Текст книги "Речният бог (Книга втора)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 26 страниц)
Хиксосите нямаха намерение да ни оставят да се измъкнем толкова лесно. Ден след ден колесниците им ни преследваха по двата бряга на Нил.
Когато и да погледнехме от кърмата на „Дъхът на Хор“, виждахме облаците прах, които се носеха над вражеските колони. Много често те се смесваха с по-гъсти и тъмни облаци от опожарените градове и села по крайбрежието. Когато преминавахме покрай египетско селище, безброй малки лодки се присъединяваха към нас.
Понякога, когато вятърът бе неблагоприятен, колесниците ни задминаваха. Войниците ни подвикваха и ни предизвикваха на грубия си гърлен език. Но майката Нил ни закриляше, както го е правила векове наред, и те не можеха да ни стигнат. Щом отново се появеше северният вятър, ние се понасяхме напред и облаците прах оставаха далеч зад нас.
– Конете им няма да издържат на това преследване – казах на Танус сутринта на дванадесетия ден.
– Не бъди толкова сигурен. Салитис се блазни от съкровището на фараон Мамос и много му се иска да залови законния наследник на двойната корона – отвърна той. – Златото и властта закаляват по удивителен начин волята на човека. Още не сме видели на какво са способни варварите.
На следващата сутрин вятърът отново смени посоката си и колесниците бавно ни наближиха и застигнаха началото на флотилията точно пред Вратите на Хапи – първите каменни стени, които ограничаваха течението на реката преди Елефантина. Там разстоянието между бреговете се стесняваше до четиристотин крачки, а отстрани се издигаха отвесни черни скали. Насрещното течение бе по-силно и ние напредвахме бавно. Танус заповяда гребците да бъдат сменени.
– Мисля, че си прав, Таита. Тук ще ни причакат – мрачно изрече той и посочи напред. – Ей ги там.
„Дъхът на Хор“ тъкмо навлизаше във Вратите на Хапи. Фигурите на хиксоските стрелци високо на ръба на скалата приличаха на джуджета.
– От тези скали стрелите им могат да прелетят от бряг до бряг – промърмори Танус. – Ще имат възможност да ни обстрелват почти през целия ден. Никак няма да е лесно, особено за децата и жените.
Нещата се развиха по-зле от неговите предположения. Първата изстреляна към нас стрела остави след себе си димна следа и се заби в носа на кораба.
– Огнени стрели – кимна Танус. – Ти пак излезе прав, Таита. Варварите се учат бързо.
– Лесно е да научиш маймуна на нови номера.
Мразех хиксосите, както ги мразеха всички от флотилията ни.
– Сега нека видим дали твоите помпи могат да изпомпват вода така добре, както я изхвърлят от кораба – каза приятелят ми.
Очаквах да ни атакуват с огън и през последните четири дни работих на онези галери, които той бе снабдил с водни помпи. Когато всички наши съдове се приближиха, Танус заповяда на капитана да свали платното и ние помпахме вода, с която мокрехме палубите и такелажа. Наредихме по палубата пълни с вода кожени ведра, а сетне една от галерите ескортира кораба през тесния пролив под дъжд от хиксоски огнени стрели.
Преминаването на флотилията ни отне цели два дни, защото скалите спираха вятъра. Беше горещо и корабите трябваше да преминават през прохода с гребане срещу силното течение. Стрели се забиваха в мачтите и палубите и пожарите трябваше да бъде потушавани с вериги от хора, които си подаваха ведра с вода, или с кожени маркучи от помпите от ескортиращата галера. За нас нямаше начин да отвърнем на тези атаки, защото стрелците се намираха високо на скалите, извън обсега на нашите не толкова мощни лъкове. Когато Ремрем слезе на брега със своята команда, за да свали стрелците от височината, те ги обстреляха с огнени стрели и ги принудиха да се оттеглят обратно.
Плавателните съдове, които успяха да преминат, бяха почернели от огъня, но много други нямаха този късмет. Огънят на борда им бе надделял над ведрата с вода и помпите и ги бе погълнал. Трябваше да ги изоставим и течението ги носеше, всявайки хаос между останалите от флотилията, които идваха към прохода. В повечето случаи успявахме да спасим хората, преди пожарът да се развилнее напълно, но понякога закъснявахме. Женските и детските писъци смразяваха кръвта в жилите ми. Никога няма да забравя една млада жена, която скочи от горяща лодка, а дългата й коса гореше като сватбена гирлянда.
При Вратите на Хапи загубихме над петдесет кораба. Докато плавахме към Елефантина, на галерите се развяваха траурни знамена, но накрая хиксосите и техните коне, изглежда, се умориха от това преследване на юг. Прашните облаци вече не затъмняваха северния хоризонт и можехме да си отдъхнем, да дадем воля на мъката си по нашите мъртви и да поправим плавателните си съдове.
Обаче никой от нас не вярваше, че враговете са се отказали окончателно. В края на краищата желанието им да пленят съкровището на фараона бе твърде силно.
Двамата с принц Мемнон прекарвахме дълго време под навеса на кърмата. Той слушаше с интерес разказите ми и наблюдаваше опитите ми да направя нов модел лък за нашата армия. За да му обръщам внимание, непрекъснато ми задаваше въпроси.
– Какво правиш, Таита?
– Правя нов лък.
– Да, но защо?
– Добре, ще ти кажа. Нашите лъкове, освен че не притежават такава сила и не пускат стрелите надалече, са прекалено дълги за колесниците.
Той ме слушаше внимателно. Дори когато беше пеленаче, не се опитвах да му говоря по бебешки, а се отнасях с него като с възрастен човек. Ако понякога не ме разбираше, най-малкото бе щастлив да чуе гласа ми.
– Вече знам, че бъдещето ни зависи от конете и колесниците и съм сигурен, че Ваше Величество е съгласен с мен? – Вдигнах очи към него. – Ти също обичаш конете, нали, Мем?
Той ме разбра добре.
– Обичам конете, особено Пейшънс и Блейд.
Вече бях изпълнил три свитъка с размишления и диаграми как тези военни придобивки да бъдат използвани по най-добрия начин. Искаше ми се да можех да обмисля подробностите с Танус, но Великият египетски лъв не се интересуваше от тези въпроси.
– Направи проклетите неща, щом се налага, но престани да дърдориш за тях – каза ми той.
Принцът бе много по-възприемчив слушател и докато работех, водехме дълги разговори, които много по-късно щяха да дадат добра реколта. Мемнон предпочиташе компанията на Танус, но аз винаги бях на негово разположение и ние прекарвахме заедно дълги щастливи часове.
От малък той бе изключително умен и разви дарбите си много по-бързо другите ми ученици. Дори господарката не научаваше нещата така лесно, когато бе на неговата възраст. Бях направил на Мемнон играчка от новия вид лък, той го овладя бързо и скоро изстреля една от първите си малки стрели по цялата дължина на палубата за крайно неудоволствие на робините и бавачките, които станаха негови мишени. Те не смееха да се наведат, когато принцът носеше своя лък; той рядко пропускаше привлекателните женски бедра от двадесетина стъпки.
След лъка негова любима играчка стана миниатюрната колесница, която му издялах. Направих дори фигурка на водач, който да стои на платформата и да държи юздите на конете. Принцът веднага нарече фигурката Мем, а конете – Пейшънс и Блейд. Буташе неуморно колесницата по палубата, издавайки звуци, наподобяващи цвилене, или викове „Дий!“ или „Стой!“.
За такова малко момче той винаги имаше ясна представа за заобикалящата го среда. Тези блестящи тъмни очи не пропускаха нищо. Никак не се учудих, че пръв от нашия екипаж забеляза малките странни фигури далеч пред нас на десния бряг на реката.
– Коне! – изпищя той и миг по-късно: – Гледай, гледай! Това е Хюи!
Втурнах се към мястото, където стоеше, и сърцето ми затуптя радостно, когато разбрах, че е прав. Яхнал Блейд, Хюи се спускаше към брега, за да ни посрещне.
Той бе успял да доведе конете до Елефантина. Прощавам му всички други грехове и глупости; беше спасил конете ми.
– Много се гордея с Хюи – каза сериозно принцът, имитирайки ме толкова успешно, че господарката и всички наоколо избухнаха в смях.
Щом стигнахме Елефантина, си дадохме почивка. От доста дни нямаше и следа от преследващите ни колесници и надеждата ни се възвърна. Хората започнаха да говорят за спиране на бягството на юг и за оставане тук, пред праговете, и за създаване на нова армия, която да се противопостави на нашествениците.
Не позволих на господарката да се съблазни от тази идея. Убедих я, че видението ми ни е показало истинския път и нашата съдба продължава да се простира на юг. Междувременно продължих с неотслабваща сила подготовката за пътешествието. Мисля, че този път самото приключение ме омагьосваше повече от необходимостта да избягаме от хиксосите.
Исках да видя какво има зад праговете и нощем, след тежката работа на пристанището, седях до късно над папирусите. Четях описанията на хората, направили преди нас първите крачки към неизвестното.
Те пишеха, че реката стига до края на света. Пишеха, че след първия праг има друг, непреодолим нито от човек, нито от плавателен съд. Казваха, че пътуването от първия праг до следващия продължава цяла година.
Исках да видя това. Повече от всичко в живота си исках да видя откъде извира тази велика река, която бе нашият живот.
Когато накрая заспивах върху свитъците, в сънищата си отново виждах богинята, седнала на планинския връх, от който бликаха два еднакви водни стълба. Въпреки че спях малко, призори се събуждах освежен и се втурвах възбуден към пристанището, за да продължа с подготовката за пътешествието.
Имах късмет, че повечето от въжетата за нашите кораби се изработваха в тукашната корабостроителница. Така имах възможност да подбера най-фини ленени въжета. Някои от тях бяха дебели колкото пръста ми, а други – колкото бедрото. С тях запълних всяко възможно място в трюмовете на корабите. Знаех колко много ще са ни нужни, когато стигнем до праговете.
В Елефантина ясно си проличаха хората със слаба воля. Трудностите, които изпитахме при плаването от Тива дотук, накараха мнозина да предпочетат милостта на хиксосите пред безкрайното пътуване към изгарящите южни пустини, където ги чакаха диви хора и животни.
Когато Танус научи, че хиляди от хората ни възнамеряват да ни напуснат, ядосано изръмжа:
– Проклети предатели и ренегати! Зная как да се справя с тях.
Веднага обяви решението си да обърне легионите срещу тях и да ги върне на корабите.
Отначало господарката го подкрепи, но мотивите й се различаваха от неговите. Тя бе загрижена за благополучието на народа си и се бе заклела да не остави никого на жестокостите на хиксосите.
Трябваше да споря цяла нощ с двамата, докато ги убедя, че за нас е по-добре да оставим тези, които не желаят да продължат. Накрая царица Лострис издаде декрет, че всеки, който желае да остане в Елефантина, е свободен да го стори. Той бе прочетен на висок глас по всички улици на града и на пристанището, където се намираха нашите кораби.
Аз, царица Лострис, регент на Велики Египет, майка на принц Мемнон, наследника на короната на двете царства, давам тържествено обещание на народа на тази земя.
Призовавам боговете за свидетели на клетвата си. Заклевам се, че когато принцът навърши пълнолетие, ще се върна в Елефантина, ще го кача на трона на Египет и ще сложа двойната корона на главата му, за да прогони неприятеля и да царува милостиво и мъдро до края на дните си.
Аз, царица Лострис, регент на Великия Египет, казах това.
Тази декларация засили стократно любовта и верността на обикновените граждани към господарката и принца. Съмнявам се, че в цялата ни история е имало по-обичана царица. Когато бяха съставени списъците на хората, които щяха да отплават с нас отвъд праговете на реката, никак не се изненадах, че имената на най-полезните бяха в тях. В Елефантина оставаха онези, с които с радост бихме се разделили, включително голяма част от жреците.
Обаче времето щеше да покаже, че оставащите в Елефантина също още са много ценни за нас. През дългите години на нашето изгнание те поддържаха пламъка в душите на хората, спомена за принц Мемнон и обещанието на царица Лострис да се върне при тях.
Постепенно през всичките дълги и горчиви години на хиксоската тирания легендата за завръщането на принца се разпространяваше из двете царства. Накрая всички хора в Египет, от първия праг до седемте ръкава на Нил в делтата, повярваха, че той ще се върне, и се молеха за този ден.
Хюи ме чакаше с конете на западния бряг, в подножието на златистите дюни. Двамата с принца ходехме там всеки ден и въпреки че бе пораснал и натежал, Мемнон яздеше на раменете ми, за да вижда по-добре стадото.
Знаеше имената на всичките ни любимци, а Пейшънс и Блейд ядяха от ръката му пшеничени питки, щом ги повикаше. Когато за пръв път се качи на гърба на Пейшънс, тя бе така внимателна с него, сякаш бе нейно жребче, а принцът викаше силно от вълнение, че се носи сам из полето.
Хюи се бе научил да се справя със стадото по време на поход. Използвайки неговия опит, ние планирахме всяка подробност за следващия етап от пътуването. Обясних на Хюи ползата от конете при преминаването на праговете и поръчах на него, конярите и водачите на колесници да плетат въжета и да правят хамути.
При първата възможност двамата с Танус отидохме нагоре по реката, за да разузнаем прага. Пивото на водата бе толкова ниско, че всички острови се показваха. Коритото на реката между тях бе толкова плитко, че на места човек можеше да го прегази, без водата да покрие главата му.
Праговете се простираха на огромно разстояние и реката преминаваше през множество скали и завои, които уплашиха дори мен. Бях обезсърчен от гледката пред нас, но Танус дори не трепна.
– Няма да успееш да прекараш нито една лодка, без да пробиеш дъното й. Какво ще сториш с тежките галери? Ще ги пренесеш на гърба на някой от проклетите ти коне ли? – изсмя се той невесело.
Тръгнахме обратно към Елефантина, но преди да стигнем града, взех решение, че единственият начин да продължим напред е да изоставим корабите и да тръгнем по суша. Едва ли си представях тогава трудностите, които щеше да предизвика това. Обаче реших, че на бреговете над праговете можем да построим нова флотилия.
Когато се върнахме в двореца на острова в Елефантина, отидохме направо в залата за аудиенции и докладвахме на царица Лострис. Тя изслуша всичко, което й разказахме, сетне поклати глава.
– Не вярвам богинята да ни е изоставила толкова рано – и поведе целия си двор заедно с нас към храма на Хапи в южната част на острова.
Царицата извърши щедро жертвоприношение на богинята и цялата нощ прекарахме в молитви. Не вярвам, че благоразположението на боговете може да се купи, като се прережат гърлата на няколко козела и пред каменния олтар се поставят чепки грозде, но въпреки това се молих усърдно и на разсъмване краката ужасно ме боляха от дългото бдение на каменните пейки.
Щом първите лъчи на слънцето преминаха през вратите на светилището и огряха олтара, господарката ме изпрати долу в шахтата на нилометъра. Още преди да стигна до най-долното стъпало, нагазих до глезените във вода.
Хапи се бе вслушала в молитвите ни. Нил бе започнал да приижда няколко седмици по-рано.
В деня след началото на надигането на водите на крилете на северния вятър долетя една от нашите бързи разузнавателни галери, които Танус бе оставил да наблюдават движенията на хиксоските кохорти. Врагът отново бе минал в настъпление и до една седмица щеше да бъде в Елефантина.
Господарят Танус незабавно замина с основната войска, за да подготви защитата на праговете, като ни остави с господаря Меркесет да се грижим за качването на хората по корабите. Успях да откъсна Меркесет от младата му съпруга колкото да подпише заповедите, които бях подготвил вместо него. Този път успяхме да овладеем паниката, която ни бе обзела при Тива, и всичко бе под контрол. Бяхме готови да отплаваме към първия праг.
Петдесет хиляди египтяни се бяха струпали по двата бряга, плачейки и отправяйки молитви към Хапи и размахвайки палмови листа за сбогом, докато се отдалечавахме. Царица Лострис стоеше на носа на „Дъхът на Хор“ с малкия принц до себе си и двамата махаха на тълпите на брега при бавното движение нагоре по реката. На двадесет и една години господарката бе изключително красива. Хората благоговееха пред нея. Нейната красота се повтаряше в лицето на детето до нея, което държеше камшика и жезъла на Египет в малките си здрави ръце.
– Ще се върнем – викаше господарката.
Принцът повтаряше след нея:
– Ще се върнем. Чакайте ни. Ще се върнем.
Този ден на бреговете на майка Нил се роди легендата, която щеше да поддържа нашата угнетена и потисната страна през най-мрачния й период.
Когато стигнахме долния край на водопада, обсипаното с остри камъни дефиле се преобрази, спокойната зелена повърхност се пенеше, но все още не бе дала воля на цялата си ужасна сила.
Това бе най-подходящият за нашето смело начинание момент от жизнения цикъл на реката. Водите бяха достатъчно дълбоки, за да преминат корабите ни, без да заседнат в плитчините, а течението бе достатъчно силно, за да не ги запрати в гранитните скали край водопада.
Танус се занимаваше с корабите, а ние с Хюи под формалното командване на господаря Меркесет отговаряхме за хората на брега. Под един тръстиков заслон оставих веселия старец с голяма делва от най-доброто ни вино и с шестнадесетгодишната му съпруга и през следващите дни се стараех да не обръщам внимание на противоречивите му заповеди. Ние се захванахме с преминаването на първия праг.
Конете се придвижваха по сушата и с най-дебелите ленени въжета ги впрегнахме по десет заедно. Бързо установихме, че можем да съставим десет такива впряга – сто коня, които да свържем с основните въжета. Ако се бяхме опитали да запрегнем повече животни, те щяха да станат неуправляеми.
Освен с конете разполагахме и с двеста мъже, които теглеха спомагателните въжета. Сменяхме конете и мъжете на всеки час, за да не се преуморяват. При всеки опасен завой поставяхме допълнително хора на брега или на островчетата сред реката. Те бяха въоръжени с дълги пръти, за да насочват корабите към основното течение, по-далеч от подводните скали.
Хората ни бяха родени край реката и познаваха Нил по-добре отколкото жените си. Двамата с Танус създадохме система за сигнали с рогове, за да съгласуваме действията на хората по галерите и на тези, които бяха на брега.
Моряците на галерите също бяха въоръжени с дълги прътове, за да изтласкват напред и да отблъскват съдовете от плитчините. Докато работеха, пееха древни моряшки песни, а „Дъхът на Хор“ първи направи опит да прекоси прага. Песните на конярите се смесваха с глухото бучене на водите на Нил, а ние теглехме водния съд напред и той се насочи право към първия водопад.
Зелената вода се надигаше към носа му, но не можеше да преодолее нашата упоритост и силата на две хиляди мъже и сто коня. Изтеглихме „Дъхът на Хор“ през първия бързей и всички завикахме радостно, когато галерата се плъзна в спокойни води.
Обаче ни предстояха още шест мили. Сменихме хората и конете и насочихме кораба срещу бучащата и пенеща се вода. От нея се показваха камъни, остри като главите на гигантски хипопотами и готови да разпорят дървения й корпус. Трябваше да преодоляваме коварни водовъртежи и да се борим с опасността, която ни чакаше около всеки камък, но въжетата издържаха, а хората и конете теглеха неуморно нагоре, без да се щадят.
Господарката се разхождаше по брега покрай потящите се мъже. Дори под силното слънце беше свежа като цвете и смехът и добродушните й шеги им даваха нови сили. Тя пееше заедно с тях и аз също се включих в този хор. Измисляхме нови думи и продължавахме да напредваме. Мъжете се смееха на дръзките куплети и дърпаха въжетата с удвоена сила.
Принц Мемнон яздеше Блейд във водещия впряг. Хюи бе завързал едно въже около гърдите на коня зад предните му крака, за да може да го управлява, защото краката на детето бяха все още твърде къси, за да се справи само. Принцът гордо махаше на баща си, който го наблюдаваше от галерата.
Когато накрая навлязохме в дълбокото и спокойно течение на реката над дефилето, песента на моряците се превърна в химн за възхвала на Хапи, която ни бе помогнала в това изпитание.
Щом се качи отново на галерата, царицата повика главния зидар и му заповяда да изсече обелиск в гранитния масив над дефилето. Докато се мъчехме с прекарването на останалата част от флотилията през прага, зидарите работиха с въодушевление и изсякоха стройна колона. Когато я завършиха, издълбаха върху нея думите, които господарката им бе продиктувала, използвайки фараонските йероглифи, в които нейното име и името на принца се съдържаха в царския орнамент.
