Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 26 страниц)
Пръв занесох новините в Елефантина. Бях сам в колесницата, а конете тичаха леко. Сменях ги на всяка станция по южния път и пътувах без прекъсване. Конярите ми подаваха шише или кора хляб и сирене, докато сменяха конете, и дори не спирах да поспя или да почина.
През нощта звездите и луната ми показваха пътя, а Хор направляваше уморените ми ръце с юздите. Въпреки че всяка става ме болеше и се олюлявах от умора, не претърпях злополука.
На всяка станция и всяко селище по пътя аз извиквах радостните новини:
– Победа! Велика победа! Фараонът е в Тива! Хиксосите са отблъснати!
– Хвала на всички богове! – поздравяваха ме те. – Египет и Тамус!
Продължавах напред. Все още се говори за препускането ми през този ден по южния път. Още се носят легенди за изтощения ездач с кървясали очи и кървави петна по дрехата, който преминал оттук като предвестник на победата, носещ новината към Елефантина за битката, която отвори пътя към свободата.
Препусках от Тива към Елефантина два дни и две нощи и когато пристигнах в двореца, с последни сили стигнах до водните градини, където лежеше господарката, и паднах до нейната лежанка.
– Господарке – изграчих аз през напуканите си устни, с гърло, пресъхнало от праха. – Фараонът спечели велика победа. Дойдох да те отведа у дома.
Спуснахме се по реката към Тива. Принцесите бяха с нас, за да развеселяват майка си. Те стояха с нея на палубата и й пееха. Рецитираха, задаваха гатанки и се смееха, но тъга се прокрадваше в смеха им, а очите им издаваха дълбока загриженост, щом погледнеха майка си.
Царица Лострис бе крехка като ранена птица. Бе станала много лека, а плътта й бе прозрачна като седеф. Можех да я вдигна и да я нося толкова лесно, както когато бе на десет години. Билката, която й приготвях, вече не можеше да притъпи болката.
Занесох я на ръце до носа на галерата, когато след последния завой на реката стените на Тива се изправиха пред нас. С една ръка я придържах през раменете, докато се наслаждавахме на отдавна изминалите събития и преживявахме отново хиляди радостни спомени от нашата младост.
Но усилията я умориха. Когато хвърлихме котва до двореца на Мемнон, половината от населението на Тива ни очакваше. Фараон Тамус стоеше пред огромната тълпа.
Когато носачите свалиха носилката й на брега, те я поздравиха. Въпреки че повечето от тях не бяха я виждали, легендата за състрадателната царица се бе запазила по време на дългото й изгнание. Майки повдигаха децата си да ги благослови, те протягаха ръце да докоснат ръката й.
– Моли се на Хапи за нас – повтаряха те. – Моли се за нас, Майко на Египет!
Фараон Тамус вървеше до носилката й като обикновен син, а Техути и Беката я следваха отзад. Двете принцеси се усмихваха, въпреки че в очите им блестяха сълзи.
Атон бе подготвил покоите на царицата. Когато стигнахме до вратата, изпратих всички да си вървят, дори и фараона. Положих я на лежанка под сянката на лозата. Оттук можеше да наблюдава блестящите стени на любимата си Тива отвъд реката.
Когато се смрачи, я отнесох в спалнята й. Щом легна на ленените чаршафи, тя вдигна поглед към мен.
– Таита – промълви, – моля те, за последен път да погледнеш в бъдещето заради мен.
– Господарке, не мога да ти откажа нищо – склоних глава аз и отидох да донеса сандъчето с лекарства.
Седнах до леглото й и кръстосах крака на каменните плочи, а тя наблюдаваше как приготвям билките. Счуках ги в алабастрово хаванче и затоплих вода в медно котле.
Вдигнах димящата чаша и я поздравих с нея.
– Благодаря – прошепна тя и аз изпразних чашата.
Затворих очи и зачаках познатото, но опасно преминаване от реалността в света на виденията и сънищата.
Когато се завърнах, факлите бяха догорели, а дворецът бе притихнал – дочух само нежните трели на славея и лекото дишане на господарката.
Помислих, че спи, но щом вдигнах трепереща ръка да изтрия студената пот от лицето си, тя отвори очи.
– Горкият Таита, толкова лошо ли беше?
Беше по-зле от друг път. Главата ме болеше и ми се виеше свят. Знаех, че никога повече нямаше да навляза в Лабиринта на Амон Ра. Този път бе последен и го направих само заради нея.
– Видях лешояда и кобрата да стоят на двата бряга на реката, разделени от водата. Видях те да се надигат и да се оттеглят сто сезона. Видях сто снопа жито и сто птици да летят над реката. Под тях видях прах от битка и блясък на мечове. Видях пушек от изгорени градове да се смесва с праха. Накрая видях кобрата и лешояда събрани заедно. Бяха обвити един друг на фона на копринено синьо небе. На градските стени имаше сини знамена и други, които се вееха на храма. Видях сини знамена на колесниците, които препускаха през страната. Имаше паметници, толкова високи и величествени, че да просъществуват десет хиляди години. Видях хора от петдесет различни националности да се прекланят пред тях.
Въздъхнах и притиснах с пръсти слепоочията си да прекратя пулсирането и сетне казах:
– Такова бе моето видение.
Никой от нас не проговори и не помръдна дълго след това, сетне господарката изрече тихо:
– Сто сезона трябва да изминат, преди двете царства да се обединят, сто години война и борба, преди накрая хиксосите да бъдат отблъснати от свещената земя на Египет. Ще бъде трудно за моя народ да го понесе.
– Но ще се обединят под синьото знаме и царете от твоя род ще завладеят света. Всички народи ще ги почитат – изтълкувах останалата част от видението си аз.
– Доволна съм – въздъхна тя и заспа.
Аз не заспах, бях сигурен, че се нуждае от помощта ми.
Събуди се отново в часа преди разсъмване, най-тъмния час от нощта, и извика:
– Болката! Мила Изида, болката!
Разбърках й отвара. След известно време промълви:
– Болката премина, но ми е студено. Прегърни ме, Таита, стопли ме с тялото си.
Взех я в ръцете си и я прегръщах, докато заспа.
Тя се събуди още веднъж, когато първите лъчи на зората се промъкнаха през вратата на терасата.
– Обичах само двама мъже в живота си – промълви тя, – и ти бе единият от тях. Вероятно през следващия ни живот боговете ще се отнесат към нашата любов по-благосклонно.
Не можех да отговоря нищо. Тя затвори очи за последен път. Отлетя безшумно и ме остави сам. Последната й въздишка не бе по-различна от другите, но когато целунах устните й, почувствах хлад.
– Сбогом, господарке! – прошепнах аз. – Прощавай, моя любов!
Написах тези редове през седемдесетте дни и нощи на балсамирането на царицата. Те са израз на последната ми почит към моята господарка.
Преди да ми я отнемат, направих разрез от лявата й страна, както сторих с Танус. Отворих коремната кухина и извадих това ужасно нещо, което я бе убило. Беше от плът и кръв, но не беше човешко. Когато го хвърлих в огъня, проклех го, проклех и омразния бог Сет, който го бе вложил в нея.
Бях приготвил десет алабастрови съда, в които да поставя тези свитъци. Ще ги оставя при нея. С моята ръка изрисувах всички стенописи в гробницата й. Те са най-красивите, които някога съм създавал. Всяка щриха на четката ми е израз на любовта ми.
Бих искал да почивам в мир заедно с нея в тази гробница, защото съм болен и уморен, но трябва да се погрижа за двете принцеси и своя фараон.
Те имат нужда от мен.
Бележки на автора
На 5 януари 1988 година доктор Дураид Ибн ал Сима от Египетския отдел за древни изкуства отворил и влязъл в гробница на западния бряг на Нил в Долината на царете. Причината, поради която дотогава там не били правени археологически разкопки, била, че на това място се издига джамия, построена през девети век. След продължителни и деликатни преговори разкопките били разрешени.
Веднага щом влязъл в прохода, водещ към погребалната зала, доктор Ал Сима се изправил пред прекрасни стенописи, покриващи стените и таваните. Това били най-съвършените и живи стенописи, които той виждал в живота си, прекаран в изучаване на паметници.
Той сподели с мен, че веднага разбрал, че е на прага на голямо откритие. Сред изписаните по стените йероглифи стояло, очертано с картуш, името на египетска царица, непозната досега за изследователите.
Възбудата и очакванията му се засилвали, когато стигнал до погребалната зала, но там го очаквало голямо разочарование: печатите на вратата били повредени, а входът – разбит. Още в древността гробницата е била ограбена и всички съкровища заедно със саркофага липсвали.
Независимо от това доктор Ал Сима успял да определи сравнително точно възрастта на гробницата, отнасяща се към онзи тъмен период на борби и нещастия, които поразили Египет около 1780 година преди новата ера. През следващия век двете царства били в състояние на постоянни промени. Имаме малко сведения за събитията от този период, но от хаоса накрая се издигнала династия от принцове и фараони, които успели да прогонят хиксосите и да върнат на Египет предишната му слава. Приятно ми е да смятам, че кръвта на Лострис, Танус и Мемнон тече в техните вени.
Почти година след първото отваряне на гробницата, докато асистентите на доктор Ал Сима прекопирвали и снимали украсите по стените, част от мазилката паднала и разкрила ниша, в която имало десет запечатани алабастрови вази.
Когато ученият ме помоли да му помогна с превода на свитъците, открити във вазите, бях едновременно поласкан и изпълнен с трепет. Естествено не бях подготвен да работя с йератичното писмо на оригиналните свитъци. Това бе извършено в Музея на Кайро от международен екип египтолози.
Доктор Ал Сима ме помоли да преработя оригиналния текст в стил, достъпен за съвременния читател. За тази цел съм изключил от текста някои анахронизми. Така например на места съм използвал такива сравнително модерни мерителни единици за разстояние и тегло, като мили и унции. Освен това съм си позволил думи, каквито Таита никога не е използвал, но които, сигурен съм, би употребил, ако съществуваха в речника му.
Щом започнах работа върху текстовете, сдържаността ми се изпари и бях погълнат напълно от времето и героите на древния автор. Независимо от превзетостта и самохвалството му аз изпитах симпатия и привързаност към роба Таита.
Осъзнах колко малко са се променили чувствата и стремежите на човека за цялото това време, а мисълта, че някъде в Абисинските планини, недалеч от извора на Сини Нил, мумията на Танус все още лежи в неограбената гробница на фараона Мамос, продължава да ме вълнува.
Уилбър Смит
