Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 26 страниц)
Уилбър Смит
Речният бог
Книга втора
Посвещавам тази книга на съпругата си Даниел-Антоанет. Двамата с нея сме омагьосани от могъщата река Нил, която преминава като червена нишка в моя роман. Подобно на Нил ние също сме рожби на Африка…
Но дори великата река не е така дълбока, както любовта ми към теб, скъпа моя Даниел.
Един от царските ловци ни забеляза отдалеч и радостно започна да ни маха.
– Търсихме ви по лична заповед на фараона – обясни ни той, докато идваше към нас.
– Значи царят се е спасил от бурята? – попитах аз.
– Да, и вече е в двореца си в Елефантина. Заръча да заведем господарката Лострис при него веднага щом я открием.
Когато стъпихме на кея пред двореца, Атон вече ни чакаше. Не можеше да прикрие огромното си облекчение, че господарката ми е жива и здрава, и докато се оправяхме, ни заразправя новините:
– Намерени са труповете на двадесет и трима нещастници, загинали в бурята – в гласа му се усещаше едва ли не задоволство. – Всички мислеха, че ще ви открием и вас някъде погребани от пясъците. Но аз лично се помолих на богинята Хапи за вашето спасение и ето ви здрави и читави.
Изглеждаше толкова доволен от себе си, че чак ми стана досадно как приписва оцеляването ни единствено на глупавите си молитви. Остави ни само колкото да се изкъпем и да се намажем с благовонни масла, след което ни поведе при фараона.
Като разбра за завръщането на господарката ми, той бе обзет от неописуема радост. Сигурен съм, че подобно на много други беше искрено привързан към нея, и то далеч не само затова, че очакваше да го дари с безсмъртие. Когато тя коленичи пред него, от окото му дори се откъсна мъничка сълза.
– Вече си мислех, че си се изгубила в пустинята – обърна се фараонът към нея и ако не беше етикетът, сигурно би я прегърнал. – Но вместо това си по-красива и по-жизнена от всякога.
Което си беше вярно, защото любовта я беше облъхнала с живителната си магия.
– Таита ме спаси – отговори тя на фараона. – Успя да ме скрие на сигурно място, където изчакахме, докато бурята отмине. Ако не беше той, и аз щях да загина като останалите.
– Вярно ли е, Таита? – попита ме господарят, без да се съобразява с церемониала.
Придадох си скромен вид и промълвих:
– Аз съм просто един инструмент в ръцете на боговете.
Той ми се усмихна дружески. Без съмнение вече се бе привързал и към мен.
– Ти вече си ми сторил не една и две услуги, о, божествени инструменте, но тази е най-ценната от всички. Ела при мен! – нареди ми той и аз се проснах в краката му.
Атон чакаше от едната му страна с малка кедрова кутийка в ръце. Вдигна капака й и я подаде на фараона. Отвътре той извади златна верига. Беше от чисто злато, без никакви примеси и по знаците, които царските златари бяха изписали върху нея, се разбираше, че тежи точно двадесет дебена.
Царят вдигна веригата над главата ми и тържествено обяви:
– Награждавам те със Златото на похвалата.
След това я окачи на врата ми. Не можете да си представите какво означаваше това за мен. Златото на похвалата беше най-високото царско отличие. Обикновено то се пазеше само за пълководци, чужди посланици или висши държавни служители като господаря Интеф. Съмнявам се в цялата история на Египет да има друг случай златната верига да е била връчена на роб.
Но това не беше последният подарък, който щях да получа, защото господарката ми не можеше да остане по-назад от фараона. Същия ден, докато присъствах на вечерната й баня, тя изведнъж нареди на момичетата да ни оставят сами. Излезе от водата и като застана чисто гола срещу мен, ми рече:
– Можеш да ми помогнеш да се облека, Таита.
Това беше нещо като привилегия, която ми се оказваше понякога като награда за добрата служба. Господарката ми добре знаеше какво удоволствие изпитвам да съм сам с нея в такъв интимен момент.
Прелестите й се прикриваха единствено от гарвановочерните й плитки, които блестяха на светлината на факлите. Имах чувството, че за двата дни, прекарани с Танус, тялото й е придобило някакво ново излъчване. Нещо грееше дълбоко в очите й. Както свещта, запалена в алабастров съд, свети през прозрачните му стени, така и от господарката Лострис се излъчваше някакво вътрешно сияние.
– Никога не съм предполагала, че човек може да изпита подобна радост от същото това тяло, което е причина за всичките му нещастия. – Погали се тя около слабините и с поглед ме подкани да я погаля и аз. – Ти изпълни обещанието си и всичко се случи тъй, както ти беше рекъл, че ще се случи. А след като фараонът те удостои със Златото на похвалата, би било подходящо и аз по някакъв начин да изразя благодарността си. Бих желала и ти някак да споделиш радостта им.
– Да ти служа вярно е единствената награда, която бих могъл да желая.
– Помогни ми да се облека – нареди ми господарката и вдигна ръце над главата си. При движението гърдите й леко промениха формата си. Само за една година пред очите ми те се бяха превърнали от малки, неузрели круши в едри, сочни нарове, по-красиви от диаманти или мраморни статуи. Сега й помогнах да нахлузи върху тях почти прозрачната нощница, която свободно се спусна около тялото и. Тънкият плат я покри цялата, но с нищо не закри хубостта й – тъй както сутрешната мъгла само придава повече тайнственост на водите на Нил.
– Ще организирам пиршество, на което ще бъдат поканени всички царски съпруги.
– Много добре, господарке. Ще се погрижа за това.
– Не, не, Таита, нищо не разбираш. То ще е в твоя чест. Ще седиш до мен като мой почетен гост.
Господарката ми никога нямаше да престане да ме изненадва със странните си идеи.
– Мисля, че не е подходящо, господарке. Това е против всякаква етика.
– Аз съм жена на фараона, не забравяй, и аз ще определям кое е етично и кое – не. На това пиршество ще ти поднеса подарък, който всички ще видят с очите си.
– Ще ми кажеш ли какъв ще е този подарък? – попитах, обзет от тревога. Никога не можех да съм сигурен, че в главата й няма да се роди някоя нова беля.
– Разбира се, че ще ти кажа – усмихна се тя загадъчно. – Една голяма изненада, ето какво ще е.
Макар че именно аз щях да бъда почетният гост, не можех да оставя на готвачките, а още по-малко на глупавите робини на господарката ми да провалят всичко. В крайна сметка отнасяше се до репутацията на господарката Лострис, която трябваше да се представи като образцова домакиня. Затова още преди изгрев-слънце излязох от двореца и отидох на пазара, за да накупя възможно най-качествените продукти.
Обещах на Атон, че и той ще е сред поканените, и това ми отвори пътя към царската изба, откъдето можех да си избера най-хубавото. Наех най-добрите музиканти и акробати в града и направих предварителна репетиция да не би в последния момент да се окаже, че нещо не е наред. Робините пратих по бреговете на реката да наберат зюмбюл, лотос и лилиеви цветчета, защото цветята в градината ми се струваха недостатъчни. Поръчах на едни плетачи на кошници да ни направят малки салчета от тръстика, върху които окачих лампи от оцветено стъкло, и ги пуснах да плават свободно из езерцата. За всеки от гостите бяха предвидени кожена възглавница, гирлянди от цветя и отделно гърненце благовонно масло, с което да се охлаждат в знойната нощ, и да се пазят от комарите.
По здрач започнаха да пристигат издокараните гостенки. Някои дори бяха избръснали главите си и вместо собствената си коса носеха перуки, за които талантливи фризьори купуваха косите на бедничките, останали без хляб за децата си. Изпитвах дълбоко отвращение от тази нова мода и се бях зарекъл за нищо на света да не позволя и на господарката си да се увлече по нея. Тежките й плитки бяха сред нещата, които най-много привличаха погледите, но нали знаете, щом стане дума за мода, и от най-благоразумните жени всичко може да се очаква.
По настояване на господарката ми вместо на обичайното си място зад гърба й седнах на възглавницата до нея. По лицата на гостенките пролича, че за някои от тях това е скандално, и като се криеха зад ветрилата си, уж за да не разберем какво си приказват, започнаха оживено да обсъждат присъствието на масата на един роб. Аз се почувствах неудобно и за да прикрия смущението си, дадох знак на останалите роби да напълнят чашите, а след това на музикантите и танцьорите да започват.
Виното беше силно, музиката – възбуждаща, а танцьорите – все мъже, които по мое нареждане играеха както ги е майка родила. Дамите бяха зашеметени от представлението; от изпитото вино някои от тях съвсем забравиха за благоприличието. Можех да съм сигурен, че повечето танцьори щяха да останат в женските покои до сутринта. За някои от царските съпруги се разправяше, че притежавали ненаситен глад, а пък царят не ги беше удостоявал с нощните си посещения от години.
В тази приятна обстановка господарката ми изчака подходящ момент и като се изправи, помоли за вниманието на останалите. Щеше да им говори за мен. Такива невероятни похвали ми изсипа, че чак се изчервих. Но това явно не й бе достатъчно, защото реши, че ще е най-добре да разкаже някоя и друга трогателна историйка от детските си години, в която аз да играя главната роля, и то с такива подробности, че на гостенките да им потекат сълзи на умиление. Благодарение на виното отношението им към мен коренно се беше променило и вместо да ме гледат като натрапник, всички плачеха, ръкопляскаха или се смееха на някогашните ми подвизи, сякаш им бях стар познайник.
Най-накрая господарката ми ми нареди да коленича в краката й. Наоколо отново се разнесе шепот. Бях си сложил само проста ленена препаска, а робините ме бяха сресали тъй, както винаги съм смятал, че най-много ми подхожда. Не носех друго украшение, освен Златото на похвалата около врата си. Сред скъпите пъстри одежди наоколо скромното ми облекло не можеше да не направи впечатление. Понеже винаги съм се поддържал с плуване и други физически упражнения, бях запазил непокътнато атлетичното си тяло, с което навремето привлякох погледа на господаря Интеф. В онези години бях в разцвета на красотата си.
Една от височайшите дами прошепна на съседката си:
– Колко жалко, че си е загубил висулките. Такава играчка би представлявал.
Тази вечер обаче беше различна и можех да подмина спокойно дори такова изявление.
Господарката ми изглеждаше доволна от себе си. Беше успяла да скрие подаръка си от мен. Обикновено винаги намирах начин да прочета мислите й, но този път тя успя да задържи в тайна изненадата си. Сега стоях с наведена глава в краката й, а тя ми говореше бавно и ясно, мъчейки се да удължи и за двама ни сладостта от необичайната ситуация.
– Робе Таита, през целия ми живот ти си ме пазил от всичко, което е могло да ми се случи. Бил си ми съветник и учител. От теб съм се научила да чета и пиша. С твоя помощ съм навлязла в тайните на звездите и езотеричните науки. Без теб никога не бих могла да пея и танцувам така, както мога сега. Ако не беше ти, толкова радости на живота щяха да останат завинаги непознати за мен. За всичко това мога да съм ти само благодарна.
Зад гърба ми дамите отново неспокойно се размърдаха. Никога преди не бяха чували някой роб да бъде хвален така.
– В деня на голямата буря ти извърши за мен услуга, която заслужава своята награда. Фараонът те дари със Златото на похвалата. Аз ще те даря с нещо друго.
Тя бръкна в пазвата си и извади оттам свитък папирус, завързан е цветен конец.
– Ти коленичи пред мен като роб. Сега се изправи като свободен човек.
Господарката ми вдигна папируса високо пред всички.
– Това е актът за твоето освобождаване, изготвен специално от дворцовите писари. От днес нататък ти си свободен човек.
Най-после се реших да вдигна глава и да я погледна в очите. Не можех да повярвам и думичка от чутото. Но господарката натика свитъка в ръцете ми и мило ми се усмихна.
– Не го очакваше, нали? Толкова си изненадан, че не знаеш какво да кажеш. Кажи ми нещо, Таита. Кажи ми колко си ми благодарен за този подарък.
Думите й сякаш се забиваха като отровни стрели в сърцето ми. Само като си представех живота си без нея и гласът ми замираше в гърлото. Като свободен човек аз трябваше завинаги да се разделя с господарката си. Никога повече нямаше да й готвя вечерята, да я обслужвам в банята. Никога нямаше да я завивам и да я чакам да заспи, нито пък щях да я събуждам на сутринта и да стоя при нея, когато отваря красивите си зелени очи, за да посрещне новия ден. Никога повече нямаше да пея заедно с нея, нямаше да й поднасям чашата, да й помагам да се облече, да се радвам на хубостта й.
Бях отчаян… Животът свършваше за мен.
– Бъди щастлив, Таита – заповяда ми Лострис. – Радвай се на свободата, която ти дарявам.
– Никога повече няма да съм щастлив – прошепнах аз. – Току-що ти ме изгони. Как мога да съм щастлив, щом няма да съм повече до теб?
Усмивката й се стопи и тя ме погледна неразбиращо.
– Та аз ти подарявам най-скъпото, което някога можеш да получиш. Подарявам ти свободата.
Поклатих тъжно глава.
– Ти ми налагаш най-тежкото наказание, което мога да си представя. Гониш ме далеч от себе си. Никога повече няма да зная какво е това щастие.
– Но това не е наказание, Таита. Това е награда. Моля те, не разбираш ли?
– Единствената награда, която желая, е да стоя до теб до края на дните си. – Сълзите напираха отвътре и ми беше трудно да ги задържа. – Моля те, господарке, не ме пъди! Ако изобщо изпитваш някакви чувства към мен, остави ме при себе си.
– Не плачи – заплаши ме тя. – Защото тогава и аз ще заплача пред всички гости.
Искаше ми се да вярвам, че тя наистина не си е давала сметка за последствията от неуместното си великодушие. Сълзите рукнаха из очите ми и потекоха по лицето ми.
– Престани веднага! Знаеш, че не съм искала подобно нещо – опита се да ме спре Лострис, но също заплака. – Исках да ти окажа чест, каквато заслужаваш; каквато и фараонът ти оказа.
Подадох й обратно свитъка, който държах в ръцете си.
– Моля те, позволи ми да разкъсам тази глупава шега на парченца. Върни ме на служба при себе си. Остави ме там, където винаги ми е било мястото.
– Престани, Таита! Сърцето ми се къса, като те гледам – подсмръкна тя, но вече беше късно да се спра.
– Единственият подарък, който искам от теб, е да ти служа вярно до края на живота си. Моля те, господарке, откажи се от тази идея. Позволи ми да скъсам свитъка.
Тя ми кимна с глава да постъпя, както искам, и зарева като малко дете, което е паднало и си е ожулило коляното. Разкъсах документа на две и после още на две. Това не ми се стори достатъчно и вдигнах парчетата папирус над свещта, където изчаках те да изгорят съвсем и да се превърнат в черна пепел.
– Обещай ми никога повече да не ме гониш. Закълни се, че никога повече няма да ми налагаш свободата.
Лострис кимна, но аз настоявах да чуя отговора й:
– Кажи „да“! Кажи, нека всички го чуят.
– Обещавам ти да те задържа като свой роб за вечни времена, обещавам, че няма да те продам, нито някога ще ти върна свободата.
Сълзите й пречеха да говори и почти не се чуваше какво казва, но изведнъж в очите й се появи познатата дяволитост и на висок глас тя допълни:
– Освен ако не започнеш да ме дразниш прекалено много. Ще видиш, като отново извикам писарите – и ми протегна ръка да се изправя. – Ставай, глупчо, и се заеми със задълженията си. Колко време чашата ми стои празна.
И така, аз застанах на обичайното си място зад гърба й и се заех с обичайните си задължения. Пийналите дами като че ли изобщо не разбираха какво се е случило. Навярно са мислили, че това е просто някаква предварително подготвена сценка, която има за цел само да ги развесели още повече. При това явно оценяваха високо изпълнението ни, защото от всички страни започнаха да ръкопляскат, да свиркат с уста и да ни подхвърлят цветя. Пък и повечето от гостенките можеха да си отдъхнат с облекчение: всичко си беше отново на мястото и робът си оставаше роб.
Господарката ми вдигна чашата към устните си, но преди да отпие, ми се усмихна. Очите й бяха още влажни от сълзите, но тази усмивка беше достатъчна, за да забравя тревогата си и да се почувствам отново щастлив. През всичките тези години никога не сме били толкова близки.
На сутринта след единствената вечер, когато поне за миг трябваше да се почувствам свободен, се оказа, че Нил е започнал годишния си разлив. Радостните викове на часовите край пристанището ни събудиха още призори. Главата ми тежеше от виното, но все пак бързо скочих от леглото и се затичах към брега. От двете страни на реката се беше насъбрало огромно множество, което размахваше палмови листа, пееше песни и се молеше.
До вчера водите бяха яркозелени – с цвета на патината, която с времето покрива медта. Но течението беше измило всичко и сега реката тънеше в безкрайна сивота. Само за една нощ нивото й беше достигнало средата на каменните пилони в пристанището и скоро водите щяха да притиснат с тежестта си пясъчните диги и да нахлуят из пресъхналите напоителни канали. Но и това нямаше да ги спре и след някой и друг ден селяните трябваше да бягат от наводнените си домове, а могъщата река щеше да повлече по пътя си камъните, разделящи нивите им.
Спазването на тези граници и поставянето на граничните камъни след всяко наводнение беше едно от задълженията на Пазителя на водите и господарят Интеф не беше пропуснал да се обогати с подкупите на богаташите, които му плащаха, за да послъже с отмерването на нивите.
Далеч на юг се чуваше зловещото боботене на водопадите. Прииждащите води се надигаха високо над гранитните скали, които не можеха повече да задържат реката в коритото й, и огромната им маса се стоварваше с грохот в долината. Пръските пяна се издигаха като стена в небето – толкова високо, че се виждаха из цялата област. Вятърът ги разнасяше на облаци и когато влагата достигнете острова, всичко потъваше в блажен хлад. За нас това беше още един повод за радост, тъй като в напечената ни от слънцето долина никой не знаеше що е дъжд.
Пред очите ни пясъчните ивици, опасващи острова, изчезваха под водата. Скоро и нашият малък кей щеше да потъне безследно, а реката щеше да се изкачи до самите порти на женските покои. Къде най-сетне ще се спре, беше въпрос, на който можеше да отговори единствено нилометърът. Като измерва максималното ниво на водите, навреме ни предсказва дали страната я очаква глад или благоденствие.
Затичах се към покоите на господарката, за да й съобщя радостната вест и да се приготвя за церемонията на водите, в която ми беше отредена важна роля. Двамата се облякохме официално, а аз не забравих да си сложа и златната верига. След това заедно с робините и знатните дами излязохме пред двореца, за да се смесим с празничното шествие към храма на богинята Хапи.
Начело вървеше фараонът, придружен от благородниците. Пред вратите на храма вече ни чакаха жреците, охранени, намазали с масло бръснатите си глави, за да блестят на слънцето. Очите им алчно блестяха, защото днес беше денят, когато фараонът трябваше да докаже щедростта си пред боговете.
Той остана на откритото, а жреците извадиха от светилището статуята на богинята, облечена в пурпур и обкичена с цветя. С песни за възхвала и благодарности, отправени към божеството, задето и тази година не ни е забравило, те се заеха да обливат статуята с благовонни масла.
Далеч на юг, там, където човешки крак не беше стъпвал, богинята Хапи седеше на върха на висока планина и от двете си бездънни делви изливаше свещените води на Нил. Съдържанието на двете делви се различаваше и по цвят, и по вкус: от едната течеше вода, зеленикава и сладка, а от другата – сива и гъста, носеща тежка, плодородна тиня. Именно от втората делва черпеше живот цялата земя.
Докато ние пеехме, фараонът принесе в жертва първо жито и добитък, после вино и накрая злато и сребро. След това извика при себе си всички свои мъдреци, инженери и математици и им нареди да влачат и нилометъра, за да започнат наблюденията и изчисленията си.
Още когато служех на господаря Интеф, аз бях един от пазителите на водите. Сред всички, които изпълняваха тази тежка задача, само аз бях роб. Можех да се утеша поне, че малцина са били удостоявани със Златото на похвалата. Именно заради това всички се отнасяха към мен с уважение. Дълги години бяхме работили заедно и никой не се съмняваше в моите способности. Без помощта ми може би нилометрите нямаше да се появят. После ръководех строежа им. Мое дело беше и сложната формула, с която можеше да се предскаже колко ще се покачи нивото на реката.
Главният жрец пръв се гмурна в тъмната паст на километъра, която се разтваряше в дъното на храма, осветена единствено от трептящите светлини на факлите. Останалите го последвахме. Докато слизахме надолу, внимавахме да не се подхлъзнем по мокрите стъпала. Между краката ни се шмугна водна змия, която гневно изсъска насреща ни и побърза да се скрие във водите, които стигаха средата на подземието.
Събрахме се на последното стъпало над повърхността и на светлината на факлите се наведохме да прочетем знаците, изсечени от зидарите в стената. Всеки от тези знаци беше придружен от няколко числа, едновременно магически и чисто математически.
При първото четене на знаците много внимавахме да не пропуснем нещо. В следващите пет дни всеки от пазителите на водите на свой ред щеше да прави наблюденията си, да отчита докъде е стигнало речното ниво, да изчислява с помощта на воден часовник за колко време то се е покачило от един знак на друг. Освен това щяхме да взимаме проби от водата, за да установим какво е количеството тиня в тях, което пък ни беше нужно за крайните заключения.
След тези пет дни на наблюдения ни чакаха поне още три да прекараме над свитъците папирус, за да направим необходимите измисления. И когато всичко бъдеше готово, щяхме да се явим пред царя и да му представим и изводите си. За да получи наблюденията ни, той отново щеше да се яви пред храма в цялото си царско величие, придружен от аристокрацията и половината население на Елефантина.
Докато главният жрец му четеше на висок глас резултатите от изследванията ни, фараонът щастливо се усмихваше. Предвиждахме наводнението да бъде точно такова, каквото го желаехме всички. Водите щяха да стигнат достатъчно високо, за да залеят нивите, едновременно скривайки ги от унищожителните лъчи на слънцето и наторявайки ги с плодородна тиня. Но пък и дигите щяха да устоят на напора им, каналите щяха да останат непокътнати и нямаше да се стигне дотам, че цели села и градове да бягат от стихията, както се е случвало друг път. Тази година се надявахме на богата реколта и многобройни стада.
Но фараонът не се усмихваше толкова на благоденствието, което очакваше поданиците му, колкото на баснословното състояние, което бирниците му щяха да съберат. Всяка година данъците се изчисляваха върху данните за разлива на реката и без съмнение тази щеше да се окаже твърде щедра за царската съкровищница. Преди да закрие церемонията пред храма на Хапи, господарят ни обяви датата на следващите празненства в чест на Озирис, когато целият двор щеше да потегли по реката за Тива. Изглеждаше ми невероятно толкова бързо да са изминали двете години, откакто ролята на Изида се изпълняваше от милата ми господарка.
През последните нощи бях будувал в нилометъра, но за съжаление отново ме лишиха от съкровеното право на сън. Господарката ми беше силно възбудена от предстоящото ни пътуване на север и дори не помисляше да си легне. А аз до сутринта трябваше да й правя компания, да пея и да се смея заедно с нея, а също и да й повтарям за кой ли път подвизите на Танус.
След осем дни царската флотилия щеше да отплава по течението на придошлата река. А там ни чакаше Танус, господарят Хараб. Разбирате защо господарката ми бе толкова щастлива.
