Текст книги "Речният бог (Книга първа)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 25 страниц)
Той само леко ме докосна по ръката, но този жест значеше повече и от най-здравите му прегръдки.
– Иди при Лострис, кажи й какво се е случило и защо се е случило. Кажи й, че я обичам и че каквото и да стане, никога няма да престана да я обичам – в този живот или в другия. Кажи й, че ще я чакам, ако трябва и цяла вечност.
Танус прибра меча си в ножницата и с празни ръце се приближи към човека с печата.
– Готов съм да изпълня повелята на своя фараон – простичко му рече той.
Зад него войниците зароптаха и някои започнаха да удрят с мечове по щитовете. Той обаче се обърна към тях и с един-единствен жест ги успокои. След което стражата го наобиколи и начело с Нетер всички забързаха по пътеката обратно към некропола.
Изчаках малко и от известно разстояние последвах Танус. В лагера всички кипяха от гняв и горчивина. Щом се прибрах в града, първата ми работа беше да отида до покоите на господарката Лострис. Но за свой ужас трябваше да открия, че там бяха останали само трите робини. Чернокожите девойки с присъщата си вялост и отпуснатост се бяха заели да прибират вещите на господарката си в сандък.
– Къде е господарката ви? – запитах аз.
Най-възрастната и най-нахалната от трите подигравателно ми отвърна:
– Там, където не можеш да я откриеш никога, евнухо.
Другите само се закискаха на думите й. Всички те винаги са ми завиждали за благоволението, с което се ползвах пред Лострис.
– Или ще ми отговориш на въпроса, дяволице, или ще ти напляскам лъскавия задник.
Вече го бях правил веднъж, така че тя предпочете да не си създава неприятности.
– Отведоха я при фараона – измънка под носа си. – Там никой не те знае. Въпреки че ти ги няма топките, пазачите никога няма да те допуснат при царските жени.
Беше права, разбира се, но все пак трябваше да опитам. Господарката ми се нуждаеше от мен.
Опасенията ми се оправдаха. Пазачите се оказаха непреклонни. Много добре знаеха кой съм, но бяха получили заповед да не допускат никого, дори и най-близките хора на Лострис.
Предложих им златен пръстен, за да ги подкупя, но в крайна сметка единственото, което постигнах, беше да склоня един от пазачите да й занесе писмо от мен. Надрасках го на къс папирус. Не можех да пиша много – просто няколко думи за кураж. Не смеех нито да й съобщя в каква опасност е попаднал Танус, нито дори да спомена името му. И все пак трябваше да й предам любовта и загрижеността му. В крайна сметка това струваше много повече от златото, което дадох посланието ми да достигне до нея. По-късно обаче научих, че пръстенът ми е отишъл на вятъра и тя така и не е получила писмото ми. Няма ли вече на кого да се довери човек в тази пропаднала страна?
Не ми беше писано да видя Танус или господарката Лострис чак до последната вечер на празненствата.
Празненствата завършиха в храма на Озирис. Имах отново чувството, че в претъпкания двор се е събрало цялото население на Великата Тива. Бях притиснат от всички страни и в непоносимата жега едва дишах.
Последните две денонощия почти не бях мигнал от тревоги и напрежение и сега с мъка се държах на краката си. Не стига, че не знаех нищо за съдбата на Танус, ами и господарят Интеф ме натовари с непосилната задача да подготвя сватбеното тържество на фараона и новата му избраница – задължение, което, сами разбирате, ми беше повече от противно. Държаха ме настрана от господарката ми, а това вече не можех да понеса. Дори и момчетата около мен се бяха разтревожили за здравето ми. Говореха, че никога досега красотата и самочувствието ми не са били така накърнени.
На два пъти, докато слушах безкрайната реч на фараона, усещах как се олюлявам. Успях да надвия умората и стоически изслушах докрай празните приказки и полуистините, с които той се мъчеше да представи положението в царството и да поуспокои тълпата.
Както можеше да се очаква, нито веднъж в речта си не спомена пряко за червения фараон на север и за гражданската война, в която бяхме въвлечени. Само от време на време намекваше за нея с мъгляви изрази като: „в тези тежки времена“ и „родоотстъпнически метеж“, но нищо повече. След като говори известно време, на мен изведнъж ми мина през ума, че с тази реч той всъщност отговаря на въпросите, които Танус беше поставил в обръщението си към него.
Вярно, че и сега говореше с присъщата си нерешителност, без да казва нищо съществено, но самият факт, че си бе взел бележка от словата на Танус, бе достатъчен да наостря уши. Запробивах си път с надеждата да намеря по-удобно местенце, откъдето да наблюдавам трона. Фараонът се спря на царящото безочие и непослушание сред робите, както и изобщо на непочтителното поведение на низшите класи. Това беше също въпрос, засегнат в речта на моя приятел, и на мен ми се стори доста забавно да чуя как нашият владетел възнамерява да го разреши.
– От днес – тържествено заяви той, – робовладелецът ще има право да наказва с петдесет удара с камшик провинилия се роб, без да трябва за това да се обръща към местния съдия.
Усмихнах се при мисълта как само преди дванадесет години същият този владетел едва не съсипа из основи държавата си с една своя прокламация, имаща тъкмо противоположния смисъл. Воден от младежкия си идеализъм и в желанието си да превърне всеки жител на Египет в свободен човек, още от деня, в който се възкачи на престола, той се бе захванал с тежката задача да премахне вековната и достойна за възхищение институция на робството.
Дори и след толкова време още не мога да проумея откъде му беше хрумнала подобна лудост. Макар и аз самият да съм роб, искрено вярвам, че именно робството и подчинението на мнозинството пред малцинството са онази могъща сила, върху която се крепи величието на народите. Тълпата никога не би могла да се управлява сама. Властта трябва да бъде предадена в ръцете на онези, които са родени и призвани за нея. Свободата не е право, а привилегия. Масите се нуждаят от силен господар, защото ако няма кой да ги направлява, би настъпила анархия. Именно абсолютната власт на монарха, робството и съсловното разделение на обществото са стълбовете, върху които се опира системата, превърнала ни в цивилизовани хора.
И което е най-интересно, самите роби се бяха разбунтували при мисълта, че ще им бъде наложена свободата. Аз самият бях твърде млад по онова време, но заедно с всички останали истински се тревожех, че ще трябва да се разделя с топлото си и уютно жилище в двореца на господаря, за да се ровя из купчините смет, борейки се със събратята си за коричка хляб. По-добре е да имаш лош господар, отколкото да нямаш господар изобщо.
Разбира се, лудата постъпка на владетеля ни хвърли цялото царство в невероятен хаос. Войската беше само на крачка от открит бунт. И ако червеният фараон на Севера се беше възползвал от случая, то историята навярно би поела в друга посока. В крайна сметка фараонът ни отмени нелепия си указ за освобождаването на робите и успя да се задържи на трона. И ето, че само след малко повече от десет години не друг, а той се обявяваше за по-строги наказания за непослушния роб. Беше тъй типично за неговия колеблив и непостоянен характер, че не можах да се сдържа и трябваше да се почеша по веждата, за да прикрия първата си усмивка от два дни насам.
– Практиката младежи да се осакатяват сами, за да избегнат военната служба, ще бъде прекратена и забравена в най-скоро време – продължаваше да нарежда фараонът. – Всеки, който е здрав и силен, но не е влязъл във войската заради изкуствено придобит недъг, ще се яви на съд пред комисия от трима офицери, единият от които трябва да бъде с ранг от стотник нагоре.
Този път трябваше да му призная, че е улучил. Много ми се щеше да видя как Менсет и Собек размахват отрязаните си пръсти пред очите на някой кален в битките ветеран. Представям си само с какво съчувствие би ги изгледал и двамата!
– Извършителят на подобно нарушение ще бъде заставен да заплати хиляда златни пръстена.
Кълна се в дебелото шкембе на Сет, това щеше да даде добър урок на двамата фукльовци, които дълго щяха да убеждават баща си да си бръкне в кесията, за да им изплати дълговете.
Въпреки всичките ми тревоги необяснимо защо, докато слушах речта, започнах да изпитвам някакво облекчение. Особено когато той мина на следващия въпрос:
– От днес нататък на проститутките ще бъде забранено да се отдават на своите занимания, където и да било, освен по местата, специално определени за целта от местните управители. Всяко нарушение ще бъде наказвано с глоба от десет златни пръстена.
Този път едва се сдържах да не избухна в смях. Като някакъв всеобщ наставник Танус щеше да превърне всички тиванци в почтени люде. Чудех се как ли моряците и войниците ще възприемат подобна намеса в личния им живот. След като преди малко фараонът ни тъй неочаквано загатна, че притежава трезв разум, ето че отново заплува във водите на фантазиите. Само един пълен глупак би се заел да усмирява със закон плътските влечения на хората.
Не вярвах и думичка на това, което той толкова тържествено заявяваше, че ще направи, но в същото време ме обземаше необикновено вълнение. Явно беше, че фараонът не е пропуснал нито един от въпросите, които Танус засегна в обръщението си. В такъв случай, чудех се, би ли могъл да го обвини, че е подстрекавал народа към бунт?
Но той още не беше свършил:
– Беше ми доложено, че някои държавни чиновници са злоупотребили с доверието, което съм им оказал. Въпросните чиновници, натоварени със събирането на данъците и преразпределението на обществените средства, ще бъдат призовани да дадат отчет за всички суми, преминали през ръцете им. Онези, които се окажат виновни в присвояване на държавно имущество или във взимане на подкупи, ще бъдат осъдени незабавно на смърт чрез удушаване.
Тълпата се размърда и разшумя, сякаш не вярваше на ушите си. Щеше ли царят да посмее наистина да прекрати своеволията на бирниците?
Изведнъж от дъното на залата се разнесе нечий вик:
– Фараонът е велик! Да живее фараонът!
Думите бяха подети от множеството и скоро целият храм се разтресе от радостни възгласи. Навярно царят не си беше и представял, че един ден народът с такъв ентусиазъм ще посрещне думите му и ще повтаря името му. Колкото и далеч да стоях от трона, не можех да не забележа огромното удоволствие, което се изписа по лицето му. Меланхоличното му изражение се беше стопило и двойната корона сякаш изведнъж се оказваше по-лека. Рекох си, че може би това ще спаси Танус.
Тълпата най-после утихна и тогава, с присъщия си стил, фараонът се постара да развали цялото впечатление от последното си изказване:
– С разследванията сред държавните чиновници ще се заеме благородният господар Интеф, на когото оказвам безрезервно доверие. Негова ще е цялата отговорност, а за да бъде с развързани ръце, той ще получи всички необходими правомощия, включително и да разполага с живота и смъртта на моите поданици.
Само тук-там се дочуха нечии вяли възгласи на едва прикрито разочарование, колкото никой да не ме чуе как се подсмивам на тази вездесъща глупост. Току-що фараонът заръча на една изгладняла лисица да преброи кокошките в курника му. Не ми се мислеше каква забава щеше да е за господаря Интеф да се разпорежда с царската хазна. Не ми се мислеше и колко бързо държавното богатство щеше да смени своя притежател, как господарят ми тихомълком ще отнеме всички незаконни спестявания на бирниците, за да ги прибере за себе си!
Фараонът притежаваше рядката дарба да обърква всичко и със завидно самообладание сам да се подиграва с благородните си начинания. Тъкмо се чудех каква ли друга недомислица ще изрече и той не ме разочарова.
– От известно време съм загрижен от голямото безредие и беззаконие, които властват в Горното царство и поставят живота и имуществото на почтените граждани в постоянна опасност. Направил съм всичко необходимо въпросът да бъде обсъден в подходящ момент. Но съвсем неотдавна някои имаха безочието злонамерено да се възползват от създалата се ситуация и оправдавайки се със същото това безредие и беззаконие, в удобно за тях време да подтикнат населението към бунт. За целта те не се спряха пред нищо и опорочиха празненствата в чест на самия Озирис, навярно водени от желанието да използват божествената му милост за свое прикритие. Но и боговете не могат да скрият от нас измяната, богохулството, както и опита за покушение срещу божествената личност на фараона.
При тези думи той направи многозначителна пауза. На всички беше ясно, че става дума за Танус, което пък за пореден път ме накара да се усъмня в благоразумието на своя владетел. Един силен фараон никога не би представял аргументи пред народа си, нито пък би търсил неговото съгласие и одобрение по какъвто и да било въпрос. Той просто ще оповести наложената от самия него присъда и с това всичко ще се свърши.
– Говоря, разбира се, за Танус, господаря Хараб, който изпълняваше ролята на великия бог Хор в представлението в чест на Озирис. В момента той е арестуван по обвинение в подстрекателство към бунт. Моите съветници обаче са на различно мнение относно неговата лична вина. Някои биха желали той да получи най-тежкото наказание…
В този миг господарят Интеф, който стоеше в краката на фараона, леко се обърна настрани, за да не може никой да срещне погледа му. Това само потвърди предположенията ми, че именно той най-горещо е настоявал Танус да бъде екзекутиран.
– … но също така някои вярват, че обръщението му в действителност е било внушено свише и не Танус, господарят Хараб, е говорил пред нас, а самият бог Хор. Ако случаят наистина е такъв, то тогава ние в нищо не можем да обвиним онзи смъртен, когото боговете са избрали за свой посредник.
Разсъжденията му не бяха лишени от логика, но кой фараон, достоен за своята корона, ще седне да обяснява подобни неща на тълпа от прости войници, моряци и земеделци, от търговци, слуги и роби, повечето от които още не могат да се отърсят от махмурлука си или да се съвземат след толкова бурни нощи? Докато размишлявах над този въпрос, фараонът се обърна към началника на стражата. Беше същият онзи Нетер, който арестува Танус. Сега той бързо се запъти към светилището в дъното на храма, за да се появи след миг заедно с арестувания.
При вида на моя приятел сърцето ми радостно подскочи. С очите си се уверих, че нито ръцете му са вързани, нито краката му са оковани във вериги, което ме обнадежди. Не носеше оръжие, нито знаците на воинското си достойнство, но макар и само по бяла препаска, с елегантната си походка той показваше, че не се страхува от нищо. Освен почти зарасналия белег от меча на Расфер на челото му, никъде другаде не се виждаха следи от изтезания. А щом не го бяха измъчвали, значи все пак имаше надежда. Все още никой не се държеше с него като с осъден.
Ала само след миг думите на царя ме хвърлиха в дълбоко отчаяние. Танус направи задължителния поклон пред трона на владетеля, но когато се изправи, фараонът само го удостои с ледения си поглед и тържествено обяви на всеослушание:
– Танус, господарю Хараб, ти си обвинен в измяна и бунт срещу владетеля. Признавам те за виновен и в двете. Осъждам те на смърт чрез удушаване, както винаги се е постъпвало с предателите.
В мига, в който Нетер нахлузи въжето на врата на Танус, за да покаже на всички, че този човек е осъден на смърт, сред множеството се понесе силен ропот. Някаква жена заплака на глас и скоро целият храм се изпълни с ридания, сякаш се изпращаше мъртвец. Никога преди не се е случвало народът да посрещне така изпълнението на нечия смъртна присъда. И нищо не можеше по-красноречиво да покаже каква всеобща любов обгражда Танус. Аз самият също не можах да се сдържа и заплаках.
Стражите се нахвърлиха върху тълпата, опитвайки се да въдворят тишина, но напразно. Докато те раздаваха правосъдие на всички страни, аз се провикнах:
– Милост, велики фараоне! Милост за благородния Танус!
Някой от войниците ме удари по главата и аз се строполих на земята. Околните подеха възгласа ми:
– Умоляваме те, божествени Мамос, бъди милостив!
С големи усилия стражите все пак накараха множеството да замлъкне, макар тук и там някоя жена да продължаваше отчаяно да хлипа.
Едва когато фараонът отново извиси глас, всички притихнахме, за да чуем каква ще бъде следващата му дума.
– Осъденият се оплака публично от беззаконието в моето царство. Той поиска от своя владетел да стъпче разбойническите шайки, които върлуват из страната. Осъдения вие всички славите като голям герой и твърдите, че е велик воин. Ако е така, то тогава кой друг би бил по-подходящ да изпълни онова, за което той самият говори.
Наоколо настъпи пълно объркване. Никой не продумваше, а аз самият набързо избърсах сълзите с ръка и напрегнато се заслушах да чуя какво ще последва.
– Ето защо смъртната присъда ще се отложи с две години. Ако осъденият наистина е говорил от името на Хор, то божеството ще му помогне да изпълни моята заповед.
Настъпи гробно мълчание. Изглежда, никой не можеше да проумее чутото. Но в същото време дълбоко в душата ми сред отчаянието отново се зароди надеждата.
Фараонът даде знак на един от велможите си да пристъпи напред и да му поднесе табла, върху която стоеше малка синя статуетка. Той пое статуетката и я вдигна високо.
– Връчвам на господаря Хараб синия ястреб – печата на фараоните. Докато печатът е в неговите ръце, той ще може да набира толкова войници и оръжия, колкото смята, че са му нужни, за да изпълни повелята ми. Ще има пълната свобода да действа и никой няма право да го възпира. В продължение на две години ще бъде под покровителството на царя и ще отговаря единствено пред него. Когато този срок изтече, в последния ден на следващите празненства в чест на Озирис, той ще се яви отново пред мен и ще носи около врата си същия този клуп. Ако не е успял да изпълни дълга си, клупът ще бъде затегнат и той ще бъде удушен на същото това място, където стои сега. Но ако го е изпълнил, то тогава аз самият ще му сваля въжето от врата и на негово място ще окача верига от чисто злато.
Така и никой не помръдна при тези думи. Всички гледахме със затаен дъх как фараонът премества жезъла и камшика в ръцете си.
– Танус, господарю Хараб, нареждам ти да прочистиш Горен Египет от разбойниците и крадците, които измъчват страната. До две години ти трябва да си върнал мира и спокойствието в Египет. Ако не успееш, те очаква смърт.
Мощен рев се разнесе из тълпата. Сякаш някаква огромна вълна се беше разбила върху скалите. Уви, всички се радваха преждевременно! Задачата, която фараонът бе поставил на приятеля ми, беше прекалено тежка за един смъртен. Облакът на смъртта, който беше надвиснал над главата на Танус, не се беше разсеял. Точно след две години, в разцвета на своята младост, казах си с горчивина, той щеше да умре на същото това място, където стоеше сега.
Като отчаяно дете, изгубило се сред тълпата, сега тя стоеше сама срещу морето от лица, загърбила величествената река-закрилница. Носеше дълга ленена риза, спускаща се чак до глезените. Платът предварително беше накиснат в сок от изстискани скариди, за да придобие цвета на розово-бяло вино – знак, че девойката ще встъпи за пръв път в брак. Косата й блестеше на слънцето и закриваше раменете й. Върху черните й къдрици беше сложен брачният венец, изплетен от цветчетата на водни лилии, всичките в ослепително небесносиньо с оттенъци на чисто злато.
Лицето й беше бледо. Черните й, уплашени очи бяха широко разтворени и болезнено ми напомняха за онова момиченце, което толкова често бях разбуждал от кошмарите му и успокоявал, докато се унесе отново в сън. Но този път не можех да й помогна, защото кошмарът беше самата действителност.
Не можех да се доближа до нея, защото жреците и царските стражи я бяха обградили отвсякъде и не биха ме допуснали за нищо на света. Моето момиченце беше завинаги изгубено за мен, а самата мисъл за това ми се струваше непоносима.
Жреците бяха опънали сватбения балдахин върху папурени стъбла на самия бряг на реката и сега господарката Лострис чакаше пред него да се появи годеникът й. Баща й, окачил около врата си Златото на възхвалата, не се отделяше от нея, усмихвайки се на околните като отровна змия.
Най-сетне под тържествените звуци на рогове и барабани се зададе и младоженецът. Празничният марш, който свиреха в негова чест, в моите уши звучеше като траурна музика.
На главата си фараонът носеше немеса, а в ръката си – царския скиптър; но въпреки цялата си натруфеност той си оставаше един нисък и възпълничък възрастен мъж с вечно тъжно лице. Затова не можех да не си помисля за истинския избраник на господарката ми и как би изглеждал той под балдахина, ако боговете се бяха оказали по-милостиви.
Царските служители и гостите се бяха струпали около младоженците и аз почти не можех да виждам господарката си. Въпреки че бях подготвил всичко необходимо за брачната церемония, не ми беше съдено да видя нищо от нея.
Главният жрец на Озирис изплакна ръцете и краката на младоженците с прясно докарана вода от Нил, символ на чистотата на тяхната връзка. Тогава фараонът отчупи парче от обредния хляб и го подаде на бъдещата си жена си като израз на своята вярност. Докато той провираше хапката през устните на господарката ми, аз се надигнах на пръсти и успях за миг да уловя изражението на лицето й. Сякаш в устата й бяха сложили някакъв камък – тя нямаше сили нито да сдъвче, нито да погълне хляба.
След това тя отново се скри зад множеството и аз не знаех какво става под балдахина. Най-накрая трябваше да чуя как младоженецът разсича с меча си празната делва, след като двамата с Лострис са отпили от обредното вино, и да си кажа, че с мечтите на Танус всичко е свършено.
Множеството мигом се отдръпна и фараонът изведе новата си съпруга на откритото, за да я покаже на народа. Онези, които искрено обичаха Лострис, радостно я заприветстваха. Възгласите заляха целия бряг и продължиха толкова дълго, че най-накрая от непоносимия шум ушите ми започнаха да бучат, а главата ми се замая.
Искаше ми се да се махна и да потърся Танус. Знаех, че е свободен, но също така знаех, че за нищо на света не би дошъл на церемонията. Навярно в цяла Тива той беше единственият човек, който не желаеше да удостои фараона с присъствието си. Но където и да се намираше сега, сигурен бях, че се нуждае от мен, както всъщност и аз от него. И за двама ни единственото утешение в този трагичен ден би било да споделим нещастието. Ала не можех да се измъкна. Трябваше докрай да проследя всичко, което имаше да се случва.
Най-сетне господарят Интеф излезе напред, за да се сбогува с дъщеря си. Наведе се да я прегърне и всички наоколо се умълчаха, за да чуят прощалните му думи.
Лострис се беше отпуснала в прегръдките му. Ръцете й висяха безпомощно около тялото, а лицето й беше пребледняло като на мъртвец. Баща й я хвана за ръката и се обърна към множеството, за да оповести според обичая своя подарък за младоженката. По традиция е редно бащата да подари нещо на дъщеря си отделно от зестрата, която отива единствено за зетя. Смисълът на този обичай е да се осигурят на младоженката собствени доходи, обаче само заможните семейства могат да си го позволят.
– Сега, когато напускаш убежището на моя дом, за да търсиш закрила у своя съпруг, аз ти поднасям дара на раздялата, за да ме запомниш завинаги като любящ баща.
С горчивина трябваше да си кажа, че в тези думи няма и капчица истина. През целия си живот господарят Интеф не бе обичал друг, освен себе си. Но за добро или за зло той трябваше да изрече традиционните думи, предавани от поколение на поколение в продължение на векове, и да се държи така, сякаш в словата му се съдържа самата истина:
– Каквото и да поискаш от мен, дете, ще ти бъде дадено. В такъв радостен ден не мога да ти откажа нищо.
Обикновено бащата и дъщерята се споразумяват предварително за размера на родителския подарък, за да не се превърне брачната церемония в пазарлък. В случая господарят Интеф съвсем недвусмислено беше казал на Лострис какво би трябвало да очаква от него. А още преди да поговори с нея, ми беше оказал честта да сподели плановете си с мен:
– Не желая да бъда прекалено щедър, а, от друга страна, не бих искал да изглеждам в очите на фараона твърде стиснат. Да речем пет хиляди златни пръстена и петдесет акра земя – разбира се, не край реката. Това е добре, не мислиш ли?
В крайна сметка успях да го убедя, че пет хиляди златни пръстена и сто акра напоявана земя ще са най-подходящият подарък за една царска съпруга. По негово нареждане вече бях изготвил акта за преотстъпване на земята и бях отделил сумата в злато от тайните му спестявания, за които естествено не подозираше никой данъчен чиновник.
Всичко беше готово. Оставаше само Лострис да назове своето желание пред съпруга си и официалните гости. Но тя не продумваше, сякаш не разбираше какво става около нея.
– Кажи, дете. Какво желаеш да получиш от мен? – Под привидната доброжелателност в гласа на господаря Интеф се усещаха неспокойни нотки. Той нервно раздруса ръката на дъщеря си, за да я върне на земята. – Хайде, кажи на баща си какво може да направи той, за да бъде този ден истински щастлив за теб.
Господарката Лострис се размърда, сякаш се събуждаше, и се огледа. В очите й напираха сълзи. Отвори уста, но нищо не можа да изрече. Като ранена птичка тя жално изписука, а сетне печално поклати глава.
– Хайде, дете, говори – подкани я господарят Интеф, комуто ролята на грижовния баща започна да омръзва. – Назови подаръка, който желаеш, и ще го имаш – какъвто и да е той.
Явно бе, че на Лострис й коства огромни усилия да му отговори. Но когато най-сетне се реши, медният й гласец прозвуча тъй, сякаш нечия невидима ръка удари по струните на вълшебна лира.
– Нека моят подарък бъде робът Таита!
Господарят Интеф неволно отстъпи, сякаш го бяха жегнали с ръжен в корема. Ако видеше човек очите му, би се ужасил; устните му трепереха и не бе в състояние да изрече и дума. Само двамата с него знаехме истинската стойност на подаръка, който Лострис току-що си поиска. Дори той, с цялото несметно богатство, което беше натрупал с годините, не можеше да си позволи подобна щедрост.
Но господарят ми бързо се окопити. След миг лицето му отново излъчваше предишното спокойствие, макар устните му нервно да потрепваха.
– Много си скромна, дъще. Някакъв си роб не може да бъде достоен подарък за една царска съпруга. Никога не бих приел да се покажа толкова стиснат пред хората. Би ми било по-драго да те даря с нещо наистина ценно, например с пет хиляди златни пръстена и…
– Татко, ти винаги си бил щедър с мен, но сега аз искам само Таита.
Господарят ми широко се усмихна, показвайки на всички ослепително белите си зъби, но в очите му се четеше безсилна ярост. Както не изпускаше Лострис от поглед, трескаво обмисляше някакъв изход.
Аз бях най-скъпото нещо, което той притежаваше. И не ставаше дума само за моите необикновени дарби, с които толкова често му бях услужвал – не, аз бях много повече. Бях запознат подробно със заплетените му планове, познавах всичките му шпиони и информатори, всички онези, които го бяха подкупили или които той беше подкупил. Знаех кому колко е платено и колко още трябва да се плати. Помнех наизуст дългия списък на враговете му, както и на всички онези, значително по-малко на брой, които му се пишеха приятели и съюзници. Знаех къде са скрити и последните трошички от баснословното му съкровище; кои са му кредитори, кои – платени агенти и кои – подставени лица. Знаех до последни подробности хитростите, с които прикриваше сделките за огромните си поземлени владения и залежите благородни метали и скъпоценни камъни. Знаех как умееше да използва безбройните си титли, привилегиите и връзките, които си беше извоювал с безбройните си услуги към фараона и приближените му. Огромната информация, която бих могъл да извадя наяве, не само че щеше да ощастливи всеки данъчен чиновник, но и непоправимо би накърнила престижа на великия владетел пред фараона.
Съмнявам се дори, че без моя помощ господарят Интеф можеше сам да се оправи с купищата тайни сметчици, в които бе разпределено богатството му. Без мен империята, която той бе съумял да изгради с годините, можеше да рухне за броени мигове, защото само аз бях способен да наблюдавам всяко нейно тъмно кътче. Той самият винаги бе предпочитал да не се занимава с мръсната работа, която можеше да го злепостави, и с течение на времето много неща започнаха да зависят единствено от мен.
И така, аз бях в течение на хиляди малки тайни, на хиляди ужасни злодеяния; толкова време ушите ми бяха слушали за злоупотреби и изнудване, за пладнешки обири и кървави убийства, че ако кажех и малка част от тях на фараона, дори един велик владетел не би се спасил от неговия гняв.
Аз бях жизненонеобходим на господаря си. Той не можеше да се раздели с мен. Но в същото време сега, пред фараона и цялото население на Тива, той не можеше да откаже на Лострис.
Господарят Интеф е човек, изпълнен с гняв и омраза. Виждал съм го да изпада в такава умопомрачителна ярост, че дори и самият Сет, богът на гнева, би се стреснал, ако го видеше. И сега омразата, с която гледаше собствената си дъщеря, беше страшна.
– Нека робът Таита излезе напред! – нареди той и по тона му разбрах, че се опитва да печели време. Затова побързах да се хвърля в краката на младоженците, преди господарят Интеф да е намислил някое ново зло.
– Ето ме, господарю – извиках аз и отровният му поглед се впи дълбоко в сърцето ми. Толкова дълго време бяхме прекарали заедно, че можехме да разговаряме без думи само със силата на същия този поглед, който аз разбирах по-добре от всеки. Сърцето ми запрепуска бясно, пръстите ми затрепериха от ужас и едва след като реши, че ме е сплашил достатъчно, той заговори с присъщия си нежен, едва ли не бащински глас:
– Таита, ти си живял при мен още от дете. С времето аз самият свикнах да гледам на теб като на свой брат, забравяйки понякога, че си ми роб. Ти чу молбата на дъщеря ми. Знаеш, че винаги съм се стремял да бъда честен и справедлив. Но въпреки своето обещание никога не бих могъл да се разделя с теб без съгласието ти. Знам, че не е прието господарите да се обръщат за съвет към робите, чиято съдба трябва да решат, но с теб винаги съм се отнасял като с близък човек. Изборът е твой, Таита. Ако ти пожелаеш да останеш в своя дом, в единствения дом, който си познал през целия си живот, тогава не бих могъл да те отпратя. Дори и заради родната си дъщеря.
През цялото време, докато говореше, той не откъсваше поглед от лицето ми. Докато съм жив, няма да забравя ужасните му жълти очи, с които искаше да ме пречупи в онзи миг. Не мога да твърдя, че съм страхливец, но винаги съм се грижил за своята безопасност. И сега си давах сметка, че разговарям със собствената си смърт.
