Текст книги "Изповедта на един македонски четник"

Автор книги: Алберт Сониксен

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 14 страниц)

14. Избиването на една чета

Беше почти средата на май, с пролетно време като северно лято. Макар че изпитвахме сладостите на градския живот, кръвта ни копнееше за чист въздух и за бойните другари, които бяха в хладните планински гори.

Георги и Мойсей дойдоха в четвъртък следобед и ние четиримата тръгнахме като на вечерна разходка. Ръка за ръка вървяхме по един път, който криволичеше из нивите. Тук ускорихме крачката и в по-малко от половин час стигнахме до купчина колиби и една млекарница, където гражданите често идваха през летните месеци да си похапват сирене и прясно мляко. Мойсей и Георги се разделиха с нас. С искрено съжаление и с мили чувства си спомням тая раздяла.

Ние със Сандо бързо се преоблякохме в селски дрехи и тъкмо преди мръкнало тръгнахме с двама селяни за едно полско село, около седем километра далеч.

Тук беше главният източник, от който градът си доставяше мляко. Полето беше пълно със стада овце и пасбищата стигаха до стените на къщите; едва ли се виждаше някаква градина.

На следния ден трябваше да чакаме. По това време млекарите стачкуваха, за да получат по-високи цени, та имаха големи количества прясно мляко. По тия места млякото се вари, преди да се пие, а след това му прибавят малко захар. Но Сандо се научи от мен да го пие студено и неварено; в тоя ден, струва ми се, изгълтахме два гюма мляко.

Привечер Сандо бе обхванат от остри болки в стомаха. Почувствувах болки и аз. През нощта Сандо го втресе. Против волята си трябваше да отложим нашето пътуване – и двамата страдащи от мъчителни болки. Може би това беше справедливо наказание за нашето чревоугодничество, но скоро болките понамаляха.

На другата сутрин бяхме по-добре и спахме до следобед. Ядохме яйца, хляб и сирене и се оправихме, а за да не губим много време, следобед тръгнахме с двама овчари пешком към едно село, където се надявахме да намерим войводата Пецов и неговата чета. Ние вървяхме паралелно с шосето, към горния край на Битолското поле, където се събираха хълмовете.

След един час стигнахме до една уединена колиба, временно убежище на овчарите през студените нощи. Двама от тях бяха там, а стадата им пасяха наблизо. Седнахме да си починем малко и да си поприказваме. По време на разговора един от овчарите скочи и извърна глава като хрътка, която души нещо.

– Какво има, бе чичо? – попита Сандо.

– Следобед чувам някакви особени звуци – отговори старецът. – Струва ми се, че преди час чух залп срещу Лизело; сега съм сигурен, че чувам копита на кавалерийски коне. Я чуйте, застанете двамата зад колибата.

Нямаше никакво съмнение – откъм ниския храсталак край шосето се чу звук на тръба. След това минаха четирима конници. Лесно можеше да се разбере, че това е турски кавалерийски разезд.

На стотина метра зад тях се появи цяла дълга колона кавалерия, която препускаше. След няколко минути последва друг ескадрон, след него трети, всичко триста души аскери. Това не беше разезд. Сандо и аз се спогледахме; лицето му беше бледо.

Щом войските минаха, ние двамата и нашите водачи ускорихме ход. Пред нас теренът постепенно се възкачваше. Когато приближавахме върха, чух звук, който ускори моя пулс. Приличаше на късо, остро раздиране на кораво платно.

Стигнахме върха. Пред нас лежеше обширен амфитеатър, полукръг от хълмове, които се разстилаха към по-нататъшните планини. Като в корито видяхме червените тухли на селце, откроило се сред живия зелен цвят на градините и лозята. Трите ескадрона кавалерия тъкмо се бяха отклонили по по-тесния път, който водеше нагоре към него. И четиримата се затичахме към хълмовете вдясно. За половин час стигнахме овча диря, която водеше към селото на около един и половина километра далеч и която вървеше по една стръмнина, обърната към низината и почти срещу Лизело. В това време стрелбата се засили; стреляше се с манлихери и маузери.

Изтичахме в една низина. Лизело и голяма част от долината бяха закрити за нас. Най-сетне стигнахме при колибите точно под една стръмнина, закрита от северните ветрове. Горе на върха имаше повече от стотина мъже, жени и деца. Качихме се при тях силно запъхтени.

Нямаше голям шум; само от време на време жените издаваха по някое възклицание. Шестима мъже се подпираха на пушки "гра", а други на мотики. Жените гушеха бебетата си в пазвите; едно момиче, седнало гърбом към долината, подпряло с ръце лицето си, хълцаше. Но лицата на всички останали бяха обърнати в една посока – към Лизело, не повече от три километра далеч от нас.

Нямаше нужда от далекогледи, за да се види какво става. Над Лизело, между стръмните лозя, имаше широк полукръг от черни фигури – легнали с лице на земята. Понякога някой скачаше, изтичваше и пак лягаше. Долу, в селото, зад един каменен зид бяха наредени конете на трите ескадрона без ездачите.

В обсаденото село не се виждаше никакво движение. Към оная страна, дето къщите бяха по-гъсто, имаше едно хубаво здание, конакът на бея. Нямаше нужда да бъде човек експерт, за да разбере, че Пецов и неговата чета се сражаваха от стените на това здание. Колко време наблюдавахме тази неподвижна сцена, не знам. Може би не дълго, защото с идването на подкрепленията щяха веднага да последват решителни действия.

Стрелбата отслабна. След това с внезапен порив тя се разрасна на две големи отделни групи, които се спуснаха по склона към конака. Един остър, зловещ залп разцепи въздуха, после друг – все от манлихери.

При нас селяните почнаха да говорят ниско, но възбудено.

– Атака! Бог да им е на помощ!

Тичащите групи се понесоха към конака. Стрелбата престана. Кълбо бял дим се вдигна по-горе в градината на сградата, последвано от тежък гръм като звук на тенекиени листове, ударени във въздуха над главите ни.

Аскерът тутакси залегна.

– Това беше бомба от Пецов – извика някой.

Войниците пак скочиха, спуснаха се напред и почнаха да прескачат каменните стени около конака. Ясно видях как няколко души паднаха и се търколиха надолу.

Друго кълбо дим – после гръм и нова стрелба. Оглушителен рев от гласове се разнесе на вълни из долината.

Слънцето залязваше и предметите се стопяваха в падащите сенки. Над конака се показа малка синя мъглица, а след това през полумрака светна огън. Когато се стъмни, сградата избухна в пламъци и стрелбата намаля съвсем; чуваха се само отделни изстрели. Някои от жените при нас лежаха с лице към земята и хълцаха. В тежкия мрак на безлунната нощ ние слязохме със селяните в техните колиби. Ако някой от четиринадесетте Пецови четници бе избягал, на следния ден патрули щяха да шарят из цялата местност; ние не можехме да останем там.

Но тия страхове напразно ни измъчваха. Четата на Пецов беше унищожена така пълно, както оная на Сугарев ⁵¹ .

15. Сред народа

Дори в метежническа Македония мирът и тишината са нормалното положение, а насилието е изключение, макар че изключението е доста често, за да направи нервите чувствителни към атмосферата, претоварена с електричество от човешка злоба. Ето вече месец след избиването на Пецовата чета ние със Сандо се скитахме из битолските села, един период без приключения, освен някои дребни случки, които ме запознаха по-добре с живота и обичаите на народа. Нашата предпазливост от злощастията стана обикновена привичка, непридружена от никаква възбуда.

Като да бяхме на някаква екскурзия, санкционирана от всички формалности на властта.

Пътят ни отиваше към запад, но беше дълъг и заобикаляше, защото трябваше да избягваме селата, в които имаше турци. По ниските места пътувахме нощно време, но дори това ни беше изгодно, защото дните бяха топли и прашни. Когато се изкачвахме в планините, походите ни ставаха често и през деня.

Макар че бяхме в селско облекло, народът знаеше, че сме комити, а като комити ни приемаха и се грижеха за нас, както селяните от феодална Европа са се грижили за скитниците калугери. Често пъти обстоятелствата ни налагаха да останем по няколко дена в някое село и тогава прекарвахме свободното си време понякога с жените и децата, понеже мъжете работеха по нивите, а най-често в горите, гдето дъбовите храсталаци ни закриваха от случайни минувачи. Жените ни донасяха храна и вода тук, а за минаване на времето приказваха с нас по един-два часа.

Аз забелязах със задоволство, че селяните бяха убедени в почтеното ни поведение към техните жени. Можете да дойдете при тия хора като чужденец с паспорт, поставен в кожена подвързия, подписан и приподписан от дузина консули и паши, но ще видите много рядко техните жени. Едно късче книга обаче, подпечатано с печата на Централния комитет, е свидетелство за вашия нравствен лик. Дори младите момичета не се срамуват от нас. Често те идваха в гората, без да ги принуждава някой, за да поприказват или да разменят с нас весели шеги.

Най-вече ме порази хубостта на децата: тъмнокоси, златоруси, кестеняви очи, бяла кожа, макар и деликатно оцветени от кремаво до тъмнокестеняво там, дето лицата и голите ръце и крака бяха изложени на слънцето. Те идваха съвсем без страх, най-напред свенливо, а по-сетне често се катереха по нас и обвиваха ръце около вратовете ни.

Доверието беше приятно – не като пряка лична дан, защото беше нещо повече, а поради онова, което показваше. Много войводи и четници бяха минали преди нас, повечето от тях въоръжени, натоварени с неограничената власт на организацията, но никой от тях не беше злоупотребил с доверието на тези прости и добри хора.

През цялото ми стоене в Македония това ми правеше силно впечатление, особено след като се върнах в светската среда, гдето можех да мисля за него отдалече.

Мнозина от тези въоръжени революционери, които, както знаех, водеха разпуснат живот в България, се скитаха из Македония с години и живееха тъй целомъдрено като монаси, без монашеския фанатизъм, които да ги поддържа. Това е един от законите на комитета, който аз видях, че се опазва съвсем стриктно, дори и от такива хора като Апостол и Тане от Леринско. Доста любопитно беше това, че дори и старите хайдути, които не са познавали други закони освен своите, не само пазеха женското целомъдрие, но и отмъщаваха на онези, които са вършили такива престъпления. Колкото се отнася до самите селяни, те не търпят никакви престъпления против законите на целомъдрието, без да правят разлика дали грехът се върши от мъже или жени.

Рано вечер, когато хората се връщаха от полето, местният комитет свикваше общо събрание. Сандо и аз сядахме на столове по един от двете страни на огнището, всички други сядаха в стаята с лице към нас, а старейшините образуваха полукръг на пода пред другите. Тогава ние започвахме да говорим. Тази длъжностни се налагаше, защото за тях бяхме жреци на революцията, които изпълняват своята служба.

При първа среща тия хора не ви привличат. Едри, с груби лица, нито брадясали, нито бръснати, като хванете дланта на ръцете им, като че напипвате рогчета. При поздравление те леко си стискат ръцете и после ги прибират в своите широки червени пояси. Ако гръцката митрополия бе измислила един бог на трогателното търпение, той щеше да прилича на македонски селянин. Неговите изгърбени рамене поддържат всички: изроденото управляващо племе, развратеното духовенство, една кървопийна порода земевладелци и една революционна организация, която, макар и да са си я наложили сами, на времена изглеждаше да пази наградите си за бъдещите поколения.

При все това те гледат на революцията сериозно, така сериозно, както гледат на своята религия. Наистина, тя беше ясно проявление на силния религиозен дух у тях, отклонен от обикновения канал на черковната служба, защото те са хора, които приемат по-скоро делата, отколкото вярата. Аз чувствах как грубата недисциплинирана мозъчна сила на моите слушатели се пречистваше чрез мене, като отблъскваше всичко, което беше недостойно за едничкия интерес – грядущето освобождение. Струва ми се, че това беше силата на отвлечената мисъл, която те пазеха в съзнанието си, мисъл, която беше далеч от шовинизма, защото свободата за тях стоеше по-горе от владичеството на българина; тя беше една система, еднакво приложима за българи, гърци и турци, един вид рай, към който трябва да се стреми целият свят.

Руската революция ⁵² ни достави неизтощим материал за разговор. Те вече схващаха, че онова, което направи Русия за България, не може да се очаква втори път. Те знаят повече, отколкото знае мужикът, че руското правителство и руският народ са разделени по интереси. По някой път всред обсъжданията някой младеж ще стане и ще започне да се разпростира върху доктрината, която дори тогава проникваше в масите на градовете – социализма. Неговите идеи по въпроса, събрани от някой селски учител, можеше да не бъдат съвсем определени, но те обгръщаха цялото човечество. Че не само българите, радикални по темперамент, приемаха тази нова доктрина, за мене стана ясно от една случка, която ни бе разказаха, когато стигнахме в планините на Демирхисарската каза.

Селският учител, при който прекарахме няколко дена, беше един прозаичен младеж, местен секретар и съвсем не социалист. Той ни разказа случката просто за да илюстрира особените обрати, които може да вземе турският дух.

Учителите от демирхисарските села решили да искат по-голяма заплата. За да обсъдят един общ план на действие, те решили да се съберат в един централен пункт на района. За тая цел избрали един стар полусрутен манастир, където могат да говорят вечерта и да спят там през нощта.

Току-що се събрали и разисквали по въпроса, влязъл при тях един селянин и ги предупредил за приближаването на аскера. Понеже тяхното събрание не било против законите, те останали и при едно силно почукване на вратата отворили. При тях влезли един юзбашия ⁵³ и взвод войници. Турският офицер ги изгледал подозрително.

– Вие сте революционери – казал той.

– Не сме – отговорил един от учителите. – Ние се събрахме да обсъдим искането за по-големи заплати – и той показал едно писмо, което почнали да пишат до българския владика в Битоля.

Капитанът казал на войниците си да излязат навън.

– Драго ми е – казал той, – че нямам работа с комити.

Сам той седнал и проявил жив интерес за тяхното положение, техните заплати и скъпотията на живота.

– Обичам хората, които желаят да подобрят своето положение – продължил той. – Вие, учителите, трябва да се организирате навсякъде в Македония. Защо комитетът не ви помогне?

Те се постеснили при тоя деликатен въпрос.

– Братя – казал той, като поставил едната ръка върху гърдите си, – не искам никой да се издава. Зная че всички сте революционери. И макар че моята сегашна длъжност ме прави ваш враг, моето сърце е с вас. Не казвайте нищо, което да компрометира отделни лица, но нека разискваме въпроса общо. Аз желая да науча вашето мнение, вие ще узнаете моето.

Неговите уверения били тъй убедителни, че учителите станали свободни и почнали да говорят по предмета на съвещанието си до късно вечерта. Най-после един от учителите казал:

– Явно е, че вие сте младотурчин.

– Аз съм такъв и нещо повече – отговорил офицерът, – моята вяра е по-широка от Турция – аз съм социалист.

– Как така – попитал учителят – можете да служите на един тиранин като султана?

– Защото – отговорил офицерът – аз не съм индивидуалист. Аз вярвам в масовите действия. Армията изобщо трябва да бъде с нас и ако ние прогресистите я изоставим, как ще превърнем тези, които остават? Когато болшинството не е още с нашия ум, армията слуша султана и ние трябва да му слушаме покорно, догдето убедим болшинството, че то не трябва да се покорява на султана. Всяка друга тактика ще ни направи безнадеждни партизани.

Към среднощ той ги напуснал, като ги молел да не говорят по тия въпроси пред селяните, които, като мислят, че той е либерал, ще очакват, че той ще затваря очи пред незаконните действия и ще причинят тревоги на себе си.

– Кажете на вашия войвода, че аз искам да се срещна с него. Не в качеството си на длъжностно лице – добавил той шеговито, – но като приятел. Аз ще дойда сам, където и да ми определи срещата. Такова свиждане ще бъде полезно и за двама ни.

Наскоро преди да тръгнем за Ресенската каза, над езерото Преспа, очаквайки да влезем във връзка с ресенската чета, получихме други неприятни новини. При този случай селяните не бяха толкова унили, защото от шестнадесет четници само девет били убити, а бяха паднали около сто войници убити и тежко ранени. Останалите седем души си пробили път с бомби през турските линии по мръкнало. Ние не можахме да се срещнем с войводата, бивш калугер, наричан "дяконът", който отишъл в града да се цери, преоблечен като поп ⁵⁴ .

Дякон Евстатий (Георги Шкорнов), 12.02. 1873 – 20.03.1935

Тогава се върнахме към Демирхисар и влязохме в съобщение с Ташко, районния войвода ⁵⁵ . От селските учители се научихме, че той бил влах, млад човек, който обичал химията, че неговата чета никога не е бивала повече от шест души и че той бил ученик в гимназията. Един ден получихме писмо от него, в което ни определи среща в планината, близо до село Бабино.

Тази нощ ние вървяхме доста бързо и на следната сутрин стигнахме при една купчинка овчарски колиби, кацнали по стръмната тясна урва. Тук спахме цял ден и като се събудихме, получихме известие, че Ташко ще пристигне през нощта. Беше студено и ние заедно с овчарите се струпахме около огъня на окадената колиба. Поставиха патрул далеч повече от един километър и половина в три посоки, защото се знаеше, че наблизо има патрул от аскер, несъмнено от ротата на офицера – социалист.

Към среднощ един далечен сигнал на часовия ни събуди от дрямка, а след петнадесет минути шест въоръжени човека с япанджаци влязоха в колибата и ни поздравиха с братска целувка. Всички бяха момчета, най-старият от тях беше Ташко; един дребен, уморен, тесногръд младеж, с малки неправилни бакенбарди, провиснали по острата му долна челюст. Той седна до мене изнурен.

– Значи, вие сте били в Битоля? – попита той.

– Да, нещо преди месец – отговорих аз.

– Как са хората там?

– Много добре. Сигурно биха ви пратили поздрави, ако знаеха, че ще се срещна с вас.

Ташко ме изгледа критически за момент.

– По дяволите с техните поздрави – отвърна той най-после. – Аз бих им изпратил стрихнин заради техните поздрави.

– Те изглеждат тъмни личности – признах аз, – но не мога да кажа нищо определено лошо за тях.

– Лошо! – извика той, като се надигна на лакътя си гневно. – Те убиха Сугарев!

– Отде знаеш това?

– Сугарев беше честен човек – продължи Ташко – и той се готвеше да тури край на техните мошеничества. Те убедиха едничкия честен човек между тях, един глупав стар поп, на когото Сугарев се доверяваше, да го повика в полето за важна среща. Аз се съмнявам дали старецът знае и досега, че е имало предателство в комитета.

Това бе поразително разкритие, но само половината от онова, що имаше още да чуем.

– А какво ще кажеш за Пецов? – попита Сандо.

– Пецов беше груб, необразован човек – продължи Ташко, като се облегна отново, защото бе явно, че е много изморен, – ала той можеше да схване двойната им игра. Но той не подозираше, че те се готвят да го издадат. Те извикаха и мене долу в полето, но аз рязко отказах. Аз съм един анти-сарафист, от когото те не тъй лесно могат да се отърват.

Сандо и аз разменихме смаяни погледи. Имаше за какво да се замисли човек.

16. Войводата с любимото занятие

Още на втория ден аз научих за славата на Ташко като химик. Ние слязохме в Бабино и там, в избата на една от къщите, той ми показа своята лаборатория или по-право своята стая за снимки. Той се интересуваше от химията дотолкова, доколкото тя можеше да се приложи при фотографията. От дъските на едно газено сандъче беше приготвил камера колкото една голяма кутия за хапове. Вместо лещи употребяваше стъклата на един стар бинокъл. Показа ни някои от произведенията на това странно съоръжение, в негативи и готови отпечатъци. Едно представляваше четата, средните фигури на която бяха доста ясни, но към краищата те се разширяваха върху съседния пейзаж, сякаш бяха отразени в изпъкнали огледала.

Когато отивах в Македония, носех със себе си един малък, плосък "Кодак", голям 4 на 9, добър образец. В блатата на Караферия Лука и аз имахме различни приключения с апарата. Първо, той падна във водата, или по-право, аз паднах във водата с раницата, в която беше апаратът и Лука го прати в Солун за поправка. След това Воденският комитет взе известно количество направени негативи, за да се проявят, но понеже били отворени преждевременно, развалиха се. Лука искаше да нахлуе в града с наказателна експедиция. Втората пратка също се беше развалила, защото куриерът поставил пакета с плочките под палтото си и се запотил. Третата пратка отнесох със себе си в Битоля и я дадох на Орела, за да се проявят снимките, но оттогава и досега не съм чул нищо за нея.

След това носих апарата с мене само защото беше ценен и не исках да го хвърля.

Видях радостната усмивка на Ташко, когато извадих моя "Кодак" от раницата. Тя се повтори, когато откри, че той има две дузини плаки, годни за моя "Кодак".

Благодарение на другарството с Ташко, за една седмица ми се стори, че не бях прекъснал своята революционна дейност. Дори Сандо и четниците се заинтересуваха от фотографията.

Ташко изследваше с любов моята камера, разглобяваше я и пак я сглобяваше. Прекарахме целия ден в селото, употребихме една дузина плаки, като се снимахме един друг, сами, в групи и цялата чета. След това наредихме група деца и употребихме и двете камери.

Когато първите сенки на здрача почнаха да падат, ние се вмъкнахме в мазето и почнахме да проявяваме снимките. Първо, избрахме една от плаките на моята камера и тя се оказа напълно сполучлива. След това дойде ред на групата с момичетата, снети с кутията за "хаповете". Ние наблюдавахме тревожно негатива и бавната поява на светлите места, тъмната стена във фона, червените ивици на полите, червените чорапи, когато изведнъж някой извика: "Аскер! Аскер! – Бягайте! Обкръжава селото!"

Ташко сложи внимателно блюдцето, което съдържаше течността за проявяване на снимките, а след това изтърси една гневна псувня. В къщи долу имаше голяма тревога.

– Пусни го в банята и го покрий отгоре – извиках аз, – ние ще го вземем по-късно.

Той направи това и ние се впуснахме по селската улица. Кучетата лаеха свирепо в долния край. Учителят, секретарят и членовете на местния комитет се въртяха около нас в тъмнината.

– Къде са? – попита Ташко с висок шепот.

– При реката – отговори един селянин. – Уловили са стария Начо, мухтаря ⁵⁶ .

Ние чухме далечна блъсканица и говор от разтревожени гласове.

– Едно отделение мина от другата страна на реката и отиде към горния край на селото – извика един селянин, който тичаше към нас.

– Нико – каза Ташко на своя помощник, – тръгни напред през черковния двор. Мини по пътеката на горния гребен, там те не ще са поставили много войници. А вие, останалите, пригответе бомбите. Аз ще ви настигна.

Тръгнахме след Нико. По стръмния склон над селото вървяхме бързо, макар предпазливо. Шумът между къщите се увеличаваше, а светлините блещукаха насам-натам, от къща в къща.

Нико вървеше напред; мина черковния двор; дойдохме до една овча пътека, която се качваше по билото. Тук залегнахме с пушки в ръце, като гледахме черната линия на хоризонта.

– Тук да изчакаме, Ташко – пошепна Нико, като пипаше торбата с бомбите.

Почакахме десетина минути. След това се чу леко шумолене в храсталака зад нас.

– Вървете – пошепна Ташко, – ще се впуснем срещу тях, ако са там.

Ние тичахме бързо нагоре, малко наведени напред. Стори ми се, че чух един странен звук, сякаш тенекия се влачеше по земята. Стигнахме върха – една ранна полянка. През нея пропълзяхме по корем и се спряхме, когато трябваше да слизаме по срещуположната страна.

– Нека починем – прошепна Ташко.

Ние легнахме пак на земята. Изминаха няколко минути.

– Погледни – пошепна Ташко. Очите ми следваха неговата ръка. На стотина метра от нас, в синята мъгла на долината се мяркаха фигурите на една дузина хора, мълчаливи, сгушени, като че им беше студено. Сенки, които бяха страшни наглед.

– Аскер – промърморих аз. – С тях можем лесно да се справим.

Ташко прихна да се смее тихо.

– Остави ги, те може да са социалисти.

Стори ми се, че даже в тъмнината забелязах неговата насмешлива, подигравателна усмивка към моя ентусиазъм да искам среща с младия турски офицер.

Промъкнахме се през една гора с дъбови младоци, излязохме на една пътека и тогава поехме бързо нагоре. И тъй вървяхме все нагоре, час след час, макар че почивахме често. Настъпи зора, а след нея светъл ден. Ние бяхме дълбоко в една гора с гъст храсталак. Ташко бе останал назад. Аз се обърнах и го видях да върви. В едната си ръка носеше манлихера, а в другата една тенекиена кофа. Когато се доближи до нас, видях, че тя е покрита с къс дебел плат, който беше измокрен.

– Не исках да го оставя на тия дебелаци да го барат и да го повредят – каза той.

Моят волен смях го оскърби малко.

– Изглежда, вие не обичате това изкуство – извика той разгневен. – Нима ще оставя на тоя мръсен аскер да развали работата?

Настанихме лагера там, дето бяхме, а малката кофа бе внимателно скрита в едно кухо дърво. Около обяд дойде един селянин от Бабино и съобщи, че аскерът си заминал. В селото бил младият социалист и не безпокоил селяните повече, отколкото трябвало. Привечер дойде учителят с едно момче, което водеше магаре, натоварено с кутията от хапове и с всички други фотографически принадлежности. Веднага се заловихме да промием снимките още същата вечер, като построихме един вид палатка с нашите япанджаци, за да се браним от звездната светлина. За щастие водата беше много студена и желатинът на спасения негатив не беше разтопил. Снимката бе донякъде успешна. И до ден днешен аз пазя отпечатъка от нея – три малки момиченца в група.

Останахме три дни на това място, като посвещавахме всяка минута от часовете си през деня на фотографията. Един пътуващ продавач ни донесе нови стъкла от Битоля, поръчани от Ташко една седмица по-рано, когато другите бяха на свършване. Трябва да прибавя, че по това време и мене ме беше уловила манията към фотографията, навярно заразен от горещия ентусиазъм на младия влах.

На другия ден от срещата ни бях изпратил чрез Ташко писмо до Охридския район, в което съобщавах за пристигането си и за моето желание да се срещна с четата. След една седмица се получи отговор. Петруш ⁵⁷ със своята чета ще ме чака в едно село няколко часа далеч оттук.

Тръгнахме в тъмно и след силен ход все нагоре по една пътека излязохме внезапно на една височина, дето ни залаяха няколко кучета, а след това се намерихме между редица къщи. Някой даде знак, отвори се една врата и ние влязохме вътре. Беше тъмно; отвори се втора врата и ние влязохме в светнала от огъня стая. От срещуположната страна се надигнаха осем слабички момчета.

След ръкуването ми трябваха десет минути, за да дойда на себе си. Тия момчета бяха пристегнати в кадетска униформа и носеха ученически шапки с козирки. Нито едно от тях нямаше мустаци; техните лица бяха гладки като на момичета. И най-старият от тях беше Петруш, висок, прав, с черти на паж от средновековните дворци.

При тая гледка Ташко се ухили. По-късно, когато бяхме в другата стая, за да се преоблечем, той забеляза.

– Едно ефрейторско отделение от военното училище, нали?