Текст книги "Речният бог (Книга първа)"

Когато се изкачихме на една височина, се обърнахме да погледнем синьото море. Сбогувахме се отдалеч с прохладните му води и поехме сред безкрайната шир от пясък и камънак, която ни делеше от долината на Нил.

Колкото повече напредвахме, толкова по-горещо ни ставаше. Жегата се превръщаше в скрит враг, който се опитваше да ни покоен със смъртоносните си удари. Въздухът бе толкова тежък и горещ, че едва дишахме. Като огромна пиявица изсмукваше влагата от телата ни, изсушаваше кожата ни и устните ни се напукваха като презрели смокини. Като излезли от някаква адска пещ, камъните жестоко пареха под краката ни и дори кожените подметки на сандалите ни не можеха да ни спасят. През най-горещите часове на деня беше невъзможно да се върви по-нататък. Разпъвахме палатки и се криехме в сянката им.

Изчаквахме слънцето да се сниши над хоризонта и продължавахме. От всички страни ни обграждаха всевъзможни опасности, които с времето започнаха да плашат дори и храбрите Сини крокодили. Като ранена пепелянка керванът ни бавно-бавно се нижеше между черните скали и пясъчните дюни, следвайки стъпките на безбройните пътешественици и търговци преди нас.

Когато паднеше нощта, под блясъка на звездите пустинята се обливаше в сребърна светлина. Виждаше се ясно като през деня и от мястото си начело на колоната спокойно различавах едрата фигура на Кратас на края, въпреки че ни деляха повече от двеста крачки. Към полунощ Танус даваше заповед да спрем и да издигнем лагера си. Спяхме по два-три часа и отново скачахме на крак, за да изпреварим жегата. По обяд, когато от горещината скалите около нас започваха да трептят в нескончаеми миражи, а хоризонтът плуваше пред замрежените ни погледи, се спирахме отново и изчаквахме слънцето да се скрие.

Около нас почти нямаше признаци на живот. Само от време на време зад скалите се показваха стада бабуини-песоглавци, които лаеха насреща ни, или пък на фона на ослепително синьото небе, толкова високо, че от земята изглеждаха като някакви мушици, закръжаваха любопитни лешояди.

Докато почивахме през деня, около нас пясъците се понасяха във вихрен танц и сякаш пред очите ни играеха самите призрачни хурии. А ние се нахвърляхме на малкото полагаща ни се вода и ни се струваше, че от горещината тя се изпарява в устата ни.

– Къде се губят тия? – не можеше да се сдържи Кратас. – Докога ще чакат? Надявам се най-после пустите му пиленца да съберат малко смелост и да кацнат на пътя ни.

Макар всички да бяха опитни войници, свикнали с трудностите, много от тях започваха да се огъват. Стари приятели и бойни другари започваха да се карат без причина или за глътка вода.

– Шуфти е хитро куче – говорех аз на Танус. – Ще събере силите си и ще ни изчака някъде на сигурно. По-добре ще е ние да отидем при него, вместо той да ни гони. Ще изчака да се изморим от дългия път, да станем по-невнимателни и чак тогава ще нанесе удара си.

На петия ден в далечината пред нас забелязах множество пещери, издълбани в отвесните скали. Това беше некрополът на изоставения град Галала, което подсказваше, че наближаваме едноименния оазис. Преди векове тук е кипял живот, но страшно земетресение разместило земните пластове и водата станала оскъдна. Макар и жителите на града да бяха изкопали кладенците още по-надълбоко, животът бе замрял завинаги. Порутените къщи потискаха със своето мълчание, а из дворовете, където навремето богати търговци са се разхождали с многобройните си жени, сега лениво се припичаха змии и гущери.

Първата ни работа беше да напълним меховете с вода. Толкова дълбоки бяха кладенците, че дочувахме сподавеното ехо на гласовете си. Докато войниците се радваха на водата, двамата с Танус обиколихме запустелия град. Лъхаше тъга и меланхолия. В центъра на града се издигаше порутеният храм на бога-покровител на Галала. Покривът се беше продънил, а стените бяха започнали да се разрушават. Единственият вход на храма беше откъм западната му страна, а и той беше наполовина затрупан от свлеклите се камъни.

– Това ще свърши чудесна работа – промърмори Танус, докато обикаляхме голямата постройка, и с опитното си око на войник продължи да преценява достойнствата й. Когато го попитах какви са му намеренията, той само се усмихна и рече:

– Остави това на мен, стари приятелю. Битките са моя работа.

Докато стояхме насред храма, забелязах в краката ни следи от цяло стадо бабуини. Показах ги на Танус.

– Сигурно минават оттук, когато ходят на водопой.

Вечерта всички се бяхме събрали в порутения храм около огньовете от магарешки тор, когато отново се разнесоха гласовете на бабуините. Явно нещо беше разтревожило маймуните и сега по-едрите мъжкари предизвикателно лаеха по посока на хълмовете, опасващи града. Гласовете им закънтяха между скалите и аз кимнах на Танус.

– Приятелчето ти най-после се показва. Съгледвачите му се крият из хълмовете и ни наблюдават. Няма съмнение, че те са изплашили бабуините.

– Надявам се да си прав – изръмжа той. – Войниците ми са готови да се разбунтуват. И понеже знаят, че целият план е твое дело, ако се провалим, ще трябва ти да заплатиш за всичко… я с главата, я със задника си.

След това стана и отиде да говори с Астес.

Мигновено настроението на всички се промени. Щом войниците разбраха, че неприятелят е наблизо, лицата им грейнаха, обидите и разногласията бяха забравени и всеки скришом бръкна под завивката си, за да се увери, че оръжието му е на мястото си. Понеже съзнаваха, че врагът не бива да усети измамата, хитрите войници с нищо не промениха досегашното си поведение и продължаваха да се държат, сякаш сме най-обикновен керван, който се готви да прекара нощта в спокоен сън. Изчакахме да стане време, легнахме под завивките и изгасихме огньовете. Но никой не затвори очи. Всички неспокойно се въртяха, кашляха и си мърмореха един на друг. Часовете минаваха, през пробития покрив можех да наблюдавам как звездите променят положението си по небосвода, но така и никой не ни нападна.

Преди да се зазори, Танус обиколи часовите и се върна на мястото си край загасналата жар в огнищата. За миг се надвеси над мен и тихичко ми просъска:

– Ти и приятелите ти, бабуините, наистина сте си лика-прилика. Само някоя сянка да ви стресне и се разлайвате до небесата.

– Свраките наистина са тук – възразих му. – Подушвам ги. Из хълмовете гъмжи от тях.

– Това, което подушваш, е сутрешната закуска – сряза ме той. Танус винаги е знаел, че мразя да ме обвиняват в лакомия. Счетох за по-разумно да не му отвръщам и станах в тъмното, за да се облекча зад най-близката купчина камъни.

Докато си клечах, някъде отново пролая бабуин и гласът му огласи последните часове на нощта. Обърнах глава по посока на звука и изведнъж чух как някъде в далечината съвсем слабо издрънча оръжие. Може би нечия нервна ръка беше изпуснала ножа върху камъните или пък някой, който се е скрил зад скалите, в бързината си ги е ударил с тежкия си щит.

Усмихнах се доволно; щях да накарам Танус да си вземе думите назад. На връщане пошушнах на лежащите около мен:

– Бъдете готови. Тук са.

Думите ми се предадоха от уста на уста и всички бяха предупредени за нападението.

Звездите над нас започнаха да угасват и зората бавно се запромъква над хоризонта като лъвица, която дебне жертвата си. Изведнъж пазачът, застанал на западната стена, тихо изсвири с уста. Може би за нападателите това беше гласът на тайнствен козодой, но за нас той означаваше само едно. Всички се раздвижиха в очакване. Из храма се разнесоха заповедите на Кратас и останалите офицери: „Бъдете готови! Помнете командите! Не мърдайте от местата си!“ Така и никой не се надигна от земята. Всички в храма трябваше да сме дълбоко заспали.

Без да се изправям, без дори да свалям шала от лицето си, се обърнах и погледнах към хълмовете. Пред очите ми насечените очертания на скалите започваха да се променят. Нарочно премигнах, за да се уверя, че това, което виждам, не е плод на въображението ми. После бавно се обърнах на другата страна, но и там беше същото. Хълмовете около нас сякаш оживяваха с безбройните, заплашителни сенки на въоръжени мъже. Черните силуети образуваха стена, през която и пиле да не може да прехвръкне.

Сега разбирах защо Шуфти беше чакал толкова дълго, преди да ни нападне. Няколкото дни, в които бяхме вървели из пустинята, са му били нужни да събере тази разбойническа армия. Бяха поне хиляда души, но в мрака беше трудно да ги преброя. По численост ни превъзхождаха поне десет пъти. Започна да ме обхваща страх. Дори и за една дружина гвардейци положението изглеждаше критично.

Разбойниците бяха застанали неподвижно по билото на хълмовете, сякаш се бяха превърнали в камъни. Тази желязна дисциплина ме разтревожи още повече. Очаквах, че ще се хвърлят срещу нас като обезумели зверове, но ето, че умееха да воюват. Гробното мълчание, което ни обграждаше, носеше повече заплаха и от най-пронизителните крясъци, които бихме могли да чуем.

С изгрева на слънцето започнахме да ги различаваме по-ясно. Бронзовите щитове и извадените мечове заблестяха пред очите ни. Всеки от разбойниците беше увил лицето си така, че само очите му да се показват изпод вълнената маска. А самите очи… предполагам, че дори в погледа на сините акули, всяващи ужас из моретата, не се чете такава кръвожадност, както у хората насреща ни.

Мълчанието се проточи безкрайно. Имах чувството, че нервите ми няма да издържат и сърцето ми ще се пръсне от напрежение. Но ето, че сред скалите прокънтя нечий глас, който разсече като с нож тишината:

– Каарик! Буден ли си?

Лесно можех да разпозная Шуфти. Беше застанал на самия ръб на скалите, обграждащи града от запад, точно над пътя, който ги прорязваше.

– Каарик! – извика той отново. – Време е да си платиш, каквото ми дължиш. Само че цената е нараснала. Вече искам всичко. Всичко! – повтори той и свали шала си, за да се види надупченото му от шарката лице. – Искам всичко, което притежаваш, включително и безсрамната ти глава.

Танус се надигна от земята, отметна завивките си и отговори предизвикателно:

– Ами тогава ще трябва да слезеш да си го вземеш.

Слънчевите лъчи паднаха върху сляпото око на Шуфти и то заблестя като сребърна монета. Той вдигна високо дясната си ръка и рязко я свали.

При този знак хората му нададоха боен вик и размахаха мечовете над главите си. Шуфти им посочи надолу и те се спуснаха като вълна, за да залеят тясната долина на Галала.

Танус изтича до средата на храма, където някогашните жители на града бяха издигнали висок каменен олтар на своя покровител Бес, джуджето-бог на музиката и пиянството. Кратас и останалите офицери се завтекоха след него, докато аз и всички „робини“ сграбчихме завивките си и като закрихме глави, започнахме да пищим от ужас.

Танус се изкатери на олтара и опря коляно на земята, за да стегне огромния Ланата. Нужна му беше цялата сила, за да опъне докрай тетивата на лъка, но когато се изправи отново, металната жица в ръцете му затрептя на слънцето, сякаш беше живо същество. Той се пресегна зад рамото си, за да извади една стрела от колчана и зачака, обърнат към входа на храма, откъдето трябваше да се появят разбойниците.

Под олтара Кратас и останалите се разположиха в редица и също заложиха стрели на лъковете си в очакване на неприятеля. Бяха шепа хора, които едва смогваха да заградят пътя към олтара. В тях имаше нещо толкова героично и в същото време толкова отчаяно, че изведнъж бях обзет от желание да съчиня поема в тяхна чест. Ала преди да ми е дошъл наум и началният стих, и на входа се показаха първите главорези.

Стълбата, която водеше към храма, беше доста тясна и по нея можеха да се разминат до пет души. Оттам до позицията, която беше заел Танус, нямаше и четиридесет крачки. Щом главите на разбойниците се появиха между каменните колони на входа, той опъна тетивата и изпрати първата си стрела. Само с нея успя да убие трима души. Първият беше доста висок, с дълги, мазни плитки, които се спускаха зад гърба му. Беше полугол, само с къса препаска около хълбоците. Стрелата го улучи право в гърдите и премина през тялото му.

Оплискана с кръвта на първия убит, стрелата се заби в гърлото на следващия. Изгубила от силата си, тя все пак се показа зад тила му, но не би могла да продължи полета. Перцето в края й се впи в плътта на жертвата и с това кратката й разходка сред враговете щеше да свърши, ако един от мъжете сам не беше наранил окото си с бронзовото острие. Двете Свраки останаха приковани един за друг и като се свлякоха в краката на идващите след тях, задръстиха прохода с телата си. За миг настъпващият неприятел бе спрян на стълбите, но след това стрелата се отскубна от главата на последния убит и отнесе окото му. Труповете на двамата се разделиха и всеки падна на една страна, позволявайки на множеството отзад да нахлуе в двора на храма. Защитниците ги посрещнаха с дъжд от стрели и труповете, които заваляха по земята, на вълни преграждаха пътя на идващите. Скоро неприятелят трябваше да прескача телата на убитите и ранените си другари, за да нахлуе в храма.

Разбира се, това не можеше да продължи дълго. Разбойниците напираха все повече, а броят им превъзхождаше няколко десетки пъти този на шепата бранители. Както прииждащите води на Нил отнасят със себе си пясъчните диги, така и огромната маса на нападателите помиташе сега живи и умрели и изпълваше двора на светилището, обграждайки от всички страни олтара на Бес.

Враговете бяха твърде близо и обградените не бяха в състояние да използват вече лъковете. Затова те ги захвърлиха и грабнаха мечовете си.

– Хор, дай ми сила! – нададе Танус бойния си вик и мъжете около него го подеха, залавяйки се за работа. Метал зазвъня о метал. Свраките се опитваха всячески да достигнат противниците си, но те бяха образували кръг около олтара и пазейки гърбовете си, успешно отблъскваха напора им. Откъдето и да се покажеха, разбойниците неизменно биваха посрещани от смъртоносните им мечове, които поваляха всичко пред себе си. На тях обаче не им липсваше смелост и те дори не помисляха да отстъпят. Паднеше ли един, друг веднага заемаше мястото му.

По едно време на входа се показа самият Шуфти. Той не участваше в сражението, а само гледаше отстрани и ревеше в лицето на всеки от хората си, които се огънеше и обърнеше гръб на защитниците. Сляпото му око се въртеше страховито из орбитата си, а гласът му гърмеше:

– Искам асириеца жив! Искам да го убия бавно, за да се наслаждавам на предсмъртните му викове.

Разбойниците не обръщаха внимание на жените, които се бяха свили върху рогозките и покрили главите си, пищяха, обезумели от страх. Аз пищях най-силно от всички, още повече, че да се стои насред самото полесражение не беше приятно преживяване. Между стените на храма вече се бяха събрали поне хиляда въоръжени мъже, които вдигаха прах до небесата и без да гледат къде стъпват, раздаваха ритници на всички посоки. Затова предпочетох да се отдръпна в един от ъглите.

Един от разбойниците за момент изостави другарите си и се надвеси над мен. Дръпна шала ми с ръка и ме погледна в очите.

– Мила Изидо – зяпна ме той, – ето това се казва красавица!

Беше грозен като дявол. Почти нямаше зъби, а едната му буза беше разкрасена с дълбок белег. Докато се взираше в лицето ми, можеше да ме отрови с дъха си.

– Само почакай да свършим с ония там и ще ти покажа нещо, от което ще запищиш от удоволствие – увери ме той и страстно ме притегли към себе си, за да ме целуне.

Първата ми мисъл беше да го отблъсна далеч от себе си, но се въздържах и отвърнах на целувката му. В двореца на господаря Интеф имах доста време да се науча как се прави и вече можех да накарам всеки мъж да се разтопи от удоволствие.

Вложих цялото си умение в тази целувка. Докато разбойникът се наслаждаваше на устните ми, аз бръкнах в пазвата си и скришом извадих малката си кама. Забих му я точно между петото и шестото ребро. Свраката понечи да изкрещи, но аз бързо запуших устата му със своята и нежно го поех в прегръдките си. Завъртях ножа из сърцето му и го измъкнах едва когато разбойникът потръпна в ръцете ми и безпомощно се отпусна. Оставих го да се изтърколи на земята и се огледах.

За няколкото секунди, които ми бяха нужни да се отърва от новия си почитател, положението на отбраняващите се значително се беше утежнило. В редиците им зееха дупки. Двама бяха убити, а Амсет беше ранен в дясната ръка и отчаяно размахваше меча си с лявата.

С облекчение трябваше да видя, че на Танус нищо му няма и с дивашкия си смях още раздава правосъдие с меча си. Но според мен вече беше пропуснал момента да затвори капана. Разбойниците до един се бяха вмъкнали в храма и го бяха наобиколили от всички страни, както кучетата обикалят дървото, на което се е скрил леопардът. Само след броени минути силите на малкия му отряд щяха да привършат и Свраките щяха да ги избият.

Пред очите ми приятелят ми уби още един разбойник, забивайки меча си дълбоко в гърлото му, след което ловко издърпа оръжието си и се отдръпна назад. Разтърси тежко глава и се провикна тъй, че чак стените се затресоха:

– Гвардейци, на помощ!

В същия миг всяка от робините, които досега само гледаха къде да се скрият, скочи на крака и захвърли настрана дългата роба, за да не й пречи. Мечовете отдавна бяха извадени от ножниците и войниците светкавично удариха разбойниците в гръб. Изненадата беше пълна и в началото неприятелят дори не можа да реагира. Преди да разберат какво става, поне стотина от враговете бяха покосени от предрешените гвардейци. За да се защитят от неочакваното нападение, те трябваше да се обърнат на другата страна, излагайки гърбовете си на Танус и малката му дружина.

Разбойниците се биеха като лъвове – не може да им се отрече, – но според мен го правеха не от смелост, а от отчаяние. Тясното пространство не им позволяваше да се разгърнат и в бъркотията сами си пречеха едни на други. В същото време насреща им бяха може би най-опитните войници в цялата египетска армия.

За миг все пак Свраките успяха да удържат положението. Тогава сред невероятната врява из храма отново се разнесе ревът на Танус. Първоначално си помислих, че заповядва нещо на хората си, но за свое удивление установих, че с мощния си глас той просто дава тон за бойната песен на гвардейците. Чувал бях, че Сините крокодили я пеели в разгара на всяко сражение, но така и никога не го бях повярвал. Ала сега песента се поде от всички и храмът загърмя със силата на няколко десетки гласа:

 
Ние сме дъхът на Хор,
горещ като пустинния вятър,
ние сме с косата на смъртта…
 

Мечовете им удряха наляво и надясно в такт с песента и сякаш чувах трясъка на чуковете по наковалните на подземния свят. Ако досега Свраките се съпротивляваха решително, то при този прилив на неописуема ярост, с който гвардейците се нахвърлиха върху тях, цялата им храброст се изпари и те отстъпиха. Оттук нататък ставах свидетел не на сражение, а на същинско клане.

Случвало ми се е да гледам как глутница диви кучета се нахвърлят върху стадо овце. Но разправата с разбойниците далеч надхвърляше по жестокост видяното. Някои от Свраките захвърлиха оръжията си с надеждата, че ще бъдат пощадени. Обаче войниците ги избиваха на място. Други се опитаха да се измъкнат през изхода и да търсят спасение в бягство, но хората на Танус предвидливо бяха застанали на пътя им и не пропускаха никого.

Макар и да внимавах да не попадна под мечовете на другарите си, аз все се въртях около биещите си и колкото глас имах, крещях отдалеч на Танус:

– Спри ги. Трябват ни пленници.

Но той или не можеше да ме чуе, или просто не обръщаше внимание на виковете ми. От лявата му страна беше Кратас, от дясната – Ремрем, и тримата с песен на уста сечаха глави, ръце и крака, в плен на дяволско опиянение. Брадата на приятеля ми се беше напоила с кръвта на убитите, а под червената маска на лицето му очите му искряха с непознат блясък. О, Хапи, колко яростно се хвърляше той в битката!

– Танус, спри ги! Не ги избивай всички!

Най-сетне той като че ли ме чу. Жестокостта на лицето му изчезна и той възвърна самообладанието си.

– Милост за тези, които я просят! – изрева той и гвардейците се подчиниха на заповедта му. Така или иначе, от всичките хиляда Свраки по-малко от двеста бяха останали да коленичат върху окървавените плочи и да молят за пощада.

Докато се чудех къде да се дяна, за да не отнеса някой случаен удар, не щеш ли с крайчеца на окото си улових нечие движение зад гърба си.

Шуфти беше разбрал, че изходът е затворен, и търсеше друг начин да се спаси. Докато останалите се сражаваха, той захвърли меча си и хукна към източния край на храма, минавайки покрай мен. Беше забелязал, че на стената зее голяма дупка, и ако се покатереше по купчината тухли, лесно можеше да се измъкне. С известни трудности Шуфти успя да се изкатери по тухлите и след малко щеше да прехвърли стената и да изчезне. Като че ли аз единствен бях свидетел на бягството му. Останалите бяха прекалено заети с пленниците, за да се оглеждат наоколо, а Танус стоеше с гръб към мен и даваше нарежданията си.

Почти без да се замисля, аз се наведох и грабнах някакъв камък. Щом Шуфти се оказа на стената, с всичка сила го метнах по него. Ударих го право в главата; той се свлече на колене, коварната купчина под него поддаде и вдигайки облак прах около себе си, разбойникът се изтърколи почти в безсъзнание в краката ми.

Скочих отгоре му, възседнах го и опрях ножа си до гърлото му. Той ме изгледа с единственото си око, но от удара погледът му мътнееше и той сякаш не разбираше какво точно става.

– Не мърдай! – наредих му аз.

Шалът и нанизът се бяха смъкнали от главата ми и косите ми свободно се спускаха до раменете. Както можеше да се очаква, разбойникът веднага ме разпозна. Бяхме се срещали често, но при съвсем други обстоятелства.

– Таита, евнухът! – промълви той. – Знае ли господарят Интеф с какво си се захванал?

– Скоро ще разбере – уверих го аз и го пронизах леко с острието, – но няма да си ти, който ще го осведоми за това.

Без да отмествам нито за миг ножа от гърлото му, извиках на двама от войниците да го отведат. Те го обърнаха, завързаха му ръцете и го завлачиха при останалите.

Танус ме беше видял как залавям едва ли не с голи ръце Шуфти и като запрескача убитите и ранените, се втурна към мен:

– Браво, Таита, добър удар! Не си забравил нищо от онова, на което съм те учил.

Въодушевен, той така ме потупа по гърба, че залитнах.

– Има още работа за теб. Четирима от нашите са убити, а поне една дузина са ранени.

– Ами лагера им? – попитах аз.

Той ме погледна неразбиращо.

– Какъв лагер?

– Тези хиляда Свраки не са изникнали като цветя из пясъците. Трябва някъде да са оставили добитъка и робите си. И предполагам, че не е много далеч. Не трябва да оставим никой да избяга и да съобщи в Карнак за днешната битка и за това, че си още жив.

– Ами да, разбира се, че си прав! Но как ще открием лагера?

Явно Танус още беше замаян от сражението и му беше трудно да разсъждава. Понякога се чудя какво ли би правил без мен.

– Много просто – отговорих му аз. – Като проследим откъде са дошли. Хиляда чифта крака все са оставили достатъчно широка следа, за да открием къде им е лагерът.

Лицето му се проясни и той извика Кратас при себе си:

– Вземи петдесет души със себе си. Таита ще ви заведе в лагера на разбойниците.

– Ами ранените – опитах се да му възразя. Вече се бях наситил на кръвопролития за деня, но Танус само махна с ръка.

– Ти най-добре ще се справиш със задачата. Ранените все ще те дочакат да се върнеш. Хората ми са издръжливи. Надали някой ще умре, докато те няма.