Текст книги "Речният бог (Книга първа)"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 25 страниц)

Аз й имах доверие толкова, колкото бих имал и на себе си, ако бях на нейно място в тази възраст на разцъфтяваща женственост и горещи страсти, някъде в мрака, сама с красив и също толкова страстен млад войник, който ми е завъртял главата.

Паниката ми не се дължеше толкова на страха, че господарката ми може да се раздели с девствеността си – този ефирен талисман, който, веднъж изгубен, никой не оплаква дълго, колкото на доста по-сериозната заплаха за собствената ми кожа. Още на другия ден щяхме да се завърнем в Карнак, в двореца на господаря ми Интеф, където винаги биха се намерили злонамерени гласове, които да разпространят мълвата за каквито и да било отклонения от моя или нейна страна.

Шпионите на моя господар проникваха във всяко съсловие на обществото и покриваха всеки кът от страната: от пристанищата и нивите до двореца на фараона. Бяха по-многобройни дори от моите, защото той разполагаше с повече средства да им плаща. Много от тях обслужваха едновременно и двама ни и често шпионските ни мрежи се припокриваха. Ако Лострис наистина засегнеше честта на някого – на баща си, на рода си, а и на мен, нейния възпитател и пазител, то господарят ми би го научил още на сутринта, както, разбира се, бих го научил и аз.

Обиколих тичешком галерата от единия до другия й край. Изкачих се до кулата на кърмата и отчаяно я затърсих с поглед по плажа. Никъде не можах да открия и следа от нея или от Танус и това само потвърди най-ужасните ми страхове.

Изобщо не ми идваше наум къде да ги търся в тази обладана от всеобща лудост нощ. Започнах безпомощно да кърша ръце като в предсмъртна агония, но навреме се спрях. Опитвам се, доколкото е възможно, да избягна тези прояви на женственост. Изпитвам истинско отвращение при вила на онези тлъсти, превзети и вечно позиращи същества, които са станали жертва на същото като мен. Винаги се мъча да се държа като мъж, а не като евнух.

С усилия успях да превъзмогна слабостта си и да си наложа изражението на решителност и непоколебимост, което неведнъж бях забелязвал у Танус в разгара на най-ожесточени сражения; така че скоро си възвърнах разсъдъка и отново започнах да мисля рационално. Питах се как би постъпила господарката ми в такъв момент. Разбира се, познавах я твърде добре. Все пак бях я наблюдавал в продължение на четиринадесет години. Знаех, че е твърде взискателна, а и че никога няма да забрави благородния си произход, за да се смеси с пияната тълпа на брега или да се крие по храстите, за да се отдава на животински радости като онзи моряк с дебелата проститутка. Също така знаех, че не бих могъл да разчитам на ничия помощ в търсенето, защото това би означавало господарят Интеф да научи всичко. Трябваше да се оправям сам.

Та в какво скривалище би се оставила Лострис да бъде отведена? Като повечето момичета на нейната възраст и тя вярваше в романтичната любов. Съмнявам се много да се е замисляла за по-земните аспекти на чисто физическия акт въпреки усилията на онези малки черни мръснички да я просветят. Никога не беше проявявала кой знае какъв интерес към техническата страна на въпроса, когато аз, изпълнявайки задълженията си, се бях опитвал да я подготвя за живота, така че да знае да се пази.

Реших, че трябва да я търся на такова място, което би отговаряло на нейните очаквания за сантиментална любов. Ако някъде на „Дъхът на Хор“ имаше кабина или друго затворено помещение, отдавна щях да съм проверил там, но нашите речни съдове представляват малки и практични бойни галери, за които най-важното е бързината и маневреността. Екипажът спеше върху самата палуба, а капитанът и останалите офицери можеха да се радват само на един сламен навес за подслон. А в момента дори и той не беше разпънат, така че нямаше място, където двамата да се скрият.

Карнак и дворецът се намираха на половин ден път. Едва сега робите се бяха заели да разпъват шатрите ни на островче, където групата ни щеше да се радва на спокойствие настрана от простосмъртните. Закъснението им беше по принцип непростимо, но в случая ги оправдаваше участието им в празненствата. На светлината на факлите можех да видя, че не един и двама от тях едва се държат на краката си, докато се борят с въжетата. Още не беше издигната палатката на Лострис, така че любовниците не биха могли да се наслаждават на удобството на килимите, бродираните завеси, пухените дюшеци и меките чаршафи. И така, къде можеше да са отишли?

В този миг вниманието ми привлече меката светлина на факли някъде отвъд лагуната. Веднага на помощ ми дойде интуицията. Сетих се, че като се имат предвид отношенията на господарката ми с богинята Хапи, нейният храм върху живописното островче в средата на лагуната би било точно мястото, което да привлече неудържимо Лострис. Огледах се с надеждата да открия начин и аз да достигна острова. Въпреки че на брега имаше изтеглени много лодки, всички лодкари бяха пияни.

Тогава забелязах Кратас. Щраусовите пера върху шлема му стърчаха високо над тълпата, а гордата му осанка го отличаваше от околните.

– Кратас! – извиках аз, а той се обърна и ми махна.

Беше най-висшият офицер след Танус и най-преданият му приятел. На него можех да имам доверие като на никого друг.

– Намери ми лодка! – изкрещях му. – Каквато и да е!

Видът ми беше толкова изразителен, а и гласът ми прозвуча така пискливо, че той успя да ме разбере, колкото и далеч да се намираше от мен. Типична негова черта беше да не губи нито миг в ненужни въпроси или колебания. Отиде до най-близката лодка, чийто собственик лежеше мъртвопиян на дъното й. Кратас го хвана за врата и с лекота го вдигна. Пусна го върху пясъка, а лодкарят така и не помръдна, оставайки в същото положение, в което го бяха захвърлили. Офицерът сам избута лодката във водата и с няколко удара с дългия прът се нареди успоредно с „Дъхът на Хор“. В бързината си да сляза от кърмата се спънах и артистично тупнах в малката ладия.

– Към храма, Кратас – малко тържествено му посочих острова, след като се изправих на крака, – и дано благосклонната Хапи ни отведе там, преди да е станало твърде късно!

С помощта на вечерния бриз, който издуваше триъгълното платно на лодката, ние се понесохме по тъмните води и скоро пристигнахме до каменния кей пред храма. Кратас привърза ладията към една от халките, пригодени за целта, и понечи да ме последва на брега, но аз го възпрях.

– Става дума за Танус, не за мен – рекох му, – така че ако обичаш, стой тук.

Той се поколеба за миг, но след това кимна.

– Ще чакам да ме повикаш.

Извади меча си и ми го подаде откъм дръжката.

– Може да ти потрябва.

Поклатих глава.

– Не е този род опасността. Освен това си нося камата. Но ти благодаря за доверието.

Оставих го в лодката и се затичах по каменните стъпала към входа на храма.

Факлите, които бяха окачени върху високите колони на входа, хвърляха оскъдна светлина, която сякаш вдъхваше живот на фигурите от барелефите по стените и ги понасяше във вихрен танц. Хапи е сред любимите ми божества. В интерес на истината тя не е нито бог, нито богиня, а представлява странно брадато, хермафродитно същество, надарено едновременно с внушителен пенис и с не по-малко впечатляваща вагина, както и с натежали гърди, които могат да накърмят всекиго. Представлява обожествения Нил и в същото време богинята на плодородието. Двете египетски царства зависят изцяло от нея и периодичните разливи на великата река са второто й аз. Способна е постоянно да си променя пола, а също, по примера и на други египетски богове, да приема формата на което животно си поиска. Любимото й превъплъщение е в хипопотам. Въпреки съмнителната й полова принадлежност обаче господарката ми Лострис винаги я е смятала за жена, както и аз самият. Но жреците на Хапи може би мислят различно по въпроса.

Изображенията й по каменните стени я представяха едра и по майчински блага. Оцветена в малко болнави оттенъци на червено, жълто и синьо, тя сияеше с усмивката на речната крава, сякаш подканваше всички нас, създанията на природата, да бъдем плодоносни и да се размножаваме. Като се имат предвид тревогите, които ме преследваха тогава, подобна покана ми звучеше най-малкото неуместно. Имах неприятното чувство, че може би точно в този момент повереното ми съкровище се мъчи да спечели благосклонността на богинята, изпълнявайки повелите й.

Край страничния олтар бе коленичила някаква жрица. Бързо притичах при нея и като я хванах за качулката й, настоятелно я дръпнах.

– Свята сестро, кажи ми, виждала ли си господарката Лострис, дъщерята на великия владетел?

Много малко бяха жителите на Горен Египет, които да не знаят как изглежда господарката ми. Всички я тачеха заради красотата, веселия й характер и винаги доброто й разположение на духа и затова все се тълпяха около нея и я поздравяваха на улицата и по пазарите.

Жрицата, набръчкана и беззъба старица, ми се усмихна и с такова потайно и съучастническо изражение докосна носа си с пръст, че всъщност затвърди и най-големите ми страхове.

Дръпнах я повторно, този път не толкова любезно.

– Къде е тя, почитаема майко? Умолявам те, отговори ми!

В отговор тя само посочи вратите към вътрешното светилище.

Завтекох се по каменните плочки, като ритъмът на сърцето ми беше по-забързан и от крачките ми, ала при цялото си вълнение пак не можех вътрешно да не се удивя от дързостта на господарката си. Макар да беше член на висшата аристокрация, да имаше достъп до всички светини в царството, надали в цял Египет щеше да се намери друг, който да избере подобно място за любовна среща.

На входа към светилището се спрях. Интуицията не ме беше излъгала. Ето ги двамата заедно, както най-силно се страхувах, че ще ги заваря. И толкова бях убеден, че се случва тъкмо най-страшното, че едва не им извиках да спрат. Но успях да се възпра навреме.

Господарката ми беше облечена, дори повече от обикновено, защото беше покрила гърдите си, а на главата си носеше син вълнен шал. Беше клекнала пред гигантската статуя на Хапи. Богинята й се усмихваше отвисоко, обкичена с венци от водни лилии.

Танус също беше коленичил до нея. Беше оставил настрана оръжията и бронята си. Те бяха натрупани при входа на светилището. Беше облечен само в ленена риза и къса туника, а на краката си носеше сандали. Двамата се държаха за ръце и лицата им почти се докосваха, докато те тържествено си шепнеха нещо.

Първоначалните ми подозрения се оказаха неоправдани и аз изпитах срам и угризения. Как бях могъл да се усъмня в господарката си? Понечих тихичко да се оттегля, макар че щях да отида само до страничния олтар, където да изкажа благодарностите си към богинята за нейната закрила и откъдето бих могъл да наблюдавам какво ще се случи по-нататък. Но точно в този миг Лострис се изправи и неуверено се доближи до статуята. Толкова бях привлечен от младежката й грация, че останах да й се полюбувам.

Тя откачи от врата си фигурката от лапис лазули, която й бях направил. С болка осъзнах, че смята да го дари на богинята като жертвоприношение. Това бижу беше изработено с цялата ми любов към нея и не можех да понеса мисълта, че някой ден ще напусне шията й. Лострис застана на пръсти, за да може да го сложи на шията на статуята. После отново коленичи и целуна краката на богинята, а Танус я наблюдаваше от мястото си, без да помръдне.

Господарката се изправи повторно и се обърна към него, но в същия миг ме забеляза на входа. Искаше ми се да потъна вдън земя, ме бях любопитствал в толкова интимен миг. Но за моя изненада лицето й разцъфтя в радостна усмивка и преди да успея да избягам, тя ме настигна и ме хвана за ръцете.

– О, Таита, толкова се радвам, че си тук – точно ти и никой друг! Тъкмо ти ни трябваш. Така всичко се нарежда чудесно.

Тя ме въведе в светилището, а Танус се изправи и ме посрещна усмихнат, поемайки другата ми ръка.

– Благодаря ти, че дойде. Винаги съм знаел, че мога да разчитам на теб.

Искаше ми се мотивите ми да се появя тук да бяха наистина тъй чисти, както те си мислеха, така че прикрих неудобството си с любяща усмивка.

– Коленичи ето тук! – заповяда ми Лострис. – Тук, откъдето ще можеш да чуеш всяка дума, която двамата си казваме. Ти ще бъдеш наш свидетел пред Хапи и всички египетски богове.

И тъй, тя ме накара да коленича, а след това двамата с Танус заеха отново местата си пред лицето на богинята и като се хванаха за ръце, се загледаха продължително в очите.

Лострис заговори първа.

– Ти си моето слънце – прошепна тя. – Денят ми е мрачен без теб.

– Ти си Нил, който напоява сърцето ми – отговори й тихо Танус. – Водите на твоята любов хранят душата ми.

– Ти си мой мъж – в този живот и във всички останали.

– Ти си моя жена и се кълна в любовта си към теб. Кълна се в дъха и кръвта на Хор – възкликна той ясно и отчетливо, така че гласът му отекна между каменните стени.

– Приемам твоята клетва и ти я връщам стократно по-тежка – извика господарката ми. – Никой не може да застане помежду ни. Нищо не може да ни раздели. Ние сме едно цяло завинаги.

Тя вдигна лицето си и той я целуна страстно и продължително. Доколкото знам, това беше първата им целувка. Чувствах се като удостоен с чест да присъствам в такъв важен миг.

Докато те се прегръщаха, откъм лагуната се понесе хладен повей, който обиколи мрачните зали на храма и пламъците на факлите заиграха над главите ни, така че за миг лицата на влюбените се размътиха пред погледа ми, а образът на богинята се раздвижи. Вятърът изчезна така бързо, както беше дошъл, но шепотът му между грамадните каменни колони сякаш напомняше за злорадия смях на боговете и аз неволно потръпнах, изпълнен със суеверен страх.

Винаги е опасно да предизвикваш боговете със странни желания, а Лострис беше поискала тъкмо невъзможното. Това беше моментът, който в продължение на години бях предусещал, че се задава, и от който винаги съм се страхувал повече, отколкото от мига на собствената си смърт. Клетвата, която двамата си бяха дали, никога нямаше да се сбъдне. Колкото и дълбоко да са си вярвали, когато я произнасяха, това, което желаеха, не можеше да стане. И когато най-накрая устните им се отлепиха и те се обърнаха към мен, сърцето ми се сви от мъка.

– Защо си толкова тъжен, Таита? – попита Лострис, обзета от неописуема радост. – Радвай се с мен, защото това е най-щастливият ден в живота ми.

Усмихнах се насила, но никаква дума не можех да измисля вместо утеха или поздравление за двамата, които обичах най-много на света. Затова стоях с глупава усмивка на устните и най-дълбоко отчаяние в душата.

Танус ме изправи на крака и ме прегърна.

– Ти ще говориш с господаря Интеф от мое име, нали? – попита и ме притисна още по-силно.

– О, да, Таита – присъедини се към молбата му Лострис. – Баща ми винаги се вслушва в думите ти. Ти си единственият, който може да свърши тази работа за нас. Нали няма да ни изоставиш, Таита? Никога не си го правил, никога, през целия ми живот. Ще го направиш заради мен, нали?

Какво да им река? Не можех да бъда толкова жесток, че да им разкрия истината. Не можех да произнеса онези думи, с които да попаря тази млада и нежна любов. Те очакваха от мен да им кажа нещо, да изразя радостта си заради тяхното щастие и да им обещая помощта и подкрепата си. Но аз стоях безмълвен, с пресъхнала уста, сякаш бях нахапал неузрял нар.

– Какво има, Таита? – Лицето на любимата ми господарка посърна. – Защо не се радваш с нас?

– Знаете, че обичам и двама ви, но… – не можах да продължа.

– Но? Но какво, Таита? – искаше да знае тя. – Защо ми говориш така и ми се мусиш в най-щастливия ден?

Лека-полека я обземаше гняв, устата й увисваше надолу, а в очите й напираха сълзи.

– Не искаш да ни помогнеш, така ли? Забрави ли всичките обещания, които си ми давал през годините?

Тя се приближи до мен и предизвикателно долени лицето си до моето.

– Господарке, моля те да не говориш такива неща. Не заслужавам подобни обвинения. Не, ще ме изслушаш! – Сложих пръста си върху устните й, за да не избухне отново. – Не става дума за мен. А за баща ти, господаря Интеф…

– Точно така. – Нетърпеливо отмести ръката ми Лострис. – Баща ми! Ти ще отидеш при него и ще му говориш, както си му говорил винаги, и всичко ще бъде наред.

– Лострис – започнах аз, а това беше достатъчно доказателство в какво дълбоко отчаяние бях изпаднал, щом се обръщах към нея така фамилиарно, – вече не си дете. Не трябва да се залъгваш с детски фантазии. Знаеш много добре, че баща ти никога няма да се съгласи…

Но тя не искаше да ме слуша, не искаше да чуе истините, които щях да изговоря, и затова се опита да ме възпре, като сама излее поток от думи:

– Знам, че Танус няма богатство, да, знам го. Но той има прекрасно бъдеще. Един ден ще командва цялата египетска армия. Един ден той ще поведе войските на бой за обединението на двете царства и тогава аз ще съм до него.

– Господарке, моля те, изслушай ме! Не е въпрос единствено до богатството на Танус. Има и друго, има много други неща.

– Да не би да имаш предвид произхода му? Това ли е, което те тревожи? Знаеш много добре, че родът му е не по-малко благороден от нашия. Пианки, господарят Хараб беше равен на баща ми и негов най-добър приятел.

Твърдо беше решила да не ме слуша. Не можеше и не искаше да проумее трагедията, към която се бяхме запътили. Нито тя, нито Танус си даваха сметка за нея и може би аз бях единственият човек в цялото царство, който я знаеше.

Бях скривал от нея тази истина толкова много години и, разбира се, никога не се осмелих да я кажа и на Танус. Та как бих могъл да й обясня сега? Как бих могъл да й разкрия силната омраза, която баща й изпитваше към младежа, когото тя обичаше? Това беше омраза, породена едновременно от чувство за вина и завист, и която тъкмо заради това ставаше още по-безмилостна.

Защото господарят Интеф беше хитър и лукав. Беше способен изцяло да прикрие чувствата си от околните. Можеше да целуне онзи, когото смята да погуби, да му дава скъпи дарове и да го приспива с хвалебствията си. Той притежаваше търпеливостта на крокодила, който може да прекара с часове и дни заровен в калта там, където животните идват на водопой, за да издебне нищо неподозиращата газела. Можеше да изчаква с години, цяло десетилетие, ако трябва, но удадеше ли му се сгоден случай, нанасяше удара си бързо и неочаквано като жестокия хищник, който отнася жертвата си на дълбокото.

Лострис беше прекалено весела и жизнерадостна, за да усети ненавистта, която таеше баща й. Тя дори вярваше, че той е обичал Пианки, господаря Хараб, тъй както бащата на Танус го беше обичал него. Но пък и как ли би могла да знае истината, след като аз толкова грижливо я прикривах? В сладката си невинност девойката вярваше, че единственото, заради което баща й би се възпротивил срещу избора й, е богатството и потеклото.

– Знаеш, че е така, Таита. Танус е мой равен според списъците на благородническите родове. Това е записано в храмовите документи и всеки, който поиска, може да го види с очите си. Как би могъл баща ми да не го признае? Как би могъл ти да не го признаеш?

– Не ми е работа на мен да признавам или да отричам, господарке…

– Тогава ще говориш пред баща ми за нас, нали, мили Таита? Кажи, че ще го направиш, моля те, кажи!

Можех само да й кимна в знак на съгласие и да се помъча тя да не види безпомощността в очите ми.

Флотилията носеше богатия улов обратно към Карнак. Претоварени с кожи и осолено месо, галерите едва-едва се подаваха над повърхността. Затова и сега, срещу течението на Нил, ние напредвахме значително по-бавно, отколкото на идване, но мак ми се струваше, че летим, а сърцето ми се изпълваше със страх.

Влюбените бяха весели и жизнерадостни, че няма защо повече да крият любовта си, и уверени, че аз ще успея да премахна всички препятствия по пътя към щастието им. Не можех да си позволя да ги лиша и от този един-единствен ден на блаженство – защото знаех, че втори такъв те никога няма да изживеят заедно. Дори сега мисля, че ако имах малко повече смелост, бих намерил думите, с които сам да ги подтикна към това, от което така се бях изплашил предишната вечер. Защото никога повече нямаше да им се предостави възможност, не и след като съобщя за случилото се на господаря Интеф – колкото и да се опитвах да загладя нещата, мисията ми беше обречена. Веднъж само да научи какви са намеренията им, той щеше да застане между тях и да ги раздели завинаги.

Така че гледах да се усмихвам и да се смея на шегите им, колкото можех, и да скрия от тях страховете си. Те бяха дотолкова заслепени от любовта си, че това не представляваше особена трудност. Иначе при всеки друг случай господарката би усетила от пръв поглед какво ми е. Познава ме толкова добре, колкото и аз нея.

Седяхме тримата заедно на носа и обсъждахме представлението, с което щяха да се възстановят пред очите на всички страданията на Озирис. То трябваше да се превърне в събитието на тези празненства. Господарят Интеф ми беше наредил да подготвя представлението, а аз от своя страна бях дал на Лострис и Танус главните роли.

Празненствата се провеждат веднъж на две години, когато луната на Озирис достигне пълнолуние. Навремето тези дни се честваха ежегодно, но големите разходи, както и неудобството царският двор да се прехвърля от Елефантина в Тива принуди фараона да обяви по-голям интервал между празнуванията. Нашият фараон винаги внимаваше със златото.

Заниманията с предстоящото представление навярно щяха да ми помогнат да се откъсна от мислите си за задаващата се среща с господаря ми и затова сега репетирахме заедно с двамата влюбени началните им реплики. Лострис щеше да играе Изида, съпругата на Озирис, а Танус щеше да изпълнява ролята на Хор. И двамата много се забавляваха при мисълта, че той ще трябва да се прави на сина на Лострис, та затова надълго им обяснявах, че боговете нямат възраст и е напълно възможно една богиня да изглежда по-млада от собствената си рожба.

Бях написал специално нов текст за представлението, защото старият се използваше в продължение на почти цяло хилядолетие, а езикът му звучеше твърде архаично и не беше особено подходящ за съвременниците ни. Самият фараон щеше да присъства като почетен гост на представлението в храма на Озирис в последната вечер на празненствата, така че доста се тревожех дали творението ми ще остави необходимото впечатление. Новата ми версия на възпроизвежданите събития вече си беше създала доста противници сред консервативната част на аристокрацията и жречеството. Единствено намесата на господаря Интеф ми беше помогнала да надделея техните възражения.

Господарят ми не е кой знае колко религиозен и никога не би се захванал да води теоложки спорове. Но просто в текста бях вмъкнал няколко реда, чиято цел беше хем да го развеселят, хем да погалят самочувствието му. Прочетох му ги ей тъй, уж случайно, а после възможно най-тактично му намекнах, че най-сериозните възражения срещу творбата ми идват от страна на върховния жрец на Озирис, същия раболепен старчок, който навремето беше отнел от господаря ми един млад и хубавичък божи служител. Той никога не му го прости.

Така че моята нова версия щеше да се играе за пръв път. Беше изключително важно изпълнителите да разкрият поезията ми в нейната най-добра светлина, иначе нищо чудно тя никога повече да не се чуе.

И Танус, и Лострис притежаваха прекрасни гласове, а, от друга страна, двамата бяха решили на всяка цена да ми се отплатят за обещаната помощ. Затова се стараеха и репетициите ни преминаха толкова интересно, а изпълненията им бяха толкова въздействащи, че за миг успях да забравя какво ме чака.

Но викът от наблюдателния пост бързо ме върна от страданията на боговете обратно към земните ми грижи. Флотилията влизаше в последния завой на реката, преди да се покажат градовете-близнаци Луксор и Карнак, които съставляваха великата Тива, разпростряла се покрай бреговете на Нил, която сега блестеше като колие от перли под лъчите на безжалостното египетско слънце. Приказката беше свършила и трябваше отново да погледна истината в очите. Усмивката изчезна от лицето ми и с мъка се изправих на крака.

– Танус, трябва да ни прехвърлиш двамата с Лострис на кораба на Кратас, преди да сме се приближили до града. Шпионите на господаря ми ще ни наблюдават от брега. Не трябва да ни виждат заедно.

– Малко късно ми го казваш, не мислиш ли? – усмихна се Танус. – Трябваше да се сетиш за това още преди няколко дни.

– Баща ми и без това ще разбере скоро за нас – на свой ред се обади Лострис. – Дори ако е предизвестен за нашите намерения, на теб ще ти е по-лесно да поговориш с него.

– Ако мислиш, че тези неща ги разбираш по-добре от мен, тогава се оправяй сама и не ме забърквай повече в щуротиите си – намусих се аз и двамата трябваше да се примирят с искането ми.

Танус даде сигнал на галерата на Кратас да се изравни с нашата и влюбените имаха съвсем малко време да се сбогуват. Не посмяха да се целунат пред погледите на половината флотилия, но погледите и нежните думи, които си размениха, бяха почти толкова изразителни.

От кораба на Кратас двамата помахахме на „Дъхът на Хор“, докато тя ни отминаваше. С тласъците на мощните си гребла, които напомняха крилете на водно конче, тя се понесе напред към кейовете на Луксор, а ние продължихме нагоре по реката към двореца на великия владетел.

Назад к карточке книги "Речният бог (Книга първа)"