Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 26 страниц)
По заповед на фараона завръщането на двора в Елефантина първоначално бе отложено с месец. Господарят се занимаваше със съкровището и бе в приповдигнато настроение. Не го бях виждал така доволен и се радвах за него. Понякога двамата оставахме до късно през нощта заедно с писарите, преглеждайки списъците на съкровището, което ни омайваше с блясъка си.
Друг път той изпращаше да ме повикат и се съветваше с мен за промените на погребалния храм и гробницата, която сега можеше да си позволи. Пресметнах, че поне половината от неотдавна придобитото съкровище щеше да отиде в гробницата заедно с фараона. Бе подбрал най-красивите бижута и бе изпратил почти петнадесет килограма кюлчета злато на златарите в храма, за да ги превърнат в погребални предмети.
Обаче намираше време да се консултира с Танус по военните дела. Бе го признал за един от първите пълководци на своята армия.
Присъствах на някои от тези срещи. Заплахата от самозвания фараон в Долен Египет бе постоянна. Танус се радваше на благоразположението на царя и умело подсилваше страховете му, за да го убеди да отдели част от съкровището на Интеф за построяването на пет пови ескадри от военни галери и да осигури полковете с нови оръжия и сандали – макар че не успя да го убеди да изплати закъснелите заплати на армията. Вече половин година много от войниците не бяха получавали заплатите си. Духът в армията се бе повишил и всеки войник знаеше на кого дължи благоденствието си. Ревяха като лъвове и вдигаха десния си юмрук за поздрав, когато Танус правеше проверка на строя.
В повечето случаи, когато той бе на аудиенция при царя, господарката намираше някакъв повод да присъства. Бе достатъчно разумна да стои в сянка. Обаче с Танус си разменяха такива погледи, че можеха да опърлят фалшивата брадичка на фараона. За щастие, изглежда никой, освен мен не го забелязваше.
Всеки път, когато разбереше, че ще срещна Танус насаме, господарката ми изпращаше дълги и пламенни послания за него. При завръщането си носех също толкова дълги и пламенни отговори. За щастие тези излияния в повечето случаи толкова си приличаха, че не се затруднявах да ги запомня.
Лострис непрестанно ме молеше да намеря претекст двамата с Танус тайно да се срещнат поне още веднъж. Признавам, че се страхувах за собствената си кожа и за безопасността на господарката и на нероденото и дори не мислех да удовлетворявам тези нейни желания. Веднъж, когато колебливо предадох на Танус покана за среща с господарката, той въздъхна и отказа с много тържествени декларации за любовта му към нея.
– Случката в гробницата на Трас бе лудост, Таита. Никога не съм възнамерявал да компрометирам господарката Лострис. Това никога няма да се повтори. Не можем да поемаме повече рискове. Кажи й, че я обичам повече от собствения си живот. Кажи й, че нашето време ще дойде – плочките на Амон Ра са ни го обещали. Кажи й, че ще я чакам през целия си живот.
Когато получи това любовно обяснение, господарката тропна с крак, нарече истинската си любов упорит глупак, който не се интересува от нея, счупи една чаша и две купи от оцветено стъкло, захвърли скъпоценното огледало, подарък от царя, и плака до вечерта.
Независимо от задълженията си във войската, включващи надзираването на строежа на новата флотилия, Танус се бе заел да възстанови бащините си имения, които най-после наследи.
По тези въпроси той непрекъснато се съветваше с мен. Не бе изненадващо, че именията не бяха плячкосвани, докато бяха притежание на господаря Интеф, следователно процъфтяваха и бяха в добро състояние. По такъв начин Танус за едни ден се превърна в един от най-богатите мъже на Горното царство. Въпреки че се опитах да го разубедя, той харчеше голяма част от богатството си за заплати и за нови униформи на войниците си. Те го обичаха още повече за тази му щедрост.
Това разточителство като че ли не бе достатъчно. Той изпрати Кратас, Ремрем и Астес да съберат всички инвалиди и слепи ветерани, които сега преживяваха от просия по улиците на Тива. Настани тази сган в една от вилите, която бе част от наследството му, и въпреки че дори помията и кухненските отпадъци щяха да са твърде много за тях, той ги хранеше с месо, пшеничени питки и бира. Обикновените войници го поздравяваха по улиците и пиеха за негово здраве по кръчмите.
Когато разказах на господарката за лудото му разточителство, тя така се въодушеви, че похарчи стотици златни дебена за закупуването и обзавеждането на дузина сгради, които превърна в болници и приюти за бедните хора в Тива. Бях предназначил златото за инвестиране в търговията със зърно и въпреки че кършех ръце и я молех да се откаже от намеренията си, тя не се трогна и не се вразуми.
Излишно е да казвам, че многострадалният роб Таита бе този, който трябваше да се справя с ежедневните грижи по последното безумие на господарката, въпреки че тя посещаваше благотворителните си домове всеки ден. Така всеки безделник и пияница в града можеше да получи безплатно ядене и удобно легло. И това не бе всичко: можеха да поемат купичката си със супа от ръцете на самата господарка, а гнойните им рани да бъдат излекувани от най-изтъкнатите лекари в Египет.
Успях да намеря няколко безработни писари и разочаровани жреци, които обичаха народа повече от златото. Господарката ги взе на служба при себе си. С тях ходехме на нощен лов по глухите улички и бедняшките квартали и прибирахме сирачетата. Бяха мръсни, пълни с паразити диваци и малцина от тях идваха с нас по собствена воля. Трябваше да ги гоним и улавяме като диви котки. Докато ги къпехме и бръснехме косите им, които бяха толкова пълни с въшки и гниди, че бе невъзможно да вкараш гребен в тях, бях хапан и изподраскван жестоко.
Настанявахме ги в един от новите приюти на господарката. Там жреците започваха трудния процес на тяхното опитомяване, докато писарите поставяха началото на дългия път на тяхното образование. Повечето от нашите пленници бягаха още през първите няколко дни и се завръщаха в канавките, където им беше мястото. Обаче някои оставаха в приюта. Тяхното бавно преобразяване от животни в човешки същества радваше господарката и й доставяше голямо удоволствие.
Всичките ми протести срещу начина, по който тя пропиляваше нашите богатства, бяха напразни, и аз се заклех, че ако ме балсамират и легна в гробницата преди определеното ми време, вина за това ще имат тези двама млади идиоти, които бях взел под крилото си и които пренебрегваха съветите ми.
Излишно е да казвам, че господарката, а не мен благославяха вдовици и инвалиди и й поднасяха своите жалки дарове от диви цветя, евтини гердани и парцаливи свитъци с лошо написани текстове от „Книгата на мъртвите“. Докато се разхождаше по улиците, обикновените хора вдигаха децата си за благословията й и се опитваха да докоснат подгъва на дрехата й, сякаш бе богиня. Тя целуваше мръсните бебета въпреки предупрежденията ми за опасност от зараза. Разпръскваше медни монети на скитниците с такава лекота, както дърветата есенно време се разделят с листата си.
– Това е моят град – казваше ми тя. – О, Таита, мисълта да се върна в Елефантина ме ужасява! Не искам да напускам моята красива Тива.
– Градът ли не искаш да напуснеш – попитах аз, – или някой недодялан войник, който живее тук?
Тя ме плесна, но съвсем леко.
– За теб няма нищо свято, дори чистата и истинска любов! Въпреки всичките ти свитъци и възвишете ти език ти си оставаш варварин.
Така дните минаваха бързо за всички нас. Една сутрин погледнах в календара си и открих, че са изминали два месеца, откакто господарката Лострис бе възобновила изпълнението на съпружеските си задължения в ложето на фараона. Бе време да го уведомя за голямото щастие – наближаващото бащинство.
Когато казах на господарката си какво възнамерявам да направя, тя ме накара да обещая, че преди да разговарям с фараона, първо ще съобщя на Танус, че той е истинският баща на детето й. Още същия следобед тръгнах да изпълня обещанието си. Открих моя приятел в корабостроителницата на западния бряг. Ругаеше и заплашваше корабостроителите, че ще ги хвърли в реката за храна на крокодилите. Когато ме забеляза, гневът му се изпари и ме заведе на една галера, спусната тази сутрин на вода. С гордост ми показа новата помпа за отводняване на кораба, в случай че бъде пробит в бой. Изглежда, бе забравил кой бе конструирал помпата по негова молба и тактично му го напомних.
– Следващия път сигурно ще искаш да ти платя за идеите, стари измамнико. Кълна се, че си стиснат като сирийски търговец. – Той ме потупа по гърба, поведе ме към далечната част на палубата, където никой от моряците не можеше да ни чуе, и понижи глас: – Как вървят нещата с господарката ти? Миналата нощ отново я сънувах. Кажи ми, добре ли е? Как са малките й сирачета? Какво добро сърце притежава, каква красота! Всички в Тива я обожават. Където и да отида, чувам името й и то се забива като остра сабя в гърдите ми.
– Скоро ще трябва да обичаш двама – казах му аз, а той ме загледа със зяпнала уста като човек, внезапно лишен от разсъдък. – Онази нощ в гробницата на Трас, изглежда, е имало нещо повече от бдение.
Той така силно ме стисна в прегръдките си, че останах без дъх.
– Какви са тези гатанки? Говори направо или ще те хвърля в реката. Какви ги разправяш, стари негоднико?
– Господарката Лострис носи детето ти. Тя ме изпрати да ти съобщя. Искаше да научиш новината пръв, дори преди царя – задъхано изрекох аз. – Сега ме пусни, преди да си ме задушил.
Той така внезапно ме пусна, че щях да падна в реката.
– Мое дете! Мой син! – извика той. Смайващо беше как и двамата веднага определиха пола на горкото дребосъче. – Това е чудо. Дар от Хор.
В този момент Танус явно смяташе, че е единственият, който някога е създал дете.
– Моят син! – Той поклати глава учудено. Хилеше се като идиот. – Моята жена, моят син! Трябва да отида веднага при тях. – Понесе се по палубата и аз трябваше да тичам, за да го настигна. Положих доста усилия да го убедя да не нахлува в двореца и в женските покои. Накрая го заведох в най-близката кръчма на брега. За щастие група свободни от дежурство Сини крокодили вече пиеха там. Поръчах една делва от най-доброто вино и им я оставих. В кръчмата имаше мъже и от други полкове, така че по-късно сигурно щяха да се сбият, защото Танус бе твърде войнствено настроен, а неговите хора не се нуждаеха от насърчение.
От кръчмата отидох направо в двореца и фараонът се зарадва, че ме вижда.
– Канех се да те повикам, Таита. Трябва да помислим за вратите на моя храм. Искам нещо по-грандиозно.
– Фараоне! – извиках аз. – Велики и божествен Египет! Имам прекрасни вести. Богинята Ирис сдържа обещанието си към теб. Династията ти ще бъде вечна. Предсказанията от плочките на Амон Ра ще бъдат изпълнени. Господарката Лострис носи твоя син!
Той веднага забрави за гробниците и храмовете. Също както и Танус, и фараонът реши веднага да отиде при нея. Предвождани от царя, ние се втурнахме по коридорите на двореца – внушителна група от благородници и царедворци, развълнувани като прииждащите води на Нил. Господарката ни очакваше в градината си. С вродения си усет тя бе подбрала идеалната обстановка, която да подчертае красотата й. Седеше на ниска пейка сред цветята, а зад нея се виждаше Великата река. За миг си помислих, че царят ще коленичи пред съпругата си, но дори перспективата за безсмъртие не би го накарала да забрави достойнството си до такава степен.
Той я обсипа с поздравления и прояви искрена загриженост за здравето й. Не откъсваше поглед от корема й, от който след известно време щеше да се появи чудото. Накрая я попита:
– Скъпо мое дете, липсва ли ти нещо, за да си напълно щастлива? Мога ли да сторя нещо, за да се чувстваш добре през този изнурителен период от живота ти?
Още веднъж бях изпълнен с възхищение към господарката си. От нея би станал чудесен пълководец или търговец на жито, защото чувството й за такт бе безпогрешно.
– Ваше Величество, Тива е градът, в който съм родена. Не мога да съм напълно щастлива никъде другаде в Египет. Обръщам се към великодушието ти да ми позволиш твоят син да се роди тук, в Тива. Моля те, не ме карай да се връщам в Елефантина!
Аз затаих дъх – преместването на двора бе държавен въпрос. Да го преместиш от един град в друг, бе решение, засягащо живота на хиляди граждани. Никой не можеше да го стори само заради прищявката на едно шестнадесетгодишно девойче.
Фараонът бе толкова смаян, че почеса фалшивата си брадичка.
– Ти искаш да живееш в Тива? Много добре, тогава дворът ще се премести в Тива! – Той се обърна към мен. – Таита, проектирай нов дворец. – Сетне погледна господарката ми. – На западния бряг ли искаш да го разположим, скъпа моя? – Той посочи към другия бряг на реката.
– На западния бряг е красиво и прохладно – съгласи се тя. – Ще бъда много щастлива там.
– На западния бряг, Таита. Не се скъпи. Трябва да е подходящ дом за сина на фараона. Името му ще бъде Мемнон, Владетелят на Зората. Ще го наречем Двореца на Мемнон.
С такава лекота господарката ми ме натовари с непосилен труд и отправи към царя първото от редица подобни желания в името на детето в нейната утроба. От този момент нататък той изпълняваше всичките й прищевки: титли за тези, които тя обичаше или харесваше, милостиня за онези, които бе взела под покровителството си или редки и екзотични ястия, които биваха доставяни за нея от всички краища на империята. Тя се забавляваше като непослушно дете да изпитва докъде се простира властта й над царя.
Никога не бе виждала сняг, въпреки че й го бях описвал, разбира се, доколкото си го спомнях от детството. Господарката помоли да й донесат сняг, за да изстудява челото си в горещината на долината на Нил. Фараонът незабавно заповяда да се проведат пови атлетически игри, по време на които бяха подбрани сто бързи бегачи от Горното царство. Те бяха изпратени в Сирия да донесат сняг за господарката в специално конструирана от мен кутия, която да забави топенето. Това беше единствената й прищявка, която не бе задоволена. Всичко, което получихме от далечните планински върхове, бе едно мокро петно на дъното на кутията.
За всичко останало господарката ми не чувстваше никаква нужда. Веднъж тя присъстваше, когато Танус докладва на царя за битката на египетската флота. Седеше тихо отзад и когато младият мъж свърши и се оттегли, Лострис промълви:
– Чух да казват, че господарят Танус е най-добрият ни пълководец. Не смяташ ли, че може би ще е мъдро решение, божествени съпруже, да му дадеш званието Велик египетски лъв и да му повериш командването на Северната армия?
За пореден път бях смаян от нейната безочливост, но фараонът кимна.
– Тази мисъл вече ми мина през ума, скъпа моя, въпреки че той е твърде млад за такова високо отличие.
На следващия ден повикаха Танус при фараона и след срещата той си тръгна като Велик египетски лъв и командващ Северното крило на армията. На възрастния му предшественик дадоха голяма пенсия и го назначиха на синекурна длъжност в двореца. Сега Танус разполагаше с триста галери и почти тристахилядна армия. Във военната йерархия сега вече над него стояха само Нембет и няколко стари дърдорковци.
– Господарят Танус е горд човек – осведоми ме господарката Лострис, като че ли не го познавах. – Ако някога му признаеш на кого дължи повишението си, ще те продам на първия срещнат сирийски търговец – заплаши ме тя.
Коремът й, някога толкова стегнат и красив, постепенно растеше. Заедно с всичките ми други задължения аз трябваше да докладвам ежедневно за напредването на бременността й не само в двореца, но и в главната квартира на Северното командване.
Започнах работа по изграждането на Двореца на Мемнон пет седмици след решението на фараона. През това време начертах окончателния план. И царят, и господарката ми признаха, че той надминава очакванията им и положително ще е най-прекрасната постройка на земята.
В деня, в който започна строителството, пристигна пратеник, успял да премине през флотилията на червения самозванец. Корабът му бе дошъл, бе хвърлил котва северно от Тива и бе докарал кедрово дърво от Библос. Капитанът, мой стар познат, имаше интересни новини за мен.
Първо, господарят Интеф бил забелязан в Газа. Говорело се, че пътувал на Изток с многобройна охрана. Следователно трябва да е успял да пресече Синайската пустиня или пък да е намерил плавателен съд, който да го преведе през устието на Нил, а оттам на изток покрай брега на голямото море.
Капитанът имаше и други новини, на които тогава не обърнахме внимание, но които щяха да променят съдбата на Египет и на всички нас, живеещи край реката. Изглежда, ново и войнствено племе се бе появило от непозната земя на изток от Сирия, помитайки всичко пред себе си. Никой не знаеше много за този народ, освен че са изключителни воини. Изминавали много бързо огромни разстояния и никоя армия не можела да им се противопостави.
Мълвата за разни неприятели винаги е съществувала в Египет. Не обърнах внимание на тези новини, както бях сторил поне с още петдесет подобни преди. Обаче капитанът бе сигурен източник и аз побързах да разкажа чутото на Танус.
– Никой не може да победи този мистериозен враг? – Той се усмихна. – Бих искал да ги видя срещу моите момчета. Ще им покажа какво означава непобедим. Как каза, че се наричат тези могъщи воини, които пристигат като вятър?
– Изглежда, са се нарекли „царе-пастири“ – отвърнах аз. – Хиксоси. – Нямаше така леко да произнеса името им, ако знаех какво щеше да означава то за нашия свят.
– Царе, а? Е, добре, те ще открият, че моите разбойници не са лесна плячка. – Бързо престана да мисли за тях и много повече го заинтересуваха новините за господаря Интеф. – Само да знаехме със сигурност истинското му местонахождение, щях да изпратя един отряд да го арестува и да го доведе обратно, за да понесе наказанието си. Когато отида в именията, които някога са принадлежали на семейството ми, усещам духа на баща ми. Зная, че той няма да намери покой, докато не отмъстя за него.
– Няма да е толкова лесно. Интеф е лукав като пустинна лисица. Не вярвам да го видим отново в Египет.
Когато изрекох това, боговете на мрака сигурно са се задавили от смях.
Тъй като бременността на господарката ми напредваше, налагаше се да настоя да ограничи дейностите си. Забраних й да посещава болниците и сиропиталищата от страх да не се зарази от болестите на бедните. През най-горещите часове на деня я карах да почива в беседка, която бях построил във водната градина за великия владетел. За да се развлича в принудителното си бездействие, фараонът й изпрати музиканти, а аз се принудих да изоставя работата си по Двореца на Мемнон и да й правя компания, да й разказвам истории и да се възхищавам с нея на последните подвизи на Танус.
Внимателно следях с какво се храни, не й позволявах да пие бира или вино. Бях се уговорил с градинарите от двореца да носят пресни плодове и зеленчуци всеки ден и изрязвах сланината от месото, за да не стане детето й лениво. Приготвях всяко от блюдата й лично, а преди да заспи вечер, й давах отвари, за да укрепне бебето й.
Разбира се, когато тя ненадейно заявяваше, че иска задушени дробчета и бъбреци на газела, салата от езици на чучулига или печени гърди от дива дропла, царят незабавно изпращаше стотина от своите мъже в пустинята, за да доставят тези деликатеси. Аз премълчавах пред господаря Танус за тези желания на моята господарка, защото се страхувах да не би, вместо да воюва със самозвания фараон, армията му да се впусне в пустинята на лов за газели, чучулиги или дропли.
Когато раждането наближи, нощем лежах буден. Бях обещал на царя принц, но той не очакваше наследникът да се появи толкова рано. Дори и бог би преброил дните от началото на празника на Озирис. Ако детето е момиче, не можех да направя нищо, но поне можех да подготвя фараона за ранната му поява.
Интересът на фараона към бременността и раждането временно надделя над манията му за храмове и гробници. Трябваше да го убеждавам почти всеки ден, че твърде тесният ханш на господарката Лострис не е пречка за нормално раждане и че въпреки крехката си физика тя ще се справи.
Възползвах се от възможността да го информирам за интересния, но малко известен факт, че много от великите атлети, бойци и мъдреци в историята са се родили преждевременно.
– Смятам, Ваше Величество, че мързеливците пропиляват силите си в прекалено излежаваме, докато великите мъже са неизменно ранобудни. Забелязал съм, че ти, божествени фараоне, винаги си на крак преди изгрев-слънце. Не бих се учудил, ако си роден преждевременно. – Знаех, че не е вярно, но той не би ми противоречил. – Няма да се учудя, ако синът последва примера на своя баща и излезе по-рано от утробата на майка си. – Страхувах се да не съм прекалил с доводите си, но царят изглеждаше убеден от моето красноречие.
Накрая детето ни съдейства по най-благоприятен начин, като закъсня с две седмици, а аз не направих нищо, за да го накарам да побърза. Срокът се доближи толкова до нормалния, че нямаше повод за злите езици, а фараонът бе ощастливен с преждевременното раждане, което бе започнал да смята за желателно.
За мен не бе изненадващо, че родилните болки на господарката се появиха в най-неподходящо го време. Водите й изтекоха на третия час през нощта. Тя нямаше навика да улеснява работата ми. Поне имах извинение да не викам акушерка, защото нямах доверие на тези вещици със засъхнала кръв под дългите им нокти.
Веднъж започнала, господарката издържа до края с достойнство. Едва успях да се разсъня и да измия ръцете си с горещо вино и да обгоря инструментите си на огъня на лампите, когато тя възкликна:
– Таита, по-добре погледни още веднъж. Май че нещо става.
Макар че бе прекалено рано, аз и угодих. Един поглед обаче бе достатъчен, за да извикам на робините й:
– Побързайте, повлекани такива! Доведете царските жени!
– Кои? – Първото момиче, което се отзова на повикването ми, се втурна в стаята сънено и полуголо.
– Всичките, която и да е.
Никой принц не може да наследи двойната корона, ако не се роди пред свидетели, които официално да потвърдят, че детето не е подменено.
Царските жени започнаха да пристигат точно когато детето се показа. Господарката ми бе обхваната от силна конвулсия и главата на детето се появи. Страхувах се да не е покрита със златисточервеникави къдрици, но онова, което видях, бе тъмна коса. Много по-късно цветът щеше да се промени и червеното щеше да проблясва в черните къдрици, напомнящи на полиран гранат, и то само когато слънцето блестеше в тях.
– Напъни се! – извиках на господарката си. – С всички сили!
И тя се отзова незабавно. Младите кости на таза й се разтвориха, за да дадат път на бебето. То ме свари неподготвен. Изскочи като изстрелян с прашка камък и едва не изпуснах малкото му хлъзгаво телце.
Преди да го хвана здраво, господарката ми с усилие се изправи на лакти. Косата й бе разбъркана и мокра от пот, а изражението й беше напрегнато.
– Момче ли е? Кажи ми! Кажи ми!
Царските жени, струпани около леглото, бяха свидетелки на първия акт на детето, когато то влезе в нашия свят. От пенис, голям колкото малкия ми пръст, принц Мемнон, първият с това име, изстреля фонтан почти до тавана. Струята бе силна и топла. Измокри ме целия.
– Момче ли е? – отново извика господарката.
Дузина гласове й отвърнаха едновременно:
– Момче! Да живее Мемнон, принц на Египет!
Бях загубил способността си да говоря. Очите ми горяха не само от царската урина, а и от сълзите на радост и облекчете, когато бебето изплака за пръв път, гневно и темпераментно.
То размаха ръчички към мен и ритна толкова силно, че щях да го изпусна. Когато очите ми се проясниха, успях да разгледам здравото силно телце и гъстия перчем тъмна коса на гордата му глава.
