Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 14 страниц)

9. За интригите на един княз

Тук историята ми прекъсва, може би в разрез с литературните изисквания, но по необходимост, за да даде място на сухи исторически факти, без които всичко преживяно може да се превърне в разказ за някаква безсмислена авантюра. Освен това те не са чак толкова сухи за човек, който има вкус към дворцови интриги, човешки страсти и алчност, маскирана с княжески одежди.

Когато революционната организация в Македония със своите безбройни членове и поделения стана влиятелен фактор във вътрешните работи на Европейска Турция, нейните ръководители решиха, че тя трябва да бъде представена в чужбина от Комитет на представителите ³⁶ . Неговата задача беше да излага и разяснява на европейската общественост истинските цели на революционна Македония, да разсейва създалото се убеждение, че четите са разбойнически банди, а техните водачи – само жадни за плячка разбойници. 3а тази цел комитетът трябваше да издава всяка седмица свой печатен орган.

В Княжество България има 50 000 македонски емигранти, повечето от които са политически бежанци, потърсили убежище през границата между свои кръвни родственици, защото по своя произход българите и македонците са едно. Много от тези емигранти преуспяваха, някои бяха изключително богати, а други се бяха издигнали на високи правителствени постове. Ето защо съвсем естествено беше Комитетът на представителите да се установи в България, защото една от неговите функции беше да събира средства за каузата на революцията от преуспяващите македонци в България.

Изборът на председател на комитета не беше лесен. Той трябваше изцяло да се посвети на тази работа; останалите представители можеха да бъдат доброволни сътрудници, които не беше необходимо да изоставят работата си. Председателят обаче трябваше да умее да преговаря с министри, с представители на печата и дори да разменя приятелски реплики с чуждестранните дипломатически представители. Необходимо беше да бъде тактичен, енергичен и вещ в журналистиката. Също така трябваше той да бъде приемлив и за българските власти, защото през България преминаваше главният канал, през който военните снаряжения, закупувани в Австрия, биваха прехвърляни през границата в Македония. Този избор паднал върху блестящ млад офицер от българската армия – Борис Сарафов ³⁷ , роден в Македония, добре образован, с изключителна интелигентност и обаятелна личност. Дори враговете на Сарафов не можеха да отрекат, че по време на избирането му той изглеждаше най-подходящият кандидат за поста.

На българския трон седеше един княз, също бивш офицер, амбициозен, властен и дипломат. Несъмнено на него му допадна личност като Сарафов. Съвсем естествено, в един толкова малък град като София, те се срещнаха и откриха, че имат общи интереси. Казах вече, че княз Фердинанд е амбициозен. Подобно на всички други принцове неговият поглед следеше какво става отвъд границите на държавата. Той виждаше един народ, откъснат от собствените му поданици само чрез произволни политически граници. Тези двама авантюристи се сближиха, търсейки помощ един от друг. Но за нещастие на Македония авантюристът на трона беше по-ловкият от двамата.

От самото начало Сарафов сякаш потвърди, че Комитетът е направил уместен избор. Като журналист той направи името на Македонския комитет известно в цяла Европа и дори в Америка. И тъй като скромността не спадаше към неговите качества, до днес много редактори вярват, че Сарафов беше ръководителят на революционна Македония. Но особено добре той се справи с нещо много по-важно: със събирането на средства от македонските емигранти в България.

В касата на революционерите започнаха да се стичат пари, а в Македония – манлихерови пушки. Младите водачи по места бяха изпълнен с ентусиазъм, поради което не проявяваха особено любопитство по какъв начин Сарафов осигурява средствата, нито имаха достатъчен административен опит, за да преценят значението на факта, че върху прикладите на манлихеровите пушки с изобразен българският държавен герб. Ако някои все пак разбереше, че това са държавни пушки, чийто брой е прекалено голям, за да бъдат откраднати, той не се замисляше върху това, че правителствата не правят подаръци, водени от сантиментални съображения. Преките участници в битките не разсъждават върху моралната страна на начините, по които те се снабдяват със средства за воюване.

Сарафов събра огромни парични суми. Онези, които преди даваха по един франк от любов към родината, сега даваха по два и повече, водени от други мотиви. Сарафов и неговите агенти бяха лаконични и категорични. Или ще дадеш, или ще умреш! Мнозина понесоха тази санкция, за да бъдат повлияни останалите. Разбира се, имаше и протести, но каква полза от тях, когато полицията е срещу теб. Както се вижда, разбирателството между Сарафов и княза даваше материални резултати. Естественото заключение е, че княз Фердинанд очакваше от това споразумение бъдещи придобивки. Междувременно успехите на Сарафов му даваха още по-голяма власт и той стана единственият представител на революционна Македония пред света извън турските граници.

Но младият революционер най-накрая извърши грешка – прояви недискретност. Той изпрати един от своите добре въоръжени заместници извън територията на своя приятел, княз Фердинанд. Един румънски журналист в Букурещ, използвайки общественото настроение, публикува неприятни факти относно методите на действие на Сарафов. Издаваният от него вестник попадна в Македония и бе прочетен от местните водачи. Сарафов нареди да го убият ₃₈ .

Румънската полиция имаше по тези въпроси по-различно разбиране от българската полиция. Тя изиска убиецът да бъде наказан и в подкрепа на нейното искане по протежение на дунавския бряг бяха струпани румънски войски. Тогава Сарафов бе арестуван в София по обвинение в убийство. По-късно, когато общественото негодувание в Румъния утихна, той бе съден и оправдан, но неговият коронован съдружник реши, че в интерес на сдружението ще бъде по-добре, ако Сарафов предприеме пътуване в чужбина. И така Сарафов прекара известно време в парижките кафенета и булеварди.

Междувременно бе назначен негов приемник, но без да бъде избран от Македонския комитет. На мястото на Сарафов бе поставен един улегнал, възрастен български генерал на име Цончев – още едно тъжно име в македонската история. Той обаче не е пряко свързан с настоящата история.

След падането на Сарафов последва анкета на неговите методи. Тя бе извършена от македонските местни водачи, Сарафов бе строго осъден. Водачите се опитаха да реорганизират Софийския комитет, но човекът на Фердинанд, генерал Цончев, отказа да напусне мястото си. В негови ръце беше машината за събиране на средства, а също и официалният орган на революционерите ³⁹ , и техните опити да го отстранят се оказаха напразни. Чрез официалния македонски орган и чрез българския печат той успя да накара македонците в България да повярват, че той е представителят на революционна Македония. Нещо повече, той имаше зад гърба си подкрепата на полицията.

За нещастие, точно по това време стана известното предателство в Солун, за което се говореше в една предишна глава ⁴⁰ .

Главните ръководители се намираха в затворите в Мала Азия и за известно време Цончев беше изцяло господар на полето на действие. По същото време стана още едно важно събитие, за което ще говоря в последната глава на тази книга ⁴¹ .

По-късно европейски дипломати упражниха морален натиск, с който принудиха султана да обяви обща амнистия. Ръководителите бяха освободени и използувайки предоставената им голяма парична сума (получена по начин, описан в последната глава), обявиха въстание в Битоля, надявайки се да предизвикат намесата на Европа.

В този подходящ момент Сарафов се появи отново и смирено предложи своите услуги. Той се сражава героично под командуването на Груев и поради това миналите му прегрешения бяха простени.

Тогава именно Сарафов използува същите тези свои качества, които му осигуриха на времето назначаването му в София. И сега неговата завладяваща личност му спечели сляпото възхищение и вярната подкрепа на онези млади войводи, чиито умове бяха склонни да се подчиняват само на лично ръководство, и още не бяха достатъчно зрели, за да схванат една абстрактна идея, която да насочва техните действия.

Въстанието, разбира се, разстрои цялата революционна организация. Всички сили от района бяха съсредоточени в Битоля и много от войводите бяха убити или извадени от строя.

След въстанието последва реорганизация. В различните райони бяха определени нови войводи. Несъмнените способности на Сарафов като военен организатор и сега му осигуриха значително влияние над останалите ръководители. Когато комитетът осъзна, че половината от войводите по места бяха измежду онези, които Сарафов успя да хипнотизира, вече бе твърде късно да се поправи грешката. Именно решителните усилия за промяна на това положение раздели организацията на два враждебни лагера.

В случая определението трябва да бъде много точно. Когато една организация достигне на брой два милиона членове, включвайки цели градове и окръзи, тя престава да бъде нещо като клуб или комитет. Сега вече е очевидно, че Вътрешната македоно-одринска революционна организация е надраснала своето име и се е превърнала фактически във временна система на управление, установена от македонското селячество на мястото на турската анархия. Макар и несъвършена в някои отношения поради пречките, възникващи пред нея, това е по своята форма една добре изразена република, която се издига над изкуствената повърхност на една остаряла система. Какво е Централният комитет по своята същност, ако не ядката на едно народно събрание, представляващо федерация от области или щати? Какво по-добро определение може да се даде на четите от това, че те са полицейската сила на тази нелегална република? Опасностите за тази народна организация се криеха именно в нейния таен характер, който се налагаше по необходимост, и както ще отбележим, административната власт бе възложена на групи, а не на отделни личности, и контролът върху четите, въоръжените сили на тази система, беше дотолкова децентрализиран, доколкото позволяваше изискването за неговата ефективност. Страхът от едноличен контрол бе толкова силен, че постоянната тенденция беше към децентрализация и отслабване на властта на Централния комитет.

В това се криеше и шансът за един авантюрист като Сарафов. Колкото по-голяма бе децентрализацията, толкова по-малка бе силата, която му се противопоставяше, поради което той не можеше да бъде лесно отстранен. Когато управлението е разпръснато, един демагог има възможност да спечели влияние, като въздейства върху народните чувства и стремежи. Да запази вярното приятелство на войводите означаваше да контролира тях и техните чети, а да контролира четите означаваше да държи властта на цялата нелегална република в свои ръце. Срещу него бяха някои от най-умните и далновидни личности, но зад него бяха невежите маси и всички онези, които можеха да бъдат купени с пари, а той боравеше така умело с подкупите, както някой нюйоркски политик. Княз Фердинанд финансираше именно тази кампания на корумпиране. Не знам нито един от моите приятели, имащ някакво влияние, който по едно или друго време да не е бил изкушаван с пари от Сарафов или неговите агенти.

За момента неговите изгледи за успех бяха големи. Получавайки властта над организацията в Македония, той можеше да разчита на външната подкрепа на княз Фердинанд, който имаше една от най-добре организираните армии в Европа. Така той можеше да запази положението си на диктатор до момента, когато в резултат на естествения еволюционен процес, подпомаган от човешки усилия, турската власт падне, оставяйки в негови ръце съдбините на Македония. Защото тогава никой не вярваше в силата на младотурското движение.

Но достатъчно говорих за Сарафов. Неговите начини на действие бяха безскрупулни, но може би в стремежа си към крайната цел той не бе воден единствено от егоистични чувства. Възможно е в плановете си да е предвиждал възстановяването на българската империя, управлявана от германски принц, ненавиждан от всички българи, но все пак български цар. Несъмнено той виждаше себе си най-близко до царския трон. За да дадем точна представа за опозицията срещу него, трябва да поясним, че българинът, по своя характер, е склонен към демократичност и ненавижда империализма. Това е характер, който естествено клони към социализъм. Повечето от противниците на Сарафов действително бяха социалисти и в негово лице виждаха единствено креатурата на княз Фердинанд. Тяхното влияние се разрасна до такава степен, че на последния конгрес те поставиха Сарафов на колене. Той излезе със сълзливи протести, като изтъкваше, че се придържа към принципа "Македония за македонците" и все пак успя чрез незначително мнозинство да запази официалното си положение и влиянието си като един от двамата главни ревизори за още една година. Другият ревизор, в който опозицията имаше доверие, бе поставен по-скоро да контролира Сарафов ⁴² . Това беше неговият последен шанс. В края на краищата той отново изневери на доверието, но заплати с определеното наказание, което сполетя и неговия партньор, когото той успя да подкупи. Но това са бъдещи събития. По времето, за което се отнася разказът ми, той все още беше ревизор.

10. Градът Битоля

Аз и Сандо се намерихме в една малка стая, подобна на килия. В нея имаше подвижно легло, два стола, една маса, поставена под зарешетения прозорец, и една етажерка, върху която лежаха църковни книги. Попът, който ни доведе, седна до масата. Той беше стар, почтен човек. Дългите му сребърни коси се спущаха върху широките плещи, а бялата му брада спокойно се стелеше върху черното лъскаво расо. По устните му играеше весела усмивка.

– Какъв костюм за един американски гражданин – забеляза той и се ръкува.

– А вие, отче, наистина сте... Току-що научих...

– Да, една видна личност в историята – Мирабо ⁴³ – отговори той шеговито.

Аз знаех, че той е председател на окръжния комитет и един от първите хора на Груев. Беше един от малцината ветерани на организацията, още неоткрити и необявени за нелегални. Когато говорехме, в стаята влезе друго лице, облечено в хубав европейски костюм, с елегантен бастун и фес, кокетно накривен над ухото.

– Здравейте, другари – поздрави ни той небрежно. След това огледа стаята. Попът се смееше.

– Дявол да го вземе! – извика неочаквано господинът на чист английски език. – Не сте ли вие американецът?

И той сърдечно ми стисна ръката.

Леринският учител беше словоохотлив, затова лесно познах Орела, делегат от Леринско в окръжния комитет и негов секретар.

Орела отиде да ни приготви по-безопасна квартира. След половин час Сандо и аз излязохме на улицата. Вървяхме бавно сред празничната навалица, следвайки една млада жена, облечена в особено зелена рокля.

Минахме край потока, който се спуща по главната улица и стигнахме в Йени махле, която е разположена в покрайнината на града. Издебнали благоприятния момент, незабелязано влязохме в красивия двор на една голяма къща. След малко бяхме вече настанени в широка и уютно наредена стая. Дойдоха при нас няколко млади момичета, едно момче на шестнадесет години и домакинята. Скоро дойде и бащата. Той беше възрастен, едър българин. Смехът му беше кротък и благ. Неговото присъствие насърчи момичетата, та се започна такова обожаване на героя, което бе в едно и също време и затруднително, и крайно. Домакинята ни предложи да направим баня. Слязох долу и се окъпах в едно корито, пълно с вода. Стори ми се, че измих не само дебелия кир от леринските прахове, но и всичкия блясък от комитлъка, който имах, защото не може човек да се чувствува живописен в чисти дрехи от проста обикновена кройка, каквито ни дадоха да облечем.

Когато се качих отново горе, в стаята влязоха още момичета, тъмноруси, с кестеняви очи, славянски момичета, красиво, но не живописно облечени, тъй че изглеждаше като да участваме в най-обикновено фамилно събрание.

Дойде време за обяд. Насядахме около софрата със скръстени крака – един обичай, който е чужд на европееца, но покривката, салфетките, ножовете и вилиците и отделният прибор за всеки от нас – всичко това бе приятно конвенционално, а край нас седнаха момичетата и момчетата, младшите членове на фамилията, подобно жреци в храма, тълкуващи думите на боговете и регулиращи обожанието.

Следобед със Сандо се изтегнахме върху възглавниците, сложени в една от ъглите на стаята.

Под влияние на всичко това Сандо се разтопи дотам, че разказа едно сражение, нещо, което никога не съм чувал да прави по-рано.

Едва сега, за пръв път откак бях напуснал Воден, можах да се почувствувам свободен от онова нервно напрежение, което е присъщо на всеки нелегален в Македония.

Вечерта наближаваше и разговорите ставаха все по-оживени и по-весели. Неочаквано вратата се отвори и влезе Орела, усмихнат и закачлив.

– Здравейте, драги – извика той, като хвърли феса си настрана. – Изглежда, сте добре тука.

В стаята сякаш опустя. Всички млъкнаха. След малко момчетата станаха и си отидоха. Хазяинът се приближи и предложи чаша вино на Орела, чието лице бе селяшко по своята тъпа важност.

Моето раздразнение от този студен душ скоро мина; най-после, естествено е един член на окръжния комитет да вдъхва такъв трепет, особено всред младите. После, Орела беше пълен с новини, защото току-що бе се върнал от великденската ваканция, прекарана в България. Затова аз забравих всичко друго в оживения разговор, що поведохме с него, макар по-късно да забелязах случайно, че Сандо е заспал. Е, малко егоистично от моя страна, но бяха минали месеци, откак не бях чувал английски.

Никой не би могъл да отрече, че Орела беше действително очарователен човек. Свършил висше училище във Франция, след това заминал за Англия, където прекарал няколко години, той бе имал възможност да добие голяма европейска култура. Говореше английски превъзходно. Роден в България, по негово искане той беше назначен за учител по математика в Битолската гимназия. Като български поданик той имаше близки връзки с българския дипломатически агент и други чужди представители, а всичко това му помагаше да има по-сигурно положение. За да можеше полицията да посегне върху него, трябваше да има необходимите доказателства за виновността му.

На тази първа вечер той говори много малко по нашите работи, защото трябваше да задоволява тримесечното ми невежество по текущите събития.

Вечеряхме заедно. Орела хвърли няколко закачки на момичетата, които прислужваха. Това развесели хазяина ни Ташко. Разговорите се водеха на български език. Сандо и Орела си спомниха, че някога са се запознавали в България.

Понеже бяхме много уморени, аз и Сандо се оттеглихме да спим. Поради строгостта на закона за нощното ходене по улиците, Орела остана да спи при нас в съседната стая. Нямаше значение, че дюшеците бяха поставени направо върху излъскания под. Чудесно беше да вмъкнем затоплените си тела в хладните бели чаршафи и да оставим съзнанието ни да избледнее и да отплува в сън без сънища.

11. Една подземна разходка

Събуждането през тая първа сутрин в Битоля бе редица от объркани илюзии, най-напред сякаш бях пак в блатото, после в България и най-после в затвора. Последното усещане ме събуди съвсем и аз подскочих. Сандо седеше пред мене, току-що събуден, с лице подуто от сън.

– Той си е отишъл – казах аз, когато видях, че леглото на Орела е празно.

– Да – отговори Сандо, – орлите излитат рано.

След това добави:

– Чувал съм магаре да се оприличава на лъв, но никога на орел.

– Това е измяна – протестирах аз. – Той с един весел другар.

– Аз ще кажа нещо повече за него – добави Сандо. – Искам да кажа, че никога не съм виждал ястреб с пера на орел.

– Изглежда, че не го обичаш?

– Не го обичам.

Тъкмо в това време на вратата се почука и майката ни поднесе кафе. След това намерихме в една бохча два ката добре ушити дрехи и по един чифт обуща за всекиго от нас – всичко ново. С тях ние трябваше да се преоблечем. Сандо изглеждаше странно в новото си облекло. Липсваше му само корава черна шапка, за да може да мине по Бродуей, където би направил впечатление на добре облечен. И той също се учуди на моята внезапна представителност. Турихме на главите си по един ален фес.

В бохчата беше оставена бележка от Орела. Той ни съветваше да не излизаме още по улиците и да го чакаме до вечерта. Тогава щял да дойде, за да вечеряме заедно.

За Сандо денят трябва да е бил скучен, защото момичетата бяха на училище и дойдоха късно следобед и дори тогава изглеждаше да се стесняват от нас. Ташко дойде при нас на закуска с присъщото му добро настроение. Той бе майстор-строител и твърде зает през това време от годината, така че ни остави рано следобед.

Трябваше ми доста време, за да прегледам кореспонденцията от България, която получих чрез Орела ведно с дрехите. Аз започнах да отговарям, но това беше трудна работа, защото повечето писма бяха с шифър. Даже австрийската поща не беше сигурна.

Късно следобед Орела дойде с една връзка чуждестранни вестници.

Те съдържаха описания на разрушението на моя роден град Сан Франциско вследствие силното земетресение. Това ме разстрои през цялата вечер.

– Ние ще вечеряме в друга къща – каза Орела, – ще ни посрещне там касиерът на комитета.

И така, ние трябваше да напуснем своите добри приятели Ташко и семейството му. Излязохме през задната част на градината, минахме през една вратичка на задната стена, влязохме във втора градина и оттам в друга къща на друга улица. Там ни посрещна и въведе домакинята – стара, пъргава жена, която отпосле, в продължение на цяла вечер, не се яви.

– С утрешния трен заминавам за Солун – каза Орела, когато седнахме върху меките възглавници. – Възможно е да отсъствам една седмица, а може и повече, затова решихме да ви преместим в по-безопасна квартира. Тази част на града е винаги предмет на подозрение. Вие ще бъдете близо до хълмовете в махалата Бел Шишман, в къщата, която Груев направи своя главна квартира.

Понеже не познавах града, не се противопоставих на тая работа, въпреки че Йени махле ми харесваше много.

Аз се развеселих под въздействието на обаятелната реч на Орела, но Сандо остана замислен и мрачен, сякаш не моят, а неговият град бе пострадал от земетресение.

Почувствувах, че Орела проучва моите партизански тежнения, но аз имах достатъчно разум да поддържам, че съм неутрален, при все че не можех да скрия факта, че моят паспорт бе подписан от комитета на представителите в София ⁴⁴ , сега вече всички открити противници на Сарафов, тъй като по това време вече генерал Цончев бе елиминиран от македонските работи.

В това време пристигна касиерът. Той беше млад, с грубо лице и приличаше на селски даскал. Като всички и той имаше псевдоним. Него забравих, но името му още помня. Петър Лигушев. Запомних го, защото имаше доста причини за това ⁴⁵ .

Вечеряхме веднага. Разговорът продължи между Орела и мене. Лигушев беше разсеян.

През време на яденето забелязах един ученик от гимназията в униформа, който мина през стаята и се опря пред входа за горното отделение. Той ме погледна остро няколко пъти и след това отново излезе вън.

– Пази се – каза Лигушев. – Да не узнаят кой си. Не казвай никому, че си американец, защото, ако узнаят от полицията, че си в града, ще претърсят всички наши къщи. Да нямаш работа с ученици – те са добри момчета, но бъбриви, особено момичетата.

Този съвет ми се виждаше умен – тяхна работа беше да ни предпазят от всички опасности, които можеха да се случат по тези места.

Наскоро след вечерята Лигушев излезе.

– Да бях на ваше място, нямаше да си отида – каза Орела на Лигушев, когато той запали своя фенер ⁴⁶ .

– Не искам да спя в тая къща – мърмореше той, – пък и пътят не е дълъг.

Орела трябваше да си легне по-рано тая нощ. На сутринта, когато се събудихме, той беше пак излязъл. Старата жена ни поднесе кафе.

Сега тя беше по-приказлива, но нейният диалект беше толкова особен и зъбите й толкова лоши, че дори Сандо едва разбираше нещо, освен това, че често споменаваше за някой си на име Михаил.

На обяд дойде младият ученик и ние обядвахме заедно. Той беше син на старата жена.

Стеснително, но все пак настойчиво, той се опитваше да ме разпитва.

– Вие говорите български с чужд акцент – забеляза той.

– Да, ходил съм в чужбина.

Той разбра, че го лъжа. Когато си отиде, Сандо каза:

– Защо подигра момчето?

– Не чу ли какво каза Лигушев миналата нощ?

Той размисли една минута, после каза:

– Интересно нещо, вчера всички момичета можеха да знаят кой сте, а днес учениците, които са най-деятелните членове на местния комитет, не трябва да знаят.

– Виждам, че са поправили грешката си – казах аз. – До Ташковата къща няма и двадесет крачки, а момичетата не се показват.

– Градинарската врата от тази страна е заключена – отговори Сандо. – Тук трябва да е живяло някое турско семейство.

След това прочетох чуждите вестници и повиках бабата и я помолих да ги изгори, защото почти всички бяха нелегални.

– Аз никога не горя печатни книги или вестници – каза тя и продължи – Михаил винаги говореше: "Мамо, нашият народ ще се освободи само тогава, когато узнае какво има в книгите" – тъй че аз никога не ги горя; такива неща са святи.

Тя отиде при една полица и показа етажерката, изпълнена с подвързани книги и брошури. Аз взех няколко и ги прегледах. "Сила и материя" от Бюхнер и Карл Маркс, преведена от някой неизвестен български писател. Имаше брошури от Кауцки, Вандервелд, Мил, Бернщайн и един роман на руски език от Леонид Андреев. Разгърнах една от книгите и прочетох: Михаил Х-в.

– Да не сте майка на Михаил Х-в?

– Да, аз съм – отговори гордо тя. Сандо се приближи с видим интерес към нея.

Името беше известно из цяла Македония. Това беше един от най-даровитите водачи.

– Но ако тези книги ги намерят при някой обиск? – попитах строго аз.

– Какво биха могли да сторят на една стара жена? – отвърна майката.

– И какво могат да разберат турците от тези заглавия? – намеси се Сандо.

– Друг е въпросът, ако, са младотурци – те са наши приятели!

Аз исках сега да видя отново по-младия син на бабата, ако не за друго, поне да се извиня за грубостта си. Но преди да дойде той, яви се един човек с дреха като кимоно, който трябваше да ни заведе в новата квартира. Ние тръгнахме. След дълго лутане стигнахме до онази махала на града, която започва да възлиза по самата планина Пелистер – близо до зеленчуковите градини. Тук влязохме в малка селска къща, която напомняше колиба. Вътре намерихме един селянин – стопанина, жена му и няколко мръсни деца.

– Какво е правил Груев тук през тия шест месеца? – запитах Сандо, когато легнахме върху сламената рогозка.

– Бахчеванджилък ⁴⁷ – отвърна той.