Текст книги "Речният бог (Книга първа)"

Реката се врязваше в пустинята и блестеше като нажежено желязо. Трептеше мараня и слънчевите лъчи безжалостно изгаряха земята, изгубила се в безкрайни миражи. И голите хълмове край Нил сякаш потрепваха в далечината.

Галерата ни леко се плъзгаше покрай тръстиките; дочувахме скърцанията на отводнителните съоръжения, които равномерно отнасяха придошлата вода далеч от нивите. Ритмичните удари от нескончаемото им движение съпровождаха песента на момичето, застанало на носа.

Лострис беше на четиринадесет години. Нил беше започнал своя последен разлив в същия ден, когато червената луна на женствеността й изгря за пръв път – съвпадение, което за жреците на Хапи бе изключително благоприятно. Лострис – женското име, с което те смениха вече ненужното й детско, означаваше „дъщеря на водите“.

Никога няма да забравя как изглеждаше тогава. С годините щеше да се разхубавява, да придобива властност и самоувереност, но никога след това нямаше да ни пленява нейната невинност. Всеки мъж в лодката, дори и войниците по пейките за гребците бяха очаровани. Не откъсвахме погледите си от нея. В този ден още по-болезнено чувствах своята непълноценност. Изпитвах болезнен копнеж, защото макар да съм евнух, бях кастриран едва след като познах сладостите на женското тяло.

– Таита – извика ми тя, – пей с мен!

И когато й се подчиних, на лицето й разцъфна доволна усмивка. Тенорът ми и нейният изящен сопран звучаха прекрасно. Запяхме една стара селска песен, на която я бях научил и която беше сред любимите й:

 
Сърцето ми трепти като ранена птичка,
зърна ли лицето на любимия,
и страните ми порозовяват като утринна зора,
щом той ми се усмихне…
 

Откъм кърмата някой поде песента. Беше мъжки глас, дълбок и силен, но му липсваше яснотата и чистотата на моя. Ако аз пеех като дрозд, посрещащ утрото, то това беше ревът на млад лъв.

Лострис обърна глава и усмивката й засия като слънчевите отблясъци по повърхността на Нил. Макар мъжът, на когото се усмихваше, да ми беше приятел – може би единственият ми истински приятел – пак изпитах горчивина. Въпреки това се опитах и аз като нея да се усмихна на Танус с любов.

Бащата на Танус – Пианки, господарят Хараб – беше един от най-знатните египетски аристократи, но майка му беше дъщеря на освободен роб от народа Техену. Като повечето си съплеменници и тя имаше руси коси и сини очи. Умря от блатна треска, когато Танус беше дете. Почти не си я спомням, но по-старите жени твърдят, че в двете царства рядко е имало красота като нейната.

От друга страна, аз добре познавах бащата на Танус и му се възхищавах, преди да изгуби несметните си богатства и огромните си владения, които навремето почти се доближаваха до тези на фараона. Беше мургав, очите му като на повечето египтяни имаха цвета на лъскав обсидиан; беше мъж по-скоро силен, отколкото красив, но притежаваше щедра и благородна душа – някой дори ще каже, че е бил прекалено щедър и доверчив, защото умря в мизерия със сърце, разбито от онези, които бе смятал за свои приятели – изоставен, лишен от слънцето на царското благоволение.

Така че навярно Танус беше наследил и от двамата си родители хубавото, като изключим само богатството. По характер, а и по физическа сила той беше като баща си; по красота можеше да се мери с майка си. Така че защо да се противя на любовта на господарката си към него? Аз самият също го обичах, а и след като вече ми бяха отнели мъжествеността, знаех, че дори да ме издигнеха от роб в нещо повече, не мога да я притежавам. И все пак така е устроена човешката природа, че продължавах да мечтая за невъзможното.

Лострис се бе отпуснала върху възглавница на носа на галерата, а в краката й седяха робините – две черни момиченца от страната Куш, гъвкави като пантери, голи, само със златни верижки на врата. Самата Лострис носеше бяла ленена пола, надиплена като пера на чапла. Кожата й, галена от слънцето, беше с цвят на кедрово дърво, донесено от планините отвъд Библос. Гърдите й по форма и големина напомняха узрели круши, които само чакат някой да ги откъсне, а връхчетата им сякаш бяха украсени с розов гранат.

Беше си свалила официалната перука и косата й, вързана настрани и събрана на гъста, черна плитка, се спускаше над гърдите й. Очите й бяха умело подчертани, а на клепачите й беше положен стрит на прах сребристозелен малахит. Очите й също бяха зелени, но с наситения тъмен цвят на водите на Нил, когато са се прибрали в коритото си и са се освободили от животворната тиня. Носеше на златна верижка малка фигурка на Хапи, богинята на Нил, изработена от злато и от скъпоценния лапис лазули. Разбира се, че украшението беше прекрасно, щом го бях изработил собственоръчно специално за нея.

Изведнъж Танус вдигна високо дясната си ръка, свита в юмрук. Гребците за миг застанаха неподвижно, вдигнали весла, които заблестяха на слънцето, покрити с капки вода. Тогава Танус, които стоеше на кормилото, мощно го заби в тинята, след което мъжете загребаха с все сила и зелената повърхност на реката се покри с малки водовъртежчета. Щирбордът бързо се изнесе напред. Галерата се завъртя толкова рязко, че се наклони застрашително. Гребците успяха да я овладеят и тя се стрелна напред. Заостреният й нос с изрисуван лик на Хор се промуши през гъстите тръстики и понесена от течението, лодката се плъзна в спокойните води на лагуната.

Лострис прекъсна песента си и сложи ръка на очите си, за да вижда по-добре.

– Ето ги! – извика тя и посочи с изящната си ръчичка пред лодката.

Останалите галери от флотилията на Танус се бяха разпръснали като мрежа откъм южната част на лагуната, препречвайки широкия проток към реката, за да не позволят на никого да избяга натам.

Естествено Танус бе избрал за себе си да бъде откъм северната страна, където щеше да бъде най-напрегнато. Искрено ми се искаше да не е така. Не че съм страхливец, но все пак никога не трябва да забравям за сигурността на господарката си. Тя беше успяла да се промъкне на „Дъхът на Хор“ с помощта на редица хитрини, в които както винаги бях забъркан и аз. И без това щях да си изпатя, когато баща й разбереше, че е участвала в схватката със зверовете, но подочуеше ли, че е прекарала целия ден в компанията на Танус, дори и привилегированото ми положение не би ме спасило от гнева му. Заповедите му относно младежа бяха недвусмислени.

Ала както изглеждаше, аз бях единственият човек на „Дъхът на Хор“, който се тревожеше за подобни неща. Всички бяха обхванати от трескаво вълнение. С властен жест Танус даде знак на хората си да спрат. Галерата продължи да се плъзга плавно напред, преди да застане на едно място, леко полюлявана от зелените води, които иначе бяха толкова спокойни, че погледнех ли, виждах собственото си отражение и за сетен път се стрясках от това, колко малко от хубостта ми си е отишла с годините. Изглеждаше ми сякаш лицето ми е по-красиво и от небесносините лотосови цветове, които го обкичваха. Но, общо взето, имах малко време да му се любувам, защото наоколо настъпи голямо оживление.

Един от офицерите издигна знамето на Танус върху мачтата. На него беше изобразен син крокодил с вдигната високо опашка и широко разтворена паст. Само пълководец, удостоен с прозвище „най-добър от десет хиляди“, можеше да притежава собствено знаме. А Танус вече бе успял да си спечели подобна чест, както и да му бъде възложено командването на отряда на Синия крокодил от елитната гвардия на фараона, и то преди да е навършил двадесет години.

Вдигането на знамето върху мачтата беше сигнал за започване на лова. Останалите лодки от флотилията се мержелееха в далечината, но веслата им започнаха ритмично да се движат както блестящите на слънцето криле на дивите гъски. Широките дири, кои го оставяха след себе си, се къдреха на безбройни вълнички. Те разцепваха спокойните води и се задържаха по повърхността.

Танус спусна дългата бронзова тръба на гонга зад кърмата, потапяйки единия й край във водата. Когато някой я удареше с бронзовото чукче, острият, кънтящ звук щеше да се разнесе, изпълвайки с ужас жертвите. С безпокойство очаквах този ужас да премине в унищожителна ярост.

Танус ми се изсмя. Дори при цялото си вълнение беше усетил безпокойството ми. За суров воин той беше надарен с необикновена прозорливост.

– Качи се на кърмата, Таита! – нареди ми той. – Можеш ти да биеш гонга. Така няма да мислиш само как да си спасиш кожата.

Лекомислените му думи ме засегнаха, но все пак подканата му ме зарадва, защото куличката на кърмата се намира доста над водната повърхност. Охотно му се подчиних, но без да бързам много-много, изпълнен с достойнство. И когато двамата се разминавахме, се спрях, за да го смъмря строго:

– Да внимаваш за безопасността на моята господарка! Чуваш ли, момче? И да не вземеш да я подтикваш към необмислени действия, защото тя е не по-малко безразсъдна от теб самия.

Можех да си позволя да говоря по този начин на един именит пълководец, който заповядва на десет хиляди войници, защото в крайна сметка някога той ми беше просто ученик и неведнъж здравата съм налагал мъжествения му задник с тръстикова пръчка. И ето, че сега той ми се усмихна както едно време – нахално и безочливо.

– Остави на мен грижата за тази прелестна особа, приятелю, умолявам те. Защото нищо не желая повече, повярвай ми, от самата нея!

Нямах време да отвърна на просташката му забележка, защото гледах по-скоро да се настаня на мястото си на кърмата. Оттам и го наблюдавах, когато той взе в ръце лъка си.

За този лък вече се говореше из цялата армия, всъщност навсякъде по протежението на голямата река – от речните прагове до морския бряг. Аз му го бях измислил, когато той започна да недоволства от несъвършените оръжия. Предложих да опитаме с някакъв друг материал вместо с все същите хилави дръвчета, които растат из тясната ни крайречна долина; може би с нещо по-екзотично, например със сърцевината на маслиненото дърво, което расте по земите на хетите, или с абанос от страната Куш; или пък с още по-необичайни материали, като рог от носорог или слонска бивни.

Още щом се захванахме, се сблъскахме с безброй трудности, първата от които се оказа чупливостта на тези материали. В естественото си състояние никой от тях не можеше да се огъне, без да се пречупи; само най-големите и съответно най-скъпите слонски бивни биха ни позволили да издяламе един цял лък от тях. Аз обаче разреших и двата проблема, като разцепих една по-малка кост на трески и ги залепих една за друга, така че да се получат необходимите големина и дебелина за цял лък. Но за нещастие той се оказа прекалено здрав, за да може да бъде опънат от човешка ръка.

Все пак близко беше до ума оттук насетне да опитваме, съчетавайки всичките четири избрани материала – маслинено дърво, абанос, рог от носорог и слонова кост. Разбира се, бяха ни нужни месеци опити с различните комбинации, които измислях, както и с различните видове лепило, които използвахме, за да ги споим. Някак си все не успявахме да намерим достатъчно силно лепило. Най-накрая разреших и тази последна трудност, като увих около лъка тел, която да не позволява на споените части да се отлепят една от друга. Наложи се двама яки мъже да помагат на Танус, докато той я огъваше около лъка, преди още да е изстинало лепилото. И когато то се охлади, най-сетне като че ли бяхме улучили съвършеното съчетание на здравина и гъвкавост.

Тогава откъснах ивици от корема на черногривест лъв, който младежът преследва и уби с бронзовото си бойно копие някъде в пустинята. След като внимателно ги ощавих и навързах един за друг, направих от тях тетивата. И резултатът от всичко това беше блестящ лък с такава мощ, че един-единствен човек сред стотиците, които се бяха опитвали, беше способен да го опъне докрай.

Стрелбата с лък повеляваше да застанеш срещу целта, да опънеш тетивата и да задържиш, докато получиш заповед да пуснеш стрелата. Но дори Танус не би могъл да опъне лъка по този начин и в същото време да не изпусне целта. Затова се принуди да си изработи съвсем нов стил. Заставаше странично спрямо целта, издавайки лявото си рамо напред, и като държеше лъка в опънатата си лява ръка, с дясната опъваше тетивата, докато перцето на стрелата не докоснеше устните му, а мускулите на ръцете и гърдите му се напрягаха от усилие. И тогава, в мига на най-голямо напрежение, на пръв поглед дори без да се прицели, той отпускаше тетивата.

В началото стрелите му хвърчаха напосоки като диви пчели, които напускат кошера си, но той упорстваше с дни и дори месеци. Пръстите на дясната му ръка се покриха с рани от постоянното търкане о тетивата, но с времето загрубяха и станаха по-силни. Вътрешната страна на лявата му ръка пък постоянно се жулеше от тетивата, която при отпускането си всеки път изплющяваше върху нея, но аз му измайсторих специален кожен предпазител. И Танус от сутрин до мрак се упражняваше.

Дори и аз вече бях загубил надежда, че някога ще успее да овладее истински лъка, но той не се отказа. Бавно, мъчително бавно, той успя да се пребори с него дотолкова, че да изпраща една подир друга три стрели толкова бързо, че и трите да се окажат едновременно във въздуха. При това поне две от тях улучваха право в целта – бронзов диск с големината на човешка глава, окачен на около петдесетина крачки от мястото, където заставаше Танус. И с такава сила летяха неговите стрели, че свободно преминаваха през метала, макар той да беше с дебелината на малкия ми пръст.

Танус нарече това могъщо оръжие „Ланата“, което беше детското име на господарката ми. И сега тя стоеше до него, а в лявата си ръка той държеше съименника й. Бяха прекрасна двойка, дори прекалено прекрасна, за да мога да ги наблюдавам спокойно. Затова и доста рязко казах на господарката си:

– Ела веднага тук, отзад! Там, където си застанала, е опасно.

Тя не благоволи да ме погледне дори, но затова пък ми направи определен жест зад гърба си. Всички от екипажа на галерата го видяха и по-смелите се закискаха. Навярно някоя от онези черни лисици, прислужничките й, я е научила на подобни обноски, които повече подхождат на жените от крайречните кръчми, отколкото на благородната наследница на рода на Интеф. Замислих се дали да изразя на глас възмущението си и да се опитам да я вразумя, но в крайна сметка се отказах от подобно рисковано начинание: господарката се поддаваше на убеждение само когато биваше в определено настроение. Така че вместо това се заех усърдно да бия бронзовия гонг, прикривайки обидата и тревогата си.

Острият звън се разнесе из прозрачните води на лагуната, като само за миг навсякъде около нас въздухът се изпълни с пърхане на птичи криле; из тръстиките, из скритите вади, както и от повърхността на самото езеро към небето се издигна облак от пернати обитатели на могъщата река, който закри слънцето над главите ни. Бяха стотици разновидности: мерни и бели ибиси с глави на лешояди – свещените птици на речната богиня; ята кряскащи диви гъски, оперени в червеникавокафяво, всяка с по една рубиненочервена капчица в средата на гърдите си; синкавозелени или мастиленочерни чапли с клюнове като мечове, които цепеха простора с мощните си криле; диви патици – толкова многобройни, че човек трудно можеше да ги обхване поглед, а гледката, която представляваха, му се струваше невероятна.

Ловът на диви патици е едно от любимите занимания на египетската аристокрация, но днес ние преследвахме друга цел. В този миг далеч пред нас забелязах огледалната повърхност на водата да се раздвижва неспокойно. Нещо тежко и голямо се беше размърдало и стомахът ми се сви при мисълта за ужасния звяр, който се беше разшавал. Танус също забеляза раздвижването, но реакцията му беше различна от моята. Облиза се като хрътка, а мъжете наоколо завикаха в хор заедно с него и натиснаха веслата. „Дъхът на Хор“ се стрелна напред, сякаш беше някоя от онези птици, които ни бяха засенчили слънцето, а господарката ми изкрещя от вълнение и удари с малкото си юмруче мускулестото рамо на Танус.

Водите се размърдаха още веднъж и той даде знак на кормчията да следва посоката на движението, докато аз продължавах да млатя гонга, вдъхвайки си повече кураж. Достигнахме мястото, където бяхме видели водата да се раздвижва. Галерата ни плавно застина, а всички на борда внимателно започнаха да оглеждат наоколо.

Само аз от мястото си можех да погледна зад кърмата. Дъното беше плитко и водата беше почти толкова прозрачна, колкото и въздухът край нас. Изкрещях пронизително като господарката ми преди това и рязко се отдръпнах от кърмата – чудовището се намираше точно под кораба ни.

Хипопотамът е най-любимото същество на Хапи, богинята на Нил. Само с нейното съгласие можехме да го убиваме. За тази цел сутринта Танус се беше молил и бе извършил жертвоприношение в храма на богинята заедно с господарката ми. Разбира се, Хапи е нейната богиня-покровителка, но се съмнявам, че само това е било причината за дейното й участие в церемонията.

Хипопотамът беше огромен стар мъжкар. Изглеждаше ми голям колкото галерата ни – гигантска маса, която се влачеше по дъното на лагуната и чиито забавени от водата движения я оприличават на създание, излязло от нечий кошмар. Изпод краката му хвърчеше кал, както антилопата вдига прах, докато препуска в пустинята.

С помощта на кормилото Танус завъртя галерата и се понесохме подир хипопотама. Но дори с бавения си и спокоен ход под водата той скоро се откъсна от нас. Тъмната му сянка се изгуби в зелените дълбини на лагуната.

– Гребете по-бързо! Дъхът на Сет да ви гори дано, гребете! – крещеше Танус на хората си, но когато един от офицерите замахна с камшика, той се намръщи и поклати отрицателно глава. Никога не съм го виждал да прибягва без сериозна причина до бича си.

Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността пред нас и изхвърли облак зловонна пара от дробовете си. Макар да беше на повече от изстрел с лък от нас, смрадливият му дъх ни удари право в носа. За миг гърбът му заприлича на някакъв остров от гранит насред лагуната, след което той пое дъх и със свистене бързо се скри.

– След него! – разнесе се гласът на Танус.

– Ей го там – извиках аз и посочих на едната страна, – връща се обратно.

– Много добре, приятелю – засмя се младежът, – все още може да излезе войник от теб.

Тази забележка беше, общо взето, смешна, защото аз съм писар, мъдрец и човек на изкуството. Моите подвизи са плод на мисълта. Все пак се изпълних с детинска радост както всеки път, когато той ме похвалеше за нещо, и за миг забравих за страховете си, увлечен в гонитбата.

На юг от нас останалите галери от флотилията също се бяха включили в преследването. Жреците на Хапи винаги водеха точни сметки относно броя на огромните обитатели на лагуната и сега бяха дали позволението си за идващия празник на Озирис да бъдат убити не повече от петдесет. Така щяха да останат около триста от свещените животни на богинята: достатъчно според жреците за това водните пътища да не се задръстват от плевели, тръстиките да не заемат от обработваемата земя, а и храмът да може да разчита на постоянно снабдяване с месо. Само жреците имаха правото да се хранят с месо от хипопотам извън десетте дни на празненствата в чест на Озирис.

Гонитбата се пренесе из цялата лагуна; превръщайки се в някакъв сложен и неразбираем танц, в които галерите се въртяха на всички страни, а изплашените до смърт животни бягаха пред тях, гмуркайки се или, напротив, излизайки на повърхността, за да избълват облаци пара над главите си, да изсумтят страховито и да се потопят отново. Но всеки път те се задържаха все по-кратко под водата, изскачаха все по-често на повърхността, защото дробовете им се изпразваха и зверовете не смогваха да ги изпълнят докрай, преди преследващите галери да ги настигнат, принуждавайки ги да се гмурнат отново. През цялото това време бронзовите гонгове на кърмата на всеки кораб не замлъкваха и звънът им се сливаше с възбудените викове на гребците и подканванията на кормчиите. Наоколо беше неописуема врява и суматоха и дори аз установих, че викам и крещя като най-кръвожадните ловци край себе си.

Танус беше насочил вниманието си върху първия хипопотам, който се оказа и най-големият. Дори не поглеждаше към женските и по-младите самци, които се показваха на не повече стрела разстояние от лодката ни, и неотстъпно преследваше огромния звяр при всичките му смени на посоката, като при всяко негово появяване на повърхността го застигахме все повече и повече. При цялото си вълнение не можех да не отдам заслуженото на умението, с което младежът направляваше „Дъхът на Хор“, както и начина, по който екипажът реагираше на всеки негов знак. Хората, които командваше, винаги се справяха добре. Пък и как иначе би могъл да се изкачи толкова бързо до такъв висок пост, след като нито разполагаше с богатство, нито имаше влиятелен покровител. Всичко, което бе постигнал, дължеше единствено на себе си и въпреки опитите на скритите му врагове, които му поставяха капани на всяка крачка, продължаваше да си пробива път напред.

Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността на не повече от тридесет крачки от нашите лъкове. Блестеше на слънцето и плашеше с огромното си черно туловище; от широките му ноздри излизаха кълба пара като на онова създание в подземния свят, което изтръгва и разкъсва сърцата на провинилите се пред боговете.

Танус веднага грабна една стрела и я пусна по посока на звяра. За сетен път Ланата изсвири злокобната си песен и стрелата полетя напред. Още докато свистеше във въздуха, тя бе последвана от втора, от трета. Тетивата жужеше като струна на лютня, а стрелите една след друга се забиваха в целта. Хипопотамът изрева, щом те потънаха наполовина в широкия му гръб, и отново се гмурна под водата.

Стрелите за този лък бяха измислени от мен. Бях махнал перцата им и на тяхно място бях закачил плавки от баобаб, каквито рибарите използват за мрежите си. Така бяха прикачени към стрелата, че да не мърдат при полета, но щом животното се потопи, да се отлепят от нея и да останат по повърхността на водата. Бях ги привързал за бронзовото острие на стрелата с тънък ленен конец, който се усукваше около пръчката, но се развиваше веднага щом плавката се откачеше. Така че сега, когато хипопотамът заплува под водата, трите малки плавки изхвръкнаха на повърхността и го последваха. Бях ги боядисал в яркожълто, така че да привличат погледа и по тях лесно да се определя местоположението на животното, дори и да се намира в дълбините на лагуната.

Така Танус можеше да предвиди всеки опит на звяра да се отскубне и щом се покаже на повърхността, „Лъхът на Хор“ все го пресрещаше и върху лъскавия му черен гръб отново се изсипваше дъжд от стрели. След хипопотама се образуваха гирлянди от малки жълти коркчета, а водите около него почервеняваха от кръв. Въпреки дивата страст, обзела всеки в този миг, не можех да не изпитвам съжаление към раненото животно всеки път, щом то се покажеше ревящо на повърхността, където отново го връхлитаха свистящи смъртоносните стрели. Но съчувствието ми към жертвата ни в никакъв случай не се споделяше от младата ми господарка, която бе застанала сред най-голямата блъсканица на галерата и пищеше едновременно от страх и от удоволствие.

Хипопотамът се показа над водата досами галерата ни, но този път се беше обърнал срещу „Дъхът на Хор“, който го настигаше. Челюстите му се разтвориха толкова широко, че чак гърлото му се виждаше – истински тунел от яркочервена плът, който спокойно можеше да погълне цял човек. Огромните зъби, които стърчаха из устата му, спряха дъха ми и при вида им потръпнах. Със зъбите на долната челюст животното се справяше с по-здравите и жилави стъбла на тръстиките. Отгоре също се показваха лъскави бели остриета, дебели колкото китката ми, които биха могли да разкъсат корпуса на „Дъхът на Хор“ със същата лекота, с която аз бих отхапал от пшенична питка. Скоро ми се беше случило да изследвам трупа на една селянка, която, както рязала тръстики на брега, имала нещастието да смути спокойствието на женски хипопотам с новородено. Жената беше разсечена на две с такава прецизност, сякаш я бяха рязали с най-фино бронзово острие.

И сега това освирепяло чудовище с огромната си паст с блестящи зъби се бе насочило срещу нас, а аз, който при това стоях на кърмата и се намирах възможно най-далеч от него, бях замръзнал на мястото си от ужас. Танус пусна още една стрела, която влетя право в разтворената паст, но агонията на животното и без това вече беше толкова мъчителна, че то сякаш и не усети новата рана. Макар че тъкмо тя щеше да се окаже фаталната. Без капка колебание звярът се хвърли право срещу нас. От раненото му гърло се разнесе такъв яростен рев на предсмъртна болка, че някъде дълбоко се спука артерия и бликна кръв като фонтан. Кръвта, която животното плюеше пред себе си, скоро се превърна в облаци червена мъгла на фона на слънчевата светлина – красива и едновременно с това страховита гледка. И тогава хипопотамът се удари с все сила о носа на галерата ни.

„Дъхът на Хор“ пореше водите със скоростта на тичаща газела, но звярът в своята ярост се оказа по-бърз, а туловището му бе толкова здраво и мощно, че сякаш се бяхме натъкнали на подводни скали. Гребците изпопадаха от пейките си, а аз самият бях запокитен с такава сила в предпазната преграда, че останах без дъх от страхотната болка в гърдите.

И въпреки всичко не можех да не се огледам за господарката си. През сълзите от болка видях, че при удара тя полетя с главата напред. Танус протегна ръка да я задържи, но той самият беше изгубил равновесие, а и лъкът в лявата ръка му пречеше. Успя единствено да я хване за миг, така че да убие малко скоростта й, но тя се олюля безпомощно над преградата, размахвайки отчаяно ръце, и гърбът й надвисна над водата.

– Танус! – изпищя тя и протегна ръка към него.

С ловкостта на акробат той застана на крака и се опита да я сграбчи. За миг пръстите им се докоснаха, но после тя сякаш беше издърпана от някаква невидима сила и залитна на другата страна.

От своето място можах да я видя как пада във водата. Преобърна се като котка във въздуха, а бялата й пола се развя, разкривайки прелестните й дълги бедра. Струваше ми се, че си отива завинаги, и тревожният ми зов отекна заедно с нейния отчаян нисък.

– Момичето ми! – заплаках аз. – Мъничката ми!

Защото бях сигурен, че е изгубена завинаги. В този миг целият й живот, такъв какъвто го знаех, преминаваше пред очите ми. Видях я отново как се учи да ходи, чух бебешките й гальовни думи, с които ме посрещаше – мен, любимата й бавачка. Видях я как израства и се превръща в жена и си припомних всяка радост и всяка болка, които ми беше причинила. И в мига, когато смятах, че ще я загубя завинаги, като че ли я обикнах още повече.

Тя падна върху широкия, окървавен гръб на разярения хипопотам и за момент остана неподвижна върху него с прострени ръце и крака – като човек, подложен на жертвоприношение върху олтара на някаква отвратителна религия. Животното се замята, издигайки се високо над водата, като извиваше огромната си безформена глава назад, за да я докопа. Зачервените му свински очички хвърляха яростни искри, а огромната му челюст страховито прищракваше всеки път, щом се опитваше да я захапе.

Лострис успя да се съвземе и да се вкопчи в две от стрелите, които стърчаха от гърба на хипопотама. Остана да лежи върху животното, разтворила широко ръце и крака. Вече не пищеше, а използваше всичко, на което беше способна, за да си спаси живота. Когато се удряха, огромните извити зъби на звяра издрънчаваха като металните оръжия на дуелиращи се бойци. И всеки път, когато се срещнеха, сякаш само един пръст ги отделяше от господарката ми и аз всеки момент очаквах стройното й краче да бъде откъснато като натежал грозд от лозницата, а сладката й младежка кръв да се омеси с онези ужасни кървища, които струяха от раните на хипопотама.

На носа на галерата Танус бързо се окопити. За миг видях изражението на лицето му и мога да кажа, че беше ужасно. Той захвърли лъка си, защото вече не можеше да го използвали грабна меча си, изтегляйки го от ножницата от крокодилска кожа. Бронзовото острие, дълго колкото ръката му, заблестя на слънцето, наточено дотолкова, че да може да избръсне космите по тялото на собственика си.

Той скочи върху планшира и за секунда остана да виси отгоре му, наблюдавайки гърчовете на смъртно раненото животно в краката си. След което се оттласна от палубата и като ястреб се стрелна напред, стиснал с две ръце меча си с острието надолу.

Приземявайки се върху широкия врат на хипопотама, Танус го възседна, сякаш смяташе да го язди до самия подземен свят. Към силата на удара му, когато забиваше меча си в звяра, се беше прибавила цялата му тежест заедно с устрема на безумния му скок. Острието потъна до средата във врата на хипопотама, точно под черепа му, и разположил се като опитен ездач, Танус продължаваше да натиска навътре бронзовия си меч. Животното изпадна в още по-неописуема ярост. Всичко, което бе правил до този момент, бе нищо в сравнение с адските конвулсии, които настъпиха. Хипопотамът извади по-голямата част от туловището си над вълните, въртейки неистово глава на всички посоки и разплисквайки около себе си водни стени, които се стоварваха върху палубата на галерата и като завеса скриваха от ужасения ми поглед това, което ставаше там.

През пръските вода наблюдавах как двамата безмилостно биват лашкани върху гърба на чудовището. Една от стрелите, за които се беше уловила Лострис, се строши в ръката й и тя едва не бе пометена. Ако това се беше случило, то тя със сигурност щеше да попадне между зъбите на хипопотама. Танус се обърна, с лявата си ръка я сграбчи и й помогна да се задържи, а с дясната продължаваше да забива бронзовото острие все по-надълбоко и по-надълбоко във врата на звяра.

Неспособен да ги достигне, хипопотамът се хапеше сам, нанасяйки си ужасни рани, които зейваха по тялото му и оцветяваха в червено водата на разстояние от петдесет крачки около галерата, а Лострис и Танус бяха изпръскани от глава до пети с пурпур от шуртящата кръв. Лицата им се бяха превърнали в отвратителни маски, от които само очите им се белееха.