Текст книги "Речният бог (Книга първа)"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Прочие приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 25 страниц)
Хиляда години откакто Сафага е отправна точка за всички египетски търговци, тръгнали за страните на изтока. И сега от малката ни лодка можех да различа на хоризонта силуетите на далеч по-големи съдове, с които се осъществяваше връзката между страната ни и арабските пристанища.
Когато слязох на брега, вече се беше стъмнило и като че ли никой не забеляза пристигането ми. По поръчение на господаря Интеф бях посещавал често града, така че го познавах добре и не ми беше трудно да се оправя из тесните му улички. По това време те бяха пусти и само от кръчмите долиташе весела глъч. С бърза крачка се отправих към дома на търговеца Тиамат. Той беше богат човек, домът му беше най-големият в целия град и пред вратата му пазеше въоръжен роб.
– Кажи на господаря си, че е дошъл лекарят от Карнак, който навремето спаси крака му – наредих му аз и след миг на вратата се показа самият домакин да ме посрещне. Явно жреческото ми облекло доста го изненада, но за щастие той с нищо не се издаде, нито пък спомена името ми пред роба. Заведе ме в оградения си двор и едва тогава си позволи да възкликне:
– Ама наистина ли си ти, Таита? Чух, че Свраките са те убили край Елефантина.
Тиамат беше представителен мъж на средна възраст с открито, интелигентно лице и остър ум. Преди няколко години го бяха докарали на носилка. Свраките били нападнали и разграбили кервана му. Понеже го сметнали за мъртъв, го оставили да лежи край пътя, където го открили пътуващи търговци. С моя помощ се възстанови, дори успях да спася крака му, започнал да гангренясва. Но оттогава накуцваше.
– Радвам се, че малко преждевременно са те писали мъртъв – засмя се и плесна с ръце.
От къщата излязоха роби, които ми поднесоха чаша студен шербет и табла с фурми и смокини.
Поговорихме си и Тиамат тихо ме попита:
– Може би имаш нужда от нещо? Какво мога да направя за теб? Знаеш, че ти дължа живота си. Моят дом е и твой дом. Всичко, което имам, е твое.
– По царска работа съм – казах му и извадих печата на ястреба изпод туниката си.
– Да, това наистина е печатът на фараона, но нямаше нужда да ми го показваш. Само кажи какво искаш. Нищо не мога да ти откажа.
Изслуша ме, без да ме прекъсва, и когато най-после свърших, повика управителя и пред мен му даде нарежданията си. Преди да го отпрати, отново ме попита:
– Нещо да съм забравил? Има ли друго, което да ти трябва?
– Щедростта ти е безкрайна – уверих го аз. – И все пак, има още нещо, за което ми се ще да те помоля. Би ли ми дал материали за писане.
– Погрижи се в някоя от торбите да бъдат сложени свитъци, мастилница и четчици – обърна се той към управителя и го пусна да си върви.
Останахме да си говорим до среднощ. Тиамат живееше на кръстопътя на най-оживените търговски пътища в Горен Египет и знаеше всички слухове и клюки не само в царството, но и далеч отвъд пределите му. За няколкото часа, прекарани в градината му, научих повече, отколкото за цели месеци в Елефантина.
– Още ли плащаш откуп на Свраките?
Той безпомощно сви рамене.
– След онази история с крака ми имам ли друг избор? Наглостта и лакомията им не знаят граници. Още при напускането на кервана от Сафага трябва да им заплатя четвърт от стойността на стоката, а на връщане от Тива – половината от печалбата. Скоро ще доведат всички до просешка тояга, а пътищата съвсем ще опустеят. Свършено е с търговията по тези земи.
– Как стават плащанията? – попитах. – Кой определя размера им, кой ги събира?
– Имат си шпиони на пристанището. Наблюдават какво разтоварва всяка лодка и при тръгването на кервана от Сафага вече знаят точно какво носи със себе си. Преди още да е стигнал планинските проходи, ще го пресрещне някой от разбойническите главатари, който ще си поиска дължимото.
Отдавна беше минало полунощ, когато Тиамат извика един от робите си да ме отведе в стаята ми.
– Предполагам, че няма да се видим на сутринта – прегърна ме Тиамат. – Сбогом, приятелю. Мисля, че още не съм ти се издължил. Когато и да имаш нужда от мен, не чакай, ами ми прати вест.
Робът ме събуди, преди още да се съмне. В тъмното двамата слязохме на брега. Пред самия риф навътре в морето ме чакаше една от лодките на Тиамат. Щом се качих, незабавно отплавахме.
Към обед преминахме през теснината между кораловите рифове и навлязохме в лагуната пред рибарското селце. Танус ни чакаше на брега.
Докато ме е нямало, Танус бе успял да събере отнякъде шест мършави магарета, върху които качихме товара от кораба. Наредихме на капитана на търговския кораб на всяка цена да ни изчака да се върнем и поехме с магаретата към оазиса.
Явно, че Кратас и хората му се бяха измъчили от жегата, мухите и най-вече от скуката, защото ни посрещнаха с такава радост, сякаш се бяхме разделили преди месеци. По заповед на Танус той строи всички войници и пред погледа им започнах да свалям и разтварям торбите от гърбовете на магаретата. След като от първата излезе дреха на млада робиня, всички се засмяха, но когато от останалите торби се показаха още седемдесет и девет подобни облекла, войниците престанаха да се забавляват, ами шепнешком се запитаха какво съм намислил.
Разпределихме дрехите и Танус заповяда:
– Преобличайте се в женските дрехи!
Някои избухнаха в смях, други запротестираха, но след като с Кратас и офицерите обиколихме отново редиците им, за да им дадем да разберат, че началникът им говори съвсем сериозно, всички навлякоха новите облекла.
За разлика от нашите жени, които ходят съвсем леко облечени, често с разголени крака и гърди, асирийките се покриват целите и дългите им поли стигат до земята. Когато излизат от дома си, те крият дори лицата си зад воал – както твърдят, от скромност, но всъщност заради пословичната ревност на съпрузите си. Разбира се, разликите в облеклото не могат да се обяснят единствено с моралните норми. Докато в Египет винаги е слънчево, на север вали постоянно, дори по високите планински върхове водата замръзва и се превръща в солидна бяла маса, а ледените ветрове носят постоянно болести и смърт.
Като попривикнаха с новите си облекла, мъжете бързо влязоха в ролите си. Само за минути те изоставиха присъщата си походка и като истински девойчета заситниха, щипейки се закачливо по задниците и раздавайки мили погледи наоколо.
На офицерите им беше трудно да сдържат усмивките си. Може би заради по-особеното ми положение, но аз лично винаги съм изпитвал известно отвращение към мъжете, които се обличат като жени; затова и до днес не мога да разбера как така само някой глупак да си сложи пола и всички се заливат от смях, като му гледат маймунджилъците.
Колкото и да ме дразнеше обаче смехът им, не можех да не отдам заслуженото на Кратас. Беше подбрал най-дребните и слабички войници и сега се уверявах, че те са способни да заблудят всекиго. Нужно им беше само да се понаучат наистина да се държат като жени.
На другия ден необикновеният ни керван потегли от оазиса, мина през малкото рибарско селище и се насочи към брега и товарната лодка, която ни чакаше. Кратас и осмината други офицери представляваха въоръжената ни охрана. Да оставим подобна ценна стока неохранявана, щеше да се стори подозрително. Ала осемнадесет въоръжени мъже успешно щяха да ги заблудят и да привлекат вниманието на Свраките.
Начело на кервана, облечен в скъпи дрехи, вървеше Танус, който беше сложил на главата си типичния за азиатските търговци наниз мъниста. Понеже брадата му беше станала твърде дълга, на мен ми оставаше само да я понакъдря според асирийската мода. Освен това всеки знае, че жителите на онези далечни планински земи имат също като приятеля ми руси коси и светла кожа, така че той спокойно можеше да мине за чистокръвен асириец.
Аз вървях зад него. Превъзмогнах неприязънта си към женските дрехи и също като останалите си навлякох дълга роба, а лицето си покрих с воал. Освен това се накичих със скъпи бижута, за да си личи, че не съм робиня, а съпруга на търговеца. Най-добре никой в Сафага да не ме разпознаеше.
При пътуването ни повечето от робините, а и някои от офицерите ги тръшна морската болест. Досега всички те бяха плавали само по спокойните води на Нил и не знаеха що е истинска вълна. Дори по едно време толкова много от пътуващите се надвесиха над борда, за да дарят морските богове, с каквото имаха в стомаха си, че лодката едва не се преобърна.
За голямо облекчение на всички най-сетне стъпихме на пристанището в Сафага, където предизвикахме истинско оживление. Носеха се какви ли не легенди за уменията на асирийките в леглото. Дори се говореше, че някои от тях притежавали такава изумителна дарба, че били способни да върнат към живот хилядолетна мумия. Никой от зяпачите на пристанището не се и съмняваше, че зад всеки воал се крие самото олицетворение на женската красота. Един азиатски търговец едва ли би поел разходите по подобно далечно пътешествие, ако не е сигурен, че стоката му ще си намери купувачи по египетските пазари за роби.
Някакъв търговец предложи на Танус да купи всички момичета, спестявайки му опасното и уморително пътуване през пустинята. Но той само му махна презрително с ръка.
– Не си ли чувал за опасностите, които те очакват по пътя? – настояваше търговецът. – Преди да достигнеш бреговете на Нил, ще бъдеш принуден да заплатиш такъв откуп, че печалбата ти ще остане нищожна.
– И кой ще е този, който ще ми вземе откуп? – искаше да знае моят приятел. – Аз плащам само онова, което дължа.
– Но не мислиш за онези, които дебнат покрай пътя – предупреди го мъжът. – Дори ако им дадеш толкова, колкото ти поискат, не можеш да си сигурен, че няма да те нападнат. Особено като видят каква съблазнителна стока водиш със себе си. Толкова са се охранили лешоядите с труповете на твърдоглави търговци, че вече им е трудно да се вдигнат във въздуха. Така че най-добре ще е за теб да ми продадеш стоката си тук, на добра цена…
– Аз си имам своите пазачи – посочи Танус към Кратас и малкия отряд, – които ще се разправят с всеки разбойник, изпречил се на пътя ни.
Хората, които наблюдаваха отстрани пазарлъка, се засмяха на наивните твърдения на „чужденеца“. Търговецът вдигна рамене.
– Много добре, храбрецо. Следващия път, като имам път из пустинята, все ще видя някъде скелета ти. Ще го позная по червеникавата ти брада.
Както ми беше обещал, Тиамат ни беше приготвил четиридесет магарета. Двадесет от тях натоварихме с мехове с вода, а другите щяха да носят останалия товар, който свалихме от лодката.
Гледах да не се задържаме много на пристанището, където имаше твърде любопитни хора. Само някоя от робините да издадеше с нещо истинския си пол и планът ни пропадаше. Разблъсквайки зяпачите, Кратас и останалите от пазачите си запробиваха път из улиците, като в същото време внимаваха да не би някое от „момичетата“ да си вдигне булото или пък да изръмжи с дебелия си глас на нахалните минувачи. И така, докато напуснем града.
Първата нощ щяхме да прекараме близо до Сафага. Надявах се Свраките да не ни нападнат преди първия проход, но можех да съм сигурен, че съгледвачите им са наоколо и ни дебнат. Затова постоянно повтарях на войниците нито за миг да не забравят ролите си. Не биваше по никакъв повод да откриват лицата си или да се разсъбличат и което беше може би най-важното, щом облекчаваха естествените си нужди, задължително трябваше да приклякат като жените.
Едва когато се стъмни, Танус заповяда да бъдат разтоварени магаретата и всяка от „робините“ да получи оръжието си. Всеки щеше да спи с лъка и меча си.
Приятелят ми постави около лагера двойно повече постове от обикновено. След като ги обиколихме и се уверихме, че всички са нащрек, двамата с него се измъкнахме и се върнахме в Сафага. Преведох приятеля си из пустите улички и отново потропах на вратата на Тиамат. Търговецът знаеше за посещението ни и ни посрещна с топла гозба. Личеше, че е очаквал с вълнение срещата си с Танус.
– Славата ти се носи навсякъде, господарю Хараб – поздрави го той. – Навремето познавах баща ти. Беше голям човек. Чух разни слухове, че преди няколко дни са те намерили умрял в пустинята. Но въпреки че в този момент тялото ти трябва да е при балсаматорите, можеш да се чувстваш добре дошъл в скромния ми дом.
Докато се наслаждавахме на вкусната вечеря, която ни бяха приготвили, Танус надълго и нашироко разпитваше домакина ни за Свраките, а той отговаряше прямо и откровено на въпросите му.
Най-накрая младият мъж погледна към мен и аз му кимнах. Тогава той се обърна към Тиамат и му обясни:
– Ти се показа като истински приятел, а ние не бяхме съвсем честни с теб. Няма как, налагаше се, защото никой не трябва да разбере каква е същинската цел на нашето начинание. Но сега ще ти кажа само на теб, че сме дошли да смажем Свраките и да предадем главатарите им на царския гняв и справедливост.
Домакинът ни се усмихна и приглади брадата си.
– Това не ме изненадва, защото чух за повелята, която си получил от фараона по време на празненствата на Озирис. Това и интересът ти към тези кръвожадни разбойници беше достатъчно, за да предположа какви са истинските ти намерения. Единственото, което мога да ти кажа, е, че ще извърша жертвоприношение за успеха начинанието ти.
– Но за да успеем, се нуждаем от твоята помощ – каза му Танус.
– Само кажи от какво имаш нужда.
– Мислиш ли, че Свраките са разбрали за идването ни?
– И още как. Цяла Сафага говори само за вас. Този сезон това е най-скъпата стока, разтоварена в пристанището ни. Осемдесет красиви робини, всяка от които ще струва в Карнак поне хиляда златни пръстена – засмя се той на шегата си. – Можете да сте сигурни, че Свраките вече са научили за вас. Видях поне трима от съгледвачите им сред тълпата на пристанището. Още преди първия проход ще ви пресрещнат, за да ви поискат откуп.
Когато станахме да си вървим, той ни изпрати до вратата.
– Нека боговете ви закрилят. Не само фараонът, но и всяко живо същество в царството ще ви е задължено до смърт, ако стъпчете тази сган, заплашваща да унищожи самата ни цивилизация и да ни превърне отново във варвари.
Когато на другата сутрин потеглихме, още не се беше развиделило и повяваше хлад. Начело на кервана вървеше Танус с Ланата през рамо, а аз, с цялата си женска красота и грация, го следвах само на няколко крачки.
Магаретата зад нас вървяха едно след друго и по средата на пътеката. От двете страни на животните се движеха „робините“. Оръжията им бяха скрити в торбите върху самарите и на всеки от войниците му беше нужно едно-единствено движение, за да се пресегне и хване дръжката на меча си.
Кратас беше разделил въоръжените пазачи на три групички по шестима души, начело на които стояха Астес, Ремрем и той самият. Астес и Ремрем имаха славата на опитни бойци и на няколко пъти им беше предлагано да ги повишат и всеки от тях да поеме командването на отделен отряд. Но и двамата бяха отказвали, за да останат при Танус. Смятам, че това е най-красноречивото доказателство за безграничната преданост на войниците към него. Не можех да не помисля отново какъв фараон би излязло от моя приятел.
Погледнати отстрани, пазачите сякаш бяха забравили всякаква предпазливост. Бавно вървяха покрай кервана и единствената им грижа като че ли бе някоя от робините да не избяга. Всъщност това беше за пред съгледвачите на Свраките. Офицерите зорко следяха някоя от робините да не закрачи с маршова стъпка или пък предвидливо им подвикваха, преди друга да запее на глас войнишка песен.
– Ей там, Кернит! – викаше Ремрем на един от войниците си. – Какви са тия грамадни крачки, дето ги правиш? Що не вземеш малко да си врътнеш задничето, че да им потекат лигите на ония там, зад скалите!
– Само ми дай някоя целувчица, капитане – отвърна му Кернит, – и всичко ще направя за теб.
Ставаше все по-горещо и пред очите ни скалите около нас започваха да танцуват. По някое време Танус ми подвикна:
– Скоро ще направим първата си почивка. По канче вода за всеки и…
– Мили мъжо – прекъснах го аз, – ето ти ги и приятелчетата. Погледни напред!
Танус се обърна и инстинктивно посегна към лъка.
– И какви са ми красавци, а?
Колоната ни тъкмо започваше да изкачва първите възвишения, предхождащи голямото плато. От двете ни страни се издигаха стръмни скали, когато насреща се показаха трима души. Водачът им беше едър мъж, с когото никой не би искал да се срещне по тъмно. Като всички пътници из пустинята и той беше облечен в дълга вълнена роба, но на главата си не носеше нищо. Беше мургав и по лицето му имаше белези от едра шарка. Останал бе с едно око, а носът му беше крив като клюн на лешояд.
– Познавам едноокия – подшушнах на Танус, така че никой друг да не ме чуе. – Казва се Шуфти. Сред всички главатари на Свраките на този му се носи най-зловещата слава. По-добре да си имаш работа с някой лъв, отколкото с него.
Приятелят ми не ми отговори, а вдигна високо дясната си ръка, за да покаже, че не държи оръжие, и бодро се провикна към разбойниците:
– Нека дните ти ухаят на жасмин, любезни пътнико, а любящата ти съпруга да те чака на прага, когато най-после се завърнеш у дома.
– Нека меховете ти останат пълни с вода, а хладният бриз да гали лицето ти, докато прекосяваш Пясъците на жаждата – отвърна на поздрава му Шуфти и на лицето му се появи усмивка, от която би се уплашил дори леопард.
– Много си мил, благородни господарю – благодари му за учтивостта Танус. – Бих желал да ти докажа своята щедрост и гостоприемство, но моля да ми простиш, че ми е невъзможно. Чака ни дълъг път и не трябва да се спираме.
– И все пак ще ми отделиш малко от времето си, любезни асириецо – рече разбойникът и заслиза по пътеката към нас. – Имам да ти дам нещо, без което пътуването ти до Нил може да се окаже твърде опасно – и извади от пазвата си малък предмет.
– А, някакъв амулет! – възкликна младият мъж. – Нима ти си магьосник? Какво е това, което искаш да ми дадеш?
– Перо – усмихваше се Шуфти. – Перо от сврака.
Танус също се усмихна, сякаш онзи отсреща си правеше шегички.
– Ами добре тогава, дай ми това перо и повече няма да те бавя.
– Дар за дар. И ти трябва да ми дадеш нещо в замяна. Дай ми двадесет от робините си. А когато се върнеш от Египет, ще се срещнем отново и ще ми дадеш половината от спечеленото от останалите шестдесет.
– И всичко това за някакво си перце? – изсмя му се Танус. – Май не ми предлагаш много разумна сделка.
– Но това не е обикновено перо, а перо от сврака. Или идваш толкова отдалеч, че не знаеш нищо за тази птица?
– Нека видя това магическо перо – протегна ръка моят приятел и се приближи към него. Кратас, Ремрем и Астес също се присъединиха към тях, сякаш и на тях им беше интересно да разгледат перото.
Но вместо да вземе подаръка си, Танус стисна Шуфти за китката и изви ръката му зад гърба. Изненадан от неочакваното нападение, той извика и се свлече в краката му. В същото време Кратас и останалите се втурнаха напред и само след миг бяха обезвредили другите двама разбойници, които така и не разбраха какво става. Оръжията им бяха избити от ръцете и двамата бяха довлечени насила пред Танус.
– И така, птиченцата ми, мислите си, че ще уплашите мен, Каарик-асириеца, с дрънканиците си, така ли? Ами да, продавачо на птичи пера, разбира се, че съм чувал за Свраките. Чувал съм, че представляват цяло ято малки, но много гласовити бъзливки, от които не се плашат дори врабчетата.
Той изви още повече ръката му и разбойникът се развика от болка и се просна по лице в праха.
– Аз съм чувал за Свраките, ала дали те са чували за Каарик-ужасния?
Танус направи знак на Кратас и с помощта на останалите съблякоха тримата чисто голи, след което ги разпънаха върху земята.
– Иска ми се да ми запомните името и следващия път, като го чуете, бързо да отлетите като добри свракички. – Отново кимна на Кратас, който заплашително заогъва камшика между пръстите си. Камшикът беше досущ като този на Расфер – направен от хипопотамска кожа. Танус протегна ръка към него. Кратас неохотно му го подаде.
– Не гледай толкова тъжно, господарю – успокои го Танус. – И ти ще имаш възможност да си поиграеш. Но Каарик-асириецът е свикнал във всичко да е пръв.
Той размаха камшика високо над главата си, така че да засвисти във въздуха, а в това време Шуфти, който се свиваше от страх в краката му, обърна глава и злобно изсъска:
– Ти си луд, асирийско говедо такова! Толкова ли не разбираш, че пред себе си имаш един от главатарите на Свраките? Да не си посмял да ме удариш…
Гърбът и задникът му бяха покрити с белези от шарка. Танус вдигна камшика и с все сила го стовари върху голия разбойник. Върху гърба му остана белег, дебел колкото пръста ми. От болката Шуфти се сгърчи и с големи усилия се сдържа да не извика. Танус отново вдигна камшика и отбеляза нова черта върху гърба на злосторника. Този път, колкото и да се мъчеше, той изрева като ранен бик. Без да обръща внимание на виковете му, младежът продължи да нанася удар след удар, сякаш тъчеше гоблен върху кожата на нещастника.
Когато най-сетне свърши, жертвата му беше покрита от глава до пети с болезнени рани. Нито веднъж не беше ударил два пъти на едно и също място. Кожата не беше разкъсана никъде. Шуфти отдавна беше престанал да крещи и да се гърчи. Лежеше неподвижен в праха и само хриптенето, което издаваше, показваше, ме не е умрял. Когато Ремрем и Кратас го пуснаха и се изправиха, той дори не помръдна.
Танус подхвърли камшика на Кратас:
– Следващият е твой, господарю. Да видим ти какво ще изрисуваш върху гърба му.
Ударите на Кратас можеха да уплашат всекиго със силата си, но им липсваше точността и финеса на Танусовите. Скоро гърбът на разбойника се покри целият в кръв, сякаш някой беше излял върху него мях с вино.
Най-накрая Кратас реши, ме си е свършил работата, и поизпотен от усилието, предаде камшика на Астес, посочвайки му последния от Свраките.
– Хайде сега ти да го научиш на обноски този хубостник.
Астес пипаше по-несръчно и от Кратас. Той направо свали кожата на разбойника, който накрая кървеше като одран вол в кланицата.
Танус даде знак на кервана да продължи по пътя си през прохода. Само ние двамата останахме в очакване един от тримата мъже да покаже признаци на живот.
Най-сетне Шуфти се размърда и надигна глава. Танус любезно се обърна към него, сякаш двамата едва сега се срещаха на пътя:
– Е, приятелю, няма как, трябва да се разделим. Запомни лицето ми и стъпвай внимателно, когато го видиш повторно.
После вдигна падналото перо от земята и го забоде в наниза около главата си.
– Благодаря ти за подаръка. Нека прекараш всичките си нощи в нежните прегръдки на красиви жени.
Докосна с ръка гърдите и устните си по начина, по който асирийците се сбогуват, и пое нагоре по пътя. Аз го последвах и скоро двамата настигнахме кервана.
Преди да се скрием зад баира, се обърнах назад. Разбойниците се бяха изправили и си помагаха един на друг да се задържат на краката си. Дори от толкова далеч можах да различа лицето на Шуфти. Беше самото въплъщение на омразата.
– Е, така поне ще сме сигурни, че само да излезем от прохода и ще си имаме работа с всички Свраки, които могат да се срещнат от брега на морето до Нил – подметнах на Кратас и хората му, а те сякаш само това чакаха, за да се отдадат на невъздържаната си радост. Като че ли им обещавах цял кораб, пълен с бира и красиви момичета.
