Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 14 страниц)

22. Пак във Воденско

Между малкото Преспанско езеро и Костур се издига голата планина Корба, именувана в древността Скарбус. През месец септември Владо и аз минахме нейните върхове и влязохме в една страна, съвършено различна от другите части на Македония, които аз бях видял. Наистина, тя беше гола като планините, които минахме, без гори и скалиста, но в дъната на малките долинки растяха златно жито и зелени лозя. Първите дни прекарахме в едно село, което приличаше на градец. Някои от къщите бяха двуетажни, каменна структура с украсени фасади. Черквата била бомбардирана и отчасти разрушена през време на въстанието, но била наново иззидана с кула, каквито са западните черкви. Тук през 1903 г. сражението било най-силно, при все това съвземането станало най-бързо. По-голямата част от населението са зидари, които работят в големите градове на балканските държави. Пътуването на тези хора подействувало в такъв смисъл, че те проявяват по-жив интерес към политическите и общите текущи събития. Един от тези хора беше получил книжка от Америка, в която за пръв път видях фотографирани развалините на Сан Франциско от земетресението.

Ние влязохме в черквата. Там бяха събрани около сто деца, всички насядали на пода, някои четяха, други пишеха, а едно решаваше аритметическа задача на черната дъска. Две момичета ги ръководеха и двете облечени в селски дрехи, но те ни поздравиха на правилен български език.

– Защо нямате училище – попитах аз – и защо нямате столове за децата?

– Защото това е караулно училище – обясни едната от учителките.

Тя ме заведе до един от прозорците и ми посочи близкия връх на хълма. Две деца седяха там под сянката на една скала. Разбрах. Те бяха пазачите. Ако някоя рота аскер почнеше да се приближава по пътеките, които водят към селото, острото око на тия деца ще забележи това движение. Те навреме ще предупредят и от учениците няма да остане никаква следа. Двете учителки ще почнат да бият масло или да перат дрехи. Костур е едно от ония места, в които схизмата не е призната от турското правителство и поради това градът се намира под временното ведомство на гръцкия владика. Естествено, той бе забранил училищата, в които се говори български език и понеже населението е чисто българско, не говори гръцки, то не можеше да търпи учители, които не знаят да говорят на неговия роден език. Ето защо беше решено да няма никакви училища. При все това българите имаха училища. Елена и Саша се подготвяха да бъдат учителки в такива училища.

Както във Воден, така и в Костур гръцката черква употребяваше огромни усилия, за да потъпче революционното движение сред народа. През време на въстанието гръцките попове придружавали турските войски в наказателните експедиции и посочвали кои села да се изгарят и кои селяни да се убиват. Поради това хората бяха сега особено ожесточени срещу гръцката черква. В този район е селото Загоричани, в което се случи едно от най-забележителните събития в сегашната история на Македония ⁶⁷ . Гръцките попове подкупили един турски офицер да извършва чести претърсвания на селото и това накарало селяните да скрият своето оръжие на по-далечни места. След това старейшината на селото получил бележка, подписана от един "приятел", с която се предупреждавали селяните, че след няколко дена ще се направи друг, по-пълен обиск. Мнозина от селяните заровили пушките.

На определената дата всички селяни се събрали в черквата. Като чули свиренето на тръба и видели въоръжени хора да се приближават към селото, те помислили, че предупреждението се изпълнява и че аскерът е дошъл да търси оръжие.

Съвсем неочаквано един залп изпочупил прозорците на черквата и убил десетина души от събраните. Между богомолците настъпила паника и някои хукнали да бягат навън, но се видели обкръжени от стотина "Христови войници", повечето в гръцка униформа. Трима от водителите били облечени в униформата на гръцки офицери.

Тази чета изклала шестдесет селяни от Загоричани. Пет от тях били деца, по-малки от петнадесет години, седем жени, от които две в напреднала бременност и двадесет и двама мъже, повечето над шестдесетгодишна възраст. Въстанието било оставило някои здрави къщи и десетина от тях били изгорени заедно с двадесет и осем временни колиби. Всичко това било извършено посред бял ден, съвсем близо до един голям гарнизон от войски, квартируващ на един пушечен изстрел. Това злодеяние бе извършено в името на Христа, устроено от гръцката черква, към чийто ръководител в Цариград представителите на европейските държави се отнасят почтително и с когото се съвещават, когато трябва да се разбере "волята на народа". "Аз не зная как може да се обвинява цял народ – казва Бърк. – Но когато един цял народ акламира подобно дело, като това, чрез своята единодушна преса и от амвона, нарича го патриотическо и героично и дава публични обеди на неговите извършители, какво трябва да се каже за такъв народ? Не това, което ще кажат навярно за него като потомък на Сократ, Перикъл и Солон (по име поне) и избран народ на Байрона."

Една вечер към нас се присъедини чета, която беше от района на войводата Пандо Кляшев ⁶⁸ . Двама войводи разделяха администрацията на Костур помежду си. Единият се наричаше Митре Влаха ⁶⁹ , от петнадесет години нелегален. Митрето беше от румънско потекло, прост овчар, но неговите несъмнени способности и честност го издигаха дори над враждебността на сарафовистите. Разбирайки, че неговите способности имат само военна цена, той поиска да раздели командването с Пандо Кляшев, за да му помага в административната работа, която Митре смяташе за по-важна.

Пандо Кляшев, 29.09.1882 – 31.07.1907

Димитър Пандуров (Митре Влаха), 1873 – 22.02.1907

След Лука аз не съм срещал друг, по-добре подготвен интелектуално за войвода от Пандо Кляшев. Той беше с правилни черти, аристократическа осанка. Неговата чиста реч се приближаваше до руския език. Беше облечен просто, с пристегната униформа. С изключение на платнените му навуща, кожения кобур на револвера и колана му с патрони, нищо друго не издаваше призванието му. Той бе учил в Софийския университет и струва ми се, го бе свършил. Негов помощник бе Карчаков, малко по-млад, свършил гимназия. Те двамата не бяха прости боеви хора, а имаха определени теории за икономическа организация. Те бяха уредили кооперативни магазини и четири мелници. И "караулното" училище беше тяхно дело.

Когато стигнах в селото, те бяха извършили едно дело, което може би ще остане като материал за народни легенди на бъдещите поколения.

В селото Песодер живеел един гръцки поп, който по чин стоял по-долу от владиката, но по правене на зло бил по-горен от него. Този отец Ставре бил организирал шпионска мрежа, която доставяла на гръцката черква най-точни сведения за революционните агитатори. Най-напред той се отличил с това, че по време на въстанието дал енергична помощ на турците за издирване членовете на местния комитет. На два пъти участвал в клане. Въпреки неговото настояване един турски офицер отказал да изгори едно село, но отец Ставре насъскал албанските разбойници и те изгорили селото. Селяните ми казаха, че един стар турски майор отказал да се сдружи с попа, като казал пред войниците, че "било безчестие да се търси помощта на този звяр".

С предаването и убиването на Лазар Поптрайков ⁷⁰ , един умен организатор, цената на поп Ставре се повдигнала пред гръцката черква. Той донесъл главата на Поптрайков в Костур, фотографирал я и отпечатаните снимки раздал на селяните. Но най-майсторското му дело било клането в Загоричани.

Отец Ставре ръководил операциите на терористичните чети. Мястото му помагало да преследва своите цели, защото турците държали гарнизон в Песодер.

Доста любопитно е това, но чудовището било човек просветен и с изискани маниери. Той можел да измами всеки чуждестранен журналист и силата му върху жените била огромна. По тази причина гръцката черква често го пращала в чужбина с дипломатически мисии. Той бил начело на делегацията, изпратена от "македонския народ", която посрещнала английския крал на олимпийските игри. Миналото лято той обиколил Европа и ангажирал симпатиите на дипломати и общественици за каузата на гръцкото разширение.

Веднъж една жена намерила писмо по планинските пътеки, очевидно изтървано от някой куриер. Тя го предала на четата, Пандо Кляшев го отворил, и то се оказало гръцко шифровано писмо. Като дете карали Пандо насила да учи гръцки език. Той почнал внимателно да изследва писмото. Към него бил приложен един списък на няколко имена, които се оказали на турски жандармерийски офицери. Те били написани с обикновени букви, но срещу всяко име имало думи в цифри. Работещ с приблизителни догадки, кои могат да бъдат полицейските участъци, Пандо започнал да дешифрира писмото и по една случайност открил ключа на шифъра.

Макар и безименно, писмото очевидно било от гръцкия владика и било отправено до капитан Вардас – главнокомандуващ боевите сили. В него се развивал план за изгарянето на селото Буф, голямо българско село, отчасти намаляло по население поради емигриране в Америка. Авторът на писмото нареждал на капитан Вардас да изпрати някой си капитан Белус да се посъветва с отец Ставре, който щял да му даде последните упътвания.

Кляшев повикал на съвет Митре. Двамата събрали четата в района и отишли в планината, която се намира над Песодер. Измежду по-малките местни водачи имало един ученик от гръцката гимназия в Атина, който говорел безпогрешно гръцки. Той бил избран да изиграе главната роля.

Преди няколко месеца четата била заловила неколцина пленници от една гръцка чета. Те били обезоръжени и проводени в Гърция в селско облекло, а техните униформи били запазени като трофеи. Кузо, подвойводата, и шестима от четниците се облекли в гръцки униформи. След това написали едно писмо с гръцкия шифър и го проводили в Песодер по един селянин. В него искали отец Ставре да дойде по работата за "Буф" и писмото било подписано от "капитан Белус".

След няколко часа четата, която била скрита в гората, видяла как двама души от селото се качват по планината. Единият бил в попско расо, а другият в униформата на турски стражар. Когато тези двама души стигнали до едно голо място, те срещнали четата от седем души в гръцки униформи, от които единият пристъпил напред и се представил за капитан Белус.

Един час след това, когато гарнизонът в Песодер се спуснал в планината, за да разбере какви са тия пушечни изстрели, намерили отец Ставре и неговия другар убити.

Жал ми е, че не можах да се срещна с Митре, който беше отишъл в Битоля да се лекува. С Кляшев и неговата чета, Владо и аз преминахме Костур до Леринско и оттам се разделихме с тях, за да продължим пътя си към Воденско. След няколко месеца всички, освен подвойводата, бяха убити. Ако някога ви се случи да отидете в малките кафенета на българските емигранти в Америка, вие ще видите портрета на Пандо Кляшев, а някъде и на Карачков. Една сутрин влязохме в същото село, в което аз и Сандо за пръв път срещнахме Тане. Сега пак го намерихме. Прекарахме цялата нощ заедно. Той ми каза, че във Воденско имало сражение, при което Лука бил ранен в ръката. Гърците стреляли по четата от засада, но нямали голям успех.

Ние отново се впуснахме на път, преминахме Леринско и една сутрин стигнахме в селото, което лежи под планината и в което се разделихме с Лука. Селяните ме познаха и от все сърце ми подадоха ръка.

– Къде е Лука? – попитах аз председателя на местния комитет.

– Не зная – отговори той. – Струва ми се, че е в блатата.

– Истина ли е, че гърците нападнали четата от засада?

Неговите очи светнаха.

– Истина е – каза той. – Аз помогнах да погребат петимата гърци, които бяха оставени убити, единият от тях беше капитанът.

– Има ли някое наше момче убито или ранено?

– Един четник... Яни... Влах... той беше убит. Казват, че Лука е ранен в рамото. Това се случило тук, отгоре. Четата идвала към селото. Късно през нощта тя отишла в овчарските колиби. Имало пълна месечина. Навярно часовоят е спал и на съмнало гърците успели да се промъкнат до един горист гребен над колибите. Те стигнали там пълзешком, през урвата, и нашите момчета ги усетили едва когато един залп от пушки "гра" пронизал колибите. Четата изскочила вън и почнала да стреля, но гърците отбягнали да се бият на открито. Яни паднал в колибата, без да разбере какво е станало. Ние проводихме един кон за Лука. Аз го видях изправен до едно дърво много блед и загърнат в япанджак.

– Но къде са сега? – попитах аз.

– Казах ви, че не зная. Тодор беше в С ... ⁷¹ преди два дена с десет души четници. Може да е там.

Не можах да изтрая до настъпването на нощта. Веднага следобяд Владо и аз тръгнахме към планините. Посред нощ стигнахме до селото С... Там, в горичката оставих Владо да ме чака, докато се завърна, и се впуснах в селото без всякакво предизвестие. Няколко селяни изскочиха от една къщи ме обезоръжиха. Като ме познаха, те ми върнаха пушката.

– Къде е Тодор? – попитах аз.

– Той е към Родиво.

– Знаете ли къде е Лука!

– Тодор каза, че той заминал към границата за муниции.

Двамата селяни поискаха да ни заведат при четата и като взехме Владо, тръгнахме отново към планината. След един час стигахме до един връх, където имаше поляна, в средата на която се намираше кошара за овце. Един от двамата селяни, които ни придружаваха, изсвири и веднага получихме отговор от кошарата. Аз тръгнах към входа. Вътре грееше огън от въглища, около който лежаха половин дузина хора, загънати в япанджаци. Неколцина се повдигнаха на лакти, като че сега се събуждаха.

– Тодоре! – извиках аз.

Една гъвкава фигура скочи и в следния миг Тодор и аз се прегърнахме лудо.

– Къде е Лука? – попитах аз.

За момент Тодор не отговори.

– Ранен е в рамото и в корема – каза той. – Ние се опитахме да го отнесем, но...

– Къде е сега?

– Той беше жив само осем часа, след което умря, вярвайки, че е убит от аскер ⁷² .

23. Султанският пратеник

В обширната военна литература има една област, която, мисля, е била пренебрегвана или слабо засягана. Хората, които се събират да воюват, особено ако воюват отбранително, са силно разположени към взаимна обич, почти тъй напрегната, както половата любов. Навярно това е един естествен инстинкт, на който целта е да улесни една добра организация, но в него има силна сантиментална връзка, която, като се разкъса, изпитват се най-остри мъки.

Смъртта на Лука бе състарила Тодор, ако не по вид, поне духом. Аз съм убеден, че тази смърт му причини повече страдания, отколкото ударите по краката, които му бе нанесла солунската полиция. Наистина, той още не беше изгубил своя хумор от по-прежните времена, но го примесваше с горчивина. Винаги бе считал, че воюването е глупава преживелица на дивачеството. Но сега, уверен съм, той го мразеше ужасно. В продължение на една или две седмици, което време бяхме заедно, станахме по-интимни, отколкото при двумесечното си близко общуване в блатата. По това време Воденско ми се виждаше мрачно и, доколкото зная, то беше такова и за него. Неговото безцелно опустошение още повече засилваше нашата болка. Лука, откъснат от нас в разцвета на живота си, от една чета селяни – наемници, при по-благоприятни обстоятелства можеше да бъде мощен фактор при достигане идеалите на същинската цивилизация. И тук трябва да забележа, че това беше само един типичен случай от огромните загуби на интелигентна младеж в цялата страна, който случай почувствувахме по-непосредствено поради близкия контакт с една личност, или, както бе в моя случай, с две, защото Тодор никога не беше особено близък със Сандо.

Тодор желаеше да остана във Воденско и искаше да се откаже от своето войводство в този район в моя полза, като ме уверяваше, че тази негова постъпка ще се одобри от избирателите. Едва тогава схванах какво дълбоко уважение питаеше Тодор към мене. Ако ми беше предложил короната на една империя, честта нямаше да бъде по-голяма от предложението да заместя Лука. Обаче Сандовата смърт и редица други съображения ме караха да се въздържам от подобно участие и вярвах, че в друга посока можех да бъда по-полезен за делото. У мене все повече се затвърдяваше убеждението, че въоръжената сила е престанала да бъде фактор за човешкия прогрес, че човешките дела се ръководят от по-могъщи сили. Наистина въоръжената сила и справедливостта никога не изглеждат, че са една и съща страна. Аз напуснах Воденско и ако имаше един способен водител, който да заеме мястото на Лука, Тодор щеше да дойде с мене.

След като почнах да пиша тази книга, получих писмо, което прибави към дългия списък на моите стари другари и Тодора, паднал в тази нескончаема борба.

Един от неговите хора, селянин, заловен в дребни кражби, го убил и после заедно с неколцина други станал хайдук от стария тип.

Братът на Лука, мирен търговец в България, събрал около себе си двайсетина комитетски четници, пребродил Македония и бързо отмъстил за Тодоровата смърт. После се завърнал в България при търговията си, тъкмо когато била обявена конституцията.

Аз имах един смътен план да взема Владо със себе си до Солун и оттам с някой параход да го промъкна до черноморските пристанища, за да отиде в София да следва науките си в университета. Този план ме заведе в блатата, където моят стар приятел Апостол беше разширил своите владения няколко километра на изток, като беше завзел и един друг остров. В това време ние се научихме, че редица арести в Солун разнебитили местния комитет, а това значеше, че нашият план ставаше невъзможен. При все това на мен ми беше ⁷³ приятно да прекарам една седмица с Апостол и неговите забележителни бойци и бежанци.

В това време стана една случка, която смятам за една от най-важните през моето престояване в Македония.

Както споменах по-рано, Апостол обичаше да говори за миналото си и когато си лягахме, той ми разказваше по цели часове какво се е случило с него. Аз го слушах, но да си кажа правото, някак си мързеливо. Но изведнъж моят интерес порасна.

– Но какво е това – прекъснах го аз. – Не можах да го схвана. Моля те, повтори още веднъж.

– Говоря ти за един важен големец от Стамбул, братовчед на султанския престолонаследник... от султанска фамилия, истинска кръв. Получих неговото писмо чрез един от местните бейове. Ето съдържанието му: "В името на Негово Величество Падишаха, аз желая да поприказвам с вас. Аз ще ви срещна, където обичате – в планините или блатата." Помислете и! Европейците ме наричат разбойник, а един член от императорското семейство иска да се срещне с мене. Той има доверие в мене и не се бои за живота си. Какво мислиш за това, а? Той не ме смята за разбойник.

– И какво му отговори? – попитах го аз, като станах.

– Не съм му отговорил – и какво да му отговоря? Той иска да ме подкупи... както се опитваха веднъж да ме подкупят чрез жена ми. Какво ще си помислят другарите ми от другите райони?... Това ще повреди на моето име.

– Апостоле! – казах аз тържествено. – Ние трябва да се видим с тоя султански човек. Моето присъствие на срещата ще запази името ти. Трябва да се срещнем с него... Нека дойде... Той ще ни даде материал за една кореспонденция, ако не излезе нищо друго. Помисли си, ако напиша, че един делегат на султана те среща в твоята крепост, с това ще дам най-доброто свидетелство на света кои сте вие и какви са четите в Македония.

Ние събудихме Владо, за да напише писмото. Той знаеше отлично турски език. То бе веднага отнесено на бея, който беше посредник. Чакахме два дена.

Един куриер пристигна с писмо. Надписът върху плика беше на турски език. Разкъсахме го и Владо преведе писмото:

"До воеводата Апостол, глава на четите, поздравления от Селяник Л. Мектеб Хамидис Хюсеинде Хюсеин Конайнда Шейх Ахмед Кемал бей, аз ще стигна на определеното място утре, за да имам преголямото удоволствие да разговарям вечерта с вас и вашите другари."

Колко от този надпис е име и каква част от него е титла, не зная, но мисля, че в него се включваше и адресът му. Точно така е записано в дневника ми, написано от шейх Кемал и преведено от Владо.

На следната сутрин ние изпитахме прикрита тревога. Пратихме двама четници с една лодка да посрещнат посетителя при слизането му и след това чакахме знака на далечния часовой. Дори Апостол беше заразен от моето настроение.

Рано следобед чухме вика на часовоя. След десет минути лодката се показа в езерото и се приближи до нашето пристанище. В предната част стоеше един човек в Норфолкски ловджийски жакет, с ловджийска пушка на коленете. Неговият висок фес беше обвит с муселинена покривка, която бе спусната върху раменете му и защищаваше врата от слънцето. До него стоеше едно ирландско ловджийско куче.

Щом лодката доближи, той стана и стъпи на брега. Махна покривката си и пред нас се показа младежко лице с червеникава брадица от двете страни на неговата остра челюст, светло-кестенява коса, високи, макар и не изпъкнали лицеви ябълки и светло-кестеняви очи, които се смееха в унисон със слабите бръчки от двете страни на неговите малки уста. Той имаше приятно лице, макар и силно турско. Насмешливото примигване на неговите кестеняви очи ми направи трайно впечатление.

Всички ние останахме назад, а Апостол с достойнство, което не подозирах досега, излезе напред и тържествено се целуна с него, след това Владо, помощникът на Апостол, и аз бяхме представени и по същия начин се поздравихме. Отидохме в голямата колиба и четниците по турски обичай поздравиха посетителя. Насядахме на церемониалната черга. Един четник веднага сложи кафе на госта, а шейхът даде на всички ни сладкиши.

Всеки, който познава турската психология, ще знае, че шейхът няма да каже целта на посещението си този ден. Ние засягахме обши въпроси, при все това разговорът ни беше много интересен. Шейхът не говореше български, знаеше малко френски. Аз не говоря нито френски, нито турски, но Владо и Апостол говореха турски. Разговорът се поведе на този език, но аз малко пропуснах от него. Колкото се отнасяше до мене, Апостол настоя да ми се преведе всяка изговорена дума. Направи впечатление на шейха, че аз заемам важно положение в организацията. Владо беше добър преводач. Понякога шейхът добавяше някоя френска дума, която аз разбирах, но не можех да съставя отговора.

Ако се съди по думите му, Кемал бей не беше реакционер, макар че носеше султански пълномощия. Още тогава подозирах, че той е младотурчин.

– Защо сте грабнали оръжието? – поддържаше той. – Въоръжените революции са безсмислени, безполезни. Следвайте постъпките на младотурците, приемете нещата такива, каквито са, но агитирайте. Присъединете се към тях и направете прогресивното движение една здрава сила... Болшинството турци и християни са прогресивни хора, но то държи за миролюбивите средства... Вие разрушавате, унищожавате, защо не изграждате?

Понякога той се разпалваше, но не беше ядовит. Апостол се държеше вежливо. Владо и аз бяхме западняци, даже шейхът се разгорещяваше. Но тъкмо в тези моменти, когато речта му идваше до някое възклицание, неговата хумористична усмивка се разширяваше, той пускаше някоя шега и ние всички се смеехме. Той беше очарователен събеседник.

Струва ми се, че още в самото начало той подозря кой съм аз, но не ми зададе никакви лични въпроси. Апостол ме представи като другар. Най-сетне Владо му каза. Неговият интерес беше явен, но не прояви никакво любопитство по отношение моите съображения да се присъединя към четата.

И така, ние поговорихме до късно тази нощ. Показахме му чифлика, кошерите, пилетата, мисирките, блатото на патиците и кошарата. Той си каза мнението по практичното земеделие.

Към среднощ се разделихме. Ние четиримата се проснахме на чергата пред огъня. Преди съмнало Апостол ме събуди. Беше доста студено. Шейхът спеше спокойно до нас, свил се на кълбо под един япанджак – навярно му беше студено.

– Той не е навикнал на такова легло – прошепна ми Апостол.

Той стана, хвърли своя япанджак върху младия турчин и се вмъкна под моята покривка.

На сутринта след изпиването на кафето ние излязохме да се поразходим. Аз посъветвах Владо да оставим шейха и Апостол да преговарят насаме. Но те настояваха да присъствуваме и ние. След това шейхът разкри целта на своето посещение.

Той покани Апостол да отиде в Цариград като гост на султана за един месец, негово величество признава Апостол за човек с удивителна военна и административна способност и водител на народа. Негово величество желае да изучи подробно желанията на народа, но направо от неговия вожд. През време на посещението в Бариград аскерът ще бъде изтеглен от района на Апостол и той ще може да се сношава със своите подвойводи всеки ден чрез специални куриери. Апостол ще бъде приет и угощаван в двореца с царски почести.

Едва ли шейхът бе много изненадан, когато Апостол, след като изслуша мълчаливо цялото предложение, решително го отхвърли. Явно той знаеше по-добре положението, отколкото самият султан. Въпреки написаните десетки книги, всяка една под авторството на някой дипломат, аз съм убеден, че прехваленото знание на Абдул Хамид за собствената му империя не е вярно. Султанът е имал мъгляво понятие за революционното движение, когато с мислел, че Апостол е едничкият важен фактор в него.

След това шейхът помоли Апостол да потвърди своя отказ писмено. В този смисъл се написа писмо до негово величество, с което бе признато изпълнението на мисията от страна на шейха. В това писмо бе добавено. "Ако всички чиновници са като шейх Кемал, много малко недоразумения ще има между народа и неговия господар."

В това време аз показах моя "Кодак" на шейха. Той се зарадва и извика:

– Фотографирайте Апостол и мене заедно. Това ще бъде един скъп спомен за моето посещение.

Аз ги фотографирах двамата заедно, седнали рамо до рамо. След това се оказа, че нямам достатъчно течност за проявяване. Шейхът се наскърби, но аз казах:

– Аз ви давам непроявения негатив, под условие обаче, че вие ще ми изпратите една снимка. Ето ви моят адрес в България.

Той обеща. Тогава аз завих негатива в една червена хартия и му го дадох.

Шейхът си отиде следобяд.

– Ако някога дойдете в Цариград – ми каза той, – потърсете ме. Да, зная, че вие сте нелегален... но аз не съм полицейски чиновник. Не мога да ви представя в двореца, но бих ви приел царски в моя дом.

Когато той изчезна зад тръстиката с лодката, четниците го поздравиха с "ура". Той стана, направи темане, а след това неочаквано свали феса си и го размаха във въздуха.

На другата зима, когато пристигнах в София, намерих едно писмо, адресирано до мене и облепено с турска пощенска марка. Вътре имаше една снимка от прочутия негатив, не твърде чиста, но ясна. Имаше и едно писмо, което свършваше с думите: "Бог да ви пази във вашите приключения." На гърба на фотографията беше написано само "Кемал".

По-късно четох във вестниците, че той бил назначен за каймакамин в Ениджевардарската каза. След успехите на младотурците аз често разгъвах вестниците и макар че няколко пъти се повтаряха някои от неговите имена, но те не бяха подредени така, както бяха записани в моя дневник.