Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 26 страниц)
Тук при третия праг в живота ми се появи нова радост.
В ленената палатка на брега на реката присъствах на раждането на принцеса Техути, припозната дъщеря на отдавна починалия фараон Мамос.
В моите очи Техути бе прекрасна, както само едно чудо може да бъде. Когато имах възможност сядах до кошчето й и разглеждах крачетата и ръцете й с умиление. Когато беше гладна и очакваше гърдата на майка си, понякога слагах малкия си пръст в устата й заради удоволствието да усещам как дъвче с голите си венци.
Реката най-после се надигна и ни позволи да преминем през третия праг. Заплавахме нататък и почти неусетно реката зави на изток, описвайки голям завой.
Преди да изтече годината, се наложи отново да сънувам един от пророческите си сънища, защото господарката отново бе заченала по свръхестествен начин. Духът на мъртвия фараон отново започна да броди.
Господарката беше наедряла много от бременността, когато стигнахме до четвъртия праг. Големият водопад и острите като зъбите на крокодил камъни го правеха още по-ужасен от онези, които бяхме преминали. Хората бяха паднали духом. Когато смятаха, че никой не може да ги чуе, се оплакваха един на друг – ние сме заобиколени от тези проклети каменни бариери, а боговете са ги поставили напряко на реката, за да ни попречат да продължим напред.
Аз разчитах думите по движението на устните им, когато се събираха по брега. Те не знаеха за тази моя способност.
– Ще бъдем като в капан зад тези ужасни прагове и никога няма да се завърнем надолу по реката. Трябва да си тръгнем сега, преди да е станало твърде късно.
Дори на съвета, свикан от регентката, прочетох същите думи по устните на някои от великите господари на Египет, които седяха отзад и си говореха с приглушени гласове.
– Ако продължим, всички ще умрем в тази пустиня и душите ни ще скитат вечно в нея без почивка.
Между младите благородници имаше един, който бе твърде арогантен и своеволен. Подхранваше недоволството и бунтуваше хората. Трябваше да действам бързо и решително. Чух какво каза господарят Акер на един от привържениците си.
– Ние сме в ръцете на тази жена, малката блудница на мъртвия фараон. Това, от което се нуждаем, е силна мъжка ръка, която да ни ръководи. Трябва да намерим начин да се отървем от нея.
Първо, с помощта на стария ми приятел Атон, открих имената на всички съзаклятници и предатели. Не ме учуди, че начело на списъка бе името на господаря Акер, по-големия син на Меркесет, на чиито устни прочетох предателските думи. Той бе млад мъж, възгордял се твърде много от себе си. Подозирах, че мисълта самият той да седне на престола никак не му е чужда.
Когато обясних на Танус и господарката какво смятам, че трябва да бъде сторено, те свикаха съвета.
Царица Лострис откри заседанието.
– Много добре разбирам как милеете за собствената си земя и колко сте уморени от пътуването. Споделям всяка ваша мечта за Тива.
Видях Акер да разменя многозначителни погледи с приятелите си и подозрението ми се засили.
– Обаче, жители на Египет, нищо не е така лошо, както изглежда. Хапи бди над пътешествието ни, както обеща. Ние сме много по-близо до Тива, отколкото мислите. При завръщането ни в нашия любим град, няма да изминем същия път. Няма да се изправяме още веднъж пред опасностите и затрудненията на тези опасни прагове, които препречват пътя по реката.
Хората се развълнуваха и зашушукаха недоверчиво. Акер се изсмя, не твърде силно, за да прекрачи прага на уважението и благоприличието, но въпреки това господарката го забеляза.
– Господарю Акер, виждам, че поставяте думите ми под съмнение.
– В никакъв случай. Ваше Величество. Проклинам тези предателски помисли. – Той отстъпи бързо. Още не беше достатъчно силен, нито достатъчно сигурен в хората си, за да се противопостави. Бях го хванал, преди да се подготви.
– Моят роб Таита начерта курса на реката, които изминахме през тези години – продължи царицата. – Всички сте виждали колесницата с флагче на колело, което измерва разстоянието. Таита наблюдава небесните тела да открие посоката на пътуването ни. Заповядвам му сега да застане пред съвета и да разкрие своите изчисления.
Принц Мемнон ми бе помогнал да направим копия на картата на двадесет нови свитъка. На девет години той вече бе добър писар. Раздадох копията на благородниците, така че обясненията ми да са по-ясни. Привлякох вниманието им към почти кръговия курс, който следвахме, откакто напуснахме Елефантина.
Учудването им бе очевидно. Само жреците имаха някаква представа за това, което бях направил. Те също наблюдаваха звездите и бяха вещи в навигацията. Но дори те бяха изненадани от дългия завой на реката. Това не беше учудващо, след като копията на картата, която им показах, не бе съвсем точна. Бях си позволил известна волност в данните заради Акер и неговите поддръжници и завоят на реката изглеждаше по-малък, отколкото предполагаха моите изчисления.
– Знатни мъже, както можете да видите на тези карти, откакто преодоляхме втория праг, сме преплували хиляда мили, но сега се намираме на не повече от неколкостотин мили от мястото на нашето заминаване.
Кратас се изправи, за да зададе въпрос, който му бях подсказал, преди да започне събранието.
– Това означава ли, че ще е възможно да изминем този кратък път през пустинята и да стигнем до втория праг за същото време, за което се стига от Тива до Червено море и обратно? Бил съм на такова пътешествие няколко пъти.
Аз се обърнах към него.
– Бях с теб на едно от тези пътувания. Отне ни десет дни във всяка посока, а тогава нямахме коне. Преминаването на тази тясна ивица от пустинята вече няма да е толкова трудно. Това означава, че от тук човек може да се върне до Елефантина за няколко месеца и ще се наложи да премине само през първия праг при Асуан.
Хората започнаха да шумят, коментирайки удивено. Картите преминаваха от ръка в ръка и бяха подробно разучавани. Настроението на събралите се рязко се промени. Тази неочаквана близост до дома и земята, която познаваха, ги въодушеви.
Само Акер и приятелите му бяха сърдити. Той бе лишен от главния си коз в играта, която играеше. Както се надявах, младият мъж стана и ядосано попита:
– Доколко са верни драсканиците на роба? – Тонът му бе нападателен, а изражението му високомерно. – Лесно е да направиш няколко щрихи на свитъка, но когато те се превърнат в мили от земя и камък, е съвсем друга работа. Как този роб ще докаже, че тези налудничави теории са факт?
– Господарят Акер стигна до същината на проблема – любезно се намеси господарката. – Възнамерявам да изпратя едни от най-силните мъже да прекосят пустинята и да отворят пътя за нашето завръщане на север, пътя към дома, към красивата Тива.
Изражението на Акер се промени, когато в думите на царицата видя капана, който му бе подготвен. Бързо седна на мястото си и си придаде вид на незаинтересован. Обаче господарката продължи безжалостно:
– Не можех да реша кой да води тези мъже, но сега господарят Акер със своето разбиране и възприемчивост сам предложи да вземе участие в тази жизненоважна задача. Не е ли така, господарю? – мило попита тя и продължи нататък, преди да е успял да откаже. – Благодарни сме ти, Акер. Сам ще определиш колко хора да тръгнат с теб. Заповядвам да тръгнеш преди следващото пълнолуние. Луната ще направи пътуването по-лесно през нощта и ще избегнете дневните горещини. Ще изпратя с теб мъже, които да умеят да се ориентират по звездите. Можеш да се добереш до втория праг и да се върнеш преди края на месеца. Ако успееш, ще сложа на раменете ти златната верига за заслуги.
Акер се взираше в нея с отворена уста и все още седеше неподвижен, когато останалите се разпръснаха. Очаквах да намери някакво извинение и да отхвърли задачата, която му наложихме, но накрая той ме изненада, като дойде при мен да ме попита за съвет и помощ в подготвянето на разузнавателния отряд. Изглежда, не го бях преценил правилно и сега, когато му бе възложена достойна мисия, имаше шанс да се промени и да ни бъде полезен.
Подбрах няколко от най-добрите мъже и коне за него и му дадох пет от най-здравите коли, които да превозват вода, която, ако се използваше икономично, можеше да стигне за тридесет дни. Когато настъпи пълнолуние, Акер бе доста оптимистично настроен, а аз изпитвах вина, че бях намалил разстоянията и опасностите на пътя.
Когато те тръгнаха, навлязох с тях в пустинята, за да им покажа правилния път, а после застанах и ги наблюдавах как се сливат със сребристата пустош, отивайки по посока на съзвездието Лютня на северния хоризонт.
Мислех за Акер всеки ден, докато стояхме под четвъртия праг, и се надявах картата, която му бях дал, да не е погрешна, както се опасявах. Поне непосредствената заплаха от бунт се бе отдалечила с него на север.
Докато чакахме, засяхме растения и прочистихме островите и бреговете. Обаче тук почвата бе като на по-ниските земи до реката. Бе трудно да се напоява и забелязах, че това се отрази на реколтата.
Естествено ние направихме нашите шадуф – просто приспособление, с което гребяхме вода от по-ниските канали и я изсипвахме в по-високите. Това се извършваше от роб, който потапяше глиненото гърне във водите на реката, а сетне го издигаше и изливаше в напоителния канал на брега. Това бе бавна и уморителна работа. Когато брегът бе висок, както бе тук, това бе крайно разточителен метод за събиране на вода.
Всяка вечер се разхождахме с Мемнон на колесница покрай брега, а аз се безпокоях за оскъдната реколта. Имахме да изхранваме хиляди гърла, а основната ни храна все още бяха зърнените култури. Предвиждах, че ще настъпят гладни дни, освен ако успеехме по-добре да напояваме полетата.
Не зная какво ме накара да се замисля за колело в този случай, освен това, че науката за колелото се бе превърнала в мания за мен. Бях погълнат от проблема с колелата на колесниците. Сънищата ми бяха изпълнени със счупени колела, с бронзови рамки и ножове на тях. Видения, които не ми даваха покой.
Бях чул от един от жреците на Хапи, че някои дървесни видове могат да станат по-твърди и по-гъвкави, като киснат дълго време във вода, и реших да опитам. Потопих едно колело от колесница за цял ден във водите на Нил. Течението започна да го върти около оста му. Когато натопих колелото по-дълбоко, въртенето спря и аз престанах да мисля повече за това.
Няколко дни по-късно една от малките галери, кръстосваща между островите, заседна и двама мъже бяха изхвърлени в бързеите и се удавиха.
Двамата с Мемнон станахме свидетели на тази трагедия и бяхме потресени. Използвах благоприятния случай да предупредя принца още веднъж за опасността и силата на реката.
– Толкова е силна, че може да върти колелото на колесницата.
– Не ти вярвам, Таита. Казваш го, за да ме изплашиш. Знаеш колко обичам да плувам в реката.
Така че реших да му докажа и двамата бяхме много впечатлени от колелото, което се въртеше като че по собствена воля в течащата вода.
– Ще се върти още по-бързо, ако има весла по рамката – накрая изказа мнението си Мемнон и аз го погледнах учудено: още не бе навършил десет години по това време.
До новото пълнолуние създадохме новото въртящо колело, снабдено с малки глинени съдове, които се издигаха и преливаха вода в канала, укрепен с глинени тухли. Въпреки напредналата си бременност господарката дойде на брега да наблюдава това удивително съоръжение. Беше възхитена от него.
– Ти си много изобретателен и за толкова неща използваш водата, Таита – каза ми тя. – Спомняш ли си креслото, задържащо се на повърхността на водата, което направи за мен в Елефантина?
– Мога да го направя отново, ако ни позволиш да живеем в нормален дом като цивилизовани хора.
Танус бе също толкова впечатлен от водното колело, въпреки че не го показа, разбира се. Вместо това ми се усмихна.
– Много хитро, но ако се счупи като някое от тези на колесниците? – подчерта той, а Кратас и останалите военни грубияни сметнаха, че това е много забавно. От тогава, когато колело на колесница се счупеше, казваха, че то е „счупи Таита“.
Въпреки незаслужените подигравки добре напояваните поля скоро дадоха реколта: класове със златно зърно се скланяха тежко на яркото слънце над Нил. Това не бе единствената реколта, която събрахме при четвъртия праг. Царица Лострис роди още една принцеса. Детето бе дори по-изящно от сестра си.
Принцеса Беката се роди с ореол от златисточервени къдрици, което се видя доста странно на хората. Божественият й баща, покойният фараон Мамос, бе с тъмна коса, а тази на майка й – черна като гарваново крило. Нямаше обяснение за странния цвят, но всички бяха съгласни, че е много красив.
Когато принцеса Беката навърши два месеца, водите на Нил започнаха да се надигат и се приготвихме за преминаването на четвъртия праг. Вече бяхме придобили опит и бяхме изучили всички хитрини на коварната река.
Още не бяхме започнали, когато в лагера настана страшна бъркотия. От другия бряг на реката, където бяхме отишли с Мемнон да проверим конете, чухме викове и приветствия.
Веднага се върнахме при корабите и след като разбутахме тълпата, която махаше с палмови листа, видяхме малък керван от изтощени коне и очукани коли, а до тях стояха мъже с обрулени от слънцето лица.
– Проклета да е картата ти, Таита – извика господарят Акер от първата кола. – Не зная кой от вас е по-голям лъжец. Разстоянието се оказа двойно по-голямо, отколкото ни казахте.
– Наистина ли стигна северната страна на речния завой? – извиках развълнувано, проправяйки си път през тълпата.
– Натам и обратно – изсмя се той доволно. – Лагерувахме при втория праг и ядохме пряспа риба от Нил. Пътят към Тива е отворен.
Господарката ми нареди да се отпразнува тържествено завръщането, а господарят Акер бе героят на деня. В разгара на празника царица Лострис положи златната огърлица за заслуги на раменете му и го издигна в ранг Най-добър от десет хиляди. Повръщаше ми се, като го гледах как се перчи. Сякаш това не задоволи господарката, та трябваше да му даде командването на Четвърта дивизия и му даде документ за притежание на хиляда декара първокачествена земя на брега на Нил, когато се завърнем в Тива.
Струваше ми се прекалено, особено подаръка на толкова много земя, която щеше да се откъсне от имението на господарката. Тя, изглежда, бе забравила, че Акер за малко не вдигна бунт. Всъщност аз бях този, който предложи и планира пътешествието. При тези обстоятелства, струва ми се, че още един златен синджир за бедния роб Таита не беше неуместен.
Както и да е, трябваше да приветствам решенията на господарката. Тя преобрази господаря Акер, потенциален неин враг, в ревностен и лоялен привърженик, който многократно доказа верността си в бъдеще. Тя имаше добър подход с мъжете и умееше да ги спечели на своя страна.
Укротяването на господаря Акер и откриването на пътя през завоя на реката осигуряваше завръщането ни. Така щяхме да преминем четвъртия праг с висок дух и смели сърца.
Не бе изминал и месец и разбрахме, че богинята е изпълнила обещанието си и късметът е на наша страна.
Пустинята остана зад нас, а реката направи още един завой на юг и течението ни носеше към непознати земи.
За пръв път бяхме свидетели на чудото на дъжда. Аз знаех какво е дъждът, тъй като, когато бях в Долното царство, бе валяло, но другите не бяха виждали от небето да пада вода. Тя се стичаше по обърнатите ни нагоре лица, а в небето проблясваха светкавици.
Тези изобилни и редовни дъждове променяха пейзажа. Докъдето ни стигаше погледът, по двата бряга на Нил се простираше безкрайна зелена равнина. В нея колесници можеха да препускат на воля, без ограниченията на каменисти хълмове и дюни, а и конете пасяха там на воля.
Това не бе единственият дар на богинята. Там растяха дървета. В тясната долина, която сега бе наш дом, може би някога бе имало гора. Но дърветата бяха изчезнали дълго преди тук да дойдат хора с брадви. За нас дървото бе скъпоценен материал. То се доставяше с кораби или с кервани от далечни страни.
Накъдето и да погледнехме сега, виждахме дървета. Не растяха в гъсти гори като по островите, а в малки горички с поляни между тях. Дървеният материал бе толкова много, че от него можеха да се построят флотилиите на всички страни по света. Нещо повече, градовете на тези народи можеха да бъдат издигнати отново от дърво и всяка къща да бъде напълно обзаведена с него, след което тук щеше да останат достатъчно дървета за огрев за векове наред. Ние винаги бяхме приготвяли храната си на тухли, направени от изпражненията на животните ни, и сега гледахме като омагьосани.
Това не бе единственото богатство, което открихме при навлизането си в легендарната страна Куш.
Когато ги забелязах, помислих, че са паметници от сив гранит. Стояха в една акациева горичка. И докато озадачено се взирахме, огромните камъни започнаха да се движат.
– Слонове!
Никога не бях ги виждал, но не можеше да е нещо друго. Викът ми бе подет от хората около мен.
– Слонове! Слонова кост!
Богатство, за което дори фараонът не би посмял да мечтае. Накъдето и да се обърнехме, виждахме многобройни стада от тях.
– Хиляди са. – Ловджийската страст на Танус започваше да се разпалва. – Само ги погледни, Таита.
Равнините бяха пълни с животни, не само със слонове. Наоколо имаше газели и антилопи, също и животни, които преди не бяхме виждали. Щяхме да ги опознаем добре и да намерим имена за многочислените им видове.
Ориксите се смесваха със стада водни биволи, чиито рога се извиваха като лъка, който бях направил за Танус. Жирафи с дълги шии стигаха до горните клони на акацията. Биволи се търкаляха в калта на брега на реката. Бяха огромни мудни животни, черни като брадата на Сет и също толкова грозни. Скоро щяхме да изпитаме злобния им характер зад меланхоличния поглед и опасните им черни рога.
– Извади колесниците! – нетърпеливо изрева Танус. – Впрегни конете! Ловът започва.
Ако знаех какви опасности ни очакват, никога не бих позволил на принц Мемнон да се качи на платформата зад мен, когато за пръв път тръгнахме на лов за слонове. Те ни се струваха толкова хрисими и лениви животни. Навярно щяха да са лесна плячка.
Танус бе нетърпелив да тръгне на лов и не пожела да изчака всички колесници да бъдат монтирани. Веднага щом първите петдесет бяха готови, той издаде заповед за тръгване. Започнахме да си подвикваме и да се обзалагаме за изхода на лова, докато колесниците препускаха през горичките на брега.
– Пусни ме да карам, Таита – настояваше принцът. – Знаеш, че се справям добре като теб. – Въпреки че бе роден ездач, а му бяха помогнали и ежедневните тренировки, принцът бе твърде самонадеян. Никой не можеше да претендира, че познава конете колкото мен, да не говорим за единадесетгодишен хлапак.
– Гледай и се учи – строго му казах аз и когато Мемнон се обърна към Танус, той ме подкрепи по изключение.
– Таита е прав. Никой от нас преди не е ходил на лов за слонове. Затваряй си устата и си отваряй очите, момче.
Пред нас малко стадо от тези странни сиви животни се хранеше с шушулки, паднали от клоните на дърветата. Разглеждах ги с жив интерес, докато се приближавахме. Размахваха големите си уши й се обърнаха към нас. Чудех се дали някога бяха помирисвали коне или хора.
С тях имаше малки и майките ги побутнаха в центъра на стадото, опитвайки се да ги защитят. Бях трогнат от тези майчини грижи. Тогава за пръв път ми мина през ума, че тези животни не са така бавни и глупави, както изглеждаха.
– Тези са женски – викнах на Танус, – имат малки, а бивните им нямат голяма стойност.
– Прав си. – Той посочи над рамото ми. – Погледни зад тях. Онези двата трябва да са мъжки. Виж колко са високи и едри и как проблясват бивните им на слънцето.
Дадох сигнал на колесниците да ни последват и променихме посоката. Все още се носехме в колона през акациевата горичка към онези два слона. По земята имаше клони и изкоренени акациеви дървета, които внимателно заобикаляхме. Тъй като все още не познавахме невероятната сила на тези животни, викнах на Танус:
– Не би ми минало през ума, че стадата слонове могат да сторят това; мислех ги за кротки и беззащитни.
Двата стари слона, които бяхме избрали, усетиха приближаването ни. Точно в този миг осъзнах истинския им ръст. Когато размериха уши, те закриха небето като дъждовни облаци.
– Само погледни слоновата кост! – извика Танус.
Беше спокоен, интересуваше го единствено резултата от преследването, но конете бяха нервни и подплашени. Бяха усетили странната миризма и раздразнено вдигаха глави. Беше трудно да ги овладея и да ги накарам да продължат напред.
– Онзи вдясно е по-едър – изпищя Мемнон. – Трябва първо да нападнем него. – Дребосъкът бе също толкова разпален като баща си.
– Чу царската заповед – изсмя се Танус. – Ще нападнем оня вдясно. Нека другият остане за Кратас, той е достатъчно добър за него.
Така аз вдигнах ръка и дадох команда колонада да се раздели на две. Кратас премина вляво с двадесет и пет колесници, а ние продължихме направо към огромния сив звяр, който се бе изправил пред нас с жълтите си бивни от слонова кост, дебели като колоните в храма на Хор.
– Приближи се до него – извика Танус, – преди да е избягал!
– Дий! – викнах аз на Пейшънс и Блейд и те препуснаха в галоп. Очаквахме огромното животно да побегне от нас, щом разбере, че го нападаме. Досега не бяхме срещали дивеч, който спокойно да посрещне удара ни. Дори лъвът побягва, докато не бъде ранен или притиснат. Нима тези огромни животни била се държали по-различно?
– Главата му е толкова голяма, че от нея ще стане добра мишена – ликуваше Танус, докато опъваше тетивата. – Ще го убия с една-единствена стрела, преди да избяга. Доближи се под този смешен негов нос.
Зад нас останалите от колоната се бяха подредили в редица. Планът ни бе да се доближим и да заобиколим животното, пускайки стрели в движение.
Вече го наближавахме, а то не помръдваше. Вероятно бяха толкова глупави, колкото изглеждаха. Можеха лесно да бъдат убити и усетих как Танус се разочарова.
– Хайде, стари глупако! – извика презрително той. – Не стой така. Защитавай се! Слонът сякаш го чу и разбра предизвикателството. Надигна хобот и нададе зашеметяващ и оглушителен рев. Конете се подплашиха и аз бях изхвърлен с такава сила назад, че си натъртих ребрата. За миг изгубих контрола над конете и се отклонихме встрани.
Тогава слонът отново нададе рев и побягна.
– В името на Хор, насочва се към нас! – изръмжа Танус удивено, защото животното не бягаше, а се носеше право към нас с бясна скорост. Бе много по-бърз от кон и пъргав като леопард. Вдигаше облаци прах при всяка крачка и бе до колесницата, преди да успея да обуздая конете отново.
Вдигнах лице към него: той се бе надвесил, протягайки хобота си да ни изхвърли от платформата. Беше огромен, а очите му ни наблюдаваха гневно. Сякаш не бяха очи на животно, а на интелигентен и буден човек. Слонът не беше безобидно и мудно животно, а смел и страшен противник, когото бяхме предизвикали.
Танус пусна една стрела. Тя уцели слона в челото. Когато бронзовият връх се заби, очаквах, че той ще падне. Тогава още не знаехме, че мозъкът му не се намира там, където очаквахме да бъде, а в задната част на главата, добре предпазен от здрава кост, така че никаква стрела не можеше да го пробие. Слонът дори не спря. Просто протегна хобота си и взе стрелата, както човек би сторил с ръка. Издърпа я и продължи направо към нас, протягайки напред изцапания си с кръв хобот.
Хюи, който бе в колесницата зад нас, ни спаси, защото ние бяхме беззащитни срещу гнева на животното. Той се приближи от едната ни страна, шибайки конете с камшик и викайки като дявол. Стрелецът на платформата зад него заби стрелата точно под окото на слона и това отклони вниманието му.
Той промени посоката и подгони Хюи, но младежът препусна напред и избяга. Следващата колесница нямаше такъв късмет. Този, който я управляваше, нямаше опита на Хюи и бягството му не бе така успешно. Слонът вдигна хобота си високо и го стовари като брадва върху него. Удари стоящия наблизо кон и счупи гръбнака му с такава сила, че чухме изпукването. Осакатеният кон падна и повлече другия със себе си. Колесницата се преобърна и мъжете в нея бяха изхвърлени. Слонът сложи предния си крак върху падналия войник, откъсна главата му с хобот и я захвърли като детска топка. Тя полетя във въздуха, разпръсквайки наоколо кръв.
Сетне връхлетя следващата колесница от колоната и тя отвлече вниманието на слона от жертвата му.
Подкарах конете към близката горичка. Извръщахме ужасено поглед към труповете и изпотрошените колесници, разпилени по цялото поле.
Двата грамадни слона се бяха наежили от забитите в телата им стрели. Обаче раните не бяха отслабили силите им, а, изглежда, ги бяха разярили. Те се развилняха в горичката: стъпкваха преобърнатите колесници и конете с огромните си крака и подмятаха телата на пищящите мъже високо във въздуха.
Кратас премина покрай нас и извика:
– В името на Сет, това е ужасно! Загубихме осем колесници още в първата схватка.
– Ловът е по-вълнуващ, отколкото очакваше, капитан Кратас – викна принц Мемнон към него.
Щеше да стори по-добре, ако бе запазил мнението си за себе си. Сега обаче двамата с Танус едновременно се извърнахме към него.
– Колкото до теб, момчето ми, за днес ти беше достатъчно – строго му казах аз.
– Връщаш се при корабите, и то по най-бързия начин – съгласи се Танус и в този момент покрай нас мина празна колесница в лек галоп. Екипажът сигурно бе изхвърлен от разбеснелите се слонове.
– Хвани конете! – заповяда Танус. Сетне, когато колесницата бе спряна, той каза на принца: – Качвай се и ни изчакай на брега!
– Господарю Танус! – Принц Мемнон се изправи, стигайки до рамото на баща си. – Протестирам…
– Не ми минават номерата ти, младежо. Върви да протестираш пред майка си, ако трябва. – Вдигна принца с една ръка и го пусна в празната колесница.
– Господарю Танус, мое право е… – Мемнон направи последен отчаян опит.
– А мое право е да те набия по задните части с ножницата си, ако не потеглиш – каза той и му обърна гръб.
– Събирането на слонова кост не е като да береш гъби – отбелязах аз. – Трябва да измислим по-добър план.
– Не можеш да убиеш тези животни, като стреляш по главите им – отбеляза Танус. – Ще трябва да опитаме да им пуснем стрели през ребрата. Ако нямат мозък в главите, то сигурно имат дробове и сърца.
Дръпнах юздите и конете изправиха глави, но усещах, че Пейшънс и Блейд са изнервени също като мен от перспективата да се завърнем на полето. На никого от нас не му хареса първия лов на слонове.
– Аз ще тръгна напред – заявих на Танус – и тогава ще завия, за да можеш да стреляш в ребрата му.
Пуснах конете в тръс и постепенно увеличихме скоростта, когато навлязохме в акациевата горичка. Слонът ни забеляза, нададе един от онези ужасни ревове, смразяващи кръвта ми, и конете наостриха уши уплашени. Дръпнах юздите и те продължиха нататък.
Животното се понесе към нас като свличащи се камъни по стръмен хълм. Беше ужасно в яростта и агонията си, но аз държах конете здраво за юздите. Когато приближихме, ги ударих с камшика и те препуснаха като луди. Завих наляво, за да минем край слона.
На разстояние по-малко от двадесет крачки Танус пусна три стрели една след друга в гърдите му. Всички се забиха зад плешката, намирайки пролука между ребрата.
Слогът отново нададе вик, но този път в смъртна агония. Той протегна хобота си към нас, но не бе в състояние да ни достигне. Обърнах се и го видях да стои в праха. Когато отново изрева, от хобота му бликна кръв.
– Белите дробове! – извиках аз. – Добра работа, Танус. Улучил си го в дробовете.
– Сега им намерихме слабото място – ликуваше той. – Върни обратно, искам да улуча сърцето му.
Подкарах колесницата обратно, конете още не се бяха изморили.
– Хайде, красавци! – викнах им аз. – Още веднъж. Дий!
Въпреки раната старият слон бе на крака. Тези прекрасни животни са много издръжливи. Той бе готов да посрещне атаката ни с целия си кураж и великолепие и това ме накара да изпитам страхопочитание. Дори в разгара на лова и страха за собствения ми живот почувствах срам заради мъченията, които му причинихме.
Искаше ми се да противопоставя моя кураж на неговия. Подкарах колесницата много близо до него и накарах конете да завият, за да не ни достигне с хобота си.
Изведнъж външното ни колело се счупи. В следващия миг излетях във въздуха като акробат, но това не бе първото ми падане и се бях научил да скачам като котка. Преодолях шока и се претърколих два пъти. Земята беше мека, а тревата – гъста като килим. Изправих се невредим. Танус не се бе справил толкова добре. Лежеше неподвижно.
Конете бяха прави, но счупената колесница им пречеше да побегнат. Слонът ги нападна. Блейд бе по-близо до него и той пречупи гръбнака на любимата ми кобила с един удар на хобота си. Тя падна на колене цвилейки, а Пейшънс все още бе впрегната до нея. Слонът заби единия си бивник в тялото на Блейд и изправи глава, издигайки ритащото животно високо във въздуха.
Трябваше да побягна, докато слонът е залисан, но Пейшънс все още бе невредима. Не можех да я оставя. Огромното животно бе леко извърнато, ушите му като корабни платна му пречеха да ме види и аз незабелязано побягнах. Грабнах меча на Танус от ножницата на счупената колесница и хукнах към Пейшънс.
Въпреки че огромният слон я влачеше за хамута, с който бе свързана с Блейд, и въпреки че кръвта от другия кон бе опръскала шията и гърдите й, все още беше здрава. Разбира се, беше обезумяла от ужас, цвилеше и риташе със задните си крака и едва не ми счупи главата, когато се спуснах към нея. Наведох се, когато копитата й преминаха покрай главата ми и леко одраскаха бузата ми.
Отрязах кожените такъми, които я държаха прикована към колесницата. Мечът бе остър и веднага разсече кожения повод. Пейшънс бе свободна. Здраво я хванах за гривата и се опитах да се метна на гърба й, но тя бе толкова уплашена, че препусна, преди да успея да я яхна. Блъсна ме и аз отлетях встрани. Паднах тежко на земята до счупената колесница.
С усилие се изправих и я видях да препуска през горичката. Бе невредима. Погледнах към Танус. Лежеше на десет крачки от колесницата с лице към земята, но в този момент повдигна глава и погледна към мен с объркано изражение. Знаех, че всяко рязко движение може да привлече вниманието на слона към него. Направих му знак да остане неподвижен. Не смеех да издам звук, защото разяреното животно още стоеше наблизо.
Вдигнах поглед към него. Горката Блейд бе набита на бивника му, а юздите й се бяха заплели в хобота му. Слонът започна да отстъпва, повличайки след себе си счупената колесница. Опитваше се да освободи бивниците си от трупа на кобилата. Беше успял да разпори корема й и миризмата от съдържанието на стомаха се смесваше със силната миризма на кръв и тази на самия слон.
