Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 26 страниц)
Морските съдове, които се бяха насъбрали в пристанищата на Елефантина, бяха толкова многобройни, че сякаш някой беше построил мост над реката. Господарката ми се пошегува, че човек би могъл да прекоси Нил, без да си намокри краката, само като прескача от една палуба на друга.
Заедно с целия двор вече бяхме по ладиите и чакахме по мраморните стълби на двореца да се появи и самият фараон. При появата му всички го приветствахме и щом той се качи на огромната си ладия, стотици тръби дадоха сигнала за тръгване. Всички ладии се обърнаха на север и подети от мощното течение, отплавахме.
Откакто Ах-Хор беше унищожил Свраките, се дишаше по-леко. Минехме ли покрай някое село, жителите му веднага се изсипваха на брега, за да приветстват фараона. Той седеше на обичайното си място – на палубата, за да могат всички да го видят. Около нас постоянно се вееха палмови клонки и се разнасяше възглас: „Да поживят боговете нашия фараон!“ Всъщност хората поздравяваха не само своя владетел, но и реката, носеща корабите му върху могъщата си снага, защото именно в нея се криеше обещанието за щастие и благоденствие.
На два пъти по време на пътуването фараонът заедно с цялата си свита слизаше на брега, за да види с очите си грамадите от човешки глави, които Ах-Хор беше оставил покрай пътищата, за да се знае откъде е минал безмилостният му меч. И на двете места хората бяха започнали да гледат на тях като на свещени. Бяха излъскали грижливо всеки череп, сякаш беше от слонова кост, и бяха укрепили купчините глави с глина. Също така се бяха погрижили да построят и олтари, които вече си имаха и своите жреци.
Господарката ми се почувства задължена да дари по един златен пръстен и на двете „светилища“, които естествено бяха добре дошли за самоназначилите им се пазачи. Колкото и да се опитвах да я опазя от такива глупави постъпки, все не успявах. Лострис не можеше да осъзнае истинската стойност на богатството, което неуморно трупах за нея. Ако не бях аз да я наглеждам, навярно всичкото й злато щеше да отиде в гушите на ненаситните жреци или у бедните, които винаги искат повече, отколкото можеш да им дадеш.
На десетата нощ, откакто бяхме напуснали Елефантина, се разположихме на лагер върху един живописен нос, вдаден навътре в реката. В забавленията за вечерта се предвиждаше да участва и най-известният разказвач в страната, а господарката ми обича легендите. Двамата очаквахме с нетърпение да дойде часът на това забавление и още от тръгването ни от острова говорихме едва ли не само за него. За мое най-голямо разочарование точно същата вечер господарката Лострис заяви, че е неразположена и няма да може да слуша разказвача. Настояваше аз сам да отида и да взема със себе си и робините, но на мен и през ум не би ми минало да я оставя сама, когато е болна. Дадох й да пийне нещо топло и легнах на пода до леглото й.
На сутринта, докато се мъчех да я събудя, се разтревожих още повече. Обикновено тя скачаше от леглото, доволна, че започва новият ден, в който ще се случат толкова хубави неща. Но тази сутрин се зави презглава и с отпаднал глас ми изрече:
– Остави ме да поспя още малко. Много ми е тежко. Чувствам се като старица.
– Царят нареди всички да сме по корабите отрано. Не можем да закъсняваме. Ще ти донеса нещо да пиеш.
Сипах топла вода, примесена със специални билки, които сам бях откъснал при последното пълнолуние, за да бъде най-силно действието им.
– Стига си вдигал врява – сопна ми се господарката.
Аз не й позволих да заспи отново. Накарах я да стане и й дадох да изпие отварата. По гримасата, която направи, разбрах, че творението ми не й е харесало особено. Дори ме обвини, че се опитвам да я отровя. В следващия миг повърна на пода. Това ни изненада. Двамата се загледахме, без да знаем какво да кажем.
– Какво ми има, Таита? – промълви господарката ми. – Досега никога не ми се е случвало подобно нещо.
Едва тогава разбрах каква е болестта й.
– Бурята! – извиках аз. – Гробницата! Танус!
Тя ме изгледа за миг, без да разбира, но скоро на лицето й изгря щастлива усмивка.
– Аз чакам дете! – възкликна тя.
– По-тихо, господарке – помолих я.
– Дете от Танус! Нося сина на Танус!
Нямаше от кого другиго да бъде, тъй като държах фараона далеч от нея.
– О, Таита – радваше се тя, като повдигна нощницата си и огледа с нескрита възхита плоския си корем. – Само си помисли! Едно такова малко, също като Танус, и вече расте в корема ми. Знаех си, че преживяване като онова в гробницата не може да остане незабелязано от боговете. Решили са да ми оставят спомен от него за цял живот.
– Много бързаш – предупредих я аз. – Може просто да имаш колики. Трябва да ти взема проба и чак след това ще сме сигурни.
– Не ми трябват никакви проби. Дълбоко в сърцето си знам, че е така.
– И все пак ще ти направя едно малко изследване – настоях аз и отидох да взема нощното й гърне.
Част от урината й смесих с нилска вода. Напълних две гърнета с черна пръст и в тях сложих по пет семена пшеница. В едното гърне налях чиста нилска вода, а в другото – от така приготвената смес. След това изтичах до тръстиките край лагера и улових десет жаби. За разлика от онези жизнерадостни и подскачащи жълто-зелени същества, които сме свикнали да срещаме, тези бяха лигави и черни. Заради вечно ококорените им очи децата ги наричат звездобройци. Разделих жабите на две и ги затворих в отделни гърнета. В едното налях чиста нилска вода, а в другото – пак от интимната смес на господарката. На другата сутрин, като се затворихме в кабината на господарката ми, отворихме и четирите делви, за да видим какво е станало.
Семето, полято с урината на Лострис, беше покълнало. При петте звездобройци, които бяха в чистата вода, не се бе случило нищо интересно, но петте щастливки в съседното гърне бяха нароили тънки сребристи спирали, покрити с мънички черни яйца.
– Казвах ли ти аз! – гордо отбеляза господарката ми. – О, благодаря на боговете! Никога досега не ми се е случвало нещо толкова прекрасно.
– Ще трябва веднага да говоря с Атон – мрачно я прекъснах аз. – Още тази нощ ще споделиш леглото на фараона.
В погледа й видях такова изумление, че трябваше да й обясня нещата по-просто.
– Дори и фараонът, дето вярва на почти всичките глупости, които му говоря, няма да се съгласи, че си забременяла ей тъй от вятъра. Трябва навреме да му намерим подходящ баща на това наше копеленце.
Вече считах детето едва ли не за свое. Колкото и да се опитвах да го прикрия, и аз бях не по-малко щастлив от самата Лострис.
– Да не съм те чула втори път да го наричаш копеле – ядоса се тя. – Той ще стане истински принц.
– Ще стане принц, но само ако му намеря някой царствен татко. Готви се, още сега отивам да говоря с фараона.
– Снощи имах странен сън, Велики Египте – обърнах се към фараона. – Беше толкова удивителен, че за всеки случай отново погледнах в бъдещето с плочките на Амон Ра.
Той се приведе към мен, за да чуе какво ми се е явило в съня. Както всички други мои пациенти и господарят вече вярваше на моите сънища и видения.
– Този път всичко беше съвсем недвусмислено, Ваше Величество. В съня ми се яви самата Изида, която ми обеща да премахне зловредното влияние на брат си Сет върху рода ти. Нали той те лиши от първородния ти син, като зарази господарката Лострис с тежка болест? Но всичко това е минало. Тъмните сили са победени и ако легнеш с господарката ми още на първия ден от празненствата, богинята ще те дари с друг син. Това е, което ми се яви в съня.
– Днес сме в навечерието на празненствата. Да си кажа правото, Таита, от месеци само чакам да изпълня отново това приятно задължение, но досега ти ме възпираше. Но не ми каза какво си видял в бъдещето – сети се той.
Аз обаче отдавна бях решил какво да му отговоря.
– Беше същото видение като предишното, само че образите бяха по-ярки и по-силни. Видях същата безкрайна гора от двете страни на реката и върху всяко дърво – короната и знаците на властта. Без съмнение династията ти ще достигне до края на вечността и нищо няма да я спре.
Фараонът въздъхна с облекчение.
– Прати ми моята съпруга.
Щом се върнах при господарката, тя вече ме чакаше. Беше готова и не изглеждаше притеснена от това, което я очакваше.
– Ще си затворя очите и ще си представя, че съм отново в гробницата и се любя с Танус – сподели тя, сетне весело се изсмя. – Само дето да си представя, че фараонът е Танус, е все едно да сравня мухата със слон.
Скоро след вечеря дойде и Атон, който я отведе при фараона. Господарката ми го последва със спокойна и уверена крачка. Навярно мислеше за малкия си принц и за истинския му баща, който ни чакаше в Тива.
Любимата Тива, красивата Тива със стоте врати – как само се радвахме, когато тя се показа пред нас, когато по широките брегове на реката се появиха разкошните храмове и белосаните стени на безбройните къщички.
Всеки път, щом достигнехме някое познато място, господарката ми радостно запяваше. Но когато царската ладия спря пред каменния кей на двореца на великия владетел, радостта от завръщането у дома се изпари и у двама ни. За миг се умълчахме, а господарката Лострис се хвана за ръката ми. Приличаше на момиченце, на което разказват страшни приказки. На кея ни чакаше баща й.
На брега се беше насъбрала цялата градска аристокрация заедно с най-знатните представители на жречеството. Начело на множеството стоеше самият господар Интеф, придружен от двамата си сина Менсет и Собек – злополучните герои с отсечените пръсти. Господарят все още не беше изгубил нищо от красотата си, а по лицето му се беше изписала същата онази усмивка, с която винаги се явяваше в кошмарите ми. За сетен път при вида му усетих как стомахът ми се свива.
– Трябва да си отваряш очите на четири – тихо ме предупреди господарката. – На всяка цена ще се опитат да те премахнат. Спомни си за кобрата.
Само на няколко крачки зад господаря Интеф стоеше и Расфер. Явно го бяха повишили, защото носеше на главата си шапчицата на началник на десет хиляди, а в ръка държеше златен камшик – също знак за привилегированото му положение. По във външния му вид нищо не се беше променило. Едната половина на лицето му още си стоеше като смачкана и от ъгълчето на устата му канеше слюнка. Той ме позна и здравата част от лицето му се разтегна в широка усмивка. Дори размаха златния см камшик за поздрав.
– Обещавам ти, господарке, че докато един от двама ни с Расфер не напусне Тива, няма да изпускам дръжката на ножа си и ще ям само плодове, които съм обелил със собствените си ръце – прошепнах й, а в същото време отвърнах с ръка на поздрава.
– Няма да приемаш никакви подаръци от неизвестни доброжелатели – настояваше господарката ми – и ще спиш при леглото ми, където ще бъдеш под моя закрила. А през деня няма да скиташ сам и изобщо няма да се отделяш от мен.
– Да, разбира се. Пък и това няма да ми е неприятно – уверих я аз и в следващите дни за миг не престъпих думата си. Знаех, че ако не се отделям от господарката си, ще се намирам кажи-речи в безопасност, защото господарят Интеф разчиташе твърде много на дъщеря си, за да рискува живота й заради моя.
Разбира се, през по-голямата част от престоя си бяхме постоянно в компанията на великия владетел, в чиито задължения влизаше да придружава царя на празничните церемонии. Господарят Интеф непрекъснато се мъчеше да убеди всички в бащинските си чувства към Лострис, като не забравяше да й отдава и дължимото уважение към една царска съпруга. Всяка сутрин тя получаваше подаръци от него: злато, скъпоценни камъни или пък изящни фигурки на скарабеи и различни божества, изработени от дърво или слонова кост. Господарката настояваше да ги връщам, но аз не й се подчинявах. От една страна, това щеше да предупреди врага за намеренията й, а, от друга – подаръците си струваха. Затова сметнах, че е най-добре да ги продам и със спечеленото да закупя огромни количества зърно. Него пък щях да оставя в складовете на търговци, на които можех да имам доверие.
Понеже се очакваше богата реколта, сега цените на зърното бяха най-ниските за последните десет години. Това означаваше, че занапред могат само да се покачат, и макар да имаше доста време дотогава, очакваха ни големи печалби. Търговците подписваха квитанциите на името на господарката ми, а аз лично се погрижих документите да бъдат прибрани в съдебните архиви. Щях да запазя за себе си само една пета от печалбата, което ми се струваше достатъчно за комисиона.
Мисълта как съм се обогатил от подаръците на господаря Интеф ме изпълваше със задоволство, щом усетех хищния му поглед върху себе си. Котешките му очи излъчваха същата омраза както преди и затова не се и съмнявах, че отношението му към мен не се е променило. Знаех много добре колко е търпелив и как винаги изчаква сгодния момент да се разправи с враговете си. Приличаше ми на красив и охранен паяк, който дебне непредпазливите мухи от центъра на паяжината си. Не можех да не си спомня за млякото с отровата и за кобрата и въпреки всичките предохранителни мерки, които взимах, пак бях неспокоен.
Междувременно празненствата преминаваха както от векове насам. Всичко беше както преди две години с тази разлика, че ловът на речни крави беше поверен не на Танусовите Сини крокодили, а на друга бойна част, а в представлението в храма на Озирис щяха да участват нови актьори. Разбира се, след като фараонът беше обявил моята версия за задължителна, словата и сега звучаха силни и убедителни, но нито Изида можеше да се сравнява с господарката ми, нито Хор притежаваше излъчването на Танус. От друга страна, сегашният Сет си беше направо красавец в сравнение с моя Расфер.
На другия ден след представлението фараонът прекоси реката и отиде на обичайната си инспекция в строящата се гробница. По този повод, за да съм му винаги под ръка, трябваше да вървя зад него и на много пъти той открито се консултираше с мен относно хода на работите. Разбира се, не пропуснах случая да се окича със Златото на похвалата, което пък от своя страна беше сериозен повод за размисъл за господаря Интеф. Явно, че му бе трудно да прецени доколко царят държи на услугите ми, а аз си казвах, че така може би ще се откаже от пъклените си замисли.
Откакто бях напуснал Тива, със строежа на гробницата се беше заел друг архитект. По всяка вероятност обаче фараонът нямаше да бъде толкова доволен от неговата работа, колкото от моята нито по отношение на качеството, нито по отношение на бързината.
– Кълна се в благословената Изида, но много ми се иска ти да беше останал да се грижиш за гробницата ми, Таита – въздъхна царят. – Ако господарката ти беше склонна да се раздели с теб веднага щях да те купя от нея и да те оставя в Града на мъртвите, където да държиш всичко под око. Откакто онзи глупак се захвана с работата, строежът започна да ми излиза двойно по-скъпо.
– Той е един млад наивник – съгласих се аз. – Зидарите и доставчиците добре са го мамили.
– Искам да прегледаш заедно с него всички сметки и да му покажеш къде са ни обрали – нареди фараонът.
Това беше още една проява на доверието му към мен, което можеше само да ме радва. Реших, че няма да бъде никак обидно за царя, ако му покажа безвкусиците, с които новият архитект се опитваше да развали труда ми. Така например беше променил изцяло фронтона на храмовата фасада. Освен че беше оставил мързеливите зидари да развалят всичко, но и в проекта си се беше повлиял от упадъчния сирийски стил, наложил се в Долното царство, където лошият вкус на произхождащия от простолюдието узурпатор си беше поставил за цел да премахне всичко родно в архитектурата.
Колкото до самата зидария, пред очите на царя проврях къс папирус между два от каменните блокове, изграждащи страничната стена на храма. Фараонът заповяда и фронтонът, и страничната стена да бъдат съборени, а гилдията на зидарите беше наказана да заплати петстотин дебена злато обезщетение.
До вечерта, както и през целия следващ ден той обикаляше съкровищниците и работилниците в погребалния комплекс. Тук поне нямаше от какво да се оплаче. Съмнявам се, че някога е събирано на едно място такова огромно богатство. Дори на мен, който обичам изящните вещи, скоро ми дотегна от скъпоценности, а очите ме заболяха от блясъка на златото.
През цялото време царят не позволи на господарката Лострис да се отдели дори на крачка от него. Мисля, че увлечението му по нея прерастваше в истинска любов и привързаност, ако изобщо един фараон е способен на такова нещо. В крайна сметка, когато се завърнахме в Карнак, господарката ми беше толкова изтощена, че се разтревожих за детето, което носеше. Беше твърде рано да съобщя на фараона радостната вест за нейното забременяване. Тя се беше върнала в леглото му преди по-малко от седмица и за него Лострис бе просто една здрава млада жена, с която няма нужда много да се церемони.
Както всяка година от векове насам празненствата завършиха в храма на Озирис, където се беше събрало огромно множество, за да чуе речта на владетеля.
Фараонът седеше на високия си трон върху издигнатата площадка срещу входа на светилището, за да може да го вижда всеки. На главата си носеше двойната корона, а в ръце държеше жезъла и камшика.
Този път обаче имаше известна промяна, която се дължеше най-вече на мен. Беше ми хрумнало нещо доста практично, което фараонът се показа достатъчно благоразумен да приеме. По мой съвет беше заповядал покрай три от стените на вътрешния двор да бъдат издигнати дървени скели, които бяха подредени една пред друга по височина и стигаха до половината стена. Така осигурявахме на няколкото хиляди знатни жители на Тива удобни места, от които можеше свободно да се наблюдава царският трон и нямаше опасност да се пропусне нещо от церемонията. Пак по мое предложение пейките бяха покрити с шарени платове и палмови листа, за да не се вижда колко са грозни. Подобни конструкции се появяваха за пръв път в страната пи. По-късно те щяха да станат нещо обичайно. И до днес те са известни като „пейките на Таита“.
Около тях се започна люта битка кой къде ще седне, но аз успях да запазя най-удобните места за господарката и за себе си. Седяхме точно срещу трона, малко по-високо от фараона и спокойно наблюдавахме целия вътрешен двор. Бях се погрижил за господарката Лострис да има и отделна кожена възглавница, а също кошница с плодове и сладки и по една делва шербет и бира, с които да се подкрепяме по време на безкрайната и изтощителна церемония.
Около нас се бяха насъбрали най-видните мъже в царството заедно с натруфените си жени. Военачалниците носеха златните си камшици и гордо развяваха над главите си знамената на дружините си. До тях по дървените трибуни се нареждаха представителите на занаятчийските гилдии, богатите търговци, жреците и пратениците на васалните царства, изобщо всички, които имаха някакво влияние в царството.
Точно срещу трона, подредени подобно на кубчетата, с които си играят децата, се разтваряха един в друг външните дворове на храма. Входовете на всички обаче бяха наредени в толкова съвършена права линия, че ако някой богомолец се намираше на Алеята на овните, то той, макар и от четиристотин крачки разстояние, пак би могъл да наблюдава фараона на високия му трон.
Простолюдието бе изпълнило дворовете, някои тъпчеха свещената алея, а други – градините около храма. Макар да бях прекарал почти целия си живот в Тива, очите ми за пръв път виждаха такова стълпотворение. Беше невъзможно да се установи точният брой на зрителите, но нищо чудно да е имало около двеста хиляди души. И цялото това множество вдигаше такъв шум около себе си, та имах чувството, че съм пчеличка, попаднала сред огромен кошер.
Около самия трон се бяха наредили най-влиятелните мъже в царството, чиито глави бяха на височината на царските нозе. Разбира се, един от тях беше и главният жрец на Озирис. Предната година старецът, заемал този пост, се беше разделил със света на живите и бе поел по дългия път през подземния свят към полетата на вечния рай далеч на запад. Новият главен жрец беше значително по-млад от него и по-решителен. Можех да съм сигурен, че няма да се остави тъй лесно на господаря Интеф да го води за носа. Всъщност той вече го беше доказал, съдействайки ми за някои промени в пиесата, които му бях предложил, докато надзиравах строежа на дървените скели.
Разбира се, сред тази малка групичка най-голямо впечатление правеше великият владетел, който с царственото си излъчване засенчваше самия фараон. Всички погледи бяха насочени към господаря Интеф. Високата, стройна фигура и гордата му осанка имаха с какво да привлекат окото, а с тежките вериги злато около врата приличаше на бог, слязъл за миг сред хората. Само на няколко крачки зад него се бе изправил страшният Расфер.
Церемонията беше открита от господаря Интеф, който излезе пред всички, за да прочете традиционното обръщение от страна на двата града към фараона. Докато говореше, аз хвърлих един поглед към господарката си. Макар да не ми беше приятно да слушам словата на баща й, бях изненадан от омразата, изписана на лицето й. Господарката ми дори не се опитваше да прикрие чувствата, които изпитваше към собствения си баща. Искаше ми се да й дам знак, че така всички ще разберат какво чувства, но се въздържах, за да не привлека още повече вниманието на околните.
Великият владетел не бързаше да свършва. Надълго и нашироко се хвалеше с вярната си служба към фараона и многобройните услуги, които му бил направил през последните две години. Най-накрая на тълпата й омръзна да слуша хвалбите му и се разшумя. От толкова много тела, наблъскани едно до друго под парещите лъчи на слънцето, жегата ставаше още по-непоносима и на няколко пъти видях да припадат жени и възрастни хора.
Когато най-сетне господарят Интеф свърши, се изправи главният жрец. Вече стана пладне, а той продължаваше да разказва за делата на светите братства в Тива. Докато говореше, около нас ставаше още по-горещо. Дори и благовонните масла не можеха повече да прикриват миризмата на хилядите неизмити тела. Аз извадих копринена кърпа, напоена с парфюм, и я подадох на господарката си.
Публиката въздъхна с облекчение, когато най-сетне, благославяйки царя от името на Озирис, и главният жрец завърши тирадата си. Той направи нисък поклон и с присъщото си достойнство се върна на мястото си зад великия владетел. За пръв път, откакто беше започнала церемонията, тълпата утихна. Всички забравиха за скуката и досадата и с интерес зачакаха какво ще каже фараонът.
Той се вдигна от трона си. Не можех да не се възхитя на този възрастен човек, който цяла сутрин не се беше помръднал, а като каменна статуя бе изслушал речите на поданиците си. Фараонът простря ръце в знак, че благославя насъбралото се множество, но точно в този миг ритуалът беше нарушен от нечия внезапна поява. Всички – жреци, благородници и простолюдие, бяха като че ли еднакво смаяни от това, което последва. Бях един от малкото, които не се изненадаха, и то, разбира се, защото именно аз се бях погрижил за неочакваната промяна в церемонията.
Изведнъж тежките медни врати на светилището широко се разтвориха. Изглеждаше така, сякаш го бяха сторили сами, без да ги докосне човешка ръка.
Като повей на вятъра из тълпата се разнесоха безброй въздишки. Една жена дори изпищя от ужас и всички бяха обхванати от суеверен страх. Някои коленичиха на земята, други вдигнаха ръце над главите си, сякаш искаха да се предпазят от немия невидима сила; трети закриха лицата си, да не би да ослепеят, защото очите им са зърнали нещо, което не е писано на смъртните да видят.
Защото току-що от светилището беше излязъл един бог – огромен и ужасен, покрит от главата до петите с тежкото си наметало, което се развяваше на вятъра. Шлемът му бе украсен с пера от чапла, а лицето му сякаш беше от метал – наполовина човешко, наполовина като на орел – с дълъг, закривен клюн и тъмни цепки вместо очи.
– Ах-Хор! – извика някаква жена и припадна върху каменните плочи.
– Ах-Хор! – поде множеството. – Това е самият бог!
Като големи вълни редица след редица падаха на колене и се кланяха на своя покровител. Дори публиката по трибуните коленичи върху дъските, а сред нея мнозина направиха знака срещу злото. Дори и групичката благородници около трона не устоя и също се сниши доземи пред новодошлия. В целия храм само двама души останаха на крака: фараонът, неподвижен като статуя на стъпалата пред трона си, и великият владетел до него, който не загуби самообладанието си.
Ах-Хор прекоси двора и застана срещу царя. Изгледа го от главата до петите, но фараонът дори не потрепна. Лицето му беше покрито с бял грим и затова не можех да кажа дали е пребледнял, но по непознатия блясък в очите му бях сигурен, че го обзема или страхопочитание, или дълбок ужас.
– Кой си ти? – запита фараонът. – Човек ли си или само безплътен дух? Защо прекъсваш нашия тържествен ритуал?
Гласът му прозвуча силен и ясен и не открих в него уплаха или колебание. Не можех да не отдам дължимото на нашия владетел. Остарял и може би прекалено лековерен, той не беше изгубил нищо от някогашната си смелост. Можеше да се изправи срещу всеки човек, срещу всеки бог и като истински войник да не отстъпи нито крачка.
Ах-Хор му отговори със същия глас, с който толкова често беше повеждал войниците си в кръвопролитните сражения и който сега прокънтя между каменните колони.
– Велики фараоне, не съм никакъв дух, а обикновен смъртен. Аз съм твой покорен поданик и се явявам пред теб, защото такава беше повелята ти. Явявам се тук и сега, за да докажа пред всички, че съм изпълнил дълга си пред теб, че съм изпълнил това, което ти ми заповяда на същия този ден преди две години.
Свали шлема от главата си и огнените къдрици свободно паднаха на раменете му. Всички присъстващи мигом го разпознаха и сред тълпата се разнесе такъв страхотен рев, че чак стените на храма се затресоха.
– Господарят Танус! Танус! Танус!
И от всички естествено най-силно крещеше господарката ми.
– Танус! Ах-Хор! Ах-Хор! – двете имена се повтаряха едновременно и се разбиваха като огромна вълна в каменните стени.
– Излязъл е от гроба! Върнал се е сред нас като истински бог!
Трябваше Танус да извади меча си и да го вдигне високо над главата си, за да се въдвори отново тишина.
– Велики Египте, мога ли да говоря?
Нищо чудно след всичко това царят наистина да бе изгубил дар слово, защото само показа с жезъла и камшика си, че го слуша, и се отпусна уморено на трона си.
Младият мъж заговори кратко и ясно, а силният му глас се чуваше далеч извън вътрешния двор.
– Преди две години ти поиска от мен да унищожа отровните гнезда на разбойниците и крадците, които застрашаваха живота на самото царство. За целта дори ми повери царския печат на ястреба.
Танус бръкна под наметалото си и извади синята статуетка, за да я положи в краката на владетеля. Върна се обратно на мястото си и продължи:
– За да ми е по-лесно да изпълня царската ти заповед, се престорих на мъртъв и погребах мумията на друг човек в собствената си гробница.
– Бак-Хер! – извика нечий глас от тълпата и множеството отново зашумя, докато той не извади меча си повторно.
– Поведох хиляда души от дружината на Сините крокодили в самото сърце на пустинята и излових Свраките в собствените им крепости. Избих ги без никаква милост и оставих отрязаните им глави по пътищата.
– Бак-Хер! – изрева тълпата. – Истина говори. Ах-Хор извърши всичко това.
И младият мъж отново трябваше да иска тишина.
– Сломих мощта на разбойническите главатари. Изклах хората им до крак. В цял Египет е останал още един-единствен човек, който се зове Сврака.
Този път никой не се обади, защото всички напрегнато очакваха да разберат какво ще последва. Дори фараонът не сдържа нетърпението си:
– Говори, Танус, когото всички вече знаят като брат на Хор. Назови ми този човек. Нека чуя името му, за да се стовари върху главата му гневът на фараона.
– Той се крие под името Ах-Сет – извика в отговор Танус. – Защото злините, които е извършил, могат да се сравняват само с тези на божествения му брат, властелина на мрака.
– Кажи ми истинското му име – заповяда му фараонът, като от вълнение отново стана от трона си. – Назови и последния от Свраките!
Но младият мъж не отговори веднага. Бавно обходи с поглед публиката. Когато очите му се срещнаха с моите, аз съвсем незабележимо му кимнах. Той не даде вид, че ме е видял, и се обърна към входа на светилището.
Понеже вниманието на всички беше приковано единствено в господаря Танус, като че ли никой не забеляза как от храма безшумно се изнизаха въоръжени мъже. Въпреки тежките им щитове и шлемовете, които почти скриваха лицата им, не ми беше трудно да разпозная повечето от тях. Отпред вървяха Ремрем и Астес, а след тях още петдесет бойци от дружината на Сините крокодили. Само за миг те наобиколиха царския трон, а съвсем незабелязано Ремрем и Астес се промъкнаха зад гърба на господаря Интеф. Щом заеха местата си, Танус отново взе думата.
– Аз ще назова този Ах-Сет пред теб, божествени фараоне. Сега той седи най-безсрамно в сянката на величествения ти трон. – И Танус посочи с меча си. – Ето го, окичил се със Златото на похвалата, което да скрие предателската му душа. Единственият спътник на фараона, който обаче се постара да превърне царството му в свърталище за разбойниците и убийците. Ах-Сет, номархът на Тива, великият владетел на Горен Египет.
В храма настъпи гробно мълчание. Сред публиката имаше хиляди, които бяха понесли безчинствата на господаря Интеф и без съмнение го мразеха от дъното на душата си. Но никой от тях не посмя да изрази радостта си. Всеки знаеше колко ужасен би бил гневът му и как би си отмъстил на този, който открито се обяви срещу него. Страхът ни обгръщаше от всички страни. За всеки беше ясно, че дори и името, което Танус си беше извоювал с легендарните си подвизи, не бе достатъчно, за да повярва фараонът на обвинението му. Против господаря Интеф бяха нужни доказателства и докато фараонът не ги чуеше, всеки, изправил се срещу великия владетел, щеше да бъде жестоко наказан.
В настъпилата гробна тишина се разнесе презрителният смях на господаря Интеф. Той махна пренебрежително на Танус и се обърна към царя:
– Пустинното слънце го е оставило без ум. Бедното момче съвсем се е побъркало. В думите му не се съдържа и капчица истина. Би трябвало да се разгневя на такова безочливо оскърбление, но по-скоро се натъжавам, че един иначе достоен мъж може да падне толкова ниско – проплака той и верноподанически вдигна ръце към фараона. – През целия си живот предано съм служил на своя фараон и на своя народ. Мисля, че досега името ми е неопетнено и ще е под достойнството ми да отвръщам на подобно обвинение. Никога не съм се страхувал от справедливостта на божествения ни владетел и се надявам делата ми да говорят вместо мен.
