Текст книги "Речният бог (Книга втора)"

Танус не искаше да ме изслуша и най-безцеремонно ме прекъсна. Не ми разреши да взема мъже и да проследя стадото, избягало в пустинята.

– Не желая да имам нищо общо с тези нечестиви създания! Съжалявам само, че моите хора ги оставиха да избягат и не ги съсякоха всичките. Да се надяваме, че лъвовете и чакалите ще поправят пропуска ни.

Тогава осъзнах, че той ги мрази, подобно на всеки простак от полковете си.

– Къде бе ти при Абнуб? – Обикновено не си позволявах да споря, но невежеството му ме вбеси. – Или някой друг глупак стоеше до мен? Не разбираш ли, че без колесници и коне с нас и с Египет е свършено?

Водехме този спор на палубата и офицерите наблюдаваха смълчани как един роб се обръща към Великия египетски лъв. Въпреки ме бях прехвърлил всички граници на приличието, продължих:

– Боговете ти дават този прекрасен дар. Триста коня са в ръцете ти! Аз ще построя колесници, които те да теглят. Толкова ли си сляп, че не можеш да го разбереш?

– Имам си галерите! – изрева Танус към мен. – Не се нуждая от тези нечестиви зверове, които ядат хора. Те са мерзост в лицето на хората и на всички милостиви богове. Те са създания на Сет и Сутех и не ги искам.

Със закъснение разбрах, че съм го поставил в положение, от което не можеше да отстъпи. Той бе умен и интелигентен човек, докато гордостта не замъглеше разума му. Смекчих тона и гласът ми стана сладък като мед.

– Танус, моля те, изслушай ме. Държах главата на едно от тези животни в ръцете си. Те са силни, но странно нежни. Очите им са добри като на вярно куче. Те не ядат месо…

– И ти разбра това от едно кратко докосване? – подигра ми се той.

– Зъбите – отвърна аз. – Те нямат острите зъби и нокти на месоядните. Прасетата са единствените копитни животни, които ядат месо, а те не са прасета. – Видях, че е разколебан, и продължих: – Ако това не ти е достатъчно, погледни запасите, които хиксосите са донесли със себе си през реката. Нима им е нужен толкова фураж, за да хранят месоядни лъвове?

– Месо или фураж, няма да споря повече. Чу решението ми. Ще оставим тези проклети коне да изчезнат в пустошта. Такова е окончателното ми решение.

Той се отдалечи, но аз продължих да мърморя:

– Окончателно, така ли? Ще видим.

Случаите, когато не бях способен да убедя в нещо господарката ми, бяха малобройни, а сега тя беше регент. Същата вечер, веднага щом царската ладия отново бе под защитата на галерите, отидох при нея. Без знанието на нейния командир и любим й показах миниатюрен дървен модел на колесница с привързан към нея издялан кон. Царица Лострис бе очарована. Тя естествено не бе виждала бойните колесници, понесли се като вятър, нито мислеше за тях със същата омраза, както хората от нейната армия. Като завладях изцяло вниманието й с модела на колесницата, описах й смъртта на жребеца с такива подробности, че и двамата се разплакахме. Тя не може да устои на моите сълзи, както и аз на нейните.

– Трябва незабавно да отидеш и да спасиш тези прекрасни животни от пустинята. Когато ги доведеш, заповядвам да съставиш ескадрон от колесници за моята армия – изплака тя.

Ако Танус бе поговорил с нея, преди да съм имал възможността да я убедя, много се съмнявам, че щеше да ми даде такава заповед, и историята на нашия свят щеше да бъде коренно различна. Танус се разгневи от измамата ми и това стана причина за първото сериозно спречкване в дългогодишното ни приятелство.

За щастие царица Лострис заповяда да ме свалят бързо на брега и успях да избегна гнева му. Имах само няколко часа за събиране на помощници и техният предводител беше най-странният от всички.

Никога не съм бил близък с Хюи, разбойника, който бе заловен при Галала и който командваше една от галерите, потопени от Танус при Абнуб. Сега беше капитан без кораб и търсеше с какво да се залови. Той дойде веднага щом слухът за моята мисия се разпространи.

– Какво знаеш за конете? – предизвика ме той и това бе въпрос, на който не бях готов да отговоря в дадения момент.

– Очевидно не толкова много, колкото ти – отговорих предпазливо.

– Някога бях коняр – похвали се Хюи.

– И какво означава това?

– Коняр е онзи, който се грижи за тях – отвърна и аз се вгледах слисан в него.

– Къде си виждал коне преди този кървав ден, а Абнуб?

– Като дете родителите ми бяха убити и бях заловен от племе варвари, които бродеха из равнините далеч на изток, отвъд реката Ефрат. Господарите ми бяха хора на коне и като дете съм живял всеки ден с тези животни. Кобилешкото мляко бе храната ми и спях под коремите на конете, за да се предпазвам през нощта, защото робите не ги пускаха в шатрите на племето. Избягах от робството на гърба на любимия си жребец. Той бързо ме отнесе надалеч. Но умря много преди да стигнем до Ефрат.

И така, Хюи бе с мен, когато малката дружинка от неохотни ловци на коне слязохме от галерата на западния бряг. Успях да събера всичко на всичко шестнадесет мъже и повечето от тях бяха от най-изпадналите в армията. Танус се бе погрижил никой от способните му мъже да не дойде с мен. Той не можеше да отмени думата на регентката на цял Египет, но се постара да ми създаде затруднения при изпълнението на задачата.

По предложение на Хюи снабдих мъжете ми с леки ленени въжета и торби овес. Всички те бяха ужасени при мисълта за съществата, които трябваше да преследваме. Когато се събудих на сутринта след първата ни нощ в лагера, открих, че до един са избягали и никога повече не ги видях.

– Ще трябва да се върнем – казах отчаян. – Не можем да сторим нищо сами. Господарят Танус ще бъде доволен. Той знаеше какво точно ще се случи.

– Не си сам – отвърна весело Хюи. – Имаш мен.

Тогава за пръв път чувствата ми към този млад самохвалко станаха по-сърдечни. Разделихме си въжетата и натъпканите със зърно кожени торби и потеглихме.

По следите разбрахме, че конете са минали оттук преди три дни, но не се бяха разпръснали и бяха оставили пътека, която можехме да следваме. Хюи ме увери, че стадният инстинкт при тях е много силен и сигурно са останали по сочните пасища покрай реката. Беше сигурен, че едва ли са тръгнали към пустинята, както се страхувах.

– Защо ще го правят? Там няма нито храна, нито вода за тях.

Той се оказа прав.

С идването на хиксосите селяните бяха напуснали своите хижи и се бяха скрили зад крепостните стени на градовете. Полетата бяха опустели, а житото – наполовина израснало. Открихме стадото преди пладне на втория ден. Бяха се разпръснали и пасяха спокойно в едно от полетата. Дори след преживяното с ранения жребец все още се боях от тези загадъчни създания.

– Сигурно ще е опасно да заловим няколко от тях – споделих с Хюи, търсейки неговия съвет и уверение.

На този етап идеята да уловим триста коне дори не ми дойде наум. Щях да съм доволен с двадесет и възхитен с петдесет. Представях си, че ще бъдем принудени да гоним всеки от тях и да ги връзваме с въжетата, които носехме.

– Чувал съм, че се славиш като много умен роб – усмихна ми се той, доволен от превъзходството си. – Очевидно не е така.

Показа ми как да извивам и заплитам въжето за оглавник. Направихме дузина, преди да остане напълно доволен. Сетне двамата се въоръжихме с по един от тях и с по една кожена торба зърно и тръгнахме към пасящото стадо. Следвайки примера на Хюи, не отивах право към тях, а бавно ги заобикалях.

– Стой спокойно – предупреди ме той, когато конете вдигаха глави, за да ни разгледат с този техен любопитен и открит, почти детски поглед.

– Седни. – Приклекнахме в израсналото жито и останахме неподвижни, докато конете не започнаха отново да се хранят.

– Долу – заповяда Хюи и когато бяхме клекнали в житото, продължи: – Обичат да им се говори ласкаво. Когато бях дете, пеех на конете си, за да ги успокоя. Гледай! – Той започна да пее на странен език, предполагам варварския език на онези, които го бяха пленили в детството му.

Гласът му бе мелодичен като крякането на гарга, летяща над разложен труп на умряло куче. Бях сигурен, че стадото намира певческите му дарби за не по-малко потресаващи от мен.

– Нека опитам аз – прошепнах. Изпях една приспивна песен, която бях съчинил за моя принц.

 
Спи, малки Мемнон, принц на Зората,
спи, малки принце, който ще властва над света,
отпусни къдрава глава,
изпълнена с прекрасни мечти,
отпусни ръце, нека станат силни за меч и лък.
 

Една от кобилите направи няколко крачки към мен и когато спря, издаде същия онзи мек звук с устните си. Беше любопитна и аз продължих да пея тихо и примамливо. До нея се притискаше жребче, прекрасно малко кафеникаво същество с хубава глава и щръкнали уши.

С особеното чувство, което притежавах към животните и птиците, вече бях започнал да разпознавам отличителните черти на тези нови животни. Учех бързо и инстинктивно да се справям с тях. Вече не бях напълно зависим от Хюи.

Докато продължавах песента, взех шепа зърно от торбата и го подадох на кобилата. Веднага разбрах, че и преди е била хранена с ръка. Тя изпръхтя шумно през големите си ноздри и направи още няколко крачки към мен. Още си спомням как сърцето ми престана да бие от вълнение, когато направи последната крачка и изящно сведе глава до дланта ми. Когато започна да се храни, аз се засмях радостно. Тя не направи опит да се отдръпне, когато я прегърнах с другата си ръка през шията и леко притиснах бузата си до нея, вдъхвайки странната й миризма.

– Оглавникът – напомни ми тихо Хюи и аз го плъзнах през главата й, както ми бе показал.

– Тя е твоя – обяви той.

– И аз съм неин – отвърнах без замисляне и така беше наистина. Бяхме запленени един от друг.

Останалите животни от стадото наблюдаваха всичко това. Щом оглавникът се оказа на кобилата, те се успокоиха и доверчиво ни позволиха да се разхождаме свободно между тях. Идваха да ядат от ръцете ни и ни позволяваха да вдигаме копитата им и да ги галим по шиите.

Тогава това ми се струваше невероятно, но по-късно разбрах, че е съвсем естествено. Те бяха привикнали от рождение да бъдат галени и държани, хранени и запрягани. Винаги са живели близо и в постоянно го присъствие на човека. Истинското чудо дойде по-късно, когато осъзнах, че те разпознават любовта и са способни да й отвърнат. Хюи бе подбрал и завързал една от другите кобили, напътствайки ме през цялото време и показвайки знанията и опита си. Бях в толкова приповдигнато настроение, че този път самочувствието му никак не ме подразни.

– Много добре – каза накрая той, – сега ще ги яхнем. – И за мое удивление сложи двете си ръце на гърба на своята кобила, вдигна се и преметна крак през нея, за да седне на гърба й, а аз го зяпнах невярващо, очаквайки кобилата да реагира бясно, да се изправи на задните си крака и да го хвърли на земята, или най-малкото да захапе голия му крак със силните си бели зъби и да го смъкне. Тя не стори нищо, остана спокойна.

– Дий, мила! – викна той и заби пети в ребрата й. Кобилата покорно тръгна напред и когато той отново я подкани, премина в тръс, а после и в галоп. Хюи я водеше без никакво усилие по непознат за мен начин. Конят и ездачът оставиха елегантна диря из полето и после се върнаха при мен.

– Хайде, Таита. Опитай и ти!

Видях, че очаква да откажа и точно това ме накара да преодолея колебанието си. Нямаше да позволя на този негодник да ме превъзхожда.

Първият ми опит бе неуспешен, но кобилата стоеше стоически и Хюи се изсмя.

– Тя има да те учи на много неща. Трябва да наречеш горкото животно Пейшънс11
  Patience (англ.) – търпение. – Б. пр.


[Закрыть].

Това не ми се стори смешно, но името й остана.

– Повдигни се по-нагоре, когато премяташ крака си, и внимавай да не си затиснеш топките, когато слизаш – посъветва ме Хюи и се изсмя гръмогласно. – От тази част на съвета няма защо да се притесняваш. Предполагам, че ти се иска да имаш две, за да седиш на тях!

Тази шега ме накара да забравя благоразположението си към него. Метнах се на кобилата и се хванах с две ръце за шията й от страх да не си счупя главата.

– Седни изправен! – извика Хюи и Пейшънс ми помогна със спокойния си нрав.

Изненадах се от себе си, когато започнах да мисля за тези същества като за хора, но през следващите дни, докато яздехме на юг към Тива, открих, че могат да бъдат глупави или умни, подозрителни или доверчиви, упорити или палави, приятелски настроени или отчуждени, смели или боязливи, нервни или флегматични, търпеливи или нетърпеливи, изненадващи или предвидими – накратко казано, най-близки до човека от всички същества, които ходят на четири крака. Колкото повече научавах за тях, толкова повече ги обиквах.

Яздех отпред с Пейшънс, а жребчето вървеше по петите ни. Стадото ни следваше доброволно, всичките триста и шестнадесет коня. Хюи яздеше отзад, за да увлича изоставащите. Аз ставах все по-сигурен на гърба на кобилата. Тя се бе превърнала в част от моето тяло. Беше толкова естествено да яздя върху широкия й гръб, че ми се виждаше странно защо другите не искат да споделят това преживяване.

Вероятно не само ужасът, който ги бе поразил при Абнуб, но и отношението на Танус бе повлияло на войниците от нашата армия. Каквато и да беше причината, не можех да намеря египтянин, който да се качи на гърба на кон, като изключим Хюи, а след време и принц Мемнон. Разбира се, научиха се да отглеждат коне и да се грижат за тях. Под мое ръководство станаха сръчни и стремително караха колесници, но така и не видях мъж, яхнал кон, с изключение на мен, Хюи и принца. Когато колесниците, които конструирах с леки колела със спици, помитаха всичко пред себе си и направиха Египет господар, не видях Танус да последва примера ни. Никога не го чух да каже добра дума за тези смели животни, които го теглеха в битките.

Дори след години, когато конете бяха нещо обикновено в нашето царство, се смяташе за някак си неприлично да се яздят. Когато ние тримата яздехме, много от обикновените хора плюеха по три пъти на земята и правеха знака срещу злите сили.