Текст книги "Речният бог (Книга първа)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 25 страниц)
Сред зрителите ми нямаше кой да не е запознат с въпросите на теологията, но никога не се беше чувало мистериите на живота да бъдат представяни по този начин. Никой не смееше да продума, да не би да развали магията. Продължих:
– Из хаоса и мрака на Нут се появи Амон Ра, Онзи, който се създава сам. И гледах как Амон Ра докосва своя детероден орган, как мастурбира и изхвърля семето си на мощни тласъци, оставяйки сребристите петна по небосвода, които знаем като Млечен път. От семето му се заченаха Кеб и Нут, Земята и Небето.
– Бак-хер! – наруши нечий глас мълчанието в храма. – Бак-хер! Амин! – не успя да се въздържи и изрази искреното си възхищение старият жрец.
Толкова се учудих от тази внезапна промяна у него, че едва не забравих следващите си думи. През цялото време той беше критикувал произведението ми, но сега явно го бях спечелил напълно. Това ми даде нови сили и гласът ми се извиси:
– Кеб и Нут заживяха заедно и един друг се познаха, тъй както мъжът познава жената, и от този им съюз ужасен се родиха боговете Озирис и Сет33
Бог на злото, пустинята и смъртта, убил брат си Озирис. – Б.пр.
[Закрыть] и богините Изида и Нефтис.
Махнах с ръка и ленените завеси се отдръпнаха бавно, за да разкрият приказния свят, който бях създал. Никога преди в Египет не се беше виждало подобно чудо и публиката затаи дъх от удивление. Аз тихомълком се отдръпнах зад кулисите и мястото ми на сцената зае Озирис. Публиката го разпозна мигновено по високата, подобна на шише корона, по ръцете му кръстосани пред гърдите и по жезъла и камшика, които държеше в тях. Във всяко домашно светилище се пазеше негова статуетка.
От всяко гърло се откъсна сподавен възглас на благоговение и може би имаше защо. Успокоителното, което бях дал на Тод, придаваше странен блясък на погледа му и в присъствието му на сцената като че ли наистина имаше нещо неестествено и почти божествено. Бе обгърнат от някаква мистичност, а гласът му звучеше ясен и завладяващ:
– Вижте Атур, реката!
Публиката отново зашумя, като разбра, че става дума за Нил. Нил, това беше Египет, а Египет беше центърът на света.
– Бак-хер! – дочу се друг глас и с удивление и възторг разбрах, че това е самият фараон. Произведението ми си беше спечелило одобрението както на простосмъртните, така и на самите богове. Можех да съм сигурен, че отсега нататък щеше да се възприеме моята версия вместо оригинала отпреди хиляда години. Наредил се бях сред безсмъртните. Името ми щеше да остане в паметта на времето още поне хиляда години.
Обзет от луда радост, дадох знак водата да бъде изпусната насред сцената. В началото публиката като че ли не можеше да проумее какво става, но когато най-сетне разбраха, че пред очите им се разкрива великата река, хиляди гърла подеха:
– Бак-хер! Бак-хер!
– Вижте как водите се надигат! – възкликна Озирис44
Бог на смъртта. – Б.пр.
[Закрыть] и сякаш се беше вслушал в думите му, Нил погълна всичко пред себе си във величествен разлив.
– Вижте как водите се прибират! – извика божеството и те изпълниха повелята му. – А сега ще се надигнат наново!
Бях приготвил съдове с бои, които да се прибавят към водата: първо зелена, с цвета на реката през сушавия период, а после при поредния разлив – по-тъмна, за да наподобява мътните води по време на наводненията.
– А сега вижте буболечките и птичките по земята! – извика Озирис и в същия миг откъм задната част на сцената се надигна облак от кряскащи и чуруликащи създания, които заедно с пищно украсените пеперуди изпълниха храма.
Зрителите се надигаха от местата си, опитвайки се да уловят в шепите си хвъркатите красавици, за да ги пуснат отново сред гигантските колони. Една от птичките – дългоклюн папуняк, изпъстрен в бяло, канелено и черно, без никакъв страх се насочи право към фараона и кацна върху короната му.
Публиката не вярваше на очите си.
– Това е поличба! – дочуха се гласове. – Царят ни получи благословията на боговете. Вечен да е животът му!
Фараонът не можа да се сдържи и се усмихна.
Да си призная, по-късно ми хрумна да се възползвам от случилото се и подшушнах на господаря Интеф, че всъщност аз предварително съм приучил птицата да си избере фараона. И макар че това си беше чиста измислица, той ми повярва; толкова е голяма славата ми на човек, който може да общува с животните и птиците.
А на сцената Озирис се разхождаше сред създадения от самия него рай в очакване страстите да се успокоят и публиката да се приготви за драматичния поврат, когато със смразяващ вик на сцената щеше да изскочи Сет. Въпреки че всички го бяха очаквали, чудовищната му фигура така стресна зрителите, че жените се разпищяха, закривайки лицата си, и продължиха да наблюдават само през разтворените си, треперещи пръсти.
– Какво си направил, братко? – изрева Сет, изпълнен с гняв и ревност. – Нима се считаш ти за нещо повече от мен? Не съм ли аз също като тебе бог? Нима ще дръзнеш да припишеш сътвореното единствено на себе си и няма да ми позволиш на мене, твоя брат, да взема каквото ми се полага?
Озирис му отвърна спокойно, като от упойващия прах гласът му звучеше далечен и невъзмутим:
– Баща ни Амон Ра даде Вселената на двама ни. Но също така той ни даде и правото сами да избираме как да се разпореждаме с нея – за добро или за зло…
Думите, които бях вложил в устата на божеството, прокънтяха из храма и достигнаха и най-отдалечените му кътчета. Това беше най-хубавото, което бях написал, и публиката не можеше да не го усети. Но аз единствен знаех какво предстои, затова удоволствието ми от красотата и силата на словата бе помрачено.
Озирис бе към края на своята реч:
– Това е светът, такъв какъвто аз го разкрих. Ако искаш да бъдеш част от него и да живеем в мир и братска любов, тогава си добре дошъл. Но ако те води страст към война и разрушение, ако зло и омраза изпълват сърцето ти, тогава ти повелявам да си вървиш.
Той вдигна високо дясната си ръка, покрита с прозрачен, бял, блестящ на светлината ленен плат, и посочи на Сет да напусне земния рай.
Сет раздвижи мощните си, космати рамене като грамаден бивол и нададе ужасяващ рев, при който от устата му бликна слюнка и се разнесе миризмата на развалените му зъби. Дори там, където стоях аз, можеше да се усети зловонният му дъх. Той вдигна високо над главата си бронзовия меч и се спусна към брат си. Това го нямаше при репетициите и Озирис въобще не знаеше как да реагира. Беше застинал с протегната ръка. Острието изсвистя във въздуха и се изви като змия надолу. Ръката на нещастника бе отсечена от китката с такава лекота, с която аз бих подрязал някой клон от лозницата пред стаята ми. После падна в краката на Озирис, а пръстите й още шаваха.
Той беше до такава степен изненадан, а и мечът беше толкова остър, че за миг само леко се олюля. Навярно публиката си е помислила, че е свидетел на някакъв трик, че падналата ръка е фалшива. Заблудата се допълни и от това, че кръвта не бликна изведнъж. Всички наблюдаваха зрелището с нескрит интерес, но в ничий поглед не можеше да се прочете страх, преди Озирис да се сгърчи и със смразяващ вик да се хване за остатъка от отсечената си ръка. Едва тогава кръвта зашуртя между пръстите му и се плисна като вино върху бялата му роба. Стискайки раната си, Озирис започна да залита по сцената и да надава ужасни писъци. Тези писъци най-сетне свалиха доволните усмивки от лицата на зрителите. Макар и малко късно, те си дадоха сметка, че това пред очите им не е игра. Но дори и сега обзетата от ужас публика не продумваше.
Преди Озирис да достигне края на сцената, Сет го настигна. Грабна го за осакатената ръка издърпа го обратно насред сцената и го събори върху каменните плочи. Бляскавата корона се изхлузи от главата на Озирис и черните плитки се разпиляха около раменете на нещастника.
– Милост – закрещя на надвисналия отгоре му Сет, но той само се засмя. Гръмогласният кикот издаваше удоволствието му. Расфер се беше превърнал в Сет, който се забавляваше.
Дивашкият смях извади публиката от транса, в който беше изпаднала. Но илюзията беше пълна. Всички бяха забравили, че наблюдават представление, и вярваха, че са свидетели на действителното събитие. Жените пищяха, а мъжете виеха от гняв и болка пред убийството на техния бог.
– Помилвай го! Помилвай великия бог Озирис! – ревяха те. Никой не помръдна от мястото си, за да предотврати трагедията. Простосмъртните знаеха, че борбите и страданията на боговете не са им подвластни.
Озирис заудря с единствената си ръка краката на Сет. Без да спира да се смее, той я сграбчи за китката и като я издърпа, изгледа я по начина, по който месарят оглежда плешка от коза, преди да я нареже.
– Отрежи му я! – се разнесе нечий кръвожаден възглас из тълпата. Настроенията бързо се бяха обърнали.
– Убий го! – изкрещя друг.
Винаги ме е смущавало това, как гледката на кръв и насилствена смърт е способна да промени до неузнаваемост и най-кротките. Дори и аз не можех да стоя безучастен пред разиграващата се сцена – бях дълбоко ужасен и покъртен наистина, но в същото време и обзет от неописуемо вълнение.
Сет невъзмутимо замахна повторно и Озирис се строполи отново на земята, оставяйки да се гърчи в окървавения му юмрук и другата си китка. Мъчеше се да се изправи на крака, но нямаше ръце, на които да се опре. Краката му ритаха, главата му се въртеше, а от устата му излизаха непоносими крясъци. Понечих да се обърна на другата страна, но макар и да ми се повдигаше от видяното, не можех да откъсна поглед от сцената.
Сет насече ръката на три: веднъж при китката и веднъж при лакътя. Всеки път той хвърляше отсечената част в претъпканите редове на зрителите. При полета си из въздуха късовете месо ръсеха с червено хората. А те ревяха като лъвовете на фараона, когато наближи часът им за хранене, и протягаха ръце, за да докопат свещените реликви на своя бог.
Сет вършеше работата си с наслаждение и може да се каже – с всеотдайност. Краката на Озирис първо насече при глезените, после при коленете и най-накрая – горе, над хълбоците. Щом хвърлеше към озверялата тълпа някое ново късче от тялото на божеството, в неутолимата си жажда за кръв тя крещеше още по-силно.
– Талисманът на Сет! – се открои нечий глас сред врявата. – Дай ни талисмана на Сет! – и думите му бяха подети от всички останали. Според легендата талисманът носи в себе си несравними магически способности. Онзи, който го притежава, владее всички тъмни сили на подземния свят. Това е единствената от четиринадесетте части от тялото на Озирис, разпръснати от Сет по цялата земя, която никога не бива открита от Изида и сестра й Нефтис. Талисманът на Сет представлява същия онзи орган, от който ме беше лишил навремето Расфер и който сега заемаше видно място върху красивата огърлица, подарена ми с цинична загриженост от господаря Интеф.
– Дай ни талисмана на Сет! – не преставаше тълпата.
Сет рязко смъкна почервенялата от кръв туника от обезобразения труп. Продължаваше да се залива от смях. Тръпнех, като слушах тези безмилостни звуци, които бяха съпровождали толкова често собствените ми изтезания. При вида на късия меч, окъпан в шуртящата кръв на жертвата, блеснал в косматото ръчище на Сет – в краткия миг, преди той да размаха над главата си жалката реликва, сякаш отново изпитах парещата болка в слабините си.
Но тълпата не спираше да протяга ръце към сцената.
– Дай ни го! – молеше тя. – Дай ни силата на талисмана.
Спектакълът беше превърнал всички в озверели чудовища.
Сет обаче нямаше да удовлетвори пъкленото им желание.
– Подарък – възкликна той. – Подарък, но от един бог към друг. Аз, Сет, богът на мрака, дарявам с този талисман бога фараон Мамос.
И с мощните си крачища той прескочи през две, през три каменните стъпала на сцената, за да го положи в краката на фараона.
За мое голямо удивление царят се наведе и я прибра. Дори през дебелия слой грим върху лицето му можеше да се види, че е като омагьосан – сякаш това в шепата му наистина беше част от божественото тяло. И съм сигурен, че в онзи момент той наистина го е вярвал. Защото не престана да държи кървавото късче плът до края на представлението.
Щом подаръкът му беше приет, Сет се втурна обратно към сцената, за да довърши жертвата си. Мисълта, която и досега не ми дава покой, е, че нещастното, насечено на парчета създание беше все още живо и в съзнание за всичко, което се случваше с него и около него. Ясно ми беше, че упойващият прах, който бях дал на Тод, за да притъпя болката му, едва ли му е помогнал особено. Можех да видя ужасната агония в погледа му, докато той безпомощно лежеше в огромната локва на собствената си кръв и въртеше главата си, която единствена му беше останала.
За мен беше истинско облекчение, когато най-сетне Сет я отсече и нея и я вдигна за плитките пред очите на възхитената тълпа. Дори и тогава очите на нещастника се мятаха на всички посоки, сякаш той се прощаваше със света. Но скоро животът в тях угасна съвсем и мъчителят подхвърли главата му към обезумялата тълпа.
Така първото действие от нашата пиеса завърши сред възторжени овации, които заплашваха да съборят из основите им гранитните колони на храма.
В почивката между двете действия помощниците ми измиха сцената от печалните свидетелства за извършеното клане. Най-много се тревожех господарката ми Лострис да не е разбрала какво всъщност се е случило в първата картина. Искаше ми се да си мисли, че е протекло както при репетициите. Бях направил всичко възможно да я задържа в палатката й, а също и да не позволя на робините й да надничат на сцената, защото щяха да й издрънкат какво са видели. Разбереше ли тя за кървавата драма, мисълта за нея щеше да й попречи да изпълни ролята си. Така че, докато помощниците ми пълнеха кофите си от импровизирания Нил, за да измият сцената, аз се забързах към палатката на господарката си – хем да й вдъхна увереност, хем да се уверя, че мерките ми за сигурност са свършили работа.
– О, Таита, чух аплодисментите – посрещна ме радостно тя. – Публиката харесва пиесата ти. Толкова се радвам за теб. А и ти наистина заслужаваш подобен успех – засмя се тя съучастнически. – Имах чувството, сякаш на сцената Озирис го убиват наистина, а мехчетата под дрехите на Тод са били пълни не с волска, а с истинска човешка кръв.
– Така е, господарке, малките ни трикове като че ли сполучиха – съгласих се аз, макар че още ми се повдигаше от видяното.
Господарката Лострис така и не се усъмни в нищо и когато я изведох на сцената, хвърли само един разсеян поглед на петната от кръв по каменните плочки. Показах й точно къде да застане и така нагласих факлите около сцената, че да й придам повече блясък. Колкото и да бях свикнал с неземната й хубост, и сега, като я гледах, гърлото ми се свиваше, а в очите ми напираха сълзи.
Оставих я зад ленените завеси и излязох на сцената, за да се обърна повторно към публиката. Този път никой не си позволи да ме аплодира с онази лека подигравателност както в началото. Всеки един от зрителите, от фараона до най-последния му поданик, слушаше като омаян изящните редове, с които разказвах за скръбта на Изида и Нефтис след смъртта на техния брат.
Когато слязох от сцената и завесите се вдигнаха, за да разкрият скърбящата Изида, публиката не можа да сдържи възхищението си пред красотата й. След ужасите и кървищата в първото действие сега обаянието на богинята можеше да трогне и най-коравите сърца.
Изида високо заоплаква умрелия и треперещият й гласец сякаш отново разбуди за живот мрачните зали на храма. Придружаваше печалния си монолог с красноречиви жестове с глава и светлината на факлите играеше по бронзовия полумесец, окачен върху високата й шапка.
Докато Лострис пееше, аз внимателно наблюдавах фараона. Очите му не се откъсваха от лицето й, а устните му следваха думите, които излизаха из гърдите й.
Сърцето ми е наранена газела,
разкъсвана от ноктите на мъката…
Жалваше се тя и фараонът заедно с цялото си обкръжение скърбеше с нея.
Медът не ми доставя сладост,
нито сещам аз дъха на цветето в ръка.
Душата ми е храм безмълвен,
изоставен от покровителя на любовта.
На първия ред две от жените на нашия господар безутешно хлипаха и подсмърчаха.
Поглеждам аз лика злокобен
на смъртта с усмивка.
Защото с радост последвала я бих,
ако можех тъй да се завърна в обятията
на обичния си господар.
Вече не само съпругите на фараона, но и останалите жени в храма горко плачеха, а и немалко от мъжете им пригласяха. Словата на Изида и божествената й красота не можеха да ги оставят равнодушни. Изглеждаше невероятно една богиня да изпитва същите горести като простосмъртните, но лека-полека сълзите си отвориха път дори през дебелия пласт грим върху лицето на фараона, а тежките му, почернени мигли запремигаха като очи на бухал, поглъщайки господарката ми Лострис.
Нефтис на свой ред излезе на сцената и запя дует със сестра си, след което двете се хванаха за ръце и се заеха да издирват разпръснатите части от тялото на Озирис. Разбира се, бях се погрижил за крайниците на нарязания Тод. През почивката помощниците ги бяха събрали из публиката, за да ги занесат на балсаматорите, както им бях наредил. Щях да заплатя погребението на Тод от собствената си кесия. Мисля, че това беше най-малкото, което можех да сторя за нещастното създание, за да изкупя собствената си вина за убийството му. Въпреки че фараонът продължаваше да държи в ръката си една твърде важна част от тялото на Тод, надявах се поне в неговия случай боговете да направят изключение и да допуснат сянката му в подземното царство, а той самият да не си спомня с лошо за мен. Хубаво е човек да си създава приятели не само в този, но и в другия свят.
Вместо тялото на бога художниците, които работеха по царската гробница, бяха направили съвършена имитация. Тя трябваше да изобразява Озирис, в царствена осанка, положен като покойник с ръце, скръстени върху гърдите. Получилият се макет разрязах на тринадесет части, които си пасваха идеално една с друга.
При откриването на всяка една от частите на своя брат сестрите изпяваха химн в нейна възхвала: първо на ръцете и краката, после на тялото му и най-сетне на божествената му глава.
Тези очи, които напомнят звездите по небето —
те трябва вечно да светят.
Смъртта не бива да затъмнява подобна красота,
нито пък погребалният саван да крие
такова величие.
Когато най-сетне двете сестри сглобиха цялото тяло на Озирис – с изключение на липсващия талисман, – започнаха на глас да се чудят как да го съживят.
Това беше моят шанс да добавя онзи твърде важен елемент, без който никое театрално представление не би удовлетворило зрителите. У повечето от нас природната ни похотливост не изтлява никога и както поетът, така и онзи, който пише пиеси, не бива да го забравят, ако искат трудът им да се хареса на по-широка публика.
– Има само един сигурен начин скъпият ни господар и брат да оживее отново – говореше богинята Нефтис. – Някоя от нас двете трябва да изиграе с разсеченото му тяло акта на зачеването и раждането – само така ще съумеем да съберем отново откъснатите части и да им вдъхнем искрата на живота.
Публиката доволно се размърда и повечето се наведоха напред, любопитни как ли ще бъде прието това предложение. В него имаше какво да предизвика интерес и у онези с най-мръсно подсъзнание – например кръвосмешението и некрофилията.
Не можете да си представите какви мъки бяха, докато измисля как да представя на сцената епизода с възкресението на Озирис. Господарката ми ме шокира, като заяви, че е готова да изпълни ролята си докрай. Дори имаше наглостта да отбележи с присъщата си безочлива усмивка, че по този начин и сама би могла да понаучи нещо ценно. Така и не разбрах дали само се шегува, или наистина би го направила; но аз никога нямаше да й позволя да ми го доказва. Репутацията и честта на семейството й стояха твърде високо, за да си играя с тях.
Затова сега, по мой сигнал, завесата се спусна отново и господарката Лострис бързо изчезна от сцената. Мястото й се зае от една първокласна куртизанка, която си изкарваше хляба в дом на любовта край пристанището. От няколкото проститутки, с които говорих, избрах тъкмо нея, защото с все още младото си и добре запазено тяло тя твърде успешно заместваше господарката ми. Разбира се, в лице изобщо не можеше да се мери с Лострис, но пък и коя ли би могла.
Щом тя беше готова, запалихме факлите зад сцената, така че сянката й да се открои ясно върху спуснатите завеси. Започна да се разсъблича възможно най-предизвикателно и мъжете бурно приветстваха всяко нейно движение, убедени, че пред очите им е не друга, а господарката Лострис. Блудницата отвърна на окуражителните възгласи с още по-развихрени движения и впечатляващото й изпълнение се посрещна от зрителите с почти същия ентусиазъм, както и жестокото убийство на Озирис в първото действие.
Тук беше и онзи момент в пиесата, който ми създаде най-много главоболия: как да постигнем желаната плодовитост у Изида без помощта на някой здрав, навирен член, който да я ощастливи? А и видяхме, че Озирис беше принуден да се раздели със своя. В крайна сметка се наложи да прибягна до онова изтъркано средство, чиято употреба винаги съм считал за слабост у другите автори: а именно намесата на боговете и техните свръхестествени способности.
Докато гласът на господарката Лострис се носеше иззад кулисите, на сцената сянката на второто й „аз“ се надвеси над тялото на Озирис и започна да извършва странни и неразбираеми движения.
– Скъпи братко – разнасяше се гласът на господарката ми, – с помощта на редките и чудотворни способности, с които ме е надарил нашият праотец Амон Ра, аз ти възвръщам онези ти тъй необходими мъжки атрибути, от които Сет жестоко те лиши.
Бях прикачил на саркофага с мумията малко, но много практично съоръжение, което да движа с помощта на тънък ленен конец, преметнат през макарата, която бях закачил специално за целта точно над легналия Озирис. При думите на Изида дървеният фалос, закован за слабините на божеството, величествено се надигна. На дължина той беше колкото ръката ми и публиката не можеше да не ахне от възторг при вида му.
Щом Изида понечи да го погали, аз от своя страна задърпах конеца, така че той се заклати и размърда като жив. Това се хареса на публиката, но удоволствието й се удвои, щом богинята се разкрачи и възседна легналата мумия. Ако се съдеше по убедителността, с която тя симулираше собствения си екстаз, избраната от мен проститутка ще да е била сред най-способните. Зрителите отдадоха заслуженото на превъзходното й изпълнение и със свиркане, дюдюкане и викове не криеха, че им се иска още, а по-дръзките дори се провикваха със съвети.
Когато зрелището достигна кулминацията си, факлите бяха загасени и храмът потъна в мрак. В тъмното изпълнителките на ролята отново се размениха и при повторното запалване на светлините насред сцената стоеше господарката Лострис, гушнала в ръцете си новородено дете. Една от робините в кухнята беше родила няколко дни преди представлението и реших да се възползвам от услугите на отрочето й.
– Ето, това е новороденият син на Озирис, бога на подземния свят, и на Изида, богинята на луната и звездите.
Господарката Лострис вдигна бебето високо над главата си, а то при толкова непознати пред себе си, разкриви лице и нададе силен рев.
Изида едва успя да го надвика, за да обяви пред всички:
– Поздравете младия господар Хор, бога на вятъра и на небето, небесния сокол!
Поне половината от зрителите бяха чеда на Хор и посрещнаха своя покровител с нескрит възторг. Повечето се проснаха на колене, създавайки около себе си невъобразима суматоха. И така второто действие донесе за мен пореден триумф, а за невръстния бог – жестоко унижение, защото, както се оказа по-късно, той здравата беше оплескал пелените си.
