Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 14 страниц)

5. Опожаряването на Ниси

Най-после настъпи тревогата. Отдавна я чакахме и тя дойде.

Селяните от двете села в полето, наричано Сланица, за които загатнах по-рано, са от славянски произход, но гръцкият владика в Караферия размахва като хипнотизатор ръце и им казва: "Вие сте гърци". Те, в ужас от "Христовите войници", покорно отговарят. "Ние сме гърци" – макар че това не могат да произнесат на класическия език, а прибягват до варварския жаргон, наречен български език.

Това станало преди няколко години, преди агитаторите да се явят във Воденско.

Веднъж гръцкият владика се научил, че неговото стадо в Сланица поканило четата на Лука. После още по-лошо, че селяните помагали на четата, давали храна и водачи, че престанали да плащат десятъка на черквата, не посещавали гръцките училища и че купували пушки и амуниции от контрабандистите. Това разгневило владиката, той повикал капитана на своите банди и му казал:

– Коста, ние трябва да запазим чистотата на нашите хора. Пиши им братско писмо и ги предупреди за коварството на тия български разбойници. Бъди кротък – по-твърд.

Капитан Коста турил молива в устата си и се замислил. Вдъхновението дошло направо от Христа, чиято фигура на кръста била отпечатана начело на писмото. Той написал:

"Февруари, 7. 1906 г.

До моите братя от селата Мориново, Лековищица и Янчища.

Научихме, че сте били гонени от българите-разбойници, които насила искат да се откажете от своята народност и вяра. Учим се, че те са ви принуждавали да протестирате пред европейците срещу войниците на вярата, като лъжете, че те ви преследват.

Аз ви моля да си отворите очите. За в бъдеще не правете такива протести. Ония, които не слушат, ще ги накажа. Такива ще бъдат убити; няма да бъдат пощадени и техните жени и деца; телата им ще разкъсваме на парчета. Ще убиваме всеки, който не е с нас.

Надявам се, че ще ме разберете и слушате. Ваш брат по вяра.

(п) Константин Акритас." ²¹

Това послание, разпръснато между селяните, било предадено на Лука от тях, а по-късно изпратено до Балканския комитет в Лондон, за да добият представа в Англия за гръцкия темперамент...

Справям се със своя дневник и виждам, че смутовете почнаха на 10 март ²² .

Това беше пролетна, светла, пълнолунна нощ. Беше толкова светло, че можехме да видим всеки стрък от близката тръстика.

Ние лежахме около огъня и приказвахме, когато до колибата долетя далечен гърмеж. След малко зловещото пукане се повтори.

Всеки се спусна към оръжието си.

– Бият се в Мориново – извика часовоят над главите ни.

Бързо приготвиха шест лодки и двадесет човека се качиха в тях. Започна се едно бясно тласкане с прътите и пляскане във водата, което за късо време ни докара до сушата. В полето стрелбата продължаваше; огънят от пушките се виждаше. Ний хукнахме бегом през гьолища, трапове и плетища. Вече виждахме покривите на къщите пред нас, когато изстрелите оредяха и всичко утихна. Влязохме в селото и на всички страни извикахме паролата. Въоръжени селяни изскочиха от каменните сгради и ни поздравиха.

Една гръцка чета от петдесет души влязла в селото и отишла в къщата на председателя на местния комитет. Тези, които влезли в дома, били с маски. Председателят го нямало и те насилили да отвлекат децата и жените. Дигнала се тревога из селото, излязла селската милиция, на брой двадесет души, и от оградите на къщите открили огън срещу "Христовите войници". Сражението продължило около половин час, докато пристигнала милицията от съседното село. Като видели и нея, гърците почнали да бягат без всякакви правила за отстъпление и оставили пет души убити.

Ние повдигнахме един от тях; той беше висок, красив човек с брада; в чантата му имаше канцеларски материали. Беше явно, че това е секретарят на капитан Коста. От селяните беше убит само един човек.

Ние се върнахме веднага, като се опасявахме да не дойдат турските войници от Негуш. На другия ден научихме, че войниците били из селата и действали така, сякаш имало споразумение между командващия паша и капитан Коста.

Войските били влезли във всички села около Мориново, но по някаква "грешка" пристигнали малко по-късно, след нападението на гърците, и селата успели да изпратят своята милиция на помощ. Когато селяните се връщали, аскерът ги пресрещнал. Повечето успели да хвърлят пушките си зад храсталаците и плетищата, за да не бъдат обвинени, но пет души били хванати с оръжие и закарани във Воден. За чест на каймакамина, той ги освободил на следния ден.

– Аман от тези гърци – казвал той между своите хора.

След тази случка някаква мисъл занимаваше Лука. Системата на опожаряване и избиване била практикувана от гръцките чети от година насам. Само в района на Лука пострадали петнадесет села, защото давали поддръжка на революционното движение. В другите части на Македония било същото. Кой читател на европейските вестници не си спомня за клането в Загоричани през 1905 г.? ²³ Жени и бебета били набождани на щикове посред бял ден от наемните войници на гръцката черква. С една сдържаност, породена от погрешно схващане на европейската цивилизация, Македонският революционен комитет беше забранил репресиите, като се надяваше с това да спечели симпатиите на общественото мнение, като че ли политиката се движи от такива човешки слабости. Лука познаваше света повече от своите колеги и схващаше тази грешка.

Тодор беше също замислен. Една вечер го поведох да се разхождаме. Подозирах, че буйни мисли бяха обхванали главата му.

– Лука – каза ми той с нисък глас – е много замислен. Иска ми се да му говориш. Ти имаш влияние върху него. Аз не смея да зачеквам тоя въпрос, преди да ме покани.

– Не познавам положението достатъчно, за да съдя – отговорих аз.

– Във всеки случай теоретически аз не мога да одобря репресии върху хора, които не са пряко виновни. Нали знаете, че не можем да се доберем до самите андарти.

Тодор ме погледна за момент.

– Не ме разбираш – отговори той. – Аз мисля като тебе. Палежът на къщите на невоюващите, дори никой да не бъде убит, не е по вкуса ми. Това не е борба – да оставим това на гърците и башибозука.

Аз заговорих с Лука. Той почувствува облекчение, че пръв засегнах болния въпрос.

– Да – каза той ядосан, – мисля да направя нещо. Акритас и неговите главорези се крият в мочурляците при гръцкото село Ниси. Те не са укрепени, но се крият в папура и самият дявол не може да ги намери. От Ниси вземат провизии, куриери и водачи. Ако изгорим селото, те ще избягат оттам. Може би тогава ще можем да ги срещнем в полето на открито сражение. Ако не мога да изловя тия влечуги, най-малко ще изгоря тяхното гнездо.

– А на другия ден – отговорих аз – всички европейски вестници ще съобщят преувеличено случката, ще кажат, че е имало убити жени и деца. Доброто мнение на Европа за вас ще бъде изгубено. Ще кажат: всички са еднакви – и гърци, и турци, и българи.

Аз бях готов да говоря още, но Лука ме прекъсна с усмивка, една добросърдечна усмивка, на която вече свиквах от няколко дни.

– Вие сте забавен – каза той, – напълно достоен за вашия съотечественик Марк Твен. Като разбивате старите традиции и едновременно ги защищавате с открито лице, струва ми се, че това е чисто американски хумор. Но, сериозно, драги приятелю, вие не говорите сега с Тодор. И вие, и аз сме се въртели из разни сфери, и двамата сме работили журналистика и сме били зад кулисите малко нещо. Колцина в Европа се колебаят къде да ни турят – при революционерите или при разбойниците, плячкаджиите. За всеки случай, това не ме задържа. Аз се колебая пред неприятния акт. Или, по-право, предпочитам да се справя с виновните хора. Ако можеш да ми кажеш как да се добера до гръцкия владика, няма да изгарям никакво село.

Все пак аз настоявах и го убедих без голяма мъка, защото той не по-малко от мене се отвращаваше от жестокостите.

Накрая той каза:

– Добре, няма да правим нищо. Но нападнат ли ни още веднъж, ще дойде нашият ред.

Ние се здрависахме.

Но аз се радвах много малко време на силата си да убеждавам. През нощта часовоят ни разбуди с викове. Веднага излязохме вън. Над тръстиката, в северна посока, небето беше румено и стълб черен дим и искри хвърчеха нагоре в тихата нощ. Чу се тежък гръм – динамитна бомба беше хвърлена.

Една от лодките на Апостол се вмъкна в нашето пристанище и пратеникът поиска 10 човека. Нападението ставаше на негова земя.

Ние трябваше да останем и да се пазим срещу възможни нападения по-близко до нас, защото гърците бяха минали блатото недалеч и това можеше да е хитрост, с която да отвлекат силите ни от островите. Пламъците, които се виждаха от дървото на часовия, почнаха да загасват. Имаше рядка стрелба. Тодор отиде при Апостол. Сутринта нашите хора се върнаха. Те видели гърци да се качват на лодките, които се отправили към Ниси. Дори не дочакали да отговорят на залпа от четата на Апостол. Две къщи в края на селото били опожарени, един селянин убит.

– Ще имаме и по-големи осветления – забеляза Лука. По-нататъшни диспути за мнението на Европа не станаха.

Легнахме да спим и се събудихме веднага след изгряването на слънцето. Наскоро населението в Караферия се беше организирало и преди една седмица бяха ни донесли подарък цяла дузина шишета с бира. Празните веднага се напълниха с газ. Всеки четник внимателно прегледа карабината си.

На обед двадесет и пет души се качиха в осем лодки – оставихме само шест души на поста. Апостол ни чакаше с хората си. Всички станахме петдесет и пет човека. Тодор отиде с пет лодки напред като патрул. Останалата част от флотата го следваше на няколкостотин метра назад; лодките пътуваха близо една след друга. Пътувахме на югозапад към отворените води на езерото Енидже, през места, които не приличаха на видените от мене досега. Нямаше никакви дървета, само блатиста трева, понякога тъй ниска, че можех да се изправям и да оглеждам тъмножълтото море от разиграна трева на километри наоколо. Макар да тикахме с пръти лодките, те се движеха бързо. Някъде тревата се губеше и водният път се откриваше широко пред нас.

Бяхме обхванати от нервно веселие. Подмятахме шеги за македонската флота и за адмиралите, Лука и Апостол. Давахме заповеди на моряшки език.

Следобед, към три часа, навлязохме в широка пълноводна река, по която плавахме около два часа, носени от течението. Един час преди залез пак навлязохме сред блатната трева и скоро стигнахме малък остров, на който се виждаха обгорелите греди на една колиба. Тук слязохме, за да вечеряме хляб и сирене и да починат гребците. Бяхме близо до местоназначението. Никой не говореше високо, шепнехме само. Лука предаде последните наставления; паролите бяха "Македония" и "Свобода", който не отговори на втората дума след първата в тъмнината, да се счита враг.

Беше вече мръкнало, когато бавно се раздвижихме по блатото между ниския папур. Прави в лодките, ние можехме да виждаме подножието на един хълм; после, не по-далеч от 600 – 700 метра, видяхме къщи и хора, които се движеха между тях.

Нашата лодка вървеше напред. Лука, Апостол и аз бяхме заедно, момчето, което гребеше, било рибар из тия места. То полека ни удари о един насип, вдаден в езерото. Другите лодки бързо се наредиха край него и спряха на сушата. Всички изскочиха и се събраха на пътеката към височината на насипа. Пълна, червена луна се показваше.

Тръгнахме и след няколкостотин крачки излязохме на една поляна. Пътят вървеше успоредно с брега. Една пътека се отклоняваше към селото.

Апостол и неговите хора тръгнаха към горната част, а Лука със своите двадесет човека се отправи към долната част на селището. Всеки четник носеше шише с газ в лявата си ръка. Осем души тръгнахме няколко метра напред по главния път и залегнахме там, да не ни изненада аскерът, който беше на гарнизон в едно село, половин час далече.

Щом легнахме в праха на пътя, чух зачеващия лай на кучета, които усещаха наближаването на чужденци. Някъде в полето овчар подсвиркваше на стадото си. При пълната светлина на луната видяхме покривите на къщите, но никъде не можах да видя тъмните фигури, които знаех, че се движат из селото. Настъпиха мъчителни минути на очакване.

Сърцето ми трепна. Едно светло кълбо пропълзя по стената на някаква къща, разшири се, блесна и избухна в голям огън. Виенето на кучетата не оставяше да се чуят други викове. Последваха три залпа от манлихерови пушки.

В долния край на селото почна да гори друга къща; първата изгаряше в бесни пламъци. Покривът й падна глухо, като изпрати нагоре облак от искри. Чувахме ясно пращенето на пламъците и шумния рев на тая пещ. На зловещия фон се виждаха силуетите на бягащи хора. Запалиха се почти всички къщи. В една от тях почнаха да пукат с адски трясък взривни вещества. Избухнал бе един от складовете на капитан Коста. Над главите ни се носеше голям червен облак от дим и искри.

Времето не се усеща при такива събития. Може би бе изминал час. Цялото село гореше в един пламък, който гърмеше и се развяваше. В това време, ние, осемте, бяхме зрители. Страшното бездействие ме правеше чувствителен към мисълта за аскера. Аз поглеждах ту в пожара, ту към пътя отзад. По едно време видях един блясък, чу се остър и силен гръм. Помня, че извиках.

– Идиотите! Защо не се върнат! Ето го аскера върху ни!

Екна залп. Не беше от манлихери.

– Не е аскерът! – извика Антон, който беше до мене. – Гърците са.

Веднага скочихме на крака. Капитан Коста беше дошъл.

От селото се чу втори залп, или по-скоро отделна бърза стрелба на много хора, защото нашите бяха пръснати. Ние, осемте, не отговорихме, а бързо се отдалечихме по пътя, за да вземем позиция, преди да бъдем открити. Легнахме по гърди. От ляво манлихерите продължаваха да крякат, удавени от гърма на гръцките пушки "гра". От тяхното стреляне заключавахме, че гърците не са повече от нас. Стрелбата стана обща. Чувахме свистенето на куршумите и техните удари по стените на къщите.

Гърците не напредваха, държаха се на пътя край нас, като целяха навярно да ни пресекат отстъплението към лодките. Тогава осемте започнахме да стреляме лудешки бързо, за да направим впечатление, че сме многобройни. Свистенето на куршумите се насочи към нас, прелиташе над главите ни като фученето на орляк металически птици. Някои куршуми се забиваха в калището наоколо.

Внезапно гръцкият огън отслабна и съвсем секна. Далече някъде, но не от селото, се чуха глухи изстрели.

– Това е аскерът – извика един от нашите хора.

Апостол и хората му се оттеглиха. Ние изтърчахме към лодките. Лука със своите момчета също се появи. Един последен залп, качихме се на лодките и отплувахме отново сред водната тръстика. Никой не бе убит, нямаше нито един ранен. Пътувахме цяла нощ. Зад нас блестеше едно зловещо небе, което поугасна едва при утринната светлина.

6. Из Воденските планини

Никога не узнах как са обяснявали консулските рапорти изгарянето на Ниси, но европейските вестници го описаха с най-живи краски. Френските вестници, вдъхновявани от гръцки източници, съобщаваха, че петстотин четници, водени от офицери от българската армия, са изклали мъже и жени. А от селяни се научихме как хората на Коста ходили из улиците на Негуш и се хвалили, че ни били прогонили в лодките в такъв безпорядък, та едва сме имали време да приберем своите убити.

Чистата истина е: тридесет къщи, около половината в селото бяха изгорени. На следната заран войниците намерили шест души убити. Един от тях бил албанец, домоуправител на бея, който, като мислел, че селото е нападнато от башибозук, спуснал се и викал, че е мюсюлманин. Някой от хората на Апостол сметнал, че албанецът иска да ги заблуди и го убил. Другият убит бил шестнадесетгодишен младеж, ударен от случаен куршум, а третият бил убит умишлено, защото хората на Лука познали в него стар шпионин, избягал от сланишките села. Тези трима бяха известни на нас, другите бяха хора на Коста, които останали неприбрани в тъмното.

Нашите хора помагали на селяните да си изкарат добитъка и покъщнината. Върху мирните селяни никой не дигнал ръка и всички успели да се отстранят от огъня и стрелбата. Само една млада жена, напреднала много в бременността си, останала назад заедно с мъжа си. Лука ги задържал, докато престоял в селото, а когато ги напуснал, оставил им едно писмо до селяните. Той писал на гръцкото население, че опожарил техните къщи не от племенна омраза, а като защитна мярка против нашествията на Коста в селата, които помагат на революционното движение. Предупредил ги същевременно, че ако не дават убежище на наемниците на гръцката църква, никога няма да посяга върху тях и имотите им ²⁴ .

Това предупреждение постигна целта си. Оттогава Коста се усмири.

Български села не бяха подпалвани вече тази година. По-късно селяни, отиващи или връщащи се от пазара, биваха причаквани по пътищата и убивани, но винаги далеч от селата. Дори и тези нападения не бяха вършени от андарти, а от маскирани хора, които очевидно бяха жители на Негуш, крепостта на гръцките терористи.

След няколко месеца, по време на олимпийските игри, четох във вестниците, че на една вечеря, дадена в чест на чужденците, които посетили Гърция, държал речи Константин Акритас, капитан от гръцката редовна армии, "току-що завърнал се от обиколка из Македония"...

Няколко седмици наред турските войски правиха опити да ни изловят из мочурляците. При водните пътища и пристанища бяха поставени засади, но това ни принуди само да пазим диета, като ядем сирене, след като бяхме изяли добитъка от "чифлика" на Апостол. Други несгоди нямаше.

Пролетта топеше снеговете, луди потоци се спущаха из полето и пълнеха блатото. Един ден Апостол с повечето от своите хора тръгна за планините. Ние също прегледахме раниците и обущата си и когато водите поспаднаха малко, една нощ четиринадесет души от четата, в това число Тодор и Александър, взехме лодките и слязохме до Сланишко. Пред очите ни се откри широко поле, а в далечината се очертаваха тъмните сини планини.

Времето ни оживяваше, ние с удоволствие тъпчехме отново твърдата земя. Високата фигура на Лука се люлееше напред, другите вървяха бързо с безшумни стъпки, по-скоро подскачахме с отпочиналите си нозе.

Патрулът, който беше пред нас, даде сигнал за опасност. Ние коленичихме и заредихме пушките. След малко момчетата от предния отряд дойдоха с един много изплашен турчин, селянин, който тръгнал да търси изгубения си кон. Налегна ме тежко чувство, че тоя турчин ще бъде пожертвуван заради нашата безопасност.

Селата, през които минавахме, бяха пълни с войници. Но Лука му чете една лекция относно неблагоразумието да ходи по полето тъй късно. После го попита:

– Да речем, че те пусна да си ходиш, аскерът ще дойде ли подир нас след един час?

– Не, за бога, не – закле се турчинът на развален български език. Зъбите му тракаха от страх.

– Ти ми се виждаш честен човек – каза Лука, – аз ще се доверя на твоите думи. Иди и намери коня си. Но пази се за в бъдеще. Понякога ние стреляме, без да предупреждаваме.

Помислих, че турчинът ще целуне ръката на Лука, но един от четниците го отстрани. Ние си тръгнахме.

– Няма ли да ни издаде? – попитах аз.

– До една седмица не – отговори Лука. – Ако не бяхме го уловили, да. Сега той е наш приятел. Турският темперамент не се поддава лесно на шпиониране, за това трябват гяури. Той ще заговори, когато се увери, че сме вече далеч. Тогава ще стане героят на една лична среща с петдесет страшни, дългобради комити, които са го надвили, защото били повече, но са му пощадили живота, възхитени от неговата смелост. Всеки път, когато ще разказва тая история, той ще преувеличава дължината на нашите бради, очите на неговите прости слушатели ще се блещят, ще клатят глави и ще викат "Машалла! Машалла! Страшни хора са тези комити, жалко, че не са от правата вяра!"

Цялата нощ ходихме все към планините. Призори започнахме да се възкачваме нагоре, а когато настъпи денят, вече се влачехме през една дълбока урва, към рамото на един висок, горист гребен. Но като погледнах нагоре, изглеждаше да сме останали още при подножието на тези огромни, назъбени купища от скали. При една рядка борова гора спряхме на лагер. Като погледнах надолу, видях, че се намираме на голяма височина. Шейсетте километра от полето, които бяхме изминали през нощта, изглеждаха унищожително къси. Под лъчите на утринното слънце се виждаха водите на езерото Енидже. На неговия бряг лежеше Ниси, още по-далече се виждаха ясно сивите стени и черкви на Солун при самите води на Егейско море.

Горе, на високото, бе студено. Дърветата в прохода бяха още голи, но през дебелата покривка на боровите игли, върху които спахме тоя следобед, вече се показваха минзухар и кокиче. Веднага следобед поехме пътеката наново. Няколкочасов бавен ход ни изведе на едно малко плато, където имаше една колибка, скрита в дъбовия храсталак. Тук намерихме петима души, трима въглищари и двама свинари, чиито свини ровеха за желъди между дърветата. Селяните дойдоха при нас без страх и ни поздравиха сърдечно. Те бяха власи и приятели, защото румънската черква беше създадена неотдавна в Македония като протест против тиранията на гръцките черковници. За това андарите отплащаха на власите с пожари и убийства. Петимата селяни се втренчиха, когато им разказахме за изгарянето на Ниси.

– Трябва да дойдете в наше село, бай Лука – каза един от тях. – Нашите хора имат дух, но те трябва да видят за малко четата.

– Искате някоя нова "афера" в селото ви – закачи се весело Лука. – Не ви ли стигна миналогодишният Месимер.

– Ще си отидете преди зори, само толкова – предложи селянинът.

Те продължиха да говорят по това.

Аз чух името Месимер и през ума ми мина най-хубавата и най-любима народна песен. Мнозина от младежите във Воден бяха лежали в затвора, защото са я свирили с уста из улиците.

Месимер е близко село до Воден, лежи зад казармите. Партизанството е много силно там, защото, както и във Воден, част от населението е гъркоманско, т. е. българи, останали още верни на гръцката черква, а следователно верни и на султана. Но имаше и отцепници, отдавна тук беше образуван и революционен комитет. От време на време четата идвала да агитира, да прегледа сметките на касиера и да учреди съд.

Преди една година Лука отишъл в България за муниции. Една нощ Тодор отишъл в Месимер с четиринайсет души и имал неблагоразумието да остане в селото и на следния ден. Един гъркоман ги забелязал и предал на войската. Селото било обкръжено. Четата се укрепила в една каменна къща. Оттам тя се бранила през целия ден, следващата нощ и част от новия ден. Привечер паднала гъста мъгла в долината и седем оцелели четници се опитали да си пробият път през турските редици. Тодор и четирима четници избягали, но двама, заблудени в мъглата, отишли към казармите и там били убити ²⁵ . Оттогава Лука забранил на четите да влизат в Месимер.

Тази случка е възпята от народа. Има особено една песен, в която се разказват всички подробности на битката. Като всеки първобитен народ, македонците записват големите събития на своя живот в народни песни, които понякога остават през вековете.

Никой не знае кой съчинява тези песни, навярно някой неизвестен селски учител. Децата ги пеят пред каймакамина, те могат да бъдат само смъмрени или ударени в най-лошия случай, но господ да е на помощ на възрастния, който бъде чут дори само да ги подсвирква...

Лука и петимата овчари се споразумяха. Един отиде да приготви приема ни в Месимер. Останалите накладоха огън и опекоха едно малко прасенце върху жарта.

Беше вече мръкнало, когато тръгнахме. Пътят ни водеше надолу през гъста гора. Минахме една местност, която беше историческа за Тодор. Миналата година той попаднал тук и се сражавал с предшественика на капитан Коста, капитан Теодосий. Двете страни се обстрелвали, прикрити зад скалите, но когато пристигнал аскерът от Воден, битката почнала от три страни. Един ранен грък се плъзнал в една пропаст и се закачил за един къпинов храсталак. Като минахме това място, Тодор и тия, които са били с него, намериха на един клон парче плат, изгнил от времето. Те се развълнуваха и казаха, че парчето е сигурно от фустанелата на гърка.

– Фустанелата прилича на рокля на балерина – обясни ми Лука, – тя точно отговаря и на хората, които я носят.

Стана съвсем тъмно, но скоро изгря луната. Ние излязохме от гората и пред нас се откри същински амфитеатър от светлините на околните селища. Тук ни очакваха двама селяни.

– Тоя път няма да стъпим направо в капана – каза Лука. – Само петима от нас ще слязат долу. Другите ще останат тук и ще ни пазят от изненади.

Лука, Тодор, Александър, един четник и аз почнахме да слизаме, като си помагахме с ръце. Двамата селяни ни водеха. Трябваше да пазим да не падне и най-малкото камъче, защото в нощта и най-слабият шум можеше да се чуе. Най-сетне се промъкнахме между дърветата на една градина, преминахме я и се вмъкнахме в някаква къща.

Стаята бе натъпкана с мъже и жени, които ни поздравиха от все сърце, но очевидно се безпокояха. Повечето от мъжете бяха възрастни, груби хора, всички с дебело навити широки пояси от подмишниците долу до под бедрата. Всички бяха бръснати, защото брадата в Македония вън от градовете се смята от властите за признак на размирие. Мислеше се, че само комитите са брадати хора. Изключение прави само селският свещеник.

Всички изслушаха внимателно късата, но пламенна реч на Лука. След нея започнаха свободни разговори. Изтълкувани им бяха новите закони на организацията, защото едва преди шест месеца първият конгрес от представители на революционните маси ²⁶ бе съставил един устав, който даваше право на всеобщо гласоподаване на селяните в работите на комитета. След това, поне на теория, никой не можеше да дига въстание без съгласието на тия, които трябваше да се бият и в случай на неуспех да пострадат най-много. Досега назначаваните от района войводи, местни комитети, трябваше вече да се избират. За такъв избор сега нямаше време, но Лука даде наставление как да се извърши, след което листата на новите членове да се прати на районния комитет във Воден.

Беше минала полунощ, когато напуснахме къщата и се присъединихме към нашите другари, които ни чакаха. Двамата водачи-селяни се качиха с нас до скалата горе.

Като пиша за тези селяни, нека добавя какво научихме от едно писмо, изпратено ни от Воден седмица по-късно. Макар че престояхме в Месимер по-малко от четири часа, влязохме и излязохме оттам съвсем тайно, на другия ден гърците узнали, че сме били там. Следната вечер двамата наши водачи били намерени в гората заклани. На единия от тях била закачена бележка с печата на военната ръка на гръцката черва. Бележката гласяла. "Такава е участта на всички, които предават черквата на схизматика – разбойник Лука.

Свестете се, селяни. Когато разбойниците влязоха във вашата къща миналата нощ, окото на светата черква бдеше върху вас." Нямаше нужда от Шерлок Холмс, за да се издирят убийците. Григораки от Воден можеше да каже кои са.

След като напуснахме Месимер, прекарахме два дни между надвисналите скали, но третата вечер минахме нагоре и се възкачихме на по-спокойно място. Най-голямото село от района на Лука ни поддържаше с храна три дни. В гората ни намери една чета – милиция ог седемдесет души. Тя ни преведе към селото си, може да се каже, с развято знаме посред бял ден. Главатарят на милицията беше един белобрад свещеник. Като на всички схизматици-попове, ръцете му бяха загрубели от работа; той беше дърводелец и пчелар. На другия ден ходих у дома му и с удоволствие го наблюдавах докато той режеше един труп, облечен в черно, закърпено расо, а върху раменете му се развяваха белите кичури коса.

В селото бяхме сигурни. На всяка височина около него стоеше по един дървар, който уж сечеше дърва, а всъщност наблюдаваше хората, които идеха към селото. Тук живееха само две мохамедански семейства. Мъжете бяха ковачи, едно занятие, от което християните отбягват. Тия мохамедани бяха верни като всички жители. Когато Лука и аз срещнахме един от тях, той каза:

– Добре дошъл, бай Лука. Когато ти влезеш в селото, бог ме прави сляп и глух.

– Това показва, че бог те пази – отговори му Лука. – Той иска да живееш много години.

Посетихме училището и аз се чувствах като училищен настоятел по обиколка. Децата изпяха Месимерската песен и други подобни песни. Учителката, едно младо момиче, облечено по европейски, говореше литературен език. Тя повика една от по-възрастните си ученички. Детето застана пред нас, издекламира поздравителна реч и ми подаде китка планински цветя. След това научих от Александър, че Тодор и учителката ми устроили тая церемония. Тодор го биваше за такива работи.

Доста късно следобед седнах при прозореца на квартирата си и се загледах към ниските кирпичени стени на една недовършена къща, разположена върху една могила. Група деца се бяха събрали там. Заинтересувах се от играта им.

Десетина по-възрастни момчета се бяха качили на стените и дигаха оглушителна врява срещу тридесетина юноши, налягали в подножието на могилата. Внезапно момчетата от по-голямата група се спуснаха дружно към могилата с викове: "Аллах! Аллах!" Отгоре ги посрещнаха с облак буци земя и викове "ура!" Започна същинска битка, но беше явно още отначало, че атакуващите трябва да бъдат разбити. Те почнаха да се търкалят по гърбовете си надолу, а обсадените тичаха след тях и ги мушеха с тояги.

Когато бяха избутани всички нападатели от могилата, битката престана. Тогава "умрелите" станаха и се събраха с другите на нещо, което аз мислех, че е мирна конференция, дордето не бях просветен от един писклив глас:

– Аз не искам да бъда аскер.

Това бе любимата игра на македонските деца. Често към виждал да я играят из улиците на Битоля пред очите на турци и войници, които се забавляваха от гледката както и аз. И наистина, каквото и да ставаше през време на кланета, турците бяха удивително толерантни към децата.

Продължихме отново своя път към север, агитирахме по селата, слушахме отчети, правехме избори и разрешавахме местни спорове, защото по новата тактика на революционния комитет турските съдилища бяха бойкотирани. Повечето от делата бяха за граници на имоти. След разрешаването им Лука казваше на хората:

– Нека се знае, че тия решения са в сила, докато Македония получи свобода. След това вие можете да представите своите разправии пред редовен съд: вие, българите, обичате да се съдите, но е по-добре, ако посветите силите си за по-важни работи, които ни предстоят.

Аз схванах саркастичната нотка в неговите думи, тъй като бях живял в България, където амбициозният младеж с практически дух следваше право.