Текст книги "Речният бог (Книга първа)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 25 страниц)
Заради старото ни приятелство, а и заради дълбокото уважение, което таеше към господарката ми, Атон ме предупреди отдалеч за идването си. Така че имах време да подготвя всичко.
За последен път повторих на господарката си какво точно трябва да каже на царя и как да се държи с него. След това я намазах с мехлема, бях предвидил специално за този ден. В него се съдържаше и есенцията на една билка, която често използвам против зъбобол или други дребни болежки, защото имаше свойството да намалява дразненето на лигавицата и всички по-нежни части на тялото.
През цялото време, докато чакаше Атон, господарката ми се държа спокойно и невъзмутимо, но в мига, в който той се появи на вратата, смелостта я напусна и със сълзи на очи тя се обърна към мен.
– Не мога да отида сама. Страх ме е. Моля те, Таита, ела с мен.
Под грима й личеше, че е пребледняла, а докато говореше, устните й леко трепереха.
– Господарке, знаеш, че е невъзможно. Фараонът очаква само теб. Този път не виждам как ще ти помогна.
Тогава на помощ й се притече Атон.
– А защо Таита да не чака с мен в преддверието? – предложи той с тъничкия си гласец. – В крайна сметка той е личният лекар на царя и току-виж услугите му потрябвали.
– Толкова си мил, Атон – трогна се господарката ми и леко го целуна по бузата, а той се изчерви.
Докато двамата следвахме Атон из лабиринта от коридори към покоите на фараона, Лострис нито за миг не изпусна ръката ми. Щом стигнахме в преддверието, тя я стисна силно и се насочи към спалнята. На прага се спря и се обърна. Никога не ми е изглеждала тъй хубава, тъй млада и уязвима. Сърцето ми се късаше, но намерих сили да й се усмихна за кураж. Тя отмести завесата и се скри зад нея. Чух само как фараонът я поздравява и как тя нежно му отвръща.
Атон ми подаде един стол и без да си продумаме, който седнахме да играем на бао. Бях доста разсеян и почти не гледах къде местя камъчетата по издълбаните в дъската вдлъбнатини, така че той лесно ме победи. Досега рядко се беше случвало такова нещо, но пък и аз все се ослушвах, за да разбера какво става в спалнята.
Най-накрая от леглото на царя се разнесе гласът на господарката ми, която повтаряше заучените слова:
– Моля те, Твое Величество, бъди нежен с мен. Не ме наранявай, умолявам те.
Думите й прозвучаха толкова трогателно, че дори Атон трябваше да се изсекне в ръкава си, за да прикрие смущението си. Идеше ми да скоча от стола и да нахълтам в стаята, за да спася нещастната си господарка.
За миг настъпи пълно мълчание, след което се дочу приглушен писък. В този миг нещо се пречупи вътре в мен… После отново настъпи тишина.
Двамата с Атон останахме надвесени над дъската за бао, но като че ли и на него повече не му се играеше. Не знам колко дълго сме стояли така, но трябва да е било почти на зазоряване, когато през завесите подочухме нечие старческо хъркане. С Атон се спогледахме и той ми кимна.
Надигна се тежко от стола си, но преди още да е стигнал входа, завесите се разтвориха и от стаята излезе господарката ми. Гледайки право пред себе си, тя дойде при мен и тихо ме помоли:
– Отведи ме в стаята ми, Таита.
Без да се замисля, я грабнах и я понесох на ръце. Тя обви ръката си около врата ми и нежно отпусна глава върху рамото ми, както правеше като дете. Атон взе светилника и мина пред нас да ни показва пътя към нейните покои. Остави ни пред тях. Положих я внимателно върху леглото й и докато я чаках да заспи, я огледах. Съвсем малко кръв, няколко капчици, бяха засъхнали по кадифената кожа на бедрата й.
– Боли ли те, малката?
Тя само отвори очи и поклати глава. След това неочаквано ми се усмихна:
– Така и не разбирам защо беше целият този шум. В края на краищата не беше по-зле, отколкото да използвам новия ти стол, а пък и не продължи кой знае колко дълго.
И без да каже нищо повече, се сви на топка и заспа.
Не можете да си представите какво облекчение изпитах при тези й думи. Излизаше, че всичко, което бях направил през последните месеци, не е било напразно.
На сутринта, сякаш нищо не се беше случило, отидохме на лов със соколи. През целия ден господарката ми спомена само веднъж за нощното си преживяване. Двамата бяхме седнали да хапнем на брега на реката, когато тя замислено попита:
– Как мислиш, Таита, дали с Танус ще бъде същото?
– Съвсем не, господарке – побързах да я уверя. – Двамата с Танус се обичате истински. Ще бъде съвсем различно. Най-прекрасният миг от живота ти.
– Да, и на мен сърцето ми говори, че ще се окажеш прав – промълви тя едва-едва и неволно двамата погледнахме на север, където се намираше Карнак.
Съзнавах добре, че мястото ми сега е при Танус, но животът на острова и компанията на моята господарка ми бяха толкова приятни, че не ми се разделяше с тях. Всеки ден отлагах заминаването си с все същото оправдание, че Лострис има нужда от помощта ми. Да си призная честно, тя вече можеше да се оправя съвсем спокойно и без мен. Макар фараонът да я викаше при себе си всяка нощ, силата на духа й й помагаше да превъзмогне всичко. Беше си казала веднъж завинаги, че най-важното за нея е да оцелее – независимо на каква цена. С течение на времето се научи как да угажда на царя в леглото и в същото време да не се оставя на страстта и желанието да я завладеят. Да, господарката ми вече нямаше нужда от мен. Крайно време беше да намеря Танус. А и тя постоянно ми напомняше, че съм й обещал да напусна Елефантина веднага щом мога и да поема обратно надолу по реката.
Ако не се беше случил един доста неприятен инцидент, кой знае докога щях да се бавя.
Една вечер се върнахме доста късно от полето, където бяхме на лов заедно с фараона. Изчаках господарката си да се изкъпе и да седне да вечеря и се прибрах в стаята си. Въздухът беше изпълнен с изкусителния аромат на нар и манго. Явно някой беше оставил плодовете в голямата затворена кошница на пода. Подобно внимание не можеше да ме изненада, защото почти не минаваше ден, без да получа по нещичко от многобройните придворни, търсещи услугите ми.
Приятната миризма ме изкушаваше, защото от обед не бях хапвал нищичко. Първата ми работа беше да посегна към кошницата и да я отворя. Понечих да си взема най-зрелия нар, но в същия миг плодовете се размърдаха и се изсипаха на пода. Разнесе се яростно съскане и едно голямо, тъмно кълбо се разгърна пред очите ми, за да се нахвърли върху мен.
Отскочих веднага назад, но змията се оказа по-бърза от мен. Зъбите й се впиха в сандала ми и от изненадата едва не изгубих равновесие. По подметката ми потече смъртоносна отрова, която обля кожата на глезена ми. Змията се опита за втори път да ме ухапе, но сега успях да скоча навреме и да се отдръпна, притискайки се до стената.
Двамата с кобрата се изгледахме. Половината тяло на змията продължаваше да стои навито на кълбо, но главата й се издигаше на височината на рамото ми. Беше разгърнала шия и добре се различаваха белите ивици по гърба й. Като някакво ужасно, смъртоносно цвете, което се поклаща от вятъра, кобрата се виеше пред очите ми и се мъчеше да ме хипнотизира с блестящите си като мъниста очи. А аз си давах сметка, че стаята ми има само един изход и той се намира точно зад змията.
Вярно е, че някои кобри могат да бъдат опитомени. Има хора, които ги оставят да се грижат едва ли не за цялото им домакинство. Освен това змиите унищожават мишките и плъховете, които изпълват къщите. Ако им поднесеш мляко, ще го изпият и ще станат кротки като котенца. Но има и други, които от малки биват подлагани на целенасочен тормоз от стопаните си и лесно могат да се превърнат в смъртоносно оръжие. Не се и съмнявах, че сега си имах работа точно с такава.
Започнах бавно да се придвижвам покрай стената с надеждата, че ще успея да заобиколя кобрата и да избягам навън. Но тя ме нападна отново. В полумрака широкоразтворената й паст засвети с жълтеникаво сияние, а там ясно се открояваха двата й зъба и капките отрова. Изкрещях от ужас, а в същото време бързо се прибрах в ъгълчето си. Змията също се прибра и отново изправи високо глава. Пак бях срещу вратата, а знаех, че в жлезите на влечугото се съдържа отрова, способна да убие стотина здрави мъже. Кобрата се разшава, навитото й на кълбо тяло се разгъна и започна леко да се плъзга по пода. Главата й се приближаваше към мен, а жълтите й очички не ме изпускаха нито за миг.
Случвало ми се е да гледам как кобра омайва с поглед кокошка, така че бедната глупачка дори не се опитва да избяга, ами безпомощно се оставя на отровните й зъби. Сега и аз бях парализиран и не можех да мръдна, нито да извикам. Смъртта пълзеше насреща ми, а на мен ми оставаше само да й се наслаждавам.
Изведнъж нещо се размърда зад кобрата. Дочула ужасения ми вик, господарката Лострис веднага беше дотичала и сега се показа на входа. Не знам как, но гласът ми се възвърна и аз успях да й изкрещя:
– Внимавай! Стой надалеч!
Само един миг й беше достатъчен, за да разбере какво става. Без да обръща внимание на предупрежденията ми, тя веднага се намеси. И като се замисля, така беше по-добре, защото само секунда колебание от нейна страна и най-вероятно змията щеше да ме нападне за трети и последен път.
Явно господарката ми все още е вечеряла, когато ме е чула да викам, защото държеше в едната си ръка пъпеш, а в другата сребърен нож. Инстинктът й на ловец веднага й подсказа какво да направи. Танус я бе отучил от онзи странен начин, по който жените са свикнали да хвърлят предметите странично. Уроците му се оказаха твърде полезни, защото сега господарката ми със завидна точност запокити пъпеша право в изпънатия гръб на змията, която за миг се огъна под силата на удара и главата й целуна плочките. Като опъната тетива кобрата се изправи и светкавично се обърна срещу новия си противник.
Аз също скочих, но не можех да предотвратя атаката й. Използвайки дългата си опашка за опора, змията се стрелна напред към целта. От устата й капеше отрова, която се превръщаше в прозрачна мъгла. За да избегне удара, в последния момент господарката ми ловко се отдръпна като газела, забелязала промъкващия се леопард. Змията не можа да се възпре и като разгърна докрай навитото си тяло, забоде глава в краката й.
Вярно, че Лострис винаги е била изключително смела, но не знам дали това е достатъчно да обясни следващата й постъпка. Преди още кобрата да се е съвзела, тя скочи върху нея и с тънките си сандали притисна главата й към плочките.
Навярно се е надявала да й строши гръбнака, но змията беше гъвкава като камшика на Расфер, а на ширина тялото й беше колкото китката й. Макар и да не можеше да се освободи, кобрата се уви около глезените на Лострис. В такъв момент всяка друга жена би изгубила самообладание и първата й мисъл ще бъде как да се отърве от змийската прегръдка. Но господарката ми не беше толкова глупава. Тя много добре знаеше, че ако само помръдне крака си и изпусне главата на земята, смъртта й е сигурна.
Затова, като пазеше равновесие с ръце, тя се мъчеше да се удържи върху гърчещото се тяло и отчаяно ме викаше на помощ.
Вече бях на средата на стаята и при нейния зов се хвърлих с главата напред в краката й, бъркайки с ръце сред плетеницата от извивките на влечугото, за да напипам шията му. Сграбчих с пръстите си хлъзгавото тяло някъде от средата и бързо започнах да прокарвам ръката си нагоре. В един момент усетих, ме я напипвам и като я стиснах с все сила, закрещях на господарката си:
– Хванах я! Хванах я! Бягай! Стой надалеч!
За малко да припадна – до такава степен гърчещото се създание в ръцете ми ме изпълваше с ужас и в същото време с непреодолима погнуса.
Господарката ми послушно се отдръпна настрана и аз се изправих, борейки се с всички сили със змията, за да не й позволя да ме докопа с отровните си зъби. Опашката й засвистя из въздуха, след което бързо се уви около раменете и врата ми. Имаше опасност да ме задуши. Постепенно кобрата като че ли започна да взима надмощие над мен. Усещах, че ръцете ми няма да издържат дълго време и ако не измислех нещо, змията щеше да се отскубне от хватката ми. И тогава бях загубен.
– Не мога да я държа повече! – изкрещях аз. Все още я държах на разстояние от лицето си, но змията постепенно се оттласкваше напред и в същото време, използвайки ме мен самия за опора, с мощни конвулсии на цялото си тяло се мъчеше да измъкне главата си измежду пръстите ми.
Кокалчетата ми бяха побелели от напрежение, а кобрата дотолкова се беше приближила до лицето ми, че зъбите й отново заблестяха пред очите ми. Приличаха на две тънки, бели иглички с тази разлика, че от върховете им струеше отрова. Ако в очите ми попаднеше и най-малката капчица от нея, знаех, че ще ме ослепи, а от болка бих загубил разсъдъка си.
С последни усилия извъртях главата на кобрата настрани и отровата й полетя във въздуха, далеч от лицето ми. Обзет от пълно отчаяние, отново изкрещях:
– Извикай някой от робите на помощ!
– Върху масата! – стресна ме зад гърба ми гласът на господарката. – Натисни главата й върху масата!
Мислех, че е отишла да търси помощ, но тя и за миг не бе помислила да ме изостави. Едва сега обърнах внимание на сребърния нож в ръката й.
Целият опасан от кобрата, бавно се придвижих и щом усетих ниската масичка в краката си, внимателно се сниших до земята. Успях някак си да натисна главата на змията върху ръба на масата и да я задържа така, докато господарката ми се приготви да нанесе удара си. Тя се приближи, внимателно се прицели и я удари в главата.
Ножът не би могъл да разреже отведнъж дебелата кожа на влечугото. Змията обаче усети удара и удвои усилията си да се освободи от ръцете ми. Жилавото й тяло се заувива около главата ми, докато от устата й се разнасяше оглушително съскане, способно да доведе човек до лудост.
Тънкото острие все пак успя да разсече люспите и по пръстите ми потече лепкава, студена кръв. На третия път ножът опря о костта. Господарката с все сила натисна върху ножа, за да разсече прешлените, но в същия момент облените ми в кръв пръсти се плъзнаха по гладката кожа на кобрата и главата й се измъкна между тях. Змията се освободи от хватката ми, но за щастие твърде късно. Острието бе улучило кухината между два от прешлените и бе нанесло решителния удар.
Главата й увисна безпомощно надолу, държейки се само върху кожата. Но макар и в предсмъртна агония, змията не преставаше да изхвърля отрова. Достатъчно беше случайно да се допра до полуотсечената й глава, за да забие зъбите си в тялото ми. С кървавите си пръсти започнах панически да се отвивам от задушаващата прегръдка на влечугото. Най-сетне успях да се освободя достатъчно, за да вдигна умиращата твар високо над главата си и в следващия момент да я захвърля на пода.
Веднага се отдръпнахме към изхода, за да изгледаме отдалеч последните конвулсии на змията. Без да откъсвам поглед от кобрата, която в предсмъртната си агония заплиташе опашката си на безкраен възел, се обърнах към господарката си:
– Ранена ли си? Нали не е попаднала отрова в очите или върху кожата ти?
– Нищо ми няма – прошепна тя. – Ами ти как си, Таита?
По тона й беше лесно да разбера, че не се чувства добре, и затова забравих за миг за змията и я погледнах в очите. Едва сега тя осъзнаваше истински опасността, от която се бяхме измъкнали като по чудо. Тъмнозелените й очи се бяха разширили в безмълвен ужас. Опитах се да я поуспокоя, като се пошегувам:
– Е, това решава въпроса за утрешната ни вечеря. Отдавна ми се щеше да си хапна малко печена кобра.
За миг тя ме изгледа неразбиращо, след което избухна в истеричен смях. Аз не се сдържах и скоро се присъединих към нея. Двамата се вкопчихме един в друг и се затресохме едновременно от страх и облекчение.
Никога не бих дал на готвачката да развали прекрасното месо на кобрата и затова се заех сам да го приготвя. Одрах й кожата и я изчистих, след което я напълних с див чесън и други подправки, без да забравяме и буца овча лой. Сетне навих одраното влечуго на кълбо и го покрих с бананови листа. Всичко това покрих с дебел пласт сурова глина, а върху глината запалих огън, който поддържах през целия ден.
Вечерта разчупих изпечената глина и се разнесе апетитен аромат. Много хора са опитвали от моите ястия и не един и двама са твърдели, че по-вкусни неща не са вкусвали. Не виждам защо да им противореча, така че сигурно си представяте какво прекрасно ястие очакваше господарката ми за вечеря.
За да бъде пълно удоволствието от крехкото змийско месо, се бях погрижил – разбира се, с помощта на верния Атон – да получа една-две кани от най-доброто вино на фараона. Господарката Лострис обаче изрично настоя и аз да седна с нея в беседката, за да споделя вечерята й. И двамата бяхме единодушни, че змийското превъзхожда както крокодилската опашка, така и фантастичното филе от нилски костур, което винаги е било любимият ни деликатес.
Едва след като се нахранихме до насита и се погрижихме остатъците да отидат за робините, седнахме да обсъдим кой ли е пратил затрогващия подарък в кошницата.
Понеже не исках да плаша господарката си, се опитвах да гледам на всичко откъм смешната му страна.
– Сигурно на някого не му е харесало как пея!
– Не се прави на глупак с мен, Таита. Това е едно от малкото неща, които не ти се удават. Много добре знаеш кой ти е пратил змията, и което е по-важно, аз също се досещам.
Изгледах я внимателно, без да знам как да реагирам на думите й. Цял живот съм я пазил от всичко, дори и от истината. Но сега се чудех дали тя не ме познава по-добре, отколкото предполагам.
– Бил е баща ми – отсече тя и по тона й можеше да се разбере, че няма да се остави да я разубеждавам. – Разкажи ми нещо повече за него, Таита. Кажи ми всичко, което е трябвало да знам, но не си посмял да ми разкриеш.
В началото не беше никак лесно. След като цял живот си мълчал за нещо, винаги ти е трудно да се отпуснеш и да говориш на воля. Още не бях свикнал със самата мисъл, че повече не принадлежа на господаря Интеф и следователно нямам никакви задължения към него. Дълбоко в себе си винаги съм го ненавиждал. Мразех го още от детството си, защото той се разпореждаше с мен телом и духом, както му бе угодно. И все пак още се опитвах да бъда лоялен с него – за мен това представляваше своего рода греховна страст, от която щеше да ми е трудно да се освободя. Затова се опитах да избегна подробностите. Но господарката ми нетърпеливо ме прекъсна:
– Хайде сега! Не ме мисли за глупачка. Знам за баща си много повече, отколкото предполагаш. Време е да науча и останалото. Заповядвам ти да престанеш с празните приказки и да ми разкажеш всичко.
Нямаше как – трябваше да й се подчиня. А да се разкаже всичко за баща й, не беше работа за няколко минути. Когато свърших, луната вече беше изминала половината си път. Двамата се умълчахме и известно време никой не продумваше. Не бях изпуснал нищо, нито се бях опитал да прикрия или оправдая собственото си участие в пъклените му планове.
– Нищо чудно, че желае смъртта ти – изрече най-накрая господарката ми. – Баща ми е чудовище. Как е възможно тогава аз да съм толкова различна? Защо, след като съм му дъщеря, не притежавам същите противоестествени инстинкти като него?
– Можем само да благодарим на боговете, че си такава, каквато си, господарке. Но няма ли да ме презираш и мен самия след всичко, което току-що чу?
Тя се пресегна и докосна ръката ми.
– Забравяш, че откакто се помня, си бил винаги с мен. И мога да твърдя, че те познавам добре. Всичко, което си извършил, е било по принуда и аз ти го прощавам.
Тя скочи на крака и започна нервно да се разхожда около езерцето с лилиите. След няколко минути се върна при мен в беседката.
– Танус се намира в ужасна опасност. Едва сега разбирам колко много баща ми желае смъртта му. Някой трябва да го предупреди. Трябва да отидеш при него, Таита, и то без да се бавиш нито ден.
– Господарке…
Тя не ме остави да се доизкажа.
– Не, Таита, повече няма да слушам измислените ти извинения. Още утре заминаваш за Карнак.
И така, на другия ден още преди изгрев-слънце излязох с лодката в реката уж за да ловя риба. За да има свидетели, се погрижих поне десетина роби и стражи да ме видят с рибарските принадлежности, преди да отплавам в неизвестна посока.
Доплавах до една от скритите лагуни и като се уверих, че никой не ме следи, бръкнах в кожената си торба, за да извадя оттам един котарак, с който отдавна се бяхме сприятелили. Бедното животно го мъчеше от дълго време краста, а ушите му бяха покрити с гноясали рани, от които едва чуваше. От доста време си казвах, че трябва да облекча страданията му, но моята любов към животните все не ми даваше смелост да го сторя. Сега обаче немият ми приятел щеше да помогне и на мен. Бях му накълцал малко сурово месо, в което сипах силна доза татул. Поднесох му храната върху скута си и нежно го галех, докато той блажено мляскаше и мъркаше от удоволствие. След миг потъна в дълбок сън, а аз извадих ножа си и му прерязах гърлото.
Опръсках цялата лодка с кръвта на котката, след което хвърлих трупа й надалеч – там, където знаех, че крокодилите ще се нагостят с нея. Оставих харпуните, въдиците и всичко останало в лодката и я избутах навътре в реката, за да я поеме течението. После се обърнах към брега и прецапвайки набързо между тръстиките, стъпих на твърда земя.
Бяхме се уговорили с господарката ми тя да не вдига тревога, преди да се е смрачило. Така щяха да открият лодката едва на другия ден и щом видеха кръвта, всички щяха да решат, че или някой крокодил е закусил с мен, или съм се натъкнал на Свраките.
Щом излязох на брега, първата ми работа беше да се преоблека в дрехите, които си бях приготвил. Реших, че е най-добре да се превърна в жрец на Озирис. Често ми се е случвало да забавлявам господарката си, имитирайки божите храненици, та ми трябваха само перука, малко грим и подходящият костюм, за да вляза в кожата на всеки от тях. Жреците имат това си предимство, че в безкрайните си скитания от един храм до друг свободно обикалят цялата страна, за да търсят помощи за своите светилища. Всъщност това си бе най-унизителна просия. Преоблечен като странстващ жрец, нямаше да привличам много внимание, а дори можех да си спестя някоя и друга неприятна среща със Свраките. От суеверие те предпочитаха да си нямат вземане-даване със светите мъже.
Заобиколих лагуната и през бедняшките квартали влязох в Западна Елефантина. Насочих се право към пристанището, където попаднах на капитана на някакъв кораб, товарещ жито и масло. Без да го усуквам, му намекнах, че в името на боговете ще е най-добре да ме закара без пари до Карнак. Колкото и да му беше неприятно, той не можеше да ми откаже. На всички отдавна им е дошло до гуша от наглостта на жреческото братство, но и ги е страх от неговата безгранична власт, духовна и светска. Някои дори твърдят, че по своето могъщество жречеството съперничи на самия фараон.
Имаше пълнолуние, а капитанът не приличаше на страхливия адмирал Нембет, така че не спирахме през нощта, а с помощта на попътния вятър и силното течение само след пет дни навлязохме в големия завой на Нил и се оказахме пред самия Карнак.
Щом слязох на брега, стомахът започна да ме свива. Това беше моят роден град, където ме знаеха всички просяци и безделници по улиците. Само някой да се сетеше кой съм и господарят Интеф щеше да научи за пристигането ми, преди още да съм доближил градските порти. Но за щастие се бях преобразил добре, пък и все гледах да минавам по страничните улички, където имаше по-малка вероятност да срещна стари познайници. Надявам се за околните да съм изглеждал просто като един надут смешник, който се озовава сред казармите съвсем случайно и нищо специално не търси пред квартирата на командира Танус.
Беше отключено. Намъкнах се вътре, сякаш в това нямаше нищо нередно, и бързо залостих вратата зад себе си. Нямаше никого. Огледах стаята, но нищо не подсказваше къде е отишъл домакинът. По всичко изглеждаше, че Танус е заминал, и то доста отдавна – може би още с отплаването ни на юг. До прозореца беше оставено пълно гърне с мляко, което толкова се беше сгъстило и изсъхнало, че повече приличаше на сирене, а в чинийката до него стоеше късче плесенясал хляб.
Доколкото можех да съдя, нищо не липсваше. Дори огромният лък си стоеше закачен над леглото. Беше почти невъзможно Танус да го е оставил току-така. Ланата едва ли не се беше сраснал с тялото му. Сега за всеки случай го прибрах на по-сигурно в скривалището, което бях изкопал под спалнята му. И понеже предпочитах да не се разхождам много-много из улиците по светло, прекарах целия следобед затворен в жилището на приятеля си, използвайки времето си да го почистя от праха и мръсотията.
Когато се свечери, тихичко се измъкнах от къщата и слязох на брега. „Дъхът на Хор“ стоеше на котва на обичайното си място. По окаяния й външен вид можеше да се заключи, че е участвала в сражение. Носът й беше разкъртен, а в средата си беше обгорена.
С известно чувство на гордост трябваше да отбележа, че Танус се е възползвал от идеята ми и е променил корпуса на кораба, така както го бях скицирал аз. Над самата ватерлиния, измежду гредите на носа се показваше страховитият метален рог. Беше доста олющен, по което съдех, че вече е имал случай да докаже силата си срещу корабите на червения самозванец.
Но на палубата не виждах нито Танус, нито Кратас. На вахта беше един от по-младшите офицери, които познавах, но реших, че вместо да му се обаждам на него, ще е по-добре да пообиколя моряшките свърталища край пристанището.
Явно вече никой не се съмняваше в нравствеността на жречеството, щом като навсякъде по кръчмите и публичните домове не само не се изненадваха от присъствието ми, но дори ме посрещаха като стар клиент. Най-сетне в едно от по-почтените заведения различих внушителната фигура на Кратас. Беше с група морски офицери, пиеше и играеше на зарове. Не посмях да го приближа. Седнах в другия край на претъпканата кръчма и само внимавах да не го изпусна от погледа си. През цялото време бях подложен на атаките на проститутки от двата пола, които в надеждата си да ме отведат със себе си из тъмните улички, постоянно смъкваха от цената си. Сякаш вместо да ги държи настрана, герданът от сини мъниста, издаващ по-особеното ми положение в обществото, ги привличаше още повече.
Най-сетне Кратас стана от мястото си и като потупа сърдечно приятелите си, напусна заведението. С огромно облекчение и аз на свой ред се надигнах от стола и го последвах.
– Какво си се закачил за мен, любимецо на боговете? – изсумтя презрително той, като усети, че го следвам по петите. – Злато ли търсиш или ти се ще да си поиграеш със задника ми?
Защото напоследък педерастията се беше разпространила много сред жреците.
– Ами по-скоро бих предпочел златото, Кратас – отговорих му, – защото в другото никакъв те няма.
Той се закова на място и подозрително ме изгледа. Красивото му лице се бе позачервило от алкохола, а погледът му бе мътен.
– Откъде ми знаеш името? – учуди се той и преди да си отворя устата, ме сграбчи за раменете, за да ме изтика пред един осветен вход. Свали перуката ми и на висок глас изруга:
– Кълна се в космите на Сет, ама това си ти, Таита!
– Ще ти бъда много задължен, ако не крещиш името ми. Не е необходимо всички наоколо да те чуят.
Явно това го сепна, защото веднага си възвърна сериозността.
– Да вървим! Ще отидем у нас.
Щом се настанихме удобно в жилището му, Кратас извади отнякъде кана с бира и наля и на двамата.
– Не си ли пил вече достатъчно? – попитах го.
Той само се усмихна.
– Ще разберем на сутринта. Хайде сега, Таита! Не се прави на строг с мен. Три седмици сме се бъхтили из жегата, за да се сражаваме с червения самозванец. Кълна се в милата Хапи, ама твоето чудо наистина върши страшна работа. Насякохме на трески поне двадесетина от корабите му, пращайки на дъното двеста-триста от ония главорези. Но въпреки всичко на поход се ожаднява, нали разбираш? През цялото това време сме пили само вода. Така че сега ще му сръбнем по една биричка, а ти няма да се сърдиш. Наздраве! – Вдигна той чашата си.
Аз трябваше да си призная, че и на мен също ми се пие. Поздравих го и аз и на бърза ръка обърнах своята. Треснах с опразнената чаша върху масата и попитах:
– А къде е Танус?
При този въпрос Кратас мигом изтрезня.
– Танус изчезна – отговори ми той, а аз го зяпнах с отворена уста.
– Как така изчезнал? Какво искаш да кажеш с изчезнал? Нали сте се сражавали надолу по реката? Не ви ли води той?
Младият мъж поклати глава.
– Не. Него го няма. Потъна сякаш вдън земя. С хората ми претърсихме всяка улица, всяка къща в Тива. Но никъде не открихме и следа от него. Да си кажа право, Таита, тревожа се за него. Много се тревожа.
– Кога го видя за последен път?
– Два дни след сватбата на господарката Лострис. Вечерта, след като отплавахте към Елефантина. Опитах се да му вкарам малко разум в дебелата глава, но той не щеше и да чуе.
– Какво каза?
– Ами предаде ми командването на „Дъхът на Хор“.
– Как ти го е предал? Той няма право.
– Защо да няма? Нали му е връчен печатът на ястреба.
Съгласих се.
– А след това? Какво направи той?
– Ами казах ти вече. Изчезна.
Налях си още една бира и се замислих. Кратас се разходи до прозореца и се изпика навън. Урината му заплющя по улицата и някакъв минувач възмутено му се развика:
– Внимавай къде пикаеш бе, свиньо!
Кратас само се показа през прозореца и след като намекна нещо за строшени глави, онзи млъкна и си замина по пътя. Доволен от себе си, той се върна и седна на мястото си.
– В какво настроение беше Танус, когато го видя последния път?
– Ами в по-ужасно не съм го виждал. Надявам се и да не го видя пак. Кълнеше всички богове наред, естествено начело с фараона. Не подмина дори господарката Лострис. Нарече я „царска курва“.
Не вярвах на ушите си. Това не можеше да го е казал моят Танус. Било е просто гласът на разбитата и безнадеждна любов.
– Съжалявал, че фараонът не нареди да го удушат. Не, наистина беше в ужасно настроение и не знаех какво да му отговоря. Според мен и всеки на мое място би изпаднал в подобно състояние.
– И това беше всичко? С нищо ли не намекна какво смята да прави занапред?
Кратас отново поклати глава и напълни чашата си догоре.
– А какво стана с печата на ястреба? – сетих се изведнъж.
– Остави ми го на мен. Повече нямало да му трябва. Пазя го на галерата.
– Ами с всички онези неща, които ги обсъждахме двамата с теб? Направи ли каквото ти казах?
Той погледна гузно в чашата си и промърмори:
– Започнах, но откакто Танус си замина, всичко ми се струва безсмислено. Освен това имахме много работа надолу по реката.
