Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 26 страниц)
Кракът ми започна да заздравява. Това така впечатли етиопците, че скоро започнаха да водят при мен болни и ранени.
Излекувах тенията на един и срязах набралия пръст на друг. Заших раната на един мъж, който бе спечелил твърде много облози от раздразнителните си приятели. Тези хора имаха склонност да уреждат споровете си с ножове. Когато един от конете метна ездача си в дерето, аз наместих счупената му ръка. Зарасна добре. Етиопският главатар започна да се отнася към мен с голямо уважение. След като си избереше парчетата месо от подноса, аз бях вторият преди всички останали, който имах право да си сипя храна.
След като кракът ми се оправи напълно и започнах да ходя, позволиха ми свободно да се движа из лагера, въпреки че не биваше да се отдалечавам. Въоръжен мъж ме следваше навсякъде, дори при интимните ми нужди зад скалите.
Държаха ме настрани от Масара. Виждах я само сутрин, когато тръгвахме на път, и отново вечер, когато лагерувахме. По време на похода през планините бяхме далеч един от друг. Аз яздех в началото на кервана, а тя бе в края, пазена от жените и от въоръжена стража.
Когато успеехме да се видим, пленничката ми хвърляше отчаяни погледи, като че можех да й помогна по някакъв начин. Явно бе ценен заложник. Бе толкова красива, че аз често се улавях да мисля за нея. Опитвах да проумея причината за залавянето й. Реших, че или я водят против желанието при нейния бъдещ съпруг, или е залог в някаква политическа интрига.
Без да разбирам езика им, нямах никаква надежда да разбера нещо за етиопците или какъв е смисълът на всичко това.
Имах добър слух и памет и им приложих своите трикове. Слушах внимателно всичките им разговори и запаметявах напевността и ритъма на техния говор. Скоро научих, че господарят им се нарича Аркоун. Той даваше заповеди за походите. Скоро можех да повтарям дословно неговата реч със същата напевност и тон.
Те ме изслушаха смаяно, а после избухнаха в смях. Удряха се по гърбовете, а от очите им се стичаха сълзи. Чувството им за хумор бе първично. Нямах никаква представа какво съм казал, но очевидно го бях повторил правилно.
Те повтаряха моето слово един на друг и клатеха глави, имитирайки приповдигнатия тон на Аркоун. Дълго се забавляваха с това. Накрая той се изправи пред мен и изкрещя нещо. Не разбрах нищо, но повторих въпроса му точно дума по дума.
Толкова се развеселиха от това, че се запревиваха от смях, а един от мъжете падна в огъня и опърли брадата си.
Въпреки че шегата засягаше Аркоун, той се смееше заедно с останалите и ме потупа по гърба. От този момент всеки мъж, жена или дете от лагера бяха мои учители. Трябваше само да посоча предмет и етиопската дума веднага ми бе изричана. Когато започнах да подреждам думите в изречения, те с готовност ме поправяха и се гордееха от напредъка ми.
Отне ми известно време да вникна в граматиката им. Глаголите им се скланяха по коренно различен начин, а родовете и множествените числа бяха странни. Обаче за десетина дни започнах да говоря доста сносно, дори имах голям запас от ругатни и нападки.
Докато изучавах езика им и ги лекувах, наблюдавах начина им на живот и навиците им. Научих, че са непоправими играчи. Онази игра на дъска, която непрекъснато играеха, бе тяхната страст. Наричаха я „дом“, но бе по-опростена и елементарна от бао. Броят на камъчетата бе различен от този при бао. Обаче целта и принципите бяха подобни.
Аркоун бе шампион на дом, но докато го наблюдавах как играе, забелязах, че не е запознат с класическите закони на играта. Размислих добре за рисковете, които бих поел, ако унижа такъв суетен тиранин като Аркоун, но накрая реших, че това е единственият начин да спечеля надмощие над него. Следващия път, когато той седна пред палатката си и извади дъската за игра, очаквайки някой да се приближи до него, за да поиграят, изблъсках с лакти първия кандидат и седнах със скръстени крака пред него.
– Нямам сребро, за да се обзаложа – казах му аз на все още елементарен език. – Ще играя от любов към играта.
Той кимна сериозно. Като страстен играч разбра чувството ми. Новината, че ще играя срещу Аркоун, се разнесе из лагера и всички се събраха да погледат. Когато му позволих да спечели първите три хода, те започнаха да се побутват с лакти и да се шегуват, разочаровани, че играта толкова бързо ще привърши. Следващите четири хода бяха мои. Дори не се наложи да приложа закона на седемте камъчета.
За известно време всички останаха мълчаливи. Не смятам, че Аркоун осъзна поражението си. Сетне той скочи и извади ужасния син меч. Помислих, че съм го преценил правилно, и ще ми отсече главата или поне ръката. Той издигна меча над главата си и го размаха с гневен вик. С няколко удара насече дъската на трески и разхвърли камъните из лагера. Сетне се отдалечи към скалите, скубейки брадата си и отправяйки ми смъртни заплахи оттам.
Изминаха три дни, преди Аркоун отново да извади дъската за игра и да ми махне да седна срещу него. Горкият човек нямаше ни най-малка представа какво му бях подготвил.
С всеки ден все по-добре се справях с техния език и най-после успях да разбера причината за това дълго пътуваме из планините.
Бях подценил Аркоун. Той не бе главатар, а цар. Цялото му име бе Аркоун Ганоучи Мериам Негуса Нечаст, Цар на царете и господар на Етиопската държава в Аскум. Много по-късно научих, че в този район всеки планински разбойник със сто коня и петдесет жени нарича себе си цар и че съществуват около двадесет такива царе, вилнеещи наоколо за земя и плячка.
Най-близкият съсед на Аркоун бе Престер Бени-Джон, също претендиращ за титлата Цар на царете и господар на етиопците в Аскум. Между двамата монарси съществуваше съперничество. Воюваха непрекъснато.
Масара бе любимата дъщеря на Престер Бени-Джон и бе отвлечена от друг разбойнически главатар, а сетне продадена на Аркоун за конски товар сребро. Той възнамеряваше да принуди баща й да отстъпи. Изглежда, отвличането и откупването бяха част от етиопското държавническо изкуство.
Аркоун не се доверяваше на никого, затова бе принуден сам да се погрижи за принцеса Масара. Нашият керван я отвеждаше обратно към крепостта му. Научих го от разговорите на жените, които ми носеха храната, както и от разговорите около дъската за игра на дом. Когато пристигнахме в крепостта Амба Камара – планинското укрепление на Аркоун, бях наясно с обърканата и променлива политика на различните владетели в Аксум и за различните претенденти за трона на империята.
Усещах нарастващото вълнение в кервана с приближаването на крайната цел на пътуването ни. Накрая изкачихме тесен ветровит проход, не по-широк от козя пътека, в поредната планинска верига, характерна за Централна Етиопия. Всяка от тях завършваше с плато. От високото се виждаше как земята бе разделена на малки царства. Всяко плато бе естествена непревземаема крепост. Всеки застанал на върха можеше да се нарече цар, без страх да бъде нападнат.
Аркоун яздеше до мен и ми посочи към планините на юг.
– Това е скривалището на един конекрадец и мошеник, Престер Бени-Джон. Страшно вероломен човек. – Той изръмжа и се изплю на една скала по посока на своя съперник.
Бях започнал да опознавам Аркоун: бе невероятно жесток и неискрен. Ако отстъпваше по това на Престер Бени-Джон, то бащата на Масара трябваше наистина да е страхотен човек.
Пресякохме платото на Амба Камара, преминавайки през няколко селища с каменни коптори и полета, засети със сорго. Селяните бяха високи, рошави главорези, въоръжени с мечове и кръгли медни щитове. Изглеждаха също толкова свирепи и войнствени като мъжете от кервана.
В далечния край на платото пътека ни доведе до най-невероятната естествена крепост, която бях виждал. От основния масив на планината подпората бе толкова ерозирала, че бе останала да стърчи само една кула от камък със стръмни стени, а пред нея зееше ужасна бездна, над която се извиваше тясна каменна арка.
Под моста на хиляда крачки надолу се виеше реката. Конете бяха неспокойни и ездачите бяха принудени да слязат от тях и да ги водят за юздите. По средата на моста аз също се разтреперих замаян и не посмях да погледа в бездната. Трябваше да положа големи усилия, за да продължа пътя си и да не се хвърля и вкопча в камъните под мен.
Върху тази каменна кула се издигаше груба крепост с тръстиков покрив. Отворените прозорци бяха покрити със сурова кожа, а изпражненията и гнусотиите не се изтичаха от крепостта, а оставаха долу в подножието на скалата.
Трупове на мъже и жени висяха около нея като украса на някакво страховито тържество. Някои бяха там толкова отдавна, че месата им бяха изкълвани от враните. Други бяха още живи и аз ужасен наблюдавах техните слаби движения. Обаче повечето бяха мъртви и на различен етап на разлагане. Миризмата бе толкова силна, че дори непрестанният вятър, не можеше да я премахне.
Цар Аркоун наричаше враните свои пиленца. Понякога ги хранеше от стената, а друг път им хвърляше храна в дефилето. Писъците на жертвите хвърляни в пропастта, също бяха част от живота в Адбар Сегед, Домът на пеещия вятър. Тези екзекуции, ежедневният бой с пръчки, отсичането на ръце или крака и изтръгването на езици бяха основни развлечения на цар Аркоун, когато не играеше на дом или не планираше нападение над съседите си царе. Много често той лично размахваше брадвата или изтръгваше езици, а гръмкият му смях заглушаваше стоновете на жертвите.
Веднага щом нашият керван влезе в централния двор на крепостта, Масара бе отведена в лабиринт от каменни коридори, а аз – към новото си жилище, което се намираше в съседство с това на Аркоун.
Бях настанен в тъмна и ветровита каменна килия. В нея имаше огнище, но то не успяваше да ме сгрее. Въпреки че носех вълнена дреха, в Адбар Сегед винаги ми бе студено. Как ми липсваха слънцето край Нил и скъпият ми Египет! Стоях в тези ветровити укрепления и копнеех за своето семейство, за Мемнон и Танус, за малките принцеси, но най-вече за господарката. Понякога се будех през нощта със сълзи, замръзнали на лицето ми, и трябваше да покрия главата си с покривалото от овча кожа, така че Аркоун да не чуе плача ми през дебелата каменна стена. Често го умолявах да ме освободи.
– Но защо искаш да ме напуснеш, Таита?
– Искам да се върна при семейството си.
– Сега аз съм твоето семейство – смееше се той. – Аз съм твоят баща.
Обзаложих се с него. Ако спечелех сто игри на дом срещу него, той трябваше да ме пусне да си вървя и да ми даде ескорт, който да ме придружи до големите равнини на Нил. Когато спечелих сто пъти, той се изсмя и се учуди на лековерността ми.
– Сто ли казах? Не. Сигурно е било хиляда. – Той се обърна към оръженосците си. – За хиляда ли се спазарихме?
– Хиляда! – повториха те. – Хиляда!
Всички го приеха за голяма шега. Когато ядосан отказах да играя с Аркоун, той ме провеси гол от крепостната стена дотогава, докато не започнах да крещя да подреди камъчетата на дъската. Когато Аркоун ме видя гол, се изсмя и ме мушна.
– Може да си много добър на дом, но, изглежда, си загубил камъчетата си, египтянино.
Моят физически недъг бе разкрит и започнаха да ме наричат „евнух“ за мой срам и унижение. Но в края на краищата последиците бяха благоприятни. Ако бях истински мъж, никога нямаше да ме пуснат при Масара.
Дойдоха за мен през нощта и ме поведоха треперещ през коридорите към стаята на Масара. Помещението едва се осветяваше от мъждива лампа и миришеше на повръщано. Момичето се бе свило на сламеник по средата на пода. Имаше ужасни болки и стенеше, като се държеше за корема.
Веднага се залових за работа, изследвах я внимателно. Страхувах се да не би коремът й да е твърд, защото нямах подходящи лекарства. Дори аз с всичките си познания не можех да я спася, ако я бе сполетяло това, което мислех.
За мое облекчение открих, че коремът й е топъл и мек. Нямаше треска. Продължих прегледа си въпреки виковете й, но не успях да открия причината за състоянието й. Бях объркан и започнах да обмислям положението. Внезапно се сетих. Независимо че лицето й се гърчеше от болка, очите й ме наблюдаваха открито.
– По-лошо е, отколкото смятах – извърнах се аз към двете жени. – Ако ще я спасявам, ще ми трябва сандъчето. Донесете го веднага.
Те се втурнаха към вратата, а аз склоних глава до нейната и прошепнах:
– Ти си хитро момиче и умело се преструваш. С перце ли погъделичка гърлото си?
Тя се усмихна и отвърна шепнешком:
– Не можах да измисля друг начин да се срещнем. Когато жените ми казаха, че си се научил да говориш на техния език, знаех, че можем да си помогнем.
– Надявам се да е така.
– Бях толкова самотна. Дори да поговоря с приятел ще бъде голямо облекчение. – Доверието й бе толкова голямо, че ме развълнува. – Вероятно ще намерим начин да избягаме от това ужасно място.
В този момент чухме, че жените се завръщат. Масара стисна ръката ми.
– Ти си приятел, нали? Ще дойдеш отново при мен.
– Ще го сторя.
– Бързо, кажи ми, преди да си отидеш. Как се казва той?
– Кой?
– Този, който бе с теб през онзи ден до реката. Онзи, който прилича на млад бог.
– Казва се Мемнон.
– Мемнон! – повтори тя със страхопочитание. – Прекрасно име. Подхожда му.
Жените се втурнаха в стаята. Момичето притисна стегнатия си корем и запъшка, като че ще умре всеки момент, а аз клатех глава притеснено. Приготвих отвара от билки, които бяха полезни за нея, и казах, че ще се върна на разсъмване.
Сутринта състоянието на Масара се бе подобрило и можех да прекарам малко по-дълго време с нея. Само една от жените присъстваше и момичето размени с мен няколко думи.
– Мемнон ми каза няколко думи. Не мога да ги разбера. Какво каза той?
– Той каза: „Ще се върна за теб. Бъди смела! Ще се върна за теб.“
– Не може да е казал това. Той не ме познава. Срещата ни бе толкова кратка. – Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. – Смяташ ли, че е искал да каже това, Таита? – В тона й имаше скрита молба, която ме трогна, и не бих допуснал да страда повече от това, което вече бе изтърпяла.
– Той е коронован принц на Египет и мъж на честта.
Това бе всичко, което успяхме да си кажем тогава, но аз се върнах на следващия ден. Първото нещо, което ме попита, бе:
– Кажи ми какво ми каза Мемнон!
И аз трябваше да повторя обещанието му.
Казах на Аркоун, че здравето на Масара се подобрява, но че трябва да й позволят да се разхожда. Иначе не мога да отговарям за здравето й.
Той мисли един ден. Обаче момичето бе ценна стока, за която бе платил конски товар от сребърни кюлчета, и накрая даде съгласието си.
Всекидневните ни разходки бавно се удължаваха, докато накрая стражите свикнаха да ни виждат заедно. Двамата с Масара можехме да се разхождаме около стените на Адбар Сегед и да разговаряме.
Тя искаше да знае всичко, което можех да й разкажа за Мемнон, и аз се опитах да си спомня интересни случки от неговия живот, за да я забавлявам. Някои от тях й станаха любими и трябваше да повтарям, докато ги научи на наизуст и ме коригираше, ако пропусна нещо. Особено я забавляваше епизодът с ранения слон и как е получил Златния синджир за доблест за този подвиг.
– Разкажи ми за майка му, царицата – настояваше тя. – Разкажи ми за Египет. Разкажи ми за боговете ви. Разкажи ми за Мемнон като бебе. – Винаги въпросите й се връщаха към него, а аз бях доволен да задоволявам любопитството й, защото копнеех за семейството си.
Една сутрин тя дойде разстроена и ми каза:
– Миналата нощ имах ужасен сън. Сънувах, че Мемнон се е върнал за мен, но аз не можех да разбера какво ми казва. Трябва да ме научиш да говоря на египетски, Таита. Ще започнем още днес, в тази минута!
Беше умна, а и много искаше да научи езика. Бързо напреднахме. Скоро говорехме само на египетски, особено когато наоколо имаше стража.
Когато не говорехме за Мемнон, обмисляхме плана за нашето бягство. Разбира се, от пристигането ни в Адбар Сегед правех планове и сега ми бе много полезно да ги сравнявам с нейните.
– Дори ако избягаш от крепостта, никога няма да преминеш планините без чужда помощ – предупреди ме тя. – Пътеките са като оплетено кълбо. Никога няма да ги разплетеш. Всеки цар е във война с останалите. Не се доверяват на странници и ще ти прережат гърлото като на шпионин.
– Тогава какво да правим? – попитах аз.
– Ако успееш да избягаш, трябва да отидеш при баща ми. Той ще те закриля и ще те заведе при твоите хора. Ти ще кажеш на Мемнон къде съм и той ще дойде да ме спаси. – Тя уверено изрече тези думи.
Тогава осъзнах, че представите на Масара за Мемнон не отговаряха на действителността. Беше се влюбила в божество, а не в млад юноша. Аз бях виновен за това с моите истории за принца. Сега не можех да я нараня и да разбия надеждата й, като й кажа колко неверни са нейните представи.
– Ако отида при Престер Бени-Джон, той ще ме сметне за шпионин и ще ми отсече главата. – Опитах се да отхвърля отговорността, която тя стоварваше върху мен.
– Аз ще ти кажа какво да му предадеш. Нещо, което знаем само ние двамата с него. Това ще е доказателството, че идваш от мое име.
Беше ме притиснала, така че се опитах да се измъкна по друг начин.
– Как ще намеря пътя към крепостта на баща ти? Ти ми каза, че трудно ще намеря път през планините.
– Аз ще ти обясня. Ти си умен и ще запомниш откъде да минеш.
По това време бях я обикнал почти колкото моите малки принцеси. Бих поел всеки риск да я защитя. Напомняше ми за господарката преди много години и не можех да й откажа нищо.
– Много добре. Кажи ми го.
И така започнахме да планираме нашето бягство. За мен това бе само игра, с която исках да запазя надеждите и духа й. Не вярвах да намеря изход.
Мислехме да се спуснем с въже от скалата, въпреки че всеки път, когато погледнех надолу от нейната тера са, потръпвах. Тя започна да прибира парченца вълна и ги криеше под сламеника си. Възнамеряваше от тях да оплете въже. Не можех да й кажа, че въжето, от което имахме нужда, би изпълнило килията й до тавана.
Две дълги години ние чезнехме в Адбар Сегед, без да измислим план за бягство, но Масара никога не загуби вяра. Всеки ден ме питаше.
– Какво ми каза Мемнон? Кажи ми какво ми обеща.
– Той каза: „Ще дойда за теб. Бъди смела!“
– Да. Аз съм смела, нали, Таита?
– Най-смелото момиче, което познавам.
– Повтори какво ще кажеш на баща ми, когато го видиш.
Повтарях думите й и тогава тя ми разкриваше последния си план за бягство.
– Ще уловя малките врабчета, които храня на терасата. Ти ще напишеш писмо до баща ми, в което ще му кажеш къде съм. Ще го завържем на крачето на врабчето и то ще отлети при него.
– По-вероятно е да отлети при Аркоун, който ще ни набие и ще ни забрани да се срещаме.
Накрая избягах от Адбар Сегед, яхнал хубав кон. Аркоун отново бе заминал да се сражава с Престер Бени-Джон. Беше ми заповядано да го придружа като личен лекар и партньор за играта дом.
Когато преминах по каменната арка на кон, вдигнах поглед и видях Масара да стои на терасата. Беше прекрасна. Тя извика нещо на египетски. Вятърът отнесе думите й надалеч.
– Кажи му, че ще го чакам. Кажи му, че съм била смела. – А сетне много тихо, така че не бях сигурен дали чух правилно: – Кажи му, че го обичам.
Вятърът превърна сълзите ми в ледени късчета, когато яздех през Амба Камара.
В нощта преди битката Аркоун ме задържа до късно в палатката си. Докато даваше последни наставления, продължаваше да точи с ремък острието на синия си меч. От време на време обръсваше по някой косъм от ръката си с блестящото стоманено острие и кимаше доволно. Накрая го намаза с претопена овнешка мас. Този странен сребърносинкав метал трябваше да бъде добре смазан, иначе на него се образуваха червеникави петна като капки кръв.
Синият меч предизвикваше у мен голям интерес. Понякога, когато бе благосклонно настроен, Аркоун ми позволяваше да го подържа. Тежестта на метала бе учудваща и той бе много остър. Можех да си представя какво би вършил с него воин като Танус. Знаех, че ако го срещна отново, той щеше да поиска да научи всичко за него. Често разпитвах Аркоун, но той не обичаше да говори за меча.
Разказа ми само, че бил изкован в сърцето на вулкан от един от езическите богове на Етиопия. Прапрадядо му го бил спечелил от бога на игра на дом, която продължила двадесет дни и двадесет нощи. Намирах това за доста правдоподобно, освен онази част от легендата за спечелването на оръжието на дом. Ако прапрадядото бе играл дом както Аркоун, то тогава богът трябва да е бил много глупав.
Той поиска мнението ми за битката, планирана за следващия ден. Бе разбрал, че познавам военната тактика. Казах му, че планът е изключителен. Етиопците имаха понятие от тактика колкото и от играта дом. Разбира се, теренът не позволяваше конете да се разгърнат, а те нямаха колесници. Нямаха система, нито ред.
Аркоун бе решил на сутринта силите му да се разделят на четири конни отряда. Щяха да се крият зад скалите и да заловят пленници, да прережат няколко гърла, а сетне да побегнат.
– Ти си един от великите генерали в историята – казах му аз. – Бих искал да изпиша свитък с възхвали за твоя гений. – Идеята му хареса и ми обеща да ме снабди с необходимото за този проект веднага щом се завърнем в Адбар Сегед.
Изглежда, цар Престер Бени-Джон бе същият пълководец като него. На следващия ден ние посрещнахме неговата армия в голяма долина със стръмни склонове. Бойното поле бе взаимно уговорено преди месеци и Престер Бени-Джон бе заел позиция в единия край на долината, преди ние да пристигнем. Той пристъпи напред и започна да сипе обиди и предизвикателства към Аркоун от безопасно разстояние.
Престер Бени-Джон беше висок мъж, много слаб и с дълга бяла брада, сребърните му къдри се спускаха чак до кръста. Не можех да различа чертите му от такова разстояние, но жените ми бяха казали, че като млад бил най-красивият момък в Етиопия и имал двеста жени. Някои от тях се самоубили от любов по него. Явно талантът му се проявяваше повече в харема, отколкото на бойното поле.
Престер Бени-Джон свърши с ругателствата и Аркоун пристъпи напред, за да му отвърне. Обидите му бяха цветисти и поетични, докато ехото ги носеше надолу по скалите. Постарах се да запомня някои от тях.
Когато той замлъкна, очаквах битката да започне, но бях сгрешил. Още няколко воини от двете страни пожелаха да говорят. Подпрян на скалата, заспах на топлото слънце, усмихвайки се докато си представях как Танус и неговите Сини крокодили биха се справили с тези етиопски дърдорковци.
Когато се събудих от дрънкането на оръжия, вече бе следобед. Аркоун бе загубил първата атака. Един от отрядите му бе препуснал срещу позициите на Престер Бени-Джон, удряйки мечове върху медните си щитове. За невероятно кратко време те се завърнаха живо на стартовите си позиции, без да причинят или получат наранявания.
Бяха разменени още обиди, след което Престер Бени-Джон атакува. Той нападна и се оттегли със същата скорост и подобни резултати. Така измина денят; обида за обида, нападение за нападение. С падането на нощта двете армии се оттеглиха. Ние лагерувахме в долната част на долината и Аркоун ме повика при себе си.
– Каква битка! – възбудено ме посрещна той, когато влязох в палатката. – Ще изминат много месеци, преди Престер Бени-Джон да посмее да се бие отново.
– Утре няма ли да има битка? – попитах аз.
– Утре се връщаме в Адбар Сегед – каза той, – а ти ще опишеш победата ми на свитъци. Очаквам след това поражение Престер Бени-Джон скоро да проси мир.
Седмина от нашите бяха ранени в жестоката битка, всички бяха улучени със стрели. Извадих остриетата и превързах раните им. На следващия ден се погрижих ранените да бъдат качени на носилки и вървях до тях, докато се връщахме към крепостта.
Един от мъжете бе ранен в корема и изпитваше силни болки. Знаех, че ще умре до една седмица, но направих всичко възможно да облекча страданието му с възглавници и повдигайки носилката през труднопроходимите места по пътя.
Късно следобед пристигнахме до укрепление на реката, едно от онези, през които бяхме минали на път за битката с Престер Бени-Джон. Познах укреплението по описанието, което Масара ми даде за местността и за пътя до крепостта на баща й. Реката бе един от многобройните притоци на Нил, спускащи се от планините. През последните дни бе валяло дъжд и нивото на водата при брода бе високо.
Нагазих във водата до носилката на моя пациент с раната в корема. Той вече бълнуваше. По средата на брода осъзнах, че сме подценили дълбочината и силата на течението. То подхвана едната страна на носилката и я преобърна, завъртя коня, повличайки горкото животно в дълбокото, където копитата му загубиха каменното дъно.
Аз се хванах за хамута му и в следващия миг и двамата заплувахме. Бяхме отнесени от течението на зелената ледена вода. Раненият мъж бе паднал от носилката и когато се опитах да го хвана, изпуснах хамута на коня. Водата ме отнесе. Главата на ранения изчезна под водата, но по това време плувах, за да спася собствения си живот. Обърнах се по гръб и изпънах крака. По този начин можех да се отблъсквам от камъните, когато течението ме запращаше към тях. Известно време неколцина от мъжете на Аркоун тичаха по брега близо до мен, но скоро реката направи завой и те не можеха да заобиколят скалата. Конят и аз бяхме сами в реката.
След завоя скоростта на течението намаля и успях да доплувам до коня и да се хвана за шията му. За момент бях спасен. За пръв път от бягството насам осъзнах, че боговете ми бяха дали тази възможност. Измърморих благодарствена молитва и използвах гривата на коня, за да го направлявам към средата на реката.
Бяхме преплували няколко мили и се стъмни, преди да насоча коня към брега. Изкачихме се на песъчливия бряг. Прецених, че до сутринта няма да ме преследват. Никой от мъжете на Аркоун не би предприел рисковано издирване в тъмното. Обаче бях толкова премръзнал, че цялото ми тяло трепереше.
Заведох коня на закътано от ветровете място и се притиснах към хълбока му. Мократа му кожа вдигаше пара на лунната светлина. Постепенно топлината на животното проникна в мен и престанах да зъзна. Щом се позатоплих, събрах клонки. Използвайки метода на шилуките, успях с много трудности да запаля огън. Сложих дрехите си до огъня, за да изсъхнат през нощта.
Щом стана достатъчно светло да виждам пътя, облякох се и яхнах коня. Яздех далеч от реката, защото бях сигурен, че хората на Аркоун ще ме търсят там.
Два дни по-късно, следвайки посоката, която ми бе дала Масара, стигнах до укрепените на един хълм селища, владение на Престер Бени-Джон. Вождът на селото бе готов да ми пререже гърлото незабавно и да ми вземе коня. Използвах целия си талант да убеждавам и накрая той се съгласи да ме заведе до крепостта на Престер Бени-Джон, обаче задържа коня ми.
