Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 14 страниц)

12. Една самотна разходка

От верандите на къщите в махалата Бел Шишман град Битоля представлява живописна гледка, защото оттам се виждат само покривите и минаретата. Туристите-писатели са величаели този изглед на града, но малцина са влизали в тесните, мръсни, пълни с кучета улици и са се смесвали с пъстрата навалица от евреи, турци, гърци и българи. Спроти населението си, шестдесет до седемдесет хиляди, градът е раснал в малко пространство – твърде малко, ако се сравни с онова на модерна София.

Една модерна санитарна власт би била тъй разрушителна тук, както и една нахълтала армия.

Но за един затворник дори живописната гледка е отегчителна. Сандо и аз още на втория ден открихме, че сме затворници в Бел Шишман. Горкият Сандо страдаше повече от мене, защото аз имах повече работа през първата седмица.

Най-напред ни принудиха да не се доближаваме до отворените прозорци. После човекът с кимоното ни донесе новината, че Йени махле е била обискирана от полицията. Отгоре на това се пусна слух, че отец Мирабо е арестуван.

Нашият хазяин Ицо се върна късно и излезе рано, но при нас беше дружелюбен. Аз го запитах за Груев, но той отговори, че се настанил в тази къща от миналото лято и не знаеше кои са живели по-рано. През деня оставахме сами с жена му, която бе общителна колкото прага на вратата.

Въпреки това ние си живеехме добре. Всеки ден пратеникът донасяше шишета с бира, сардели и други деликатеси, пращани от Лигушев. Но в пакетите се намери една къса бележка, която ни предупреждаваше да се държим близо до своето скривалище. Ако и някой друг, освен пратеникът дойдеше да ни посети, нашето положение нямаше да бъде толкова тежко, но дори когато чухме, че Орела се е върнал от Солун, в нашето уединение не настъпи промяна.

Беше изминала около една седмица от нашето уединение, когато Ицо дойде в необикновено добро разположение. Сандо и аз се бяхме скарали по един незначителен повод, Ицо забеляза нашата намусеност и поиска да узнае причината. Сандо изрази нашите оплаквания в няколко сърдити думи.

– Вие трябва да се разхождате на чист въздух – отговори Ицо. – Утре сутринта ще ви водя на баня.

Съгласихме се да отидем в 7 часа на баня един по един. Сутринта се събудих рано. Ицо отвори вратата, погледна надлъж по улицата и като видя, че е чиста, тръгнахме по нея един до друг. Най-сетне се смесихме с минаващите и стигнахме до един малък площад, на който имаше голямо тухлено здание на върха с куполи; през неговите многобройни дупки излизаха пари.

Прислужниците в банята бяха турци. На едната страна забелязах стаята за събличане, пълна с железни легла. На стените висяха черни войнишки униформи. Но ние влязохме в другата стая, гдето имаше само четири легла.

– Тук дохождат военните – обясни Ицо, когато бяхме сами и се събличахме. – Тук не е опасно, никой няма да ви задири и малцина християни дохождат в тия бани. Турците не задават никакви лични въпроси. В басейна беше трудно да се наблюдават хората, всеки беше гол, опасан само около бедрата, а топлата парна атмосфера беше тъй разслабителна, че отстраняваше всяко любопитство към хората; теляците пазеха гробно мълчание.

Ние се върнахме в стаята за обличане, обвихме се в хавлии и пешкири и като полегнахме в леглата, пихме кафе. На леглото срещу мене лежеше един стар, белобрад мъж, обвит с хавлия.

– Много е горещо – каза той, като се отправи към мене. – Трябва да отворят някоя от дупките.

Неговата правилна реч ме заблуди, че е българин, затова аз отговорих:

– Но тая топлина добре ще ви изпоти.

Той отговори и един вял разговор изглеждаше неминуем. Но Ицо се намеси и отвлече интереса на непознатия в друга посока. Той обаче скоро стана и се облече. Аз едва сдържах нервите си, като видях, че той спокойно облича униформата си на полицейски чиновник. Най-сетне си тури феса и излезе, като отправи едно темане към нас. Ицо трябва да е забелязал моята уплаха, та се засмя.

– Кой беше този човек? – пошепнах аз.

– Подначаланикът на полицията.

Когато се върнах в къщи и Ицо излезе, аз разказах на Сандо какво се бе случило с мене, като прибавих думите на полицейския началник, който беше казал на Ицо, че тоя ден отива на село. Ние се съгласихме, че по това време не ще има голямо преследване в града, щом висшите полицейски чиновници отиват в отпуск.

Наскоро след това Сандо си взе феса, който беше зад рамките на една картина.

– Ще отида в града и ще гледам да науча нещо – каза той.

– По-добре ще направиш да не ходиш! – отвърнах аз.

Той помълча и после попита:

– Защо не?

– Може наистина да има опасност – казах аз. – Арестуването не е толкова лошо за мене, колкото за тебе. Ето защо, по-добре ще бъде да отида аз. Искам да зная нещо повече за Орела и Лигушев, преди да се разделим, дори ако ще да е за няколко часа. Те могат да ми кажат, че си арестуван.

Сандо ме погледна замислен.

– Допускаш ли да се случи това? – продума той бавно.

Последва дълга пауза. Внезапно аз сложих феса си, преди да му дам възможност да се съпротиви, и влязох в кухнята.

– Вратата – казах аз на жената, – погледни!

Тя разбра и излезе вън на двора. Отвори вратата, погледна навън, нагоре, надолу по улицата и като влезе вътре, кимна с глава. Аз излязох.

По улицата имаше жени и деца, но всички бяха българи. Вървях по същия път, по който Ицо ме заведе на баня и бързах, сякаш имах работа.

На всеки завой и ъгъл си поставях мислено знаци, като внимателно следях общата посока по високите здания и минаретата, които се издигаха над покривите на къщите. Най-сетне стигнах големия пазар, отрупан със селски коли, коне и продавачи: отстрани на площада бяха наредени ниски, открити дюкяни, чиито притежатели повечето бяха евреи. Тук се скитах повече от половин час, заинтересуван от живота и движението на пазара.

Преминах площада и стигнах главната улица, която ми беше позната. Исках да отида в черквата, в която намерих отец Мирабо. Отначало не успях.

Влязох в една малка селска гостилница и там пих топло овче мляко. Момчето, което ми прислужваше, почна да ме разпитва. Най-после то ми посочи черквата.

Аз се приближавах към далечните сини куполи на черквата по тясната улица, когато се отвори една градинска врата и някакво момиче изскочи, та почти се сблъска с мене. И двамата се спряхме. Тя ме поздрави усмихната, макар явно зачудена. Това беше най-голямата дъщеря на Ташко.

– Не стойте тук – каза тя, улови ме за ръката и ме въведе вътре зад вратата. – Аз мислех, че сте отишли вече в планините.

– Не – отговорих аз. – Но се крием. Навярно знаете, че обискът в Йени махле се направи заради нас. Безпокоиха ли ви много стражарите?

Нейните очи се разшириха от учудване.

– Обиск ли? – повтори тя. – Какъв обиск?

– Полицията не претършува ли къщите в Йени махле един или два дена след като напуснахме махалата?

– Не.

Аз се престорих на равнодушен и казах:

– О, да, може би тава са били измислици на старата жена. Но не е ли имало арести напоследък?

– Да, арестуваха само един поп. Но доказателства против него не е имало. Пратиха го в едно село. Но учителят не ви ли е казал тия неща?

– В последно време не съм го виждал. Струва ми се, че вие не го обичате много.

Моята откровеност я стресна, но тя скоро дойде на себе си.

– Да – каза решително тя, – ние не го обичаме.

Понякога участта зависи от такива незначителни думи. В това време схванах, че един слаб подтик би я накарал да ми се довери. И следващите събития можеха да вземат друга насока. Но аз вече бях придобил инстинктивната предпазливост в годишния курс по революционно държане, когато Македония ме учеше.

Така пропуснах един добър случай. Ние се сбогувахме и се разделихме.

Бързешком се върнах в къщи. Почнах да се сърдя на Орела и на онези, които мислеха за нужно да ни тъпчат с глупави лъжи. Пратеникът беше там и го задържах, докато написах едно писмо до Орела.

Рано сутринта получих от Орела следния отговор:

"Драги ми другарю,

Сигурно ти си много несправедлив към мене. Можеш ли да си представиш позора за нас, ако, намиращ се под наша грижа, ти се случи някое нещастие? Ти си с безстрашен темперамент, та е потребно да ти се преувеличава опасността, за да се пазиш от нея. Върни се в Йени махле още веднъж, но аз смятам, че там си изложен на риск. Моля те да се държиш там с оная секретност, която е тъй необходима за твоето безопасно стоене в нашия град, пълен с предателство. Пази се, приятелю, от младежите, които приказват много."

Тази вечер ние се върнахме в Йени махле твърде много доволни, за да не забравим своето по-раншно сърдене.

13. Пак в Йени махле

Седмицата, която прекарахме след завръщането си в Йени махле, мина при по-добро разположение на духа. Нашето ново жилище беше в по-добре мебелирана стая, с два отворени прозореца, под гъстите листа на дърветата в къщната градина. Хазаинът беше не по-малка личност от председателя на градския съвет, една важна служба в Битоля. Вън от това отличие той беше добросърдечен, пълен, с розово лице; псевдонимът му беше "Мойсей". По занятие той беше дюкянджия, по вяра презвитериянин ⁴⁸ , прозелит на американските мисионери, но от разговор намерих, че подобно на всички българи, аспириращи за онова състояние на интелигентност, проявена чрез палто с европейска кройка, той е грешен безбожник.

– Сенките на големите броненосци, зад които се крият нашите мисионери в Турция, са сгодно прибежище за всички, които погазват султанските закони.

Тук имаше и друг член на местната организация, който често идваше на обяд при нас; Георги беше човек гъвкав, сух, русокос, с едно синьо око. Харесвах го, дори когато научих тънките му дела заради неговата свирепа, варварска мъжественост, съчетана с поривиста веселост, почти толкова симпатична, колкото веселостта на Мойсей. Изобщо спазваше се благоразумието никой да не поздравява нелегален, когато ходи из улиците, но през време на моите разходки, когато Георги минеше край мене, той не пропускаше да ми намигне с единственото си око. Работата му беше тъкмо по неговия характер; той беше главният пазител на оръжието – едно по-вежливо име за главен терорист, защото именно той ръководеше борбата срещу въоръжените хора на гръцкия владика – една люта борба, която вземаше по една жертва най-малко веднъж в седмицата от някоя от страните, докато бях в Битоля. Той бдеше така също да не се вмъкнат шпиони в организацията.

Както Сандо, тъй и аз често се разхождахме в града и в двора на градината, вън из нивята, из крайните махали. Обикновено отивах в града да си купувам пури, каквито имаше само в един дюкян; гражданите пушеха цигари, които сами си завиваха. Този дюкян се държеше от един стар турчин, който говореше неправилно български, тъй че нямаше за какво да се боя от него. Ние дори станахме по-близки, като си разменяхме запитвания за здравето ни и материалното ни добруване.

Един ден Сандо бе изпаднал в трагикомично положение. Седял в едно кафене и си поръчал кафе. Двама полицейски чиновници влезли вътре и заели съседната маса. Скоро почувствувал, че го гледат с необикновено внимание. С леко движение той се нагодил така, че да може лесно да се измъкне от вратата. В това време доловил няколко думи от разговора им, а Сандо е родом от Варна и знае добре турски език.

– Аз не съм виждал по-рано тоя младеж – казал единият от тях, – струва ми се, че моята памет за лице не ме лъже.

– Истина е – отговорил другият, – той е наскоро пристигнал. От няколко дена го имаме под око. Той е селски даскал, дошъл да се цери, виж го колко е бледен.

И тъй, при старанието си всеки един да направи впечатление на другия със своята проницателност, Сандо успял да избяга от разследването, което някой от тях можеше да намисли.

Орела ни посети няколко пъти, като обикновено идваше след пладне за един или два часа. Аз бях предоволен от сегашното си положение и той беше доста умен, за да не събуди у мене предишното лошо настроение. Гимназията наистина била претърсвана за комитетски архиви, каза ми той, и както научих по-късно, това наистина станало. В порив на доверие той ми разправи за своите неприятности със социалистическата партия в местната организация ⁴⁹ , която желаела да повлияе в бъдещите избори, за да прокара своята политика – безнадеждно идеалистична и непрактична.

Мечтатели ги нарече той. Това бе първият намек, който чух за местната борба.

Аз имах много работа – пишех многобройни статии върху положението и приготовлявах едно окръжно на Централния комитет, което трябваше да се изпрати на чуждестранния печат и разни дружества. То засягаше най-вече гърците. Централният комитет ме натовари да уредя "Дирекция на печата", в която аз имах правото на инспектор-ревизор, с извънредната привилегия да публикувам всичко, що събирах, като ми се забраняваше да съобщавам лица от организацията. Комитетът ми даде достатъчно свобода, което беше най-сигурната политика, тъй като истината нямаше да повреди на организацията.

И може би ще е добре да добавя тук, че моята заплата бе равна на оная на всеки друг член от организация, значи, равна на нула.

Орела се зае да ми помага, като уреждаше срещи с чуждестранните жандармерийски офицери и с английския консул. Диалогът с английския консул се оказа доста забавен. В продължение на петнадесет минути Орела му обяснявал кой съм аз и че моето желание било да се срещна с консула, за да разменим информации, които могат да бъдат взаимно полезни. Най-сетне консулът го попитал:

– Но как е стигнал тук? С трена ли? С паспорт ли? Разбира се, ще ми бъде приятно да се срещна с всеки пътуващ американец, който събира сведения. Ходил ли е при каймакамина?

– Вие не ме разбирате – казал Орела. – Той е бил в планините с комитите. Той се е присъединил към тях във Воденско; навярно сте чули за неговото изчезване?

– Ах, да, искате да кажете за човека, който беше убит от разбойниците? Та той се присъединил към тях, а? Но тогава положението се изменя; той е нелегален.

– Нека изразя работата по друг начин – добавил, Орела. – Той е кореспондент на вестници от наша страна.

– От ваша страна ли? Та това може ли да бъде сериозно? Две страни няма – английското правителство не е признавало никаква въоръжена сила, насочена против Турската империя.

– Но аз искам да се срещнете с него неофициално, само като частно лице, един господин с друг господин. Той няма да дойде като революционен представител.

– Но това няма значение. Тук аз съм дипломатически агент на Негово Величество, а този господин е нелегален.

Орела се уплашил, че този извънредно точен дипломат ще го изложи, но най-после изтръгнал от него обещанието, че разговорът ще остане в тайна. Тоя опак човек беше изключение; при няколко от другите чуждестранни представители аз нямах такива затруднения. Един от тях дори ми даде подписано от него писмо.

Един ден следобед, като седях в стаята да пиша, чух гласове в градината. Погледнах през прозореца и видях Сандо, който разговаряше с един младеж в европейско облекло. По-късно, когато Сандо дойде при мене, попитах за непознатия. Той каза:

– Един четник живее в съседната къща. Само той е останал от Сугаревата чета. Тъкмо преди сражението, поради болест, останал в едно село. Дошъл е тук да се справи с гръцкия владика. За това ще бъде по-добре да не казваш нищо на Орела.

Това беше добре дошло. Терористите на гръцката черква бяха станали много дейни. Те стреляха на два пъти на пазара върху един член на местната организация. Комитетът още не беше си отплатил, но аз знаех от една изтървана дума на Георги, че се замисля убийството на някой висшестоящ човек, което да направи впечатление.

Няколко дена след това Сандо и аз се преместихме наблизо в ново жилище. Тук бяхме по-приятно наставени, защото имаше втори етаж, в който можехме да се разхождаме, без да се доближаваме до прозорците. Семейството беше голямо; бащата беше шивач, а един от синовете му – учител.

Ние се бяхме преместили в неделя. Струва ми се беше вторник вечерта, когато семейството се събра и ние седнахме да вечеряме. Мойсей и Георги се промъкнаха при нас на приказка. Сетне, когато си отидоха, вратите се заключиха. В това време два револверни изстрела се чуха вън на улицата, последвани от вик.

Всички изскочихме на стълбата и излязохме на балкона отвън пред предните прозорци. Долу в улицата някой извика три пъти.

"Деврие ⁵⁰ , деврие, деврие!" – и веднага нощният патрул се затича към мястото, като един от стражарите носеше фенер.

– Гърците са ударили Георги или Мойсей – каза тревожно учителят до нас.

Видяхме стражарите, които вдигнаха падналото тяло от улицата и го отнесоха зад един ъгъл. Една жена се върна тичешком.

– Какво се е случило? – попита учителят.

Жената отговори няколко несвързани думи, но ние можахме да схванем само думата "доктор". Върнахме се от балкона в стаята, където жените от цялото домакинство се бяха събрали.

– Гръцките терористи носят ли револвери "Наган"? – попита Сандо.

– Не, не носят такива револвери – отговори един от мъжете. – Тия изстрели от "Наган" ли бяха?

Пак се чуха бързи стъпки отвън, учителят се наведе през прозореца и извика:

– Кой е застрелян?

– Петър Лигушев – беше отговорът, тъй ясен, че всинца го чухме.

На следната сутрин събрахме по-подробни сведения за стрелбата. Лигушев вървял по нашата улица на път за в къщи, когано някакъв непознат изскочил от една уличка и стрелял срещу него. Един от куршумите го пронизал във врата и той беше в критическо положение, макар че надеждата за оздравяването му не беше изгубена.

След това злодейство се очакваха бързи репресии срещу гърците, но те не последваха. Сандо се опита да намери четника Стоян, но се оказа, че той заминал на друго място.

Въпреки сравнително по-голямата ни свобода, в нашия кръг дохождаха много малко хора. Надявах се пак да видя брата на Михаил Х-ев и един път го срещнах на улицата, но той ме замина, без да се издаде, че ме е познал. Това беше обикновената предпазливост. Няколко пъти срещнах Ташковите момчета, но и те се предпазваха. Един ден, в края на нашето престояване в Битоля, открихме причината за своето уединение от младите хора, с които бихме искали да се виждаме по-свободно.

След като си свършех работата, късно следобед аз отивах на балкона, лягах там и наблюдавах минувачите по улицата, без опасност да бъда забелязан от тях. Моят постоянен другар беше Спиро, едно десетгодишно момче от семейството, в което квартирувах. То ми посочваше познатите си лица.

Две момичета минаха няколко пъти и привлякоха вниманието с хубавото си облекло, което не съответства ваше на културната среда в Битоля. Едното от тях беше осемнадесет годишно, много хубаво, тънко, високо, чудно в една страна, гдето повечето от хората са от селско потекло. Веднъж момата неочаквано погледна нагоре и очите ни се срещнаха, лицето й почервеня, като че се почувствува виновна.

– Кое е това момиче? – попитах Спиро. – Това ли, което си реши косата нагоре като европейците?

– Да, със сивото облекло. – Това е Елена, сестра на Т-ев. – Той произнесе името на един от изтъкнатите водачи във въстанието, избягал в България. Сандо беше в стаята и изви глава да види предмета на моето запитване. Момичето беше ученичка в гимназията и живееше по-горе на същата улица със свои приятелки.

Няколко дни след тая случка аз бях седнал на задния балкон над градината. Долу стоеше един от пратениците, който ми донесе писма: той беше от хората на Георги. Беше останал да пие една сливовица и да размени някоя дума с жените. Сандо беше към задната част на градината и четеше книга под едно дърво. На вратата се почука и една от жените отвори. След това чух женски глас, който попита за мене. Куриерът, който беше отишъл зад къщата, се върна и запита – защо искаш да го видиш?

– Твоя работа ли е това? – попита ядовито гласът, който идеше от една врата в долния етаж.

– Дали е моя работа? Да! – отговори куриерът. – Аз съм един от вардачите, които го охраняват. Вземи позволение, ти знаеш откъде.

Изтичах към вратата и се спуснах долу. Щом влязох в долната стая, през един прозорец видях Елена Т-ева, която стоеше пред вратата с пламнало от яд лице.

– Подлизурко ниеден, ти скоро ще видиш новите си господари – подигра го тя и си излезе.

Тръгнах към вратата, като исках да я повикам. Докато слизах долу, Сандо скочи и улови куриера за врата.

– Свиня! – извика той, като го разтърси. – Какво право имаш да връщаш нашите посетители?

Аз скочих отгоре, хвърлих се между тях и ги разтървах. Куриерът се залюля и се подпря на стената, с ръка, вмъкната в гънките на пояса. Но не извади нож.

– Това е подло, другарю – извика той. – Аз изпълнявам задълженията си, така ми е заповядано, а ти ме удари, като че съм грък. Но аз не мога да те ударя, това е подло.

– Защо я върна? – питаше Сандо разгневен, – тя не е шпионка, нито гъркоманка. Не може ли да се доверим на сестрата на Т-ев?

И аз бях сърдит като Сандо, но се въздържах.

– Ти си прав, другарю – намесих се аз, – никой не те осъжда. Иди си гледай работата. Може би е по-добре, че тя не влезе. Кой й е казал, че сме тук?

Дипломацията не винаги е най-доброто средство за една цел. Моите думи погладиха разрошените пера на куриера, но жените ме чуха и думите ми бяха повторени от едно от момичетата на хазайското семейство, интимна другарка на Елена. Куриерът замина с всички признаци, че случката е изгладена.

Тази вечер дойде Орела и с него разисквахме как да замина за западните райони. Колкото и да се мъчех, аз не можех да надвия раздразнението, създадено у мене от случката следобед. Не бях тъй интимен към Орела, както по преди, Сандо се държеше почти нахално с него. На запитванията за моя път, след като оставя Битоля, аз отговарях с нескривана уклончивост. Разделихме се на следната сутрин с взаимно лошо настроение.

Определи се да напуснем Битоля в четвъртък. Комитетът трябваше да извести на най-близката чета да ни срещне в едно село, пет часа далеч, в Лизело, едно име, което никога няма да забравя.

Четвъртък дойде, а нас все ни бавеха още; определиха неделя. Забавиха ни най после до идния четвъртък.

Тази нощ, преди да тръгнем, учителят дойде в къщи силно разтревожен.

– Има още едно убийство – ни каза той. – Стоян, един от старите четници на Сугарев, който беше в града...

– Е, убил владиката – прекъснах го аз възбуден.

– Не, намерен е убит на полето с нож и гърба.

– Това е работа на гърците – казах аз.

– Все гърците – изтълкува Сандо. – Каква кървава шайка са те!