Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 16 страниц)

Кеслър въздъхна.

– Джоунс, моля насочи сега камерата към левия маневрен двигател.

Кеслър видя на монитора образа му. Той изглеждаше нормално.

– Не виждам нищо нередно тук.

– Дай в по-едър план.

Джоунс се намести между соплото и вертикалния стабилизатор.

– Съжалявам, момчета, но тук няма никаква видима повреда.

Кеслър доближи на сантиметри от екрана. Всичко изглеждаше нормално. Термичните плочки наоколо бяха непокътнати.

– Как е, Хюстън? – попита Джоунс.

– Ще трябва да продължим диагностиката. Дай ни изглед отдолу.

– Добре… о, по дяволите!

Кеслър видя как образът на екрана се завъртя. Беше се случило нещо.

– Текс, как е при теб? Текс?

– О, боже мой! Не мога да контролирам това нещо!

Кеслър не виждаше пряко Джоунс, който беше зад „Лайтнинг“. На екрана совалката се въртеше около оста си и се отдалечаваше. А това означаваше, че и Джоунс се превърта и се отдалечава, губейки очевидно контрол. Кеслър най-сетне го видя над опашката да се върти във всички посоки.

– Затвори очи. Отпусни се!

– Какви ми ги плямпаш, човече! Тази играчка тук си е наумила нещо. Ръцете ми дори не са на проклетите ключове, а двигателят беснее. Какво става, по дяволите?

– Джоунс, тук Хюстън. Изключи РРД. Изключи го!

Кеслър видя онова, от което се опасяваше. Джоунс, все още превъртайки се, се носеше право срещу „Лайтнинг“. Господи! Ще се размаже в кораба!

– Текс! Изключи го! Господи, моля те, изключи го!

– По дяволите! Опитвам се, опитвам се!

Кеслър успя да види как Джоунс блъскаше бясно с лявата ръка по контролното табло над дясното си рамо, мъчейки се да завърти ключа, преди да изчезне от очите му. Кеслър незабавно премести погледа си върху екрана. Соплото на левия маневрен двигател се виждаше все по-голямо.

– О, господи. Не-е-е! – изкрещя Джоунс.

Екранът угасна.

– Текс?… Текс?… Текс! О, господи!

– „Лайтнинг“, какво става? Нашият екран току-що угасна. Виждаш ли Джоунс?

– Току-що се блъсна в соплото на левия маневрен двигател. РРД още е включен. Той се върти и се отдалечава от совалката! – Кеслър виждаше през прозорците как Джоунс продължава да се премята във всички посоки и пак започна да се отдалечава от „Лайтнинг“.

– Проклетият двигател! – Кеслър свали шлемофона, спусна се на средната палуба, херметизира камерата и влетя в нея. Действуваше бързо, затвори вътрешния люк, за секунди се съблече, сложи подплатата. Посегна към долната част на скафандъра и го навлече до кръста си. Сетне намъкна горната му част и съедини двете половини с металния пръстен.

– „Лайтнинг“? Какво става? Какво е състоянието на Джоунс? Движи ли се?

Кеслър едва чу от високоговорителите гласа на Хънтър, сетивата му бяха притъпени от внезапния прилив на адреналин в кръвта му. Всяка секунда беше ценна. Всяка проклета секунда. Преди години беше подвел Джоунс в Ирак. Твърдо бе решил да не повтаря това. Като командир на полета той носеше отговорност за кораба и за екипажа му. Джоунс беше неговият екипаж.

Кеслър опря гръб в своя раничен двигател и го привърза, като премести контролното табло на гърдите си. Ръкавиците, ръкавиците… Огледа поставката вляво.

Ето ги!

Той завинти ръкавиците, сложи шапчицата с микрофона и включи раничния двигател. Взе шлема и го намести, завинти го, погледна контролните уреди на гърдите си. Беше готов за работа. Кеслър спусна козирката на шлема.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Моля за потвърждение. „Лайтнинг“? „Лайтнинг“? По дяволите, Майкъл. Отговори ми!

– Тук съм, шефе – отговори той. – Тръгвам след него.

– Не още. Не си напълно готов с дишането.

– Зная, шефе, но нямам избор. Той се отдалечава!

– Тогава внимавай много. Опитай се да минеш с минимум усилия. Не дишай много бързо, защото може да повърнеш в скафандъра.

– Прието.

Кеслър си наложи бързо да преодолее липсата на ориентация, типична за онези, които за пръв път излизат в космоса. Голяма част от южноамериканския континент сякаш висеше над главата му, когато погледна нагоре през козирката отворените врати на товарния отсек.

– Не се изнервяй, Майкъл. Дишай бавно кислорода. Нека тялото ти привикне бавно с него. Задържай го по възможност повече и издишвай бавно – обади се Хънтър.

– Опитвам се, шефе. Излизам.

Кеслър се измъкна от товарния отсек. Огледа се, но не видя Джоунс. Озадачен, той се придвижи на трийсетина метра нагоре и вдясно от совалката. Все още никаква следа от него. Спусна се на петнайсетина метра под „Лайтнинг“. Ето го! Една бяла фигура. Все още въртяща се безконтролно. Липсващите плочки от долната част на „Лайтнинг“ го разсеяха за миг, но логичният му ум бързо постави нещата на място. Първо стигни до Текс, после се тревожи за липсващите плочки.

Кеслър приближи на три метра от Джоунс. Забеляза, че раничният му двигател, изглежда, не работи, вероятно изчерпал запаса от сгъстен азот. Няма видима повреда по скафандъра. Все още херметизиран. Козирката е цяла, значи и шлемът не е повреден. Кеслър задиша по-леко. Обнадежди се.

Бавно доближи своя въртящ се приятел.

– Шейсет сантиметра… трийсет сантиметра… допир, о, по дяволите! Движението на Кеслър напред накара Джоунс да се разклати. На свой ред въртенето на Джоунс завъртя и Кеслър по посока на часовниковата стрелка. За миг пред погледа му се изнизаха земята, космосът, корабът и Джоунс, които си сменяха местата, докато той се отдалечи, въртейки се неудържимо във всички посоки.

Кеслър загуби ориентация, виеше му се свят. Опита се да се съсредоточи и да си припомни часовете в тренажьора. Ръцете му трескаво заопипваха раничния двигател, но обърканият му ум не можеше да реши в каква посока да посегне. Дишането му се учести. Опитваше се да овладее все по-силното гадене.

– Затвори очи! Затвори ги и задръж дъха си. Припомни си подготовката – чу Кеслър думите на Хънтър по радиото, но започна да го обхваща паника. Совалката сякаш се отдръпваше все по-далеч и по-далеч.

– По дяволите, Майкъл! Наредих ти изрично. Затвори очи и се отпусни. Имаш достатъчно сгъстен азот за връщане. Вдишай бавно, задръж няколко секунди, издишай бавно. Съсредоточи се!

Гласът на Хънтър вдъхваше увереност. Макар предназначен за придвижване в радиус 90 метра от кораба, раничният двигател можеше да го върне и от по-голямо разстояние. Докато пред очите му трепкаха и се смесваха образите на земята и космоса, Кеслър успя да почерпи сили от подготовката в НАСА и си наложи да направи нещо, което инстинктивно отказваше: затвори очи. Моментално всичко изчезна, сякаш някой спусна рязко тежка врата пред него, изолирайки го от ненадейно обхваналата го лудост. Спокойствие. Очите му спряха да регистрират движение, мозъкът заработи отново, тялото се отпусна. Дишането на Кеслър се нормализира.

– Затворих очи.

– Браво, Майкъл – каза Хънтър. – А сега слушай внимателно. Виждам те съвсем ясно чрез една от камерите в товарния отсек. Въртиш се по посока на часовниковата стрелка веднъж на всеки десет секунди. Парирай с 2-секундно включване на двигателя.

Кеслър едва не отвори очи да посегне към контролното табло, но се сдържа. Пипнешком той включи двигателя. Хиляда и едно… хиляда и две. Изключи го.

– Добре, Майкъл. Сега ти се превърташ и назад с по-малка скорост… хм-м, горе-долу веднъж на минута. Една секунда ще те оправи.

– Разбрано – отговори Кеслър, докато започваше да си връща увереността. Изпълни нареждането на Хънтър и включи двигателя.

– Добре, а сега какво?

– Отвори очи.

Кеслър ги отвори. Господи! Успя да промълви само това, когато разбра колко много се е отдалечил за толкова малко време. „Лайтнинг“ се виждаше като бяла пръчица, не по-дълга от няколко сантиметра. Джоунс се носеше на около петнайсетина метра от него и се превърташе по-бързо.

Кеслър реши да действува другояче. Приближи се на около метър и половина. Откачи висящия отстрани на раничния си двигател специален триметров шнур с щипки в двата края. Защипа едната за собствения си двигател и се доближи още малко до Джоунс. Посегна към средата на скафандъра му и успя да прикачи другата щипка към един от неговите ремъци.

Обърна се бавно и започна да го тегли обратно към совалката. Шнурът неутрализира въртеливото движение на Джоунс.

Кеслър погледна към „Лайтнинг“, прецени разстоянието и реши да включи двигателя за четири секунди. Направи го, усети придърпването, после бавно започна да тегли Джоунс към совалката. Насочи двигателя така, че да закара него и „товара“ му към товарния отсек на кораба.

Почти пристигнахме, помисли Кеслър, когато Джоунс се блъсна леко във вътрешната стена на отсека. Кеслър откачи двигателя на Джоунс и забута тялото му към отворения люк, който водеше към херметичната камера. Отвърза и своя двигател и притегли Джоунс вътре. Затвори люка и отново херметизира камерата. Съблече скафандъра си, махна ръкавиците и шлема на Джоунс. Очите на пилота бяха затворени. Кеслър сложи пръст на носа му. Дишаше. Забеляза рана на челото му. Сигурно е от шлема при удара в стената на отсека – тогава е загубил съзнание.

Доразсъблече Джоунс и видя синини по ребрата. По дяволите! Счупени ребра. Намръщи се, но не беше изненадан. Джоунс се блъсна в совалката при голяма скорост. Имаше късмет, че остана жив. Кеслър облече удобния син комбинезон, стори същото с Джоунс. Отвори вътрешния люк, внимателно го издърпа на средната палуба и затвори люка зад тях.

– Хюстън, тук „Лайтнинг“. Чувате ли ме?

– Как е при теб, Майкъл? Как е Джоунс?

– Джоунс е наранен. Има рана на главата и, както мисля, счупени ребра. Диша равномерно, пулсът му е добър. Ще го превържа и няма да му позволявам да мърда.

– Разбрано, „Лайтнинг“. Внимателно със счупените ребра. Може да му пробият белите дробове.

– Разбирам. Видях също, че липсват няколко черни плочки отдолу. Сигурно са се откъртили при експлозията. Това е лошо.

– За колко точно плочки става дума?

– Ъ-ъ, май са десетина.

– Ще трябва да установим дали може да се справите сами с такава голяма повреда.

Кеслър сви рамене. Отговорът не го изненада.

НАСА обръщаше все по-малко и по-малко внимание на комплектите за ремонт още от първите дни на совалката, когато при пробите плочките падаха масово поради слаби лепила. Оттогава бяха разработени по-качествени смеси, които подобриха надеждността на термичния щит до такава степен, че при нито един полет на совалката не се наложи да ремонтират или подменят плочки в космоса. По тази причина Кеслър се съмняваше, че епоксидната пяна в ремонтния комплект на „Лайтнинг“ ще бъде достатъчна за запълването на десетина големи дупки.

– Я кажи, Майкъл, кога за последен път си спал повече от няколко часа?

– Деня преди старта.

– Почини малко. Ще те събудим след няколко часа.

– Прието, Хюстън.

Кеслър почисти раната на главата на Джоунс и я превърза. С ребрата беше по-трудно. Реши да не ги пипа засега. Стига да не се движи, дробовете му няма да пострадат.

Кеслър замъкна Джоунс до един от спалните чували, напъха го в него и дръпна ципа. Щеше му се да направи още нещо за приятеля си, но се страхуваше да не навреди повече, ако се опита.

– Приятни сънища, Текс.

Кеслър се сви на другата койка и се опита да заспи, но безуспешно. Твърде много въпроси измъчваха ума му. Първо експлозията на главен двигател номер едно, после отказът на маневрените двигатели, а сега и раничният на Джоунс. Той въздъхна. За оглед на другите ще трябва да се чака до завръщането на земята, но на раничния…

Кеслър скочи от койката, отиде в херметичната камера и надяна скафандъра. Върна се в товарния отсек, където беше оставил двигателя на Джоунс.

Той имаше двайсет и четири отделни сопла. Дванайсет основни и дванайсет резервни. Това означаваше, че двайсет и четири тръбички излизат от резервоарите с азот, затваряни от двайсет и четири клапи. Начинът, по който Джоунс загуби контрола върху него, говореше, че сигурно повече от едно сопло е отказало. Освен това азотното гориво, което при „нормални“ условия трябваше да стигне за няколко часа, се беше изчерпало за минута. Тези два факта му подсказаха, че нещо е предизвикало бързото изтичане на сгъстения азот от резервоара. Нямаше друго обяснение. Или това, или няколко клапи са отказали едновременно.

Кеслър погледна към мястото, където се събираха всички жици, преди да се разпръснат към различните клапи.

Какво е това, по дяволите!

Кеслър примигна два пъти, когато видя малкия часовников механизъм, прикрепен към електрическата верига.

Часовников механизъм? Защо? После разбра и по тялото му пролазиха студени тръпки. Със задействуването на този механизъм веригата се стопяваше.

Боже мой!

Кеслър пое дълбоко дъх, задържа го, после издиша.

– Хюстън? Тук „Лайтнинг“.

– Майкъл? Нали трябваше да спиш.

– Хюстън, страхувам се, че имам куп лоши новини за всички ни, най-вече за нас двамата тук.

– Какво има, „Лайтнинг“?

– Някой е повредил нарочно двигателя на Джоунс.

– Какво? Повтори, „Лайтнинг“.

– Саботаж, Хюстън. Открих часовников механизъм в раничния двигател на Джоунс. Сега проверявам моя. – Посегна към него и бързо отвори задния капак. Вече знаеше какво да търси. Нищо. – Моят, изглежда, е чист, Хюстън. Мисля, че е най-добре да потегляме обратно, колкото е възможно по-бързо.

– Така мислим и ние тук долу, „Лайтнинг“, особено в светлината на онова, което току-що си намерил. Трябва да получим отговор до няколко часа по въпроса с плочките. Междувременно почивай. Това ти е необходимо.

– Разбрано, Хюстън.

– Ще те събудим след пет часа. Приятни сънища.

– Да, добре. – Кеслър се върна в херметичната камера.

Куру, Френска Гвиана

Вандерхоф запрати броя на „Ню Йорк таймс“ в стената. Първоначалният му план беше пропаднал. „Лайтнинг“ беше успяла някак си да влезе в орбита, но макар че в печата не се споменаваха никакви проблеми, той знаеше, че совалката е повредена. Сигурно е така. Не можеше да има грешка със саботажа на главния двигател. Сигурно е извън строя. НАСА много умело потулваше това. Вандерхоф беше сигурен също, че резервният вариант за повреда на маневрените двигатели е направил почти безизходно положението на совалката.

Той стана от кожената кушетка и отиде до прозорците зад бюрото. Разтърка очи и погледна часовника си. Беше два и половина следобед.

Вторачи поглед в ракетата „Атена V“, която беше почти готова за старт. Тя ще бъде последният гвоздей в ковчега на НАСА.

Кимна, представяйки си заглавията в „Таймс“. „Лайтнинг“, провалът на десетилетието, веднага след историята с телескопа Хъбъл. Целият свят накрая ще разбере, разсъждаваше той, че НАСА просто не разполага с необходимите средства за предотвратяването на нещастни случаи. Никой няма да заподозре, че има нещо, ако „Лайтнинг“ бъде унищожена. Вандерхоф беше уверен, че ако учените от НАСА докопат совалката, саботажът ще бъде разкрит; но това, реши той с присвити устни, няма да стане. „Лайтнинг“ никога няма да се добере до земята.

Обърна се и погледна още веднъж ракетата на Атена. Девет часа, помисли си той. Девет часа и всичко ще свърши.

Намръщи се. Оставаше проблемът с Хигинс. Служителят от ЦРУ беше загазил. Обаждането му по телефона предишната вечер беше тревожно. Дебнеше го шефът на тайната служба и Вандерхоф знаеше, че ако го пипнат, Хигинс може да провали директно цялата мрежа. Верижната реакция след подобно разкритие ще бъде страхотна. Цяло десетилетие на планове и инвестиции, за да стане Европа единствената свръхсила в света към края на века, ще пропадне в момента, когато европейските лидери открият такава конспирация, осъществявана под носа им. Не, Хигинс беше станал ненужно бреме… затова след като говори с него, Вандерхоф проведе още един телефонен разговор. Така се налагаше. Нямаше нищо лично, помисли си той. На първо място са плановете на ЕИО за бъдещето на Европа в космоса.

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Хигинс вървеше към мястото на срещата, където хората на Вандерхоф ще чакат, за да го измъкнат. Щяха да инсценират смъртта му. Никой нямаше да търси умрял човек. Идеята беше на Хигинс и Вандерхоф я хареса. Чисто, професионално, сигурно. Вместо Хигинс ще бъде подхвърлено друго тяло. Обезобразен, овъглен труп без никаква възможност да бъде разпознат. С него ще бъдат личните вещи на Хигинс. Ще се погрижат никой да не успее да идентифицира трупа по зъбите. Иначе той нямаше никакви особени белези по тялото, които да накарат някого да се усъмни, че подхвърленият труп не е неговият.

Хигинс беше най-впечатлен от факта, че Вандерхоф щеше да свърши тази работа за толкова кратко време. Той наистина беше подценил възможностите на германеца. Но това нямаше значение. След по-малко от двайсет и четири часа щеше да се наслаждава на живота в някое от южноамериканските имения на Вандерхоф, обкръжен от всичко, каквото поиска, за едно охолно съществуване. Това беше наградата, че е рискувал живота си за ЕИО и Атена. Лидерите на ЕИО ще се погрижат за него.

Той приближи до занемарена, изоставена постройка от червени тухли в един от най-забутаните райони на Вашингтон – склада, където местният човек на Вандерхоф му беше наредил да отиде.

Облечен в сив анцуг и с гуменки на краката, Хигинс мина през големия отвор отпред, където някога е имало плъзгаща се врата. Носеше куфарче с малко лични вещи, които не можеше да не вземе. Не беше теглил нищо от банковите си влогове. С Вандерхоф нямаше да му трябват пари. Освен това така никой няма да заподозре нещо нередно. Просто изчезнал, а после в един от най-запуснатите райони на града намират някакъв труп. Трупа на Хигинс. Той нямаше семейство – нито съпруга, нито деца. Чисто, простичко, великолепно бягство. Не оставяше зад себе си нищо, което да му липсва, но с Вандерхоф го чакаха маса неща.

Присви очи и погледна единствената крушка в другия край на мрачното и влажно помещение. Тя светеше над малка маса. Той се намръщи и тръгна към нея. Не носеше никакво оръжие – още едно от нарежданията на Вандерхоф. Хигинс разбираше, че това е логично. Не правѝ нищо, което може да предизвика подозрение.

Хигинс забеляза някакви варели покрай лявата стена на иначе празния склад, в който вероятно през зимата търсеха подслон бездомници. Видя на масата куфарче.

Странно, помисли той. Приближи и се огледа. Нищо.

Погледна отново черното кожено куфарче и залепената на него бележка. На нея пишеше да потърси вътре нареждания, докато групата за наблюдение се увери, че никой не го следи.

Хм-м… Когато поиска, реши той, Вандерхоф може да бъде извънредно предпазлив. Той вдигна капачките на ключалките и отвори куфарчето.

Сетивата му регистрираха силната експлозия, за частица от секундата съзря огън. После вече не виждаше и не чуваше нищо, но изпитваше страхотна болка. Опита се да раздвижи ръце и да се обърне, но не можа. Краката му се подгънаха, помъчи се да спре с ръце падането, но ръцете му ги нямаше. Горещината стана непоносима. За щастие започна да губи съзнание. Потъна в мъчителна парлива болка, докато буйните пламъци погълнаха обезобразеното му тяло.

Някъде над Карибско море

Замаян и напрегнат, Пруит пак изпитваше унизителната агония от гаденето над алуминиевото биденце в тоалетната на самолета.

– О, господи – мънкаше той, докато до гърлото му се надигаше само жлъчна течност. Не се опита да я задържи. Очите му се насълзиха, когато от миризмата му се повдигна още веднъж.

Кемрън почука на вратата.

– Добре ли си, Том?

– А… да… добре съм… случва се все… о, по дяволите!

Кемрън чу гъргоренето в гърлото на Пруит и реши да не го безпокои. Върна се на мястото си до Мари.

– Добре ли е той? – попита тя.

– Стомахът му май вече не понася пътуване със самолет. Язвите му го изяждат.

– О, господи. Това е ужасно. Трябва да отиде на лекар.

Кемрън се усмихна.

– Не и Том Пруит, доколкото го познавам. По-скоро ще умре, отколкото да иде на лекар.

Кемрън чу, че вратата на тоалетната се отвори.

– Оправи ли се? – попита той Пруит.

– По дяволите, тези идиотски самолети… прощавай за израза, Мари – промърмори Пруит, докато се отпусна на мястото си през няколко реда от техните. В самолета нямаше други пътници освен тях.

Кемрън поклати глава и погледна зачервените очи на Мари.

– Няма да е зле да поспиш, докато можеш.

Тя кимна, вдигна облегалката за ръката помежду им, облегна глава на рамото му и затвори очи. Кемрън чувствуваше равномерното й дишане. Мари. Единственият човек, който знаеше миналото му, и досега Кемрън все още се чудеше какво го накара да й го разкаже. Може би се опитвам да облекча болката си, като го изкарвам наяве? Като го споделям с някой, който ще разбере? Някой, който може би се интересува от това?

Гледаше ясното небе, докато летяха над Мексиканския залив. Мексико, замисли се той. Въпреки онова, което повечето хора разправяха за големия им съсед на юг, Кемрън беше харесал годините там много повече от времето, прекарано във Виетнам, в ада, където всички се затваряха в себе си, без да знаят кому да вярват, и се мъчеха да не завързват приятелства.

Във Виетнам смъртта като че ли дебнеше зад всеки ъгъл, зад всеки храст. Американските войски привикнаха да изпращат мъртвите си. Всичките в специални чували и с етикети с имената им, готови за безмълвното завръщане. Колко много от приятелите му си дойдоха у дома по този начин.

Кемрън погледна часовника си. След час пристигат във военновъздушната база „Хауърд“ в Панама, където отряд от специалните части ги очаква да чуе инструкциите на Пруит.

Кемрън въздъхна и продължи да гледа синьото небе, докато в мислите си се върна към Мари, красивата непозната, която така рязко нахлу в живота му и буквално го преобърна. След Лан Ан не бе се чувствувал толкова спокоен в присъствието на някой друг. Между тях положително имаше някакви флуиди. Тя разбираше как се чувствува той. Онзи Клод Гийю наистина е бил щастлив човек.

Тези мисли избледняха в момента, когато Кемрън притвори очи. Миналото отново го навести. Образът на Мари бе изместен от лицето на Скергън. Умоляващите очи прорязаха душата му. Тръгвай, Кемрън…

13.

Зоната на Панамския канал

Денят беше горещ и влажен, небето ясно. Стиснал здраво специалния вариант на автомата „Колт Командо“, старшина Франсиско Ортис бавно и предпазливо си пробиваше път сред гъстата гора. Преди всяка стъпка той внимателно оглеждаше плътната зеленина наоколо – проверяваше дали нещо не се вписва добре в обстановката: необичаен шум, следи от боти, счупени под неестествен ъгъл клонки.

Нищо.

Доволен, той направи още една крачка, приведен ниско, опипвайки леко земята с върха на ботата си, преди да стъпи. Напрежението в тънките му, но мускулести крака беше огромно, ала все още поносимо. Ортис служеше в седми оперативен отряд „Делта“¹⁷, която се състоеше от доброволци от зелените барети, 82-ра въздушнодесантна дивизия и рейнджъри¹⁸, специално обучени за война в тропическите джунгли. „Делта“, която наброяваше над сто души, се делеше на извънредно маневрени взводове.

Взводът на Ортис го следваше на петнайсетина метра. Животът на другите четиринайсет души зависеше от това дали той ще си свърши добре работата. Ортис беше очите и ушите на своя взвод, който носеше кодовото име „Мамбо“

Старшината надуши нещо чуждо, но не беше сигурен какво е. Той спря, вдигна лявата си ръка, свита в юмрук, и безшумно се смъкна на земята.

Кое от сетивата му беше открило нещо? Беше ли го видял, чул или подушил? Ортис не знаеше, но беше уверен, че пред него нещо не се вписва в естествената среда. Изчака няколко секунди, сетне бавно, почти незабележимо се отлепи от земята в присвита поза.

Ето пак. Този път реши, че това е звук, едва доловим от люлеещите се клонки на близкото палисандрово дърво. Ортис се усмихна. Който и да е отпред, е отракан, но не дотам, че да се изплъзне от тренираните му уши. Франсиско беше положил много усилия, за да развие в еднаква степен всичките си сетива. Повечето от бойците в джунглата разчитат най-вече на едно от тях за сметка на останалите. Ортис знаеше, че това ограничава възможностите им да се нагаждат към различни бойни условия. Нощем, дори когато носеше очила за нощно виждане, Ортис разчиташе още на слуха и на обонянието си. Много трудно е да откриеш в тъмното враг, който стои неподвижен в гората, дори с очилата „Сопелем ТН2–1“, които използваше Ортис. Но неприятелят може да предизвика лек шум или тялото му да излъчва мирис, и това щеше да бъде доловено от Ортис. Франсиско полагаше всички усилия да не свиква с електронните уреди, използвани постоянно от другите разузнавачи, защото знаеше, че в крайна сметка ще попадне някой ден в ситуация, когато ще бъде сам срещу врага, само с ловджийския си нож и гората. И знаеше, че ще бъде готов, ако стане така. Според него нямаше друг начин. Истинският воин в джунглата може да използва единствено нея, за да издебне, да атакува и да се оттегли, без изобщо да бъде забелязан, като остави врага да се чуди откъде му е дошло.

Ортис тръгна към източника на шума от другата страна на редица храсти, зад тясната ивица висока трева отдясно. Той се плъзна през нея; движеше се само когато ветрецът прошумяваше надолу по хълма.

Минута по-късно беше в храстите и бавно отмести една клонка с дулото на колта. На около шест метра от себе си видя четирима от караулните – всички гледаха в обратната посока.

На тия трябва да им присъдят годишната награда за глупост, помисли си той. Ако трябва да застанеш в средата на сечището, поне заеми кръгова позиция, за да виждаш във всички посоки.

Ортис се усмихна. Тихо издърпа сгъваемия приклад на колта, опря го на дясното си рамо и се прицели в най-близкия от четиримата.

После стреля два пъти. Колтът издаде едва доловим звук, щом лазерният лъч попадна в сензорите, прикрепени към жълтата жилетка на караулния. Те затвориха електрическата верига, която включи множество червени и жълти лампички. Караулният моментално засвети като коледна елха. Без да чака реакция, Ортис смени целта и стреля пак. Второ попадение. Бърза смяна на целите и нови два изстрела. Четирима убити. Всичко стана за по-малко от десет секунди.

– По дяволите! Някой ни очисти!

– Всички сте мъртви, amigos. Не е зле да се търкулнете и да се научите как да се правите на умрели.

– Ти ли си, Тито? – попита един от войниците, използвайки прякора му.

– Точно така, amigo. Току-що избих всички ви. – Франсиско ги доближи.

– Ама че работа.

– Тръгвайте. Вие сте пленници на „Мамбо“.

Трима от неговите хора излязоха от гората да конвоират пленниците. Сред тях беше взводният на „Мамбо“, лейтенант Марк Зийгъл.

– Чиста работа, Тито. Изненада ги и четиримата.

– Gracias, jefe. Не бих казал, че се зарадваха много. Май ги хванах неподготвени. – Зийгъл беше добър началник. Новичък, но добър. Ортис знаеше, че Зийгъл се мъчи да научи колкото може повече от него и от другите по-опитни войници в „Мамбо“. При това Зийгъл се опитваше да спечели уважението им. Трудно положение, разсъждаваше Франсиско, който вече беше решил, че лейтенанта си го бива, но му липсват някои инстинкти, необходими за оцеляване при бойни действия в джунглата.

– Е, те се отърваха леко, Тито. Ако всичко това беше истинско…

– Si, jefe. Зная.

Зийгъл се обърна и включи радиостанцията.

– Координатор, тук „Мамбо“, приемам.

– „Мамбо“, тук Координатор, докладвайте ситуацията, приемам.

– Току-що пленихме последните от жълтия отряд. Играта завърши. Време четирийсет и пет минути. Никакви жертви от нашия отряд.

– Това е нов рекорд. Поздравления, „Мамбо“. Тръгнете към мястото за срещата, откъдето хеликоптерът ще ви вземе.

– Разбрано.

Ортис стигна до голямата бетонна рампа в края на тренировъчната зона, откъдето хеликоптерът щеше да ги върне във военновъздушната база „Хауърд“ за заслужена почивка. Намръщи се. Хеликоптера още го нямаше. Той седна и просто загледа небето. Слънцето беше високо. Ортис затвори очи.

В главата му нахлуха спомените от безкрайните кървави години в махалата. Спомени за войната между бандите, за сприхавата му младост. Той беше лекомислен в онези времена. Животът му принадлежеше на неговата банда. Правеше каквото правят те, държеше се по същия начин като тях. Колко много от приятелите му бяха загинали безсмислено през онези дни. Колко много станаха жертви на безполезните войни, които се водеха, за да могат едните да докажат, че са по-големи мъжкари от другите. Да докажат, че „Бунтарите“ са по-нахакани от „Вълците“. Или може би, че „Пумите“ превъзхождат „Кръвожадните“ Или да претендират за парче земя, което всъщност никой не притежаваше в истинския смисъл на думата. Това беше начин да се покаже на всички, че една банда контролира даден район от квартала и че е готова да се бие за него. Нищо друго нямаше значение. Понякога дадена банда се разрастваше и се опитваше да разшири терена си, което обикновено означаваше да навлязат в нечия територия. Тогава избухваха войни. Войни в истинския смисъл на думата, с автоматични оръжия, гранати и саморъчно направени бомби. Отдавна не се използваха бейзболните бухалки, веригите и ножовете. Полицията толкова се страхуваше от войните между бандите, че понякога изчакваше нарочно, преди да се опита да ги разпръсне, за да не се набърква прекалено много в сблъсъците. Тя беше там предимно да докладва за инцидента, да преброи убитите и да прекрати последните схватки чрез излишно голям брой полицаи. Така свеждаше до минимум опасността за себе си и оставяше бандите да правят онова, което искаха най-много: да се избиват един друг. Беше логично, помисли си Ортис. За полицията членовете на бандите и бездруго бяха престъпници, така че войните между тях й правеха услуга, защото така те се изтребваха взаимно. Съвсем просто.

Ортис прекара почти четири години с една банда, тъй като му беше писнало от побоите на баща му. Не искаше да търпи повече това. По-възрастен и в състояние да се грижи за себе си, той живееше на улицата, учеше се да се оправя с живота. Сблъска се с човешката природа, приятелствата, кръвните клетви, предателството… смъртта. Ортис се примири с факта, че той оцелява, а в бандите просто нямаше такива, които да оцелеят. Нямаше истински печеливши. На повечето им беше писано да умрат или да влязат в затвора. Франсиско беше видял как много от приятелите му свършваха по единия или другия начин.

Тогава именно той напусна улицата. Напусна любимата си махала и потърси друго място да приложи единственото си умение. Веднъж влезе в едно армейско бюро за вербуване и животът му се измени към по-добро. Беше оцелял след битките в махалата.

– Хей, Тито!

Ортис погледна вдясно от себе си към Томи Зимър, друг член на „Мамбо“, облечен също в маскировъчен халат и черни боти. Зимър обаче не понасяше ужасната горещина и влагата на тропическия ад, който техните началници наричаха Панама, и беше отрязъл ръкавите си. Франсиско харесваше Томи, младо негърче от Бронкс¹⁹, умно хлапе. Ортис го срещна във Форт Браг, Северна Каролина. Бързо се сприятелиха. Макар и отраснали в различни краища на страната, между тях имаше нещо общо. Те бяха оцелели от гетата.