Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 26 страниц)
Когато флотата ни премина през петия праг, цялата земя на Куш бе открита за нас.
Сега, когато плавахме нагоре по реката с помощта на шилуките, колесниците ни свободно се носеха по двата бряга и се завръщаха с нови роби и слонова кост.
Скоро достигнахме широк приток, вливащ се в основното течение от изток. Стичаше се едва-едва, но шилуките ни увериха, че през този сезон притокът, който те наричаха Атбара, ще се превърне в стремителен поток и водите му ще засилят прилива на Нил.
Царица Лострис изпрати златотърсачи да следват течението на Атбара, докъдето е възможно. Флотилията ни отплава на юг, като по пътя си ловяхме още роби.
Аз се тревожех и се опитах да го предотвратя, но колесницата на Мемнон оглавяваше често бясно препускащите колесници. Естествено бях се погрижил да го заобикалят добри воини, но рискът в африканската пустош съществуваше постоянно, а той бе малко момче.
Смятах, че трябва да прекарва повече време с мен на палубата на „Дъхът на Хор“, а не да се забавлява с такива като Кратас и Ремрем. Тези двама грубияни не се грижеха нито за своята, нито за безопасността на принца. Подтикваха го към облози и насърчаваха дръзките му постижения. Скоро стана безразсъден като тях и когато се завръщаше от тези набези, изпитваше голямо удоволствие да ме ужасява, като ми разказва за своите лудории.
Когато протестирах пред Танус, той само се изсмя.
– Ако ще носи един ден двойната корона, трябва да се научи да презира опасността и да командва армията.
Господарката ми се съгласи с Танус за подготовката на Мемнон. Аз трябваше да се задоволявам с времето, което все още можех да прекарвам сам с моя принц.
Поне имах двете малки принцеси. Техути и Беката ставаха все по-очарователни и аз бях техен роб във всяко отношение. Поради особените обстоятелства бях по-близо до тях, отколкото истинския им баща. Първата дума на Беката бе „Тата“, а Техути отказваше да заспи, докато не й разкажа приказка. Тя линееше, когато имах други задължения и се отдалечавах от флотилията. Смятам, че това бе най-щастливият период от живота ми. Чувствах се в центъра на семейството си и сигурен в привързаността им.
Щастието също се усмихна на моя народ. Скоро един от златотърсачите се завърна от експедиция нагоре по Атбара. Коленичи пред царица Лострис и положи малка кожена торбичка пред краката й. Когато тя му заповяда, отвори торбичката и изсипа светещи камъчета. Някои бяха малки като песъчинки, а други – големи колкото нокътя на палеца ми. Всички светеха с особен блясък, който не можеше да бъде сгрешен.
Златарите бяха повикани и те заработиха с пещите и глинените си съдове за разтапяне на метал. Накрая обявиха, че това наистина е чисто злато. Двамата с Танус яздихме нагоре покрай Атбара до мястото, където бе открито златото. Помогнах за планирането на местата, където да бъдат изкопавани чакълени ями по течението на реката, и използвахме много роби от племената динка и мандари, които носеха кошници с чакъл на зидарите, направили дупки в гранитния склон над реката.
Нарисувах на моята господарка дълги редици черни роби: мокрите им кожи блестяха на слънцето, докато се изкачваха по склона на хълма с тежки кошници върху главите. Когато се завърнахме при корабите, донесохме петстотин дебена претопено злато.
Плавайки на юг, стигнахме още един праг. Този бе шести и последен. Преминахме го по-бързо и по-леко от предишните. Колесниците и колите с провизии го заобиколиха по бреговете и така ние стигнахме до мистериозното сливане на две могъщи реки, които образуваха Нил, толкова почитан от нашия народ.
– Това е мястото от видението на Таита. Тук Хапи пуска водите да текат и да се сливат. Това място е свещено – заяви царица Лострис. – Пътешествието завърши. Тук богинята ще укрепи силите ни за завръщането ни в Египет. Ще го нарека Кебуи – Мястото на северния вятър, защото този вятър ни доведе дотук.
– Мястото е благоприятно. Богинята вече ни показа своята благосклонност, като ни снабди с роби и злато – съгласиха се с нея господарите от държавния съвет. – Няма да продължим нататък.
– Остава само да намерим място за гробница на фараон Мамос, моя съпруг – заяви царица Лострис. – Когато гробницата бъде построена и саркофагът на фараона бъде запечатан в нея, моята клетва ще бъде изпълнена. Ще настане време да се завърнем във Велики Египет и ще изгоним хиксоския тиранин от родната ни земя.
Смятам, че само аз не изпитах радост и облекчение от това решение. Всички останали изпитваха носталгия и умора от продължилото с години пътешествие. Аз се бях пристрастил към пътешествията. Исках да видя какво лежи отвъд следващия завой на реката, отвъд следващия връх, отвъд следващия хълм. Ето защо бях много доволен, когато господарката реши аз да потърся място за гробницата на фараона, а принц Мемнон щеше да ме придружи с ескадрон колесници. Не само щях да удовлетворя любопитството си, но и щях да имам момчето за компания.
На четиринадесет години той командваше експедицията. Това не бе нещо необичайно. В нашата история има фараони, които са водели големи армии в битките не по-възрастни от него. Принцът пое задачата си много сериозно. Огледа лично всеки кон и колесница. Към всяка колесница имаше по два резервни коня, така че да могат да бъдат подменяни и да почиват редовно.
Сетне двамата обмислихме всеки детайл и в коя посока да се отправим в търсене на идеалното място за гробница на фараона. Местността трябваше да е скалиста и недостъпна за крадци. Трябваше да има скала, в която гробницата и всички допълнителни проходи да бъдат прокопани.
Откакто бяхме навлезли в страната Куш, не бяхме намерили място, което да ни задоволи. Преразгледахме местата, през които бяхме минали, и се опитахме да отгатнем какво се простира пред нас. Мястото, където се сливаха двете реки, наречено Мястото на северния вятър, бе най-красивото, което виждахме през дългото пътуване.
Изглежда, всички птици се събираха тук: от малки рибарчета до красивите сини канарчета. Техните ята затъмняваха слънцето. В сребристите акациеви горички и в саваната пасяха стадата антилопи. Сякаш свещеното място на богинята бе средище на всички форми на живот. Водите при сливането на двете реки гъмжаха от риба, а над нас в синьото небе се виеха белоглави орли.
Двете реки се различаваха, също както две деца, излезли от една и съща утроба, можеха да се различават по темперамент и по ум. Десният приток бе бавен и жълтеникав, докато другият бе синьо-зелен и буен. Той не смесваше водата си с другия, запазвайки цвета си много мили по течението.
– Коя от двете реки да изберем. Таита? – искаше да узнае Мемнон и аз повиках водача шилук.
– Жълтата река идва от огромно смъртоносно блато. Там живеят крокодили, хипопотами и жилещи насекоми. Човек може да се зарази от треска и да умре – каза ни шилукът.
– Какво ще кажеш за другата река? – попитахме ние.
– Тъмната река идва от небето, стича се от скалите, които се издигат в облаците. Никой не се е изкачил по тези ужасни канари.
– Ще следваме левия приток – реши принцът. – Там ще открием място за гробницата на моя баща.
Така ние се отправихме на изток, докато не видяхме на хоризонта да се извисяват планини. Те образуваха синьо укрепление толкова високо и непристъпно, каквото не вярвах да съществува в природата. Планините и хълмовете, които бяхме виждали, докато плавахме по реката, приличаха на джуджета в сравнение с тези. Колкото повече се приближавахме, толкова по-високи ставаха, а всичко около тях се смаляваше.
– Щом никой не може да се изкачи там горе – каза Мемнон, – сигурно там живеят боговете.
Наблюдавахме как над върховете се събират черни облаци. Чухме гръмотевици да ръмжат като лъвове и се изпълнихме с благоговение.
Стигнахме до подножието на тези ужасни планински вериги; нататък не можехме да продължим с колесниците си. Там открихме скрита долина, обградена с каменни стени. Двадесет дни двамата с принца проучвахме това диво място, докато накрая се изправихме пред една черна скала. Мемнон тихо заговори:
– Тук земното тяло на баща ми ще почива в мир. – Той вдигна замечтан поглед към отвесната скала. – Сякаш чувам гласа му. Той ще бъде щастлив тук.
Така аз проучих скалата и забих бронзови клинове в пукнатините й, посочвайки посоката и правилния ъгъл за входа на гробницата на зидарите, които щяха да започнат скоро работа тук. Щом свърших, се измъкнахме от лабиринта от долини и скали и се завърнахме при Нил, където ни очакваха корабите.
Лагерувахме само на няколко дни път от Кебуи. Една нощ се събудих от непривичен сумтящ звук и тропота на хиляди копита, които приближаваха към нас в мрака.
Мемнон заповяда да се вдигне тревога и всички застанахме в кръга, образуван от колесниците. Хвърлихме още дърва в огньовете. На тяхната светлина видяхме тъмна река да се стича покрай нас. Мистериозните крясъци и сумтенето бе почти оглушително. Животните тичаха така близо едно до друго, че се блъскаха в колесниците. Останахме в укреплението през остатъка на нощта. Потокът живи същества бе безкраен.
При първите слънчеви лъчи станахме свидетели на невероятна гледка. Цялата равнина бе потъмняла от животни. Всички се движеха в една посока. В някои части на това огромно стадо част от животните безпричинно се подплашваха и започваха да ритат. Подскачаха, пръхтяха и се гонеха в безкрайни кръгове, като водовъртеж на повърхността на спокойно течаща река. Сетне се успокояваха и отново следваха множеството пред тях.
Гледахме ги смаяно. Всяко животно от това огромно стадо приличаше на останалите, не се различаваха по нищо. Имаха тъмночервеникава козина, увиснала гуша, от която висеше рошава грива, а рогата им бяха извити като полумесеци. Главите им бяха уродливи, с грозни изпъкнали носове, а раменете им бяха по-високи от задните части.
Накрая продължихме пътуването си, като преминахме с колесниците през това живо море. Те се отдръпваха в последния момент и стояха толкова близо до колесниците, че можехме да ги докоснем с ръка. Не се плашеха и ни наблюдаваха с безразличие.
По обяд принцът огъна лъка си и уби пет от тези антилопи. Одрахме и нарязахме труповете им на парчета, а останалите им събратя спокойно пасяха покрай нас. Въпреки странния им вид месото им бе добро за ядене както на всяко друго диво животно, което бяхме убивали.
– Това също е дар от боговете – заяви момчето. – Когато се присъединим към основната армия, ще изпратим хора да проследят тези стада. Ще можем да опушим достатъчно месо за армията и робите до следващата миграция на животните.
От нашите шилуки бяхме научили, че това преселение е ежегодно. Стадата се местеха от едни пасища на други на неколкостотин километра разстояние. Шилуките наричаха тези животни гну заради сумтящите звуци, които издаваха.
– Те ще са неизчерпаем източник, с който да попълваме запасите си – казах на принца.
Никой от нас не можеше да предвиди катастрофалните последици от съприкосновението ни с тромавите гну. Би трябвало да бъда предупреден от начина, по който те вдигаха глава и пръхтяха безпричинно, или от слузта, която течеше от ноздрите на някои от тях. Обаче аз не обърнах внимание на държанието им. Бях решил, че са кротки и безобидни създания, които ще са полезни за нас.
Когато стигнахме до двете реки, ние докладвахме за миграцията на гну на царица Лострис и тя се съгласи с предложението на принц Мемнон. Придружен от Кратас, Ремрем, още двеста колесници и няколко хиляди шилуки, Мемнон потегли обратно. Царицата бе заповядала да убият и опушат колкото е възможно повече гну за хранителни припаси на армията.
Аз не тръгнах с експедицията, защото ролята на касапин не ме привличаше. Обаче скоро щяхме да забележим пушека от огньовете, на които приготвяха месото, да затъмнява хоризонта. Не след дълго препълнени догоре коли с пушено месо започнаха да се завръщат. Точно двадесет дни след първата ни среща с антилопите гну бях седнал със скъпия ми приятел Атон под сянката на едно дърво на брега на Нил. Исках да доставя малко удоволствие на себе си и от уважение към Атон бях отворил една от скъпоценните кани с палмово вино, останало от запасите, които бяхме донесли с нас от Египет. Двамата играехме и се пазаряхме, както правят стари приятели. Отпивахме от виното с голямо удоволствие.
Нямахме представа за нещастието, което ни грозеше. Напротив, имах всички основания да съм доволен от себе си. Бях завършил чертежите и плановете на гробницата на фараона, в която бях добавил няколко особености, за да я предпазят от грабеж. Царицата бе одобрила проекта и бе назначила един от майсторите зидари за надзирател. Каза ми, че мога да разполагам с толкова роби и инвентар, колкото сметна за необходимо. Господарката бе решила да не се скъпи при изпълнението на клетвата си към мъртвия фараон. Щеше да построи най-хубавата гробница, която моят гений може да проектира.
Бях спечелил третата игра на бао и бях отворил друга кана с превъзходно вино, когато чух тропот на копита и видях един конник да препуска към нас. Отдалеч познах Хюи. Малцина яздеха коне и определено не така бързо като него. Когато стигна до нас, лицето му така ме разтревожи, че скочих на крака и преобърнах виното и дъската за бао.
– Таита! – извика той от стотина крачки. – Конете! Дано Изида се смили над нас! Конете!
Хюи спря коня и аз се метнах зад него, хващайки го здраво през кръста.
– Не губи време с приказки – извиках аз в ухото му. – Тръгвай, човече, тръгвай!
По-голямата част от стадото бе налягало по земята, но аз се втурнах към Пейшънс, първата ми любов. Кобилата бе легнала на една страна, дишаше тежко. Вече бе стара, имаше сиви косми по муцуната. От деня, в който Блейд бе убита, не я впрягах. Всичките й жребчета бяха наследили нейното добро сърце и жива интелигентност. Скоро бе отбила хубавото си малко конче, което сега стоеше близо до нея и разтревожено я наблюдаваше.
Коленичих до нея.
– Какво има, смелото ми момиче? – тихо я попитах аз.
Тя позна гласа ми и отвори очи. Клепачите й бяха залепнали от слуз. Бях ужасен от състоянието й. Шията и гърлото й бяха подути почти двойно от нормалното. Отвратителна жълта гной течеше от устата и ноздрите й. Треската я изгаряше. Топлината, която излъчваше, бе като от лагерен огън.
Тя се опита да се изправи, когато я погалих, но бе твърде слаба. Дъхът й клокочеше и свистеше в гърлото й. Гъста гной излизаше от ноздрите й и се чуваше как я задушава. Тя се бореше за всяка глътка въздух.
Очите й ме гледаха с молба и доверие. Бях безпомощен. Дръпнах белия ленен шал от раменете си и изтрих гнойта от ноздрите й. Бе жалък опит, защото веднага след това от тях потекоха нови струйки гной.
– Таита! – викна Хюи. – Всичките ни животни са поразени от тази епидемия.
Оставих Пейшънс и обиколих останалите коне от стадото. Половината от тях вече бяха легнали по земята, а тези, които все още стояха изправени, залитаха и от устата им течеше жълта гной.
– Какво да правим? – искаха да разберат Хюи и останалите коняри. Трябваше да оправдая доверието им. Очакваха от мен да предотвратя това ужасно бедствие. Не знаех никакво лекарство, нито можех да се сетя дори за драстично или невероятно лечение.
Върнах се при Пейшънс и отново изтрих гнойта от ноздрите й. Виждах, че бързо губи сили. Всеки дъх й костваше невероятно усилие. Скръбта ми ме обезоръжи и знаех, че моята безпомощност скоро ще се превърне в сълзи и нямаше да има никаква полза нито за конете, нито за хората.
Някой коленичи до мен, вдигнах поглед и видях, че е един от шилуките, усърден коняр, с когото бях в приятелски отношения.
– Това е болестта на гну – каза ми той на простия си език. – Много ще умрат.
Вгледах се в него, докато проумея думите му. Спомних си за пръхтящите сивкави животни, от които равнината бе потъмняла, и как решихме, че са дар от боговете.
– Тази болест убива нашите животни, когато гну се върне. Тези, които оцелеят, са в безопасност. Не се разболяват повече.
– Какво да направим, за да ги спасим, Хабани? – настоях аз, но той поклати глава.
– Нищо не може да се направи.
Държах главата на Пейшънс, когато тя умря. Дъхът й заседна в гърлото. Тя потрепери и остана неподвижна. Издадох тих стон, но когато вдигнах помътнелия си от сълзи поглед, видях малкото конче на Пейшънс да лежи на земята.
В този миг отчаянието ми се смени с изгаряща ярост.
– Не! – извиках аз. – Няма да позволя то да умре.
Изтичах до кончето и извиках на Хабани да ми донесе кожените ведра с вряла вода. С ленена кърпа навлажних шията на кончето, опитвайки се да намаля подуването, но нямаше ефект. Гнойта все още излизаше от ноздрите му, а горещата му кожа бе изопната.
– То умира – поклати глава Хабани. – Много ще умрат.
– Няма да позволя – повторих аз и изпратих Хюи до галерата да ми донесе медицинското сандъче.
Докато се върне, бе станало късно. Жребчето бе към своя край. Дъхът му секваше и силите го напускаха. Опипах шията му, за да открия дихателната тръба. С един плитък разрез тръбата се показа и сетне със скалпела направих малка дупка в нея. Моментално през отвора изсвистя въздух и дробовете му се издуха. Започна да диша ритмично, но отворът отново се запълни с гной и кръв.
Бързо отчупих бамбукова пръчка от близката колесница и отрязах тръбичка, която пъхнах в раната. Тя задържа дихателната тръба отворена и жребчето се успокои.
– Хюи! – извиках аз. – Ще ти покажа как да ги спасим.
Преди да настъпи нощта, бях обучил повече от стотина водачи на колесници и коняри да извършват тази груба, но необходима операция. Работихме цялата нощ на колебливата светлина на ламите, в царските стада имаше над петнадесет хиляди коне. Не успяхме да спасим всичките. Продължавахме да работим с почернели от засъхнала кръв ръце. Когато умората ни надвиваше, лягахме на купа сено и спяхме по час, след което продължавахме с работата си.
При някои от конете болестта, която бях нарекъл Жълтия удушвач, се проявяваше в по-лека форма. Изглежда, имаха вродена устойчивост към болестта. Много от тях останаха на крака, а след няколко дни оздравяха.
Други умряха, преди да разрежем дихателната им тръба. Дори някои от тези, които успешно бяхме оперирали, по-късно умряха от гангренясване и усложнение на раната. Принц Мемнон бе принуден да изостави колесниците и да се върне пеша до Кебуи.
Накрая загубихме половината от нашите коне, седем хиляди умряха, а тези, които останаха живи, бяха толкова слаби, че им бяха необходими месеци да се възстановят. Жребчето на Пейшънс оцеля и замести майка см в моето сърце. Впрегнах го от дясната страна на моята колесница. Нарекох го Рок заради силата и добрия нрав.
– Как тази зараза ще се отрази на завръщането ни в Египет? – попита ме господарката.
– Върна ни с доста години назад – казах й аз и видях болката в очите й. – Загубихме повечето от старите обучени коне, такива като Пейшънс. Царските стада трябва да се размножат и да тренираме млади коне, които да заемат местата пред колесниците.
Очаквах годишната миграция на гну със страх, но когато дойдоха и отново равнините потъмняха от животни, Хабани излезе прав. Само няколко от нашите коне показаха признаци на болестта, и то в лека форма, което ги отклони само за няколко седмици, преди отново да заемат местата си.
Бях много учуден от факта, че малките кончета, родени след първата миграция, бяха имунизирани чрез млякото на своите майки. Бях сигурен, че никога повече няма да преживеем тази чума в пълната й сила.
Сега главната ми задача бе построяването на гробницата на фараона. Бях длъжен да прекарвам повечето време на онова диво и неприветливо място.
Планините бяха непредсказуеми като красива жена. Понякога бяха забулени от облаци. Друг път бяха прекрасни и съблазнителни, зовейки ме да открия всичките им тайни и да изпитам всичките им опасни наслаждения.
Въпреки че разполагах с осем хиляди роби и неограничена помощ от превъзходни майстори и художници, работата по гробницата вървеше бавно. Знаех, че за завършването й са нужни години. Всъщност нямаше за къде да бързаме, защото царските стада с коне трябваше да бъдат попълнени отново и да обучаваме полковете с шилуки, докато станат достатъчно силни, за да се сблъскат с хиксосите някой ден.
Когато не бях горе в планините при гробницата, прекарвах времето си в Кебуи, където имаше безброй задачи и удоволствия, които ме очакваха: от обучението на двете малки принцеси до измислянето на нови военни тактики заедно с господаря Танус и принца.
По това време вече бе ясно, че докато Мемнон някой ден ще предвожда дивизии колесници, то Танус никога нямаше да преодолее отвращението си към конете. Той бе моряк и пехотинец до мозъка на костите си и с течение на годините ставаше все по-консервативен. Интересуваше се само от новите полкове на шилуките.
Принцът растеше като стремителен водач на колесница. Всеки ден идваше при мен с дузина нови идеи, някои от които невъзможни за изпълнение, но други доста добри. Изпробвахме ги всичките, дори онези, които знаех, че са неосъществими. Беше на шестнадесет години, когато царица Лострис го произведе в ранг Най-добрият от десет хиляди.
Тъй като Танус рядко се качваше на колесница, аз поех ролята на главен водач на колесницата на Мемнон. Между нас съществуваше пълна хармония, която се простираше и върху любимия ми впряг коне. Рок и Чейн. Когато бяхме на поход, принцът предпочиташе да кара, а аз стоях на платформата зад него. Обаче щом започнеше сражение, той ми подаваше юздите и взимаше лъка или копието. Аз поемах управлението на колесницата и влизахме в битката, както бяхме мечтали едно време.
Когато Мемнон възмъжа и заякна, започнахме да печелим награди в състезанията. Първо, триумфирахме на надбягванията с коне, където Чейн и Рок показаха на какво са способни; сетне започнахме да печелим състезанията по стрелба и хвърляне на копия. Скоро този, който искаше да спечели лентата на победителя от царица Лострис, трябваше първо да си премери силите с нас.
Спомням си възгласите, докато колесницата ни се носеше към финала: аз на юздите, а Мемнон на платформата, мятайки копия наляво и надясно в сламените чучела, покрай които профучавахме с голяма скорост. Принцът виеше като демон, а дългата му плитка се развяваше на вятъра като опашката на нападащ лъв.
Скоро се появиха и други предизвикателства, в които той започна да се отличава, и то без никаква помощ от моя страна. Когато минеше покрай млади момичета със златното отличие за доблест на гърдите си и лентата на победител, завързана на плитката му, те се кикотеха, изчервяваха се и свеждаха срамежливо очи. Веднъж нахлух в палатката му с важни новини, но веднага изскочих, защото вниманието на принца бе погълнато от младото красиво тяло под него. Измъкнах се безшумно, малко натъжен, ме годините на невинност бяха изминали.
Извън тези удоволствия нищо не можеше да се сравни със скъпоценните часове, които прекарвах при господарката. На тридесет и три години тя бе в разцвета си. Чаровна, изтънчена и самоуверена, тя наистина се бе превърнала в царица.
Всички я обичаха, но никой както мен. Дори любовта на Танус не можеше да се мери с моята привързаност. Гордеех се, че тя все още има нужда от мен и се осланя на преценките и съветите ми така доверчиво. Въпреки другите радости в живота ми тя завинаги щеше да остане голямата ми любов.
