Текст книги "Речният бог (Книга първа)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 25 страниц)
Робинята, която бях оставил да се грижи за господарката ми, все още чакаше пред вратата. Наредих й да бди над съня на Лострис и излязох на двора, за да се покатеря на външната стена на женските покои.
Едва се зазоряваше, но под стените на двореца вече се бяха насъбрали на групи любопитни старици и разни безделници. Щом се появих между бойниците, всички погледи се насочиха към мен.
Демонстративно разтърсих чаршафа в ръцете си, преди да го провеся върху каменната стена. Кървавото петно в средата му приличаше на червено цвете и при вида му всички в хор започнаха да обсъждат непорочността на господарката ми и способностите на младоженеца.
Сред тълпата забелязах една висока фигура. Човекът беше увил главата си с вълнен шал. Едва когато отметна шала назад и разкри лицето и червеникавозлатистите си къдрици, успях да го разпозная.
– Танус! – извиках му. – Трябва да говоря с теб.
Той погледна нагоре към мен. В очите му се четеше такава болка, че не можах да издържа и отвърнах поглед. Петното върху чаршафа разбиваше целия му живот. Аз също съм изпитвал непоносимата болка по изгубена любов и дори след толкова години спомените за нея не ме напускат. Но раната на Танус беше прясна и все още кървеше, а болката, която го мъчеше, не можеше да се сравни с никоя друга. За да я преживее, той имаше нужда от помощта ми.
– Танус! Чакай ме.
Той отново покри лицето си с шала и се обърна на другата страна. Заклати се като пиян и се отдалечи от двореца.
– Танус! – виках подире му. – Върни се! Трябва да говоря с теб.
Но той не се обърна, а само ускори крачка.
Бързо се спуснах по стълбата, но докато изляза през главната порта, приятелят ми вече беше изчезнал сред криволичещите улички на вътрешния град.
Цяла сутрин търсих Танус. Квартирата му беше празна и никой от войниците не го беше виждал през деня.
Най-накрая трябваше да се откажа от издирването и да се отправя към стаята си в двореца. Царската флотилия вече се готвеше да отплава на юг. Ако двамата с господарката ми щяхме да заминаваме, то най-добре отсега да се заемех с багажа си. С известни усилия успях да се освободя от убийствените настроения, които обикновено ме обхващаха след разговорите ми с бъдещето – а сега бяха подсилени и от непредвидената ми среща с Танус, и се захванах със събирането на вещите си. За миг забравих за всичко останало и започнах да разтурям единствения дом, който някога съм имал.
Животните ми, изглежда, усещаха, че предстои да се случи нещо ново и различно. Всяко от тях по своя си начин се опитваше да ми привлече вниманието. Дивите птици, които имаха навика да ме навестяват, също бяха обзети от вълнение и не преставаха да пърхат над главата ми и да подскачат по плочките на терасата. В ъглите край леглото пък любимите ми соколи широко се протягаха и ми крещяха в лицето. Кучетата, котките и домашната ми газела не ме оставяха на мира и през цялото време ми се навираха в краката, явно за да ми попречат да свърша каквото и да било.
Вече се чудех как да се оправя с целия този зверилник, когато забелязах гърнето с козе мляко край леглото си. Робите в двореца знаеха колко го обичам и винаги се намираше кой да напълни гърнето ми. Животните ми също обожаваха гъстата бяла течност и за да ги изкарам вън от стаята, извадих гърнето на терасата и напълних една по една глинените им купички. Всички се нахвърлиха върху млякото и в боричканията си за известно време ме забравиха. Аз се възползвах от това и като спуснах завесата към терасата, се заех на спокойствие с работата си.
Любопитно как дори един роб като мен би могъл да натрупа толкова много вещи. Още не бях прибрал и половината от багажа, а готовите кутии и вързопи вече стигаха почти до тавана. Едва се държах на краката си от преумора, а и главата ми още се маеше от тревите, но това не ми попречи да забележа странното мълчание, настъпило изведнъж около мен. Спрях се насред работата си и тревожно се ослушах. Тишината се нарушаваше единствено от бронзовите звънчета върху веригата на соколицата ми, която през цялото време не преставаше да ме наблюдава от ъгъла с хищническия си поглед. Мъжкият, по-малък, но и доста по-красив от нея, беше заспал на пръчката си в другия край на стаята и кожената качулка, която му бях сложил, го скриваше. От останалите животни не се обаждаше никое. Нито котките мяучеха и съскаха по кучетата, нито дивите птички пееха, нито кучетата ми ръмжаха или се боричкаха помежду си.
Отидох до входа на стаята си и вдигнах завесата. За миг слънцето ме заслепи, но щом очите ми привикнаха със светлината, не можах да се сдържа и извиках от ужас. Всички животни до едно бяха изпоналягали по терасата и градината.
Никое не помръдваше. Изхвръкнах бързо навън, започнах да викам любимците си по име, да ги вдигам от земята и да ги притискам до себе си, но у никое не открих и искрица живот. Обиколих навсякъде, но напразно. Дори и малките птички, които едва усещах в ръката си, дори и те бяха мъртви.
Имах чувството, че сърцето ми, което беше изпитало толкова мъка в последните дни, няма да издържи повече и ще се пръсне. Отпуснах се върху плочките на терасата и сред всичките си умрели приятели заплаках като дете.
Трябваше ми доста време, за да се поуспокоя и да се замисля по-трезво над случилото се. Станах и отидох при една от глинените купички. Животните ми я бяха облизали, но все пак се опитах да надуша каква е била отровата – естествено предназначена за мен. Силната миризма на млякото обаче поглъщаше всички останали; единственото, което знаех, бе, че отровата е действала бързо и смъртоносно.
Чудех се кой ли е поставил гърнето до леглото ми. Ала в крайна сметка имаше ли значение чия точно е била ръката, сипала отровата в млякото, след като знаех по чие нареждане е действала. „Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв“ – това бяха прощалните думи на господаря Интеф и той не беше чакал дълго, за да изпълни заканата си.
За миг бях обхванат от пълно умопомрачение, което се засилваше от преумората и тягостното ми настроение от сутринта. Никога преди не ми се е случвало да изпадам в подобна ярост – целият се тресях, бях извадил камата си от колана и преди още да осъзная какво върша, хукнах по стълбите с нож в ръка. Знаех, че по това време на деня господарят Интеф ще е във водната градина. Всъщност той вече не ми бе господар. Спомних си всички издевателства и унижения, на които ме бе подложил. Сега обаче аз щях да го убия, щях да разкъсам на парчета жестокото му, бездушно сърце.
Едва когато наближих вратите на градината, си възвърнах разсъдъка. Само на входа стояха половин дузина пазачи, а колко ли още имаше вътре. Те не биха позволили да стигна до великия владетел. Затова се спрях и хукнах в обратната посока. Прибрах ножа в кожената му кания и се опитах да се успокоя. Когато се върнах на терасата, вече си бях възвърнал обичайната походка и просто трябваше да се погрижа за умрелите си приятели.
По едно време ми беше хрумнало да засадя градинката си със смоковници и дори бях изкопал дупките за тях. Но след като напусках Карнак, използвах готовите дупки да погреба в тях любимците си. Засипах и последния гроб, но яростта ми не намаляваше. Мисълта да отмъстя на мъчителя си не ме напускаше нито за миг.
Бях си оставил малко от козето мляко в гърнето и сега то ме чакаше до леглото. Взех глинения съд в ръце и започнах да размишлявам как да проникна с него в кухнята на великия владетел. Щеше да бъде много удобно да използвам собственото му оръжие срещу него. Но, уви, знаех твърде добре, че това е невъзможно. Аз самият го бях посъветвал как да се предпазва от отравяне. Трябваше да обмисля внимателно плана за отмъщение. Още повече, че сега навярно господарят ми щеше да е нащрек. За да успея да го убия, беше нужно търпение и време, но поне можех да се позабавлявам с един от неговите любимци като предплата за онова, което имах да си връщам.
И така, прегърнал смъртоносното гърне, аз се промъкнах до един от страничните входове на мъжкото отделение и излязох на улицата. Бързо открих тъкмо този, който ми трябваше – козар, обграден от стадо кози. Пред мен той издои едно от животните си и напълни гърнето ми догоре. Можех да съм сигурен, че който и да е моят злополучен отровител, той е сложил в млякото достатъчно отрова да измори половината Карнак. Така че и малкото останало на дъното щеше да ми свърши работа.
Пред стаята на Расфер пазеше не друг, а един от личните телохранители на великия владетел. Щом се грижат толкова за безопасността му, явно началникът на стражата все още е нужен на господаря Интеф и той никак не би се зарадвал, ако го лишат от предания му служител.
Пазачът ме позна и лесно ме пусна в стаята на болния. Вътре вонеше ужасно. Расфер лежеше на мръсната постеля. Все пак явно си бях свършил добре работата като лекар, защото, щом влязох, той отвори очи и ме наруга. Което доказваше, че вече е сигурен в оздравяването си.
– Къде се губиш, бе, скопец такъв? – изръмжа насреща ми Расфер, с което като че ли искаше да изличи и последните остатъци от милост и състрадание у мен. – Откакто ми бърка с онова чудо в черепа, не мога да си кажа името от болка. Какъв лекар си ми ти, щом…
И така нататък, и така нататък. Няма смисъл да повтарям всичките изрази, с които той си изказа мнението за лечителските ми способности. Свалих окървавената превръзка от главата му и внимателно огледах раната. Да си призная, в този миг бях воден единствено от научен интерес – щеше ми се да видя доколко успешно съм извършил трепанацията. Както винаги, и този път се бях представил блестящо. Жалко, че сам щях да пратя труда си на вятъра.
– Дай ми нещо против болката, евнухо! – опита се да ме сграбчи за туниката Расфер, но му се изплъзнах.
Престорих се, че се смилявам над страданията му, и изсипах от едно стъклено мускалче няколко кристалчета най-обикновена сол в купата до леглото му, след което ги залях обилно с млякото.
– Ако болката стане наистина непоносима, това ще те облекчи – рекох му и му оставих купата под ръка. Колкото и да му желаех злото, не посмях сам да му подам отровата.
Той се надигна на лакът и посегна към млякото. Преди обаче да докопа купата, аз я подритнах изпод ръката му с крак. Тогава си рекох, че го правя само за да го раздразня още, а може би и за да удължа собственото си удоволствие.
– Добри ми Таита, подай ми лекарството – захленчи той, а аз, слушайки плачливия гласец, се заизпълвах с най-приятни чувства. – Дай ми да пия. Ще полудея от болка.
– Първо нека поговорим малко, мили ми Расфер. Чу ли, че господарката Лострис ме измоли като подарък от господаря Интеф?
Колкото и зле да се чувстваше, той ми се ухили зловещо.
– Много си глупав, ако мислиш, че той ще те пусне току-така. Можеш да се считаш за мъртъв.
– А, така. Със същите думи ме изпрати и господарят Интеф. Ще скърбиш ли за мен, Расфер? Ще плачеш ли за мен, след като си отида? – попитах го аз, а той се захили насреща ми. Но след това отново стана сериозен и погледна към млякото.
– Може да ти звучи странно, но винаги съм бил привързан към теб по свой начин – изсумтя той. – А сега ми подай лекарството.
– Толкова ли беше привързан към мен и когато ме кастрира? – попитах го, а той ме изгледа смаян.
– Ама ти да не би още да ми имаш зъб за това? Та то беше преди години, а и много добре знаеш, че само изпълнявах заповедите на господаря Интеф. Моля те, Таита, бъди разумен! Подай ми лекарството.
– Но ти се смя, докато го правеше. Защо? Толкова ли ти беше весело?
Той понечи да вдигне рамене, но от болката само направи някаква ужасна гримаса.
– Аз съм си веселяк човек. Смея се на всичко. Хайде, стари приятелю, кажи, че ми прощаваш, и ми дай лекарството!
Най-сетне благоволих и избутах купата обратно с крак. Расфер посегна и я грабна с ръка. Движенията му бяха доста некоординирани и докато поднасяше течността към устата си, няколко капки паднаха на лицето му.
Така и не разбрах защо го направих, но в мига, в който устните му се допряха до ръба на купата, аз скочих и с един удар я избих от ръцете му. Тя падна на пода, без да се счупи – само се претърколи до ъгъла, оплисквайки стената с мляко.
Известно време двамата с Расфер само стояхме и се гледахме в очите. Изпитвах истински ужас от собствената си глупост и слабост. Ако някога се е раждал човек, който заслужава да бъде отровен, това беше тъкмо той. Но след това пред очите ми се появиха отново сгърчените тела на животните ми и разбрах защо не ми беше дало сърце да убия човека пред себе си. Само един истински престъпник би бил способен да извърши подобно деяние. А аз имам прекалено високо мнение за себе си, за да се принизявам до ролята на палач.
Най-накрая Расфер като че ли осъзна какво е станало.
– Отрова – промълви той. – В купата е била сипана отрова.
– Беше ми пратена от господаря Интеф.
Не знам защо му го казах. Може би, за да оправдая престъплението, което за малко не извърших. Изобщо, държах се доста странно. Навярно всичко се дължеше на гадателните плочки и тревите, които бях погълнал през нощта. И сега още не можех да се отърся от тяхното въздействие. Така и така нямах повече работа тук. Обърнах се и се отправих към вратата.
Зад гърба ми Расфер започна да се смее. Първо полека, после все по-силно и по-силно, докато най-сетне и стените се затресоха заедно с него.
– Голям си глупак, евнухо – изрева подире ми той. – Трябваше да го направиш. Трябваше да ме убиеш, защото сега мога да се закълна в проклетия си задник, че аз ще те убия.
Когато най-сетне се завърнах в стаята на господарката Лострис, тя все още спеше. Седнах до леглото й, за да я изчакам сама да се събуди. Но тревогите и умората от последното денонощие си казаха своето и свит като куче на плочките, скоро и аз се унесох в дълбок сън.
Бях събуден от ненадейно нападение. Нещо ме халоса по главата и преди още да съм се разсънил, вече бях скочил на крака. Следващият удар ме улучи в рамото и от убождането имах чувството, че ме е ужилил някакъв огромен стършел.
– Ти ме измами! – крещеше ми господарката Лострис насреща. – Ти не ме остави да умра.
И се развъртя отново с ветрилото. Тази дълга бамбукова пръчка представляваше опасно оръжие, особено като се има предвид, че гребенът, върху който се закачаше щраусовото перо, беше направен от чисто сребро. За щастие господарката ми още беше под въздействието на сънотворното и движенията й не бяха много точни. Наведох се, за да избегна удара, и от силния си замах тя се олюля и се стовари отново върху леглото си. След това захвърли ветрилото и избухна в сълзи.
– Аз исках да умра. Защо не ме остави?
Трябваше й малко време да се успокои, преди да я приближа и да я прегърна.
– Ударих ли те силно, Таита? – попита тя. – Никога досега не съм го правила.
– Е, като за пръв път не беше зле – трябваше да й отдам дължимото. – Дори не мисля, че са ти нужни упражнения.
И малко театрално се потърках по главата, за да я накарам да се усмихне.
– Горкият Таита. Толкова лошо се държа с теб. Ама и ти си го заслужаваш. Измами ме. Аз исках да умра, а ти не ми се подчини.
Май беше време да сменя темата.
– Господарке, имам страхотни новини за теб. Но трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого – дори и на робините си.
Не се сещам през целия си живот тя да е опазила поне една тайна. Но пък и коя ли жена би го сторила? От друга страна, мисълта, че ще научи нещо изключително, винаги ще накара господарката ми да забрави всичко останало.
Въпреки мъката си Лострис избърса сълзите и заповяда:
– Казвай!
В последно време бях насъбрал доста тайни, така че имах голям избор. За миг се замислих коя точно ще е най-подходящо да споделя с господарката си. Разбира се, не вървеше да й говоря за отровените си животинки, нито пък за срещата си с Танус. Трябваше ми нещо по-разведряващо.
– Снощи бях при фараона и двамата си говорихме до сутринта…
При тези ми думи тя пак се обля в сълзи.
– О, Таита, мразя този човек! Той е просто един грозен старец. Не искам да…
И понеже не ми се гледаха повече сълзи, реших да премина по същество:
– Гледах му в бъдещето.
Това беше достатъчно, за да привлека вниманието й. Господарката Лострис изпитва искрено възхищение от пророческата ми дарба и ако гадаенето не ми се отразяваше толкова зле, би ме карала всеки ден да й разчитам бъдещето.
– И какво видя? Говори! – беше като омагьосана. Бе забравила скръбта и мисълта за самоубийство. Беше толкова млада и наивна, че чак ми стана неудобно заради хитрините ми – нищо, че ги правех за нейно добро.
– Имах най-невероятното видение, което можеш да си представиш, господарке. Никога преди не ми се е случвало всички образи да са толкова ясни…
– Давай нататък! Обещавам ти, че ако не ми кажеш веднага, ще умра от нетърпение.
– Първо трябва да ми се закълнеш, че няма да казваш на никого. Никой никога не трябва да разбере за това, което видях. Става дума за неща с ужасни последствия за цялата държава.
– Кълна се, кълна се!
– Ама не трябва да подхождаш толкова несериозно към въпроса…
– Хайде, Таита, давай нататък! Ето, ме започваш да ме дразниш. Заповядвам ти веднага да ми кажеш или… – чудеше се тя с какво да ме заплаши, – или пак ще те набия.
– Много добре. Сега слушай какво видях. Видях едно голямо дърво на брега на Нил. На върха на това дърво стоеше короната на Египет.
– Фараонът! Дървото е било фараонът – това не представляваше никаква трудност за нея. – Продължавай, Таита. Искам да чуя и останалото.
– Видях Нил да се надига и спада пет пъти.
– Пет години, ще минат пет години! – плесна тя с ръце от вълнение. Винаги е обичала да тълкува виденията ми.
– И тогава дървото беше нападнато и унищожено от скакалци, след което се строполи върху земята и се превърна в прах.
Тя ме зяпна, неспособна да каже и дума, така че аз изтълкувах знамението вместо нея:
– До пет години фараонът ще умре и ти ще си свободна. Свободна и от властта на баща си. Свободна да отидеш при Танус, без никой да те възпира.
– Ако ме лъжеш, вече би било прекалено жестоко. Моля те, кажи, че говориш истината.
– Самата истина, господарке. Но това не е всичко. Във видението ми се показа новородено дете, момче. Изпитах истинска обич към това дете, по което разбрах, че то е твое.
– А бащата? Кой ще е бащата на детето ми? О, Таита, моля те, кажи ми!
– Ако се вярва на видението, то без съмнение бащата ще бъде Танус.
Това беше първото изопачаване на истината, което си позволявах, но пак ми се щеше да вярвам, че го правя за доброто на Лострис.
За известно време тя се умълча, но очите й заискриха с някакъв вътрешен блясък. По-голяма награда от тази не можех да си представя.
Най-накрая господарката ми прошепна:
– Аз мога да почакам пет години. Нали бях готова да чакам цяла вечност. Ще ми бъде трудно, но ще изтърпя тези пет години заради Танус. Ти постъпи правилно, Таита, като не ме остави да умра. Би било обида за боговете.
Можех да изпитам само най-дълбоко облекчение при тези й думи. Все още имаше надежда за бъдещето. С моя помощ тя щеше да превъзмогне всичко, което я чакаше занапред.
Призори царската флотилия отплава от Карнак на юг. Както беше обещал фараонът, за господарката Лострис и цялата й свита имаше отделен кораб – една от онези малки и маневрени ладии.
Двамата с господарката ми седяхме под навеса, който капитанът беше издигнал специално за нея на носа. Наблюдавахме града с неговите белосани къщички, които блестяха на първите слънчеви лъчи.
– Нямам представа къде е отишъл. – Откакто бяхме вдигнали платна, господарката ми не преставаше да се тревожи за Танус. – Наистина ли провери навсякъде?
– Навсякъде – за сетен път й отговорих. – Обходих вътрешния град и пристанището. Скрил се е някъде. Но оставих посланието ти на Кратас. Можеш да си сигурна, че той ще му го предаде, щом го види.
– Пет години без него… дали ще минат някога?
Пътуването нагоре по реката мина, общо взето, приятно. По цял ден двамата с господарката ми се изтягахме върху носа на ладията и разговаряхме. Обсъждахме всичко, което се беше случило, и се опитвахме да предвидим онова, което ни чакаше занапред.
Аз й обяснявах надълго и нашироко за живота в двореца, учех я на невъобразимо сложния церемониал. Посочих й чии ръце дърпат конците в държавата; с кого от силните на деня е в наш интерес да се сближим и с кого е по-добре да си нямаме работа. Говорих й за проблемите, които стоят пред фараона ни, и как той смята да разреши всеки от тях. След което неусетно минахме на темата за народа, за неговите настроения, с които всеки владетел трябва да се съобразява.
Трябва да отдам заслуженото на моя скъп приятел Атон, дворцовия управител, на когото дължах много от това, което знаех за двореца. Като чели през последните десетина години не е имало кораб от Елефантина за Карнак, който да не ми е носил по някое от неговите дълги и изпълнени с всякакви подробности послания… Е, да не забравяме, че и всеки път същият този кораб си е тръгвал обратно, отнасяйки под формата на злато искрените ми благодарности за приятелската услуга.
Бях твърдо решен в най-скоро време двамата с господарката ми да заемем полагащото ни се място в двореца и постепенно да се домогнем до властта. Тя все още не подозираше какви оръжия притежава, защото никога не й се беше налагало да ги използва. С красотата и разностранните си дарби господарката ми можеше да постигне изключителен успех още сега, но аз търпеливо продължавах да прибавям всеки ден по нещичко към тях. Тя притежаваше ясен и неспокоен ум, а също желязна воля и сила на духа. Щом се освободеше от мрачните си мисли, с малко напътствия от моя страна Лострис щеше да поеме ролята, която й предвиждах.
Скоро открих, че най-лесният начин да привлека вниманието й върху някоя моя идея, е да й намекна, че ако ми съдейства, ще помогне с нещо и на Танус. Така например още в първите дни й дадох да разбере, че ако си спечели влияние в двореца, това само ще й позволи да го закриля от скритите му врагове.
– Царят му възложи непосилна задача. За да успее, Танус ще има нужда от нас, а ако се провали, само ти можеш да го спасиш от присъдата, която произнесе фараонът.
– С какво можем да помогнем при изпълнението на задачата му? – попита Лострис, която само чакаше да се спомене името на Танус. – Кажи ми честно, според теб има ли човек на света, който да унищожи Свраките? Подобна мисия не е ли твърде трудна дори и за Танус?
Свраките – това беше името, което сами си бяха избрали разбойниците, тероризиращи Горен Египет. Нашата нилска сврака е по-малка от гълъб, но това не й пречи да бъде пословично жестока и кръвожадна. На вид представлява крехко създанийце с бяла гушка и черен гръб и качулка, но се прехранва, като напада гнездата на другите птици и изяжда малките им, а след това провисва труповете на жертвите си по заострените клони на акациевите дървета. Затова и народът я е нарекъл „птицата-касапин“.
В началото разбойниците използваха това име като прикритие, но откакто мощта им нарасна и те вече нямаха страх от нищо, то се превърна в официалното им название, а самите бандити често използваха за свой отличителен знак черно-белите пера на птицата-касапин.
Навремето имаха навика да окачат някое от тези пера над вратата на току-що ограбения от тях дом или върху труповете на жертвите си. Но в онези дни, когато дързостта им не знаеше граници, използваха перата и като предупреждение към бъдещите си жертви. В повечето случаи се задоволяваха с това набелязаният да им даде половината от всичко, което притежава. Разбира се, кой би отказал, ако по този начин успее да опази дома и семейството си.
– Мислиш ли, че дори с печата на ястреба Танус ще успее да изпълни царската повеля? – повтори господарката ми. – От това, което се говори за Свраките, съм чувала, че те се ръководят от един-единствен човек, когото наричат Ах-Сет, брата на Сет. Вярно ли е, Таита?
За миг се замислих, преди да й отговоря. Не можех току-така да й издам всичко, което знаех за Свраките, защото тя щеше да се заинтересува откъде съм го научил. Което не би й помогнало с нищо, но пък мен би ме поставило в неудобно положение. Може би по-късно щях да й разкрия истината.
– Аз също съм чувал за това – предпазливо се съгласих. – Може би ако Танус успее да открие този Ах-Сет и да сломи съпротивата му, Свраките ще изгубят цялата си мощ. Но за това ще трябва да му помогна аз.
Тя ме погледна изпитателно.
– С какво ще му помогнеш? Нима знаеш нещо за Свраките?
Трудно е да се излъже господарката ми. Веднага усети, че крия нещо от нея. Трябваше да се измъкна някак от въпросите й, а за това най-лесно бе отново да използвам любовта й към Танус и безрезервното й доверие в мен.
– За доброто на Танус не ме разпитвай повече. С твое позволение все ще намеря начин да му помогна.
– Да, разбира се, трябва да направим всичко възможно, за да му помогнем. Но кажи ми какво да сторя аз.
– Ще остана с теб на Елефантина в продължение на деветдесет дни, но после ще ми разрешиш да отида при него…
– Не, не – прекъсна ме тя, – ако можеш с нещо да помогнеш на Танус, то иди при него още сега.
– Деветдесет дни – повторих аз, без да обръщам внимание на думите й.
Това беше отсрочката, която бях измолил от фараона. Колкото и да се разкъсвах между тези две мои дечица, не можех да не дам предимство на задълженията си към господарката. Знаех, че не мога да я оставя в двореца сама, без приятел и съветник, на когото да разчита. Също така знаех, че трябва да съм до нея, когато фараонът най-сетне прати да я повикат в леглото му.
– Не мога да те изоставя още. Но не се тревожи. Оставил съм на Кратас писмо до Танус. Ще ме чакат, а вече съм обяснил на Кратас какво трябва да се направи, преди да съм се завърнал в Карнак.
Повече нищо нямаше да й кажа; реша ли да мълча, никой не може да изкопчи и думичка от устата ми.
Плавахме само през деня. Нито можехме да се доверим на адмирал Нембет, нито фараонът и свитата му щяха да издържат и нощите на вода. Затова всяка вечер спускахме котва някъде край брега и издигахме гора от палатки. Хората на фараона си разбираха от работата и винаги подбираха някое приятно местенце за лагера ни – я сред палмова горичка, я на завет в подножието на някой хълм, но неизменно в близост до храм или селце, от което да се снабдяваме с провизии.
Дворът все още беше обхванат от празнично настроение. Всяка вечер се забавлявахме. Около огньовете се пируваше и танцуваше, докато в сенките се плетяха всякакви интрижки и интриги. В нежните нощи, ухаещи на земя и на пясък, се сключваха и разтрогваха договор след договор, плътски или политически.
Аз също не изпусках нито миг да работя за интересите ни с господарката ми. Ще кажете, от какви интриги се нуждае една царска съпруга, която вече е на върха. Да, но царските жени бяха стотици, а господарката ми беше най-младата. Вярно, че с предвидливостта си господарят Интеф се беше погрижил в бъдеще дъщеря му да получи по-различно положение, но за целта тя трябваше да роди на фараона син. А дотогава всичко зависеше изцяло от мен.
Почти всяка вечер фараонът ме викаше при себе си уж за да прегледам обрива на корема му, но всъщност да обсъдим за пореден път въпроса за зачеването на царствения му наследник. Под любопитния му поглед приготвях вълшебното биле, с което се мъчех да подсиля потентността му – прах от рог от носорог, корен от мандрагора, топло козе мляко и мед. След това внимателно оглеждах царския му член и за свое и на господарката си успокоение всеки път се уверявах, че той не е нито толкова дълъг, нито толкова дебел, колкото се очаква от един бог. Общо взето, дори и при първото си съвкупление със своя съпруг господарката ми нямаше от какво да се плаши. Разбира се, правех всичко възможно, за да я спася от това, но дори и да не успеех да го предотвратя, все щях да й помогна да се раздели с девствеността си по-безболезнено.
След като се уверих, че на гениталиите на царя им няма нищо, му предписах да си ги маже всяка вечер преди лягане с балсам от брашно, зехтин и мед.
Щом приключехме с всичко това, се заемах с екземата. За голяма радост на фараона, а и за моя чест мехлемът ми я премахна само за три дни. Това естествено увеличи славата ми като лекар. Фараонът побърза да похвали способностите ми пред приближените си и само след няколко дни аз се бях превърнал в една от най-търсените личности из целия двор. А когато се разбра, че освен лечител съм и астролог, с когото се съветва самият фараон, станах знаменитост.
Всяка вечер пред палатката ни имаше дълга редица от пратеници със скъпи дарове в ръка, които от името на еди-коя си дама или еди-кой си господин молеха господарката Лострис да позволи на своя роб да упражни способностите си на лекар и астролог и другаде. Услужвахме само на онези, с които искахме да се сближим. На мен ми оставаше единствено да се възползвам от някой удобен момент – например докато преглеждам хемороидите по нечий влиятелен задник, за да изтъкна, както само аз си знам, добродетелите на своята господарка, които нещастният ми пациент не би могъл да отрече за нищо на света.
Жените скоро откриха какъв прекрасен дует представляваме двамата с господарката Лострис. Освен това нямахме равни в измислянето на гатанки и в разказването на забавни историйки. Търсеха компанията ни навсякъде, а най-горещо ни желаеха децата. Това ми доставяше голямо удоволствие, защото ако има нещо, което да обичам повече от животните, това са децата.
Фараонът, който най-много допринесе за нашата популярност, скоро научи за огромния ни успех сред останалите жени, което само подсили интереса му към господарката ми. Често се случваше да я покани на царската ладия, за да прекара деня в компанията му, а също така и да сподели богатата му трапеза. За него това беше истинско удоволствие, тъй като с остроумието и детския си чар тя само разведряваше атмосферата на масата. Разбира се, аз никога не се отделях от нея. И след като фараонът нито веднъж през цялото пътуване не прати да я повикат през нощта, при мисълта за което господарката ми изпитваше непреодолим ужас, мнението й за него също значително се подобри.
Оказа се, че зад мрачната маска фараонът Мамос крие благ характер. Господарката Лострис също го установи и с времето и тя като мен започна да се привързва към него. Когато стигнахме Елефантина, вече се държеше с него като с любим чичо. Вечер съвсем непринудено сядаше на коляното му, за да му разкаже някоя приказка, а през деня двамата играеха на ашици и се смееха като деца. Атон сподели с мен, че никога преди не е виждал господарят толкова жизнерадостен.
Всичко това не остана незабелязано от двора и скоро навсякъде се знаеше коя е новата фаворитка на фараона. Тогава пред палатката ни започнаха да прииждат други гости – всички онези, които търсеха начин да отправят някаква молба към царя и се надяваха господарката Лострис да им помогне. И съвсем естествено подаръците ставаха все по-големи и по-големи.
