Текст книги "Речният бог (Книга първа)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 25 страниц)
След това Расфер изля върху раните ми черпак вряла течност, за да спре изтичането на кръвта, и тогава аз изпаднах в блажено безсъзнание. Но ето, че сега отново се връщаха кошмарите. Всичко се повтаряше. Само дето Алида не присъстваше, а вместо нож Расфер държеше в косматите си ръце камшика от хипопотамска кожа.
Камшикът беше дълъг колкото от пръстите на едната до пръстите на другата ръка на Расфер, ако той се протегнеше, а на края си, където трябваше да бъде най-тънък, имаше дебелината на малкото му пръстче. Навремето бях свидетел как той сам си го измайстори: внимателно сваляше най-горния груб пласт от обработената кожа, докато отдолу не се покажеше вътрешният, като от време на време спираше, за да провери дали ще издържи на тежестта си и го размахваше над главата си, за да чуе как свисти из въздуха с песента на пустинния вятър из каньоните на хълмистата Лот. Камшикът имаше цвят на кехлибар и Расфер го беше излъскал толкова усърдно, че накрая той беше станал гладък и прозрачен като от стъкло, с тази разлика, че беше изключително гъвкав и в мечите лапи на собственика си можеше да се извие до формата на лък. Беше оставял всеки път кръвта на жертвите му да съхне върху камшика, така че на края си той се беше покрил с лъскава патина, която на вид наистина изглеждаше красива.
Той умело използваше това страховито оръжие. Беше способен леко да изплющи с него върху нежната кожа на някое момиче, без да стигне до кръв, оставяйки отгоре й само малко зачервено петънце, което обаче жилеше като скорпион жертвата си и тя можеше само да се гърчи и скимти от ужасната болка; друг път с десетина свистящи удара сваляше не само кожата, но и месата от гърба на здрав мъж, разкривайки пред очите на всички гръбначния му стълб и ребрата му.
Сега се бе изправил над мен, ухилен както винаги, и въртеше дългия камшик в ръцете си. Расфер обичаше работата си, а мен мразеше с цялата си завист и чувство за малоценност пред интелигентността и красотата ми, както естествено и заради благосклонността, с която се ползвах.
Господарят Интеф ме потупа по гърба и въздъхна:
– Понякога си толкова проклет, миличък. Опитваш се да измамиш мен, човека, на когото дължиш най-дълбока вярност. Не, не става дума само за вярност – на мен ти дължиш самото си съществуване – въздъхна още веднъж той. – Защо ме караш да се занимавам с такива неприятни неща? Мисля, че си достатъчно разумен, за да ми досаждаш с исканията на някакви си нахални младоци. Ставаш смешен, но мисля, че знам защо го правиш. Това детинско съчувствие към околните е само една от многото ти слабости, които някой ден ще те доведат до пълно падение. Както и да е, мен самия поведението ти на мил и старомоден наивник понякога ме радва и с готовност бих ти простил за неблагоразумието. Но при цялото си добро желание не мога да си затворя очите пред факта, че си подложил, и то на невероятен риск пазарната стойност на стоката, която ти бях поверил. – Така извъртя главата ми в скута си, че да мога да му отговоря. – И затова трябва да бъдеш наказан. Разбираш ли ме?
– Да, господарю – прошепнах, а очите ми не се откъсваха от камшика в ръцете на Расфер.
Господарят Интеф отново зарови лицето ми в скута си и заговори:
– С цялата ти сръчност и злоба, Расфер. Не му наранявай кожата, моля те. Не искам този изящно гладък гръб да бъде обезобразен завинаги. Десет удара ще са достатъчни за начало. Брой ги на глас, ако обичаш.
Наблюдавал бях поне стотина нещастници да минават през това наказание – сред тях и прославени герои. Никой не бе могъл да се сдържи и да не извика под ударите на Расфер. Пък по-добре и да не се опитва човек, защото той възприемаше мълчанието като предизвикателство към себе си. Аз самият добре го знаех, защото и преди ми се е случвало да попадам под камшика му. Та сега бях готов да преглътна всякакво глупаво чувство за достойнство и на висок глас да отдам дължимото на Расферовия талант.
– Един! – изгрухтя той и камшикът изсвири над гърба ми.
Тъй както жената забравя с времето болките си при раждане, така и аз бях забравил силата на жилото му и изкрещях дори по-силно, отколкото възнамерявах.
– И все пак си късметлия, Таита – промърмори господарят Интеф на ухото ми. – Снощи пратих жреците на Озирис да проверят в какво състояние е стоката. Все още нищо й няма.
Неволно потреперих в скута му. Не само от болка, но и при мисълта за онези похотливи дъртаци от храма, които са опипвали и надзъртали в малкото ми момиченце.
Расфер си имаше своя метод как да удължава наказанието, така че и той, и жертвата му да изпитат до тяхната пълна същност „сладостите“ на мига. След всеки удар обикаляше павилиона, като сам си даваше на глас кураж и напътствия, държейки с такова благоговение камшика пред себе си, сякаш изпълнява някаква церемония. Щом завърши малката си обиколка, застана отново на мястото си и вдигна високо камшика.
– Два! – извика той и аз отново изкрещях.
На широката тераса пред покоите ми, докато накуцвах с мъка по стълбите откъм градината, се сблъсках с една от робините на Лострис, която ме чакаше.
– Господарката поръча да ти кажа веднага да се явиш при нея – посрещна ме тя.
– Кажи й, че съм неразположен – опитах се да избегна срещата и като извиках един от робите да се погрижи за раните ми, бързо се прибрах в стаята си, за да се отърва от момичето. Не можех да се срещна с Лострис – сърце не ми даваше да призная пълния си провал, както и да й кажа истината за невъзможната им любов с Танус. Но чернокожата ме последва, като с нескрито любопитство и в същото време с ужас огледа следите от камшика по гърба ми.
– Кажи на господарката си, че съм целият в синини и рани и не мога да отида при нея – сопнах й се през рамо.
– Тя ме предупреди, че ще се опиташ да се измъкнеш, затова ми нареди да остана при теб, докато не се съгласиш.
– Много си нагла за робиня – строго я смъмрих, докато едно от момчетата мажеше гърба ми с балсама, който сам си бях приготвил.
– Така е – съгласи се дяволицата с широка усмивка. – Но и ти също – и с лекота избягна плесницата, която счетох за нужно да й зашлевя.
Изобщо Лострис се държи прекалено мекушаво с робините си.
– Кажи на господарката си, че ще отида при нея – признах се за победен най-после.
– Тя каза да те изчакам, за да съм сигурна, че ще дойдеш наистина.
Така че, когато минавах покрай пазачите на женските покои, бях охраняван. Пазачите са евнуси като мен самия, но за разлика от мен са едри и са запазили доста от мъжествеността си. Въпреки тлъстините си, а може би тъкмо заради тях те притежават страхотна сила и са необичайно жестоки. Но понеже и двамата бяха получили тази приятна и мързелива служба благодарение на моето лично съдействие, вместо да ме спрат, те ме посрещнаха с почтителен поклон.
На жените бяха отредени доста по-малко удобства и лукс, отколкото на робите-момчета, и по това лесно можеше да се разбере какво интересува повече господаря Интеф. Женските покои представляваха няколко къщурки от неизпечена глина, обградени от висока стена. Единствено Лострис и робините й, заедно с моя помощ, си бяха направили труда малко да поразнообразят пространството наоколо с лехи и декоративни украси. Съпругите на господаря бяха прекалено дебели, мързеливи и заети с непрестанните скандали и интриги помежду си, за да направят нещо.
Жилището на Лострис беше най-близо до входа и беше заобиколено с китна градинка, в която имаше езерце с водни лилии, както и бамбукови клетки с пойни птички. По стените на къщичката й имаше пъстри фрески, които изобразяваха пейзажи от Нил, риби, птици, както и някои богини, за чието изрисуване аз самият бях помогнал.
Робините й се бяха струпали пред вратата и можеше да се познае, че някои са плакали. По лицата им все още се виждаха сълзи. Проправих си път между тях и влязох в хладната и мрачна вътрешност на къщата. От стаята в дъното се разнасяха хлипанията на господарката ми. Забързах натам, засрамен от собственото си малодушие и нежелание да изпълня дълга си пред нея.
Беше се отпуснала по корем върху ниското ложе и тялото й се тресеше в сърцераздирателен плач. Ала веднага щом ме чу да влизам, тя скочи от леглото и се затича към мен.
– О, Таита! Ще изпратят Танус надалеч. Фараонът пристига утре в Карнак и баща ми ще се опита да го убеди да разпредели отряда на Танус нагоре по реката, край Елефантина и речните прагове. О, Таита! Та само до първия праг са двадесет дни път. Никога вече няма да го видя. Искам да умра. Ще се хвърля в Нил и ще се оставя на крокодилите да ме разкъсат. Няма живот за мен без Танус… – задавяше се тя в мъката си.
– Спокойно, дете мое – залюлях я в ръцете си. – Откъде си научила всички тези ужасни неща? Та те никога не биха могли да се случат.
– О, напротив. Танус ми изпрати съобщение. Кратас има брат в личната стража на баща ми. Той го е чул с ушите си да обсъжда това с Расфер. По някакъв начин баща ми е научил за мен и Танус. Знае, че сме били сами в храма на Хапи. О, Таита, баща ми даже прати жреците да ме проверят! Само да знаеш какви ужасни неща ми направиха онези гнусни старци. Толкова ме боли, Таита.
Нежно я прегърнах. Не ми се е случвало често да го правя. Тя силно се притисна до мен. Скоро обаче мислите й отново се прехвърлиха от собствените й злощастия върху тези на любимия й.
– Никога вече няма да видя Танус – проплака тя и аз си дадох сметка всъщност колко е млада – същинско дете, крехко и уязвимо, обзето от мъката си. – Баща ми ще го унищожи.
– Дори баща ти не може да посегне на него – опитах се да я успокоя. – Танус командва полк в личната гвардия на фараона. Той е царски човек. Получава заповедите си пряко и единствено от фараона и се радва на закрилата на двойната корона на Египет.
Не добавих само, че това е и единствената причина баща й още да не се е разправил с него. Вместо това спокойно продължих:
– Колкото до това, че никога вече няма да го видиш – нали ще играете заедно в представлението. Ще уредя така нещата, че двамата да можете да поговорите насаме между различните картини.
– Баща ми никога няма да позволи представлението да се изиграе.
– Няма друга възможност, освен ако не иска да провали целия ми труд и което е по-важно – да разочарова фараона, а това той никога не би направил.
– Но той ще отпрати Танус и ще намери друг актьор за ролята на Хор.
– Няма време за репетиции с друг актьор. Ролята на Хор ще се играе от Танус и от никой друг. Все ще успея да го обясня на господаря Интеф. Ще я наредим някак двамата с Танус да имате време един за друг.
Тя преглътна сълзите си и ме погледна, изпълнена с доверие в думите ми.
– О, Таита, знам, че ще се справиш все някак. Винаги успяваш… – внезапно млъкна и лицето й смени изражението си. Ръцете й бяха напипали белезите от камшика върху гърба ми и сега внимателно ги изследваха.
– Съжалявам, господарке. Опитах се да поговоря с господаря за предложението на Танус, както ти бях обещал, и това са последиците от глупостта ми.
Тя застана зад мен, повдигна ленената туника, която си бях навлякъл нарочно, за да прикрия раните, и ахна:
– Това е работа на Расфер. О, бедни Таита, защо не ми каза, че ще стане така, защо не ми каза преди това, че баща ми е толкова зле настроен срещу мен и Танус?
Едва се сдържах да не ахна пред тази нагла забележка – след като толкова се бях мъчил да ги предупредя, а в замяна получих само обвинения в нелоялност. Все пак успях да се въздържа, колкото и да ме болеше нараненият гръб.
Ако не друго, то поне за миг господарката ми забрави своите терзания и се захвана да облекчава моите плътски страдания, които в крайна сметка не бяха нищо особено. Нареди ми да седна върху леглото й и да сваля туниката си, за да се погрижи за мен. Любовта и съчувствието, с които ме обгърна, имаха по-голямо въздействие от познанията й по медицина. Но това занимание я отвлече от черните й мисли и скоро тя като че ли забрави в какво дълбоко отчаяние беше изпаднала. Възвърна обичайната си бъбривост и започна да крои планове как да попречи на бащиния си гняв и да се събере с Танус.
Някои от тези планове все пак сочеха, че не е лишена от здрав разум, но другите, които се отнасяха за по-далечно бъдеще, по-скоро издаваха младежката й наивност, както и липсата на всякакъв опит и познания върху света наоколо.
– Толкова добре ще си изиграя ролята на Изида в представлението – заяви тя по едно време, – че ще се харесам на фараона и той ще ми предложи да си поискам нещо от него, каквото и да е. Тогава аз ще го помоля да ми позволи да се омъжа за Танус, а той ще каже – тук тя имитира надутия му тон, и то толкова успешно, че не можах да не се усмихна, – ще каже: „Обявявам Танус, господаря Хараб, син на Пианки, и господарката Лострис, дъщеря на Интеф, за законни мъж и жена, както също и произвеждам Танус в чина Велик лъв на Египет, поверявайки му цялата си войска. А също така нареждам, щото всички някогашни владения на баща му, благородния Пианки, господаря Хараб, да му бъдат възстановени.“
Тук тя изостави операциите, които извършваше върху гърба ми, и обви ръце около врата ми.
– Би могло да стане, нали, скъпи Таита? Моля те, кажи, че може и да стане.
– Няма мъж на света, който да устои на чара ти, господарке – усмихнах се на глупостите й. – Дори и великият фараон.
Пепел ми на устата! Само ако знаех колко съм близо до истината, когато изговарях тези думи…
Лицето й отново беше засияло от надежда. Това беше достатъчна награда за мен и аз си нахлузих обратно туниката, за да престане тя с ентусиазираните си грижи за гърба ми.
– Но сега, господарке, ако наистина искаш да бъдеш една красива и неотразима Изида, трябва да си починеш.
Бях донесъл със себе си биле от праха на едно сънотворно цвете, наречено червен шепен. Семената на това безценно растение са били донесени в Египет от търговските кервани, идващи от някаква планинска земя, далеч на изток. Сега отглеждах червените цветя в градината си и когато цветчетата им опадваха, пробивах със златна тризъба вилица черупките със семето. През дупките потичаше гъсто бяло мляко, което събирах, изсушавах и приготвях във формата на прашец според формулата, която сам бях открил. Прашецът можеше да приспи човек, да предизвика странни сънища или да облекчи физическа болка.
– Остани при мен за малко, Таита – прошепна тя, след като се настани удобно в леглото си, свита на кълбо като котка. – Гушни ме, както ме приспиваше навремето – когато бях малко дете.
И когато я взех в ръцете си, си помислих, че тя и сега си е просто едно малко дете.
– Нали всичко ще се оправи? – прошепна тя. – И ще живеем щастливо цял живот, точно както в твоите приказки, нали така, Таита?
Щом заспа, я целунах по челото и я завих добре, преди да изляза на пръсти от стаята.
На петия ден от празненствата в чест на Озирис фараонът пристигна в Карнак от двореца си на острова Елефантина, който се намираше на десет дни път с бързоходен кораб. Идваше тържествено, придружен от цялата си свита, защото щеше да бъде начело на всички останали церемонии в чест на божеството.
Отрядът на Танус беше напуснал Карнак три дни по-рано и се беше насочил нагоре по реката, за да посрещне голямата флотилия и да я ескортира при останалата част от пътуването й. Нито Лострис, нито аз го бяхме виждали, откакто се бяхме разделили след големия лов на хипопотами, така че и за двама ни беше голяма радост да зърнем галерата му да се задава от завоя на реката, носеща се като птица по течението и издула платна от силния пустинен вятър. „Дъхът на Хор“ водеше флотилията, която идваше след него.
Лострис беше заедно със свитата на великия владетел и стоеше зад двамата си братя Менсет и Собек. Двете момчета бяха хубави и представителни на вид, но твърде много ми напомняха за баща си, за да са ми приятни. На по-големия от тях – Менсет, нямах никакво доверие, а и другият все него гледаше.
Аз самият се намирах по-назад – сред многобройните придворни и по-нискостоящи служители, откъдето можех да наблюдавам едновременно Лострис и господаря Интеф. Видях например как вратът на господарката ми се изчервява от радост и вълнение, когато на кърмата на „Дъхът на Хор“ се показа едрата фигура на Танус. Металните плочки, върху бронята му от крокодилска кожа заблестяха на слънцето, а щраусовите пера върху шлема му гордо се развяха от вятъра.
Тя чак подскачаше от вълнение и размахваше тънките си ръчички високо над главата си, но виковете и жестовете й се изгубваха сред рева на огромната тълпа, струпала се от двете страни на реката, за да приветства своя фараон. Тива е най-многолюдният град в света и по моите изчисления поне четвърт милион души бяха дошли да посрещнат фараона.
Танус гледаше право напред, като държеше извадения си от ножницата му меч за поздрав. Останалите лодки от отряда му следваха „Дъхът на Хор“, разгърнати в строй чапла, наречен тъй на името на птиците, които разперват по подобен начин крилете си, когато при залез-слънце се прибират по гнездата си. Всички знамена и бойни трофеи се развяваха високо с цветовете на дъгата. Гледката беше толкова внушителна, че тълпата по брега не спираше да поздравява корабите и да им маха с ръце.
След известно време се показа и първата галера от главната част на флотилията. На нея бяха аристократите от обкръжението на фараона с жените им. След това се показа друга, а отзад идеха галери и лодки от всякакъв вид и големина. Те се носеха като кошер пчели по течението. Някои бяха товарни съдове и върху тях бяха слугите и робите от двореца заедно с всевъзможните боклуци и джунджурии, които дворът носеше със себе си; имаше и лодки с добитък и птици за кухнята, както и весело нашарени ладии, които или пренасяха съкровищата и мебелите от двореца, или пък возеха разни благородни и не чак толкова люде, които се принуждаваха през цялото пътуване да се лашкат на всички страни и блъскат едни други, без да им мине дори през ум да установят някаква дисциплина. Какъв контраст само между тази пасмина и зрелището, което ни показа Танусовата флотилия с геометрично построения си боен ред, който устояваше с лекота дори на бързото течение на Нил!
Най-накрая тромаво се заклатушка и ладията на фараона и крясъците на тълпата се издигнаха до небето. Огромният плавателен съд, най-големият, построен от човешка ръка, бавно се насочваше към каменния кей пред двореца на моя господар, където всички го очаквахме.
Имах достатъчно време, за да го огледам и да се замисля колко много напомня тази ладия – с размерите, формата и начина, по който я управляват, на днешното състояние на родния Египет – Египет, такъв какъвто беше в дванадесетата година от управлението на фараона Мамос, осми с това име и също така осми в рода си – най-слабият владетел от тази слаба династия, която от десетилетия едва се крепеше. Царската ладия беше на дължина колкото пет бойни галери, но височината и ширината й бяха в такава лоша пропорция, че дразнеха естетическия ми вкус. Огромният корпус на кораба бе нашарен с ярки цветове, каквато беше модата тогава, а главата на Озирис, поставена на носа, беше обкована с истинско злато. Но с приближаването му можеше добре да се види, че шарките са избледнели, а отстрани коритото на много места се е покрило с кафяви ивици от изпражненията на екипажа.
Насред палубата се издигаше висока кабина – личните покои на фараона, която беше съвсем необмислено построена от тежки кедрови дъски и до такава степен я бяха наблъскали с обемисти мебели и предмети, че затрудняваше плаването на ладията. На върха на смехотворната постройка, зад натруфените перила, обкичени със свежи лилии, под балдахин от грижливо ощавени кожи на газели, майсторски съшити една за друга и покрити с изрисуваните образи на най-главните божества, сам и величествен седеше фараонът. На краката си носеше сандали от златен филигран, а робата му беше от толкова изящен лен, че отразяваше слънчевата светлина както летните облаци. На главата му бе високата двойна корона: бялата на Горен Египет с главата на богинята-лешояд Нехбет, и червената – с главата на богинята-кобра Буто, покровителка на Делтата.
Въпреки че носеше червената корона, истината беше, че този обичан наш владетел беше изгубил Делтата преди десетина години. В нашето бурно време Долен Египет се управляваше от друг фараон, който също носеше двойната корона – такава, каквато му се искаше да бъде. Той бе смъртен враг на нашия владетел и постоянните му войни срещу нас изстискваха и от двете царства златото и кръвта на младежите им. Египет беше разделен и разкъсван от вътрешни борби. Повече от хиляда години история всеки път се е получавало така, когато мантията на фараона се е носела от слаби мъже. Властта се нуждаеше от мъж, силен, смел и мъдър, който да държи здраво в ръцете си двете царства.
За да обърне тромавия съд при това течение и да го насочи към кея пред двореца, капитанът би трябвало преди това да се доближи повече до отсрещния бряг. Така той би могъл да използва цялата ширина на Нил и би завил с лекота. Но явно не бе преценил правилно силата на вятъра и на течението и затова започна да обръща, както си беше по средата на реката. Ладията започна величествено да се извръща, килвайки се тежко на една страна, защото горещият пустинен вятър беше подхванал високата кабина върху палубата като платно. Половин дузина мъже се бяха разшетали по долната палуба и така здраво налагаха гребците, че чак на брега се дочуваше плющенето на камшиците върху голите гърбове.
Настървявани от ударите, гребците натискаха върху веслата, колкото сили имаха, и около кораба водата сякаш закипя. По сто весла от двете страни и всяко се блъскаше с другото, без да има кой да определи някакъв ритъм. Ругатните и крясъците на гребците се смесваха с наставленията на четиримата кормчии, които се бореха с дългото кормилно гребло отзад. В същото време на кърмата Нембет, престарелият адмирал, който беше капитан на кораба, или рошеше с пръсти дългата си, сива брада, или пляскаше с ръце, обхванат от безпомощно вълнение.
Високо над тази врява и суматоха седеше фараонът, неподвижен като статуя, откъснат от живота край себе си. Да, наистина това беше нашият Египет.
В един момент обаче се оказа, че ладията излиза извън контрол и притисната като в капан от силното течение и силния насрещен вятър, вместо да се приближи успоредно към брега, тя започна да се извръща перпендикулярно на каменния кей и да се насочва право срещу нас. И капитанът, и екипажът изглеждаха безпомощни както да изпълнят докрай маневрата и да обърнат ладията успоредно на течението, така и да я спрат, преди да се е врязала в гранитните блокове.
Когато множеството разбра какво ще се случи, радостните възгласи на брега утихнаха и от двете страни на Нил се възцари гробно мълчание, а виковете и врявата по палубите на огромната ладия се засилиха.
Но после внезапно всички погледи се обърнаха надолу по течението, където „Дъхът на Хор“, изоставяйки строя, начело на който стоеше, се обърна назад и с помощта на веслата си, разперени във въздуха като криле, се понесе срещу ладията. Греблата се спускаха във водата и се издигаха над нея, завъртаха се във въздуха и отново се потапяха – и всичко това в съвършен синхрон. С такава скорост галерата се беше насочила право срещу носа на царската ладия, че хората поеха дълбоко въздух от вълнение и наоколо сякаш се понесе шепотът на вятъра из тръстиките. Изглеждаше, че сблъсъкът между двата кораба е неизбежен, но в последния момент Танус вдигна високо юмрук над главата си. Като един човек и двете редици гребци обърнаха пълен назад, а човекът на кормилото го натисна с все сила, за да спре инерцията.
„Дъхът на Хор“ се закова на място, а след това полека заотстъпва назад пред тромавия ход на ладията.
Двата съда се докоснаха толкова леко, сякаш са се целунали, и за миг кърмата на „Дъхът на Хор“ почти се изравни с главната палуба на ладията.
Тогава Танус застана върху фалшборда на високата кърма. Беше свалил сандалите и бронята и захвърлил оръжията си, а около кръста си беше завързал тънко ленено въже. После той скочи над бездната между двата кораба.
Сякаш събудена от дрямка, тълпата мигновено се раздвижи. Ако сред нея се намираше, макар и един, който да не познава Танус, от този миг той никога нямаше да го забрави. Разбира се, младежът вече си беше спечелил известна слава във войните срещу легионите на узурпатора от Долен Египет. Единствено войниците му обаче познаваха неговата смелост. А чутото никога няма такава тежест, каквато има видяното със собствените очи.
И така, пред погледите на фараона, на царската флотилия и на цялото население на Карнак той прескочи от едната палуба на другата с ловкостта на леопард.
– Танус! – сигурен съм, че господарката ми Лострис първа извика името му, но аз веднага я последвах.
– Танус – изревах и скоро всички около мен подеха: „Танус! Танус! Танус!“, сякаш пееха възхвала на някое новоизгряло божество.
Щом скочи върху палубата на царската ладия, Танус веднага хукна към носа й и започна да издърпва въжето. За него войниците от галерата бяха завързали друго, по-дебело, което преметнаха през борда. Потънал в пот, той се бореше с тежестта му и лека-полека го изтегляше върху палубата.
Най-сетне някои от екипажа на ладията разбраха какво се опитва да направи той и се втурнаха да му помагат. Под наставленията на Танус те три пъти опасаха с дебелото въже бушприта и когато го затегнаха на възел, младият офицер даде сигнал на своята галера да се отдалечи.
„Дъхът на Хор“ се понесе по течението, набирайки бързо скорост. Ала внезапно въжето се опъна докрай и тежестта на огромния кораб за малко да обърне леката галера. За миг ми мина през ума, че наистина е възможно тя да се прекатури и потопи, но Танус беше предвидил изненадващото дръпване и даде знак на екипажа да омекотят силата му, като загребат в обратна посока.
Макар да беше потънала толкова, че през кърмата й навлизаше зелена вода, тя удържа, издигна се и въжето отново се опъна докрай. За известно време нямаше видима промяна. С нищожната си тежест галерата не можеше и да помръдне огромната ладия. Двата съда се бяха счепкали един за друг, без да могат нито да надделеят, нито да се отскубнат, както крокодилът, захапал едър бивол, няма сили да го завлече под водата. Тогава Танус, както беше застанал на носа на ладията, се обърна към дезорганизирания екипаж. Направи някакъв жест, с който да привлече вниманието, и на кораба се получи невероятното. Всички притаиха дъх в очакване на неговите команди.
Нембет беше човекът, който командваше цялата флота на фараона и носеше званието Велик лъв на Египет. Дълги години той беше един от най-влиятелните мъже в царството, но сега беше стар и безсилен. Танус го беше победил в необявения двубой без никакви усилия, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и сега целият екипаж на ладията очакваше нарежданията му.
– Давайте! – даде знак той на гребците на бакборда и те превиха гърбове и тежко натиснаха веслата.
– Пълен назад! – удари той с юмрук по дъските на предпазната ограда и мъжете зацепиха водата с острите върхове на греблата. Танус пристъпи към края на палубата и започна да дава сигнали на кормчията на „Дъхът на Хор“, като умело съумяваше да координира усилията и на двата екипажа. И все пак царската ладия продължаваше да се приближава до кея – всеки миг очаквахме да се блъсне в гранитните блокове.
Най-накрая огромният й корпус започна да поддава. Повлечен от галерата, шареният нос леко се завъртя срещу течението. Тълпата замлъкна и наоколо отново настъпи тревожна тишина – всички очаквахме със свити сърца огромният съд да се разцепи в каменния пристан. Ако това се случеше, без съмнение цялата вина щеше да бъде прехвърлена върху Танус. Той беше поел командването от ръцете на престарелия адмирал и заедно с това отговорността и за неговите грешки. Удареше ли се корабът в пристана, то фараонът щеше да бъде пометен заедно с трона си от мястото, на което седеше, двойната му корона най-вероятно би изхвърчала през борда, а покрай нея и цялото му владетелско достойнство; царската ладия щеше да потъне под краката му, а него самия щяха да го вадят като мокро кученце от реката пред погледите на поданиците му. Тогава не само господарят Интеф, но и лично засегнатият адмирал Нембет щяха да се постараят гневът на фараона да се излее върху този млад и самонадеян офицер.
Стоях безпомощен и треперех за приятеля си, но не щеш ли, случи се някакво чудо. Ладията вече се беше доближила толкова много до брега, че самият Танус се намираше на съвсем малко разстояние от мен и ясно го чух как възкликва:
– Велики Хоре, помогни ми!
Според мен няма никакво съмнение, че боговете имат навика да се намесват в хорските дела. Танус е човек на Хор, а Хор е богът на вятъра.
В продължение на три дни пустинният вятър не беше престанал да ни навява отчаянието на Сахара от запад. През цялото това време той нито за миг не бе намалил силата си, почти напомняща на буря, но ето, че тъкмо в този миг реши да спре. Не беше просто да затихне малко – вятърът изчезна, и то напълно. Вълните по повърхността на реката се изгубиха, а палмите по бреговете, чиито листа допреди малко се развяваха на всички посоки, замръзнаха на място.
Щом вятърът така внезапно разтвори ноктите, с които се беше вкопчил в ладията, тя съвсем спокойно възвърна равновесието си и послушно се остави на „Дъхът на Хор“ да я води. Тежкият й нос се насочи срещу течението и тя се обърна успоредно на пристана в същия миг, когато страничният й борд се удари о камъните. Течението на Нил уби скоростта й и тя застана неподвижно край брега.
Последна команда от страна на Танус и преди корабът да се е извъртял откъм кърмата, въжетата бяха хвърлени на кея, където бързо се намериха сръчни ръце да ги омотаят около каменните кнехтове. Сякаш беше някое перце, паднало върху повърхността на водата, величественият кораб спокойно зае мястото си на кея и нито тронът, върху който седеше фараонът, нито високата корона на главата му пострадаха при спирането му на котва.
Ние, зяпачите, от своя страна избухнахме в радостни възгласи за прослава на случилото се и да си призная, името на Танус повече се задържаше върху езиците ни, отколкото това на фараона. Скромен, а и твърде предпазлив, Танус и не помисли да отвърне на поздравите. Да привлича повече вниманието на народа, което трябваше да бъде насочено изключително към дългоочаквания владетел, би било наистина лудост и със сигурност би накарало фараонът да не прекалява с благоразположението си. Нашият владетел винаги се е показвал пословично ревнив, що се отнася до царското му достойнство. Така че Танус извика скришом „Дъхът на Хор“ и когато пирогата се скри от погледите ни зад огромния корпус на царската ладия, скочи обратно на палубата й, напускайки сцената, върху която току-що бе спечелил такъв успех, за да я остави на своя цар.
