, защото моите слаби обуща и измокреното ми палто почнаха да забавят вървежа ми. След няколко минути почивка тръгнахме отново нагоре по една стръмна пътечка; един от селяните водеше коня ми. Вървяхме около час и стигнахме една поляна. Лаенето на кучета издаваше близостта на някакво село. Скоро се намерихме между група колиби. Кучетата се нахвърлиха върху нас, но няколко гласа ги навикаха и те постепенно млъкнаха. Една по една, около десетина фигури изскочиха от тъмнината и спокойно ме поздравиха със стискане на ръка. Твърди, загрубели ръце; виждах, че това са селяни. В мрака можах да доловя очертанията на една оградена къща. От нея излязоха пет сенки; като се доближих до тях, разпознах, че са ездачи, загънати с големи бели, овчарски пелерини. От дясното рамо на всеки един стърчеше по една черна пръчка – дуло на пушка. Преди да се ръкувам с тях, знаех, че са комити.

– Добре дошъл, друже – посрещна ме един младежки глас на чист литературен български език. – Ние слязохме да ви поздравим. Останалите са по-нагоре.

Аз се сбогувах с моите двама водачи и всички се качихме на конете. Нашият път беше още тъмен, но пред и над нас белите снежни върхове сияеха с бледи светлини. Вървяхме нагоре през снега и попадахме в дълбоките преспи, които вятърът беше навеял.

Хоризонтът надясно гореше. Пълната луна внезапно се появи на очистеното небе и освети дивата, скалиста планинска местност. Далечните дървета израснаха ясно пред очите ми, но фигурите с пелерините оставаха в едно неясно съчетание на светлина и сянка. Водачът се обърна, та ми даде цигара. Неговото младежко лице изглеждаше почти женствено под синкавата светлина на луната.

Качването ставаше бавно и трудно между скалите и сипеите. Усещах как раменните мускули на моя кон се издуваха и движеха под колената ми. Понякога яздехме по тесни пътеки, които извиваха край надвесени скали. След половин час минавахме по същия път, само че на няколкостотин метра по-високо.

Най-после стигнахме подножието на голяма надвиснала скала. Седнахме до основата, която беше тъй стръмна, че снегът се задържаше само в пукнатините й. Кучета лаеха, като че във въздуха горе. Оттам стигна и един зов, на който другарите отговориха. Чух трясъка на камъни, които се изсипваха по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясна пътека, и долових блясъка на оръжието им. Редица от петдесет души слизаше надолу. Приближихме и ние. Начело на дошлите различих висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име и аз улових ръцете на моя стар познайник от София Лука Иванов ⁹ . Страшният Лука, от когото любезните гърци ме предпазваха!

Лука Иванов, 24.07.1867 – 25.08. 1906

Повечето момчета от неговата районна чета ¹⁰ бяха тук. Като поехме по стръмната основа на скалата, ние постепенно се изкачихме до едно село. Четата се пръсна по къщите, като остави само Лука, четирима негови другари и мене със селяните.

След няколко минути в една от къщите накладоха огън. Дрехите ми бяха вкоравени от студ. Започна се оживен разговор. Аз съблякох моите парцали и облякох най-напред тежко вълнено облекло отдолу, после сиви потури, грубо изплетени чорапи, бели навуща, опинци от волска кожа и една сива, добре пристегната куртка, каквато носеше и Лука.

– Гледай как дрехите преобразяват човека – засмя се младият помощник на Лука. – Ако някой войник само види тоя цвят, дори през далекоглед, маузерката му загърмява.

Селяните се струпаха в стаята, а една баба ми донесе нещо топло за пиене – някаква смесица с коняк. Всички бяха възбудени, всеки селянин настояваше лично да поговори с чужденеца, който дошъл от далечна Америка да прави комитаджилък. Старият селски поп държеше на правото си да каже поздравителните думи, които по-скоро бяха изтърпени, отколкото са слушани. Седнахме да вечеряме – една вечеря, която можеше да засрами кухнята на първия хотел в София. Имахме цяло опечено агне, пилета, прясно мляко, яйца, запазено грозде, ябълки, орехи, печени кестени и бира в бутилки, донесени от Солун.

Почна да се зазорява, когато легнахме да спим. В полусън усетих, че някой полека ме покрива с дебел козяк. Това беше Лука. Той вярваше, че само българинът може да понася суровия живот. Потребна бе цяла седмица, за да го убедя, че съм спал с дрехите си и по-рано и че мога да спя съвсем удобно без нощна шапка.

3. С четниците

Приятели журналисти ми приписаха желанието да правя сензация с присъединяването си към четата на Лука. Ние не мислехме за това: нито аз, нито Лука.

Телеграми, съобщавали с положителност за смъртта ми, били обнародвани в американските и европейските вестници и тъй си останали неопровергани. Софийските вестници едва не дали портрета на моите убийци, а гърците имали документални доказателства, че това убийство било извършено от Лука.

Между туй ние не подозирахме нищо от това възбуждение и бяхме изненадани от енергичните мерки, които били взети във Воден. Вечерта на следния ден селяните, които бяха пратени в града уж на пазар, се върнаха с вестта, че имало необикновени раздвижвания на войски. Един куриер донесе писмо от местния комитет, в което се казваше, че полицията претърсила всяка къща в подозрителните части на града. Всеки, който се бе срещнал с мене, бил хвърлен в тъмница. Няколко правителствени чиновници и полицейски офицери от Солун пристигнали в града заедно с американския консул ¹¹ .

Същата вечер рано тръгнахме на път. Един час след излизането ни от селото войниците го обкръжили и почнали да претърсват всяка къща, макар че половината от жителите са мохамедани. Да беше през лятото, щяхме да избягаме от преследването на военните много лесно, като се скрием из горите, но дълбокият сняг ни принуждаваше да търсим покрив. Четата се раздели на три. Всяка част тръгна в различни посоки из района. Правехме дълги, усилени нощни походи. След нас минаваха овчари със стадата си, за да заличават следите. Нямаше ден, през който да не чуем сигнали за приближаване на аскера. Веднъж се натъкнахме на кавалерийски патрул, но щом забелязаха, че сме колкото тях на брой, войниците възвиха и изчезнаха от погледа ни. Но те ни бяха видели, а това значеше, че ние трябва да се махнем от тази местност, преди да дойде цяла дружина и я преброди навред.

Тази нощ слязохме в долината на Воден и минахме толкова близо до града, че видяхме неговите къщи и железопътната линия. Следващия ден прекарахме в едно полско село.

При залез слънце, възседнали на коне, тръгнахме отново. Заваля. Пороен дъжд се изля върху нас, а полето се наводни. Понякога сякаш минавахме през безбрежни езера. Конете затъваха дълбоко. Трябваше да дигаме високо оръжието и нозете си, някъде да плаваме, скопчени за шията на конете. На разсъмване възлязохме на някаква височина, отдето се спуснахме в едно село от няколко колиби.

– Сега сме близо до нашата цел – каза Лука. – Нощес ще бъдем там, дето турски аскер не може да ни тревожи.

След закуска и малка почивка продължихме пътя пеша, като оставихме конете да бъдат върнати там, отдето ги бяхме наели.

Пред нас дърветата се губеха в синя мъгла. Въздухът изглеждаше така, сякаш всеки момент пред нозете ни ще се открие бездна. Ние стъпвахме по мека мочурлива пътека, която ненадейно свърши до брега на буйна, тъмна река. Тук бяха завързани четири лодки.

– Ще се прехвърляме ли? – попитах.

– Да, където дяволът казва сбогом – обади се Тодор, младият заместник на Лука.

– Забележи на картата си с червен молив тая местност – каза Лука, – тя е наша по правото на окупацията.

Влязохме в лодката четирима на брой и плувахме по течението на синята мъгла. Обзе ни особено усещане на подем, като че се устремявахме в пространството. Нищо не се виждаше, даже мътната вода, по която се движехме. Над главите ни бързо се полюляваха и изчезваха клони, като черни, тайнствени предмети. Движехме се с голяма бързина.

Мъглата започна да оредява и неочаквано да се отдръпва, като откри околната местност.

Лодките ни бягаха по широк канал, край нас се движеха гори полунаводнени, черни, безлистни. дървета и пълзящи растения, легнали и треперещи над калната вода. Тук-там се откриваха пространства черна тръстика, между която неподвижно седяха и гледаха чудовищни масленозелени жаби. Те имаха големи очи с жълти кръгове около тях, сякаш носеха фантастични златни очила.

Отклонихме се от широката река и почнахме да се провираме между черните стволове на дърветата по тунели от преплетени клони. Плувахме бавно. Един тласкаше лодката с прът, който опираше в дъното на водата. Рояк диви птици се виеха над главите ни. От едно гнездо излетя сокол и разнесе силна миризма на мърша. Навлязохме в малки лагуни, от които се виждаха открити пространства вода. Диви патици и гъски се вдигаха. Зърнах неподвижни и съзерцателни жерави, които се оглеждаха в тихата блатна вода.

Дърветата почнаха да оредяват. Плавахме по тесен воден път, криволичещ през висока тръстика, която някъде преплиташе стъблата си, та минавахме под техния свод.

Неочаквано за мене излязохме в открито езеро и срещу нас се очерта малък остров, на чийто бряг имаше две папурови колиби. От едната димеше. Чу се вик и около двадесет души излязоха от колибите. Това бяха хора с дълги коси, някои с бради, но всички облечени с познатите сиви потури и бели навуща. Те се събраха на пристана и едновременно ни поздравиха с ура. Нашите хора от лодката им отговориха.

– Това е нашият постоянен гарнизон – обясни ми Лука.