Текст книги "Речният бог (Книга първа)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 25 страниц)
Танус беше заповядал на Кратас да се върне в Карнак, за да доведе подкрепления за предстоящия поход в пустинята Гебел-Ум-Бахари. За да съм в безопасност, до Карнак щях да пътувам с него. Но да се разделиш човек с Танус, не се оказа лесна работа. На два пъти напусках дома на Тиамат, за да се присъединя към Кратас, който ме чакаше извън града, и двата пъти Танус ме викаше обратно, за да ми предаде ново послание до господарката ми.
– Предай й, че мисля за нея всеки ден, всеки час!
– Това вече си го казал.
– Кажи й, че в сънищата си виждам само красивото й лице.
– И това също. Мога да ти ги повторя дума по дума. Няма ли да измислиш нещо ново?
– Кажи й, че дълбоко вярвам във видението ти…
– Кратас вече отдавна ме чака. Ако ме държиш при себе си, как да й предам посланието ти?
– Кажи й, че всичко, което правя в този живот, е за нея. Всяка глътка въздух, която… – тук той замлъкна и ме прегърна. – Таита, чудя се дали ще преживея още един-единствен ден без нея.
– Петте години ще минат като ден – уверих го аз. – Но когато отново я видиш, честта ти ще бъде възвърната и ти отново ще си заел полагащото ти се място. Тогава тя ще те обича повече от всякога.
Той ме пусна и ми заръча:
– Да се грижиш за нея тъй, както и аз бих се грижил на твое място. Хайде, сега бързай! Нека възможно най-скоро се завърнеш при нея.
– И аз това ти разправям от един час, ама кой да слуша! – отвърнах му малко хапливо и повече не се обърнах назад.
Малкият ни отряд прекоси пустинята и стигна Карнак за по-малко от седмица. Опасявах се, че Расфер и господарят Интеф може да ме открият, затова се задържах в многообичания си град само толкова, колкото ми беше нужно да намеря подходяща галера в моята посока. Кратас остана да изпълнява заповедта на Танус и да набира от елитните бойни части на фараона необходимите хиляда души, а аз се качих на галерата и отплавах на юг.
През целия път се радвахме на северния вятър и само дванадесет дни след като напуснахме Тива, навлязохме в пристанището в източната част на Елефантина. Отново се бях облякъл в жреческите дрехи и когато стъпих на брега, никой не ме позна.
За един малък меден пръстен наех лодка, която да ме откара до острова, и лодкарят ме остави точно пред стълбите, водещи до градинката на господарката ми. Докато изкачвах стъпалата, имах чувството, че от вълнение сърцето ми ще изскочи. Не бях виждал господарката си от толкова дълго време. В такива мигове за сетен път се уверявах колко са силни чувствата ми към нея. Сигурен бях, че любовта на Танус е като лек бриз в сравнение с урагана, който бушуваше в душата ми.
На входа ме пресрещна една от чернокожите робини на Лострис, която се опита да ме спре.
– Господарката ми не е добре, твоя святост. При нея е дошъл друг лекар и няма да може да те приеме.
– Ще ме приеме – срязах я аз и свалих перуката си.
– Таита! – изпищя тя от ужас, падна на колене и направи с ръка знака срещу злото. – Но ти си мъртъв. Това не може да си ти, ти си привидение, дошло отвъд гроба.
Изблъсках я и се затичах към покоите на господарката. На вратата срещнах един от онези жреци на Озирис, които се пишат за лекари.
– Какво правиш тук? – попитах го, ужасен дори от мисълта, че някой от тези шарлатани се е навъртал около господарката ми. И преди той да ми отговори, му изкрещях в лицето: – Вън! Махай се оттук! Взиман си магиите и заклинанията и повече не се връщай.
След това се спуснах към леглото на господарката си.
Стаята бе изпълнена с тежка миризма на болен. Като видях в какво окаяно състояние е господарката Лострис, ме обзе силна тревога. Изглеждаше ми, сякаш се е смалила, а кожата й беше бледа като пепел. Спеше, а може би беше в кома – не бях сигурен. Това, което виждах, бяха тъмните сенки под очите й и пресъхналите й, напукани устни.
Дръпнах завивката и установих, че е гола. Видът й ме потресе. Тялото й се беше стопило, сякаш пред себе си имах не жив човек, а скелет. Внимателно я пипнах под мишницата, за да разбера дали има температура, но кожата й беше хладна. Каква беше тази болест, питах се с ужас. Досега не бях имал такъв болен.
Извиках на робините да дойдат при мен, но никоя не се осмеляваше да се покаже пред призрака ми. Най-накрая нахълтах в стаята им и издърпах изпод леглото първата, която ми падна.
– Какво сте направили на господарката си, че да я докарате до такова състояние? – ритнах я в дебелия задник, за да ми обърне повече внимание.
Без да се обръща към мен, тя закри лицето си, сякаш се страхуваше дори да ме погледне.
– Ами не ще да яде. От няколко седмици насам почти нищо не е хапнала – откакто погребаха мумията на Танус, господаря Хараб. Дори пометна детето на фараона, което носеше. Моля те, мили призрако, пожали ме, нищо лошо не съм сторила!
Изгледах я продължително, за да разбера дали ми говори истината, и чак тогава проумях случилото се. Писмото ми до господарката Лострис, в което я известявах за намеренията ни с Танус, не беше стигнало до нея. По всяка вероятност пратеникът на Кратас, след като е отплавал с поръчението ми от Луксор, така и не е пристигнал в Елефантина. Сигурно е бил поредната жертва на Свраките, които са прибрали кесията му и са изхвърлили трупа му в реката. Надявах се разбойникът, в чиито ръце бе попаднало писмото ми, да е бил неграмотен и да не му е хрумнало да го носи на Ах-Сет. Но не беше време да се тревожа точно за това.
Върнах се бързо при господарката си и коленичих край леглото й.
– Скъпа – прошепнах й и я погалих леко по мелото. – Аз съм. Твоят роб Таита.
Тя се размърда в съня си и промълви нещо. Дадох си сметка, че трябва веднага да я върна в съзнание, иначе може да си отиде завинаги. Бяхме разгласили смъртта на Танус още преди месец. Ако робинята говореше истината и през цялото това време господарката ми не е приемала никаква храна, това, че още е жива, бе истинско чудо.
Скочих и се затичах към стаята си. Въпреки мнимата ми смърт всичко си беше на мястото и сандъчето с лекарствата стоеше в нишата, където го бях оставил. Грабнах го и отново забързах към покоите на господарката. Ръцете ми трепереха. На маслената лампа край леглото запалих стръкче дива незабравка и го поднесох към носа на Лострис. Тя отвори уста, за да се спаси от задушливия дим, и най-накрая шумно се изкиха.
– Господарке, аз съм, Таита. Отговори ми.
Отвори очи и при вида ми в погледа й блесна радостна искрица. Но после отново се сети за нещастието си и отчаяно протегна тънките си ръце към мен. Притиснах я към себе си.
– Таита – проплака тихо. – Той е мъртъв. Танус е мъртъв. Не мога да живея повече без него.
– Не! Не! Жив е. Само преди няколко дни се разделихме и ти нося послание от него, в което той те уверява в своята любов и преданост.
– Как можеш да ми се подиграваш толкова жестоко! Знам, че е мъртъв. Знам, че гробницата му е вече запечатана…
– Това беше само уловка за враговете му – възкликнах аз. – Танус е жив. Кълна ти се. Той те обича. И те чака.
– Ох, как ми се иска да ти повярвам! Но те познавам твърде добре. Сега ти лъжеш, за да ме успокоиш. Как не те е срам да ме измъчваш с такива измислици? Мразя те… – извика тя и се опита да се освободи от ръцете ми.
– Кълна ти се! Танус е жив.
– Закълни се в паметта на майка си, която никога не си виждал. Закълни се в името на всички богове, чийто гняв ще изпиташ, ако излъжеш.
– Кълна се и в едното, и в другото. Кълна се в любовта си към обичната си господарка.
– Възможно ли е да говориш истината? – На бузите й се появи лека руменина, която издаваше, че въпреки всичко надеждата й се връща. – О, Таита, възможно ли е да говориш истината?
– Щях ли да съм толкова радостен, ако те лъжех? Знаеш, че обичам Танус. Щях ли да се усмихвам, ако той наистина беше мъртъв?
И пред смаяния й поглед започнах да й разказвам всичко, което се беше случило с мен и с Танус от деня, в който се бях разделил с нея. Разбира се, пропуснах да спомена в какво състояние бях открил любимия й сред блатата, както и за компанията, в която той прекарваше там времето си.
Тя дори не се опита да ме прекъсне, а като запленена ме изслуша, мъчейки се да попие всяка дума с изтощеното си съзнание. Лицето й беше станало почти прозрачно от дългото гладуване и сега заблестя като сияйна перла, докато аз й разправях за приключенията ни в Галала; за това, как враговете ни помислиха Танус за бог и как в разгара на сражението той и войниците му пееха своя ужасяващ химн.
– И така, както чуваш, Танус е жив и здрав – завърших аз.
Господарката ми най-после се обади:
– Ако е жив, тогава ми го доведи. Няма да хапна нищичко, докато не видя отново лицето му.
– Щом такова е желанието ти, то веднага ще му пратя вест, че го очакваш, и той ще пристигне с бързината на вятъра – обещах й аз, като в същото време бръкнах в сандъчето си и извадих малкото бронзово огледалце.
Вдигнах го пред лицето й и тихо я попитах:
– Но ще искаш ли той да те види такава?
Господарката ми се взря в измъчения си лик.
– Ако ми заповядаш, наистина мога още днес да му пиша. До една седмица ще е тук.
– Колко съм грозна – прошепна тя. – Заприличала съм на старица.
– Красотата ти не е изчезнала завинаги. Просто се е скрила под повърхността.
– Не мога да се покажа така на Танус – заяви ми след дълъг размисъл. Женската й суетност беше надделяла над всичко останало.
– Тогава трябва да се храниш.
– Заклеваш ли се – гласът й леко потреперваше, – заклеваш ли се, че той е още жив и ти ще ми го доведеш веднага щом се оправя? Сложи ръка на сърцето ми и ми се закълни!
Допрях ръка до гърдите й. Можех да усетя всичките й ребра, а под тях сърцето й, удрящо като птичка в клетка.
– Обещавам ти.
– Този път ще ти повярвам, но ако ме излъжеш, повече никога няма да ти имам доверие. Искам да ям!
Докато тичах към кухнята, не можех да не си кажа самодоволно: „Е, Таита, който всичко можеш, ето, че отново се справи блестящо!“
Сипах на господарката си топло мляко и мед. Трябваше да започнем с нещо леко, защото след толкова дълго гладуване стомахът й не би понесъл друго. Ако се бях забавил само с един-два дни, вече щеше да е твърде късно.
Благодарение на бъбривите робини новината за възкръсването ми се беше разнесла из целия остров като чумна епидемия.
Привечер фараонът изпрати Атон да ме отведе при него. Дори старият ми приятел, дворцовият управител, се чувстваше неловко в мое присъствие и, общо взето, гледаше да стои по-далеч от призрака ми. Когато посегнах да го докосна, той чак подскочи от страх. Докато вървях из двореца, всички около мен, независимо дали бяха роби или царедворци, се отдръпваха встрани и ми правеха път, сякаш не друг, а аз бях царят. В същото време, накъдето и да се обърнех, усещах върху себе си любопитните им погледи.
Фараонът ме посрещна едновременно с респект и едва прикривано безпокойство, които еднакво не прилягат на един цар и бог.
– Къде беше толкова време, Таита? – попита той, но така, сякаш предпочиташе да не му отговарям.
Аз се проснах в краката му.
– Божествени фараоне, тъй като и у теб живее божественото и тайните на отвъдното не са ти чужди, разбирам, че с този си въпрос искаш да ме провериш. Знаеш добре, че устата ми е като запечатана за тези неща. Би било светотатство да говоря дори пред теб за мистериите на смъртта. Само те моля да свидетелстваш пред боговете и особено пред Анубис, бога-покровител на гробниците, че съм изпълнил своя дълг. Че съм спазил клетвата си да мълча и че съм преминал изпитанието, на което ти ме подлагаш.
При тези думи той ме погледна учудено. Виждаше се, че в главата му се роят въпроси, но той ги отхвърля един по един, да не би да засегне с нещо чувствата на боговете. Не му бях дал възможност да се измъкне от затрудненото положение.
Най-накрая фараонът се предаде и като не успя да измисли нищо, просто заяви:
– Да, Таита, ти наистина премина през изпитанието, на което те подложих. Добре дошъл отново при нас. Липсваше ни.
По погледа му можех да съдя, че ме смята за завърнал се от Отвъдното и затова се отнася с мен като с един от малцината, посветени в тайнствата на битието.
Припълзях по-близо до него и тихо му прошепнах:
– Велики Египте, сигурно знаеш защо съм изпратен обратно на земята?
Той се престори, че знае, но в изражението му долавях известно колебание. Станах на крака и се огледах, сякаш се страхувах да не сме наблюдавани от някое свръхестествено същество. Преди да продължа, направих задължителния знак срещу злото.
– Заради господарката Лострис. Нейното заболяване беше предизвикано от пряката намеса на… – не можех да произнеса името му, но с два пръста имитирах рога – символа на Сет, бога на мрака.
За миг фараонът като ме ли бе обзет от смъртна уплаха, защото неволно потрепери и се приближи до мен, сякаш търсеше закрила от силите на злото.
– Преди да бъда отнесен в отвъдното – продължих аз, – господарката ми вече носеше в утробата си съкровището на дома на Мамос. Но точно в този миг се намеси Богът на тъмата. Заради заболяването й синът, който тя беше заченала, се роди преждевременно и загина.
Фараонът се изпълни с благоговеен страх.
– Значи затова е пометнала! – възкликна той.
Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа с измамата:
– Но не се страхувай, велики Египте. Аз бях пратен обратно сред вас от сили, по-могъщи и от неговите. Дошъл съм да спася господарката си, така че видението ми да се изпълни. На мястото на изгубения син ще се роди друг. Династията ти ще оцелее.
– Не трябва да се отделяш от господарката Лострис, докато не се възстанови напълно – трепереше от вълнение гласът му. – Ако я спасиш и тя ми роди друг син, ще получиш от мен, каквото пожелаеш, но ако не… – тук той се спря, защото не му беше лесно да измисли как да сплаши човек, върнал се от гроба.
– С твое позволение, господарю, ще се върна при нея още сега.
– Върви! Върви! – отпрати ме той.
Господарката ми се възстановяваше толкова бързо, че се зачудих дали наистина, без да искам не съм предизвикал намесата на божествените сили. Вече сам не знаех на какво съм способен и се изпълвах със страхопочитание към самия себе си.
Едва ли не пред погледа ми тялото й се изпълваше с нов живот. Жалките празни торбички, които й висяха отпред, отново се наляха и възвърнаха предишната си привлекателност, и дори богинята Хапи, която гледаше с каменното си изражение над вратата, се изпълваше със завист при вида им. Тебеширеният цвят на кожата изчезна, за да отстъпи на някогашната свежест. А смехът на господарката ми зазвуча отново, както го бях чувал с годините – като песента на фонтаните в градинката ни.
Скоро вече нищо не можеше да я задържи в леглото. Само три седмици, след като се бях завърнал в Елефантина, тя вече играеше на топка с робините си, тичаше из градината и се мъчеше да надскочи съперничките си, докато най-накрая, уплашен да не би да си навреди с прекомерното натоварване, не прибрах животинския мехур, с който те се забавляваха, и не й наредих да си стои в стаята. За да се съгласи обаче, господарката ми направи поредния пазарлък и занапред трябваше да пея заедно с нея или да я уча на сложните комбинации на играта бао. Все пак и това ми донесе известно удовлетворение, защото с моите съвети един ден тя успя да победи дори Атон – един от най-запалените играчи, които познавам.
Той идваше почти всяка сутрин, за да пита от името на фараона как се чувства господарката ми, след което сядаше да поиграе малко бао с нас. Най-после се увери, че нито съм призрак, нито смятам да му направя зло, и макар да беше позагубил от предишната си непринуденост, продължи да се държи с мен като със стар приятел.
Всяка сутрин трябваше да повтарям даденото си обещание на Лострис. Тогава тя посягаше към огледалото и внимателно изучаваше отражението си, водена не толкова от суета, колкото от желанието да се види такава, каквато ще я хареса и господарят Танус.
– Косата ми е заприличала на слама, а на брадичката ми се е появила нова пъпка – жалваше се тя. – О, Таита, кога ще ме направиш пак красива? Заради Танус трябва да ме направиш.
– Сама стори всичко възможно да се загрозиш, а сега искаш Таита да оправя нещата – недоволствах аз, а тя се засмя и ме прегърна.
– Та нали затова си тук, стари негоднико. Да се грижиш за мен.
Вечер й приготвях специална гореща напитка за подсилване и когато й я носех в леглото, тя отново настояваше да чуе обещанието ми.
– Кълна ти се – послушно повтарях урока си, а тя се облягаше върху подложката от слонова кост и заспиваше с блажена усмивка.
Аз самият щях да се тревожа за последствията от това си обещание едва когато му дойдеше времето.
От Атон фараонът научаваше всичко за състоянието на Лострис и един ден дойде лично да я види. Донесе й колие от злато и скъпоценни камъни във формата на орел и седя до вечерта при нас, съревновавайки се с господарката ми в измислянето на гатанки и играта на думи. Когато си тръгна, нареди да го придружа до покоите му.
– От последния път, когато я видях, тя е много променена. Това е същинско чудо, Таита. Кога ще мога да я извикам отново в леглото си? Като я гледам, струва ми се, че е достатъчно здрава, за да ми роди друг син.
– Още не му е дошло времето, Велики Египте – енергично му възразих аз. – И най-малкото усилие от страна на господарката може да я накара отново да пометне.
Той не смееше да ми противоречи, защото вече се ползвах с авторитета на човек, познал и живота, и смъртта. Но, от друга страна, фараонът беше позабравил първоначалното си страхопочитание към мен и започваше да се държи както преди.
Робините също свикнаха с мисълта за възкресението ми и престанаха да правят знака срещу злото всеки път, щом им се наложеше да ме погледнат в лицето. Да си призная, интересът, породен от завръщането ми от подземния свят, скоро спадна. Вече имаше друго, от което обществото да се вълнува. В съзнанието на всички хора от двете страни на реката оживяваше образът на Ах-Хор.
Първия път, когато чух някой да шепне името Ах-Хор из коридорите на двореца, не обърнах особено внимание. Уютният двор на Тиамат на брега на Червено море беше далеч от Елефантина и съвсем бях забравил за името, което Хюи беше измислил на Танус. Едва когато до ушите ми стигнаха приказките за невероятните подвизи на новото полубожество, се сетих за кого става дума.
Обзет от трескаво вълнение, хукнах обратно към женските покои, за да съобщя чутото на господарката си. Намерих я в градината, в компанията на дузина знатни дами и царски съпруги, които, след като бяха разбрали за оздравяването й, не изпускаха възможността да й засвидетелстват вниманието си.
Толкова бях развълнуван, че съвсем забравих за робското си положение и по твърде невъзпитан начин разпъдих натрапниците. Те нададоха вой до небесата и обидено се отправиха към изхода пред изумения поглед на господарката ми.
– Ама какво те прихваща, Таита, какво се е случило?
– Танус! – Беше единственото, което успях да изрека, но то беше достатъчно тя да забрави възмущението си и да ме хване за ръцете.
– Имаш новини от Танус! Казвай по-бързо, че ще умра от нетърпение!
– Новини ли? А, да, точно така, новини. И то какви! Необикновени новини. Невероятни.
Тя пусна ръцете ми и грабна заплашително ветрилото си.
– Веднага да престанеш с глупостите си – насочи към мен ужасното си оръжие. – Не желая да ме дразниш по този начин. Или ще ми кажеш веднага какво се е случило, или така ще те насиня, че няма да се познаеш.
– Хайде! Да отидем някъде, където никой няма да ни чуе.
Двамата слязохме на кея и се качихме на малката лодка. Когато реших, че сме достатъчно далеч от любопитните уши, започнах:
– Из страната е задухал нов, свеж и силен вятър. Наричат го Ах-Хор.
– Братът на Хор – тя беше възхитена. – Така ли викат вече на Танус?
– Никой не знае, че това е Танус. Мислят, че е бог.
– Но той си е бог – настоя тя. – За мен винаги е бил.
– И хората така мислят. Защото как, освен ако не притежава свръхестествени сили, ще открие свърталищата на Свраките и ще превземе крепостите им, скрити сред безкрайните пясъци на пустинята; как иначе ще предусети къде разбойниците дебнат в засада идващите кервани, за да ги натика в собствените им капани?
– Искаш да кажеш, че всичко това е истина? – слушаше ме тя със зяпнала уста.
– Разправя се какво ли не, но дали може да се вярва на слуховете в двореца? Казват, че всички крадци и разбойници в царството треперят за живота си, че едно по едно братствата на Свраките биват унищожавани от безпощадната му ръка. Говори се, че на Ах-Хор му изникнали орлови криле и с тях прелетял до върха на непристъпната крепост на Басти Жестокия в пустинята Гебел-Ум-Бахари. А след това със собствените си ръце запокитил петстотин разбойници от високите скали…
– Нещо друго, кажи ми нещо друго! – пляскаше тя с ръце и във вълнението си едва не преобърна лодката ни.
– Казват, че на всеки кръстопът е оставил огромни паметници, които да напомнят за него.
– Паметници? Какви са тези паметници?
– Грамади, огромни пирамиди от човешки черепи. Главите на избитите разбойници, които да служат за предупреждение на останалите.
Господарката ми потръпна от ужас, но в очите й заблестяха искрици.
– Наистина ли е убил толкова много? – попита тя.
– Едни казват пет, други – петдесет хиляди. Някои дори смятат, че са сто хиляди, но мисля, че те малко преувеличават.
– Говори ми още! Още!
– Казват, че вече е заловил поне шестима от разбойническите главатари…
– И им е отрязал главите! – изпревари ме тя.
– Не, казват, че не ги убил, ами ги бил превърнал в бабуини и ги държал в клетка – за забавление.
– Но възможно ли е? – изкикоти се господарката ми.
– За един бог няма нищо невъзможно.
– Той наистина е моят бог. О, Таита, кога ще ми позволиш да го видя?
– Скоро – обещах й аз. – Красотата ти разцъфтява с всеки ден. Скоро ще възвърнеш цялата си прелест.
– А дотогава ти ще слухтиш и ще ми донасяш всичко, което чуеш за Ах-Хор.
И така, всяка сутрин господарката ми ме изпращаше до пристанището, за да чуя какво ще разкажат за Ах-Хор моряците, идващи от север.
– Говори се, че никой не е виждал лицето на Ах-Хор, защото винаги носел шлем, покриващ всичко без очите му – повтарях й чутото след една от тези ми разходки. – Също така казват, че в разгара на битката главата на Ах-Хор избухвала в пламъци, които заслепявали враговете.
– Понякога на слънце косата на Танус наистина заблестява с божествена светлина – потвърди господарката ми.
Друг път й разказах следното:
– Чух, че можел като в огледало да умножава образите си и по едно и също време да се появява на съвсем различни места; в един ден да го видят в Кена, а само няколко часа по-късно в Ком-Омбо, което е на близо двеста километра.
– Възможно ли е?
– Някои мислят, че това не е вярно. Според тях Ах-Хор можел да прекоси тези огромни разстояния толкова бързо само защото никога не спял. През нощта препускал из пустинята, възседнал лъв, а през деня летял из небето на гърба на огромен орел, с който се спускал изневиделица над главите на враговете си.
– Виж това може и да е вярно – поклати сериозно тя глава. – Това за огледалото не го вярвам, но за лъва и орела нищо чудно да се окаже истина. Дори съм сигурна, че е точно така.
– А според мен просто на всички в Египет им се иска да зърнат този Ах-Хор и затова образът му се показва зад всеки храст. Колкото до бързината, с която е способен да…
Но тя ме прекъсна:
– Ти не си романтик, Таита. Дори се съмняваш, че облаците са овците на Озирис, а слънцето – лицето на Ра, само защото не можеш да ги пипнеш с ръката си. Аз обаче съм убедена, че Танус е способен на всичко – и така господарката ми сложи край на спора, а аз трябваше смирено да сведа глава.
