Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 26 страниц)
Посегнах назад, хванах принц Мемнон за ръката и го придърпах близо до себе си. Така Танус можеше свободно да стреля с лъка, а принцът бе в безопасност.
– Позволи ми да взема юздите, Таита. Аз ще управлявам колесницата – молеше Мемнон.
Бях му позволявал да кара преди, въпреки че главата му едва се показваше над предната преграда. Не посмях да му се присмея, защото вземаше нещата на сериозно.
– Следващия път, Мем. Сега наблюдавай и се учи.
Бяхме се приближили на стотина крачки от първия орикс. Животните бяха изнервени до краен предел. Водени от един стар мъжкар, към нас се понесоха поне сто орикса. Дадох сигнал и намалихме разстоянието между колесниците, така че колелата ни се допираха. Бяхме солидна стена от мъже и коне. Тромпетите дадоха сигнал за атака. Пуснах конете в пълен галоп и се понесохме напред.
Танус стреляше над рамото ми. Можех да видя как всяка от стрелите му лети към стадото. За пръв път стреляше в движение и първите му три стрели не попаднаха в целта. Но той бе добър стрелец и скоро се приспособи. Следващата му стрела улучи възрастния самец, който бе повел останалите. Бе попаднала в сърцето му. Животното се строполи в пясъка и се преобърна. Ориксите, които го следваха, завиха встрани, предлагайки на Танус безброй мишени. Наблюдавах как следващите му две стрели излетяха и паднаха зад бягащото стадо.
Изкушението да стреляш по движеща се мишена е голямо, но зависи от движенията на колесницата спрямо мишената. Опитвах се да го улесня, като препусках успоредно с ориксите. Въпреки всичко не се учудих, когато още две от стрелите на Танус пропуснаха жертвите.
Сетне той привикна и следващата стрела се заби чак до перата в гърдите на един орикс. После уби още три. Ловът около нас се разпадна и се превърна в битка, прах обгърна всичко, освен колесниците и бягащите животни.
Следвах два орикса, наближавайки ги бавно, когато остро камъче, излетяло изпод копитата на едно от животните, ме улучи по палеца, а сетне улучи и Мемнон в слепоочието. Когато го погледнах, видях кръв над окото му.
– Ти си ранен, Мем! – извиках и дръпнах юздите.
– Няма нищо – отвърна той и използва крайчеца на шала си да изтрие кръвта. – Не спирай, Таита! Кратас ще спечели облога, ако не продължим.
Така отново препуснахме в праха, а до мен лъкът на Танус пееше ужасната си песен. Принцът викаше възбудено – приличаше на кученце, преследващо заек за пръв път.
Някои от ориксите успяха да преминат през нашия кръг към пустинята, докато други се връщаха обратно в клопката. Хората викаха възбудени от победата, конете цвилеха, а ориксите падаха, когато стрелите се забиваха в тях.
Бе настанал невъобразим грохот от бягащи копита и от колела на колесници, бяхме потопени в жълт облак прах.
И най-добрите коне не могат безкрайно да препускат в галоп. Когато накрая Пейшънс и Блейд преминаха в бавен ход, те бяха навели глави от изтощение, а телата им плуваха в пот.
Прахът, който закриваше всичко наоколо, бавно се слегна и пред очите ни се разкри ужасна гледка.
Нашият ескадрон бе разпръснат из цялата равнина; преброих пет колесници, чиито колела бяха счупени по време на преследването. Ранени мъже лежаха в пясъка до преобърнатите колесници, до тях бяха коленичили техните другари, които се грижеха за раните им.
Здравите колесници също бяха спрели, а конете им бяха изтощени. Едва си поемаха дъх, а от устата им капеше пяна. Бяха мокри от пот, като че бяха преплували реката.
Жертвите ни бяха разпръснати из полето в същото безредие. Много от тези едри животни бяха мъртви, други бяха само ранени. Някои накуцвайки се отдалечаваха към пустинята.
Такъв бе жалкият край на всеки лов. Когато горещината и умората преминеха, ранените животни трябваше да се съберат и доубият.
Близо до нас един едър самец стоеше на парализираните си крака. Стрелата го бе улучила в гръбнака. Взех втория лък от страничната преграда и скочих на земята. Докато приближавах до осакатеното животно, то извърна глава и ме погледна. Сетне направи последен опит. Насочи острите си рога към мен, но очите му плуваха в сълзи на смъртна агония. Бях принуден да пусна две стрели в гърдите му, преди да падне настрани и да остане неподвижно.
Когато отново се качих на колесницата, погледнах лицето на принца. В очите му имаше сълзи, а на изцапаното му с кръв лице бе изписано състрадание към орикса. Той се извърна, за да не видя сълзите му, но аз се гордеех с него.
Хванах главата му и обърнах лицето му към себе си. Внимателно почистих раната на слепоочието и я превързах с парче ленен плат.
Тази нощ лагерувахме в равнината с цветята и техният аромат надделя над миризмата на пролятата кръв.
Нямаше луна, но звездите бяха изпълнили цялото небе. Хълмовете се къпеха в тяхната светлина. Останахме до късно покрай огньовете и празнувахме със сърца и черен дроб от орикси, изпечени на жарта. Отначало принцът седна между мен и Танус до огъня, но офицерите и войниците си съперничеха за неговото внимание. Бе спечелил сърцата на всички и при техните покани той започна да се мести от една група към друга. Чувстваше се добре в компанията им, а те внимаваха закачките им да не са твърде груби. Вдигнаха много шум за раната на главата му.
– Сега си истински войник – казваха те, – точно като нас. – И му показваха своите белези.
– Добре направи, че му разреши да дойде с нас – казах аз на Танус, докато го наблюдавахме с гордост. – Това е най-добрата подготовка за всеки млад войник.
– Мъжете го обичат – съгласи се той. – Има две неща, които са нужни на един военачалник. – Първото е късмет, а второто – любовта на воините му.
– Мемнон трябва да идва с нас на всяка експедиция, ако не е твърде опасно – реших аз, а Танус се изсмя.
– Остава да убедиш майка му. Някои неща са извън силите ми.
От другата страна на огъня Кратас учеше Мемнон на полковите песни, съкращавайки грубите изрази. Принцът имаше много хубав глас и мъжете ръкопляскаха и запяваха в хор. Започнаха да протестират шумно, когато се опитах да сложа Мемнон в леглото, което му бях приготвил под колесницата, и дори Танус ги подкрепи.
– Остави момчето с нас – заповяда той.
Мина полунощ, докато успея да сложа принца на постелката от овнешка кожа.
– Таита, дали ще се науча да стрелям като Танус? – заспивайки, промърмори той.
– Ти ще си един от най-великите пълководци на Египет, един ден ще изсека броя на победите ти на колона, така че всички да научат за тях.
Детето се замисли и въздъхна.
– Кога ще ми направиш истински лък, а не играчка?
– Щом пораснеш достатъчно да можеш да опъваш тетивата.
– Благодаря ти, Таита. Много ще ми хареса.
Заспа внезапно, както бих изгасил пламъка на лампа.
Завърнахме се триумфално с коли препълнени с осолено и изсушено на слънцето месо от орикси. Очаквах господарката сурово да ме накаже заради принца. Бях приготвил защитата си, смятах да прехвърля вината върху господаря Хараб.
Обаче порицанието й бе много по-леко от очакваното. Каза на Мемнон, че бил непослушно дете, което много я разтревожило, но сетне го грабна в прегръдките си. Когато се обърна към мен, аз се впуснах в дълги обяснения за ролята на Танус в тази схватка и за безценната тренировка и опитът, който принцът бе получил, но тя, изглежда, не обърна внимание на думите ми.
– Кога за последен път отидохме да ловим риба? – попита тя. – Вземи си копието за риболов, Таита. Ще отидем с една от лодките. Само ние двамата в реката, както го правехме едно време.
Знаех, че няма да наловим много риба. Искаше да сме сами в реката, за да не ни подслушват. Каквото и да я тревожеше, бе от голямо значение за нея.
Започнах да греба в спокойните зелени води, докато високите отвесни скали не ни скриха от флотилията.
Всичките ми опити за разговор пропаднаха, така че оставих веслата и взех лютнята си. Изсвирих и изпях песните, които обичаше най-много, и зачаках да заговори.
Накрая тя погледна към мен и очите й бяха изпълнени със странна смес от радост и тревога.
– Таита, мисля, че ще имам още едно дете.
Това изявление не ме учуди. Все пак всяка нощ, откакто напуснахме Елефантина, тя и командирът на армията се срещаха тайно, а аз пазех вратата на каютата й. Въпреки всичко така се разтревожих, че ръката ми замръзна върху струните и песента ми секна. Измина известно време, преди да възвърна гласа си.
– Господарке, използва ли билковия чай, който ти бях приготвил? – попитах нерешително аз.
– Само понякога – срамежливо се усмихна тя. – Господарят Танус не е от най-търпеливите. Още повече, че никак не е приятно да се занимаваш с разни съдове и бурканчета, когато те очакват много по-интересни неща.
– Например като правене на бебета, чийто баща не е фараон, за да ги припознае.
– Положението е много сериозно, нали, Таита?
Дръпнах една струна на лютнята, докато обмисля отговора.
– Сериозно? О, думата не е подходяща. Ще родиш незаконно дете или ако си вземеш съпруг, то ще си принудена да се откажеш от регентството. Такива са обичаят и законът. Меркесет ще бъде следващият регент, но ще има скрита война между благородниците за това място. Без твоята закрила принцът ще е в голяма опасност. Ще бъдем разкъсани от борби – полазиха ме тръпки при тази перспектива.
– Танус може да стане регент вместо мен и тогава ще мога да се омъжа за него – предложи тя.
– Не съм мислил за това – казах й мрачно. – Това ще разреши всичките ни затруднения. Но какво ще каже Танус?
– Ако го помоля, той ще го стори на драго сърце, сигурна съм – усмихна се Лострис с облекчение. – Тогава няма да се налага да измислям разни хитрости.
– Не е толкова лесно. Танус никога няма да се съгласи. Не е в състояние…
– Какви са тези глупости? – Очите й гневно просветнаха.
– Опази нощ в Тива, нощта, в която фараонът изпрати да арестуват Танус по обвинение за противодържавна дейност, ние се опитахме да го принудим да вземе короната. Кратас и останалите му офицери се заклеха да ни подкрепят. Искаха да нахлуят в двореца и да поставят Танус на трона.
– Той защо не се съгласи с тях? От него щеше да излезе добър фараон и щеше да ни спести толкова главоболия.
– Танус отхвърли предложението им. Заяви, че не е предател и никога няма да се възкачи на трона на Египет.
– Това е било отдавна. Нещата се промениха – гневно възрази тя.
– Не, не са. Танус даде клетва в този ден и призова бог Хор за свидетел. Закле се никога да не вземе короната.
– Но това вече е невалидно. Може да се откаже от клетвата си.
– Ти би ли се отказала от своята, дадена пред бог Хор? – настоях аз и Лострис сведе поглед.
– Би ли го направила? – настоях аз.
Тя неохотно поклати глава и промълви:
– Не! Не бих могла.
– Същите правила за чест обвързват Танус. Не можеш да искаш от него да направи нещо, което ти самата не би сторила – обясних спокойно. – Разбира се, можем да му го предложим, но и двамата знаем какъв ще бъде отговорът.
– Трябва да измислиш нещо! – Погледна ме с такава сляпа вяра, че ме ядоса. Когато се забъркаше в нещо неприятно, просто се обръщаше към мен и казваше: – Все ще измислиш нещо, нали?
– Има нещо, което бих сторил, но ти няма да се съгласиш, не повече, отколкото Танус би се съгласил да вземе короната.
– Ако ме обичаш, дори не би ми го предложил. – Тя ме разбра моментално и се отдръпна от мен, като че я бях ударил. – По-скоро бих умряла, отколкото да убия чудото на любовта, което Танус е поставил в утробата ми. Детето е част от нашата любов. Никога не бих го убила.
– Тогава, Ваше Величество, нямам какво повече да предложа.
Тя ми се усмихна с такова доверие, че дъхът ми секна.
– Зная, че ще измислиш нещо, скъпи Таита. Винаги си го правил.
И така аз сънувах сън.
Разказах съня си пред съвета, свикан от регентката на Египет.
Царица Лострис и принц Мемнон бяха седнали на трона, поставен на кърмата на „Дъхът на Хор“. Галерата бе хвърлила котва до западния бряг на Нил. Членовете на това събрание стояха на брега под нея.
Господарят Меркесет и благородниците представяха светската власт, жреците на Озирис и Хапи – религиозната, а господарят Хараб с петдесет висши офицери – военната.
Бях застанал под трона на откритата палуба с лице към великото събрание. Този път се бях постарал за външния си вид. Гримът ми бе изкусен и изтънчен, а косата ми бе намазана с благовонни масла. Носех двете златни вериги, с които господарката ме бе наградила, а ръцете и гърдите ми бяха станали мускулести от продължителното каране на колесница. Наистина трябва да съм изглеждал добре, защото забелязах похот в очите на тези, които имаха противоестествени наклонности.
– Ваше Величество – поклоних се ниско аз пред трона, а принц Мемнон ми се усмихна нахално. Главата му все още бе превързана, въпреки че вече не бе необходимо. Толкова се гордееше с раната си, че го оставих да задържи превръзката още известно време. Смръщих се и лицето му веднага придоби нужния за случая израз.
– Ваше Величество, миналата нощ сънувах странен и прекрасен сън, който чувствам, че е мой дълг да разкажа. Моля да ми позволите.
Царица Лострис отвърна снизходително:
– Всеки в нашето общество знае за свещения дар, който имаш. Принцът и аз знаем за способността ти да виждаш в бъдещето и да отгатваш желанията и заповедите на боговете чрез сънища и видения. Заповядам ти да говориш.
Поклоних се отново и се обърнах с лице към съвета.
– Миналата нощ спах пред вратата на царската каюта, изпълнявайки своя дълг. Царица Лострис легна сама на своето ложе, а принцът заспа в своята ниша зад нейното легло.
Дори господарят Меркесет се наведе напред и сложи ръка на ухото, с което все още чуваше. Всички обичаха хубавите истории и пикантните предсказания.
– При смяната на третата стража тази нощ се събудих. Странна светлина обливаше галерата. Усетих студен вятър да духа в лицето ми, макар че всички врати бяха затворени.
Всички ме слушаха с голям интерес. Бях намерил верния тон.
– Тогава чух стъпки, бавни и царствени, такива, каквито никой смъртен не прави – замълчах драматично. – Тези неземни и нежни звуци идваха от трюма на галерата – отново направих пауза.
– Да, ваши благородия, от трюма, където се намира златният ковчег, в който лежи фараон Мамос, осми с това име, очаквайки да бъде погребан.
Някои от моите слушатели потръпнаха от страх, докато други направиха знаци против злото.
– Тези стъпки се приближаваха до мястото, където лежах пред вратата на царицата. Небесната светлина се засили и докато треперех, пред мен се появи фигура. Беше мъж, но грееше като пълна луна, а лицето бе божествено превъплъщение на фараоновото, такова каквото го познавах, и все пак променено и изпълнено с божественост.
Те бяха възхитени и мълчаливи. Нито един човек не помръдваше. Търсех по лицата им признаци на недоверие, но не ги открих.
Внезапно принцът извика с високия си ясен глас:
– Да живее! Това е бил баща ми. Да живее! Това е бил фараонът!
Те поеха вика му:
– Да живее! Бил е фараонът! Да живее вечно!
Изчаках да настъпи тишина и изрекох:
– Фараонът се доближи до мен, а аз не можех да помръдна. Той мина покрай мен и влезе в каютата на нейно Милостиво Величие, царица Лострис. Въпреки че нито можех да помръдна, нито да издам звук, видях всичко, което се случи. Докато царицата спеше, божественият фараон легна върху нея с цялото си великолепие и изпълни съпружеските си задължения. Телата им бяха съединени като на мъж и жена.
Все още нямаше признаци на недоверие по лицата им. Изчаках малко и продължих:
– Фараонът се надигна от лоното на спящата царица, погледна към мен и проговори.
Мога толкова добре да имитирам гласове, та слушателите повярваха, че им говори този, когото имитирах. Заговорих с гласа на фараон Мамос:
– Дарих царицата с моята божественост. Тя бе едно цяло с мен и боговете. Оплодих я с моето божествено семе. Тя, която не познава друг мъж, освен мен, ще носи дете от царската ми кръв. Това ще бъде знак за всички хора, че тя се радва на закрилата ми и че аз ще бдя над нея.
Поклоних се още веднъж на царската двойка върху трона.
– Сетне фараонът отново премина през кораба и отново влезе в златния ковчег, където сега почива. Това бе моето видение.
– Вечен живот на моя фараон! – извика господарят Танус, както го бях подготвил, и викът бе поет от другите.
– Привет, царица Лострис! Да живее вечно! Привет за божественото дете, което носи! Дълъг живот на всичките й деца!
Тази нощ, когато се приготвих да се оттегля, господарката ме повика и прошепна:
– Твоето видение бе толкова живо и ти го разказа така добре, че не бих могла да заспя от страх да не би фараонът отново да дойде. Пази вратата добре.
– Смея да твърдя, че познавам един достатъчно смел и настоятелен мъж, който може да смути царствения ти сън, но се съмнявам това да е фараон Мамос. Какво да правя, ако дойде някой и иска да се възползва от красотата ти?
– Спи дълбоко, скъпи Таита, и си запуши ушите. – Страните й порозовяха на светлината на лампата.
Още веднъж предсказанието ми се сбъдна. Тази нощ в каютата на господарката дойде таен посетител и не беше духът на фараона. Аз направих каквото ми бе заповядала царица Лострис – запуших си ушите.
Нил придойде още веднъж, напомняйки, че е изминала още една година. Бяхме ожънали житото, което посяхме на островите и бяхме събрали стадата си. Разглобихме колесниците и ги подредихме на откритите палуби, навихме палатките и ги прибрахме в трюмовете. Накрая, когато всичко бе готово за тръгване, всеки годен мъж и кон се разположиха на брега, за да изтеглят корабите с въжетата. Бе необходим цял месец непосилен труд, за да преминем този ужасяващ праг. Шестнадесет човека се удавиха и пет галери се разбиха на парчета в черните скали. Но накрая преминахме и заплавахме в спокойните води над прага.
Седмиците се превърнаха в месеци, Нил описваше царствени завои под киловете ни. Откакто напуснахме Елефантина, чертаех карта на реката. Ориентирах се по звездите и слънцето, но се затруднявах да изчисля разстоянието, което бяхме изминали. Отначало бях заповядал на един роб да върви по брега и да брои всяка крачка, която направи, но знаех, че този метод е твърде неточен.
Решението дойде една сутрин, докато бяхме на маневри с колесниците. Наблюдавах колелото от дясната ми страна и осъзнах, че всяко пълно завъртане измерва точно толкова земя, колкото е неговата обиколка. По-късно пуснах колесница по брега. На едното колело бе завързано флагче, а на платформата имаше човек, който да брои и отбелязва в свитък всяко превъртане на флагчето.
Всяка вечер определях посоката и изчислявах разстоянието, което бяхме изминали през деня, и ги отбелязвах на картата си. Планът и формата на реката постепенно ми се изясниха. Видях, че бяхме направили голям завой на запад, но сега реката отново се бе извила на юг, както жреците на Хапи бяха предсказали.
Показах откритието си на Танус и царицата. Много нощи стояхме до късно в царската каюта, обсъждайки курса на реката и как това ще се отрази на плановете ни за завръщане в Египет. Изглежда, че всяка миля, която изминавахме по реката, само засилваше твърдостта на господарката да спази клетвата да се завърне.
– Няма да строим храмове, нито дворци от камък в тази пустош – отсече тя. – Няма да оставим следи. Пребиваването ни тук е временно. Няма да строим градове. Ще живеем на корабите, в шатри или колиби от трева и тръстика. Ние сме керван, който ще ни отведе в родния ми град, красивата Тива със стоте порти.
Насаме тя ме посъветва:
– Пази добре картите, Таита. Уверена съм, че ще откриеш по-лек път към дома.
Така речният ни керван напредваше, а пустинята бавно се променяше.
Ние, които плавахме по реката, бяхме станали затворено общество – пътуващ град без стени и без постоянни структури. Животът покълваше и изчезваше. Броят ни нарастваше, защото тези, които бяха тръгнали с нас от Елефантина, бяха в разцвета на силите си, а жените бяха плодоносни. Сватбеният ритуал бе кратък: младите двойки чупеха гърне пълно с вода от Нил. Раждаха се деца и бързо порастваха.
Старци умираха. В изпълненото с опасности ежедневие загиваха много млади хора. Ние ги балсамирахме и строяхме гробници в дивите хълмове. Оставяхме ги на вечния им сън и продължавахме напред.
Съблюдавахме празненствата и се молехме на нашите богове. Празнувахме и постехме, танцувахме и пеехме и изучавахме науките. Аз преподавах уроци на по-големите деца на палубата. Мемнон бе най-добрият ми ученик.
Преди да свърши годината и реката все още течеше на юг, стигнахме до третия праг. Още веднъж слязохме на брега, прочистихме земя и насадихме нашите семена, докато изчакаме новия прилив на Нил, за да ни помогне да преминем нататък.
