Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 14 страниц)

Една нощ влязохме в някакво село до брега на езеро и в основата на голяма скала, на чийто връх видях живописно разположена сграда.

– На кой феодал е този замък? – попитах Лука, като исках да бъда духовит.

– На кого, ако не на феодалния господар – отговори Лука.

Аз го погледнах въпросително.

Лука продължи:

– Ти още не си свикнал с нашите условия. В двадесетия век селянинът се експлоатира от посредници и борсаджии, а тук феодалите от петнадесетия век още не са изчезнали. Тях наричаме тук бейове; те вземат само половината от произведенията на селянина. Това, вярвам, ще приемеш, че е по-съвестно. Но потърпи малко, тая нощ ще участваш в една сцена, взета от романите на Скот.

Не беше се изминал и половин час, откак седяхме в кръга на приказливите селяни, когато пред нас гордо се появи една живописна личност с огненочервен фес, чийто пискюл висеше като коса на жена до раменете. Човекът беше облечен в златошит елек, който оставяше ръкавите свободни до лактите, широки и сдиплени като криле. Потурите му, много издути, се губеха при коленете в дебели бели навуща. Беше препасан с колан, по който висяха кама и други страшни оръжия, пред които нашите бледнееха. Неговите мустаци бяха големи и твърди; врабчета можеха да кацат върху тях.

Той се поклони на Лука, като доближи ръката си до сърцето, после до устните и най-сетне до челото. След тоя ориенталски поздрав сграбчи ръката на Лука и попита на най-обикновено селско наречие:

– Как си?

Доколкото разбрах, той беше домоуправител на бея и беше дошъл да ни покани при господаря си на вечеря. След един час Лука, Тодор и аз се изкачихме по каменните стъпала на хубавата къща върху скалата. Двойката врата на двореца беше отворена и през нея се виждаше дълъг коридор, в дъното на който през други врати влязохме в салон, осветен с ламба. Посрещнаха ни множество въоръжени прислужници, всички в красиви албански костюми. Само беят стоеше в осветения салон. Той имаше изтънчените черти на млад княз, облечен не толкова великолепно, по по-богато от своите хора. Беше въоръжен с оръжия, украсени със скъпоценности и филигран. Той посрещна всички ни с целувки. След това ни поведе по широката стълба. В една стая оставихме оръжието си. Оттук минахме през другата врата. Там беят се обърна, направи лек селям и ни въведе в голям салон. В него нямаше мебели, а само красиви цветни черги на пода, богато везани възглавници и по средата една софра. Беят повторно доближи ръка до сърцето си, устните и челото и ние седнахме на чергите. Аз успях да пошепна на немски на Лука:

– Не е ли опасно да останем обезоръжени в къщата на тоя човек?

– Той е албанец – отговори Лука – и ние сме в дома му. И друг път сме му гостували. Някой ден може да ми отсече главата, но сега той е роб на своите племенни традиции. Ако дойде аскер и ни нападне, той пръв ще стреля срещу него.

Беят беше важен, сериозен млад човек. Той говореше, макар и развалено, на български, защото нито Лука, нито аз знаехме турски. Отначало разговорът беше откъслечен. Той ни каза, че дошъл за една седмица на лов и че в града не бил много добре със здравето си. По-късно говорихме за гърците, за изгарянето на Ниси и за местната администрация, която аз не познавах. От държанието на хазаина разбрах, че позна в мое лице американеца, който бе дигнал толкова шум във Воден, но не зададе никакви въпроси по това. Не считаше, че е негова работа какво търся аз сред българските комити. Не ни обля и с ориенталското ласкателство, нито осъди, нито похвали нашата работа. Намекна за младотурската партия ²⁷ , като ни даде да разберем, че й симпатизира.

Вечерята бе сложена от двама прислужници, които бяха свалили оръжието си. Имаше едно цяло опечено агне, няколко варени пилета, чорба и чудесно сирене. Домоуправителят седна при нас на трапезата, всички бяхме пет души. Беят и домоуправителят доста изкусно разкъсаха с ръце месото и го поднесоха. Нямаше ножове и вилици. По-късно сложиха вино. Двамата мюсюлмани пиха, макар че Коранът забранява това.

Беше полунощ, когато се разделихме с разменяне на целувки както по-рано. Един от прислужниците бе изпратен да извести на четата, че идем. Намерихме я да ни чака на открито. Веднага тръгнахме към планините, защото близо до селото минаваше железница.

По-късно срещнах и други бейове. В интерес на мнозина от тях беше да са приятели с четите, защото обявеният бойкот от революционния комитет бе съсипал много турски земевладелци.

Комитетът, от своя страна, намираше за изгодно да вдига бойкота по отношение на приятелски настроените бейове, защото не само селяните страдаха от него, тъй като трябваше да работят по-лоша земя, но и защото в присъствието на земевладелеца в селото аскерът и андарите не можеха да закачат народа. Справедливо е да се добави, че имаше нещо повече от личен интерес в приятелството на някои от тези мюсюлмански земевладелци. Някои бяха искрени партизани на младотурците, а имаше дори и мнозина по-радикални с явни социалистически тенденции.

Настъпи и последният ми ден с Лука. Бяхме се спрели на лагер в планината, северната граница на неговия район. Тук при нас дойдоха двама четници, проводени от войводата на съседния район, за да ме отведат до Леринско. Александър щеше също да ме придружи като постоянен другар в моите скитания.

Макар че преживях с Лука и Тодор само два месеца, не ми беше приятна раздялата. Момчетата също се нажалиха. Антон, когото не обичах, защото екзекутира двамата шпиони в блатото, говореше нещо като наивно дете.

Когато тръгнахме, погледнах четата в горичката. Всички махаха с ръце и кърпи. След няколко месеца аз пак се видях с тях или по-право с останалите живи от тях.

7. Как станах турски поданик

Първите десет дни в Леринско прекарах без събития. Те оставиха у мене само спомена за една ветровита и камениста страна. В нея прекарахме Великден, като се криехме от турците, дето бяха тръгнали да ловят комити, които може би бяха достатъчно смели, за да прекарат празниците в селата.

Нашата чета се състоеше от двама нелегални и осем селяни-милиционери, които се числяха при нас няколко седмици. През тия десет дни тъгувах и безгранично желаех да видя отново Лука, Тодор и боровите гори на Воден. Тодор искаше да дойде с мен, но Лука едва не се разсърди от това:

– Не – извика той, – вземи Сандо, той ще ти бъде полезен, остави ми Тодор.

Това ми се видя детинско. Сега го разбирам. Първата година из Воденско Лука се е чувствал самотен.

Аз погледнах хубавите черти на Сандо, неговите тъмносини умни очи и се помирих. Сега схващам, че така е било по-добре. Ако бях прекарал изпитанията си с Тодора, много нещо от урока щеше да остане ненаучено. Той притежаваше оня несъзнателен ентусиазъм, който пренебрегва слабите страни на положението, като вижда само най-хубавото, един темперамент, който е заразителен, но измамчив. Сандо не бе такъв. Може би дори повече отколкото подозирам, той повлия за решението ми да не оставам завинаги в Македония.

Една вечер Сандо и аз казахме сбогом на нашите спътници и заедно с един водач тръгнахме към битолските низини. Няколко часа преди разсъмване стигнахме хълмиста местност. Един поставен пост ни се обади. Той трябваше да ни заведе в селото, гдето на следния ден имахме среща с Тане, леринския войвода ²⁸ .

Тане Стойчев (вляво), 1874 – юни 1907

Неочаквано излязохме пред редица каменни къщи. Зад градинските огради се чуваше ръмжене. При влизането ни в селото не се мярна нито едно куче, а само преди половин час от хълмовете чувахме лаене.

– Трябва да има аскер в селото – пошепнах аз Сандо.

– Железницата минава наблизо – отговори водачът ни, – а казармите са далеч оттук – петнадесет минути.

По улиците не видях хора. Къщите изглеждаха необитаеми като антични развалини. Стигнахме един ъгъл и там долових блясък на лампа от някакъв прозорец. Водачът извика тихо и една врата се отвори, колкото да се промъкнем в къщата. Семейството, един млад селяни и жена му, две деца,и стара баба, ни очакваха. Те бяха сварили чорба на огнището и ние тримата вечеряхме. Водачът разпита какви новини има, дали бирникът е в селото, дали андартите са направили някъде пакости и где са разположени местните гарнизони. Той от своя страна изложи разположението на войските през нашето еднодневно пътуване и за техните вероятни движения през следните двадесет и четири часа. Това осведомяване македонските селяни бяха развили до наука. Аз не зная случай техните сведения да не са излезли точни. Рядко съм бивал в опасност, която не е била предсказана, нито ще забравя изкуството, което владеят тия селяни, за да избягнат от някое тежко положение пред аскера.

След ядене, още като разговаряхме, Сандо и аз почнахме да се разсъбличаме. Най-напред коланите с куршумите и бомбите, след това навущата и униформите. Всички бяха добре свити в един чувал и скрити в дупка под пода. Когато излязоха от стаята жените и децата, ние се съблякохме напълно. Нашето дебело, тясно вълнено долно облекло не отговаряше за селската носия, в която трябваше да се преоблечем.

Младият селянин ни даде дрехи от груб конопен плат. Върху тях облякохме потури, прилични на балони при бедрата и досадно стегнати под коленете. После ни дадоха домашно плетени чорапи, палто от груб памучен плат, по един червен пояс и волски опинци. На главите си сложихме калпаци, аз се обръснах, а Сандо подстрига своите руси коси. Погледнахме се за миг и прихнахме да се смеем. Селяните ни пригласяха от симпатия, защото несъмнено те не можеха да оценят колко смешно нелепи изглеждаме един на друг. След малко легнахме да спим, като се чувствахме в безопасност от нашествие на любопитния аскер.

Шум от тих разговор ме събуди сутринта. Отворих очи и видях един човек в европейско облекло да разговаря с нашия хазаи. Непознатият, като забеляза, че съм буден, тръгна към мене, протегна лявата си ръка и усмихнат ме поздрави.

– Добър ден, бай Алберт!

Видях, че десният му ръкав висеше празен.

– Ти си генерал Ноги?

Той се засмя за името, с което го нарекох, защото то беше псевдонима, с който той се подписваше в официалните книжа.

– Да, аз съм – призна той, – но съм и учител.

Той беше секретар на местния,комитет и беше наредил нашия прием в тази къща. След милиционната чета неговата компания бе освежителна. Докато закусвахме топло овчо мляко и хляб, Ноги остана на приказки с нас, после излязохме заедно из селото. То лежи в една дупка между хълмове с лозя, поотворено само откъм железопътната линия, която беше толкова близо, че се виждаха двамата войници, които я охраняваха. Повечето от мъжете бяха из село и ни поздравяваха с усмивки и дяволити кимания. Най-после стигнахме до хана, гдето няколко стари хора стояха без работа. С тях пихме сливовица, едно люто питие, правено само за гърлото на селянина. Синът на ханджията скоро се бе върнал от Америка и с него разисквахме върху работническия проблем в каменовъглената област в Пенсилвания ²⁹ . Той говореше английски, но не владееше езика за всякакви разговори. Най-после обърнахме на български, но след като направихме впечатление на публиката, че младежът е понаучил нещо. Внезапно една жена дотича и извика:

– Аскерът иде! Битолският път гъмжи от войници.

Сандо и аз скочихме на крака, но учителят и старците се отнесоха спокойно. Младият емигрант отиде в една задна стая и се върна с три мотики.

– Ах, това е добре – каза ханджията, – но е по-сигурно да отидете в лозята, ако войниците спрат тук и ни заприказват.

– Вие сте дегизиран добре – каза учителят, – но езикът ще ви издаде и под тоя костюм.

Ние нарамихме по една мотика и придружени от сина на ханджията, излязохме на улицата и поехме пътя за лозята. В тоя момент конният авангард на войската влизаше в селото. Той мина толкова близо, че можахме да различим белите мустаци на командващия стар офицер. Разбира се, не ни заплашваше голяма опасност да бъдем открити, но аз усещах остро оня страх от множеството черни униформи, който е общ за всички, дето носят оръжие незаконно в Македония.

– Не е приятно такова зрелище, когато човек държи само мотика на рамото си – забеляза Сандо.

Стигнахме лозята и заедно с двадесетина работници почнахме да копаем, като скришом наблюдавахме кавалеристите, които пояха конете си при чешмата на близката главна улица.

Един старец свиреше с гайда. Под ритъма селяните работеха, а някои и пееха.

– Ей, Яни – извика едно момиче, което работеше зад мене, – не сечи корените.

Хората около нас прихнаха да се смеят. Аз погледнах назад и видях, че момичето се изчерви. То ме беше взело за Яни навярно по потурите, които, изглежда, принадлежаха на някой Яни и се познаваха по четвъртитата кръпка на седалището.

– Дали е Яни или не – извика старият свирач, – ти си права, Стоянке. Научи го как се копае лозе. Той добре ще схване, ако ти го учиш. Хайде, не се срамувай.

– Надуй по-добре гайдата, дядо – отговори момичето, – засвири нещо весело.

Шеговитите закачки продължиха. Работниците почнаха да се събират. Из близкото лозе също прекратиха работата и младите мъже и моми дойдоха при нас на почивка. По височината на хълма се зададе бързо младеж в полуалбански костюм. Аз се стреснах. Той беше въоръжен, сигурно – бекчията ³⁰ на бея.

– Ей хора, пак почивате, а! – извика той.

– Не дигай толкова шум – отвърна Стоянка, беят го няма.

Бекчията се хилеше и мигаше.

– Е, добре – извика той, като хвърли пушката си. – Не крякайте като кокошки. Ако не искате да работите, играйте хоро. Дядо, я надуй гайдата.

Работниците се настроиха добре. Край бейския човек се събраха около десетина момчета и момичета. Той улови ръката на най-ближния до него селянин, заловиха се всички и почнаха да удрят земята с мудни, ритмични стъпки по песента на гайдата. В дясната си свободна ръка водачът на хорото завъртя кърпа, полетя две стъпни напред, една назад, изви редицата навътре, разгъна я навън. Както знаех от България, селяните в полето често спират работата за такава половинчасова почивка и затова смятах тази забава съвсем спонтанна.

Аз хвърлих поглед към селото и забелязах, че войниците се движат безцелно по улиците.

– Те няма да подозрат нищо – забеляза един до мен, – докато ни виждат, че сме весели и играем хоро.

Някои се опитаха да уловят мене и Сандо за хорото, но ние се държахме настрана и предпочитахме да бъдем само зрители. Хорото беше една действително красива гледка. Повечето от момичетата бяха хубави. Бронзовата коса на Стоянка се развърза и част от нея падна на раменете й. Със засилване на играта нейните бузи се зачервиха.

Сандо улови ръката ми във внезапна тревога.

– Погледни, аскерът иде насам. Да бягаме нагоре!

– Стойте! – обади се един от селяните. – Правете каквото ще ви кажа и нищо няма да се случи.

Той ни бутна при играещите. Едно момиче се спусна и потегли Сандо, а Стоянка улови моята ръка. Старият гайдар наду по-силно бузите си, по-лудо се залюля хорото.

Видях един офицер и десетина войници, които се приближаваха по пътеката към нас. Като стигнаха до хорото, техните мургави, изгорели от слънцето лица, се засмяха добродушно. Бекчията, който досега ни водеше с равни стъпки, направи няколко скока и викна нещо по турски. Офицерът плесна с ръце и отговори с нещо, което можеше да значи:

– Карайте, дявол да го вземе, и аз ще скачам с вас.

Като гледах лицата на играчите от двете си страни, аз не можех да открия в тях друго, освен веселието на момента. Все пак ми се стори, че почувствувах нервно напрежение в Стоянкиното стискане на ръката ми.

– Малко почивка! – извика бейският човек, като се тръшна на земята и извади кърпата да обърше челото си. Хорото се разтури. Стоянка не пусна ръката ми и ме задърпа нагоре към лозята. Същото направи със Сандо и неговото момиче.

Колко забавен беше бекчията! Той разсмиваше офицера, войниците и селяните, които се събраха около него.

Аз не долавях шегите и бързите закачки и отговори, но войниците очевидно мислеха тези гяури за чудесни хора. Старият дядо също опита шеговитите закачки и отговаряше с такава сръчност, че турците подскачаха от възторг.

Поискаха хоро отново. Бекчията заигра няколко смешни хора с един вик, който се понесе по хълмовете. В това време се чу ясният зов на тръбата. Турците се обърнаха, извикаха и бързо тръгнаха към селото. Дядото засвири, но не вече за хоро, а една тъжна народна песен, докато ние наблюдавахме войниците, които на дълги колони излизаха от селото и извиваха нататък по хълмовете. Последните роти още се виждаха, когато Сандо и аз слязохме по пътеката. Искаше ми се да кажа нещо на селяните, но повечето от тях бяха изчезнали. Дядото свиреше и не забелязваше никого. Всички веселяци изведнъж бяха станали отново безстрастни и изнурени селяни, или, както ги наричат някои писатели – "мрачни и мълчаливи българи".

8. На пазар

Сандо и аз се върнахме в селото и срещнахме учителя, който имаше замислен и сериозен израз. Запитахме го какво се е случило и той ни съобщи събитието, което трябва да отбележа, като едно от най-трагичните в македонската история.

Миналата седмица турската войска унищожила Георги Сугарев и цялата му чета. Учителят ни прочете подробностите от едно писмо, получено с куриер от Битоля.

Георги Сугарев, 1876 – 1906

Една от причините да отида в Битоля беше и моята назначена среща с Георги Сугарев ³¹ , главния ревизор на вилаета. Административните поделения на организацията съвпадаха почти точно с установените от турското правителство. Всяка каза бе един район, управляван от комитет, представляван от войводата и четата му. Няколко кази съставляваха вилает или окръг, управляван от окръжен комитет, съставен от по един делегат от всеки район. Този по-горен комитет бе представен от ревизора, който контролираше районните воеводи. Над това идваше само прочутият Централен комитет, съставен от по един делегат от всеки вилает. От всички пет вилаета Битолският се считаше най-важен, защото в него гърците действаха най-силно и ставаха най-сериозните въстания ³² .

Освен ревизор на Битолския вилает, Георги Сугарев беше един от най-способните между големите воеводи и пръв организатор заедно с Даме Груев. Преди всичко той беше един от малкото останали неповлияни от вътрешните партизански борби, създадени в организацията от Борис Сарафов. Той беше известен и със своята извънредна честност. Споменавам този факт, защото е важен за събитията, за които ще разказвам.

Нещастието с Г. Сугарев не носеше никаква особеност. В Македония тия истории са обикновени. Четата влязла в едно село, била предадена, изненадана и заобиколена от войска. Започнало сражение – нито един от двадесет и петте четници не могъл да избяга. Загадка останало само изчезването на Сугарев и всяка следа от него. Войниците намерили само двадесет и четири трупа. Нито смъртните останки, нито пушката на Сугарев. Месеци подред се носеха слухове, че той избягал и лежал някъде ранен. Днес за нас, които бяхме по това време в Битоля, няма никакво съмнение какво в действителност се е случило с младия войвода. Но нека продължа.

Учителят беше необикновено унил. Знаеше се, че той е близък другар на Сугарев. Той казваше, че ще напусне Битоля, загатваше дори за емигриране в Америка.

– Смъртта на един човек не значи пропадане на Македония – намекна Сандо.

– Но когато честните борци един по един загиват и остават само мошениците, каква надежда има?

Неговата ядовитост ме смая, но като не виждах особени основания за нея, тогава аз я отдадох на подтискащата обстановка.

Късно следобед дойде Тане; той и неговите четници яздеха пъргави кончета. Те обикаляха низините и големите ридове като татарски скитници. Понякога аскерът ги забелязваше, но те се движеха толкова бързо, че преследването им беше невъзможно.

Тане беше забележително красив мъж, с тъмносиви блестящи очи, добре опредени черти, дълга кестенява коса и златиста брада. Той носеше албански потури с палто, европейски скроено. Беше пълна противоположност на помощника си, един едър мъжага, облечен с английски Норфолкски костюм, с бакенбарди като английски турист или ловец на едър дивеч.

Поздравът на Тане беше една любопитна смесица от държането на невежия селянин, поласкан от срещата си с европеец и милостивия господар от областта, и изтънчения джентълмен от висшето общество. Неговият опит да разговаря на литературен български говор бе толкова забавен, колкото и говорът на някои провинциален негър от Алабама, който се мъчи да говори като бял. При все това той имаше славата на юначен борец. Моето запознаване с него беше кратко, защото беше събота, а в понеделник трябваше да отида на пазар в града.

Следобед, доста късно, Сандо и аз тръгнахме през полето, придружени само от един селянин. Беше вече мръкнало, когато стигнахме в малко селце и бяхме заведени в една махала от ниски, сиромашки колиби, някои от които построени върху развалини на по-големи къщи. Такива развалини видяхме на всички страни. Цареше необикновена тишина, не се чуваше даже лай на кучета.

– Някой трябва да е умрял – казах аз.

– Това са последствията от въстанието – отвърна Сандо.

– Ако четата може да се промъкне до това село, у народа отново ще се събуди надежда. Днес тия хора са на произвола на всеки вагабонтин с пушка.

Нашата колиба се осветяваше от един голям фитил в блюдце със зехтин; светлината не беше много голяма, за да освети всички ъгли на едничката стая, но ни позволяваше да видим ниските греди, почернели от пушека на огъня, обикновено горящ в средата на глинения под, но сега едва мъждеещ.

Беше доста късно, когато стопанинът и семейството му се върнаха от работа. Ичо, местният председател, мършав и измъчен човек, съвсем не беше тъй мизерен както колибата му. Той живееше с брата си. Техните жени подкладоха огъня и сложиха ядене. Помагаше им и вдовицата на загиналия във въстанието трети брат. Тук беше и майка им. Тя беше много стара за работа и трепереше до огъня. У двамата мъже имаше мрачна бодрост, която възстанови моето доверие. Братът на Ичо е бил в Америка, дори в родния ми град Сан Франциско. Двамата братя заемаха видно място в местната организация; под техен надзор бе пощенската куриерска система между града и южния район. Миналата година те завели Даме Груев, преоблечен като поп в града. Груев бил главнокомандуващ на въстаналите. Късно през нощта вечеряхме. Старата до огъня се оживи.

– Двама, двама от тях са дошли! – извика тя възбудено. – Двете момчета с хубави чела.

– Така мамо – отговори Ичо, – те са наши момчета.

– Пазете се хубаво, момчета. Те имат остри нокти. Те са вълци, те имат дълги зъби. Те ще ви изпият малкото кръв.

– Тя си изгуби ума, когато турците ни опожариха – обясни Ичо.

– Не се сърди, мамо, тези дни вълците се опитомяват.

– Аз ги видях – продължи тя да говори, – няколко дни те бяха тук. Разкъсваха жени и деца. Те убиха моя син Ичко горе в планините.

Тя склони глава отмаляла. Поставиха я да спи. Ичко бил с една чета през време на въстанието. Когато се завърнал след амнистията, майка му не го познала.

Събудихме се рано сутринта. След като изпихме по едно кафе, помогнахме на Ичо и брат му да натоварят четири коня със стока за пазара. В облеклото си извършихме няколко промени – около калпаците завихме вълнени чалми с краища, завързани под брадите. След това всеки определи какъв ще бъде. Сандо ще се нарича Мичо от село Бурешмика ³³ , син на Никола; аз бях Иванчо от същото село, син на Стефан. Повече от това турчинът не пита. Качихме се на конете и потеглилме по главния път. Моето настроение се повиши, когато слязохме всред откритите нивя, защото тук, долу, в равнината дърветата и ливадите бяха вече зелени и овощните градини – розови и бели от цвят.

От всеки хълм на пътя виждахме белите минарета на града, а зад тях зеленина и планини.

Срещнахме група селяни мюсюлмани, тръгнали за Лерин, които ни поздравиха с добродушие, вдъхнато от чудесното време. Когато преминавахме железопътната линия, група войници ни поздравиха.

– Добър късмет на пазара, приятели!

Ичо и брат му отговориха:

– Да сте живи, братя!

Разминавахме се с много селяни, едни весели, други мълчаливи. Те кимаха с глава. Срещнахме на магарета и жени с яшмаци, но винаги придружавани от момчета. Под сянката на няколко дървета при един извор почиваха десетина албанци със свирепи погледи, въоръжени с револвери и ками. Те са конекрадци, но са почтени хора в тая земя на анархията.

Срещнахме и един стар ходжа, с широк халат и бяла чалма, придружен от малка група послушници, всички качени на магарета. Те също ни поздравиха приятелски:

– Да ви даде бог големи печалби! – каза старият белобрад ходжа. Наистина, мъчно можеше да се каже, че в тази страна цари ненавист и раздор. Всички са прости и добри хора; дори десетина пияни аскерлии около хана на едно село, през което минахме с голям страх от моя страна, се пошегуваха добродушно с нас. От една височина неочаквано се откри цяла Битоля, с червени покриви, между които стърчеха зелени дървета и бели куполи с тънки минарета. В крайната махала се извисяваха редица тополи. От ляво и дясно имаше кафенета с градини. Тук седяха и се разхождаха мъже и жени, облечени полуевропейски, офицери, момчета в кадетска униформа, стари мюсюлмани с луксозни чалми. Няколко невъоръжени войници се скитаха безцелно, примигваха и сякаш се подиграваха по наш адрес.

Премина колона от момичета, облечени в сиви униформи, след които вървяха две жени и един албанец гавазин. В дрехите на тези две жеви имаше нещо поразително познато и когато се разминавах с тях, долових отчетливо три думи "Далече ли е?" Това беше добре познатото ми произношение, което не бях чувал вече няколко години. Групата беше от американското мисионерско училище ³⁴ . Положението ми обаче не позволяваше да се поддам на силното ни желание да се представя на моите две сънароднички. Това удоволствие не изпитах и след това.

Най-сетне стигнахме до октроата ³⁵ , но чиновникът, който стоеше там, не ни обърна внимание и ние минахме в многолюдните тесни улици. Слязохме от конете и ги поведохме сред навалицата. Излязохме на главната улица, оттам през един мост, после по странични улици стигнахме в двора на един хан. Тук слугата ни взе конете, а ние се качихме в една стая. Дадохме книжата си на ханджията, а той сам отиде да ги предаде на надлежното място. След петнадесет минути се върна.

– Всичко е наред – прошепна той, – елате с мене.

Сандо и аз се сбогувахме с Ичо и неговия брат. Излязохме на улицата, като вървяхме малко по-назад от водача, уловени ръка за ръка, както младите селяни ходят из града.

Влязохме в една черква. Пред олтара десетина селяни тихо се молеха. Присъединихме се към тях и наведохме глава, като се кръстехме, щом чухме монотонната песен на свещениците. Когато минахме край вратата на черквата, един стар свещеник засегна лакътя ми. Обърнах се и го последвах в двора, оттам се промъкнахме през една странична врата и по тъмна стълба се качихме в стаята.

Почувствувах облекчение, че най-после играта бе свършила.